***
Моля Те, Господи, направи така, че чувството ми за хумор да умре поне двадесетина минути след мен, за да можем през тях заедно с Теб да пием по една бира, и се посмеем над всичко, което е било по мое време поне  още веднъж…

***
Във всеки човек, иска или не иска, знае или не знае, живеят:  един възрастен,                          който непрекъснато върши глупости, едно дете, което непрекъснато му се възхищава, и един старец, който мълчаливо ги гледа  с усмивка и любов, и си спомня за своята младост…

***
Като писател съм обикновен графоман, но като графоман съм необикновен писател!

 

АЗ, ГРАФОМАНЪТ!

(Есе без елементи на осмисляне)[1]
                                                              
ВЪВЕДЕНИЕ, КОЕТО ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДОКАТО РАЗБЕРЕТЕ, ЧЕ НИКАКВО ВЪВЕДЕНИЕ НЯМА И НЯМА КАК ДА ИМА.

Роден съм с извинение две, двайсет, сто, или петстотин  години след Еразъм, което винаги ми е тежало! Той е живо доказателство, че несанкционираният пред олтара секс[2] не е безсмислен (четете Стефан Цвайг, който тогава все още го е нямало, но предстои да го има), Еразъм имам предвид, който ме изпревари и написа „Възхвала на Глупостта“. В същност, когато и да съм се родил, винаги ще е след Него!

Това адски ме нѐрви!

Еразъм, с който сме някакви роднини по линията на оня с камъка, за когото ще прочетете след малко, но не и близки, не само защото не съм холандец, то и той не е, àко че е роден там, е изследвал общочовешката глупост, по един бих казал блестящ , но ограничен начин, защото нито за секунда не излиза от нея, сиреч оставайки винаги неделима нейна част, нещо повече, ставайки неин автентичен говорител! Сиреч, не я сложил на предметното стъкло и да я изследва с микроскопа, ами я направил нея, самата Глупост, самият микроскоп! Ерго, Глупостта никога не може да излезе от себе си, и винаги си е микроскопа, който гледа към нас и Живота.! Една глупост винаги е истинска, само ако говори единствено със себе си и за себе си, както и го прави „Глупостта“ на Еразъм Ротердамски.  Защото всяка глупост излязла от себе си, престава да е глупост! Ако Еразъм беше си позволил поне за миг или с една реплика да се появи в собствения си образ във „Възхвала на Глупостта“ за да спори с нея, да ù опонира, от това той нямаше да спечели абсолютно нищо, Еразъм с Глупост не може да спори, но и самата Глупост щеше да загуби цялото си очарование, а не това е била целта.

И тъй като Глупакът и Графоманът са ако не един и същ, то поне взаимно допълващи и обясняващи се един друг феномени, се питам – дали това не прави Глупакът и  Графоманът  равни по своята сила и значение   пред Времето, Историята и Цивилизацията, които определено до голяма степен дължат съвременният си възход и падение, „триумф и трагедия“ според Ст.Цвайг, поравно и на двамата?

В същност, самата Глупост в своята „Възхвала на Глупостта“, някъде при поетите, писателите, и тези, които ги имитират, казва няколко думи и за мен – безсмислено пишещият, което пък значи, че няма как да съм равен на Глупостта, защото съм само част от нея!

От предишни свои книги (извинете, но имам и такива!) знам, че някои „автори“ като мен, първо натрупват страшно много родили се от тях неорганизирани „масиви“ от условно свързани думи претендиращи за явна или скрита в тях  мисъл, омешват се една с друга като кадаиф или ако предпочитате – като при групов секс, започват да търсят някакъв общ смисъл и вкус в крехките си и съмнителни самостоятелни  значения и послания, и ако случайно го намерят,  е възможно, без да е сигурно, да се появи някаква нова книга.

До сега не ми се е получавало…

И нещо друго да ви кажа за нас, графоманите. Страшно обичаме да пишем предговори, в които да обясняваме пространно и пространствено – какво искаме да кажем в книгата (и в есета – също), която евентуално следва. Това е от страх! Жестоко ни е страх, защото смътно подозираме какво искаме да напишем, но в същото време знаем, че не знаем как да го напишем. Та ние сме графомани, а не Писатели! Ние сме в състояние, можем, длъжни сме, и го правим – да пишем предговори за собствената си книга дотогава, докато самата книга се удави в собствения си предговор!

Защото се оплитаме в себе си и думите си като политик – в лъжите си…

А въведение в тази книга в същност няма да има. Как да ви въвеждам в нещо, за което в момента нямам никаква представа?

Просто скачаме в тъмното…

*****

Понякога, а според мен – винаги, човек прави най-различни, но фундаментално необясними и напълно противоречащи си неща. Не трябва да искаме от маймуната да знае защо е слязла от дървото, защото тогава все още не е била човек, и е нямало как да знае каквото и да е. А когато еректирала, сиреч се изправила, престанала да бъде съвсем маймуна, и започнала непрекъснато да еректира. Почти като човек! От което се раждали все повече и повече еректирали (изправени на задни лапи!) полумаймунчета – получовечета, които според Дарвин изведнъж станали хора, защото в един късен четвъртък, около 16:38 по Гринвич, тогава Гринвич, завалията, все още го е нямало, не помня годината, тогава и години май още е нямало, и часовник е нямало, и календар с месеци е нямало, но е било определено месец  май, около 16-ти, един маймуно-човек изведнъж попитал друг маймуно-човек,  който му се мòтал из краката: „Абе ти, маймуно дрислива, къф гу търсиш тук бре, да ти … мамицата!“, цепнал му главата на две с един камък, гепил му мадамата и деветте ѝ сополиви деца, после ѝ направил още дванадесет, плюс четири на жената на съседа от лявата пещера, после и още никой не знае колко на съседки от всякакви леви и десни пещери без да броим децата на жените от собствената му пещера, които пък не бил правил само той, което вече са си действия на завършен Хомо Сапиенс, честито Хора, Осанна, Разпни го, Алилуя, и Амин!!!

А камъкът, с който този първи достоен маймуно-човек е сцепил главата на все още недостойния такъв, бил захвърлен край пътя на Историята, захвърлен, но не и забравен. Защото този първи камък, сцепил главата на първия почти-човек, е онзи базисен, основен, ключов , крайъгълен и начален крайпътен камък, покрай който после се извървяла, и върху който после е изградена цялата човешка цивилизация в общност и Вавилон в частност,  съставен от сцепени, а по-късно и отрязани, отнесени, пръснати, пробити, изгорени в крематориуми, стопени  от какво ли не  включително и от термоядрени взривове глави, та до ден днешен!

Ето така, според Дарвин, от простото „Да ти … мамицата!“ е възникнал първо човешкият род, после Разумът (може да е било и в обратен ред!), ерго и българският, поради същата тази „мамица“, като за българския и сръбския род е абсолютно сигурно! Не мога да се закълна, Дарвин може и да е бил жив тогава, но аз определено не бях.  И ако Дарвин е прав, то аз, а и всички ние живите днес, сме дечица на този полумаймуняк, получовек, и то благодарение единствено на това, че е еректирал от сутрин до вечер и нощем пак, и че пръв е сцепил главата на другия, по-низш според него маймуно-човек, с което е поставил началото на т.н. естествен подбор, който пък ни доведе до маймуно-комунистите, а те пък ни (пре)върнаха в човеко-маймуни!

Бащата на баща ми, който като всички шивачи беше много мъдър човек, веднъж, шиейки мъжки панталон, попитал баща ми, който чиракувал при него също за шивач:

„Знаеш ли защо мъжете винаги си го носят в левия крачол и чаталите на мъжките панталони се разкрояват и шият така, че в левия крачол винаги да е по-широко? Не знаеш, нали? Чудя ти се защо ходиш на училище, и какво ви учат там! Ами това идва още от предпървобитно време. Преследва предпървобитникът някой мамут или друг саблезъб звяр, в дясната ръка е вдигнал копието за да го убие, а с лявата си е притискал ерекцията, за да не се спъва в нея докато тича! Щото тогава ерекцията е била бая, не като сега, и не напразно са го наричали „Хомо Еректус!“

Но това са отдавна отминали времена и отминала слава. Хомото премина през много периоди, стадии и псевдонаучни класификации (или квалификации), защото, забележете, в цялата история на т.н. Човешка цивилизация, всичко, което се отнася до и за човека, е измислено и написано от същия този Хомо… Дори и Старият, и Новият завет, са писани от него, което тутакси ги прави не особено надеждни източници на информация…

Така или иначе, трябва да се доклатим до нашия век. Аз не съм писател, още по-малко енциклопедист като Умберто Еко, който може да направи дисекция на няколко десетки и стотици хиляди години, в които Хомото е градил, продължава да гради и в момента  днешния си образ с една тъпа упоритост, и успя да вгради в него, в образа си всичко, което през цялото това време винаги се е наричало Съвремие. Или по-точно – „съответното съвремие“. Аз съм редови графоман, просто не ми обръщайте внимание.

А между миналото, съответното съвремие и бъдещето разликата винаги е била само две следващи поколения. Аз пиша от позицията на Миналото, което все още иска да е част от своето Съвремие, и ще е щастливо, ако успее да погали вашето Бъдеще.

Но той, човекът, Хомото, понякога забравя, че всичко е вътре във Времето, и той, и Миналото, и Съвремието, и Бъдещето, и Пирамидите, които непрекъснато се изместват едното със следващото освен Миналото и Пирамидите[3], защото Миналото само се допълва, а пирамидите са си винаги там и винаги същите, а когато Човекът забрави за Времето в себе си, то Времето никога не забравя за Човека в себе си… поне докато е жив Човекът! И понякога ражда смях… или плач.  В смисъл – Миналото и Пирамидите се смеят, а Човекът и Съвремието плачат… А на Бъдещето му е все тая, защото него винаги го няма и няма…

Разбира се, че ще следва някакво продължение. Дълбоко вярвам, че човекът, а Аз, Графоманът, също съм човек,  никога не започва каквото и да е, ако няма някаква скрита идея за бъдещето на това нещо. Или поне за неговия смисъл. Човекът, Хомо Сапиенсът, винаги се страхува от бъдещето! Защото за миналото си може да чуе нещо от старчоците като мен, да прочете, ако вече е създал писменост и е позаписвал и понарисувал това-онова през отминалите години,  векове и хилядолетия, по скали и пещери, лотуси, папируси, глинени плочки ако е в клинообразно интелектуално състояние, или ако си мисли, че е в състояние да формулира по някакъв – по правило погрешен – начин образа на своето съвремие такова, каквото е било или е в момента, то бъдещето винаги е тайна.

А в човешкият живот най-интересно винаги е бъдещето! Какво ще стане утре! Какъв ще бъда утре? Как ще изглежда светът утре?.. Жив ли ще съм утре? Дали пък няма да съм президент??? Какъв ще бъде светът утре без мен ако случайно не съм президент? Децата ми, като не са деца на президент – какво ли ги чака?.. Ами ако ме чака оня с камъка… Или оная от лявата пещера с петолъчката над входа…

А иначе, Времето продължавало своя безпощаден път винаги и само в съответното си Съвремие, през Човека, моделирайки го точно така, както Човекът е искал! А Човекът не винаги е бил и не винаги е достатъчно умен, за да знае как точно иска да бъде моделиран от Времето и от себе си в Него.

Да си умен изобщо не значи, че си мъдър. Онзи маймуно-човек с камъка например, безспорно е бил умен, защото с един удар е увеличил броя на жените си, на децата си, на копията си, на бизоновите и саблетигровите кожи и зъби, тогава пари и апартаменти с тераси още е нямало. Естествено винаги съществувала огромна опасност някой по-умен от него да го причаква някъде с камък в ръка, и също, макар и за кратко време, да увеличи пък своето лично богатство.

Да си мъдър, е да намериш онзи духовен и душевен баланс между Времето и себе си, които са се оплели като свински черва, това, което са се опитали да разберат единствено философите от древна Елада. Тогава Философията не е била философстване и пустословие, софистика и витиевият професор Николай Михайлов, който по съвместителство е и психиатър за удобство и в услуга на съвременните философи и политици, а търсене на Истината за Човека и всичко останало, мястото на Живота във Времето, както и взаимовръзката и взаимоотношенията между всички онези сили, от които зависи тази Истина. Тези философи, бидейки винаги далеч, в страни, извън и над всичко, отдавна са и фактически, и формално мъртви… Философията също.

Днес търсим вече само Пресветата Простотия, която може да ни направи известни, и да ни показват по телевизията! И това е благодарение на двама псевдофилософи от преди по-малко от двеста години, които превърнаха Простотията във Философия! Или по-скоро – философията в простотия, да не кажа и – в престъпление.  Именуват се Маркс и Енгелс, като за втория не сме много сигурни, защото е бил достатъчно богат, за да му е необходимо да е философ… Като си помисля, след тях Философията май престана да бъде наука… Основата на тяхната псевдофилософия е, че единствено печелившо на този свят е да овладееш не Науката и Изкуството, не Познанието и Вярата, не Божественото начало и природните стихии, а само и единствено Простотията! Защото твое е царството земно ако  си прост, дори тъп, беден, необразован,  ако премахваш чрез убийство и всички други подобни начини хората, които са различни от теб, запазвайки имота и имàнето им в своя полза, ако унищожиш всичко, което не разбираш, и което „умните и красивите“ наричат История, Култура, Изкуство, Приемственост, Просвета, Цивилизация, първо да одържавиш Бог, а после да си го дресираш за лични цели и ползване чрез т.н „клир“, изобщо, като си помисля малко по-задълбочено, съм склонен да приема извода, че посредством двамата и теорията им, Човекът най-после чрез Простотията е намерил най-късия път към себе си…

И поел смело и безотговорно по този път…

Четете Еразъм! И Бог да пази Човечеството!

*****
„Графомания“, да си дойдем на думата (от гръцкото γραφε, писане и μανία, безумие, изстъпление), e:

1.“ Болезнено влечение и пристрастяване към усилено и безплодно писане, към многословно и безполезно съчинителство. Графоманът се стреми към публикуване на своите произведения. Въпреки че няма литературни способности, той се стреми (понякога успешно, но в повечето случаи – плащайки си[4]) да издаде своите „художествени“ произведения, а графоманите непритежаващи научни знания, се стремят към публикуване на своите псевдонаучни трактати. Графомански прояви понякога се наблюдават при наличие на психопатични и шизофренични състояния.“[5]

2-„Болезнена страст за писане и безполезно писателстване.“[6]

Изцяло се вмествам в тези напълно съвпадащи си определения! Даже в известни средно тънки и поносимо дебели детайли ги надскачам!

И все пак, ми се иска да разбера каква е деликатната прилика и разлика между „писател“  и „графоман“. Писателят и писателите, също са с „болезнено влечение и пристрастяване към усилено, а  понякога и към многословно и безполезно съчинителство“. Писателят също се стреми към публикуване на написаното от него. За „психопатични и шизофренични състояния“ при писателите не ми се говори. За алкохолна и наркотична зависимост – също, есето ми ще стане многотомник…

Безспорна прилика е, че винаги се пишат в кавички, когато говорим за съвременици и все още живи такива. 

Безспорна разлика е, че когато за някого махнем кавичките от Писател и го напишем с главна буква, това автоматично означава, че не е графоман.

Обратната връзка е много, по-сложна! Защото, ако махнем кавичките от „графоман“ и го напишем с главно „Г“, това в никакъв случай не го прави писател, нито че е престанал да бъде графоман!

В същност, дали един автор е графоман или писател, много рядко става ясно преди да е умрял, а след това става абсолютно безсмислено за пишещия или писалия като такъв или онакъв. Не, че аз крия някаква слаба надежда за себе си, аз съм си ясен – откровен и христоматùен графоман, каквото и да значи това. Само пребройте думите от началото до тук, а нито аз имам, още по-малко вие имате представа, какво ни чака до края! За писателите и за читателите  просто ми е жал при такъв световен бум на графоманите във всички чувствителни и важни области на човешката дейност…

Започвам да обяснявам феноменът „Графоман“.

Както знаете, всеки завършил четвърти клас, вече се води в графата „грамотен“. Може да чете, може да пише, може да събира и изважда, дели и умножава  до около сто и петдесет  лева, и с малко усилие и много наследствена интелигентност, дори може да прави прости причинно-следствени връзки, което е задължително, и понякога достатъчно условие за редови графоман, като такъв, който пише доноси или хвалебствия, или който тролва и докладва във Фейсбук. Аз бях на това ниво преди да тръгна на училище. Сиреч, аз съм графоман от съвсем друг калибър! При мен болезненото ми желание да пиша беше право пропорционално на бездънното ми любопитство! Не само исках (и искам все още!) да пиша за всичко и всички около мен, не само забелязвах, но и запомнях всякакви никому ненужни детайли, образи, фрази, текстове на оптимистични прогресивни песни като например песента за „Я подай ми, мила мамо, синьото елече…“ или „Работници, работнички…“, защото аз съм отрасъл не срещу Софийската филхармония или Хайделбергския университет, а под селска радиоточка, която всяка сутрин в 5:20 гръмваше с „Комунисти, комсомолци, пионери…“ или с нещо равно нему, та до 22:30 вечерта! Паметта за Графомана е жизнено важна, защото в нея той пази целия си жизнен архив, от където винаги може да извади, и го вади, това, което му е необходимо в момента.

В този смисъл, спокойно мога да ви кажа, че всичко това, моята графомания имам предвид, не започва от Казахстан. Нямам никаква представа за тази държава, освен това, че за да стигнеш от софхоз „Фрунзе“, (край който минава река Тобол, с която се срещнах още веднъж, но на съвсем друго място повече от двадесет години по-късно, но няма да ви го обяснявам), в който си на студентска бригада, до най-близкия голям град, Рудний (на 300 километра!), за да купиш от там домати, краставици и някакво месо, трябва рано в понеделник да тръгнеш на север, във вторник по обяд, но без петнайсе, да завиеш точно под 47 геометрични градуса надясно. И в сряда, някъде преди или около обед си там, ако случайно не си сбъркал пътя. А път няма, но пък е равно и гладко като в главата на ляв интелектуалец, особено ако последните три дни не е валял дъжд. Ако е валял – просто не тръгвай, изчакай следващия понеделник… Иначе хората са тъжно-дружелюбни, пият чая от чинийки и ядат с пръсти от обща тава някакво забранено за отстрел печено животно, наречено сайгак, много вкусно между впрочем.

В същност, когато бях в Казахстан, още не бях започнал да пиша сериозно, сиреч като графоман. Само много ми се искаше. Графоманията, също като таланта, защото тя също си е талант, това са двете страни на една и съща мъка, растат и зреят заедно с човека. Спомням си, в първи курс на следването ми и далеч преди бригадата в совхоз „Фрунзе“ в Казахстан, живея с още трима колеги – едно момче – май беше от Кърджали, обаче днес е от Пловдив, Силвестър Нирагира от Бурунди и Мохамед Тахир Сафдари от Афганистан, в студентското общежитие бл.10, Студентски град, София, в една стая с четири легла, една маса и една мивка, всичко останало като кенеф и баня, в края на коридора с извинение. Написал съм три-четири листа нещо, което смятах за първата своя книга, и с много притеснение ги дадох на колегата – сънародник, да ги прочете. Прочете ги той, погледна ме, и рече: „Ами това вече е написано доста по-добре. От Робърт Луис Стивънсън в „Островът на съкровищата“…

Това просто за да разберете за мъките при прохождащия  графоман…

А Мохамед Тахир Сафдари беше най-досадното нещо, което може да се случи на един вглъбен в собствените си мисли и величие графоман като мен. От сутрин до вечер ме разстрелваше с въпроси от сорта: „Как се казвало тва на блгарския? Може ли да помогнеш ме за тази лекзия? Кой трамвай стига до стоТна гара? Какво значи да си „тапанир“? Колко  е  „Хикс“ във фиша за тотото едното? Какво означава тази дума в това изречение от тази блгарска книга?… А от онази?…“. Може би точно заради него тогава се отказах непрекъснато да започвам отначало „Островът на съкровищата“! И временно се отказах да пиша висока литература. Останах при каламбурите и мераците…

Всичко това, което ви пиша, е не просто въведение към, ако бъда свръх претенциозно-амбициозен, бих нарекъл, имитирайки Еразъм Ротердамски, защото ние, графоманите сме в същност едни понякога изключително перфектни имитатори на хора, до които никога няма дори да се доближим нежели докоснем, та то е нещо, което бих нарекъл: „Възхвала на Графоманията!“ или нещо подобно. Защото, ако дори Глупостта има право на самозащита и самовъзхваляване – то с какво, питам ви, Графоманията се различава от нея? Защото точно това е Графоманията – дълбоката убеденост, че това, което ти се е случило на теб в Казахстан преди никой не знае колко години, или в Бл.10 на Студентски общежития в Дървеница, е страшно важно за целия свят, че ти си просто длъжен да го опишеш непременно в книга, още по-лошо – в книги, ето това, драги ми случайни читателю, си е абсолютно доказана, вече и от мен, Графомания!

Освен това, нямам никакво намерение да говоря за Графоманията въобще и по принцип. Не я познавам в този дискурс. Познавам единствено собствената си такава, и ви обещавам, че няма и на милиметър да мръдна в страни от нея, и всичките графомански обобщения ще са на база на моята такава!

Иначе – какъв графоман ще съм? И в този смисъл, се отказвам от името  „Възхвала на Графоманията!“, малко отвлечено и неконкретно е, и започвам да склонявам за „Аз, Графоманът!“, което очевидно е по-близо до образа на император „Аз,Клавдий“[7] и „Аз,Роботът“[8], отколкото до смотания интелектуалец Еразъм, който, представяте ли си, е бил убеден, че всички човешки спорове и недоразумения, могат и трябва да се решават по мирен начин, и ненавиждал политиката!…

Наивен утопист, та дрънка!

*****

Графоманът, сиреч аз, е холерик. Вечер трудно заспива, сутрин трудно се буди. Мозъкът му е като, и не само като, ами направо наистина курдисан да ражда 25 часа в денонощието (поради което, за да сколаса[9],  всеки ден става с един час по-рано от вчера, майтап!) асоциации от всяка дума. Тези асоциации, които също са думи на някои от които (почти всичките!) Графоманът не винаги знае истинското значение, но страшно много ги харесва, те пък  толкова го потискат психически до степен, че той от немай-къде започва да пише, за да се освободи от тях. Понеже има в началото тефтерче, по-късно компютър, и е почти достатъчно  писмовно или и компютърно грамотен, започва и да записва написаното. Записаното се натрупва, и понякога той го препрочита, с надежда да намери някакъв смисъл в него. Не го намира, но продължава да пише и записва, по две причини.

Първата е, че е графоман, както справедливо отбелязахме вече няколко пъти, и ще отбележим още много. Не може да държи думите в себе си, те просто го задушават, ако не се освободи от тях. А думите, които изгарят мозъка му, както юлското слънце изгаря почти прозрачна страхотна полякиня в първия ù ден на плажа на Слънчев бряг в два часа следобед без значение коя година, го оставят на мира само, ако ги напише на хартия!

Втората е, че дълбоката вяра в човешкия (собствения!) Разум и презумпцията за наличието на смисъл във всяко човешко разумно (своето!) действие,  в безусловния му литературен (неговия!) талант, които му шепнат услужливо в ушенцето, че наистина има „нещо дълбоко“ в написаното от него, но то все още е пълна тайна за издателите, а от там и за читателите, сценаристите, режисьорите, Пулицърите, защо не и за Нобелите!… Поне засега! Но е някъде тук, и трябва търпение, за да го открият. А ако не го открият – той просто ще започне отначало.

Ние, графоманите, никога не се отчайваме! Пишем до дупка! До Оная дупка…

Та, да продължа. Написаното се натрупва, и трябва или да му се намери причината, или да се изхвърли на боклука…[10]

Ето, в такава ситуация съм днес, написано много, смисъл малко, причина – никаква! А когато някой пише ей така, и не може да формулира причината, поради която го прави, не е обявен за писател, за него Пантелей Зарев не е издал сборник с  развити за матурата  теми по литература: „Мястото, ролята и значението на Него, Графомана ( следва името му) за развитието на прогресивната родна литература в рамките на Социалистическия реализъм“, си е чист, повтаряйте с мен ясно силно и високо –  Гра-фо-ман!

А графоманът е грамотен психоманяк, който не може да не пише. Писател е същото. Разликата между писател и графоман е, че на писателя понякога му се получава.

*****

Да си графоман си има своите тънкости и професионални хватки, като тази например – никога да не се правиш на прекалено сериозен! Да си сериозен в това, което правиш изисква и много сериозни дълбоки познания по въпроса, трябва да си поне Емил Зола, Виктор Юго, Хенрик Сенкевич или поне Умберто Еко. Когато си само Графоман, такава сериозност не можеш да си позволиш, защото на третата дума някой с папионка ще те хване в несъстоятелност!

Трябва да направя едно отклонение. Между времето, когато Еръзъм е издал своя трактат  „Възхвала на Глупостта“ [11], и времето в което аз се опитвам да напиша Есе без елементи на осмисляне (на Графомнията и на себе си в нея!), Човечеството е извървяло своята микроскопична за него, и мегагитантска крачка за Човека, естествено в неблагоприятна за нас, човеците,  посока. Защото повечето от нас вече са се оженили, и от немай-къде са станали философи… Както е казал Сократ: „Човек може да стане философ или  ако прочете и изучи всички философи преди него, или ако се ожени за моята Ксантипа!“… Тук искам да вметна, че нито съпругата на Маркс, нито съпругата на Енгелс са се казвали Ксантипа… Освен това, забелязвате ли, че „графоман“ никога не се използва в женски род? Няма жена „графоманка! За наркоманка, нимфоманка, клептоманка съм чувал, но за графоманка – не! Но това е само вметка в есето ми, ако това накрая, на всичко отгоре, наистина се окаже и че е есе. Щото това на Еразъм Ротердамски, поне според мен си е класическо есе, макар, че го наричат трактат, а ние по-долу от Еразъм не можем да си позволим!

Ние не ровим в миналото за да го разградим! Ние го надграждаме! Ако за Еразъм Глупостта е онази всеобхватна, всепроникваща, всепокоряваща и всепобеждаваща субстанция на човешкия род, то Графоманията безспорно е неделима част от нея, което вече доказахме! И ако Човешката глупост винаги е поредна, и никога последна, то така няма как да не е и с Графоманията …

Животът е нещо, което съществува така или иначе, с нас, или без нас. Работата на нас, Графоманите, е да го обясним по приемлив и безобиден начин на пребиваващите в Него. В Живота имаме предвид. Това е изключително трудно и неблагодарно, защото пребиваващите в Живота са много повече, от живеещите в Него!

Аз лично, никога не съм пребивавал където и да е! Живял съм! Може грешно  (и в двата смисъла) да съм живял, може наивно да съм живял, може като графоман да съм живял, може дори и като Писател, да се у самочувствието,  но съм живял, да се у късметлията … И съм го описал, да се у Графомана…

Преди да продължа това есе, а това наистина е есе, съм длъжен да обясня какво е есе така, както Аз, Графоманът,  изобщо не съм длъжен да го разбирам:

Есе е литературна форма, или може би формат, в което имаме Нещо, което трябва да разнищим и разкостим. Първо трябва да го съблечем абсолютно голо, да го разбием на съставни елементи, после и на атоми, да го изследваме и открием какво свързва или разделя тези атоми в това Нещо за което пишем есе, то човек ли е, проблем ли е, идея ли е или безидейност, как изглежда без грим и маска, как ухае, мирише или вони, от къде идва и накъде отива, защо е убедено, че е Нещо, за което непременно някой трябва да си губи времето и да пише есе. Есе може да се напише за абсолютно всичко: и за северозападния вятър, и за падналия нокът от палеца на десния крак на родѐн левичар, за южния полюс, за лек сърбеж под лявата мишница когато те боли зъб горе дясно шест…, наистина за всичко, стига авторът да съумее да го представи и обследва като нещо изключително важно най-малко за половината човечество, от което ще следват  още не само едно още по-важни вече за цялото човечество Неща, за които Графоманът ще се наложи след немного време да пише нови и нови есета, нижейки ги в бляскава огърлица, която ще краси не друг, не забравеното вече Нещо от въпросното есе, не литературата родна и световна, а само и единствено него самия!

Есето е свободно, задълбочено и професионално разсъждение върху тема, която не интересува никого, освен Автора му. Примерът ми естествено ще е с може би най-блестящото есе в човешката есеистична теория и практика, естествено есето „Възхвала на Глупостта“ на Еразъм Ротердамски, не знам защо наричано „трактат“[12]. Забелязал е Еразъм Глупостта като общочовешки феномен, извадил я като общ знаменател пред скобите на Живота, съблякъл я, направил ù дисекция, хвърлил ни я в очите, и какво?

Глупостта да се е засрамила? Да е намаляла? Да е поискала да скрие увисналите си плоски или напомпани цици? Някой глупак да го е прочел? Да го е разбрал? Човекът да е станал по-малко глупав? Глупостта, като гориво, енергия, двигател на човешкия Живот да се е самообесила в Гетсиманската градина като Юда на някое поне две хиляди годишно от преди Христа маслиново дърво?

Есето, според мен – Графоманът, е необходимо единствено на своя Автор, и трябва само и единствено, простичко и по графомански да бъде написано! Може би, защото точно сега му е дошло времето! Няма, и не може да има есе, написано преди да му е дошло времето, нито пък след като му е минало! Както и аз не бих се нагърбил с това есе за Мен, Графоманът, ако ме нямаше днес и сега!

Ами, ето ме, има ме! Човек ли съм? Човек съм. Графоман ли съм? Графоман съм.Проблем ли съм? Проблем съм. Кой познава този проблем по-добре от всички? Ами аз, кой друг. И кой би трябвало да напише това есе?

Въпрос за 50 стотинки в „Стани богат“!

Бога ми, не знаех, че съм и есеист, но един Графоман трябва да е готов на всичко! Дори и за есе, което си е висш пилотаж! Но ако Еразъм може, не може Графоманът да не може! Бааго у есето!

Понякога ми идва малко скучно – сам да си пишем, сам да си се описвам, сам да си се четем, сам да си се харесвам, нема да си признавам публично, но и сам да си се псувам… и ми идват идеи. Естествено ексцентрични. Например, да вмъкна от незнам къде дошли ми поне още двама, които освен мен да се чудят – чий го търсят тук! Но да има малко пряка реч, той каза – тя рече.., то, безсмислието е безкрайно и смисълът му ни дебне отвсякъде… що да не му се насладим..? Нещо като „ В очакване на Годо“… Защото, питам се – Дали колкото повече ни обгръща безсмислето, толкова по-необходим става Смисълът? А може би е обратното – отива все по-далеч, по-далеч, зад хоризонта, знам ли…

Дори мога да ви разкрия и същността на тази моя идея за дълъг и дълбоко двусмислен, дори и трисмислен диалог, между, моля забележете, вече умрял някога си старец, и още неродено бъдещо девойче, които търсят – единият смисъла на отминалия си живот, а другият – на още незапочналият такъв! Найс, а? Тук и Самюъл Бекет трябва да стане прав и да ми свали шапка! Защото само той може да си представи и да напише този диалог… Но аз не мога, и веднага се отказвам от тази си идея. Струпването на повече безсмислие на едно място няма как да го направи нито по-смислено, нито още по-безсмислено[13].

Аз съм си графоман и призванието ми е да мога да правя както думите на нищо, така и да превръщам нищото в думи. Ако ви кажа, че имам готови написани поне двадесет и четири страници (с опция за четиресет и осем) диалози с „той каза – тя каза“, и че на последната страница ще сме пак в началото на същия разговор, както си е и за ония под дървото[14], много ще сгрешите, ако не ми повярвате! Но какво ни интересуват измислените диалози, например – диалог, между някой вече умрял, и друг – още нероден? Освен, че е супер авангардно и интересно, но не е Есе?  

Та ето по тази причина се отказах от вмъкването на почти безкрайни, безсмислени и накъсани диалози, които, в основният ми замисъл трябваше да бъдат точно тези „елементи на осмисляне“ в това есе. И затова вече е „Есе без елементи на осмисляне“! Обяснявам, защото трябва да съм почтен към читателя си, когато и ако се появи…

 

*****

Има една книга на Лион Фойхтвангер, казва се „Лъженерон“. Днес почти никой не знае кой е Лион Фойхвангер. Роден в Мюнхен в еврейско семейство на фабрикант.

„…Фойхтвангер следва история, философия, германистика и антропология в Мюнхен и Берлин, пътува много из Италия и Франция. Когато избухва Първата световна война, Фойхтвангер е интерниран в Тунис. Бягството от лагера му дава възможност да се завърне в Германия, където започва да пише драми и театрална критика; тогава го свързва творческа дружба с Бертолт Брехт.

Големият литературен успех на Лион Фойхтвангер идва с романа „Грозната херцогиня Маргарете Маулташ“ (1923), а после и с „Евреинът Зюс“ (1925). В трилогията си „Чакалнята“, включваща романите „Успех“ (1930), „Семейство Оперман“ (1933) и „Изгнание“ (1940), Фойхтвангер анализира причините за настъпващия в Германия националсоциализъм.

След като в 1933 г. на власт в страната идва Хитлер, писателят сам поема пътя на изгнанието. Книгите му са забранени и биват публично изгаряни на клада. Тогава Фойхтвангер създава романа „Лъженерон“ (1936). През 1941 г. писателят емигрира в САЩ, установява се в Калифорния и живее там до смъртта си. В емиграция публикува романите „Братя Лаутензак“ (1944) и „Симон“ (1944), завършва и монументалната биографична трилогия за еврейския историк Йосиф Флавий, съставена от романите „Юдейската война“ (1932), „Синовете“ (1935) и „Ще дойде денят“ (1942). Голяма популярност му създават романите „Лисици в лозето“ (1947-1948), „Гоя“ (1951), „Мъдростта на чудака“ (1952) и „Испанска балада“ (в оригинал „Еврейката от Толедо“ – 1955).

Лион Фойхтвангер е известен преди всичко като романист, но той е също майстор на новелата и краткия разказ. С класическа яснота, почти без помощта на диалога и описанията на душевни състояния, той разкрива тайните механизми, които движат обществените и политическите отношения, убеден, че последната дума в хода на човешката история има разумът…“[15]

От чичо Лион Ф. съм чел само „Гоя“, „Лисици в лозето“, „Испанска балада“ и „Лъженерон“. Може и нещо друго, но вече не си спомням. Върти ми се нещо за „Братя Лаутензак“, обаче не съм сигурен. Било е преди стотина и повече години… Но именно „Лъженерон“ ме тласна към мисълта, че съм графоман, и че графоманията е нещо много по-дълбоко и по-страшно от имитация на писател! Сиреч имитатор, който не знае, а и не иска да знае, че е такъв. Защото много по-удобно ми е да се усещам като император. Както Сталин се е усещал като спасителя и „бащицата на народите“! Както Хитлер се е усещал като Твореца на Третия райх! Както се усеща всеки идиот, на когото простаците позволяват да се усеща, саморазбира и самооценява като „Исторически вододел“! Като „Баща на нацията“, като „Мъдър учител и ръководител!“, като „Разпределящ порциите!“, като „Повелителят на магистралите!“ и т.н.

Искам да ви уверя, че исторически вододели няма и няма как да има, освен Исус, разбира се. Историята е най-равното и скучно нещо в човешката цивилизация, защото в нея никога не се случва нещо извънредно, случайно и неочаквано, Аз, Графоманът ли не знам! Та нали повече от половината общочовешка история е мое дело! А Исус се е случил, само защото Човеците са имали ужасяваща нужда от Спасител, когото да разпънат на кръст! Всичко, което се случва в Историята е следствие на някаква причина, от която пък следва следствие, от което се ражда следващата причина, и това е от времето, когато един маймуно-човек сцепил главата на друг – както си спомняте, сиреч е закономерно, и погледнато отдалечено, като през очите на Графоман,  през призмата на Времето, е в голяма степен скучно! Нищо, че е пълно с екшън! А екшънът, мили сънародници, е пълна скука, изиграна от добри актьори! Които винаги са искрени! Добрите актьори винаги са искрени… „Умирай трудно“, „Смъртоносно оръжие“, „Рамбо“… За толкова пари и аз бих бил искрен…

Навремето бях голям фен на Лион Фойхтвангер. Книгите му съвсем не се четат лесно, няма много пряка реч, даже и картинки май нямаше. Но човекът просто е знаел за какво, как и какво точно пише. В същност искам да кажа, че Лион Фойхтвангер никога не е бил, не е, и никога няма да бъде графоман! Споменавам го единствено като контрапункт! В смисъл –  „Никой не е съвършен!“[16]

*****
Толкова ми е хубаво да пиша. Оставям живота си в нежните ръце на въображението, въображението  ми започва да ражда думи, и аз се скривам зад тях. Цял живот съм се крил зад думите. Първо зад написаните от друг, сиреч зад прочетените от мен, после започнах да се снишавам и зад собствените си написани думи. Знам, че тази преграда между мен и Света е изключително крехка, но това беше в онова древно време, когато и аз бях уязвим отвсякъде… но после се покрих с мазоли и външно и вътрешно, свих света около себе си от онзи безкрайния, непознаваемия, до крехкия, не по-малко безкраен, но с пъти по-познаваем мой личен свят, и се вторачих и заслушах в собствените си болки, какво точно ме боли, къде точно ме боли, защо точно това и там ме боли, и как да се излекувам! Защото ако всеки от нас се излекува поединично… или както каза Кирил Господинов в „Баш майстора 2“ –„Ако всеки от нас построи собствения си малък комунизъм, то оня, големия, няма как да не стане!“…  Алузията ми, наречена аналогия е, че: „ Ако всеки от нас се пребори със собствената си малка простотия, то няма как да не победим и голямата, световна такава!“. Когато пиша, а това се случва само когато мисля, имам измамното чувство, че се преборвам с дребната си лична простотия… А от нея до световната е един такъв място и малко да потичаш…

Някъде по това време се срещнах челно, дори си спомням реда, първо с „Улица Консервна“ и „Тортила Флет“, после „Майстора и Маргарита“, „На изток от рая“, тук вече обърквам реда, „Чевенгур“ и „Изкопът“, „Пренощува облачето златно“, „Златният телец“ и „Дванадесетте стола“, с „Рагтайм“, със „Сърдитите млади хора“, един от тях е  Алън Силитоу, с „Параграф 22“ и „Нещо се случи“, „Пилето“…[17], и разбрах, че съдбата ми е да бъда това, което съм днес!

Тоест, поради липса на избор от една страна и възможности от друга,  станах Графоман…

Животът не е репетиция за чакаща ни премиера! Животът винаги е самата премиера, уникалната и единствената, еднократната, в която всеки от нас се представя пред съпътстващата го публика според собствените си наследени и придобити способности през даденото му от Бог и Ген време! Хубавото на Живота е, че докато ние, хората, стигнем до неговата същност и смисъл, вече сме побелели, и според всеобщото мнение, което вероятно не е без основание, сме и безвъзвратно изкуфели, изкукуригали, загубили ориентация, искащи само по-високи пенсии, които децата ни трябва да изработят, боли ни всичко онова, което внуците ни все още дори не знаят, че го имат, ние обаче, макар и едва ли не ходещи некролози, както мен са ме наричали неведнъж, сме си живи! Ние не сме завършили премиерата си, още не сме гушнали букета, не сме опънали жартиерите, надали някой младеж знае какво е „жартиер“… и надали знае, че има „Орден на Жартиера“, учреден е от крал Едуард III на 23 април 1348 г. (тогава – Гергьовден) по време на Стогодишната война, и става наистина дума вероятно за жартиер на графиня Солсбъри, който жартиер паднал при танц и т.н., не ми е работа да ограмотявам никого, просто се габаркам… дали пък не беше „гъбаркам“?  Майтап, гъбаркам се!

Знаете ли защо „Възхвала на глупостта“ на Еразъм Ротердамски е един от многото, но все пак безусловен връх в историята на човешката цивилизация и култура? Не знаете? И аз не знаех. Дори и когато я прочетох за пръв път преди няколко десетилетия. Но вече знам!

Знам, защото това есе, този каламбур, който си прави Еразъм със своето съвремие, става причина друг такъв върховен естет, енциклопедист, интелектуалец и сам също брилянтен есеист и анализатор, нещо, каквото е бил и самият Еразъм, вече говоря за Стефан Цвайг, да направи невероятния си с до най-малката думичка точен хирургически разрез и през времето и през събитията, в които е живял Еразъм Ротердамски, и през живота на самия Еразъм, през творчеството му, защото Еразъм е наистина творец, да изследва и подреди отделните парченца, от които се е самосъздал той, което се нарича „анализ“, в същото време да събере тези отделни парченца, и да ги обедини във физическия, духовен, интелектуален комплекс от енергия, целеустременост,усещане за света (светоусещане!) и неговото бъдеще, което пък се нарича „синтез“, за да тръгнем от Еразъм, да разберем и почувстваме отделните стихии в него, и после да ги съберем и стигнем отново в същия Еразъм, когото надали вече познаваме изцяло, но поне го познаваме значително по-добре!

И всичко това, благодарение на блестящия Стефан Цвайг!

И той за нещастие не е Графоман!

***
Ако вие следите развитието ми като графоман, а вие би трябвало да го следите, защото то е емблематично, започнах да пиша на твърде зряла възраст. Не, не съм точен, аз си пишех от невръстна възраст, но започнах вманиачено, като истински графоман, да се самозаписвам по тефтерчета, тогава компютри още нямаше,  на зряла, макар и не чак толкова. Не за друго, но нещата, които пишех надскачаха с няколко пъти (не проценти!) текстчетата и стихчетата в букварчетата! Безусловно исках да влезна точно в букварчетата, на мястото на някой от бездарниците намърдали се с връзки там. „Като преминаваше поточето, той си изтърва тефтерчето!“ – това не е от букварче, това е от българо-немски разговорник, но то е същото! Поне аз не правя разлика между букварче и разговорник. И двете учат някого да говори на непознат нему език…

Мисълта ми е, че да си Графоман не е обидно, както не е обидно и да си писател, въпреки че ако случайно те обявят или се самообявиш за такъв, имам предвид и двете,   само след два дни ще се удавиш в обиди, съвети, предупреждения, и „Аз нали ти казах!“, „Ти пък кой си, бе алооо!“, „Що не се гръмнеш, бе бездарник!“ и други такива. Но Ние, Графоманът, тук си говорим в множествено число, защото никога не сме сам, а и по необясними за нас причини се самоуважаваме, сме изключително дебелокожо животно, оцеляло въпреки истинските Писатели! Даже и по време на тях…

Аз, Графоманът, съм приемливо за себе си интелигентен човек, който живее по-скоро чрез емоциите си, нежели чрез Разума. На Мен, Графоманът, всичко ми прави впечатление. Неграмотността на тези от вестниците. Ъ-кането и А-кането на лицата и задниците от телевизията. Изисканата, а и неизисканата перверзност на самоопределилите се за политически коментатори, политолози, социолози и социални палеонтолози  и антрополози на бъдещето, които ни задушават от медиите! Графоманът, аз ли не знам, не бърза за никъде! Него никой не го чака зад ъгъла, и в никакъв случай издател или хонорар, Графоманът е най-свободния и безсребърен човек в света на „вавилонското“ слово (тук изключваме влюбеният във високите хонорари графоман Ст.Ц.Даскалов!), разрушаващо всичко и всички по пътя на иначе скромния и интелигентен в разумни граници човечец!

Графоманът има непреодолимо желание, и той не преодолява, а задоволява тази си вътрешна необходимост да пише за всичко, което вижда, и което му се случва, Графоманът живее чрез описание на всичко, с което се разминава на този свят, дълбоко убеден, че това в същност не е лично, а общочовешко, и че това е неговото можене и мисия!

Понякога си мисля, че единственият донякъде нормален човек на тази шибана планета след Бог, който пък не е човек, съм останал Аз, Графоманът! Живеещият чрез думите, търсещият думите, защото и за мен, като за Него, в началото, по средата, и в края, е Словото! Е, с уточнението, че само моето Слово – на Мен, Графомана!

Обичам да съм Графоман,  да гъна словото около Смисъла и то точно в смисъла в който го разбирам, да не робувам на идеологии, да определям като много важна дадената ми от Бог възможност да го описвам така, както го усещам, да почувствам както всеки приятелски допир, така и всяка неприязън, защото Животът, погледнат от камбанарията на един Графоман е точно това!

И не мога да проумея – защо все още ме няма в Букварчетата…

***
Понякога ми е кеф като се чета! Страхотно съм се изпедепцал! Когато започвах това „есе“ преди две, но не повече от три години, и което тогава не беше изобщо „есе“, и нямаше до преди месец нищо общо с това което четете, не знаех защо го правя. В края на краищата, аз съм си доказан графоман, написал съм около осем пъти повече отколкото доста от българските политици могат да прочетат за поне три техни живота заедно или поотделно. Ние, Графоманите пишем по единствената причина, че не можем да не пишем, по същия начин, по който птиците не могат да не летят, престъпниците не могат да не са престъпници, крадците не могат да не са крадци, идиотите не могат да не са идиоти и комунистите не могат да не са комунисти!

В същност, психиатрията е опит за наука, която не знае нито от какво започва, нито къде свършва, също като човешкия мозък,  и всичко изписано до тук е доказателство за това. В тази връзка си спомням, когато с жена ми гледахме в Габрово в „специалното“ кино близо до моста със статуята на Чардафон Велики поставен там по повелята на тогавашния габровски кмет Карл Кандулков, известен с това, че е може би единствения българин оживял в концлагер, мисля Освиенцим, много обичащ да поставя скулптури из целия град, и когато му казал някой: „Карло, не прекаляваш ли с тези скулптури?“, той отговорил: „А ти виждал ли си Рим, бе!“, кино, в което гледахме почти невъзможни за гледане тогава, около 1973-та,-74та година филми като „Кеймада“ с Марлон Брандо, та гледахме там и филма  „Кабаре“, и силно впечатлени, стреснати, трогнати и очаровани от това, което преживяхме, го препоръчахме силно на наш съсед от четиринадесетия етаж на работническото общежитие „Рачо Ковача“, надвесило се като закана за саморазправа над същинският паметник на Рачо Ковача от село Боженци също Габровско, та този наш съсед, на третия ден ни каза, че е гледал „Кабаре“, ние с огън в душите и плам в очите и надежда в сърцата, го питаме: „Хареса ли ви?“…
„Ми хубав филм – отговори той. – Музикален!…“

Е, как да не стане човек Графоман! Та това все пак си е някакво спасение, бягство, самозатваряне, понякога дори и капсулиране, с цел ментално оцеляване!

Разликата между всички останали и нас, Графоманите е, че ние и птиците не пречим  на никого да си е прост толкова, колкото иска! Ние не можем да им променим статуса по никакъв начин, но можем поне да си го предоставим за анализ. Ние искаме да не ни пречат да летим! Но се опитваме да им помогнем и те да го направят.

Не, че ще полетим наистина… и те, и ние. Но е такова щастие да го вярваш!

*****
Безусловните неща в този наш живот са само две. Раждането и смъртта. Всичко останало е относително, подлежи на комбинаторика от случайности, и почти напълно независещо от нас. Много е прост този живот, и направо се чудя на тези, които не го разбират.

На мен ми е лесно, защото отдавна съм на „ти” с Нещата, които не разбирам. Сиреч, приел съм ги като свои, едва ли не като родени преди мен, родени от мен, и родени след мен, като не правя никаква разлика между трите. Всички те са неразбираеми – но близки, неразгадаеми – но наши, в смисъл и мои, и аз съм техен, на тези Неща, които пиша с главна буква, защото Нещата определят моя живот, а не моят живот – Нещата. Което си е трагедия. А може би е комедия. А навярно нито е комедия, нито е трагедия, просто е онази отсечка от Живота, в която Съдбата ме е включила без никаква предварителна подготовка, без инструктаж, без да ми подаде реплика и да ми отреди роля! И всичко това гадната Съдба оставя като отговорност на мен и нас, родените случайно, живеещите случайно, защото няма нищо по-случайно от човешкия живот, и сега ще ви го докажа:

Както много добре знаете от личен и наследствен опит, всеки човек се ражда следствие добронамерените или случайни усилия на двама други човека – неговите майка и баща. Те от своя страна са резултат от усилията на техните майки и бащи, които общо са вече четирима. Всяко поколение е резултат от усилията и надеждите на удвоеното предишно поколение. Без да твърдя и да съм уверен, че тези усилия са били винаги разумни и оправдани във философски аспект, плахо искам да заявя, че пресметнах в един нематематически, но логически порядък, следното:

Ако всяко поколение се ражда през средно двадесет и пет години, то за да се родя аз, през последните хиляда години, сиреч от 945-та до 1945-та години, пряко в моето създаване са участвали 504 635 813 888 (петстотен и четири милиарда, шестстотин тридесет и пет милиона, осемстотин и тринадесет хиляди, осемстотинт осемдесет и осем/ човека, естествено  половината мъже, половината жени! И ако само един от тях е умрял поради милиард различни и съпътстващи го ежеминутно причини преди да е дал живот на следващия, просто днес нямаше да ме има. Апропо, това се отнася за всеки човек. А за две хиляди години? А за три хиляди?… а от времето на онзи Хомо Еректус с камъка?

Ето, някаква такава непроизнесима цифра всеки човек носи в гените си!!!

Просто не мога да си представя как след една такава констатация на безусловни факти, някой човек доброволно може да стане комунист! За гоце и дума не може да става. За копейкин – и мисъл…

Да, ама стават! И комунисти стават, и гоцета стават, и копейкиновци стават, и сидеровци стават, и каракачановци стават, и симеоновци стават, ! Въпреки крайно ограниченото време, което Бог и биологията им е определил, въпреки Разумът, до когото за съжаление те имат ограничен достъп, въпреки пълното похабяване на собствения си смисъл, въпреки всичко, което прави този Живот толкова красив и единствен, те стават!!!

Може би, защото точно те много добре знаят, че времето им за кражби, лъжи, измами, престъпления, е също ограничено в рамките на жалкия им животец! И бързат! Бързат да вземат всичко, което има за вземане, да продадат всичко, което има за продаване, да убият всички, които са по-умни от тях, да ограбят всички, които са по-прости от тях! Защото, според тях и Маркс, така върви Светът!

Ето, затова ме има и мен! Графоманът! Мен всичко това ме интересува единствено като факти, които съществуват край мен в неприлично изобилие, които мога да видя с очите си, да осчетоводя с мозъка си, и да ги опиша, защото просто съм длъжен по неизвестна за мен наследствена или придобита обремененост!

Никой не може да ме разубеди, че Аз,Графоманът,  не съм нещо уникално и единствено съществуващо в познатия ни свят. Защото и зад мен стои това невъзможно за произнасяне число от мои предци и техните гени нося в кръвта си! Както и нищо не може да ме отклони от пълната увереност, че всеки човек също е нещо толкова единствено и уникално. Циганчето, което спи упоено с ацетон в ръцете на просещата му майка на Сточна гара няма друг живот. То може би никога няма да разбере, че Съдбата има много пътеки, по които човек може да тръгне, защото неговата Съдба е ацетонна, и на непросветените и бедни до пълно оглупяване негови родители. Но сеща ли се някой, че отговорността за неговия живот не е само негова, а и наша?

Мъртви са обществата, в които управляващите ги не виждат по-далеч от собственото си днешно благополучие! Мъртвородени са хората, които не познават предците си и не се интересуват от бъдещето на децата си. Прости, в смисъл просташки са народите, които не търсят своето скромно, но достойно място сред всички други скромни, но достойни народи. И не, за да им доказват, че са по- от тях, защото плуват „вапор” и „гемеджийската” или имат повече ракети и подводници, а защото хората, културите, религиите се допълват, а не се противопоставят, защото да си Човек е първо нещо общочовешко, и едва след това много и изключително лично!

Всички казват, че пиша сложно. А аз пък си мисля, че си пиша ясно и точно като уважаващ себе си Графоман. Който може – ще разбере. Останалите просто нямам време да чакам. Животът е кратък. Много, много кратък…

Но не и за Мен, Графоманът! Аз съм на носоглътката на всеки идиот! Аз съм мярката, която всеки Писател и Интелектуалец трябва да надскочи!

Иначе, нито е Писател, нито е Интелектуалец, даже май и за Графоман трябва доста да потича..!

*****

Ето така полека-лека Аз, Графоманът, започнах да не се побирам в собствения си формат, започнах в двете си собствени и няколко не собствени очи да наедрявам, да набъбвам, да ставам забележим, дори и значим, да се превръщам в социална форма, защото само благодарение на мен, на моя фон започнаха да се виждат с просто и невъоръжено око  пълните простотии, да не кажа и престъпления, на още няколко важни, много по-важни от мен участници в смешно-весело-тъжно-трагичното наше общонародно шоу, наречено Живот в България:

Политикът!
Журналистът!
Шоуменът!
Мафиотът!
Оторизираният от простаци, престъпници и ортаци управленец!
Националният медиен Манипулатор!
Вечният Политически АналЛизатор!
Тоталната и смазваща неграмотност на народонаселението – и политическа, и литературна, и общокултурна!

Има и още страшно много хора с твърде малко, бих го определил като нищожен  интелектуален багаж, които си мислят, че са всичко, което е необходимо на този свят! Такъв навремето беше феноменът Ст.Ц. Даскалов при писателите, чист графоман с по два-три романа на година,  с огромното си самочувствие на писател, чието име днес никой не знае! Ст.Ц.Даскалов е виден, челен и високоплатен високотиражник, представител на т.н. „Социалистически реализъм“.

Имаше такъв анекдот по негово време:

„- Попитали радио Ереван:
-Каква е разликата между реализъм и социалистически реализъм?
-Като между стол и електрически стол! – отговорило радиото!“

Което ми припомня да ви припомня, че както всичко друго в България, и ние, графоманите се делим на две – донякъде полезни – като стол,  и опасни, самовлюбени  и жестоки, като електрически стол! На този свят всеки избира какъв стол и какъв графоман да бъде…

Не искам да ви заблуждавам, страшно ми се иска да отнеса Графомана към Политика, към Журналиста, към Шоумена, към Мафиота, към АналЛизаторите , към простаците, към престъпниците, към манипулаторите, към тоталната и смазваща неграмотност на народонаселението – и политическа, и литературна, и общокултурна, както прави Еразъм в Прославата си…но не съм Еразъм Ротердамски, с неговата енциклопедична култура и образованост, с неговия поглед върху целия тогавашен християнски свят и с процесите, които са кипели и прекипявали тогава, все пак аз съм само един дърводелец от техникума в Трявна, после по милостта на Съдбата студент Архитектура, после повече от петдесет години по съвместителство архитект и графоман!

Мисля, че във второто съм малко по-добър!

Казвам ви го Аз, Графоманът!

*****
декември 2021 – януари, 2022

*****

 Бележки под линия:

[1] Първоначално беше замислено като „Есе с елементи на осмисляне“. Как и защо се превърна в „Есе без елементи на осмисляне“, е обяснено в самото есе по-късно.

[2] „…Денят и обстоятелствата около неговото раждане са забулени с необикновена тайнственост… За тази смътност носи известна вина и самият Еразъм…, понеже е извънбрачно дете и нещо повече, нещо по-лошо, понеже е дете на свещеник…“ Стефан Цвайг, „Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски

[3] „Всичко на този свят се бои от времето, но времето се бои от пирамидите.“  Арабска поговорка

[4] Вметката е на автора

[5] Уикипедиа

[6] Речник на чуждите думи в българския език. Издание на Бан,  1982г.

[7] Робърт Грейвс

[8] Айзък Азимов

[9] успее

[10] Лично аз не познавам Графоман, който е изхвърлил собствен текст!

[11] 1509г. – Париж

[12] „Трактатът е научно съчинение, при която систематично и изчерпателно се обсъжда даден въпрос или група свързани помежду си въпроси…“. И при най-добро желание, не бихме могли да определим  „Възхвала на глупостта“ като научно съчинение. Бляскава сатира – да!

[13]  Мисля си, че за определенията „безсмислен“ и „смислен“, сравнителните степени са безсмислени!)

[14] „В очакване на Годо“ едни хора, под едно дърво, винаги намират нещо, за да си дават вид, че съществуват!

[15] Уикипедиа

[16] Финална реплика от култовия филм „Някои го предпочитат горещо“ с Тони Къртис, Джак Леман и Мерлинката Монро! Горещо препоръчвам!

[17] По реда: Стайнбек, Булгаков, пък Стайнбек, Платонов, Приставкин, Илф и Петров, Доктороу, Джоузеф Хелър, Уйлям Уортън…