*****

1.
Понякога човек трябва да се занули. Да изравни плюсовете с минусите, болката с щастието, Смъртта с Живота. Това не значи да изтриеш всичко,и да започнеш от нулата. От нулата, макар и не от абсолютната нула, започва единствено новороденото, защото си има майка! Баща! Дядовци и баби! Никой никога не може нито да започне от абсолютна нула, както не може и да изтрие абсолютно всичко! Винаги, някъде в някой ъгъл на наследствената обремененост, което не винаги е нещо лошо, има някаква първична остатъчна стърготинка, някакъв гъдел, нещо толкова далечно и уж непознато, че накрая го припознаваме за свое!

Никога не съм се питал – кое е по важно? Светът, в който живеем, или ние, живеещите в него! Сега се питам. Нямам отговор. Но го търся…

Не искам да внасям личен елемент, въпреки че Човекът, ако не е личност просто не е и човек, заради което сме препълнени и преизпълнени с идиоти, простаци и престъпници. Ерго, и с изключителни хора също. На този свят няма нищо вечно, талантливо, гениално, имащо смисъл, ако не е лично! Защото зад всяко такова нещо непременно и задължително стои личност!

Единствените Човеци, които вярват в Бъдещето, са тези, които имат Минало! Дядовци и прадядовци, бащи и майки, братя и сестри, лели, чичовци, вуйчовци, сваковци, братовчеди и са сигурни, че нито един от тях не е живял напразно! И те имат История. Всеки своята малка лична история!  Защото само малките, лични истории правят голямата, бих се изхвърлил, и казал – дори и световната!

Лично аз съм се занулявал поне веднъж със сигурност. Бях занулен. И не искам втори път, макар че ми предстои в дефинитивен порядък! Просто много боли. Ако има свещеник, пред който да се изповядам, бих го направил.

Белият празен лист е най-безпощадният изповедник! Пред него всички сме равни, да сведем чела, да запалим свещи и да си налеем по чаша с алкохол, всеки по собствено предпочитание!

Всяко нещо на този Свят се ражда, за да умре! Освен Словото! Кажете ми поне едно друго изключение!

2.
Познавам един идиот, но от онези, симпатичните идиоти, на които мозъкът е винаги някъде другаде, но все пак някъде, за разлика от истинските идиоти, на които мозъкът им е винаги никъде, където са и те самите. Та той, симпатичният идиот, срещу една ракия, която после стана две ракии и салата, ми продаде тази своя теория:

„Брато, няма смърт! Ето, ти ме черпиш ракия, аз си я пия с кеф, значи съм жив, макар и незначително пиян. А смърт наистина няма! Ние с теб пием ракия, в същност я пия аз, и разговаряме. Като истински хора разговаряме! Но ти знаеш ли кой съм? Сега ще те отворя!  Аз, моля те, записвай си, съм пра-пра-внук на един отдавна умрял човек, който днес никой не знае кой е, не му знае името, и никой не помни. Прав ли съм? Прав съм. А знаеш ли кой си ти? Ами че ти си пра-пра-дядото на някое твое бъдещо и далечно сладуранско изродче, което ще се роди след ба ли го кога! Аз нося акъла на пра-пра-дядо си, а твоето пра-пра-внуче, ще носи твоя акъл! Обаче ние с теб разговаряме! С нашите си уж акъли. В същност, моят пра-пра-дядо разговаря с твоето пра-пра-внуче, които ние с теб представляваме в момента на тази и следващата ракия! Ние с теб сме мост във времето, истински , а не измисленото от елементарни фантасти изкривяване на времето, континуум ще рече, когато две различни точки от времето и пространството се срещат на неочаквано място, и се съвукопляват! – рече симпатичният идиот, и аз нищо не можех да му кажа, защото бях безкрайно изненадан от безупречната му логика. –  Искаш ли утре вечер да се видим пак тук, пак да ме черпиш две ракии, защо да не минем и на трето ниво, и да продължим този разговор? Безсмъртието все пак си заслужава и една салата…“.

Платих сметката и си тръгнах. За него знаех, че утре ще е пак тук. За себе си – не. Не бях сигурен, че искам да срещам неговия пра-пра-дядо с моя пра-пра-внук, и да им позволявам чрез нас да си говорят! Много извратено ми се стори…

Лично аз нямам нищо против хората, които пият. Аз също първо не пиех изобщо, а и не пушех, давах го спортистче,  после пропуших и пропих много деликатно и внимателно, дори помня… поне четири… пардон, пет пъти с оня, когато прегръщах едно борче в дворчето на новия тревненски хотел, проектиран от арх. Жеко Жеков, в които съм бил пиян точно като свиня, въпреки че не знам свинята какво общо има с човешкото свинско напиване. После Съдбата и Професията ме хвърлиха в Русия докато беше още СССР, а и след това, когато отново не знам защо стана пак Русия, където, моля за разбиране, да не се напиваш всяка вечер е обида за истинския съветски, ерго и руски човек, не мога да кажа „гражданин“, такава дума в руския език има, макар и с ударение на „И“, „Гражданùн Советского Союза“, Маяковски я е ползвал, но смисълът и е друг и различен, поради което той се самоубива. Така и не станах руски, ерго съветски човек, но познавам руското пиянство в детайли… И в едри и в дребни такива… В същност, преди алкохолното отклонение говорехме, тоест пишехме и предимно аз, за огъването на Времето около Пространството и себе си, за да позволи на представителите на Разума, сиреч набедените за това Човеци, да се срещнат в някакво изкривено Пространство, по някое изкривено време, когато единият вече е умрял, а другият още не се е родил!  Понякога сам не се разбирам… В момента – абсолютно!

Но този симпатичен пияница от по-горе, ме накара да се замисля. Симпатичните пияници понякога имат този Божи дар!

3.
Човекът може да стане пияница по много причини.

Първата, и най-разпространената е, че е толкова тъп, че единственото място, в което си намира величието – и собственото си и чуждото, е в алкохола! Знаете как е, тогава най-върло се попържа, няма незасегната в околията, областта, а даже и в републиката, полуострова, континента и планетата – майка, коза, крава, кокошка или кучка, всичко под ножа, и „Градил Илия килия“ до откат…

Втората е, когато не си чак толкова тъп, и успееш да се договедиш, че както и да се гърчиш, нямаш никакъв шанс! Светът те е хванал за топките, и единственият ти приемлив и почти безболезнен поради пълна безпаметност изход от него е алкохолът! Изборът се прави интуитивно, но интуицията все пак е наченки на интелигентност.

Третата причина е, и аз съм я наблюдавал в реално време и в Санкт Петербург, когато една достопочтена и изключително интелигентна госпожа ни покани на гости, наблюдавал съм я и в Москва, където един страхотен московски архитект, мой колега, за да отпие част от водката, която носех от чашата си, я държеше с две ръце, защото с една я разплискваше от неудържим тремол, и когато разбереш, че тази система, тази държава не те иска, ако ще да си гениален като Леонардо, тази система и тази държава, все още сме в СССР, после пак Русия, просто няма нужда от теб! Има нужда от ракети, от ядрено оръжие, от танкове, от войни, но в никакъв случай няма нужда нито от Булгаков, нито от Иван Бунин, нито от Борис Пастернак, нито от Есенин, нито от Сахаров, нито от Ахматова… Как да не пропиеш до смърт?

Апропо, има двама руски, не смея да напиша съветски писатели с една и съща фамилия – Ерофеев. Венедикт и Виктор! Не са роднини. Първият е професионален, при това и гениален, едното не изключва другото, практик в алкохолизма и починал в апогея на практиката си –  „Москва –Петушки“, „Записките на психопата“ и много други прозрения, в които алкохолът е само повод, но не и причина, докато Виктор Ерофеев, живо и здраво си е момчето,  е по-скоро теоретик, макар и академик по въпроса – „Разграждане на водката“. Тук бих ви добавил и още едно неувяхващо цвете, възпяващо руския алкохолизъм, също покойният вече Игор  Яркевич с великото си и великолепно творение „Руският дълг“. Имам го в сайта си www.tovae.to горе, в хоризонталната лента с разни много интересни неща. (https://www.tovae.to/?page_id=51). Аз съм чел много и какво ли не, но това, нека го нарека есе-прозрение за руския писател, ме впечатли силно впечатлително още тогава когато го прочетох, та до днес съм си впечатлен и си го препрочитам поне веднъж годишно, за да продължа да се впечатлявам!

Аз не знам, и няма как да знам какво е дал алкохолът на руските писатели, още по-малко знам същото за американските, английски и световни такива, и дори съм склонен да вярвам с изключително дълбоко недоверие, че има дори и такива писатели, без значение от къде са се пръкнали – в Мозамбик, Тайван, Бангладеш и дори България, които изобщо не пият! „Аз например, може и да не съм прав, но писатели, които не пият, не ги одобрявам!“ – вероятно би казал Съсед №1 (Георги Русев), от филма „Вилна зона“ на Георги Мишев.

Но ние не сме в този подлистник заради пияниците, били те професионалисти или аматьори. Та се сетих за един руски анекдот. После за още един. За трети засега не се сещам. Почвам ги отзад напред:

На един руски храм, при силна буря, паднал кръста, дето бил на най-високото на шпила най-отгоре. Петър Първи Велики, потърсил най-добрите майстори и катерачи при това, да върнат кръста на мястото му, защото какво е Петър Първи Велики без храм с кръст на най-високото? Ами езичник бихме казали, но го премълчаваме, за да не обидим Администратора, който умре да ме блокира поне за следващите 12 години. Разгеле, намерил се един силно вярващ руснак, който приел предизвикателството, и не само го приел, но се качил на … си майна на високото, и върнал кръста на мястото му. Петър Първи и Велики при това, го попитал какво иска като награда – пари, служба, каквото поиска.

Мужикът, с прости думи, понеже бил прост, поискал документ подписан от Петър Първи Велики, че има право да пие в която и да е руска кръчма без да плаща, и Петър Първи Велики му дал такъв подписан от него и подпечатан с императорския печат документ.

Обаче, мужикът още на втората вечер така се напил, че загубил документа. И започнали да му отказват безплатното пиене. Поради което същият този мужик, отново се срещнал с Петър Първи Велики, и го помолил вместо документ, да му лепне от дясната страна на врата неизтриваем печат, който, като го покаже, да му отваря безплатно всички кръчмарски врати и всички все още неотворени бутилки със самогон или каквото там е според руските кръчмарски стандарти, стига да почука със средния си пръст  на дясната ръка върху мястото  на печата там, на врата, което си е било  покана за споделено пиене… И това желание било изпълнено, и минаваме към следващия руски анекдот, виждал съм го на живо, той се развива в една руска кръчма, не знам защо наречена“Кафе“, в което един мужик с мътен поглед пита друг мужик с мътен поглед, почуквайки се с десния си среден пръст на мястото, на което би трябвало да е оня печат, и пита:
-Ты любитель!
-Неть! Професионал!

Малко сложно се получи с анекдотите, но вие, ако не сте интелигентни най-малкото колкото мен, няма изобщо да ме четете. Мен ме четат само по-интелигентни от мен, защото непрекъснато очакват да открият нещо… То и аз очаквам!

А тези анекдоти ги знам от едно ченге, починало отдавна, признало си, че е такова, хвалещо се, че е работило в една стая с Георги Марков, писателя, този с Репортажите, срещнахме се някъде по строителните обекти на Главболгарстрой, имам и жив свидетел!

Какво ли не научава, и с какво ли не се среща един абсолютно неутрален архитект като мен, който иска само да си върши работата, в Русия!

4.
Разговорът ми в кръчмата със симпатичния пияница, който ще ме чака утре пак там, ми спомни едно мое старо прозрение от преди близо 17 години, което изведнъж ме направи едва ли не интелектуален брат-близнак с него! Написал съм го в книгата си „Делириум“, през 2005-та, да се у интелигента! Ето го:

„За баща си зная това, което знам!
За дядото на баща си зная това, което съм чувал!
За дядото на дядото на баща си не зная нищо!

Децата ми ще знаят за мен това, което знаят!
Внуците на децата ми ще знаят за мен това, което са чули!
Внуците на внуците на децата ми няма да знаят нищо за мен!

Аз съм единствената реална и жива връзка между тези, за които нищо не знам, и онези, които нищо няма да знаят за мен!“

Дали да не изпия една ракия? Или две?.. Какво губя?

Този „ПОДЛИСТНИК“ няма да е подчинен на логиката! Поне не на простата логика, която една или две ракии, ако може и с една салата, може да разбие и разложи или на първични псувни, или на пълна безсмисленост, към която клоним, защото „безсмисленст“ е нашият смисъл, и защото ако не беше така, нямаше в момента ние с вас да търсим точно Смисъла! И нямаше през цялата си абсолютна безсмисленост, в която тъжно и скромно пърха като новородено врабче Човешкият Разум да ни бяга, и да продължаваме да го търсим! Разумът имам предвид, не врабчето… Врабчето ще се намери само, не го мислете, за Разума съм в пълно двусмислие, защото Той без нас, човеците, е безпомощен, мъртъв, нищо!

Щем или не щем, можем или не, знаем или не, вярвяме или не, но Разумът това сме ние!

Липсата на Разум – също!

***

Без много да се колебая реших, че е безсмислено да публикувам следващите текстове от „ПОДЛИСТНИКЪТ“, ако ги няма всички предишни. Защото нещата в Живота не са извадени от контекст отделни епизоди, провали и проблясъци, всички те са зависими едно от друго, и ако не знаеш случилото се, няма как да разбереш случващото се! Затова, без да трия предишното, само ще добавям следващото, като си запазвам свещеното право да правя корекции по вече написаното, защото изобщо не съм съвършен. А нека всеки да си чете или новото, което още не е прочел, или и старото, което не иска да забрави! Тоест – всичко на масата! И една салата, ако обичате! Аз плащам сметката!

5.
В действителност, откакто се помня, сметката винаги я плащам аз! И сметката за невъзможната АЕЦ Белене, и сметката за и на КТБ, и сметката на Топлофикация София, например и на Енергото, винаги ги плащам аз, защото май точно за това съществувам! Да плащам сметките на идиотите, които ни управляват! Да спастрям милионите и милиардите на Пеевски, на Баце, на Черепа, на Мозъка, в този тесен смисъл и на Дугин и Путин. Това разбира се ме изпълва с гордост, изпълва ме с чувството, че съм изключително полезен идиот! Защото в момента плащам заплатите на депутатите от „Възраждане“, които бидейки по-големи идиоти дори и от мен, са в Парламента, което с пълна сила се отнася и за бившите депутати от Атака и сегашните от ГЕРБ, Патриотите на КараИванКачанов и WСимеонов, които искат да пия белина, макар че аз предпочитам биричка…

Искам да ви открехна, в смисъл –  да споделя в един интимен порядък, че точно в този момент, когато пиша точно тези думи, съм на седемдесет и шест години, осем месеца и десет дни. Когато пиша следващите, вече ще съм на повече. Сиреч съм в зоната на падащия здрач, да не кажа – Мрак!! Падежът на тази зона по правило започва от денят на раждането и продължава съвършено различно и непредсказуемо, през целия човешки живот.  За един от моите пет братя и една сестра  е продължил само три месеца, за друг три години, за трети и четвърти над седемдесет, за пети и шести над осемдесет, за други като мен и сестра ми, продължава и сега, да не влизам в подробности, все пак ние с нея сме най-малките… Това, което искам да ви открехна, както обещах е,  че здрачът, Мрак не ми харесва,  винаги и задължително пада, но преди него е светло без значение на колко си! А човекът е жив дотогава, докато е вътре в светлината, част от нея, и не го интересува датата на падежът! Той никога не звъни два пъти…

Край на открехването!

Да пердашим по ПОДЛИСТНИКА!

А това „открехване“ не беше за да се хваля, още по-малко да се оплаквам. Животът, Времето и Пространството винаги са били и ще бъдат това, което са, те са като трите Власти, които подреждат човешките дела, но тъй като не са подвластни на Човека, никога не се смесват, не си пречат и не се карат за надмощие, не си избират Цацаровци и Гешевци, които да объркват мозъците на хората срещу много, ама много откраднати пари! Просто си съществуват едновременно, още от преди Човека, ще съществуват и след него, защото Човекът не е самият Живот, а само част от него! При това – твърде незначителна част… А парите са измислени доста по-късно. От самият Човек, за да има причина да е я Цацаров, я Гешев…

В същността на самата същност, това, което се опитвам твърде неумело да ви кажа е, че ако някой текст не е изповед върху белия и празен лист, той просто няма смисъл! Такъв текст може да ви напише и Корнелия Нинова, и Костя Копейкин, и Дани Митов, да не споменаваме Харизанов и ББ! В същност, ББ може да изкаже един текст, но да го напише – не съм сигурен!

Човек, който не умее да чете, абсурд е да умее да пише!

Не знам как да го продължа този ПОДЛИСТНИК, защото става все по-тежък и влачи след себе си всичко написано до момента, но ще го измисля.

Нали това ми е работата!

Отивам да мисля… Една бира? Наздраве!

6.

Ровейки в себе си, защото не мога да ровя във вас, изведнъж разбрах, че съм някакъв ако не световен, то поне регионален склад, склад не е точната дума, може би паноптикум на истории. Истории които не съм търсил, но те са ме намирали, харесвали са ме, и са оставали в мен с някаква слаба надежда за живот във Времето, тук думата „Бъдеще“ е безсмислена. Времето и Бъдещето са едно и също нещо.

Историите, вече случили се във Времето са неговото Минало, разбира се – по човешките стандарти. А и няма как да е по друг начин. Човек няма как да си спомня за нещо, което все още не се е случило.

Искам да ви разкажа за предполагаемата история, случила се някъде по нашите места. Тази история не е точно източно-православна, макар, че нейните герои са силно вярващи източно православни християни, кръстени от родителите им в черква както си е по канон, нито западно-католическа, защото няма нищо общо, не е поучителна, в някакъв отвлечен смисъл е красива, дори много красива, ако питате мен. А мен не ме питайте, защото аз само минавам от тук и записвам нещата, дори когато не ги разбирам! Но човек не е длъжен да не обича това, което описва, дори когато не го разбира. Просто вади от паноптикума си!

*****
В едно малко и изключително красиво градче, което дори и комунистите не успяха да обезобразят, има две училища. Общообразователно и специализирано, сиреч – техникум. И идват двама учители, с един и същ широк профил, двама учители. Идват по собствено желание, уважено от тогавашните комисии по разпределение. За технопоколението обяснявам, че по онова време, след 1944-та и преди 1989-та, всеки завършил висше образование, беше длъжен да отида за пет години там, където го разпределят! Не знам дали те са имали избор и са го упражнили, но отишли по едно и също време.  Има някакви съмнения, че и двамата са били преди това ученици в семинарията в Черепиш, но сме сигурни само за единия. Просто нямаме идея и предположения къде и как са се срещнали и запознали, но знаем със сигурност, че и двамата са искали да станат учители по това, което са учили по-късно.

И двамата станали учители по това, което са учили по-късно, в това малко и изключително градче. Единият в едното, другият в другото училище.

Намерили си квартира в една едноетажна къщичка, в средната част на градчето, на един такъв от центъра, при една възрастна жена, чийто единствен син и наследник бил починал. Тя ги помолила да се грижат за нея, а тя ще им припише къщичката. Те ù казали, че ще се грижат за нея, дори да не им приписва къщичката, но тя им я приписала, а те се грижили за нея до последния и миг. Къщичката била уж на един етаж с две стаи от двете страни на входа, но имала една стълба надолу, където била кухнята и малко дворченце с домати и цветя. Бил съм там, пил съм ракия и съм ял от току що откъснатите домати.

Между другото, в това време всички моми припадали по тях, особено по единия – снажен хубавец, всички ученици и ученички били влюбени в него, но те си гледали професията и може би са се гледали един друг. Кой да ти каже?

После се пенсионирали. Все така ергени. Единият имал село и къща в него, и другият отишъл там. Там умрял, и там е погребан. Другият умрял след няколко години, все така обичан и все така самотен… А може би – вечно самотен… Като всички хора.

Ако някой някога ми беше казал, че някога ще мога да опиша два живота на страница и половина, нямаше да му повярвам.

Но точно това направих току що! Просто тяхната история ми беше най-отгоре и най-истинската, може би.

ПАНОПТИКУМЪТ, тоест ПОДЛИСТНИКЪТ продължава. Никой не знае какво се крие в ръкава му! Или в склада…
*****