Тъкмо реших, че повече нямам какво да давам на човечеството, защото и самото човечество нищо не ми е дало освен чувството за малоценност и нежелана принадлежност към някаква непозната за мен, но много силна, направо всесилна престъпна групировка, принадлежност не в смисъл на Бос на тази московска групировка, а на абсолютно „бос , гол, лишен от имота“, редови български гражданин, когото, ако нарисува националния ни чисто български трибагреник върху знамето на никому ненужния на българска територия паметник на съветската армия го арестуват, а една чиновничка от столичния инспекторат дори иска да му удари два шамара…и тогава ми мина мисъл!
Това е за отбелязване! На българин му минава мисъл!…
Обаче тутакси я забравих, мисълта имам предвид. Аз така си забравям всички мисли! И ми е гот! Ако човекът си помни мислите, ако ги дообмисля, доразвива, ако човек, представяте ли си, аз още не, така се слее със собствената си мисъл, че стане част от нея, и изведе тази своя мисъл като идея за някакво разумно действие…ако предизвика това действие, а това действие приближи неговата държавица към някакъв смисъл от съществуването на тази същата негова държавица…айде, много се увлекохме в последната си мисъл, време е да я забравим…забравих я!
Много е тъпо, вервайте ми, да си сигурен, че до преди секунда си имал некаква мисъл у главата, но да не помниш каква е била тя! И не можеш да заспиш от таа дилема – „Бе аз имах ли некаква мисъл до преди тонинко, или немах?“.
Аз си легам спокоен! Немал съм, немам и нема как да имам каквато и да е чужда, да не дава Господ и собствена мисъл!
Айде лека нощ! И за какво говорихме до преди малко?