ГОСПОДИ!

By , юли 11, 2022 0:32

Не звучи успокоително, но аз ще продължа да си пиша точно така, и по начина, по който съм писал до вчера. Не пиша за нищо друго, освен защото имам необходимост да го правя, както преди повече от петдесет години, така и днес. Всеки със съдбата си! Аз с моята…
***

Господи,
сложил си ни начало на Разума и Надеждата за Смисъл с нашето раждане,
но не си сложил край на Простотията ни с нашата смърт.
Разумът и Надеждата ни гледат с очите на всички човешки деца,
които ние, уж човеците, убиваме. Взривяваме ги докато спят нощем…
И по всички нечовешки начини ги убиваме! Понякога сме милостиви!
Оставяме ги живи, макар и без ръце, без крака, без татко, без мама…
Боже, как искам в този момент просто да ме няма, и да не знам!
Да не виждам кукли без крака, деца без ръце и родители без глави…

Господи,
никога не съм вярвал, че те има, но днес Ти се моля – появи се!
Не се крий зад притчи и завети, просто се появи и спри това безумие!
Никой разумен човек на този свят не иска война, но войната я има!
Никой разумен човек не иска да умират деца, жени, мъже… но те умират!
Никой нормален човек не е  искал която и да е държава да бъде изпепелена!
Но Украйна я изпепелява Русия! Еднолично, със садистична усмивка.
И много кръв! Детска, майчина, бащина, бабина, дядова кръв…
Кръвта винаги е кръв, и значи Живот! Животът е обратното на Смърт…

Господи,
Нима Русия е обратното на Човека и Човечеството? На цивилизацията?
Не съм далеч от такава мисъл, но пък и познавам почти детайлно Русия.
И руснаците познавам. Под моето, на моето, и малко над моето ниво.
Руснаците просто мразят да са живи! Руснаците не знаят защо са живи!
Руснаците , още от раждането си знаят само едно нещо – „Нямам бъдеще!“;
а човек, който няма бъдеще, или се самоубива, или пропива,
или тръгва да убива тези, които имат… Логиката на отчаяния простак…
„След като аз цял живот съм живял и умирам в говна,
тоя с кво е повече от мен, че да живее?“

Господи,
Знам, че те няма, но си ни крайно, даже безкрайно необходим!
Направи така, че Русия да разбере колко е тъпа и вредна за целия свят!
Отвори очите и мозъците на руснаците, за да разберат веднъж и завинаги,
че никой на този свят не иска да ги напада, да им отнема територии.
Всички искаме Русия да стане нормална, и да стане част от човечеството,
което тя петстотин  години се опитва да имитира, да копира, да се прави на него…
Ние, целият свят, не искаме мъртва и безсмислена Русия, каквато е днес!
Не искаме да си мерим ракетите, бомбите, ядрените арсенали!

Господи,
Ще ме разбере ли Русия?
Едва ли… Но много руснаци ще ме разберат!

ПОД ВЪЗПРЕЩНИЕ ВЪВ ФЕЙСБУК!

By , юли 10, 2022 22:58

От месеци хора като Тошко, Копейкин, Недялко Недялков и много много други, използват израза „просто Киро“, внушавайки ни идиомът „прост Киро“ (в България прост е този, който не е завършил Библиотекарския или полицейската академия, какъв ти тук Харвард!), но това не се зловиди на фейсбук цензорите, не знам някой от тези по-горе да е блокиран и за 45 минути, заради „използване на език на омразата“! Но за мой пост, в който деликатно използвам израза „просто Деса“, съм блокиран в момента за 24 часа, благодаря за снизхождението, с формулировка „език на омразата“! Няма да уточнявам за коя точно Деса става дума, но вие сте интелигентни, и ще се сетите сами, като ви кажа, че е онази, която гледа баце с насълзени очи, като маймунка от зоологическата градина, на която някой добър чичко подава гнил банан…

На цензорите, които няма да прочетат този ми пост, освен ако някой не го докладва, искам да поясня, че между хумор, подигравка, сарказъм  и омраза има огромна разлика! А за „език на сарказъма“, във фейсбук наказания не се предвиждат! Но е много глупаво, направо е безсмислено, човек да спори  или дори да обяснява каквото и да е на полуграмотни, нежели на тролове и машини… Не, че аз съм кой-знае колко грамотен, но никога не съдя и не издавам присъди на по-грамотни от себе си!

С дъртия си, обрасъл с косми тук-таме нос подушвам, че идват избори. Което значи, че армията от тролове ще бъде активирана, и вече е активирана. Гласовете на всички, които не мислят „православянско-пропутинофилски“, трябва да бъдат елиминирани! Този 24-часов фейсбуккарцер в който съм в момента, приемам като предупреждение за следващи възходящи по срокове присъди. Аз съм свикнал, винаги съм му намирал колая! Пак ще го намеря.

И не забравяйте, че имам един спасителен остров, сайта ми www.tovae.to  Ако ме няма тук – там съм…

Това в момента не мога да го публикувам във Фейсбук, под възпрещение съм… Но ми идва на простия акъл, че мога да си допиша каквото ми се пише, да си го публикувам в сайта, а някъде утре къде обед да ви го публикувам и на стената си, ако все още имам стена… Защото атаката срещу такива като мен и вас през следващите седмици и месеци ще е тотална и безкомпромисна! Живеем сме в жестоко, безпросветно  и безкомпромисно време. Просто „Ромео трябва да умре!“…

Баце е в настъпление! Зад него и до него по снимките са разни лелки ГЕРБ с големи не само цици, но пък с много малко мозък! Понякога има и чичовци, те по имане на цици не го докарват чак толкова, но по шкембета и липса на мозък са фърст! Да слуша нормален българин това, което говори Баце и това което говорят приближените му притурианцузи, е чиста средновековна инквизиция, която аз отдавна не си причинявам!  Та аз Тодор Живков не съм слушал, та Баце ли, дето само го имитира, при това още по-просташки! А да си в настъпление в простотията, значи само едно – да газиш в още по-голяма простотия! В този смисъл, Баце прогресира!

Но въпросът не е за Баце, Магнолии с него, въпросът в същност е за теб и мен!

В някакъв статус от вчера или онзи ден, мисля че Жени Георгиева  казва приблизително следното:

„Бойко Борисов поиска вот на недоверие на правителството на ПП, свали правителството, но до този момент не е предложил абсолютно нищо като алтернатива…“  Цитирам по памет.

Разбирате ли, в каква ситуация на пълен абсурд вкараха ГЕРБ и техните съпридружители ИТН, България!

„НЕ ИСКАМЕ „ПРОДЪЛЖАВАМЕ ПРОМЯНАТА“, КИРИЛ ПЕТКОВ, АСЕН ВАСИЛЕВ, ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ, МАХАМЕ ГИ ОТ ВЛАСТТА, НО НЕ ВИ ПРЕДЛАГАМЕ НИЩО ДРУГО!“

Ако някой ги попита защо, отговорът е „Ами така!“ Или щото са „национални предатели“!

Предателите викат „Дръжте предателите!“ Цирк „Москва“!

България не е детска градина, нито предмет на поредния руски експеримент, въпреки, че като се позамисля, в момента е и двете! Ако рушиш, без да знаеш изобщо какво искаш да построиш, това сме го преживели на 09.09.1944-та и четиресет и пет години след това, значи че или си или си комунист, или си олигофрен, или си инфантил, като последното изобщо не е обидно! Най-вероятно е просто да си прост, което също не е обидно, докато не минеш границата и станеш простак! Като Боко да речем. И като цялата боковщина, итененщина и възрожденщина, взети заедно или по отделно!

Въобще не ми пука дали фейсбук ще ме търпи. На мен за фейсбук изобщо не ми пука!

Пука ми първо за моя и твоя единствен и уникален живот, пука ми абсолютно за България, историята ù, геогрфията ù, дори за красотата ù, която Владимир Димитров Майстора взел, че нарисувал!

Хубавото, когато си пишеш в блога си е, че размерът (на текста) няма значение! Докато във Фейсбук трябва да си меря думите…

МЕЖДУ 11-ти И 24-ти МАЙ ВСЯКА ГОДИНА…

By , май 11, 2022 21:59

*****

Не съм фен на ПБДШНИМ – „Професор Божидар Димитров Шеф на Нанационалния Исторически Музей“, но тази му статия си заслужава човек да я прочете. Все пак, колкото и да е изкривена българската история, има документи, които не може да бъдат пренебрегвани…

*****

КЪДЕ, КОГА, ЗАЩО И КОЙ Е СЪЗДАЛ БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА

Божидар Димитров, последна промяна на 23-ти май, 2016 г.

„Всички знаем от училищната скамейка, че през 863 г. при византийския император Михаил III пристигат пратеници на Великоморавския княз Ростислав с молба да му изпрати учители, които да проповядват на славянски език.

Византийските управници удовлетворяват молбата на Ростислав и изпращат в Моравия изтъкнатите вече мисионери, работили сред славянството, Кирил и Методий. Във Великоморавия те създават писменост и богослужение на славянски език. Задачата на Кирил и Методий е била да постигнат каноничното признание на азбуката от тогавашните авторитети по въпроса – Константинополската патриаршия и Папството. Да не забравяме, че тогава в сила е триезичната догма – на гръцки, латински и еврейски език.

През 863–865 г. цар Борис приема християнството с цел да обедини българския народ. Той идва на власт през 852 г. и управлява огромна територия – от Будапеща до Одрин и от устието на Днестър и Днепър до днешния албански град Драч.

Цар Борис е искал приемането на християнството и осъзнавал външнополитическото положение (акт на международно признание); съзнавал е и фундаменталното вътрешното положение, а именно – създаване на общ кодекс за различното население на народа, състоящо се от десетки етнически племена, но е съзнавал, че тази голяма амалгама от народности е могло да бъде сплотена от един закон. Християнството си върви със своите закони, обединени още в VI век от Юстиниановия кодекс. Нещо повече, цар Борис I получава възможност да създаде писменост, която да е валидна за всички, не всеки да пише на своите руни, друг – на своите резки и черти като славяните, трети – на гръцки език, а четвърти – на латински език.

Факт е, че през 855 г., със знанието на Борис I, Кирил и Методий провеждат мисия в Източна Македония, по река Брегалница. Там те покръстват близо 54 хиляди славяни. Има предположения, че дори цар Борис е покръстен през тази година, защото във византийски извор, наречен „Брегалнишка легенда”, се казва, че Борис I е бил покръстен в град Равен, близо до Щип. Смятаха това за легенда, но се оказа, че не е. Македонските археолози, покрай всичките си дивотии, направиха и нещо хубаво. Преди няколко години откриха град Равен. Самият му откривател – Иван Никулчич от Скопския университет, пише: „Това е една малка Плиска”.

Стигаме до фаталната 886 г. Кирил отдавна е мъртъв, Методий също умира през тази година. Учениците им са арестувани, изпратени в затвор, продадени в робство – над 200 души. Само съдбата на няколко от тях е по-необикновена – на Климент, Горазд, Наум, Ангеларий и Сава. Те са изведени от затвора, конвоирани са до българската граница при Белград и оттам са прехвърлени от другата страна на Дунав. Очевидно се е състояло следното: цар Борис I просто е „вдигнал телефона“ и е казал на немския крал, че българите няколко пъти са ги пердашали и пак ще ги напердашат, ако не пуснат поданиците му. При което немският крал правилно преценил, че за петима монаси не си струва да си разваля отношението с българската държава и ги пуснал.

Пристигнали в България. Цар Борис I замислил, дори за днешните мащаби, гигантска операция за въвеждането на християнството на роден език във всички църкви в България. И изобщо – в практиката. Това може да ни се струва днес много леко, но ще кажа какво струва това днес в материално изражение. Книгите тогава са били писани не на хартия, а на пергамент – добре обработена кожа от младо животно – агне, яре и т. н. От една кожа можело да бъдат изкарани най-много от четири до шест листа, това е скъпа технологична операция, изискваща специални познания и умения от определен тип хора и друго – не е имало печатници и книгите е трябвало да бъдат писани на ръка. По времето, когато при Борис са дошли учениците, те са били само петима, грамотни, с по десетина книжки в торбичките си. Изчисленията показват – тъй като християнската религия е единствената, която се изповядва с книга – че сборникът от книгите, които всяка църква трябва да има, както тогава, така и днес, обхваща 20-22 книги. Това са Светото Евангелие, 12-те минеи, требници, псалтири и какво ли не още. Цялата тази работа изисквала смъртта на 20-25 милиона агнета, съответно – обработка на кожите им, отделяне от стопанския и военния живот на двайсетина хиляди младежи, които трябвало да станат свещеници. Това не е могло да стане без ресурса на държавата и без политическа воля. Защото много е лесно да се откажеш, като видиш какви са разходите. Но цар Борис е останал непреклонен докрай и слава Богу, че е живял толкова дълго.

На кого е била възложена тази работа. Тя е била възложена на петимата ученици, които са били разпратени в различни точки на царството. Климент – в Охрид, Горазд и Ангеларий – в Берат, Албания. В Плиска е останал Наум, който е създал десетки манастири – единствените места, където е можело да бъдат правени всички тези неща в онази епоха. Те са и люпилни на кадри, те са и производствени предприятия на книги, те са и печатници, място на написването им.

Работата продължила от 886-а до 893-а година. Само за седем години, научаваме, Климент е подготвил 3500 ученици; ако по толкова са подготвили и Наум, и Горазд, и Ангеларий, това означава, че необходимите десетина хиляди свещеници вече сме ги имали – обучени да четат и да пишат на български език – и че са създали вероятно за тези седем години необходимите за начало двеста хиляди книги. И тук обаче се появява големият въпрос: братята са написали глаголицата. Именно тази азбука са внесли Кирил и Методий, а днес пишем на друга азбука – съвършено различна като графични очертания. Кой е създал тази, другата, азбука и къде е създадена? Ако не беше едно малко прозрение на византийския писател Теофилакт Охридски. Той пише, че по време на работа с учениците си, Свети Климент забелязал, че те трудно усвоявали графиката на новите букви и измислил нови, по-прости и по-хубави. Съвършено ясно е, че азбуката, която наричаме кирилица днес, е създадена от Климент. Но това не е проста работа – да създадеш, ей така, азбука и да я пуснеш в употреба по цялата страна. Това не може да стане без решителна държавна санкция, която може да дойде от цар Борис. Той също установил – убедили са го, че много сложно са усвояват тези трудни за очертания букви и се е съгласил на една азбука, която българите познават. Каква познават? Петнадесет от буквите на тази азбука са гръцки и са много добре познати (от нашите книжовници поне), а други петнадесет са всъщност знаци от прабългарското руническо писмо, на които се предава фонетично, а не изографично значение, каквито са имали до тогава (някои автори говорят, че това е своеобразен средновековен български патриотизъм). За пример: знакът „щ“ е означавал „щъркел“ и нищо друго в изографичната прабългарска азбука. А „щ“, вече в азбуката на Климент, е означавал фонемата „щ“.

Така че повече от сигурно е, че днешната азбука, е създадена от Климент отново със санкцията на цар Борис I и с мощния ресурс, който е излял отново за създаване и за преписване на книги. Не бих могъл да изчисля, поради липса на база за сравнение, но най-вероятно държавата е отделила в този момент няколко милиарда лева, при това значително надвишаващи числото десет.

Остава последният въпрос: къде е създадена азбуката? Няма какво толкова да му мислим, то е ясно къде – тези неща се решават в столицата. Там се вземат решенията, след което се хвърлят пари, за да бъде построен към катедралната църква на града – Голямата базилика (тази, която сега е реставрирана със средства на българската държава и на безброй дарители), най-големият манастир, който е можел да съществува въобще някъде в света християнски – на няколко десетки декара. Този манастир е бил доста луксозен (в него е имало даже „ватер клозети“, бил е снабден с прясна вода). Очевидно за монасите (или вероятно за повече от тях), както се шегувам – на „чергобоилчетата“, т. е. – синовете на управляващата аристократична класа, са създавани всякакви условия да творят книги, които да бъдат разпращани както из огромната българска земя, така и по чуждестранни мисии – в Русия, в Краков, в Прага. За това имаме изрични сведения.

За това, възстановявайки Голямата базилика и на манастира край нея, ние трябва да знаем, че възстановяваме не просто църква, а възстановяваме и мястото, където се е родила нашата духовност. И нека, когато споменаваме Кирил и Методий, да споменем, че все пак създателят на нашата азбука е Свети Климент. Кирил и Методий са свършили много – те са пробили, както се казва, системата, която е забранявала да имаме своя азбука. Те са автори и на идеята, че може да има такава азбука, но истинският реализатор е Свети Климент.“

ПЕРДАШЕТЕ, МОМЧЕТА И МОМИЧЕТА!

By , април 3, 2022 21:05
***
Опитвам се да разбера подигравателния и обиден тон който се лее из Фейсбук към Кирил Петков, Асен Василев и действащото ни правителство.
Питам се – даваме ли си сметка всички ние, чистите и стерилни, бих казал уж девствени десни, в каква битка са влезнали те? Срещу кого се изправят? Какъв Мордор и какви орки ще изскочат, и вече изскачат срещу тях? Даваме ли си сметка какъв кураж е нужен за това? Разбираме ли колко губим от тази памфлетна лексика за „Киро Канадеца“, за „неспособното правителство“, за „липсата на промени на правителството на промяната“?
Вчера срещу това правителство говори при Цветанка Румен Овчаров! Син на осъден по Чернобилската лъжа, „човек“, цял живот бил комунист, цял живот отдаден на предателството на Българската енергийна, ерго национална независимост на Русия, преди това на СССР! Никой не знае колко пари е получил за това…
Днес против това правителство говори пак при Цветанка Митьо Гестапото! Бившият шеф на шести отдел (интелигенцията), цял живот комунист, но живеещ по незнайни и необясними причини в Англия, а не в Русия. (Е, добре де, не е Митьо Гестапото, но е някой друг Димитър Иванов, и не виждам седемте разлики между тях…)
Самият факт, че против правителството ни, каквото и да е то в момента, говорят такива ретроградни, изхабени, напълно безсмислени за съвремието ни персони говори, че то, правителството, им е бръкнало някъде дълбоко! Много дълбоко и много някъде!
Не правя сравнение, политическите сравнения по правило са безсмислени и почти винаги погрешни, но само си спомнете отвратителния медиен тошотошев фон по времето на СДС и Филип Димитров, и на ОДС и Иван Костов!
За мен има едно безпогрешно правило за ориентация в политическия живот:
„Колкото повече безсмислия и недоразумения като политическите клоуни Копейкин, Каракачанов, Сидеров, Симеонов, Овчаров, Шаренкова, Гестапото (или друг като него) и вся остальная червивая червеная сволочь говори против някого, толкова по-симпатичен ми става!“
Няма идеална политика! Няма идеални политици! Няма идеален електорат!
Но в безпрогледните мъгла и мрак, в който ни докараха БКП, БСП, ДПС, НДСВ, ГЕРБ и съпридружаващите ги семки и бонбонки, ние сме длъжни да оценяваме по достойнство всяка светлинка, осмелила се да се покаже!
И да помагаме на тази светлинка да оживее! Не да я препикаваме като Румен Петков шадраван…
Аз съм си крайно десен човек, но в днешната българска ситуация напълно подкрепям действащото ни правителство!
Пердашете напред, момчета и момичета! Лесно никога няма!

„ОВЧАРСКОТО КУЧЕ“

By , март 16, 2022 0:51

Така в живота му се случи,
че стигна до овчарско куче,
макар,
се водеше пожарникар,
а много искаше да се
реализира в КаДеСе.
Не се!
Не се получи!
Тъй стигна до овчарско куче!
Не е обидно! Няма срам!
Овцете също нещо струват!
Хем блеят, дават вълна, мляко
а и гласуват!!!
Много яко!
И трябва да се слага ред
във овчия им тревоглед,
а пък ей туй за да се случи
си трябва и овчарско куче!

И тук ще сложа за награда
поуката от таз тирада:

Ако овце избират своя цар,
той ще е куче – помияр!

ПОДЛИСТНИКЪТ!

By , януари 26, 2022 23:05
Преди много години, някои от вестниците в България са имали „подлистници“. В тях са били публикувани кòла по кòла известни и популярни романи. У дома, от такива подлистници, баща ми беше събрал и подвързал пълното издание на „Клетниците“ и „Парижката света Богородица“.
Баща ми ги знаеше почти наизуст… Разказваше ми ги всяка вечер глава по глава, с пряката реч, с всички герои вместо приказка за заспиване. Знам ги от него – и дядо Фошлеван, и Мариус, и Козета и Квазимодо и Есдмералда, от неговите разкази още преди да се науча да чета, после разбира се ги прочетох, за да разбера само, че баща ми е бил влюбен в тях…
Баща ми беше шивач, с четвърто отделение от основното училище на село Вонеща вода…
Мисълта и идеята ми е, да си направя „подлистник“ на собствената стена. Сиреч, да ви навържа едни текстове, които вие ако искате можете да четете, можете и да си ги подвързвате в книга, ако си заслужава… Това е страшно амбициозно, и вероятността да се срутя във вашите, ерго и в моите очи е страховита.
Но съм разбрал, че този който винаги губи, е човекът, който го е страх да опита!
Сиреч, пускам си подлистник, но не с препечатване на готов световен роман, а с нещото, което не знам защо имам необходимост да напиша. И го пиша…
Готов съм с три точки, но ще ви пусна две. Не ви обещавам, че всяка вечер ще добавям следващата, все пак подлистникът по правило е седмичен, но аз не съм формалист.
И не бъдете жестоки! Кандисвам на справедливи…

*****

1.
Понякога човек трябва да се занули. Да изравни плюсовете с минусите, болката с щастието, Смъртта с Живота. Това не значи да изтриеш всичко,и да започнеш от нулата. От нулата, макар и не от абсолютната нула, започва единствено новороденото, защото си има майка! Баща! Дядовци и баби! Никой никога не може нито да започне от абсолютна нула, както не може и да изтрие абсолютно всичко! Винаги, някъде в някой ъгъл на наследствената обремененост, което не винаги е нещо лошо, има някаква първична остатъчна стърготинка, някакъв гъдел, нещо толкова далечно и уж непознато, че накрая го припознаваме за свое!

Никога не съм се питал – кое е по важно? Светът, в който живеем, или ние, живеещите в него! Сега се питам. Нямам отговор. Но го търся…

Не искам да внасям личен елемент, въпреки че Човекът, ако не е личност просто не е и човек, заради което сме препълнени и преизпълнени с идиоти, простаци и престъпници. Ерго, и с изключителни хора също. На този свят няма нищо вечно, талантливо, гениално, имащо смисъл, ако не е лично! Защото зад всяко такова нещо непременно и задължително стои личност!

Единствените Човеци, които вярват в Бъдещето, са тези, които имат Минало! Дядовци и прадядовци, бащи и майки, братя и сестри, лели, чичовци, вуйчовци, сваковци, братовчеди и са сигурни, че нито един от тях не е живял напразно! И те имат История. Всеки своята малка лична история!  Защото само малките, лични истории правят голямата, бих се изхвърлил, и казал – дори и световната!

Лично аз съм се занулявал поне веднъж със сигурност. Бях занулен. И не искам втори път, макар че ми предстои в дефинитивен порядък! Просто много боли. Ако има свещеник, пред който да се изповядам, бих го направил.

Белият празен лист е най-безпощадният изповедник! Пред него всички сме равни, да сведем чела, да запалим свещи и да си налеем по чаша с алкохол, всеки по собствено предпочитание!

Всяко нещо на този Свят се ражда, за да умре! Освен Словото! Кажете ми поне едно друго изключение!

2.
Познавам един идиот, но от онези, симпатичните идиоти, на които мозъкът е винаги някъде другаде, но все пак някъде, за разлика от истинските идиоти, на които мозъкът им е винаги никъде, където са и те самите. Та той, симпатичният идиот, срещу една ракия, която после стана две ракии и салата, ми продаде тази своя теория:

„Брато, няма смърт! Ето, ти ме черпиш ракия, аз си я пия с кеф, значи съм жив, макар и незначително пиян. А смърт наистина няма! Ние с теб пием ракия, в същност я пия аз, и разговаряме. Като истински хора разговаряме! Но ти знаеш ли кой съм? Сега ще те отворя!  Аз, моля те, записвай си, съм пра-пра-внук на един отдавна умрял човек, който днес никой не знае кой е, не му знае името, и никой не помни. Прав ли съм? Прав съм. А знаеш ли кой си ти? Ами че ти си пра-пра-дядото на някое твое бъдещо и далечно сладуранско изродче, което ще се роди след ба ли го кога! Аз нося акъла на пра-пра-дядо си, а твоето пра-пра-внуче, ще носи твоя акъл! Обаче ние с теб разговаряме! С нашите си уж акъли. В същност, моят пра-пра-дядо разговаря с твоето пра-пра-внуче, които ние с теб представляваме в момента на тази и следващата ракия! Ние с теб сме мост във времето, истински , а не измисленото от елементарни фантасти изкривяване на времето, континуум ще рече, когато две различни точки от времето и пространството се срещат на неочаквано място, и се съвукопляват! – рече симпатичният идиот, и аз нищо не можех да му кажа, защото бях безкрайно изненадан от безупречната му логика. –  Искаш ли утре вечер да се видим пак тук, пак да ме черпиш две ракии, защо да не минем и на трето ниво, и да продължим този разговор? Безсмъртието все пак си заслужава и една салата…“.

Платих сметката и си тръгнах. За него знаех, че утре ще е пак тук. За себе си – не. Не бях сигурен, че искам да срещам неговия пра-пра-дядо с моя пра-пра-внук, и да им позволявам чрез нас да си говорят! Много извратено ми се стори…

Лично аз нямам нищо против хората, които пият. Аз също първо не пиех изобщо, а и не пушех, давах го спортистче,  после пропуших и пропих много деликатно и внимателно, дори помня… поне четири… пардон, пет пъти с оня, когато прегръщах едно борче в дворчето на новия тревненски хотел, проектиран от арх. Жеко Жеков, в които съм бил пиян точно като свиня, въпреки че не знам свинята какво общо има с човешкото свинско напиване. После Съдбата и Професията ме хвърлиха в Русия докато беше още СССР, а и след това, когато отново не знам защо стана пак Русия, където, моля за разбиране, да не се напиваш всяка вечер е обида за истинския съветски, ерго и руски човек, не мога да кажа „гражданин“, такава дума в руския език има, макар и с ударение на „И“, „Гражданùн Советского Союза“, Маяковски я е ползвал, но смисълът и е друг и различен, поради което той се самоубива. Така и не станах руски, ерго съветски човек, но познавам руското пиянство в детайли… И в едри и в дребни такива… В същност, преди алкохолното отклонение говорехме, тоест пишехме и предимно аз, за огъването на Времето около Пространството и себе си, за да позволи на представителите на Разума, сиреч набедените за това Човеци, да се срещнат в някакво изкривено Пространство, по някое изкривено време, когато единият вече е умрял, а другият още не се е родил!  Понякога сам не се разбирам… В момента – абсолютно!

Но този симпатичен пияница от по-горе, ме накара да се замисля. Симпатичните пияници понякога имат този Божи дар!

3.
Човекът може да стане пияница по много причини.

Първата, и най-разпространената е, че е толкова тъп, че единственото място, в което си намира величието – и собственото си и чуждото, е в алкохола! Знаете как е, тогава най-върло се попържа, няма незасегната в околията, областта, а даже и в републиката, полуострова, континента и планетата – майка, коза, крава, кокошка или кучка, всичко под ножа, и „Градил Илия килия“ до откат…

Втората е, когато не си чак толкова тъп, и успееш да се договедиш, че както и да се гърчиш, нямаш никакъв шанс! Светът те е хванал за топките, и единственият ти приемлив и почти безболезнен поради пълна безпаметност изход от него е алкохолът! Изборът се прави интуитивно, но интуицията все пак е наченки на интелигентност.

Третата причина е, и аз съм я наблюдавал в реално време и в Санкт Петербург, когато една достопочтена и изключително интелигентна госпожа ни покани на гости, наблюдавал съм я и в Москва, където един страхотен московски архитект, мой колега, за да отпие част от водката, която носех от чашата си, я държеше с две ръце, защото с една я разплискваше от неудържим тремол, и когато разбереш, че тази система, тази държава не те иска, ако ще да си гениален като Леонардо, тази система и тази държава, все още сме в СССР, после пак Русия, просто няма нужда от теб! Има нужда от ракети, от ядрено оръжие, от танкове, от войни, но в никакъв случай няма нужда нито от Булгаков, нито от Иван Бунин, нито от Борис Пастернак, нито от Есенин, нито от Сахаров, нито от Ахматова… Как да не пропиеш до смърт?

Апропо, има двама руски, не смея да напиша съветски писатели с една и съща фамилия – Ерофеев. Венедикт и Виктор! Не са роднини. Първият е професионален, при това и гениален, едното не изключва другото, практик в алкохолизма и починал в апогея на практиката си –  „Москва –Петушки“, „Записките на психопата“ и много други прозрения, в които алкохолът е само повод, но не и причина, докато Виктор Ерофеев, живо и здраво си е момчето,  е по-скоро теоретик, макар и академик по въпроса – „Разграждане на водката“. Тук бих ви добавил и още едно неувяхващо цвете, възпяващо руския алкохолизъм, също покойният вече Игор  Яркевич с великото си и великолепно творение „Руският дълг“. Имам го в сайта си www.tovae.to горе, в хоризонталната лента с разни много интересни неща. (https://www.tovae.to/?page_id=51). Аз съм чел много и какво ли не, но това, нека го нарека есе-прозрение за руския писател, ме впечатли силно впечатлително още тогава когато го прочетох, та до днес съм си впечатлен и си го препрочитам поне веднъж годишно, за да продължа да се впечатлявам!

Аз не знам, и няма как да знам какво е дал алкохолът на руските писатели, още по-малко знам същото за американските, английски и световни такива, и дори съм склонен да вярвам с изключително дълбоко недоверие, че има дори и такива писатели, без значение от къде са се пръкнали – в Мозамбик, Тайван, Бангладеш и дори България, които изобщо не пият! „Аз например, може и да не съм прав, но писатели, които не пият, не ги одобрявам!“ – вероятно би казал Съсед №1 (Георги Русев), от филма „Вилна зона“ на Георги Мишев.

Но ние не сме в този подлистник заради пияниците, били те професионалисти или аматьори. Та се сетих за един руски анекдот. После за още един. За трети засега не се сещам. Почвам ги отзад напред:

На един руски храм, при силна буря, паднал кръста, дето бил на най-високото на шпила най-отгоре. Петър Първи Велики, потърсил най-добрите майстори и катерачи при това, да върнат кръста на мястото му, защото какво е Петър Първи Велики без храм с кръст на най-високото? Ами езичник бихме казали, но го премълчаваме, за да не обидим Администратора, който умре да ме блокира поне за следващите 12 години. Разгеле, намерил се един силно вярващ руснак, който приел предизвикателството, и не само го приел, но се качил на … си майна на високото, и върнал кръста на мястото му. Петър Първи и Велики при това, го попитал какво иска като награда – пари, служба, каквото поиска.

Мужикът, с прости думи, понеже бил прост, поискал документ подписан от Петър Първи Велики, че има право да пие в която и да е руска кръчма без да плаща, и Петър Първи Велики му дал такъв подписан от него и подпечатан с императорския печат документ.

Обаче, мужикът още на втората вечер така се напил, че загубил документа. И започнали да му отказват безплатното пиене. Поради което същият този мужик, отново се срещнал с Петър Първи Велики, и го помолил вместо документ, да му лепне от дясната страна на врата неизтриваем печат, който, като го покаже, да му отваря безплатно всички кръчмарски врати и всички все още неотворени бутилки със самогон или каквото там е според руските кръчмарски стандарти, стига да почука със средния си пръст  на дясната ръка върху мястото  на печата там, на врата, което си е било  покана за споделено пиене… И това желание било изпълнено, и минаваме към следващия руски анекдот, виждал съм го на живо, той се развива в една руска кръчма, не знам защо наречена“Кафе“, в което един мужик с мътен поглед пита друг мужик с мътен поглед, почуквайки се с десния си среден пръст на мястото, на което би трябвало да е оня печат, и пита:
-Ты любитель!
-Неть! Професионал!

Малко сложно се получи с анекдотите, но вие, ако не сте интелигентни най-малкото колкото мен, няма изобщо да ме четете. Мен ме четат само по-интелигентни от мен, защото непрекъснато очакват да открият нещо… То и аз очаквам!

А тези анекдоти ги знам от едно ченге, починало отдавна, признало си, че е такова, хвалещо се, че е работило в една стая с Георги Марков, писателя, този с Репортажите, срещнахме се някъде по строителните обекти на Главболгарстрой, имам и жив свидетел!

Какво ли не научава, и с какво ли не се среща един абсолютно неутрален архитект като мен, който иска само да си върши работата, в Русия!

4.
Разговорът ми в кръчмата със симпатичния пияница, който ще ме чака утре пак там, ми спомни едно мое старо прозрение от преди близо 17 години, което изведнъж ме направи едва ли не интелектуален брат-близнак с него! Написал съм го в книгата си „Делириум“, през 2005-та, да се у интелигента! Ето го:

„За баща си зная това, което знам!
За дядото на баща си зная това, което съм чувал!
За дядото на дядото на баща си не зная нищо!

Децата ми ще знаят за мен това, което знаят!
Внуците на децата ми ще знаят за мен това, което са чули!
Внуците на внуците на децата ми няма да знаят нищо за мен!

Аз съм единствената реална и жива връзка между тези, за които нищо не знам, и онези, които нищо няма да знаят за мен!“

Дали да не изпия една ракия? Или две?.. Какво губя?

Този „ПОДЛИСТНИК“ няма да е подчинен на логиката! Поне не на простата логика, която една или две ракии, ако може и с една салата, може да разбие и разложи или на първични псувни, или на пълна безсмисленост, към която клоним, защото „безсмисленст“ е нашият смисъл, и защото ако не беше така, нямаше в момента ние с вас да търсим точно Смисъла! И нямаше през цялата си абсолютна безсмисленост, в която тъжно и скромно пърха като новородено врабче Човешкият Разум да ни бяга, и да продължаваме да го търсим! Разумът имам предвид, не врабчето… Врабчето ще се намери само, не го мислете, за Разума съм в пълно двусмислие, защото Той без нас, човеците, е безпомощен, мъртъв, нищо!

Щем или не щем, можем или не, знаем или не, вярвяме или не, но Разумът това сме ние!

Липсата на Разум – също!

***

Без много да се колебая реших, че е безсмислено да публикувам следващите текстове от „ПОДЛИСТНИКЪТ“, ако ги няма всички предишни. Защото нещата в Живота не са извадени от контекст отделни епизоди, провали и проблясъци, всички те са зависими едно от друго, и ако не знаеш случилото се, няма как да разбереш случващото се! Затова, без да трия предишното, само ще добавям следващото, като си запазвам свещеното право да правя корекции по вече написаното, защото изобщо не съм съвършен. А нека всеки да си чете или новото, което още не е прочел, или и старото, което не иска да забрави! Тоест – всичко на масата! И една салата, ако обичате! Аз плащам сметката!

5.
В действителност, откакто се помня, сметката винаги я плащам аз! И сметката за невъзможната АЕЦ Белене, и сметката за и на КТБ, и сметката на Топлофикация София, например и на Енергото, винаги ги плащам аз, защото май точно за това съществувам! Да плащам сметките на идиотите, които ни управляват! Да спастрям милионите и милиардите на Пеевски, на Баце, на Черепа, на Мозъка, в този тесен смисъл и на Дугин и Путин. Това разбира се ме изпълва с гордост, изпълва ме с чувството, че съм изключително полезен идиот! Защото в момента плащам заплатите на депутатите от „Възраждане“, които бидейки по-големи идиоти дори и от мен, са в Парламента, което с пълна сила се отнася и за бившите депутати от Атака и сегашните от ГЕРБ, Патриотите на КараИванКачанов и WСимеонов, които искат да пия белина, макар че аз предпочитам биричка…

Искам да ви открехна, в смисъл –  да споделя в един интимен порядък, че точно в този момент, когато пиша точно тези думи, съм на седемдесет и шест години, осем месеца и десет дни. Когато пиша следващите, вече ще съм на повече. Сиреч съм в зоната на падащия здрач, да не кажа – Мрак!! Падежът на тази зона по правило започва от денят на раждането и продължава съвършено различно и непредсказуемо, през целия човешки живот.  За един от моите пет братя и една сестра  е продължил само три месеца, за друг три години, за трети и четвърти над седемдесет, за пети и шести над осемдесет, за други като мен и сестра ми, продължава и сега, да не влизам в подробности, все пак ние с нея сме най-малките… Това, което искам да ви открехна, както обещах е,  че здрачът, Мрак не ми харесва,  винаги и задължително пада, но преди него е светло без значение на колко си! А човекът е жив дотогава, докато е вътре в светлината, част от нея, и не го интересува датата на падежът! Той никога не звъни два пъти…

Край на открехването!

Да пердашим по ПОДЛИСТНИКА!

А това „открехване“ не беше за да се хваля, още по-малко да се оплаквам. Животът, Времето и Пространството винаги са били и ще бъдат това, което са, те са като трите Власти, които подреждат човешките дела, но тъй като не са подвластни на Човека, никога не се смесват, не си пречат и не се карат за надмощие, не си избират Цацаровци и Гешевци, които да объркват мозъците на хората срещу много, ама много откраднати пари! Просто си съществуват едновременно, още от преди Човека, ще съществуват и след него, защото Човекът не е самият Живот, а само част от него! При това – твърде незначителна част… А парите са измислени доста по-късно. От самият Човек, за да има причина да е я Цацаров, я Гешев…

В същността на самата същност, това, което се опитвам твърде неумело да ви кажа е, че ако някой текст не е изповед върху белия и празен лист, той просто няма смисъл! Такъв текст може да ви напише и Корнелия Нинова, и Костя Копейкин, и Дани Митов, да не споменаваме Харизанов и ББ! В същност, ББ може да изкаже един текст, но да го напише – не съм сигурен!

Човек, който не умее да чете, абсурд е да умее да пише!

Не знам как да го продължа този ПОДЛИСТНИК, защото става все по-тежък и влачи след себе си всичко написано до момента, но ще го измисля.

Нали това ми е работата!

Отивам да мисля… Една бира? Наздраве!

6.

Ровейки в себе си, защото не мога да ровя във вас, изведнъж разбрах, че съм някакъв ако не световен, то поне регионален склад, склад не е точната дума, може би паноптикум на истории. Истории които не съм търсил, но те са ме намирали, харесвали са ме, и са оставали в мен с някаква слаба надежда за живот във Времето, тук думата „Бъдеще“ е безсмислена. Времето и Бъдещето са едно и също нещо.

Историите, вече случили се във Времето са неговото Минало, разбира се – по човешките стандарти. А и няма как да е по друг начин. Човек няма как да си спомня за нещо, което все още не се е случило.

Искам да ви разкажа за предполагаемата история, случила се някъде по нашите места. Тази история не е точно източно-православна, макар, че нейните герои са силно вярващи източно православни християни, кръстени от родителите им в черква както си е по канон, нито западно-католическа, защото няма нищо общо, не е поучителна, в някакъв отвлечен смисъл е красива, дори много красива, ако питате мен. А мен не ме питайте, защото аз само минавам от тук и записвам нещата, дори когато не ги разбирам! Но човек не е длъжен да не обича това, което описва, дори когато не го разбира. Просто вади от паноптикума си!

*****
В едно малко и изключително красиво градче, което дори и комунистите не успяха да обезобразят, има две училища. Общообразователно и специализирано, сиреч – техникум. И идват двама учители, с един и същ широк профил, двама учители. Идват по собствено желание, уважено от тогавашните комисии по разпределение. За технопоколението обяснявам, че по онова време, след 1944-та и преди 1989-та, всеки завършил висше образование, беше длъжен да отида за пет години там, където го разпределят! Не знам дали те са имали избор и са го упражнили, но отишли по едно и също време.  Има някакви съмнения, че и двамата са били преди това ученици в семинарията в Черепиш, но сме сигурни само за единия. Просто нямаме идея и предположения къде и как са се срещнали и запознали, но знаем със сигурност, че и двамата са искали да станат учители по това, което са учили по-късно.

И двамата станали учители по това, което са учили по-късно, в това малко и изключително градче. Единият в едното, другият в другото училище.

Намерили си квартира в една едноетажна къщичка, в средната част на градчето, на един такъв от центъра, при една възрастна жена, чийто единствен син и наследник бил починал. Тя ги помолила да се грижат за нея, а тя ще им припише къщичката. Те ù казали, че ще се грижат за нея, дори да не им приписва къщичката, но тя им я приписала, а те се грижили за нея до последния и миг. Къщичката била уж на един етаж с две стаи от двете страни на входа, но имала една стълба надолу, където била кухнята и малко дворченце с домати и цветя. Бил съм там, пил съм ракия и съм ял от току що откъснатите домати.

Между другото, в това време всички моми припадали по тях, особено по единия – снажен хубавец, всички ученици и ученички били влюбени в него, но те си гледали професията и може би са се гледали един друг. Кой да ти каже?

После се пенсионирали. Все така ергени. Единият имал село и къща в него, и другият отишъл там. Там умрял, и там е погребан. Другият умрял след няколко години, все така обичан и все така самотен… А може би – вечно самотен… Като всички хора.

Ако някой някога ми беше казал, че някога ще мога да опиша два живота на страница и половина, нямаше да му повярвам.

Но точно това направих току що! Просто тяхната история ми беше най-отгоре и най-истинската, може би.

ПАНОПТИКУМЪТ, тоест ПОДЛИСТНИКЪТ продължава. Никой не знае какво се крие в ръкава му! Или в склада…
*****

АЗ, ГРАФОМАНЪТ!

By , януари 13, 2022 23:23

***
Моля Те, Господи, направи така, че чувството ми за хумор да умре поне двадесетина минути след мен, за да можем през тях заедно с Теб да пием по една бира, и се посмеем над всичко, което е било по мое време поне  още веднъж…

***
Във всеки човек, иска или не иска, знае или не знае, живеят:  един възрастен,                          който непрекъснато върши глупости, едно дете, което непрекъснато му се възхищава, и един старец, който мълчаливо ги гледа  с усмивка и любов, и си спомня за своята младост…

***
Като писател съм обикновен графоман, но като графоман съм необикновен писател!

 

АЗ, ГРАФОМАНЪТ!

(Есе без елементи на осмисляне)[1]
                                                              
ВЪВЕДЕНИЕ, КОЕТО ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДОКАТО РАЗБЕРЕТЕ, ЧЕ НИКАКВО ВЪВЕДЕНИЕ НЯМА И НЯМА КАК ДА ИМА.

Роден съм с извинение две, двайсет, сто, или петстотин  години след Еразъм, което винаги ми е тежало! Той е живо доказателство, че несанкционираният пред олтара секс[2] не е безсмислен (четете Стефан Цвайг, който тогава все още го е нямало, но предстои да го има), Еразъм имам предвид, който ме изпревари и написа „Възхвала на Глупостта“. В същност, когато и да съм се родил, винаги ще е след Него!

Това адски ме нѐрви!

Еразъм, с който сме някакви роднини по линията на оня с камъка, за когото ще прочетете след малко, но не и близки, не само защото не съм холандец, то и той не е, àко че е роден там, е изследвал общочовешката глупост, по един бих казал блестящ , но ограничен начин, защото нито за секунда не излиза от нея, сиреч оставайки винаги неделима нейна част, нещо повече, ставайки неин автентичен говорител! Сиреч, не я сложил на предметното стъкло и да я изследва с микроскопа, ами я направил нея, самата Глупост, самият микроскоп! Ерго, Глупостта никога не може да излезе от себе си, и винаги си е микроскопа, който гледа към нас и Живота.! Една глупост винаги е истинска, само ако говори единствено със себе си и за себе си, както и го прави „Глупостта“ на Еразъм Ротердамски.  Защото всяка глупост излязла от себе си, престава да е глупост! Ако Еразъм беше си позволил поне за миг или с една реплика да се появи в собствения си образ във „Възхвала на Глупостта“ за да спори с нея, да ù опонира, от това той нямаше да спечели абсолютно нищо, Еразъм с Глупост не може да спори, но и самата Глупост щеше да загуби цялото си очарование, а не това е била целта.

И тъй като Глупакът и Графоманът са ако не един и същ, то поне взаимно допълващи и обясняващи се един друг феномени, се питам – дали това не прави Глупакът и  Графоманът  равни по своята сила и значение   пред Времето, Историята и Цивилизацията, които определено до голяма степен дължат съвременният си възход и падение, „триумф и трагедия“ според Ст.Цвайг, поравно и на двамата?

В същност, самата Глупост в своята „Възхвала на Глупостта“, някъде при поетите, писателите, и тези, които ги имитират, казва няколко думи и за мен – безсмислено пишещият, което пък значи, че няма как да съм равен на Глупостта, защото съм само част от нея!

От предишни свои книги (извинете, но имам и такива!) знам, че някои „автори“ като мен, първо натрупват страшно много родили се от тях неорганизирани „масиви“ от условно свързани думи претендиращи за явна или скрита в тях  мисъл, омешват се една с друга като кадаиф или ако предпочитате – като при групов секс, започват да търсят някакъв общ смисъл и вкус в крехките си и съмнителни самостоятелни  значения и послания, и ако случайно го намерят,  е възможно, без да е сигурно, да се появи някаква нова книга.

До сега не ми се е получавало…

И нещо друго да ви кажа за нас, графоманите. Страшно обичаме да пишем предговори, в които да обясняваме пространно и пространствено – какво искаме да кажем в книгата (и в есета – също), която евентуално следва. Това е от страх! Жестоко ни е страх, защото смътно подозираме какво искаме да напишем, но в същото време знаем, че не знаем как да го напишем. Та ние сме графомани, а не Писатели! Ние сме в състояние, можем, длъжни сме, и го правим – да пишем предговори за собствената си книга дотогава, докато самата книга се удави в собствения си предговор!

Защото се оплитаме в себе си и думите си като политик – в лъжите си…

А въведение в тази книга в същност няма да има. Как да ви въвеждам в нещо, за което в момента нямам никаква представа?

Просто скачаме в тъмното…

*****

Понякога, а според мен – винаги, човек прави най-различни, но фундаментално необясними и напълно противоречащи си неща. Не трябва да искаме от маймуната да знае защо е слязла от дървото, защото тогава все още не е била човек, и е нямало как да знае каквото и да е. А когато еректирала, сиреч се изправила, престанала да бъде съвсем маймуна, и започнала непрекъснато да еректира. Почти като човек! От което се раждали все повече и повече еректирали (изправени на задни лапи!) полумаймунчета – получовечета, които според Дарвин изведнъж станали хора, защото в един късен четвъртък, около 16:38 по Гринвич, тогава Гринвич, завалията, все още го е нямало, не помня годината, тогава и години май още е нямало, и часовник е нямало, и календар с месеци е нямало, но е било определено месец  май, около 16-ти, един маймуно-човек изведнъж попитал друг маймуно-човек,  който му се мòтал из краката: „Абе ти, маймуно дрислива, къф гу търсиш тук бре, да ти … мамицата!“, цепнал му главата на две с един камък, гепил му мадамата и деветте ѝ сополиви деца, после ѝ направил още дванадесет, плюс четири на жената на съседа от лявата пещера, после и още никой не знае колко на съседки от всякакви леви и десни пещери без да броим децата на жените от собствената му пещера, които пък не бил правил само той, което вече са си действия на завършен Хомо Сапиенс, честито Хора, Осанна, Разпни го, Алилуя, и Амин!!!

А камъкът, с който този първи достоен маймуно-човек е сцепил главата на все още недостойния такъв, бил захвърлен край пътя на Историята, захвърлен, но не и забравен. Защото този първи камък, сцепил главата на първия почти-човек, е онзи базисен, основен, ключов , крайъгълен и начален крайпътен камък, покрай който после се извървяла, и върху който после е изградена цялата човешка цивилизация в общност и Вавилон в частност,  съставен от сцепени, а по-късно и отрязани, отнесени, пръснати, пробити, изгорени в крематориуми, стопени  от какво ли не  включително и от термоядрени взривове глави, та до ден днешен!

Ето така, според Дарвин, от простото „Да ти … мамицата!“ е възникнал първо човешкият род, после Разумът (може да е било и в обратен ред!), ерго и българският, поради същата тази „мамица“, като за българския и сръбския род е абсолютно сигурно! Не мога да се закълна, Дарвин може и да е бил жив тогава, но аз определено не бях.  И ако Дарвин е прав, то аз, а и всички ние живите днес, сме дечица на този полумаймуняк, получовек, и то благодарение единствено на това, че е еректирал от сутрин до вечер и нощем пак, и че пръв е сцепил главата на другия, по-низш според него маймуно-човек, с което е поставил началото на т.н. естествен подбор, който пък ни доведе до маймуно-комунистите, а те пък ни (пре)върнаха в човеко-маймуни!

Бащата на баща ми, който като всички шивачи беше много мъдър човек, веднъж, шиейки мъжки панталон, попитал баща ми, който чиракувал при него също за шивач:

„Знаеш ли защо мъжете винаги си го носят в левия крачол и чаталите на мъжките панталони се разкрояват и шият така, че в левия крачол винаги да е по-широко? Не знаеш, нали? Чудя ти се защо ходиш на училище, и какво ви учат там! Ами това идва още от предпървобитно време. Преследва предпървобитникът някой мамут или друг саблезъб звяр, в дясната ръка е вдигнал копието за да го убие, а с лявата си е притискал ерекцията, за да не се спъва в нея докато тича! Щото тогава ерекцията е била бая, не като сега, и не напразно са го наричали „Хомо Еректус!“

Но това са отдавна отминали времена и отминала слава. Хомото премина през много периоди, стадии и псевдонаучни класификации (или квалификации), защото, забележете, в цялата история на т.н. Човешка цивилизация, всичко, което се отнася до и за човека, е измислено и написано от същия този Хомо… Дори и Старият, и Новият завет, са писани от него, което тутакси ги прави не особено надеждни източници на информация…

Така или иначе, трябва да се доклатим до нашия век. Аз не съм писател, още по-малко енциклопедист като Умберто Еко, който може да направи дисекция на няколко десетки и стотици хиляди години, в които Хомото е градил, продължава да гради и в момента  днешния си образ с една тъпа упоритост, и успя да вгради в него, в образа си всичко, което през цялото това време винаги се е наричало Съвремие. Или по-точно – „съответното съвремие“. Аз съм редови графоман, просто не ми обръщайте внимание.

А между миналото, съответното съвремие и бъдещето разликата винаги е била само две следващи поколения. Аз пиша от позицията на Миналото, което все още иска да е част от своето Съвремие, и ще е щастливо, ако успее да погали вашето Бъдеще.

Но той, човекът, Хомото, понякога забравя, че всичко е вътре във Времето, и той, и Миналото, и Съвремието, и Бъдещето, и Пирамидите, които непрекъснато се изместват едното със следващото освен Миналото и Пирамидите[3], защото Миналото само се допълва, а пирамидите са си винаги там и винаги същите, а когато Човекът забрави за Времето в себе си, то Времето никога не забравя за Човека в себе си… поне докато е жив Човекът! И понякога ражда смях… или плач.  В смисъл – Миналото и Пирамидите се смеят, а Човекът и Съвремието плачат… А на Бъдещето му е все тая, защото него винаги го няма и няма…

Разбира се, че ще следва някакво продължение. Дълбоко вярвам, че човекът, а Аз, Графоманът, също съм човек,  никога не започва каквото и да е, ако няма някаква скрита идея за бъдещето на това нещо. Или поне за неговия смисъл. Човекът, Хомо Сапиенсът, винаги се страхува от бъдещето! Защото за миналото си може да чуе нещо от старчоците като мен, да прочете, ако вече е създал писменост и е позаписвал и понарисувал това-онова през отминалите години,  векове и хилядолетия, по скали и пещери, лотуси, папируси, глинени плочки ако е в клинообразно интелектуално състояние, или ако си мисли, че е в състояние да формулира по някакъв – по правило погрешен – начин образа на своето съвремие такова, каквото е било или е в момента, то бъдещето винаги е тайна.

А в човешкият живот най-интересно винаги е бъдещето! Какво ще стане утре! Какъв ще бъда утре? Как ще изглежда светът утре?.. Жив ли ще съм утре? Дали пък няма да съм президент??? Какъв ще бъде светът утре без мен ако случайно не съм президент? Децата ми, като не са деца на президент – какво ли ги чака?.. Ами ако ме чака оня с камъка… Или оная от лявата пещера с петолъчката над входа…

А иначе, Времето продължавало своя безпощаден път винаги и само в съответното си Съвремие, през Човека, моделирайки го точно така, както Човекът е искал! А Човекът не винаги е бил и не винаги е достатъчно умен, за да знае как точно иска да бъде моделиран от Времето и от себе си в Него.

Да си умен изобщо не значи, че си мъдър. Онзи маймуно-човек с камъка например, безспорно е бил умен, защото с един удар е увеличил броя на жените си, на децата си, на копията си, на бизоновите и саблетигровите кожи и зъби, тогава пари и апартаменти с тераси още е нямало. Естествено винаги съществувала огромна опасност някой по-умен от него да го причаква някъде с камък в ръка, и също, макар и за кратко време, да увеличи пък своето лично богатство.

Да си мъдър, е да намериш онзи духовен и душевен баланс между Времето и себе си, които са се оплели като свински черва, това, което са се опитали да разберат единствено философите от древна Елада. Тогава Философията не е била философстване и пустословие, софистика и витиевият професор Николай Михайлов, който по съвместителство е и психиатър за удобство и в услуга на съвременните философи и политици, а търсене на Истината за Човека и всичко останало, мястото на Живота във Времето, както и взаимовръзката и взаимоотношенията между всички онези сили, от които зависи тази Истина. Тези философи, бидейки винаги далеч, в страни, извън и над всичко, отдавна са и фактически, и формално мъртви… Философията също.

Днес търсим вече само Пресветата Простотия, която може да ни направи известни, и да ни показват по телевизията! И това е благодарение на двама псевдофилософи от преди по-малко от двеста години, които превърнаха Простотията във Философия! Или по-скоро – философията в простотия, да не кажа и – в престъпление.  Именуват се Маркс и Енгелс, като за втория не сме много сигурни, защото е бил достатъчно богат, за да му е необходимо да е философ… Като си помисля, след тях Философията май престана да бъде наука… Основата на тяхната псевдофилософия е, че единствено печелившо на този свят е да овладееш не Науката и Изкуството, не Познанието и Вярата, не Божественото начало и природните стихии, а само и единствено Простотията! Защото твое е царството земно ако  си прост, дори тъп, беден, необразован,  ако премахваш чрез убийство и всички други подобни начини хората, които са различни от теб, запазвайки имота и имàнето им в своя полза, ако унищожиш всичко, което не разбираш, и което „умните и красивите“ наричат История, Култура, Изкуство, Приемственост, Просвета, Цивилизация, първо да одържавиш Бог, а после да си го дресираш за лични цели и ползване чрез т.н „клир“, изобщо, като си помисля малко по-задълбочено, съм склонен да приема извода, че посредством двамата и теорията им, Човекът най-после чрез Простотията е намерил най-късия път към себе си…

И поел смело и безотговорно по този път…

Четете Еразъм! И Бог да пази Човечеството!

*****
„Графомания“, да си дойдем на думата (от гръцкото γραφε, писане и μανία, безумие, изстъпление), e:

1.“ Болезнено влечение и пристрастяване към усилено и безплодно писане, към многословно и безполезно съчинителство. Графоманът се стреми към публикуване на своите произведения. Въпреки че няма литературни способности, той се стреми (понякога успешно, но в повечето случаи – плащайки си[4]) да издаде своите „художествени“ произведения, а графоманите непритежаващи научни знания, се стремят към публикуване на своите псевдонаучни трактати. Графомански прояви понякога се наблюдават при наличие на психопатични и шизофренични състояния.“[5]

2-„Болезнена страст за писане и безполезно писателстване.“[6]

Изцяло се вмествам в тези напълно съвпадащи си определения! Даже в известни средно тънки и поносимо дебели детайли ги надскачам!

И все пак, ми се иска да разбера каква е деликатната прилика и разлика между „писател“  и „графоман“. Писателят и писателите, също са с „болезнено влечение и пристрастяване към усилено, а  понякога и към многословно и безполезно съчинителство“. Писателят също се стреми към публикуване на написаното от него. За „психопатични и шизофренични състояния“ при писателите не ми се говори. За алкохолна и наркотична зависимост – също, есето ми ще стане многотомник…

Безспорна прилика е, че винаги се пишат в кавички, когато говорим за съвременици и все още живи такива. 

Безспорна разлика е, че когато за някого махнем кавичките от Писател и го напишем с главна буква, това автоматично означава, че не е графоман.

Обратната връзка е много, по-сложна! Защото, ако махнем кавичките от „графоман“ и го напишем с главно „Г“, това в никакъв случай не го прави писател, нито че е престанал да бъде графоман!

В същност, дали един автор е графоман или писател, много рядко става ясно преди да е умрял, а след това става абсолютно безсмислено за пишещия или писалия като такъв или онакъв. Не, че аз крия някаква слаба надежда за себе си, аз съм си ясен – откровен и христоматùен графоман, каквото и да значи това. Само пребройте думите от началото до тук, а нито аз имам, още по-малко вие имате представа, какво ни чака до края! За писателите и за читателите  просто ми е жал при такъв световен бум на графоманите във всички чувствителни и важни области на човешката дейност…

Започвам да обяснявам феноменът „Графоман“.

Както знаете, всеки завършил четвърти клас, вече се води в графата „грамотен“. Може да чете, може да пише, може да събира и изважда, дели и умножава  до около сто и петдесет  лева, и с малко усилие и много наследствена интелигентност, дори може да прави прости причинно-следствени връзки, което е задължително, и понякога достатъчно условие за редови графоман, като такъв, който пише доноси или хвалебствия, или който тролва и докладва във Фейсбук. Аз бях на това ниво преди да тръгна на училище. Сиреч, аз съм графоман от съвсем друг калибър! При мен болезненото ми желание да пиша беше право пропорционално на бездънното ми любопитство! Не само исках (и искам все още!) да пиша за всичко и всички около мен, не само забелязвах, но и запомнях всякакви никому ненужни детайли, образи, фрази, текстове на оптимистични прогресивни песни като например песента за „Я подай ми, мила мамо, синьото елече…“ или „Работници, работнички…“, защото аз съм отрасъл не срещу Софийската филхармония или Хайделбергския университет, а под селска радиоточка, която всяка сутрин в 5:20 гръмваше с „Комунисти, комсомолци, пионери…“ или с нещо равно нему, та до 22:30 вечерта! Паметта за Графомана е жизнено важна, защото в нея той пази целия си жизнен архив, от където винаги може да извади, и го вади, това, което му е необходимо в момента.

В този смисъл, спокойно мога да ви кажа, че всичко това, моята графомания имам предвид, не започва от Казахстан. Нямам никаква представа за тази държава, освен това, че за да стигнеш от софхоз „Фрунзе“, (край който минава река Тобол, с която се срещнах още веднъж, но на съвсем друго място повече от двадесет години по-късно, но няма да ви го обяснявам), в който си на студентска бригада, до най-близкия голям град, Рудний (на 300 километра!), за да купиш от там домати, краставици и някакво месо, трябва рано в понеделник да тръгнеш на север, във вторник по обяд, но без петнайсе, да завиеш точно под 47 геометрични градуса надясно. И в сряда, някъде преди или около обед си там, ако случайно не си сбъркал пътя. А път няма, но пък е равно и гладко като в главата на ляв интелектуалец, особено ако последните три дни не е валял дъжд. Ако е валял – просто не тръгвай, изчакай следващия понеделник… Иначе хората са тъжно-дружелюбни, пият чая от чинийки и ядат с пръсти от обща тава някакво забранено за отстрел печено животно, наречено сайгак, много вкусно между впрочем.

В същност, когато бях в Казахстан, още не бях започнал да пиша сериозно, сиреч като графоман. Само много ми се искаше. Графоманията, също като таланта, защото тя също си е талант, това са двете страни на една и съща мъка, растат и зреят заедно с човека. Спомням си, в първи курс на следването ми и далеч преди бригадата в совхоз „Фрунзе“ в Казахстан, живея с още трима колеги – едно момче – май беше от Кърджали, обаче днес е от Пловдив, Силвестър Нирагира от Бурунди и Мохамед Тахир Сафдари от Афганистан, в студентското общежитие бл.10, Студентски град, София, в една стая с четири легла, една маса и една мивка, всичко останало като кенеф и баня, в края на коридора с извинение. Написал съм три-четири листа нещо, което смятах за първата своя книга, и с много притеснение ги дадох на колегата – сънародник, да ги прочете. Прочете ги той, погледна ме, и рече: „Ами това вече е написано доста по-добре. От Робърт Луис Стивънсън в „Островът на съкровищата“…

Това просто за да разберете за мъките при прохождащия  графоман…

А Мохамед Тахир Сафдари беше най-досадното нещо, което може да се случи на един вглъбен в собствените си мисли и величие графоман като мен. От сутрин до вечер ме разстрелваше с въпроси от сорта: „Как се казвало тва на блгарския? Може ли да помогнеш ме за тази лекзия? Кой трамвай стига до стоТна гара? Какво значи да си „тапанир“? Колко  е  „Хикс“ във фиша за тотото едното? Какво означава тази дума в това изречение от тази блгарска книга?… А от онази?…“. Може би точно заради него тогава се отказах непрекъснато да започвам отначало „Островът на съкровищата“! И временно се отказах да пиша висока литература. Останах при каламбурите и мераците…

Всичко това, което ви пиша, е не просто въведение към, ако бъда свръх претенциозно-амбициозен, бих нарекъл, имитирайки Еразъм Ротердамски, защото ние, графоманите сме в същност едни понякога изключително перфектни имитатори на хора, до които никога няма дори да се доближим нежели докоснем, та то е нещо, което бих нарекъл: „Възхвала на Графоманията!“ или нещо подобно. Защото, ако дори Глупостта има право на самозащита и самовъзхваляване – то с какво, питам ви, Графоманията се различава от нея? Защото точно това е Графоманията – дълбоката убеденост, че това, което ти се е случило на теб в Казахстан преди никой не знае колко години, или в Бл.10 на Студентски общежития в Дървеница, е страшно важно за целия свят, че ти си просто длъжен да го опишеш непременно в книга, още по-лошо – в книги, ето това, драги ми случайни читателю, си е абсолютно доказана, вече и от мен, Графомания!

Освен това, нямам никакво намерение да говоря за Графоманията въобще и по принцип. Не я познавам в този дискурс. Познавам единствено собствената си такава, и ви обещавам, че няма и на милиметър да мръдна в страни от нея, и всичките графомански обобщения ще са на база на моята такава!

Иначе – какъв графоман ще съм? И в този смисъл, се отказвам от името  „Възхвала на Графоманията!“, малко отвлечено и неконкретно е, и започвам да склонявам за „Аз, Графоманът!“, което очевидно е по-близо до образа на император „Аз,Клавдий“[7] и „Аз,Роботът“[8], отколкото до смотания интелектуалец Еразъм, който, представяте ли си, е бил убеден, че всички човешки спорове и недоразумения, могат и трябва да се решават по мирен начин, и ненавиждал политиката!…

Наивен утопист, та дрънка!

*****

Графоманът, сиреч аз, е холерик. Вечер трудно заспива, сутрин трудно се буди. Мозъкът му е като, и не само като, ами направо наистина курдисан да ражда 25 часа в денонощието (поради което, за да сколаса[9],  всеки ден става с един час по-рано от вчера, майтап!) асоциации от всяка дума. Тези асоциации, които също са думи на някои от които (почти всичките!) Графоманът не винаги знае истинското значение, но страшно много ги харесва, те пък  толкова го потискат психически до степен, че той от немай-къде започва да пише, за да се освободи от тях. Понеже има в началото тефтерче, по-късно компютър, и е почти достатъчно  писмовно или и компютърно грамотен, започва и да записва написаното. Записаното се натрупва, и понякога той го препрочита, с надежда да намери някакъв смисъл в него. Не го намира, но продължава да пише и записва, по две причини.

Първата е, че е графоман, както справедливо отбелязахме вече няколко пъти, и ще отбележим още много. Не може да държи думите в себе си, те просто го задушават, ако не се освободи от тях. А думите, които изгарят мозъка му, както юлското слънце изгаря почти прозрачна страхотна полякиня в първия ù ден на плажа на Слънчев бряг в два часа следобед без значение коя година, го оставят на мира само, ако ги напише на хартия!

Втората е, че дълбоката вяра в човешкия (собствения!) Разум и презумпцията за наличието на смисъл във всяко човешко разумно (своето!) действие,  в безусловния му литературен (неговия!) талант, които му шепнат услужливо в ушенцето, че наистина има „нещо дълбоко“ в написаното от него, но то все още е пълна тайна за издателите, а от там и за читателите, сценаристите, режисьорите, Пулицърите, защо не и за Нобелите!… Поне засега! Но е някъде тук, и трябва търпение, за да го открият. А ако не го открият – той просто ще започне отначало.

Ние, графоманите, никога не се отчайваме! Пишем до дупка! До Оная дупка…

Та, да продължа. Написаното се натрупва, и трябва или да му се намери причината, или да се изхвърли на боклука…[10]

Ето, в такава ситуация съм днес, написано много, смисъл малко, причина – никаква! А когато някой пише ей така, и не може да формулира причината, поради която го прави, не е обявен за писател, за него Пантелей Зарев не е издал сборник с  развити за матурата  теми по литература: „Мястото, ролята и значението на Него, Графомана ( следва името му) за развитието на прогресивната родна литература в рамките на Социалистическия реализъм“, си е чист, повтаряйте с мен ясно силно и високо –  Гра-фо-ман!

А графоманът е грамотен психоманяк, който не може да не пише. Писател е същото. Разликата между писател и графоман е, че на писателя понякога му се получава.

*****

Да си графоман си има своите тънкости и професионални хватки, като тази например – никога да не се правиш на прекалено сериозен! Да си сериозен в това, което правиш изисква и много сериозни дълбоки познания по въпроса, трябва да си поне Емил Зола, Виктор Юго, Хенрик Сенкевич или поне Умберто Еко. Когато си само Графоман, такава сериозност не можеш да си позволиш, защото на третата дума някой с папионка ще те хване в несъстоятелност!

Трябва да направя едно отклонение. Между времето, когато Еръзъм е издал своя трактат  „Възхвала на Глупостта“ [11], и времето в което аз се опитвам да напиша Есе без елементи на осмисляне (на Графомнията и на себе си в нея!), Човечеството е извървяло своята микроскопична за него, и мегагитантска крачка за Човека, естествено в неблагоприятна за нас, човеците,  посока. Защото повечето от нас вече са се оженили, и от немай-къде са станали философи… Както е казал Сократ: „Човек може да стане философ или  ако прочете и изучи всички философи преди него, или ако се ожени за моята Ксантипа!“… Тук искам да вметна, че нито съпругата на Маркс, нито съпругата на Енгелс са се казвали Ксантипа… Освен това, забелязвате ли, че „графоман“ никога не се използва в женски род? Няма жена „графоманка! За наркоманка, нимфоманка, клептоманка съм чувал, но за графоманка – не! Но това е само вметка в есето ми, ако това накрая, на всичко отгоре, наистина се окаже и че е есе. Щото това на Еразъм Ротердамски, поне според мен си е класическо есе, макар, че го наричат трактат, а ние по-долу от Еразъм не можем да си позволим!

Ние не ровим в миналото за да го разградим! Ние го надграждаме! Ако за Еразъм Глупостта е онази всеобхватна, всепроникваща, всепокоряваща и всепобеждаваща субстанция на човешкия род, то Графоманията безспорно е неделима част от нея, което вече доказахме! И ако Човешката глупост винаги е поредна, и никога последна, то така няма как да не е и с Графоманията …

Животът е нещо, което съществува така или иначе, с нас, или без нас. Работата на нас, Графоманите, е да го обясним по приемлив и безобиден начин на пребиваващите в Него. В Живота имаме предвид. Това е изключително трудно и неблагодарно, защото пребиваващите в Живота са много повече, от живеещите в Него!

Аз лично, никога не съм пребивавал където и да е! Живял съм! Може грешно  (и в двата смисъла) да съм живял, може наивно да съм живял, може като графоман да съм живял, може дори и като Писател, да се у самочувствието,  но съм живял, да се у късметлията … И съм го описал, да се у Графомана…

Преди да продължа това есе, а това наистина е есе, съм длъжен да обясня какво е есе така, както Аз, Графоманът,  изобщо не съм длъжен да го разбирам:

Есе е литературна форма, или може би формат, в което имаме Нещо, което трябва да разнищим и разкостим. Първо трябва да го съблечем абсолютно голо, да го разбием на съставни елементи, после и на атоми, да го изследваме и открием какво свързва или разделя тези атоми в това Нещо за което пишем есе, то човек ли е, проблем ли е, идея ли е или безидейност, как изглежда без грим и маска, как ухае, мирише или вони, от къде идва и накъде отива, защо е убедено, че е Нещо, за което непременно някой трябва да си губи времето и да пише есе. Есе може да се напише за абсолютно всичко: и за северозападния вятър, и за падналия нокът от палеца на десния крак на родѐн левичар, за южния полюс, за лек сърбеж под лявата мишница когато те боли зъб горе дясно шест…, наистина за всичко, стига авторът да съумее да го представи и обследва като нещо изключително важно най-малко за половината човечество, от което ще следват  още не само едно още по-важни вече за цялото човечество Неща, за които Графоманът ще се наложи след немного време да пише нови и нови есета, нижейки ги в бляскава огърлица, която ще краси не друг, не забравеното вече Нещо от въпросното есе, не литературата родна и световна, а само и единствено него самия!

Есето е свободно, задълбочено и професионално разсъждение върху тема, която не интересува никого, освен Автора му. Примерът ми естествено ще е с може би най-блестящото есе в човешката есеистична теория и практика, естествено есето „Възхвала на Глупостта“ на Еразъм Ротердамски, не знам защо наричано „трактат“[12]. Забелязал е Еразъм Глупостта като общочовешки феномен, извадил я като общ знаменател пред скобите на Живота, съблякъл я, направил ù дисекция, хвърлил ни я в очите, и какво?

Глупостта да се е засрамила? Да е намаляла? Да е поискала да скрие увисналите си плоски или напомпани цици? Някой глупак да го е прочел? Да го е разбрал? Човекът да е станал по-малко глупав? Глупостта, като гориво, енергия, двигател на човешкия Живот да се е самообесила в Гетсиманската градина като Юда на някое поне две хиляди годишно от преди Христа маслиново дърво?

Есето, според мен – Графоманът, е необходимо единствено на своя Автор, и трябва само и единствено, простичко и по графомански да бъде написано! Може би, защото точно сега му е дошло времето! Няма, и не може да има есе, написано преди да му е дошло времето, нито пък след като му е минало! Както и аз не бих се нагърбил с това есе за Мен, Графоманът, ако ме нямаше днес и сега!

Ами, ето ме, има ме! Човек ли съм? Човек съм. Графоман ли съм? Графоман съм.Проблем ли съм? Проблем съм. Кой познава този проблем по-добре от всички? Ами аз, кой друг. И кой би трябвало да напише това есе?

Въпрос за 50 стотинки в „Стани богат“!

Бога ми, не знаех, че съм и есеист, но един Графоман трябва да е готов на всичко! Дори и за есе, което си е висш пилотаж! Но ако Еразъм може, не може Графоманът да не може! Бааго у есето!

Понякога ми идва малко скучно – сам да си пишем, сам да си се описвам, сам да си се четем, сам да си се харесвам, нема да си признавам публично, но и сам да си се псувам… и ми идват идеи. Естествено ексцентрични. Например, да вмъкна от незнам къде дошли ми поне още двама, които освен мен да се чудят – чий го търсят тук! Но да има малко пряка реч, той каза – тя рече.., то, безсмислието е безкрайно и смисълът му ни дебне отвсякъде… що да не му се насладим..? Нещо като „ В очакване на Годо“… Защото, питам се – Дали колкото повече ни обгръща безсмислето, толкова по-необходим става Смисълът? А може би е обратното – отива все по-далеч, по-далеч, зад хоризонта, знам ли…

Дори мога да ви разкрия и същността на тази моя идея за дълъг и дълбоко двусмислен, дори и трисмислен диалог, между, моля забележете, вече умрял някога си старец, и още неродено бъдещо девойче, които търсят – единият смисъла на отминалия си живот, а другият – на още незапочналият такъв! Найс, а? Тук и Самюъл Бекет трябва да стане прав и да ми свали шапка! Защото само той може да си представи и да напише този диалог… Но аз не мога, и веднага се отказвам от тази си идея. Струпването на повече безсмислие на едно място няма как да го направи нито по-смислено, нито още по-безсмислено[13].

Аз съм си графоман и призванието ми е да мога да правя както думите на нищо, така и да превръщам нищото в думи. Ако ви кажа, че имам готови написани поне двадесет и четири страници (с опция за четиресет и осем) диалози с „той каза – тя каза“, и че на последната страница ще сме пак в началото на същия разговор, както си е и за ония под дървото[14], много ще сгрешите, ако не ми повярвате! Но какво ни интересуват измислените диалози, например – диалог, между някой вече умрял, и друг – още нероден? Освен, че е супер авангардно и интересно, но не е Есе?  

Та ето по тази причина се отказах от вмъкването на почти безкрайни, безсмислени и накъсани диалози, които, в основният ми замисъл трябваше да бъдат точно тези „елементи на осмисляне“ в това есе. И затова вече е „Есе без елементи на осмисляне“! Обяснявам, защото трябва да съм почтен към читателя си, когато и ако се появи…

 

*****

Има една книга на Лион Фойхтвангер, казва се „Лъженерон“. Днес почти никой не знае кой е Лион Фойхвангер. Роден в Мюнхен в еврейско семейство на фабрикант.

„…Фойхтвангер следва история, философия, германистика и антропология в Мюнхен и Берлин, пътува много из Италия и Франция. Когато избухва Първата световна война, Фойхтвангер е интерниран в Тунис. Бягството от лагера му дава възможност да се завърне в Германия, където започва да пише драми и театрална критика; тогава го свързва творческа дружба с Бертолт Брехт.

Големият литературен успех на Лион Фойхтвангер идва с романа „Грозната херцогиня Маргарете Маулташ“ (1923), а после и с „Евреинът Зюс“ (1925). В трилогията си „Чакалнята“, включваща романите „Успех“ (1930), „Семейство Оперман“ (1933) и „Изгнание“ (1940), Фойхтвангер анализира причините за настъпващия в Германия националсоциализъм.

След като в 1933 г. на власт в страната идва Хитлер, писателят сам поема пътя на изгнанието. Книгите му са забранени и биват публично изгаряни на клада. Тогава Фойхтвангер създава романа „Лъженерон“ (1936). През 1941 г. писателят емигрира в САЩ, установява се в Калифорния и живее там до смъртта си. В емиграция публикува романите „Братя Лаутензак“ (1944) и „Симон“ (1944), завършва и монументалната биографична трилогия за еврейския историк Йосиф Флавий, съставена от романите „Юдейската война“ (1932), „Синовете“ (1935) и „Ще дойде денят“ (1942). Голяма популярност му създават романите „Лисици в лозето“ (1947-1948), „Гоя“ (1951), „Мъдростта на чудака“ (1952) и „Испанска балада“ (в оригинал „Еврейката от Толедо“ – 1955).

Лион Фойхтвангер е известен преди всичко като романист, но той е също майстор на новелата и краткия разказ. С класическа яснота, почти без помощта на диалога и описанията на душевни състояния, той разкрива тайните механизми, които движат обществените и политическите отношения, убеден, че последната дума в хода на човешката история има разумът…“[15]

От чичо Лион Ф. съм чел само „Гоя“, „Лисици в лозето“, „Испанска балада“ и „Лъженерон“. Може и нещо друго, но вече не си спомням. Върти ми се нещо за „Братя Лаутензак“, обаче не съм сигурен. Било е преди стотина и повече години… Но именно „Лъженерон“ ме тласна към мисълта, че съм графоман, и че графоманията е нещо много по-дълбоко и по-страшно от имитация на писател! Сиреч имитатор, който не знае, а и не иска да знае, че е такъв. Защото много по-удобно ми е да се усещам като император. Както Сталин се е усещал като спасителя и „бащицата на народите“! Както Хитлер се е усещал като Твореца на Третия райх! Както се усеща всеки идиот, на когото простаците позволяват да се усеща, саморазбира и самооценява като „Исторически вододел“! Като „Баща на нацията“, като „Мъдър учител и ръководител!“, като „Разпределящ порциите!“, като „Повелителят на магистралите!“ и т.н.

Искам да ви уверя, че исторически вододели няма и няма как да има, освен Исус, разбира се. Историята е най-равното и скучно нещо в човешката цивилизация, защото в нея никога не се случва нещо извънредно, случайно и неочаквано, Аз, Графоманът ли не знам! Та нали повече от половината общочовешка история е мое дело! А Исус се е случил, само защото Човеците са имали ужасяваща нужда от Спасител, когото да разпънат на кръст! Всичко, което се случва в Историята е следствие на някаква причина, от която пък следва следствие, от което се ражда следващата причина, и това е от времето, когато един маймуно-човек сцепил главата на друг – както си спомняте, сиреч е закономерно, и погледнато отдалечено, като през очите на Графоман,  през призмата на Времето, е в голяма степен скучно! Нищо, че е пълно с екшън! А екшънът, мили сънародници, е пълна скука, изиграна от добри актьори! Които винаги са искрени! Добрите актьори винаги са искрени… „Умирай трудно“, „Смъртоносно оръжие“, „Рамбо“… За толкова пари и аз бих бил искрен…

Навремето бях голям фен на Лион Фойхтвангер. Книгите му съвсем не се четат лесно, няма много пряка реч, даже и картинки май нямаше. Но човекът просто е знаел за какво, как и какво точно пише. В същност искам да кажа, че Лион Фойхтвангер никога не е бил, не е, и никога няма да бъде графоман! Споменавам го единствено като контрапункт! В смисъл –  „Никой не е съвършен!“[16]

*****
Толкова ми е хубаво да пиша. Оставям живота си в нежните ръце на въображението, въображението  ми започва да ражда думи, и аз се скривам зад тях. Цял живот съм се крил зад думите. Първо зад написаните от друг, сиреч зад прочетените от мен, после започнах да се снишавам и зад собствените си написани думи. Знам, че тази преграда между мен и Света е изключително крехка, но това беше в онова древно време, когато и аз бях уязвим отвсякъде… но после се покрих с мазоли и външно и вътрешно, свих света около себе си от онзи безкрайния, непознаваемия, до крехкия, не по-малко безкраен, но с пъти по-познаваем мой личен свят, и се вторачих и заслушах в собствените си болки, какво точно ме боли, къде точно ме боли, защо точно това и там ме боли, и как да се излекувам! Защото ако всеки от нас се излекува поединично… или както каза Кирил Господинов в „Баш майстора 2“ –„Ако всеки от нас построи собствения си малък комунизъм, то оня, големия, няма как да не стане!“…  Алузията ми, наречена аналогия е, че: „ Ако всеки от нас се пребори със собствената си малка простотия, то няма как да не победим и голямата, световна такава!“. Когато пиша, а това се случва само когато мисля, имам измамното чувство, че се преборвам с дребната си лична простотия… А от нея до световната е един такъв място и малко да потичаш…

Някъде по това време се срещнах челно, дори си спомням реда, първо с „Улица Консервна“ и „Тортила Флет“, после „Майстора и Маргарита“, „На изток от рая“, тук вече обърквам реда, „Чевенгур“ и „Изкопът“, „Пренощува облачето златно“, „Златният телец“ и „Дванадесетте стола“, с „Рагтайм“, със „Сърдитите млади хора“, един от тях е  Алън Силитоу, с „Параграф 22“ и „Нещо се случи“, „Пилето“…[17], и разбрах, че съдбата ми е да бъда това, което съм днес!

Тоест, поради липса на избор от една страна и възможности от друга,  станах Графоман…

Животът не е репетиция за чакаща ни премиера! Животът винаги е самата премиера, уникалната и единствената, еднократната, в която всеки от нас се представя пред съпътстващата го публика според собствените си наследени и придобити способности през даденото му от Бог и Ген време! Хубавото на Живота е, че докато ние, хората, стигнем до неговата същност и смисъл, вече сме побелели, и според всеобщото мнение, което вероятно не е без основание, сме и безвъзвратно изкуфели, изкукуригали, загубили ориентация, искащи само по-високи пенсии, които децата ни трябва да изработят, боли ни всичко онова, което внуците ни все още дори не знаят, че го имат, ние обаче, макар и едва ли не ходещи некролози, както мен са ме наричали неведнъж, сме си живи! Ние не сме завършили премиерата си, още не сме гушнали букета, не сме опънали жартиерите, надали някой младеж знае какво е „жартиер“… и надали знае, че има „Орден на Жартиера“, учреден е от крал Едуард III на 23 април 1348 г. (тогава – Гергьовден) по време на Стогодишната война, и става наистина дума вероятно за жартиер на графиня Солсбъри, който жартиер паднал при танц и т.н., не ми е работа да ограмотявам никого, просто се габаркам… дали пък не беше „гъбаркам“?  Майтап, гъбаркам се!

Знаете ли защо „Възхвала на глупостта“ на Еразъм Ротердамски е един от многото, но все пак безусловен връх в историята на човешката цивилизация и култура? Не знаете? И аз не знаех. Дори и когато я прочетох за пръв път преди няколко десетилетия. Но вече знам!

Знам, защото това есе, този каламбур, който си прави Еразъм със своето съвремие, става причина друг такъв върховен естет, енциклопедист, интелектуалец и сам също брилянтен есеист и анализатор, нещо, каквото е бил и самият Еразъм, вече говоря за Стефан Цвайг, да направи невероятния си с до най-малката думичка точен хирургически разрез и през времето и през събитията, в които е живял Еразъм Ротердамски, и през живота на самия Еразъм, през творчеството му, защото Еразъм е наистина творец, да изследва и подреди отделните парченца, от които се е самосъздал той, което се нарича „анализ“, в същото време да събере тези отделни парченца, и да ги обедини във физическия, духовен, интелектуален комплекс от енергия, целеустременост,усещане за света (светоусещане!) и неговото бъдеще, което пък се нарича „синтез“, за да тръгнем от Еразъм, да разберем и почувстваме отделните стихии в него, и после да ги съберем и стигнем отново в същия Еразъм, когото надали вече познаваме изцяло, но поне го познаваме значително по-добре!

И всичко това, благодарение на блестящия Стефан Цвайг!

И той за нещастие не е Графоман!

***
Ако вие следите развитието ми като графоман, а вие би трябвало да го следите, защото то е емблематично, започнах да пиша на твърде зряла възраст. Не, не съм точен, аз си пишех от невръстна възраст, но започнах вманиачено, като истински графоман, да се самозаписвам по тефтерчета, тогава компютри още нямаше,  на зряла, макар и не чак толкова. Не за друго, но нещата, които пишех надскачаха с няколко пъти (не проценти!) текстчетата и стихчетата в букварчетата! Безусловно исках да влезна точно в букварчетата, на мястото на някой от бездарниците намърдали се с връзки там. „Като преминаваше поточето, той си изтърва тефтерчето!“ – това не е от букварче, това е от българо-немски разговорник, но то е същото! Поне аз не правя разлика между букварче и разговорник. И двете учат някого да говори на непознат нему език…

Мисълта ми е, че да си Графоман не е обидно, както не е обидно и да си писател, въпреки че ако случайно те обявят или се самообявиш за такъв, имам предвид и двете,   само след два дни ще се удавиш в обиди, съвети, предупреждения, и „Аз нали ти казах!“, „Ти пък кой си, бе алооо!“, „Що не се гръмнеш, бе бездарник!“ и други такива. Но Ние, Графоманът, тук си говорим в множествено число, защото никога не сме сам, а и по необясними за нас причини се самоуважаваме, сме изключително дебелокожо животно, оцеляло въпреки истинските Писатели! Даже и по време на тях…

Аз, Графоманът, съм приемливо за себе си интелигентен човек, който живее по-скоро чрез емоциите си, нежели чрез Разума. На Мен, Графоманът, всичко ми прави впечатление. Неграмотността на тези от вестниците. Ъ-кането и А-кането на лицата и задниците от телевизията. Изисканата, а и неизисканата перверзност на самоопределилите се за политически коментатори, политолози, социолози и социални палеонтолози  и антрополози на бъдещето, които ни задушават от медиите! Графоманът, аз ли не знам, не бърза за никъде! Него никой не го чака зад ъгъла, и в никакъв случай издател или хонорар, Графоманът е най-свободния и безсребърен човек в света на „вавилонското“ слово (тук изключваме влюбеният във високите хонорари графоман Ст.Ц.Даскалов!), разрушаващо всичко и всички по пътя на иначе скромния и интелигентен в разумни граници човечец!

Графоманът има непреодолимо желание, и той не преодолява, а задоволява тази си вътрешна необходимост да пише за всичко, което вижда, и което му се случва, Графоманът живее чрез описание на всичко, с което се разминава на този свят, дълбоко убеден, че това в същност не е лично, а общочовешко, и че това е неговото можене и мисия!

Понякога си мисля, че единственият донякъде нормален човек на тази шибана планета след Бог, който пък не е човек, съм останал Аз, Графоманът! Живеещият чрез думите, търсещият думите, защото и за мен, като за Него, в началото, по средата, и в края, е Словото! Е, с уточнението, че само моето Слово – на Мен, Графомана!

Обичам да съм Графоман,  да гъна словото около Смисъла и то точно в смисъла в който го разбирам, да не робувам на идеологии, да определям като много важна дадената ми от Бог възможност да го описвам така, както го усещам, да почувствам както всеки приятелски допир, така и всяка неприязън, защото Животът, погледнат от камбанарията на един Графоман е точно това!

И не мога да проумея – защо все още ме няма в Букварчетата…

***
Понякога ми е кеф като се чета! Страхотно съм се изпедепцал! Когато започвах това „есе“ преди две, но не повече от три години, и което тогава не беше изобщо „есе“, и нямаше до преди месец нищо общо с това което четете, не знаех защо го правя. В края на краищата, аз съм си доказан графоман, написал съм около осем пъти повече отколкото доста от българските политици могат да прочетат за поне три техни живота заедно или поотделно. Ние, Графоманите пишем по единствената причина, че не можем да не пишем, по същия начин, по който птиците не могат да не летят, престъпниците не могат да не са престъпници, крадците не могат да не са крадци, идиотите не могат да не са идиоти и комунистите не могат да не са комунисти!

В същност, психиатрията е опит за наука, която не знае нито от какво започва, нито къде свършва, също като човешкия мозък,  и всичко изписано до тук е доказателство за това. В тази връзка си спомням, когато с жена ми гледахме в Габрово в „специалното“ кино близо до моста със статуята на Чардафон Велики поставен там по повелята на тогавашния габровски кмет Карл Кандулков, известен с това, че е може би единствения българин оживял в концлагер, мисля Освиенцим, много обичащ да поставя скулптури из целия град, и когато му казал някой: „Карло, не прекаляваш ли с тези скулптури?“, той отговорил: „А ти виждал ли си Рим, бе!“, кино, в което гледахме почти невъзможни за гледане тогава, около 1973-та,-74та година филми като „Кеймада“ с Марлон Брандо, та гледахме там и филма  „Кабаре“, и силно впечатлени, стреснати, трогнати и очаровани от това, което преживяхме, го препоръчахме силно на наш съсед от четиринадесетия етаж на работническото общежитие „Рачо Ковача“, надвесило се като закана за саморазправа над същинският паметник на Рачо Ковача от село Боженци също Габровско, та този наш съсед, на третия ден ни каза, че е гледал „Кабаре“, ние с огън в душите и плам в очите и надежда в сърцата, го питаме: „Хареса ли ви?“…
„Ми хубав филм – отговори той. – Музикален!…“

Е, как да не стане човек Графоман! Та това все пак си е някакво спасение, бягство, самозатваряне, понякога дори и капсулиране, с цел ментално оцеляване!

Разликата между всички останали и нас, Графоманите е, че ние и птиците не пречим  на никого да си е прост толкова, колкото иска! Ние не можем да им променим статуса по никакъв начин, но можем поне да си го предоставим за анализ. Ние искаме да не ни пречат да летим! Но се опитваме да им помогнем и те да го направят.

Не, че ще полетим наистина… и те, и ние. Но е такова щастие да го вярваш!

*****
Безусловните неща в този наш живот са само две. Раждането и смъртта. Всичко останало е относително, подлежи на комбинаторика от случайности, и почти напълно независещо от нас. Много е прост този живот, и направо се чудя на тези, които не го разбират.

На мен ми е лесно, защото отдавна съм на „ти” с Нещата, които не разбирам. Сиреч, приел съм ги като свои, едва ли не като родени преди мен, родени от мен, и родени след мен, като не правя никаква разлика между трите. Всички те са неразбираеми – но близки, неразгадаеми – но наши, в смисъл и мои, и аз съм техен, на тези Неща, които пиша с главна буква, защото Нещата определят моя живот, а не моят живот – Нещата. Което си е трагедия. А може би е комедия. А навярно нито е комедия, нито е трагедия, просто е онази отсечка от Живота, в която Съдбата ме е включила без никаква предварителна подготовка, без инструктаж, без да ми подаде реплика и да ми отреди роля! И всичко това гадната Съдба оставя като отговорност на мен и нас, родените случайно, живеещите случайно, защото няма нищо по-случайно от човешкия живот, и сега ще ви го докажа:

Както много добре знаете от личен и наследствен опит, всеки човек се ражда следствие добронамерените или случайни усилия на двама други човека – неговите майка и баща. Те от своя страна са резултат от усилията на техните майки и бащи, които общо са вече четирима. Всяко поколение е резултат от усилията и надеждите на удвоеното предишно поколение. Без да твърдя и да съм уверен, че тези усилия са били винаги разумни и оправдани във философски аспект, плахо искам да заявя, че пресметнах в един нематематически, но логически порядък, следното:

Ако всяко поколение се ражда през средно двадесет и пет години, то за да се родя аз, през последните хиляда години, сиреч от 945-та до 1945-та години, пряко в моето създаване са участвали 504 635 813 888 (петстотен и четири милиарда, шестстотин тридесет и пет милиона, осемстотин и тринадесет хиляди, осемстотинт осемдесет и осем/ човека, естествено  половината мъже, половината жени! И ако само един от тях е умрял поради милиард различни и съпътстващи го ежеминутно причини преди да е дал живот на следващия, просто днес нямаше да ме има. Апропо, това се отнася за всеки човек. А за две хиляди години? А за три хиляди?… а от времето на онзи Хомо Еректус с камъка?

Ето, някаква такава непроизнесима цифра всеки човек носи в гените си!!!

Просто не мога да си представя как след една такава констатация на безусловни факти, някой човек доброволно може да стане комунист! За гоце и дума не може да става. За копейкин – и мисъл…

Да, ама стават! И комунисти стават, и гоцета стават, и копейкиновци стават, и сидеровци стават, и каракачановци стават, и симеоновци стават, ! Въпреки крайно ограниченото време, което Бог и биологията им е определил, въпреки Разумът, до когото за съжаление те имат ограничен достъп, въпреки пълното похабяване на собствения си смисъл, въпреки всичко, което прави този Живот толкова красив и единствен, те стават!!!

Може би, защото точно те много добре знаят, че времето им за кражби, лъжи, измами, престъпления, е също ограничено в рамките на жалкия им животец! И бързат! Бързат да вземат всичко, което има за вземане, да продадат всичко, което има за продаване, да убият всички, които са по-умни от тях, да ограбят всички, които са по-прости от тях! Защото, според тях и Маркс, така върви Светът!

Ето, затова ме има и мен! Графоманът! Мен всичко това ме интересува единствено като факти, които съществуват край мен в неприлично изобилие, които мога да видя с очите си, да осчетоводя с мозъка си, и да ги опиша, защото просто съм длъжен по неизвестна за мен наследствена или придобита обремененост!

Никой не може да ме разубеди, че Аз,Графоманът,  не съм нещо уникално и единствено съществуващо в познатия ни свят. Защото и зад мен стои това невъзможно за произнасяне число от мои предци и техните гени нося в кръвта си! Както и нищо не може да ме отклони от пълната увереност, че всеки човек също е нещо толкова единствено и уникално. Циганчето, което спи упоено с ацетон в ръцете на просещата му майка на Сточна гара няма друг живот. То може би никога няма да разбере, че Съдбата има много пътеки, по които човек може да тръгне, защото неговата Съдба е ацетонна, и на непросветените и бедни до пълно оглупяване негови родители. Но сеща ли се някой, че отговорността за неговия живот не е само негова, а и наша?

Мъртви са обществата, в които управляващите ги не виждат по-далеч от собственото си днешно благополучие! Мъртвородени са хората, които не познават предците си и не се интересуват от бъдещето на децата си. Прости, в смисъл просташки са народите, които не търсят своето скромно, но достойно място сред всички други скромни, но достойни народи. И не, за да им доказват, че са по- от тях, защото плуват „вапор” и „гемеджийската” или имат повече ракети и подводници, а защото хората, културите, религиите се допълват, а не се противопоставят, защото да си Човек е първо нещо общочовешко, и едва след това много и изключително лично!

Всички казват, че пиша сложно. А аз пък си мисля, че си пиша ясно и точно като уважаващ себе си Графоман. Който може – ще разбере. Останалите просто нямам време да чакам. Животът е кратък. Много, много кратък…

Но не и за Мен, Графоманът! Аз съм на носоглътката на всеки идиот! Аз съм мярката, която всеки Писател и Интелектуалец трябва да надскочи!

Иначе, нито е Писател, нито е Интелектуалец, даже май и за Графоман трябва доста да потича..!

*****

Ето така полека-лека Аз, Графоманът, започнах да не се побирам в собствения си формат, започнах в двете си собствени и няколко не собствени очи да наедрявам, да набъбвам, да ставам забележим, дори и значим, да се превръщам в социална форма, защото само благодарение на мен, на моя фон започнаха да се виждат с просто и невъоръжено око  пълните простотии, да не кажа и престъпления, на още няколко важни, много по-важни от мен участници в смешно-весело-тъжно-трагичното наше общонародно шоу, наречено Живот в България:

Политикът!
Журналистът!
Шоуменът!
Мафиотът!
Оторизираният от простаци, престъпници и ортаци управленец!
Националният медиен Манипулатор!
Вечният Политически АналЛизатор!
Тоталната и смазваща неграмотност на народонаселението – и политическа, и литературна, и общокултурна!

Има и още страшно много хора с твърде малко, бих го определил като нищожен  интелектуален багаж, които си мислят, че са всичко, което е необходимо на този свят! Такъв навремето беше феноменът Ст.Ц. Даскалов при писателите, чист графоман с по два-три романа на година,  с огромното си самочувствие на писател, чието име днес никой не знае! Ст.Ц.Даскалов е виден, челен и високоплатен високотиражник, представител на т.н. „Социалистически реализъм“.

Имаше такъв анекдот по негово време:

„- Попитали радио Ереван:
-Каква е разликата между реализъм и социалистически реализъм?
-Като между стол и електрически стол! – отговорило радиото!“

Което ми припомня да ви припомня, че както всичко друго в България, и ние, графоманите се делим на две – донякъде полезни – като стол,  и опасни, самовлюбени  и жестоки, като електрически стол! На този свят всеки избира какъв стол и какъв графоман да бъде…

Не искам да ви заблуждавам, страшно ми се иска да отнеса Графомана към Политика, към Журналиста, към Шоумена, към Мафиота, към АналЛизаторите , към простаците, към престъпниците, към манипулаторите, към тоталната и смазваща неграмотност на народонаселението – и политическа, и литературна, и общокултурна, както прави Еразъм в Прославата си…но не съм Еразъм Ротердамски, с неговата енциклопедична култура и образованост, с неговия поглед върху целия тогавашен християнски свят и с процесите, които са кипели и прекипявали тогава, все пак аз съм само един дърводелец от техникума в Трявна, после по милостта на Съдбата студент Архитектура, после повече от петдесет години по съвместителство архитект и графоман!

Мисля, че във второто съм малко по-добър!

Казвам ви го Аз, Графоманът!

*****
декември 2021 – януари, 2022

*****

 Бележки под линия:

[1] Първоначално беше замислено като Есе с елементи на осмисляне. Как и защо се превърна в Есе без елементи на осмисляне, е обяснено в самото есе по-късно.

[2] „…Денят и обстоятелствата около неговото раждане са забулени с необикновена тайнственост… За тази смътност носи известна вина и самият Еразъм…, понеже е извънбрачно дете и нещо повече, нещо по-лошо, понеже е дете на свещеник…“ Стефан Цвайг, „Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски

[3] „Всичко на този свят се бои от времето, но времето се бои от пирамидите.“  Арабска поговорка

[4] Вметката е на автора

[5] Уикипедиа

[6] Речник на чуждите думи в българския език. Издание на Бан,  1982г.

[7] Робърт Грейвс

[8] Айзък Азимов

[9] успее

[10] Лично аз не познавам Графоман, който е изхвърлил собствен текст!

[11] 1509г. – Париж

[12] „Трактатът е научно съчинение, при която систематично и изчерпателно се обсъжда даден въпрос или група свързани помежду си въпроси…“. И при най-добро желание, не бихме могли да определим  „Възхвала на глупостта“ като научно съчинение. Бляскава сатира – да!

[13]  Мисля си, че за определенията „безсмислен“ и „смислен“, сравнителните степени са безсмислени!)

[14] „В очакване на Годо“ едни хора, под едно дърво, винаги намират нещо, за да си дават вид, че съществуват!

[15] Уикипедиа

[16] Финална реплика от култовия филм „Някои го предпочитат горещо“ с Тони Къртис, Джак Леман и Мерлинката Монро! Горещо препоръчвам!

[17] По реда: Стайнбек, Булгаков, пък Стайнбек, Платонов, Приставкин, Илф и Петров, Доктороу, Джоузеф Хелър, Уйлям Уортън…

****

By , януари 11, 2022 1:06

Ако всичко се движеше в моите координати,
днес трябваше да съм отдавна умрял.
Не искам да ви припомням в години и дати
колко отчайващо дълго съм живял.
Колко хора умряха, колко много са живи,
колко радост и мъка събрах.
Но съм някъде другаде, във съвсем други ниви,
които без да искам посях.
Пак съм някъде – там,
и оглеждам полето,
във което до някога бях.
И още съм там!
И растат нови хора,
които посях!

РУСИЯ И БЪЛГАРИЯ!

By , януари 11, 2022 0:31

Както знаете, в нашия несъвършен свят, винаги нещо се върти. Луната се върти около Земята, Земята се върти около Слънцето заедно с Луната, въпреки че до вчера са смятали за истина обратното, самата Земя се оказа кръгла, за съжаление на плоскоземците, може би, и навярно е така, нашата галактика, която е част от Млечния път също се върти около нещо още по-впечатляващо, всички значими неща в необятната ни вселена се въртят около други още по-значими неща… и нито едно от тях не е нито ВМРО, нито  Атака, нито ГЕРБ, ДПС, ИТН и в никакъв случай Възраждане, дано не изпускам някое голямо Нищо, около които се върти България!

Не ви ли е срам? Мен ме е! Светът днес е с няколко нива над това, което ние пазим като „българщина“! Светът ще ни погледне с погнуса  и неразбиране, и ще ни отмине! Ще ни остави там, от където ние самите не искаме да се отлепим! От собствената си простотия и безсмислие! От Тодор Живков, от всички идиоти след него, та до Бойко Борисов!

Някой трябва да вкара в главите на управляващите ни, а този някой можем да бъдем единствено ние, българите, че между нас и Русия няма никаква интелектуална, историческа и чисто човешка връзка! Русия в цялата си история е била агресор, България в цялата си история е създавала поредната си Държава! Което Русия не е позволила в съвремието, не го позволява и днес!

Ерго, нас, като българи, ни чакат две опции:

Или отстояваме правото си на автономно извън Русия съществуване като народ и държава, както е било хилядолетия, или ставаме част от  най-ретроградната и кървава империя, пишейки  историята на собствената си смърт!

ФЕЙСЧУРУК!*

By , януари 9, 2022 0:53

Сега чета простотиите във Фейсбук, без да мога да съм част от тях, защото съм абсолютно справедливо вкаран в кауша за един месец, поради причина, че не харесвам, не приемам, не съм, и няма как да съм фен на ГЕРБ! Същите думи се отнасят с еднаква сила и за БСП, ДПС, ИТН, и другите семки и бонбонки от Воля, Патреоти и особено Възраждане! Изобщо не мога да си представя нормален зрял българин, който е чел поне Чудомир, да не говоря за  Йовков, Елин Пелин, блестящия и светещ в собствена светлина  Асен Христофоров с неговите „Вуцидей“ и „Иманяри“, които имам някъде из шкафовете си с книги,  та не мога да си представя такъв човек да е част от обхваналата ни тотална простотия!

Не мога да си представя, но е факт!

И в същото време паметта ми ми припомня, че това е национална традиция…  Помните ли пръста на Киряков в задника на свой съотборник на световното в САЩ  1994-та? Национално по форма? Простотия по съдържание? Някой да се засрамил и да се е извинил?  Не помня…  А пък вече е и късно.

Съвсем не искам да кажа, че всеки първо трябва да е чел Набоков, и после да има право на мнение. Съвсем не! Но, много ви моля, не отхвърляйте мнението на хора, чели Набоков, само защото вие самите не сте го чели! А ако случайно прочетете „Чевенгур“, но сте на акъла на Тошко Йорданов, вероятността да  разберете за какво става дума в книгата, е някъде около абсолютната нула. В „Чевенгур“ чалга няма! А какво има, не ми е работа да обяснявам на разни „тошковци“.

Ако случайно четете сайта ми www.tovae.to , вероятно разбирате, че сте почти единствен в него. Това е страхотно, защото и аз съм единственият, който пише в него!

Но, Светът е безкраен, и читатели дебнат отвсякъде!

И пишещи също!

***

*Фейсчурук – буквално – изгнила дъска с чворове** във фейса!
**Чвор е място, време, или човек във времето и пространството, когото не можеш да заобиколиш, освен с изрязване.

404