Но аз най-мъжествено все не пиех.

Човек обикновено бива погубван от жената и най-често почва да пие заради нея! Но аз не почнах да пия дори заради жени. Колегите също се опитваха да ме пропият. „Ти си руски писател – казваха – и ние сме руски писатели. Надежда виждаш ли? Не. Дай да пием тогава.“ Стъписан от този толкова непоклатим аргумент, изгубих равновесие, но все пак не прибягнах до алкохолизма като такъв. Но започнах да се отнасям към него по-лоялно и да вниквам в него. И вникнах!

Алкохолизмът придава на руснака цял комплекс особени черти. Ако западнякът сере, той просто сере, бърше се, става и толкова. Няма друга работа. Ако обаче сере руснак, той все едно прави мезе за настъпващия алкохолизъм. Затова на руснака му е твърде сложно да се разделя с лайното си. Когато западнякът пикае, той просто пикае, избърсва ръба на чинията от покапалите пръски пикня и тръгва към светлия си нов живот. Руснакът обаче пикае така, все едно налива чашата на първия си приятел.

В Русия се пие по две причини: защото, братче, всичко отдавна е ясно и защото, копеле, и досега всичко е в мъгла. В Русия са пиели всички. Малюта Скуратов е пиел. Много е пиел Куприн. На Висоцки на практика не му оставаше никакво свободно време, понеже непрекъснато пиеше. Актрисата Самойлова също поркаше яко. Е, не чак колкото Висоцки, толкова жена просто не може да изпие, но достатъчно. Елцин също не прави друго, освен да пие. Да живееш в Русия и да не пиеш, е все едно да вземеш от нея на заем и да не връщаш. А дълговете трябва да се плащат веднага, та после да не ти досаждат.

И аз изплатих своя дълг на Русия – и почнах да пия. Сега съм свободен изцяло от всичките си други дългове, този ми беше най-големият, ако не и единственият. Отдадох се, обаче, на алкохолизма едва когато постперестройката окончателно ме разочарова. До последния момент все ми се струваше, че всичко ще се оправи че всичките тия говна ще намалеят, че по кината ще почнат да пускат нови и хубави руски филми, че икономиката ще почне да се стабилизира, че зиме няма да се мръква толкова рано, че ще намерят Манделщам и ще го погребат като хората: със свещите му там, с пот и сълзи и сополи, и че говната ще станат ама съвсем малко. Не станаха.

Е как да не пие човек, като през октомври е тъмно още в шест вечерта и Манделщам още не е намерен!

Направо не мога да си представя как да не пие човек. Едно му е лошото – опашката; расте като в приказките, опашката му с опашка, не с дни, а с часове. Пък и изобщо след Освиенцим просто няма начин да не пие човек. Да бе, как може днес да живееш и да не пиеш, след като вече го е имало Освиенцим и са написани „Братя Карамазови“? След като е умрял Бунин, след като е умрял и Толстой, а Манделщам дори не е умрял, ами е изчезнал съвсем? Всичко е било и е минало, всички са измрели, всички са изчезнали! И какво да правим сега на руска почва? Ами да пием – какво друго. Манделщам ли да седнем да търсим? По времето, когато пристъпих към алкохолизма, понеже не ми оставаше нищо друго, Москва много се беше променила. Човек вече можеше да си купи водка и какъв ли не друг алкохол по всяко време на денонощието. Неограничената продажба на алкохол – това е то дългоочакваното и единствено законно дете на руската демокрация! Така че проблеми с алкохолизма вече нямаше.

В алкохолизма са нужни приятели по чашка; да пиеш сам е скучно. Обявих конкурс и ми доведоха трима да си избера. Двамата ги отхвърлих веднага, макар че бяха съвсем достойни и честни хора. Защото другарят по чашка трябва да се избира добре; той трябва да е весел, снажен, естет и да не е съвсем тъп. Трябва отлично да познава Русия и да е силен, та във всеки момент да може да го начука в косматите клепнали уши на някой таксиджия. Желателно е да има огромна интуиция и от половин дума да схваща кога трябва да се слага на колегите си и кога да им каже истината в очите – та те, колегите му де, да не си мислят, че животът е сладък и захаросан като мед, като стафиди или като руската литература. Да, аз имам големи изисквания и затова от всички изпратени ми с цел алкохолизъм претенденти се спрях само на Петров. Все пак го избирах за сериозна работа − за алкохолизъм. И го поразпитах за едно-друго. „Роднини?“ „Вече не“ – понавъси се той за секунда.

Другарят ти по чашка непременно трябва да е красив. Криминогенната обстановка в Москва е сложна, залисаш се само за момент и веднага те сгащва някой жесток педераст. Точно затова трябва колегата ти по чашка да е красив, та с красотата си да отвлече жестокия педераст от приятелите си. Да не говоря за това, че истинският приятел по чашка винаги е нежен и знае чужди езици – нали, току-виж, ви се приискала нежност или да поговорите на чужди езици.

След това намерихме Карина – според всички руски закони, като сте трима, се пие по-интересно, пък и за здравето е по-полезно. Третият (третата – полът не е от значение) все пак поема значителна част от алкохола. Намерихме я на улицата.

Да прибереш едно момиче от улицата не е позор за момичето, това е чест за улицата!

Освен това напоследък улицата стана нормалното място да намериш свястно момиче. Карина беше голяма фенка на Платонов, но дори и той не можеше да я откаже от алкохолизма. „Ах, “ Чевенгур“ – въздъхваше тя и бутилката водка почти свършваше, – ах, „Изкопът“ – и бутилката съвсем свършваше. Аз специално се отнасям към Платонов равнодушно, но за да си нямам излишни неприятности, почнах при всяко негово споменаване веднага да заемам стойка „мирно“. То вече е все тая: Платонов ли, не Платонов ли, впрочем нека да си е Платонов, хубаво, много добър писател, макар и малко идиот, разбира се, ама защо да пие човек толкова?

„Достоевски умря!“ – оплакваше се Карина. Стига си ревала, идиотко! П…тката ти е умряла на теб, не Достоевски! Достоевски си е жив. Как така ще умре. Някой може и да е умрял, Толстой например, обаче не и Достоевски! На всеки може да се случи – на Чехов като едното нищо, но не и на Достоевски. Хора като него не умират! Той просто си е починал малко след смъртта, а после е станал Бог и сега управлява писалките и разни други телесни части на руските писатели.Карина се канеше да пише роман – „Богати хора“, нали не може непрекъснато да се пие, в промеждутъците човек може и да напише нещо! Романът е прям, но нееднозначен. Значи, един руски писател няма къде да живее и това си е съвсем естествено, на кого му е изтрябвал руски писател? Дори „Братя Карамазови“, нищо че не са съвсем идиоти, са написани, пък и всичко друго също е създадено, Съюзът се разпадна, КГБ е преименуван, народът е свободен, чифутите си ходят в Израел без никакви проблеми, Киркегор се издава и изобщо няма никаква нужда от руски писатели. Вярно, Манделщам още не е намерен, но руските писатели са лоши следотърсачи и не ги викат да търсят Манделщам.

И значи, живее този руски писател на майка си в п…тката, то добре щеше да е в п…тка, обаче той живее при баба си под перваза на комуналната квартира. Старата брантия трябвало да я разстрелят още преди петдесет години, но вместо това я осъдили на двайсет и пет години и тя така се закалила по лагерите, че вече е станала безсмъртна. И живее си значи, руският писател под перваза и слуша как баба му изобщо не спи. Веднъж обаче се напива и пада в един изкоп, където се запознава с девойка от добро семейство. Таткото е банкер, рожба на реформите на Гайдар, ръцете му са до лактите в кръв, сърцето му е от камък, в душата му е такъв мрак, че и червеите ще пукнат от смрад, ако почнат да го ядат; с две думи, от хората, които ще възродят Русия, ако е останало нещо за възраждане, разбира се.А дъщеря му цял живот си мечтае за руски писател. Руският писател, така била научила от съученичките си, за разлика от другите мъже, е нежен и страстен.

Другите виждат в жената само п…тка, а не самата жена, докато руският писател във всяка п…тка вижда Слънцето! Другите легнат с жена и не знаят къде є е клиторът, къде е пикочопроводът, а руският писател никога няма да сбърка клитора с пикочопровода! Че нали за такава работа неговият Бог Достоевски веднага ще му откъсне главата! Та затова руският писател през девет дерета усеща къде є е на жената клиторът и къде всичко останало и знае как се работи и с едното, и с другото. Освен това руският писател, като използва знанията си по митология и семиотика, пише роман – сложен интелектуален роман. Макар и сложен, романът е одухотворен. При руските писатели всичко трябва да е много одухотворено, е, може да има малки отклонения, но в крайна сметка всичко трябва да е одухотворено, защото ако не е одухотворено, тогава Бог Достоевски не само ще скъса главата на руския писател, но ще му скъса и ташаците и ще му изтръгне и простатата, та никой повече да не смее да пише неодухотворено.

На Карина много и харесваше, че в романа руският писател пише роман. Понеже всъщност руският писател отдавна вече не пише нищо, а тук излизаше хем роман в романа, хем и за руския писател се намираше работа. „По-добре напиши два романа“ – предпазливо я съветвах аз, но Карина искаше само едно: и руският писател обикна срещнатата в изкопа банкерска дъщеря. Двамата вече бяха сила, а не просто преебани от съдбата случайни хора. Руският писател дори спря да пие и не падаше вече в изкопи и канавки, но това се отрази на любимата му толкова тежко, че на руския писател пак му се наложи да се пропие, та да не плаши излишно любимото си същество. И скоро двамата успяват да приспят старата брантия, бабата на руския писател, завинаги и руският писател се измъква изпод перваза и заема цялата стая! Банкерът пък бива прогонен да проси – да види как живеят обикновените хора и как им го натягат. С останалите от него пари издават романа на руския писател.С финала съм съгласен. Понеже, както и да го въртиш, изкопите,трапищата и канавките са най-реалният източник на руската идея и останалите несгоди на моята мила, но прокълната родина! Нищо че във финала няма и дума за изкопа – във финала има само за писателя.

Да си руски писател не е професия. Това е диагноза. И се пише в кавички. И освен това е огнище на зараза. Слава Богу, че политическите промени в моята мила, но толкова прокълната родина доведоха до унищожаването на руските писатели като класа.

Плачи, майчице! Върни ме в умореното си влагалище! Твоят син, майко, е руски писател и няма пощада за него! А Русия, не стига че е идиотка, но е и страшен злоебателен содомит! И вечно е…е собствените си деца! А кое е най-първото дете на Русия, коя е любимата и рожбица? Разбира се, че е той – руският писател.

Понякога, когато в резултат на алкохолизма ти е особено тежко на сърцето и ти расте опашката, се чудиш: ами ако не е имало никаква руска литература? Нито Пушкин, нито Гогол, нито дори Глеб Успенски? Може би тя само ни се привижда поради алкохолизма? Не, не ни се привижда. Имало я е. Имало я е, имало я е. Наистина я е имало.

Когато Карина и Петров се пропиха окончателно, публикуваха във вестника „За всекиго по нещо“ следната обява: „Продава се силна, истинска, голяма руска литература. Цена: приблизително колкото една модерна кухня. Но веднага. Може дори в рубли. В рубли е даже по-добре.“

„Но ако човек пие толкова, как ще напише силна руска литература?“ ­ учудих се. „А ако не пие, изобщо нищо няма да напише“ – парираха те.

Аз също се спиртосах. При еякулация спермата ми миришеше на водка, а х…ят ми можеше да се крепи само на бутилка и отчасти заприлича на такава – кожичката му се развърташе и завърташе като капачка. Изпаднах в огорчение и измислих един научнофантастичен роман. Със следния сюжет: един руски писател пиел, пиел, пиел, пиел, пиел, пиел, пиел. Много пиел – като животно, че то и животните не пият толкова, а той все пиел, пиел, пиел, пиел, пиел и пиел. А после взел, че станал трезвеник. Впрочем такъв край е невероятен дори за научнофантастичен роман. Решихме да изследваме дъното – алкохолизмът се нуждае от нови впечатления. Дъното откровено ме разочарова – някак прекалено вяло беше това дъно! Изобщо да не ти се доще да стъпиш там. Дъното явно не изпълняваше функциите си на дъно. Беше брутално само външно, а отвътре – само лигоч и вцепенение.

Всички скитници продължаваха да броят за висши авторитети Любов Орлова и Шукшин и почти без никакво желание гласуваха за Жириновски.

Когато живееш в ситуацията на постоянен алкохолизъм, се налага да пиеш много и на различни места. Включително и на гробищата. Защото човек не само се покланя на гробищата или лежи в тях. Още повече, че под въздействието на алкохолизма смъртта вече не съществува. Няма я и толкова. Няма смърт! «Не» на смъртта! «Да» на живота, миличкия! Няколкото педи земя и четириъгълният гранитен паметник с прозорче за снимката ти изобщо не са повод за свършване на живота.

И ето че мъртъвците станаха, поотърсиха се, всичко си им е наред и си им е цяло, дори зъбите. И сега бодро и радостно подвикват, като на вечерна проверка. Есенин! Аз! Пахомова и Горшков! Тук! Солженицин! То него не е и нужно да го викаме, той и така си е жив. Бондарчук! Странно, че изобщо умря – той трябва да живее вечно. Но също е тук! Един приятел от детинство! Тук! Сахаров! Тук! Княз Мишкин! Естествено, тук! Неизвестният отдясно до входа! Тук! Мара кварталната! Тук! Търговецът от първа гилдия Заварикин! Тук! Разбира се, че ще е тук, сега точно в живота му е мястото – в Русия са сега само търгаши. Мейерхолд с дамата си! Тук! Готов и за в бъдеще да служи на руския театър! Дори изгубеният Манделщам се намери и също е готов и така нататък. Смъртта свърши и изчезна, все едно никога не я е имало, и изведнъж остана само животът.Но не бива да се отказваме изцяло от смъртта. Защото смъртта е избавление. Единствено смъртта ни избавя от алкохолизма във всяка негова форма. Който подвиг не е по силите на живота.

Веднъж след отчаяно дълбок алкохолизъм двамата с Петров е…ахме Карина. Съвсем случайно. И съжалихме. Не стига че влагалището е тясно и за х…я ти няма място, но освен това мирише на водка като устата и! Да спиш с Карина е все едно да спиш с водката!

След това я е…ахме случайно още десетина пъти. На единайсетия Петров се примоли: „Да вземе да доведе някоя приятелка.“ „Единствената и приятелка е руската литература“ – застъпих се аз за Карина.

Опашката растеше. Сега, през деветдесетте, стана ясно, че тя е очевидна последица от алкохолизма. Алкохолизъм и последици е имало и преди. Но онези гадове, алкохолиците от предишните десетилетия, са успели да опазят телата си от опашката, мръсниците му с мръсници. И не беше опашка като опашка, лека и кокетна, шавлива приятна опашчица, а тежка, не можеш я вдигна, и смрадлива. Не опашчица от кожа и пух, а гола кост, продължение на гръбнака; с такава опашка нито муха да прогониш, нито стопанина си да поздравиш.

Алкохолизмът е опасен не само с опашката. Има и други симптоми – кошмари, когато нещо непрекъснато ти се привижда и те заплашва: таласъми, разни сенки, дяволи, първата ти любов, кървави трупове и разни големи животни от типа хибрид между плъх и кенгуру.

Карина и Петров не можеха да пият повече и решиха да се оженят; останах сам. Да им даде Бог щастие, а на мен така ми се пада! Да съм внимавал, като съм си избирал приятелите по чашка.

После ми се яви още един кошмар: чиста и красива Русия. Е, това вече е прекалено. Това не може да бъде просто защото не може да бъде! Дългът е изплатен, време е да зарязвам алкохолизма, той се изчерпа, искам да спя нормално.Опашката ми падна. Дойдоха да я вземат за палеонтологическия музей. Щели да я поставят при най-древните експонати между един мамутски зъб и руската духовност.

Не съм съгласен. Става дума за очевидна експозиционна грешка. Чий ще го крепи руската духовност до мамутския зъб? Мамутът все пак се е родил, живял е и е умрял в условия на абсолютна трезвеност – като истински мъж!

Превод Иван Тотоманов

– – – – – –

* Игор Яркевич – според руската критика, „най-силният и най-скандален писател на съвременната руска литература“. Сам той споделя: „Обърках се. Нека хората, които четат всичко това, да се оправят както могат. Аз съм интересен с противоречията си. Колкото са повече – толкова по-добре. Л итературата не е военно-полеви устав. Ще ви припомня „Както аз, така и мене“. Там детето – напълно възрастен човек – разсъждава за Кант, за Хегел, прави дълбоки анализи и изводи, невъзможни за детската възраст. Това е много важна съставка на тази моя книга, но нашата критика е обсолютно тъпа – ако не и го сложиш в устата, така и няма да го преглътне. Критиката в Русия винаги е била нещо като жанр в белетристиката, като започнем още от Белински. Тя се интересува не от литературата, а от себе си. И това е чудесно – руската литература е прекрасна именно по тази причина…“