Последна редакция април 2020

 

 

Белчо Дончев

 

СЕДЕМ КРАЧКИ КЪМ НИЩОТО

 

 

 

САМБЕЛИЗДАТ

ЮЛИ, 2018

СОФИЯ

 

 

 

 

*****

 

 

ЗА ДА ПИШЕШ ЗА НИЩОТО, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Е ДА ПОЗНАВАШ НЕЩОТО! ИНАЧЕ НЯМА ДА МОЖЕШ ДА ГИ РАЗЛИЧИШ…

 

 

 ♦♦♦♦♦

 

***

ЕДНО

***

СЕЛЦЕТО

 

 

 

 

 

***

Искам, любезни читателю,  да ти разкажа една история. Тя отдавна зрее в мен, но ми трябваше поне един верен слушател, за да съм сигурен, че има смисъл да я следвам.

Разбира се, всичко в нея е напълно измислено. Като живота, който живеем. И започва преди много, много години…

Имало едно време едно царство, сгушило се някъде по Божията земя. В това царство имало градче – мъничко, чисто и достойно. Животът там следвал справедливата си логика, хората подчинявали единствения си и труден живот на Бог и историческите обстоятелства и не смятали, че който и да е от тях,  хората,  е по-заслужил или по-виновен за този железен факт.

В един момент обаче вечният екзаминатор – Съдбата, докарал Чумата.

За съвременния сърфист в Интернет, Чумата е нещо като Египетска мумия. Нещо, което се изследва от археолози, антрополози, едва ли не и от палеонтолози.  Тук си припомням един жесток филм от преди достатъчно много години, за да си го чувал. Филмът е “Армията на Бранкалеоне”. Двусериен. С Виторио Гасман. В този филм имаше Чума.

Та в това градче дошла Чумата. Това било някъде в края на 1599-та или в началото на 1601-ва, или в началото или края на някоя друга година, което от днешна гледна точка е едно и също. Но от гледна точка на живеещите тогава в това градче нещата стояли по съвсем друг начин.

Изключителна грешка, пълна глупост и наивна заблуда е убеждението, че всеки следващ в дървото на живота е по-умен или по-глупав от предишния. Ако Бог съществува, а това е безспорно, то Той знае, че за мен и теб всички, живели преди нас, от моя и от твоя род са направили всичко, което прави възможно моето и твоето съществуване. Ние пък трябва да направим всичко възможно за да съществуват хората след нас.

Преди двайсетина години най-после,  след дълги терзания,  определих кой съм. Защо съм. Може би се отнася само за мен, а може би не. Това са няколко изречения:

За дедите си знам това, което знам.
За дедите на дедите си знам това, което съм чувал.
За дедите на дедите на своите деди не знам нищо.

Внуците ми знаят за мен това, което знаят.
Внуците на внуците ми ще знаят за мен това, което ще чуят.
Внуците на внуците на моите внуци няма да знаят нищо за мен.

Аз съм единствената жива връзка между тези,
за които нищо не знам,
и тези, които нищо няма да знаят за мен!…

Връщаме се в чумавото градче. Там имало едно семейство, той може би се казвал Никола, а тя – Рада, защо не. Тогава имената в този край били такива – ясни, кратки и хубави. Имали седем деца. И момченца и момиченца. Ние ги знаем като число, бройка, но за тях са си били рожбички. Едно по едно шест от тях погълнала Чумата. Останало едно момченце. За да го спасят, Никола и Рада натоварили каквото могат на една каруца и се преселили в някакво място пак насред Планината, но на цели двайсет километра от изгарящото градче. Тогава това си е било разстояние.

Мястото, в което се преселили Никола и жена му с оцелелия Денчо, също било като изрязано от приказките. И все още си е такова, но няма да ти кажа къде е. Планината била надвиснала около него, но не за да го смачка, а за да го пази от “зли бури и студени ветри”. Току до него се вливали една в друга три реки, бистри и скокливи, пълни с всякаква полезна живинка, в тях се вливали хиляди поточета, тръгващи от хиляди изворчета, пръснати из цялата Планина. Селцето, което се създало някак си спонтанно, като историческа необходимост и неизбежност, се населило от хора будни, преживели много мъка, отворени към света, който, както ще разберем по-късно, не закъснял да ги потърси и намери.

Иска ми се да разкажа още малко за това Селце. То си е уникално отвсякъде. Този факт и до днес знаят само родените в него.

Дядо Манчо, който след това доживял до сто години, слязъл пръв на това място, дето се вливали трите реки, и още по-важно, откъдето тръгвал един път, който пресичал Планината. Слязъл от някакви съседни колиби. После слязъл пракръстник Рачо. Покрай него слезли и други колибари. Българинът винаги е бил наясно, че бъдещето е там, където е движението на хора и пари. Където има черква и училище. Където животът се подчинява на някакъв ред и откъдето тръгва някакъв път към големия свят.

В Селцето никога не е живял нито един селянин. Дали си селянин или гражданин е въпрос на дух, а не на принадлежност. Може да си се родил в най-затънтеното селце на Планината и да си гражданин, може да си се пръкнал насред Града и да си си селянин отвсякъде.

Селцето имало десетина къщи. Лицето им било обърнато към улицата, а другата им част към Реката. Някак си трябва да вмъкна Реката като жив градиент на моята конструкция.

Реката се виела кога спокойна, кога пълноводна и буйна по трасето, което си извоювала с търпение и постоянство от Планината и натрупвала плодородните наноси в ниското между хълмовете. На Реката градчета и селца не ѝ трябват. Но за градчетата и селцата Реката е най-важното нещо. Човешкият живот, така или иначе, винаги се върти около динамични фактори. Около движение. Движението е надежда за бъдеще. Застанете до една река и се загледайте в бягащата вода. Къде отива тя? Къде отиваме ние? Къде отива бягащият ни живот? За къде бързаме? Не чакам отговор…

Другото лице на тези къщи било съвсем различно от горното. Родените в Селцето знаят, че нещата винаги имат две лица, в зависимост откъде ги гледаш – от улицата или от Реката. Откъм улицата били едноетажни. Откъм Реката били триетажни. И в края на дворовете им, на два метра по-ниско,  бучала Тя.

От другата страна, през улицата, срещу къщите, започвала обширна полегата поляна. В единия ѝ край построили малка църквичка. В средата – училище с две класни стаи. Поляната полека се превърнала в училищно–църковен двор. Селцето заживяло.

…

Както вече беше споменато, тази история натрапчиво се върти около мен вече много години. Започвал съм я няколко пъти и съм се отказвал. Интуитивно усещам, че истории като тази растат бавно, сами, чели сме “На изток от рая”… Но е съвсем различно да си капчица от бързащата нанякъде вода, носеща преживяванията и спомените за весело тананикащи  бързеи, спокойни и дълбоки сенчести вирове, бистри поточета, тайнствени подмоли, грациозна пъстърва и крякащи срещу слънцето, облаците и всичко останало жаби – и да си Стайнбек, разбиращ всичко онова, което бягащата вода крие в себе си, отнасяйки го към миналото. Стайнбек е Писател!

А ние сме капчици вода от реката. Животът ни започва от някое от изворчетата и завършва в морето. Много от нас се изпаряват от слънчевата топлина по пътя. Други забиват в някое отклонение и изсъхват мъчително в някое блато. Трети попадат във вододайни зони или кротко пълнят ваната на някоя чалга певица. Всеки с късмета си. Други промиват кубически метри пясък, за да остане на дъното на ситото прашинка злато. Изобщо, безбройни са пътищата човешки и като че ли някак предначертани.

А е неописуемо да си капчица вода, блеснала на крилете на гмуркаща се в Реката птица, издигнала се заедно с нея след това високо, високо в небето и видяла оттам Реката, от която се е откъснала преди миг, Планината, в гънките на която се извива Реката, Полето, чакащо нейде напред, за да прегърне и укроти Реката, и Морето, в което животът на всяка капка потъва във вечността. Това са Поетите! Те живеят най-кратко. А не знам защо, всички им завиждат.

…

Много отвлечено и иносказателно го дадох. И скучновато навярно. Щото ме е страх да продължа по същество. Не знам как. В онова селце и без мен нещата ще си потекат по пътечката на националната ни История, която после социсториците-професори ще ни обясняват според законите на социалистическия реализъм.  Денчо ли беше, ще си порасне, ще го оженят, едно време така е ставало, той ще има само един син, което за онова време си е изключение и донякъде срамно. Но причината ще е в дългото безплодие на булката му Райна. След ходене по манастири, лекуване с билки, гонене на магии, леене на куршум и други спешни и необходими медицински мерки, тя ще роди Дончо и той ще им остане. Дончо, от своя страна, като стане на двайсет и седем години (тук вмятаме безспорния наследствен белег на въпросния род, че всички мъже в него са се женили на двадесет и седем години), ще бъде сватосан за момата Дешка. Те ще имат седем деца (и това число като че ли става магическо в детеправенето за въпросния род), най-малкото от които, изтърсачето, както се казвало тогава, че и сега, се родило навръх хилядо и деветстотната година. Правнукът на Пракръстник Рачо, сам кръстен на прадядо си Рачо и имащ току що роден син Рачо, му станал кръстник, и го кръстил Рачо.

Тук вече навлизаме в малко по-познати води.

Та бащата на Рачо – Дончо, бил ковач. Всяка пролет гурбетчиите на север от Планината тръгвали на юг към Турско и Гръцко. Пътят през нея започвал от Селцето и всички, преди да тръгнат по стръмното усое нагоре, преспивали в него и подковавали конете си. Умен човек е бил Дончо, спор няма. Виждайки, че в царството нещо се раздвижва, че нещо става, той решил, че само с подковаване на коне и клепане на коси такава челяд не може да се изгледа лесно. Седем деца са това. Докато са малки, добре. Всяка дрешка минавала в следващото, докато се скъса необратимо и фатално. Кокошките, прасето, козите, кравите изхранвали някак си шумната челяд, но като пораснат и дойде времето да се задомяват, трябват пари. Селото вече имало трийсетина къщи. И два моста. От долния тръгвал пътят към Планината, от горния – пътеките към колибите. Ковачницата на бай Дончо била при долния, а къщата му – при горния мост. И отворил той първата кръчма в Селцето. В приземието на къщата си от към улицата, което, както вече беше обяснено, е най-горният етаж. За другите стаи се слизало по тясна стълба надолу. В едната от тях наковал дървени нари, та да могат гурбетчиите да си пийнат, хапнат и наспят преди тръгване. Сол, катран, газ, фитили за лампи и лампени шишета, дребни бонбони, знам ли какво още се е продавало срещу пари, яйца, кокошки, и кой каквото имал за размяна до горния мост, по който всеки ден колибарите слизали от Планината или си тръгвали към баирите. И близо до гурбетчиите, минаващи поне два пъти в годината. Както се казва, на входа и изхода на Селцето. Дай Боже, всекиму!

Бай Дончо бил буден човек. Всичките му деца ходили на училище. Момчетата- в селското школо – до четвърто отделение, сиреч, докато станели на единадесет години. След това ги пращал да учат занаят. Имал три момчета. Най-големият, Никола, станал ковач. Взел го при себе си и го учил от чирак, през калфа, до майстор. Тъкмо се изучил, дошла Балканската война и той, двайсет и осем годишен, загинал под Одрин. Друг син за своя занаят не поискал. Вторият си син, Иван, пратил в съседното по-голямо село да чиракува при един шивач. След десетина години Иван се явил на изпит за майсторско свидетелство в околийския град и го взел. Отворил си шивашки дюкян в селото. Следващите четири деца били момичета. Тях изучил до трети клас. Което ще рече, днешния седми. Мъжете, казвал той, трябва да са силни, да имат занаят, да работят и да изкарват пари. А жените трябва да са кротки и умни, защото къщата и децата се въртят от тях. Ето така, от дума на дума, бай Дончо направил шест нови къщи. За всяко дете, и за вдовицата и децата на Никола по една. Без Рачо. Най-малкият трябвало да ги гледа – него и Дешка като остареят, затова за него оставала бащината къща. Тази с кръчмата. Наследил и сам купил  най-хубавите бахчи покрай Реката над Селцето. Бил човек спокоен, не много едър, мустакат балканджия с благ и умен поглед, работлив и пестелив, богобоязлив и почтен. Мога да го покажа на снимка с достолепната му жена Дешка и няколко от децата им на различна възраст – от  Рачо до Никола. Една такава, измислена снимка, като цялата тази измислена история.

***

Както справедливо забелязваш, в разказаното дотук липсват ярки образи, сложни характери, заплетени интриги. Прилича на влакче, преминаващо през годините, край него прелитат някакви свързани едно с друго лица и събития, които само регистрираме, без да влизаме по-навътре в тях и дано за това някъде в края на маршрута ни чака сериозно основание.

На двайсет и седем години, както вече всички знаем, Рачо се оженил. Преди да му се родят седемте деца – шест момчета и едно момиче, му се случили следните неща:

Ходил четири години на училище. Една година пасял кравите, козите, помагал във всички селски работи, ходел по реката за риба и раци. На дванайсет години баща му го дал при брат му Иван за чирак. На двайсет го взели тиловак в армията – кърпел скъсани униформи. Като се уволнил, се върнал в Селцето. Денем шиел в дюкяна на брат си – вече като калфа и се подготвял за изпит пред шивашкия еснаф за майстор шивач. Вечер ергенувал по околните колиби и села. Две години по-късно взел майсторското свидетелство. В Селцето шивашките дюкяни станали два. През всичкото това време останалите му сестри и брат му вече се били задомили, щъкали деца. Две от сестрите му били сватосани от стари роднини за ергени от Градчето, в което започнахме историята. Там вече дори и споменът за чумата бил изчезнал.

Рачо бил висок, строен, хубавец, с изпъстрени светли очи. Обичали го всички. Четирите години училище му отворили прозорчето към мъдростта на книгите, безкрайността на света, краткостта на живота. Четял всичко, което стигало до селото. Бил първият, който се абонирал за вестник с подлистник, в който публикували известни тогава, а и сега, класически романи. Бил добър в занаята и Иван започнал да му праща клиенти. Както се казва, стъпил си на краката. Дошло времето да се задоми. Но нито на него му харесвали, нито пък сестрите давали и дума да се издума за жена от село. А и там, като помислиш, почти всички моми му се падали някаква роднина.

Най-голямата от сестрите му – Цанка, отдавна живеела с мъжа си в Градчето. Тя намерила ерген за сестра си Иванка. Заела се и с търсене на бъдещата булка на Рачо.

Сгледата станала в началото на 1927-ма, естествено. В дома на момичето. Казвала се Мария и била на деветнайсет години. Току-що завършила девическо училище в околийския град. Не била богата, не била и бедна. Отказвам да я описвам, защото не владея думите до такава степен. Мъжете от рода ù били майстори строители. Изграждали църкви и къщи на богати хора из царството. Била също най-малката от шест деца – трима братя и три сестри.

След сватбата в Града отишли да живеят в Селцето. Такъв е бил редът – жената да следва мъжа си и тя го последвала. В края на същата година му родила първия син. Две години и по-късно- втория. В началото на 1930 г. била бременна за трети път. Рачо не си губел времето.

Тогава през Селцето минал агент, събиращ желаещи да отидат на гурбет в Америка… Америка!!! Нерде Ямбол, нерде Стамбул, нерде Селцето, нерде Америката!

И той се записал. Въпреки хубавата си бременна жена, която обичал. Въпреки застарелите си родители, които обичал и които нямало да завари. Струва ми се, че и с вериги да са го били вързали тогава, той пак щял да намери начин да тръгне. Просто усещал как светът, големият свят го взема от Селцето. И не можел да му се противопостави. Или може би не е искал.

Работил в Америка три години. В Южна Америка. Латинска, както по-късно безброй пъти ще разказва той… Аржентина, Буенос Айрес, Рио де ла Плата… И испанският език, който говорели там и който той научил, също наричал латински. Работел си занаята. Купил си дрехи, с които станал един от всички там. Костюм с жилетка, джобен часовник с ланец и капак, лачени патъци, бомбе, вратовръзка, брилянтин и бастунче. Франт-атлет! Пич отвсякъде!

В Селцето се върнал без кой знае колко, бихме смело определили, с много малко спечелени пари, скромни подаръци, но пълен с картините от едно невъобразимо и до голяма степен неразбираемо за Селцето преживяване. Мария го чакала със светнали очи и третото, вече двегодишно момче. В дюкяна старата машина “Сингер” запяла песента си, всичко потекло по старите познати мерки. Е, с малки изключения – вече Селцето си имало гурбетчия до Америка и това само по себе си повдигало самочувствието на всички.

През три години Мария родила още двама сина. След пет – още един. Много искали поне едно момиченце. Родило се и то. При последно седмо раждане, тя била на трийсет и седем, той на четирийсет и пет. Шивашка работа имало достатъчно. Децата били здрави, едно се валяло из прахоляка, друго ходело в селското школо, трето – с кравите и козите, четвърто – в прогимназията на голямото село на шест километра по следващ коритото на реката път. Земята раждала, Селцето било някак си отделено от големите световни катаклизми. Реката следвала своя вечен път от изворите към морето…

В този момент обаче вечният екзаминатор – Съдбата, докарал червените човечета.

Които направили цялата тази история и хората, които я изпълвали с живот до преди миг, безсмислени и никому ненужни. И те така си и умрели. И историята, и хората. Безсмислени и никому ненужни.

Останали червените човечета.

Не е ли жалко?

Беше си една хубава измислена история…

***

По стръмно и тясно пътче, на стотина метра вдясно от църквичката, на припекливо място с поглед към Планината и виещата се в ниското Река, е гробището на Селцето. В него са погребани почти всички участници в тази кратка история. Без тези, които били все още живи в нейния край. След като им взели земята, кръчмата и дюкяните, те разпродали или изоставили всичко, що им било останало, и се пръснали из бившето царство. Едни към малките и близки градове, други към големите и далечни, където станали наемни работници, сиреч пролетариат. После децата на този пролетариат още веднъж се пръснали кой накъдето го лашнала нуждата. Някои имали късмет, други не. Старите линеели по Селцето и много от тях пропили. Младите го помнели като нещо далечно и хубаво, като детски сън. Децата не го познавали. Селцето бавно се превърнало в красива художествена измислица. Каквато винаги си е било…

Това е!

***

 

 

 

***

ДВЕ

***

ЧЕРВЕНИТЕ ЧОВЕЧЕТА

Случайно или не, но бродейки си из всемира, преди стотина и кусур години всеизвестният  Червен Галактически Призрак се замòтал из Слънчевата система. Още по-случайно или не, едно смòтано метеоритче се муунало в него и отминало. Следствие това мууване няколко червени спорички се отделили от червения му призрачен плащ и паднали върху червената безжизнена повърхност на червената планета Марс. От тези спорички се развили първите червени човечета. Това, че на Марс не е имало, няма и не може да има живот се потвърждава от този факт. Защото червените човечета могат да живеят само там, където другите форми на живот не могат.

Тези първи червени човечета били на брой колкото пръстите на една лява ръка. При тях всичко било ляво – две леви ръчички, които не можели да знаят какво прави дясната, две леви крачета, с които правели крачка напред – две назад, две леви очички, едно ляво мозъче, поради което левичарството е диагностицирано от великия им шаман Ленин като тяхна детска болест.

Червените човечета тутакси преминали в нелегалност, организирали се в бойна група, открили червена учебна година и определили датата на първия червен конгрес.

Червените конгреси са специфична форма за размножаване на червените човечета. На това по правило винаги историческо събитие, за няколко дни те се събират в ограничено пространство плътно едно до друго. Определени елитни екземпляри стават по строго определен ред и разпръскват гъст семенен облак съдържащ: бойни позиви, бойки призиви, бодри лозунги, стратегики и тактики, стил и метод, курс към въоръжена съпротива, светло бъдеще, още по-тъмно минало, никога неспящи всякакви врагове, класови борби, винаги готовности, декларации, прокламации, експроприации и още сперматозоиди от този род. Те проникват през левите полови и околополови отверствия на червените послушковци, които винаги са в овулация, оплождат душите и сърцата им, изпълват с решимост умовете им, замъгляват погледите и изострят апетита им. И ето, че не след дълго време от всяко червено човече се раждат хиляди нови знайни и незнайни бодри червени човечета. Те сразу (рус. – веднага, на секундата) преминават в нелегалност, организират се в бойни групи, откриват червена учебна година и определят датата на следващия червен конгрес.

И въпреки че колелото на червената история се въртяло все по-успешно, те не били щастливи. Трябвали им пролетарии от всички страни, за да ги съединяват.

Червените човечета се огледали.

Най-близката планета, за наше съжаление, била Земята.

***

Вече беше казано, че червените човечета могат да живеят само там, където нищо друго не може. Ако случайно живее, трябва да умре. Ако не иска да умре, трябва да стане червено човече. Очервеночовечването ставало чрез преминаване в нелегалност, бойна група, червена учебна година и червен конгрес, поради което размножаването останало със същото темпо. И само за няколко десетилетия очервеночовечването обхванало половин Европа, половин Африка, кажи го цяла Азия и Куба.

Някъде по средата на червеното европейско леке са Черно море, Дунав, Правец, Трудовец, с две думи, нашата Измислена от червените човечета държавица ! Гледано от Марс, ще я познаеш по летящата чиния на Бузлуджа и отсъстващата временно рубинена петолъчка над партийния дом. И ако насочвам безценното ти внимание към тази територия, уверяваме те, имам основателни причини за това.

Защото нещата тръгнали на зле !

А когато нещата тръгнат на зле, любезни читателю, обикновено стигат до още по-зле.

Максимата за пълно очервеночовечване в планетарен мащаб полека лека се свила към оптимата за отделно взет континент и стигнала до минимата за отделно взета държавица. Дори да е с размер една червена длан. Защото се оказало, че човеците от Земята освен лява, притежавали и дясна ръка, и десен крак, и дясно око, и малък, че и голям мозък, с който пролетариите от почти всички страни – без отделно взетата естествено, макар и късно взели, че се замислили. Мисълта им пробила стената на дребното червенонедомислие, а това си е фатално за червените човечета, както и да го погледнеш. Защото – съвършено неясно вече беше казано, че червените човечета не могат да живеят там, където другите форми на живот не само могат, но и категорично искат !

Пролетариите от почти всички страни – без отделно взетата естествено – открили абсурди като:

”Ако държавата е създадена и управлявана от нелегални, то единствените легални в нея следва да са нелегалните!“…или…

”Не може да създаваш непрекъснато нови бойни групи в държава, съставена единствено от твои бойни групи!”

Следствие което, пред червените човечета се открили три чудесни възможности:

а/ да се очовечат, сиреч да станат Хора;
б/ да се върнат на Марс;
в/ да се съберат всичките в отделно взетата страна.

-Да станат Хора било невъзможно поради скритите физиологични и явните психопатогенни различия с Хомо сапиенс.

-Да се върнат на Марс? И какво ще правят там? Кого ще очервеночовечват? Кого ще освобождават от оковите не само на робския, но и на всякакъв труд въобще, за да го направят свой персонален роб? Кого ще освобождават от собственост, пари, бъдеще, минало и настояще, за да си ги присвоят? За кого ще бъдат бойно знаме, пътеводна звезда, мъдър ръководител, организатор, вдъхновител и мумия в мавзолей? За кого ще бъдат социална защита, прогресивна сила, застраховател, тайна полиция и мафия? Против кого ще са заедно на Марс, ако не ги следва тъпо техният народ?

-И защо да ходят на Марс, когато много по-лесно, по-удобно и по-приятно е Марс да дойде тук! Нали повече от половината работа е свършена. Нали отделно взетата държавица е вече една почти нормална безжизнена територия, върху която също така няма живот за никой друг освен за тях, за техните червени синове, за техните червени внуци, за техните червени ченгета, за техните червени фирми, за техните червени капитали, за тяхната червена мафия, за техните червени банки и за винаги съпътстващото ги тяхно червено словоблудство…Нали затова Те бяха тук! Нали затова Те пак са тук! Нали затова Те искат винаги да бъдат тук! До пълно, безвъзвратно и окончателно очервеночовечване! В отделно взетата от тях страна с размер червен юмрук…

Ето в такива случаи ме избива на поезия…

 

***
В страната със размер-човешка длан,
доскоро свита във червен юмрук,
объркан, ала не разколебан,
захвърлил петолъчка, сърп и чук,
живея днес – внезапно обкръжен
от множество новородени пръсти.

Един от тях отново е червен,
макар че почна в църква да се кръсти.

А тази длан е тежкия ми кръст,
във тази длан човешка съм роден,
със тази длан измервам своя ръст,
за разлика от онзи пръст червен
отново обявяващ – “Пак съм тук!
Пак моят път е верен и победен!”

Навярно бих повярвал, че е друг,
ако не беше откровено среден !

***

 

ТРИ

***

ЕКЗЕКУЦИЯТА
***

Първа част

1.

Живял някога си, някъде си един изключително виртуозен палач. Славата му, че можел да обезглавява без потърпевшият дори да усети, се разнесла къде ли не по тогавашния цивилизован свят, чийто първи и основен белег бил, че в него се обезглавявало само след издаване на съответната присъда.

Един аристократ от този свят, не е дадено нам да знаем дали е бил благороден или не, направил еди-какво си, поради което получил въпросната присъда – да бъде обезглавен. И понеже имал той все пак право на някакъв избор, избрал – да го обезглави палачът виртуоз.

Дошъл палачът, поогледал осъдения, поразкършил ръце, в които държал големия меч, и рекъл:

– Е, аз тръгвам.
– Чакай, нали ще ме обезглавяваш?
– Кимни ми с глава – казал палачът.

Кимнал осъденият и главата му се търкулнала в мръсната улична прах…

Кимни с глава, любезни читателю, кимни с глава, не се бой. Много години са минали от онова време, много вода е изтекла, много неща са се променили. Вярно е, че присъдите за обезглавяване може да са останали същите, но виртуозността, с която се изпълняват, техниките на изпълнение достигнаха такова недостижимо съвършенство, че опасност твоята или моята глава да се търкулнат по асфалта между шишетата от изпита вече кока-кола и опаковките от изяден вече чипс, просто не съществува. Не святкат вече мечове и секири, не се връзват клупове, не се леят куршуми, не се забъркват отрови. Други неща се правят, любезни читателю, други неща се правят, но ние тези други неща нито ги знаем, нито някога ще ги разберем, нито пък можем да променим.

Защото ние с теб сме от тези – с издадените присъди за обезглавяване. Кой ги е издал, как ги е издал, защо ги е издал – нито някой ти казва, нито смеем да попитаме, пък няма и кого. Но това, което ни мъчи, е неизвестността, идваща от съвършената виртуозност на новите екзекутори. Голяма и фатална неизвестност – присъдата изпълнена ли е вече, аз и ти обезглавени ли сме, процес на обезглавяване ли тече или сме в очакване на такъв? Да кимаме ли с глава, на кого да кимаме, как да кимаме, в чии крака да търкулнем обработените си главички, кому да се усмихнем, та да ни обработи по-бързо?

А колко лесно му е било на оня аристократ. Шат – и готово…

Тук, любезни читателю, предлагам една хватка, за която не съм сигурен, че е литературна, но за сметка на това не знам как се казва. Значи, хем ще продължим заедно нататък, хем ще караме поотделно. Защото всеки сам трябва да разбере и открие своя статус – обезглавен ли е, на път ли е да си загуби главата или не дай Боже – на път да я намери.

И продължавайки нататък заедно и поотделно, нито знаем къде е това нататък, нито знаем как се отива там. Говорим си сами и дори не всичко от това, което си говорим, сами си го разбираме. Е, има и работи, дето направо много ги разбираме. Тях кой вече не ги разбира? Например за проклетата Демокрация, дето ни докара дотук! И особено този мръсник Враг Омразен! Ако ни падне той на нас, ние него… И не само него…Ама се питам – защо тези, дето издават присъдите, не издадат такава за обезглавяване на когото трябва, ами на нас? Защо нас, бе хора ли сте, какви сте? Тàрабата забравихте, Тато забравихте, всичките след тях забравихте… нас, надуващите гайдите обаче, никой никога не забравя!!! Кой и защо ни иска главичките – това искаме да разберем! И дали все още имаме глави искаме да разберем! И затова няма да кимаме на никого с глави. Ще направим жалък, плах и естествено безуспешен опит да помислим с тях. Пък после може и да кимаме…

…Е, хубаво, мислим… И какво от това? По-щастливи ли станахме? Защо никой никога не ни е казвал, че човек или е щастлив, или мисли? Докато всичко живо гледа Лонг, пее с Лонг, псува с Лонг, танцува с некакъв „Шамар“, бие шамари с някой ляв интелектуалец, мрънка с втори ляв интелектуалец, гледа влюбено към трети ляв интелектуалец, който гледа още по-влюбено към себе си, който пък строго, но справедливо гледа към мъртвите си приятели, разпъва и съди заедно с Левомустакатия Водещ на Всяката Неделя, звъни на Залудозаложи, трие на “Леденика” опакото, гледа “Дързост и красота”, цепи се със „Само да те гепна дънките шти цепна…“, изобщо си живее щастливо, ние мислим. Бе, я главите долу! Просто и красиво. Като в “Биг Брадър”.

Тука искаме ясно да заявим, че ние не бихме дори и помислили да обидим гореспоменатите, които преди проклетата Демокрация бяха уважавани назначени творчески интелигенти, но вече станаха леви интелектуалци. Защото нас определено ни е страх от тях. Страх ни е, че ще покани Левомустакатият Водещ в студиото я първия, я втория, я третия, я и четиримата, и като ни започнат благо и кротко, интелектуално откъдето и да го погледнеш да си хортуват един на друг – кои сме ние, откъде сме, колко сме мръсни, десни, долни, жалки и незначителни соросоиди, как и родителите ни са жалки и незначителни лумпени, а на родителите ни родителите пък са хептен жалки и незначителни недоубити контри, апропо, нещо, с което ние, любезни читателю, предварително сме съгласни, щом те го казват. Защото те не са от осъдените.

Ама не ни приличат и на такива, дето издават присъди. Повече си ги бива за екзекутори. Обаче нас, любезни читателю, какво ни засяга. Ние сме дребни, дребни, та чак незначителни. Нито ние можем да се докоснем до тях, нито те искат да се докосват до нас. И по-добре. А ни докоснат, а ни се търкулнат главите…

Това, разбира се, са едни свободни разсъждения на едни макар и осъдени на обезглавяване, но за сметка на това напълно свободни хора в една напълно свободна, макар и Измислена държавица. Както е казал Дон Кихот–“Свободата, Гонджи…”, или как беше там. Най-свободното нещо в една най-свободна страна като нашата, е пресата. А нашата преса е най-свободната преса от всички преси по всички свободни страни. Били тези преси винтови или преси пневматични. Чак се задъхваме от законна гордост. Чак ни идва да извикаме с младежки плам и дръзновение:

“Благодарим ви на вас, о, хора с чисти ръце, хладен ум и горещи сърца за свободната преса, която ни осигурихте! Хвалà за безсънните ви нощи, за студените утрини, за горещото пладне и за биричката вечер също. Спасибо за вашите 24 часа Труд в денонощието, за Стандарта пред Монитора и добрата Дума, изречена Сега!“.

Обаче нека забравим младежкия си плам и без капка младежко дръзновение си признаем – нищо няма да извикаме, защото ни е страх. От Мегаломедийния Император ни е страх. От слугите му също ни е страх. От пресата им най ни е страх. 168 часа седмично по четирийсет страници налягане на всеки квадратен сантиметър обикновен обременен български мозък. Петдесет и две седмици в година. Повече от четвърт век. Тогавашните бебета станаха юноши, младежи и вече имат свои бебета. Мегаломедийщината е техен кръстник, възпитател, събеседник, еталон и източник на информация. Сега вече ни хвана още по-голям страх. Те си вадят и слагат каквото си поискат в главите ни. Те не ни отнемат главите.

Отнемат това, което е вътре в тях !

 

2.

Пътувал в един трамвай някакъв пиян, ама много пиян наш сънародник. По-пиян даже от Вечният Алкохолик, който все пак е наш приятел,  аристократ по душа и мизерабъл по вътрешна необходимост, неотменно присъстващ в подзаконовите човешки дела, не бързай да казваш, че не го познаваш…

Та клател се този, пияният, около него се носела смрад и зловоние като от жълт трудовак, и не стига това, ами при едно клатушкане взел, че се изповръщал върху друг трезвен и нормален наш сънародник. “Как не те е срам – възмутил се трезвият – напил си се като свиня, вониш като кенеф, пияница такъв!”. Пияният попогледнал наповръщания от него гражданин и рекъл: ”Ти ли ще ми правиш забележка, бе. Я се виж на какво приличаш!”

Ето какви мисли ни идват в главата, любезни читателю, продължавайки заедно и поотделно с теб по-скоро нанякъде, отколкото нататъка, закъдето сме се запътили. А този, повръщащият, на нас лично не ни трябва. На нас вицове не ни вършат работа. Ние отдавна знаем с абсолютна сигурност, че всички са маскари и особено Враг Омразен, но най-големите маскари са тези, върху които повръщат Мегаломедийният Император и неговите мегаломедийни слуги. Не е важно какво са направили Някой си, Враг Омразен и Другите ! Важно е какво е повърнала свободната ни преса и божественият шоумен Лонг-Лонг-Лонг върху тях. Паметник трябва да се изгради, монумент, бихме се самопоправили. Една дребничка, проклета  Демокрацийка, едни дребнички, проклети демократчета и един огромен повръщок върху тях, хак им е и на тях, и на демокрацийката им, бихме отбелязали. Защото ние с теб, любезни читателю, сме още по-дребни и незначителни, ние, когато имаме един лев, си купуваме трудовак за седемдесет стотинки, за да участваме чрез него във всенародната игра “Стани идиот”, в която срещу въпроса: ”Кой е виновен за рухването на икономиката, разграбването на банките, корупцията, убийствата по улиците, беднотията, безработицата, бездомните кучета, простотията, проституцията, простатата, венерическите болести, безпросветието, отчаянието, мръсотията и всичко останало?”, стоят четирите възможни отговора:

А –Враг Омразен;
B –Враг Омразен;
С –Враг Омразен;
D –Враг Омразен.

И ние може да сме дребни и незначителни, но вече винаги знаем верния отговор…

…

А ние с теб какво открихме с мисленето си, отивайки по скоро наникъде, отколкото нанякъде заедно и поотделно? Открихме ли кой ни издава присъдите? Досетихме ли се кой ги изпълнява виртуозно? Разбрахме ли защо вече главите не се отделят от тялото, а само се премахва това, което е вътре в тях и се заменя с мегаломедиен повръщок и шоупростотии? Не? Как да го разберем и знаем, любезни читателю? Та ние сме никому неизвестни и ненужни хорица от фабрики и канцеларии, както ни е определил поетът. Ние сме частица от един недостоен за Голямата Червена Идея човешки материал, както ни нарече депутатът – руменоид. Ние сме тези, дето гледат тъпо кобилата на Жорж. Ние сме тези, които качваме на бял кон всеки, който иска да ни излъже и окраде, и разпъваме на кръст всеки, който иска да ни спаси. Ние сме тези, които сами провеждаме върху себе си успешен експеримент за масово оглупяване. Затова не можем да разберем нищо.

Тук, любезни читателю, ние с теб спряхме за малко. Дадохме на нашите съпрузи и съпруги, синове и дъщери, братя и сестри, братовчеди и братовчедки да прочетат сътвореното от нас. Прочетоха го те всички заедно и поотделно, както е възприетият принцип, и ни попитаха:

– А вие знаете ли къде се набутвате?

– Не, не знаем – отговорихме щастливо ние, горди, че знаем отговора на въпроса – както не знаем, че сме се набутали в него още с раждането си, както не знаем, че и вие сте набутани в него, и съпрузите и съпругите на вашите съпруги и съпрузи, и синовете и дъщерите на вашите синове и дъщери, и братовчедите и братовчедките на вашите братовчеди и братовчедки не знаем, че са набутани в него. Ние даже и глави не знаем дали имаме все още!

И окрилени от този разговор, както и от подкрепата, която не получихме, решихме ние с теб, любезни читателю, че това, което пишем и което безусловно ще бъде наречено “злобен пасквил на неизвестно нищожество” не само да бъде злобен пасквил на неизвестно нищожество с най-общо наименование Екзекуцията, но и да бъде един действително злобен пасквил на неизвестно нищожество, състоящ се от три части.

Част първа, която наричаме “Първа част”, току що приключи, и ти, любезни читателю, много добре знаеш за какво става дума в нея.

Част втора, която най-неочаквано ще наречем “Втора част”, ще засяга неща, които ние абсолютно, категорично и фундаментално не разбираме. Тоест, когато приключим с нея, то и ти, и аз, още по-добре няма да знаем за какво точно сме писали.

А какво ще пишем в третата част, ще решим, когато му дойде времето.

 

Втора част

Тук ние ще направим блестящ опит да замъглим некои явления, бегло засегнати в Първа част. Разбира се, там ние се представяме за дребни и нищожни, осъдени и нещастни, неосведомени и отчаяни, както си го изисква голата истина и избраните от нас форма и подход към темата. А темата е:

“Обезмозъчаването на група или групи от хора, с цел постигане на пълно щастие”.

Пълното щастие е нещо, което не съществува. Ето защо то заема основно място в масовото съзнание. Най-силно усещане за пълно щастие масовият индивид има, когато следва модели на поведение, издигнати до мода, норма или фетишизиране от съответната общност. Такива интернационално известни модели от близкото минало са например: стахановци, героините на труда-многостаночници, и Ломска Ямка. Първите две са твърде древни за да знаем какво и защо са, а третото е най-обикновен квадратно-гнездов начин за разсаждане на азотно-торови саксийки, каквато и простотия да означава това. В новото време, така да се каже, еталоните се промениха. Преминаха през бръснати бицебси с бухалки, плейметки  (от англ. playmate – партньор(ка) в игри), чалгаобществото, обществата на елити, политици, банкери и други такива, преуспелите простаци, ние самите някъде там… Да се поразходим.

…

Разбира се, ние няма да навлизаме в модела на поведение, следван в снобския клуб, наричащ себе си „елит“, защото в него шумоли Версаче, ухае Диор, святкат брилянти и брилянтини с миризма на безпросветие, петолъчки, пот и цървули, членовете на този клуб са убедени, че Елтън Джон пее така, само защото е хомосексуален, и не могат да разберат защо и те не пеят като него. Общо взето, в този клуб няма нищо за обезмозъчаване. Те явно са си щастливи и така.

***

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

Точките отгоре и отдолу означават, че току-що ние тихо, безшумно, на пръсти, без какъвто и да е коментар, сме отминали пропълзявайки край клубовете на напълно щастливите едри оръжейни, газово-петролни, енергийно-застрахователни, спортно-олимпийски, финансово-брокерски, прокурорско-съдийски и прочие индустриалци, магнати и бизнесмени, техните дечица, съпруги, съпрузи и любовници. Нито знаем кои са вътре, нито знаем как се влиза. Само от време на време сме свидетели как шумно, с гръм и експлозии се излиза.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

…

Абсурдно е нашата тема да се отнася до членовете на клубовете на политиците, депутатите и управляващите. Тях само пълен глупак би нарекъл “обезмозъчени”! И два пъти по-пълни глупаци бихме били ние, ако сме ги избрали такива. Мислим, че от двете ни твърдения вярно може да е само второто.

…

Какво остава, любезни читателю? Остават средствата за масово осведомяване, които сега се наричат Мегаломедии, и обектът на мегаломедийното осведомяване, тоест ние с теб. От самата формовá и смисловà конструкция на току що прочетената завършена говорима или писмена форма, чрез която се изразява, съобщава или записва завършена мисъл, наречена изречение, става ясно, че медиите са средство. Средствата априори не притежават мозък, следователно не подлежат на обезмозъчаване.

И до кого пак опряхме? До мен и теб опряхме. А ние сме тръгнали да си търсим главите! И какво, като ги намерим без капка мозък в тях?

Добре де, ама се питам – как ще разберем, че сме без капка мозък, като в главите ни няма да има и капка мозък? Та нали колкото по-малко мозък има в една глава, толкова по-трудно тя може да разбере колко малко мозък има в нея…

Тук ние с теб, любезни читателю, решаваме, че се отказваме от мисленето и избираме щастието! Щастието да си купим трудовак, за да разберем най-после кой (Враг Омразен) ни е докарал до пълна, бездуховна, безматериална и безмозъчна мизерия, щастието да си пуснем Всяката Неделя, за да разберем защо някои хора не бива да имат живи приятели, щастието всяка вечер да общуваме с гиганта на мисълта, словото, музиката, музата, философията, политиката, поезията, прозата, позата, метаморфозата, фолка, чалгата, уникалната азотно торова саксийка– божественият шоумен Лооонг Лооонг Лооонг !!!!?+ ххх?2.abv.bg!!! +аплауз.

 

Вместо Трета част

Тук слагаме край на Екзeкуцията. И да сме искали да пишем още нещо в нея, вече щастливо сме го забравили. Нашите сърца и души са изпълнени с позитивен обезмозъчèн инфантилизъм.

Дълбокото ни минало е славно, но непознато.

Средното е на червените човечета и не се коментира.

Близкото ни минало е на Враг Омразен, който според Мегаломедиите съсипа и изкраде, приватизира и унищожи, закла и разфасова, затвори в буркани и изяде държавицата ни.

Още по-близкото ни минало е царствено жълто с две червено-лилави ивици и никому неясно. Като словото на НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки наричан още Мон Арх, чакащ  ни някъде напред по пътя между миналото и самото Настоящо настояще.

Обаче Настоящото настояще на нашето минало и неговото бъдеще, любезни читателю, е напълно предсказуемо. То принадлежи на Той!  Което не е мистоимение, което замества име, а име, което замества местоимение! Започва от Той-чо на село, минава през Той-ко в града, и стига до самия Той където и да е, но винаги на върха!

Пътят към Настоящото настояще, макар и не-много дълъг (двадесет и първия век се роди току що, още е в своето начало), е пред очите ни, и ние сме щастливи да знаем и споделим  какво ни предстои. Ето някои от бъдещите цунтрални и периферни птелевизионни новини по този Път:

***

“…Утре при ювелирна акция в неизвестен град ще бъде разкрит канал за унищожаване на фалшиви тревоги. От полицията ще съобщят, че няма причини за паника. При възникналата по напълно естествен начин престрелка ще загинат около пет бездомни кучета, поради което кметът на София, Пловдив, Варна, Бургас и неговите трудови хора, ще изкаже благодарност на органите си. Във връзка с резултатите от акцията Дирекцията на Булгаринтерплод ще обявяви за национално изчезване двама братя близнаци – единият на 35, другият на 28 и третият, неизвестно защо – на 22 години, от които поне един е с неизвестен баща, и на всичко отгоре – без отпечатъци. Не ще можем да ви покажем снимка на престъпниците, тъй като на единствената, която полицията ще притежава, те ще са се снимали заедно и ще си приличат толкова много , че не ще можем със сигурност да кажем ху из ху, и има опасност да заблудим бдителните граждани на ЮАР…”

…

“…Известният едър транснационално-безотговорен бизнесмен и меценат Митю Скелета ще заповяда на най, ама най-висш служител от полицията, чието име не трябва, не можем и не искаме да споменем, да се преустанови търсенето, откриването, арестуването, освобождаването и отново търсенето на създателите на новата фалшива банкнота, която ще залее пазара, магазините, чейнчбюрата и подлеза при румънското посолство. Банкнотата, изключително постижение на българския гений, ще е двувалутна. От едната си страна ще е стодоларова с образа на Киро Картофа, от другата – левова, с отворена възможност за дописване на номинала в зависимост от курса на БНБ за деня на злоупотреба, а от третата – за всеки случай, рублева. Скелета ще предложи и президентът ще приеме да награди творците на банкнотата с орден “Стара Загора с една белезница” – друга степен…

…

“…Сашо Жилетката – притежател на синджир от подземни ъглови магазини “Стоки за пасивна защита – втора употреба”, ще пусне нов защúтен артикул по веригата. Идеята буквално ще експлодира в един късен предиобед, когато той ще стои на бронирания си балкон и ще гледа в бъдещето. Както си е редно, след не повече от десет минути от към самото  бъдеще ще се чуе взрив, малко по-силен от необичайното, осеметажният четирисекционен крупнопанелен жилищен блок отсреща ще изчезне, и право в краката на Жилетката, на бронирания му балкон, ще падне добре запазен комплект никому неизвестни топки. “Еврика!!!”, ще извика той и тутакси ще създаде “Топкобранки-доколянки”. Купуваш едно, пазиш три! И това не е всичко. Към комплекта ще получаваш и каска “Турандот”, нагръдник “Самсон и Далила”, нагъзник “Отело-Елит”, чорапогащник, плетен от горещо поцинкована стоманена тел ф-3мм (който може да пусне бримка на коляното, но не и ръжда или шрапнел в задника), както и еднопосочен билет за операта “Взрив в операта…”

…

“…След като никому неизвестният таен писател и засекретен Мегаломедиен Император самонаписа чрез самонаписване, саморекламира чрез саморекламиране и самооля чрез самооливане книжния пазар с “ЛЪЖАТА: Някой си, Враг Омразен и другите”, се чува по петолъчката, че е написал и “ЛЪЖАТА: Някой си, Враг Омразен и монархът”…

Ще дочака ли жадното за интелектуални, сексуални, кулинарни и финансови извращения гражданско общество денят, в който от тайното му и засекретено перо ще се роди поне една ИСТИНА?…”

…

“…Авторът на документалния бестселър “Кой изнесе банките – той внесе монарха!”, ще бъде разфасован три дни преди да започне да го пише. Злополуката ще е следствие от случайно паднала върху главата му противотанкова мина, пусната от случайно прелитащ над него хеликоптер. Това за мината ще е шега. Ще си е най-обикновена конвенционална ракета въздух – автор…И това ще бъде шега. Просто такъв автор ще го е нямало, ще го няма и никога не ще го има…”

Не е ли вълнуващо, любезни читателю? Ето така ще вървим по Пътя към чакащото ни светло Настоящо настояще. За някои ще  е скучно, за някои – страшно, за мнозина – бедно, за малцина – богато…

А за избрани ще е просто алкохолно……

Да продължаваме…

…

 

***

ЧЕТИРИ

***

ДЕЛИРИУМ ТРЕМЕНС

 

 

***
Алкохолът е вреден.

Но понеже съм беден,
аз купувам ракия
и започвам да пия.
Пия и си замезвам
сред променящ се ад,
пия, после изчезвам
в алкохолния свят.

Ето, блокът отсреща
си източва корниза
и застава досущ
като кулата в Пиза,
а пък ровът пред къщи
дето месеци зее
изведнъж се превръща,
вижте, във Колизея.
Пред вратата ме чака
малка спортна кола,
а в колата, познахте,
е самата Мечта !

(Тука удрям      юнашки
сам на празната маса
още няколко чашки
и изваждам атласа.)

И потегляме с Нея
към далечни страни,
аз от щастие пея,
Тя, щастлива, мълчи,
не са нужни мангизи,
не е нужен паспорт,
нито изходни визи,
моля, пълен комфорт,
без прогрáмна посока,
без прогрáмен маршрут,
може би към Киото,
може би към Бейрут,
може остров самотен
в Таитянския рай,
може би към Торонто,
може би към Бомбай,
може би…

…но защо ли
нещо стана горчиво ?
Да, в шишето отсреща
вече няма гориво
и завърши изглежда
алкохолният скок.
Пак пред моя прозорец
е панелният блок,
пак ровът е изпълнил
нестабилния взор
и от него се носи
стрóен жабешки хор…

И с пулсираща болка
във главата, наведен
над атласа, ви казвам:

Алкохолът е вреден…

***
1.

Добър ден. Понякога ме наричат Кънчо Пенчев, друг път Пенчо Кънчев, случвало се е Кънчо Кънчев или Пенчо Пенчев. Не могат да запомнят името ми. И аз вече не съм сигурен в него. Сигурен съм обаче, че в него има две малки буквички “ч”. Чичко Дончо Цончев, който също е окачил две “ч”-та на шапката си, веднъж ми каза, да лично на мен ми каза със собствената си чичко-Дончо-Цончева уста, че който има две “ч”-та в името си, просто няма грижи, и после тръгна с някаква мадама нанякъде, за да няма грижи с нея. Сиреч, чакат ме слава, успехи, щастие, мангизи, мадами – досущ като него.

Засега съм само с двете “ч”-та…..

Признавам си греха, че вече много години се опитвам да променя това полуанонимно статукво, в което моето име ме поставя. Някъде след тридесетгодишнината си започнах и допреди една година написах повече от триста стихотворения, от които поне сто и три са публикувани, а три от тях са просто страхотни. Продължиха не само да не знаят името ми, но и когато го чуят случайно, пак да го объркват. Започнах да пиша по вестниците. Някакъв особен вид публицистика, от която като че ли никой нямаше нужда, но я публикуваха, защото беше с около метър и двайсет по-близо до някакво нещо, което никой не признава, но всички все пак се сравняват с него. Имах нещастието почти всичко каквото напиша, да го публикуват…“Пак същият отговор…”, като е написал Марк Твен в “Том Сойер”. Рисувах миниатюрна графика и монументална живопис, композирах песни и оратории със и без фанфари, защитих един асистенторат и два доктората, скачах висок, дълъг, широк и диагонален скок, а веднъж дори преплувах сто метра бътерфлай…Зеро. Нула.

Първото нещо, което всеки умен и интелигентен човек трябва да осъзнае, разбере и приеме, е собствената си незначителност и изключително важното място, което заема незначителността като такава в човешкото развитие. Пример:  Мон Архът (НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки с кличка „Мон Арх“) по правило е значителен. Но в описвания случай от него няма да остане нищо значително. Аз и много като мен сме незначителни. Но от нас зависи дали по наше време ще се случи нещо значително. След двеста години за НеВе…Цмуцки и Генерал Геройко – същото Той-чо, станало Той-ко с опция за Той, няма да знае никой. За мен и теб – също. Нас няма да ни помнят по естествени причини. Тях – защото са говорили и правили  глупости, за които никой не иска да си спомня. Те са безвремие, което просто не заслужава нашето анонимно внимание. Жал ми е за тях. На тях обаче не им е жал за нас. За тях ние сме нищо. Прах по абажура. А в абажура светят Те…

 

2.

Бидейки вече на възраст, която предполага, но не гарантира житейска мъдрост, наричам нещата такива, каквито ги усещам, а не каквито ви се иска да ги чуете. Казвам го, обичайки ви безусловно. Безусловно обаче обичайки и себе си. Всички ние сме пълни глупаци! И Трайчева-Спокойчева-Комунянова (социопатологична тройка  с общо две ”ч”-та, ще си ги изясним в близко бъдеще, а може те-нас) ни се радват, че сме такива. Ние сме по-големи глупаци дори от Пастуховски Румен, колкото и невъзможно да изглежда това. Но е факт. Ние все пак съществуваме организирано по един труден начин по тези места поне хиляда и триста години. Руменчо – само от сто и малко отгоре. През тези години неговият дядо, татко и той самият не са доказали, казали или показали нищо друго, освен че искат властта – с кръв или без кръв, с революция или без такава, с нас или без нас, за тях иконата, на която се молят и палят своята свещ, е властта. Не защото ги интересуваме ние – тъпите българи, наричани от тях славяни, а защото винаги трябва да бъдат там, където мирише на кръв и пари. Извинете, че ви занимавам със себе си, не бих го направил, ако можех да го избегна, но през целия си незначителен и безинтересен живот аз, да ме простят Господ и уважаемият читател, съм се стремил да бъда там и само там, където е смисълът, въпреки че не знаех и не зная нито къде е, нито какъв е, нито как изглежда той. Мен ме интересува защо, а не как. Не как трябва непременно да се вземе властта, а защо! Защо всички се радват на тарабата, на тато, на оня с танковете? Защо ни беше натресен Мон Арх-ът? Защо ТОЙ и кой е той?

(Все пак, аз съм само Автор, а не Творецът…)

И защо не Враг Омразен? За Враг Омразен няма да говоря. Той просто е там, където аз бих искал да бъдем след много години, и съм сигурен, че ще бъдем. Без Руменчо, каквато и да е фамилията му. За да бъдеш в бъдещето, трябва да имаш минало. Съжалявам го Руменчо… Неговоето минало е в Коминтерна. Моето – в Селцето. С Реката, която познавам като биографията си. С Планината, за която той просто няма представа. С борове, в сравнение с които любимата му партия е като конска фъшкия по горската пътека. С хора, истински хора, не създадени от Марксуел-Енгелсон-Ленин-Бащицата-Тарабата-Тато и последвалите ги Лонгур-Мегаломедийни тарикати, а истински хора, които не са поискали слава Богу да станат червени човечета. Нямате представа колко истински хора ги мразеха тях, червените човечета, но се страхуваха да им го кажат. Някои се страхуват и днес. Защото червените човечета са ни убедили, че завинаги владеят ситуацията. Те винаги са в активна позиция. В агресия. По една изключително проста и обяснима причина. Нямат истинска история. Такава, каквато аз имам. Тяхната история е измислена. От техния Байконур – лозето на Габрòвски, та до наши дни. Всичко им е измислено. Разбират ли това те? Не, не го разбират. Ако го разберат, това означава, че са престанали да са червени човечета и са станали, съвсем неочаквано за всички, нормални хора. Досега не е регистриран случай червени човечета да станат хора. Червените човечета са неспасяем феномен. Те или унищожават всички останали, за да останат живи, или унищожават всички останали, за да останат живи. Просто не приемат, че някой друг освен тях също има право на живот. Всички те стоят върху измислената държавица. А ние живеем в нея. Такава, каквато те са ни я направили. Плащаме си данъците. Такива, каквито те са ни ги определили. Четем вестници. Такива, каквито те са ни написали. Мразим политицитe. Такива, каквито те са ни втълпили че са. Мразим живота си. Такъв, какъвто те са ни позволили да живеем. Изключително мизерен. Втълпили са ни, че не трябва да мислим. Вече всичко е измисленво. От от социопатолозите. От Мегаломедийният Император и Лонг Лонг Лонг – Шоумена. От генерал Пет Шестаков, Румен Руменов и Руменов Румен. От Гуши бей – „създателя и пазителя на етническия модел“.  От тези, които са ги измислили тях самите. От всички други освен нас. Нас в тази държава ни няма. Пичовски ви рéдим, вервайте ми!

 

3.

Не се усещам много уверен в татковината си. Причините навярно са в моята тъпота. Не мога да разбера защо е необходино за да обичам турците, непремено трябва преди това да обичам Гуши бей. Не обичам Гуши бей. Обичам турците. Обаче те вече не ме обичат. Защото Гуши бей им е казал, че те трябва да обичат само тези, които обича той. А той обича само онези, които съзнателно или не, му носят или власт, или пари. Предимно власт, нали така? Парите идват сами.

Действително не мога да се усещам сигурен в една родина, която не ми принадлежи. Не става дума за собственост, а за история. Тук съм от толкова века, колкото господинът Румен Руменишевич Руменишев наричан Рум Румич, просто не може да си представи. За тях всичко трябва да започне с някой Румен и да продължи  с някой Румен. За мен, автентичния българин, кошмарът трябваше да свърши с тях…Въпрос не просто на гледна точка, а на клиничен статус.

Глупак е този, който си мисли, че Руменов Румен ще предаде без бой лозето на дядо си Габрòвски. Голямата, невероятна комедия е, че с него реално няма кой да се бори. Роди ме мамо руменчо, пък ме хвърли в измислена от руменоидите държавица…
4.

Както отлично знаете, алкохолът не е решение на нашите проблеми. Но е един от малкото приятни пътища към него…
5.

Иначе погледнато обаче, животът винаги е невероятно и очарователно нормален. В този смисъл нормално е в Германия да е имало Хитлер, на планетата Земя да е имало СССР, а в нея – Ленин и Сталин, в нашата републиканска държавица да има Мон Арх, а Мон Арх-ът да е нещо съвсем друго, но изключително положително нещо. Положителното нещо в него е, че не е отрицателен. Веднага давам доказателствени примери. Например никой няма да отрече, че Враг Омразен е отрицателен, защото не е положителен. „Създателят и пазителят на етническия модел“  е страхотен, защото е застрашителен. Руменишевич (тук името няма значение, какво тук значи някаква си личност!) е почти стогодишен, защото хубавата Хеленка е млада, а той – пич с моторетка и история, започваща от времето на дядо му Габрòвски. Поразкрачанов, знам ли кой от двамата е войвода, защото надали не е ченге. По тази логика ченгето е ченге, само защото надали не е войвода. Интересно нещо е логиката. Например Доктора се оказва, че не е лекар, поради което съвсем логично неговите пациенти го гонят да го трепят с базука. Ако аз например сега стана, изляза от къщи и забия един шамар на първия срещнат полицай, напълно логично е след месец Той ( обръщам внимание, че Той не е местоимение заместващо име, а име, заместващо местоимение!) да ме награди с истински пистолет. Защото вече го е правил. Абсолютно логично е авторът на тази история на кошмарите да не стигне до завършването ù, защото от снощи е в изтрезвителното, та се налага друг, сиреч аз, да му върши работата. Апропо, винаги съм искал да знам – заведенията за изтрезняване към МВР ли са или към МЗ. Защото заведенията за напиване определено никога не са били към МЗ. Единственото нелогично нещо в живота, което днес със сигурност мога да заявя, е неоспоримият факт, че за разлика от Софиянски, който беше кмет на София, необяснимо е за мен защо Севлиевски не е кмет на Севлиево, Пирински не е хижар в Пирин, а Пастуховски все още няма машинка за стригане на овце, въпреки че много му се иска…Но нека да не изнасилваме повече логиката, защото не знаем какво може да се роди от това.
6.

Някъде в предишния ни живот, което ще рече преди много повече от един месец, но все още не цели два, някой от нас тримата написа нещо, което нарече романоид с култовото заглавие “Пътуване към Разума!” . При това не какъв да е, а публицистичен романоид. При това не става въпрос за пътуване към космическия, нито към световния, даже не и към човешкия, а само към нашия си, тукашен, донякъде балкански, донякъде европейски, донякъде български разум. Цялата работа в него е страшно вълнуваща и главоболна. Развива се в разговор между пишещия и четящия. Логично, нали? Пишещият е този, който пише, четящият – пълен нещастник, а пиещият е, който се кефи. Алкохолната загадка е във факта, че никога не успяхме да разберем ху из ху в триадата пиещ, пишещ и четящ. Много искахме да издадем това съвършено творение на триединният гений, но се оказа:

Че някой трябва да го редактира. Втори трябва да му размести в един странен порядък запетайките и напълни или изпразни мъжките членове. Трети трябва да го художествено оформи. Четвърти да му направи корица. Пети да го странира. Шести да го отпечата. Седми да го дистрибутира. Осми в уста да ни целуне бърже. А ние да го гледаме мили и засмени… Моля ви се! Нас страшно ни боли главата от ментето. Но не толкова страшно, колкото ако решим да издадем книга. Апропо, нас пак ни удари мисъл. Значи, някой може цял живот да побеждава Минотаври, да рине на чичо си Авгий оборите, да прави чудесо след чудесо, да пише книга след книга и пак да си умре неизвестен, защото просто такъв се е родил. Друг може ежедневно да е в невалидност, неизправност и невъзможност, да побеждава само трипера, с който не помни как се е сдобил, да прави на морето дупка, на Планината  купчинка и на нищото гъдел, но за него ще знаят всички, защото той просто известен се е родил вътре в измислената история на червените човечета….

Ерго, внимавайте, много внимавайте, страшно внимавайте като какви се раждате! Като минимум – Кобилата на Жорж. Максимум – Шоумена Лонг-Лонг-Лонг. Като компенсация – Гонджи. Като убийствена необходимост – Гуши бей.  Като пример за подражание – НеВе… Цмуцки. Като пример за почтеност –Левомустакатия Водещ. Като пример за професионализъм – Министърчето, милото, което и да е. Като пример за неизяснена националност – Румен Руменишевич. Като пример за примера –Трайчева-Спокойчева-Комунянова заедно и поотделно. Като пример за отбягване от свои и чужди –Пастуховски Румен. Като пример за фюрер, сиреч взел малкото ни акъл водач – Той-ко, който в момента работи под прикритие като Генерал Геройко и градоначалник. Всъщност последният не може да бъде пример, защото такива като него, освен него, отдавна вече не се раждат. Дори не бих твърдял, че такива хора изобщо се раждат. Те може би сублимират, макар че не зная какво точно значи това. Създават се в лабораторна обстановка. Като морските свинчета. Като клонингите… А може би на конгреси. Като червените човечета…
7.

Снощи ли беше, май ли беше, юни ли беше – припомни ми в кой от тях, гледах някакъв абсолютно незначитилен филм, есетествено по телевизията. Без да знам кой го казва, защото това също няма никакво значение, чух следното: “В края на своя живот всеки човек го оценяват според това, което е придобил…” Глупости, та още по и най-големи! В края на живота ми мен например ще ме оценяват според това, което червените човечета са успели да придобият през него! Мене, както обичаше да казва майка ми, кучета ме яли! Важно е те да са добре! Важното е те да ни водят! Важното е те да носят знамето! Важното е те да тълкуват миналото! Важното е те да ни дават бъдещето! Те да ни дадат НАТО! Те да ни дадат и ЕС! Те да ни дават кредити, а ние да им ги връщаме! Важното е ние винаги да имаме да им връщаме. Винаги да сме им задължени…Винаги да сме втора категория… Винаги да не сме. А те винаги да са! Пак да са тук! Въпреки логиката, въпреки човещината, въпреки нормалността, но право пропорционално на изпития от целокупния уж български народ лошокачествен алкохол. Произведен, апропо, от техните фирми. Наздраве!…
8.

Добре съм! Предполагам, че ще ме легнат. После ще ме станат. Хубаво е да си свободен! Нали, Гонджи? Апропо, в изтрезвителя си е супер! Бях почти единственият с две малки “ч”-та в досието.“

– Ти ли си нещо като Манчо Банчев? – пита изтрезтаковащият.
– Аз съм по-скоро нещо като Банчо Манчев – отговарям като изтрезтакован.
– Не те ли е срам, нещо като Банчо Банчев – пита реторично изтрезтаковащият –
да се търкаляш тук в нетрезво и безсъзнателно състояние в упадъчната компания на това циганче–ромче, дето казва, че има две мами, никакъв татко и три други неща, от които поне две са плод на злоупотребата с ацетон?
– Не, не ни е срам – отговаряме ние,  Манчо Манчев в множествено число, защото изведнъж и без никаква обективна причина започваме да се уважаваме – не ни е срам, защото това циганче – ромче също като нас, щастливите българи, има две малки “ч”-та в името си, и защото за нас е много по–достойно да умрем сред зловонните, но желани алкохолно – ацетонови изпарения заедно с циганче – ромче, отколкото самостоятелно сред парфюмираните, но нежелани изпарения от семплите мисли на Пастуховски Румен, дето и едно “ч” няма и никакъв шанс няма да има, и го чака живот пълен с премеждия, безпаричие  и несполуки,  Дядото да му е на помощ!

– Друм да ви няма и теб, Байчо Зайчев, и теб, циганче – ромче! – вика гордият изтрезвител, видимо уморен от употребата на малката буква”ч”. – И оставете по десет лева за топлите грижи и относителното относително отношение, което проявихме, проявяваме и ще проявяваме към нещастните ви фамилии завинаги, когато ви видим.

– Хорошо – отговарям му аз на съветски, за да ме разбере и оставям двадесет лева горд, че ме оценяват еднакво с циганчето – ромче. Щото ние, с двете “ч”-та в името може страшно често да сме в деликатно нетрезво състояние, но винаги и акуратно плащаме за болезненото си изтрезняване. И със садистично удоволствие искаме да влачим със себе си поне по още един. Никой не иска да изтрезнява сам. Страшно е. Човекът, ако е човек, спокойно може да се напие в самота. Но при изтрезняването има нужда от помощ. А животворната практика винаги и с безчовечна жестокост ни предлага точно обратното – при напиването никога не сме сами, но при изтрезняването винаги сме само с болката в главата и душата и само Господ ни е на помощ…Предимствено в душата.

Лошото на хубавото е на другия ден!

 

9.

Да си циганче – ромче, мисля си аз, сигурно е тъжно, страшно и не е като да си българче – юначе. Иска ми се да го попитам за мнението му по въпроса, но не смея. Вървим си с него мълчаливо от изтрезвителното към Нищото, защото там ни е мястото. Мисля си така: “На това циганче-ромче от времето на кърмаческата му безпомощност та до наши дни са му вкарвали ацет, ацетон и ацетилон венално, орално и ортогонално. Следователно, то е ментално, авуално и диаметрално прецакано. От друга страна, имайки предвид откъде излизам и къде се надявам да вляза, ако е рекъл Гоцеола, разликата между него и мен е само в човека, който ни намира различни. А такъв човек до момента, освен „създателя и пазителя на етническия модел“, друг няма. Но това е друго, просто за Гуши бей хората се делят на негови и различни. Мани го Гуши бей. Въпросът е, че искам да заговоря циганчето – ромче, а не зная как. То си върви до мен, не ми обръща никакво внимание, като че ли ме няма… Май че наистина ме няма.”

– Как се казваш? – питам отдалече аз.
– … си майката! – отговаря ми съвсем отблизо то.
– Мъж ли си, жена ли си, звер ли си, люд ли си – опитвам се интелектуално да се шегувам аз.
– … си майката!– не се шегува то.

Нищо повече не казвам.

Нищо повече не казва.

Но не се отделяме един от друг. Да вървиш към Нищото си е готино отвсякъде. Добре е да не си сам. Това е като при напиването и изтрезняването. В щастието можеш да оживееш и сам. Но в нещастието – не! Вървим си така – то не ме познава, аз не го познавам, то не ми вярва, аз не му вярвам, но и двамата знаем, че нямаме избор. Което си е вярно, ние съвсем не бихме искали да е така, но за разлика от совите, които не са това, което са, животът е това, което е, и никога не е сова (освен разбира се агент Румен Сова, за когото все още не знаем нищо, и никога няма да научим), което в прав текст означава, че ако Никой срещне Никой в цъфналата ръж, и говори  този Никой с Никого веднъж, то нима ще знае Някой где, кога, веднъж,  е говорил  някой Никой с Никого веднъж… Да ме прости Робърт Бърнс. Да ме прости и Любомир Левчев, който и без това няма да разбере за какво става дума. Да ме прости и всеки, който пожелае, въпреки че не знам за какво точно. Но сигурно има за какво. Никой не е безгрешен. Аз също.

За мен циганчето – ромче е много важно. Върви до мен и не му пука от това. То не знае, че аз, българинът, искам да спра да лъжа заедно с него. Да спра да крада заедно с него. Че ще се чувствам достоен българин само тогава, когато и то се почувства достоен циганин. То не знае, че ние сме едно. Не иска да ми говори. И е напълно право. Нима някой българин до днес е говорил с него?

 

10.

– Разкажи ми!

Стреснах се. Бях се унесъл или нещо подобно.

– Разкажи ми! – повтори циганчето – ромче, без да адресира искането си. Освен мен нямаше други в смесената ни компания.
– Какво да ти бъде разказано? – попитах.
– Какво е да не си циганче – ромче.
– Защо, да си циганче – ромче няма нищо лошо…
– … си майката. Разкажи ми за това, което си мислиш, че знаеш по-добре от мен. Ти какъв си?
– Мисля, че съм българин.
– Не си ли сигурен?
– Като ми задаваш така въпроса, започвам да не съм сигурен.
– Аз пък съм сигурен, че съм циганче – ромче и без да се замислям как ми задаваш въпроса.
– Добре де, не се обиждай.
– Обиждай се ти. Разкажи ми!
– Същото ли?
– Какво е да не си циганче – ромче.
– Мога да се опитам да ти разкажа какво е да си българче – юначе.
– Това същото ли е?
– Не съвсем. Това е част от отговора на твоя въпрос.
– Моят въпрос няма части.
– Хайде по-кротко. Време бол. Нищото няма да ни избяга. Аз също имам въпрос.

Мълчание. Циганчето – ромче явно не обича въпроси. Нахалствам.

-На колко си години?

Мълчание. Не обича и да отговаря.

– Какво правеше в изтрезвителното?

Мълчание, по-абсолютно от предишното.

-Защо все още вървиш до мен и ми задаваш тъпи въпроси?

Ето тук циганчето – ромче ми каза следното:

– Всеки върви до някого. Аз нямам до кого другиго. Ако не ме искаш, кажи. Ще изчезна в Нищото преди да съм бил в Нещото. За нас това не е проблем. Аз, за разлика от теб, зная какво е да съм циганче – ромче, нещо, което ти изобщо не знаеш. Ти знаеш какво е да си българче – юначе, нещо, което аз не зная. Ние с теб или можем да умрем, гледайки се с подозрение, недоверие, омраза и отвращение, или можем да живеем заедно, приемайки се такива, каквито Бог ни е сътворил, надявам се по свой образ и подобие. Ти също вървиш до мен.

– Много си печено, устато и неочаквано интелигентно! – спонтанно реагирах аз.

– Ако не ти харесва, можеш да го духаш! – одухотворено ми отговори то и продължи пътя си натам, накъдето вървяхме и двамата – към Нищото.

– Защо беше в изтрезвителното? – реших да се повтарям аз. – На колко си години? Не си ли малко да се напиваш като свиня, извинявай, като мен? Къде живееш? Имаш ли майка? Питам сериозно, не за да те псувам на нея. Защо си толкова интелигентно? Ходило ли си на училище? Къде отиваме? Вярваш ли в Бог? Кой си ти? – и млъкнах най-сетне.

– По твоите мерки съм малък. По циганските сме набори. Не пия. Нямам пари за алкохол. В изтрезвителното бях, защото искам да дишам. Предпочитам ацетон. За лев и двайсе се оправям. Когато нямам, се налага да дишам чист въздух. Тогава обикновено се събуждам в изтрезвителното. Като свиня се напиваш само ти. Нямам майки. Имам мами. Две. Стара. “Мама ти Стара!” Деба. “Мама ти Деба!” Псувай си спокойно. Докато ти псуваш, други чукат. Чукането е хубаво нещо. Лошото е, че от него понякога се раждат деца и повечето от тях са циганчета – ромчета. Интелигентността, братò, не мога да ти я обясня. Ако я имаш, ще ме разбереш. Ако я нямаш – ходи се шибай!  Ходило съм край училището. Да крада. Има полза. Научих много. Повече от тези, от които крадях. Въпрос на интелигентност. Вярвам в Бог. Той не вярва в мен. Кой си ти? И млъквам като теб…
11.

-Кой съм аз?!? Фундаментален въпрос за всеки. Откъде идвам? Случайно ли съм? Или съм венец от усилията на поколения преди мен? Или съм нещастна и воняща на пот среща между пиян сперматозоид и друсана яйцеклетка с големи цици? Спокойно. Нищо от това. Просто сме част от калдъръма, по който ще минат следващите. Нищо важно. Нищо особено. И почти нищо лично. Доправяме пътеката. Винаги. Пътеката към Нищото! От хиляда семейства само в няколко съпрузите се обичат наистина. Другите се търпят и обичат децата си. Децата им минават по тях, за да продължат пътеката. И правят следващите деца. Те правят следващите. Така осигуряват безкрайността на пътеката към Нищото. И всеки се чувства важен. Оставя нещо, преди да умре, това нещо ще остави още нещо, преди да умре, това нещо също ще остави нещо, преди да умре…и така до побъркване в гоненето на безсмъртие. Много е мрачно и фатално…

-Мрачен и фатален си ти! Аде да те открехна малко? Можеш ли да послушаш неща, които те е страх да си помислиш? За сърцето, белия дроб, алкохола и черния дроб, двете язви, бъбреците, кръвното, захарта, утайката, простатата и диоптрите? Пич ли си или само пунтираш? Дигаш ли го още? Кога за последно си чукал, ама истински, нещо свое или чуждо? Знаеш ли какво е да си влюбен? А да е влюбена в теб Жена? А да сте влюбени и двамата? При това един в друг? Знаеш ли какво е някой да те докосне с трепереща от желание да те гали ръка? Колко пъти си оживявял, правейки секс? Защо всеки ден пиеш като за последно? Изобщо знаеш ли защо живееш?

Ти вече не търсиш смисъла. Ти търсиш оправдателните причини, поради които този смисъл не се е състоял. Измисляш си ги. За да скалъпиш приемлив мизансцен на некадърната пиеса, в която си принуден да играеш. Българче – юначе, циганче – ромче, ако потрябва и американче – рейнджърче, или, нидерландче – наркоманче, русначе – мафиотче, палестинче – интифадче, еврейче – патриотче, негърче – танцьорче, арабче – камикадзче, и нека да завършим с японче – самурайче, всичко това си го измисляш, за да оправдаеш собственото си нещастие. Защото ти и твоят недоразвит мозък смятате, че можете да сте нещо, само ако непременно се отличавате, и то категорично, от останалите. Теб те е страх да бъдеш еднакъв. Еднаквостта изисква определено ниво на култура, която ти не искаш да признаеш, че нямаш. Еднаквостта означава различие в тънки и на ниво интелигентност детайли, за които ти не искаш да приемеш, че са трудно достижими или поне разбираеми. Еднаквостта означава абсолютно друг подход към мен, към всички привидно различни, към теб самия, нещо, за което ти определено не си готов. Да приемеш еднаквостта, означава да изместиш различията в съвсем друга плоскост, до която трябва още доста да потичаш. Така че, мен не ме брой. За теб, мен все още реално ме няма. За теб съм някаква измишльотина, която кагегорично отказвам да бъда. Тоест, да го духаш! Върви си към твоето Нищо и не търси дружки. Нищото е лично…

Млъкна и изчезна. Деба и интелигентното циганче – ромче. Забърса ми два шамара в крачка и ме остави по-скоро полупиян, отколкото полутрезвен. Точно такъв ме остави преди четиристотин години и жена ми. Само думите бяха различни, но вече не ги помня. А иначе съм висшист. Диплома имам. Беше за нещо хубаво, много исках да го правя, но това е положението. Вече не съм съвсем сигурен дали не съм измислил и жена си, и дипломата си за нещото хубаво, което не помня. Както сигурно съм си измислил и това циганче–ромче, за да има с кого да си говоря от изтрезвителното до кръчмата. Човек трябва да общува със себеподобните си. В общуването се ражда истината. Истината е някъде в мен. А може би беше в циганчето–ромче. А може би в теб…Защо няма звезди? Защо няма луна? Защо е толкова тъм… туп.

…

Късно прописах,
рано пропих,
съвсем не навреме живях.
Редих през живота си
стих подир стих,
адрес след адрес, грях след грях.

Убивах със болка
любов след любов,
мечта след мечта, ден след ден.
Стоях пред дедите
потънал от срам
и от страх пред децата след мен.

Каква равносметка?
Та моят живот
не струва пробита пара…
Късно прописах,
рано пропих,
навреме поне да умра…

…

 

12.

На това място веселият, напълно пиян изцяло мъжки грузински хор, нает да изпее всички тъжни песни съпровождащи тук-таме тъжните ни крачки към Нищото не издържа на тъжния текст и също се капичва върху и около падналия малко по нагоре на средата на мисълта си главен герой. До грузинците, неиздържали на гледката, нежно припадат музикантките от Пазарджишкия ромския женски духов магистрален оркестър. Падат, но по свой собствен неповторим начин, оставайки прави (…те прави са, когато са полегнали дори!…) Румен и Руменовците, единият от които стиснал зъби нечуто, а устата на другия сгрешила, сама промълвила “Ние ще управляваме по Нашия начин, ние сме готови да управляваме, ние можем да управляваме, аз искам да управлявам, аз трябва да…” . Високо в небето бивши червени – сега румени човечета, изпълняват групов художествен парашутен скок, изписвайки с телата си ту кръга със звездите от знамето на европейския съюз, ту същия кръг с вписана петолъчка в него, ту ловко се преформатират в надпис “Ние вечно ще сме тук!” или “Труд, мир, социализъм!”. Очаква се и те някога да паднат на земата, макар че няма да е скоро. Виждайки голямото падане, президентът Гоцеола захвърля каската и бронежилетката от Афганистан и олекнал, се заиздига нагоре като пълен със социални обещания предизборен балон. Мон Арх-ът отронва тежка въздишка, захвърля Мусала и бидейки си лек по природа и даденост, бързо и позитивно догонва президента. Горе високо западният вятър духва единия на изток, а източният вятър отнася другия на запад. От ясното и чисто като съвестта на генерал Пет Шестаков небе пада черна, тежка и лъскава като садамов петрол завеса, която покрива и довършва шизофренията. Както се полага при всички подобни скръбни случаи от години насам, до труповете тутакси се появява Той – Генерал Геройко. И тъкмо се кани с тъжен поглед, но железен глас да уведоми западните дипломати, че нещата са под пълен контрол, когато се случва ето какво:

В нарисуваната от нас и ментето картина нещо прошавва и нашият алкохолиричен герой с мъка се измъква изпод грузинци, моми-магистралки, румени тела и петролени завеси. Оглежда се и вижда Генерал Геройко.

– Гусин Генерррал – изрича ясно, силно и високо героят – ррразрешете да се отттегля в най–близката кррръчма!

– А-а-а, пак ли? – извиква по генералски Той-ко на два гласа, изважда законно притежавания си пистолет и прострелва оживелия герой. Куршумът, влязъл през едното и излязъл от другото ухо на героя, без да оставя драскотинка по него или в него, в по-нататъшния си полет се превръща в пчеличка. Пчеличката е дребна работа на глед, ама прави мед. Генерал Геройко пък се превъща в генералгеройкомен и с красив парабогероичен скок се прехвърля в някаква друга история. Алкохолиричният герой, на когото през едното ухо може да влиза каквото си поиска и да излиза от другото, без да оставя какъвто и да е белег в ума, сърцето или душата, преценявайки, че ракия от садамов петрол няма как да се получи, бавно и тъжно изчезва в болното въображение на автора. Пчеличката пожужава, пожужава, и като разбира, че в тази история няма нищо, ама нищо, от което да направи мед, отлетява към други места, където в историите, казват, цъфтели цветя, храсти, дори и дървета.

***

 

 

 

***

ПЕТ

***

ТЕАТРОТО

…

Все по-близко, по-близко,
лази, стеле се ниско,
мълчаливо обгражда
и разяжда, разяжда
синевата,
простора,
неудобните хора,
мисли,
спомени,
срещи,
планините от вещи,
маскарадни костюми,
непотребните думи,
безответни въпроси-

ти какъв си?,
защо си?

И човешката сцена
е до болка смалена
с непрозрачни декори
на самотни актьори
без адрес и посока
сред мъглата безока…

…

 

Припомняме, че действието се развива в напълно Измислена държавица. В момента авторът не знае нито какво ще се случи, нито кой ще е главен, второстепен или изобщо герой, нито дали ще напише пиеската. Както се казва в един виц: Не убивайте автора. Той прави каквото може…Ако изобщо знае какво може…

 

ДЕЙСТВИЕ НАВЯРНО ПЪРВО

Интересното е, че няма сцена. Освен това няма и зала. Но за сметка на това няма и сеирджии, наричани от Режисьора не знам защо зрители. Няма и артисти. Като си помисля малко, направо няма нищо. Това само по себе си е едно твърде оптимистично начало.

И ето така, направо от нищото, започва самото действие навярно първо. От нищото, както много добре знаете, може да се появи само едно нещо – Вечният Алкохолик.

– О, пей…зани,  Ддобро ви е ттакова, ккаквото е пред васссс. И вни…вни…внимавайте какво ви е зад васссс. Мене Авторът ми ккупи шшишше шшльо..ко..ководка, да ви въ.. въ… вътаковам въ пиеската. Вътаковох ви, ввече сте ввътре, ч-ч-чао. Въттаковам и ссамата пиеска ……На-такова-ви здраве….

Сцената изведнъж става още по-липсваща. Понеже изчезва и самият Алкохолик. Авторът е в пълно объркване. Някой трябва да го извади от собствената му глупост. Тук, както винаги, се намесва Режисьорът.

– Уважаеми сеирджии, пардон, зрители. С това си въведение Авторът искаше да каже…

Прожекторът осветява едно кръгче колкото у него да се побере Вуте. Тясно му е там, но това изобщо не личи от широката му физиономия. Вуте е свикнал да му е тясно.

– Сакам да кажем на уважаемите сеирджии оти кога на Авторо му требе да обяснява шо е сакал да рече, начи он не е рекнáл нищо. И понее я сам се родил у таа пиеска и си живеем у них, съга че ви отворим зъркелите. Авторот не сака да каже нищо. Туки че говорат некви други измишльотини, дека язека още ги нèзнам. Целата работа е у там, че некак си, та и още по-некак си, тeа измислени дръжавици изведнажка се оказаа, че са неколко пати по измислени от них самитe. На Вуте от таа работа му е през онаа работа. Я сам прос. Ама от менека по-прос е Нане. От Нане по-прос е Пандо. Има по-прос и от Пандо, жална му макя. От друга стрън, от менека по-акъллия е секи. От тоа секи, по-акъллия е некой. Начи сакам да ви речем, че от секи шоп има по-прос шоп, и от секи шоп има и по-акъллия шоп. И кога у таа наша пиеска некой фане, та скокне, та рипне, та ръгне, та фръкне, та рекне, че е по-акъллия от сички, теглете му една такваа с извинение. Фа…фа… макя му на тоа автор с таквиа думи…фабулята на авторо е, че он сака да покаже усред село тиа, шо ги измислùа тиа дръжавици, и ега доде демокрацията да ги утрепе. Ега ти простио автор! Кого че сбираш усред село бре? Па оно там си е сбирищок и без них…Е, язека си легам пак. Оти това театро не го е измислил Вуте…

Затъмнение, после лисва една светлина, като от “Искрено и лично”. Сиреч-

 

Явление първо

Редакцията на Мегаломедийната империя трудовак. Която и да е сутрин през последните петдесет и повече години. Хора се движат повече натам, отколкото насам, и всички те са еднакви – и мъжете, и жените. Като клонингите, които уж все още не съществуват, освен овцата Доли. Никакви прозорци. Някъде мъничко встрани, но на другата, не на тая страна, е Офисът на Шефа – Мегаломедийния Император. Той не се вижда. Никога няма и да се види. Или ако случайно се види, или не е той, или не е там. Но когато говори, гласът му е като йерихонски. Нека го наречем Т. Т., съкратено също ТиТи.

Т.Т.: – Светулчице Прозрачна Нечия, какво имаме за днес?
– ТиТи, толкова си сладичък!
– Светулчице, Отровничка ти, може би Моя, първо удоволствията, после работата. Какви новинки си ми измислила за днес?
– ТиТи, аз вчера дълго гледах снимката ти бледа и вдъхновението ми подсказа една истинска сензация.
– Сподели ли я с Велчето Пеева?
– Шефче, докога ще живеем тримата? Не мога ли да споделям само със себе си?
– Че там има ли някой?
– Освен теб, ТиТи-нко, никой друг, сега и завинаги, докато Враг Омразен ни раздели!
– Стига глупости, Мегаломедия правим, не бъдеще за нашите деца. Каква новинка измисли за Враг Омразен?
– Защо все аз, бе ТиТи? Измисли и ти веднъж.
– Аз измислям цели Лъжи истински.
– Измисляш една – две цели Лъжи истински на няколко години. А аз трябва да измислям новинки всеки ден.
– През ден, Светулчице Прозрачна Нечия, през ден. Нали затова сме съветска тройка – аз, ти и Велчето.
– Гади ми се от тая Велче, ама понеже е за Мегаломедията, ще я търпя.
– Кажи новинката.
– Добре де, предавам се. Кажи ми я ти.
– Враг Омразен чрез фирмата на дъщеря си Маринка – “Маринка”, е закупил под масата източните Родопи, Беломорската Тракия и северната част на южна Африка! Какво ще кажеш?
– Че всичко е почти вярно, само че не ми се вярва южна Африка да има северна част. По-достоверно ми звучи южната част на северна Африка. Откъде Враг Омразен е набарал такава голяма маса, бе ТиТи? Ние не ги ли прибрахме и разпределихме по оня списък всичките маси, надмаси и подмаси?
– Светулчице Прозрачна Наша, май пак ще трябва да ти се напише целия материал. Я извикай Велчето Пеева.

Светулчицата Прозрачна Тяхна изсвирва с уста мелодийката от рекламката на „Хем по-чисто, хем по-лесно…”. Велчето Пеева, въртейки се около една от осите си се появява тутакси от нещото зад нея. Хубавичка е, та чак нагарча. Устата й зелена и приказлива някак си непрекъснато:

-Добро утро, ненагледни товаришчи мои, хеле па ти, другарю ти мой ТиТи. Каква новинка трябва да измисля вместо Светулчицата Прозрачна Може би Твоя? Кажи ми бързо и безотговорно, както само ти знаеш и можеш, щото фашистите всеки момент ще дойдат, а аз трябва скала да намеря, зад тази скала да се скрия, пушката си да заредя, последен куршум да запазя, че…

– Велче, чекай, чекай малко, остави тази история за Велко Мàрковски, сега трябва Мегаломедия да правим, новинка ни трябва за днес, новинка трудовашка, как е Враг Омразен закупил това ми Родопи източно, та и Беломорска Тракия цялата, та и южна Африка, ама засега частично, Велче ле, щото и утре новинка трябва да има, и мани го ти тоя ямб неколкостъпен, че ме ти мен объркваш целия.

– Кога ти тая Светулчица Прозрачна Може би Твоя махнеш, тогава и яз амба… обърках се, тогава и аз ямба мой неколкостъпен ще махна, че ми сърце не дава със нея да те деля, новинките ù  да дописвам, мъка ме мъчи другарю, да сме си само двамата и нека аз да съм дамата.

Тук се намесва Светулчицата Прозрачна Нечия, нервно, злобно и по женски.

– Вело, ние тук сме се събрали Мегаломедия да правим, не за удоволствие. ТиТи, другарят Мегаломедиен Император де, ти подаде заставката. Ти и тури представката, наставката, доставката и окончанието и всичко останало там, и го пускай у Мегаломелачката. Пускай на Левомустакатия Водещ, пускай на шоуто на Лонг Лонг Лонг, изобщо пускай си на когото си трябва по Оня списък. Снимки на Враг Омразен прегърнал Източната Родопа, Бялата Морска Тракия и срамните части на Североюжна Африка те чакат в Лап Топа.

– Все аз Лап Топвам напоследък,
не се оплаквам, но боли!
Другарю ТиТи мой! Напредък
във твоите очи гори!
Отивам! Тракия, Родопа
и Южна Африка завчас
Враг Омразен ще докопа
чрез Ман Сур, щом казвам аз…

– казва изключително драматично Велчето Пеева. Плюе суеверно през ляво рамо и излиза някак си творчески. Светулчицата Прозрачна Все Пак Негова се оглежда в шестте посоки и мазно се изнизва към офиса на Шефа, промълвяйки със замечтан поглед, отправен в евентуалното светло бъдеще: ”Ти си моят Бор огромен, твоята Бреза съм аз!…” Какво се случва след това не знае никой, най-малко Авторът. Срам го е от този факт, но търпи. Надява се пиеската да продължи.

И тя продължава. Със скърцане липсващата сцена се завърта и идва

Явление второ

Студио сто двадесет и осем на Обществената Частна Телевизия Първа. Часът е точно толкова, в колкото трябва да тече Всяката Неделя, а Водещият е точно толкова левомустакат, колкото трябва да бъде. Естествено, прозорци няма. Навсякъде около Водещия има, витае, подсмърча, вони и от време навреме преплюва, преблизва, и премлясва Това Нещо. Те двамата нито си говорят, нито се поглеждат, нито нито. Но някой е платил щото Това Нещо винаги да е там. Хващаме ги по средата на поредния гост. Пред тях и камерите стои красива проститутка с абсолютно проститутски вид. Никакъв фалш!

-…и кога се случи това? – довършва въпросът си Водещият и си засуква левия мустак. По спонсорска заповед той засуква винаги и единствено левия такъв. Десният мустак е рехав, рошав, неорганизиран и злобен. – Нямаше ли усещането, че някой те гледа или следи, или…?
– Тогава нямах такова или, но след време, като се замислих, че то не може пък точно така изведнъж всичко да се случи, без някой да ме е гледал, следял или поне илил…
– Разкажете какво точно ви се случи – намесва се Това Нещо и Водещият веднага повръща в предварително приготвена самолетна торбичка–нещо сексуалллничко, перверзззничко, просташшшкичко, много гадннничко, да, да?
– Ооо, само се отдръпнете, красавецо, малко настрани и аз ще ви отговоря, че на професионалистка като мен не може да се случи никога нещо перверзно, нещо просташко и най-малко сексуално. Аз работя! Господин Водещ, кажете му на Това Нещо да се отдалечи оттатък Калотино, че смърди.
– Няма как, госпожице, на мен за това ми плащат. Да смърди. Но нека да продължа… Девет…Когато те изнасилваха…
– А стига бе, изнасилили ли са ме?
– Ето, така пише, изнасилена многократно.
– Е, четири човека само бяха.
– Та когато те изнасилваха, тия четиримата ти видя ли ги?
– Видях ги отдолу. Отгоре бяха с маски.
– И какъв цвят бяха маските?…Осем…Не бяха ли сини?
– Може и сини да са били, може и…
– Добре, разбрахме се, четирима едри мъже със сини маски. Това не ти ли подсказва нещо?
– Какво да ми подсказва. Платиха си хората.
– А не бяха ли ей-така…Седем… леко пригърбени,…Шест… мургави и произнасят …Пет…звукът “р-р-р” някак особeно, някак френско?
-Сладур, така кажи бе, петнайсет кинта и го имаш фррренско, с каквото искаш “р-р-р”.

Вълна от воня на задоволство се донася откъм Това Нещо. То винаги се кефи, когато Водещият е натясно. Освен това, на Това Нещо Водещият и всички гости в студиото, и целият измислен свят с минимални вонящи изключения – всичко му вони отвратително. Съдба воняща…

– Ти мене ме остави – не клъвва Водещият, –кажи ми за онзи четиримата сини изнасилвачи.
– Те само маската му може би…
– Хайде да не повтаряме едно и също. На всички зрители вече стана ясно кой се е крил зад тези престъпници.
– Че кой?
– Ами тоя,…Четири… дето ограби банките,…Три… ликвидира земеделието,…Две… унищожи индустрията,…Едно… приватизира фабриките, и както…Нула… днес се разбра от достоверни анонимни източници – чрез фирмата на дъщеря си Маринка – “Маринка”, тайно и под масата закупил Източните Родопи, Беломорска Тракия и Северната част на Южна Африка.
– Прав сте господин Водещ, даже виждам и масата. Бая големичка е. Ама пак не е побрала всичко, което е под нея. Ето отдолу виждам да се показва Южната част на Северна Африка.
– Я погледни по-добре, не е ли Северната част на Южна Африка?
– Абсолютно вярно, същата част на същата Африка, където и да са.
– А този , които те изнасилиха, виждаш ли го?
– Виждам ги ясно, силно и високо. Целите са син, мургав и произнасят едно такова френско “р-р-р”. Хей, сладури, искаш ли и по една френск…
– Не се отвличай. Сега ще ти броя до десет… Едно…Виждаш ли кой те следи?
– Да, виждам го.
– Две…Какъв е той?
– Мъж…Генерал…Негър…Почти…
– Три…До него има ли сауна?
– Че какво е това нещо?
– Каквото и да е, в нея …Четири…виждаш ли един едър леко прегърбен, силно мургав индивидиум?
– О, чудо!!! Каквото кажете, господин Водещ, в същия момент го виждам. Ето го този едър, леко прегърбен, силно мургав, изцяло индивидиум, виждам го целия вътре в това нещо. Ама ти да не си Кашпировскян?
– Пет…Е ли той онези хора, който те изнасили неколкократно вместо няколко души по еднократно?
– Е.
– Шест…Е ли той онзи, когото видя да купува под масата Източните Родопи, Беломорска Тракия и Северната част на Южна Африка?
– Е.
– Седем…Е?
– Какво Е?
– Осем…Кой е той?
– Кой е?
– Девет…Враг Омразен ли е?
– Абсолютно Враг Омразен е. Много е сла…
– Десет…Отвори си очите, дишай…издишай…всичко е наред… – припряно към апаратната – пуснете рекламите – към проститутката – Добре мойто момиче, спрàви се, отиди сега до касата да ти платят и да си ходиш.
– Господине, ето ми визитката, ако ви потрябвам за каквото и да е – френско, съветско, арабско, южноафриканско от северната част – винаги съм на лице, на гръб, странич…
– А на мен? – пита мазно Това Нещо.

Проститутката паникьосано бяга откъдето и да е накъдето и да е.
Със същото скърцане се появява

Явление трето

Друго студио, друга телевизия, както се казва – друга дъвка. Много по-широка и много по-висока, много по-еластична. Няма прозорци. И проститутки няма, но пък танцува балет ”Магистрал”. Мургав балет, но от жени и не прегърбени отзад, а двугърдени отпред. В танца ги няма никакви, но кой ти гледа танца? Между недотам грациозните им движения се гъне като трепетличка шутчето на шоумена – Гонджи. И гънейки се, гъгне на микрофончето:

– Аз съм шутчето на Шефа…Шефа не подвива крак…С мен си прави Шефа кефа…Аз съм Шефски солташак…Шефа дълга е върлина…Шефа цар е на пинг-понг…Умен е като дрезина…Да посрещнем Лооонг–Лооонг-Лооонг!!!?+/%,,< ~///=abv.bg!!!+аплауз.
– Благодаря, благодаря, благодаря, ето, покланям ви се, щастлив съм, че съм пред вас, благодаря ти Гонджи за дрезината, резвам ти сто лева от заплатката…
– Благодарско, Шефе, значи имам да връщам педесе лева, ето ги!
– После, Гонджи, не пред скъпите гости и милионите милиарди зрители, на които ще покажа какво прочетох днес в пресата, ето поставям това пред камерката, дай камерката, и зачитам: “Прасе се моли на Враг Омразен за пощада…Прасе от кланицата във Високи дол  е изпратило писмо до Враг Омразен с молба да бъде пощадено на идващата Коледа. Било баща на шестнайсет прасенца и съпруг на три свини-майки. Враг Омразен му отговорил, че лично той не го заплашва, защото е вегетарианец. Ето такъв нечовечен…
– Неосвинен – обажда се шутчето Гонджи.
– Нечовечен човек, и не се обаждай, като не разбираш за какво става дума, ни управлява четири години и иска да ни управлява пак. Значи той като е вегетарианец, ние да мрем, така ли? Да, ама ние с Гонджи обичаме свинско, нали, Гонджи, сега можеш да кажеш “Да, Шефе!”
– Да, Шефе! Ама излиза, че не той изяжда прасето-татко, а дру…
– Кой изяжда прасето-татко не е твоя работа. Ей, Гонджи, ще спра да те уча и ще зачета следващата новинка от пресата: “Лъга народа, както циганин-ром не го е лъгал!” Я да зачетем какво пише по-надолу…” Преди да вземе властта, Враг Омразен обеща на народа, че никога няма да го лъже. “Няма да те излъжа!”-каза той и всички го помним. Ето, днес, пет години, три месеца и седемнайсет дни след тази клетва, Той излъга! На въпрос на отразител от мегаломедийната империя трудовак: “Вярно ли е, че междуконтиненталният бизнесмен и генерал Ман Сур ти е дал двеста хиляди диаманта, с които си закупил под някаква маса източните Родопи, Беломорска Тракия и северната част на южна Африка? “, Враг Омразен хладнокръвно и без никакъв срам отговори: “Не!”…Е, аз по-нагла лъжа, драги зрители, не съм чувал. Но, истината винаги може да се докара в шоуто на Лонг Лонг Лонг, и той я докара! Тя е той и се нарича – Междуконтиненталният бизнесмен и Генерал Ман Сур от северните части на южна Африка, който е гост на шоуто тази вечер. Посрещнете го с аплауз…

Влиза Генерал Ман Сур. Черен, като бял човек, намазан с кафява боя за обувки “КОВО”, което означава Коларовград–Волов. Коларовград е средното име на Шумен, а Волов – второто име на Панайот. Още с влизането си прави грешка и се покланя на шутчето Гонджи вместо на Шефа Лонг Лонг Лонг. При поклона неочаквано му се цепва панталона отзад и пред камерата лъсва чистият му и румен задник. Лонг Лонг Лонг бързо обръща Генерал Ман Сур с лице към камерата и от този момент задникът на генерала винаги му е отзад.

– Казвам добър вечер на моя гост Генерал Ман Сур, добър вечер.
– Добри вчера, драго драго. Мене здес учала икномка с АОНСУ. Зная езиците, джокер не надо.
– За пръв път ли сте в Бъл…тоест, намирате ли страната променена?
– Много трудно намирал страната. По рано лесно намирал. Сега трудно намирал. Аз не идва от северна част на южната Африка, къдет родила. Се. Аз избягал от тях и отишъл в Бряг на Червен Слон, друг, силно, ама многа силно демократичните режимата. Там станало Генерал. Сега търси армията. Може тука намерило?
– Не ми се вярва. Тя нашата армия от генерали не се нуждае, ама вие опитайте. Щом идвате от силно, ама силно демократичен режим, може и да ви я дадат. Но да се върнем на въпроса. Защо напуснахте родината си, кой ви принуди?
– Благадари за така въпроси. Аз разказва подребно..
– Подробно.
– Да. Аз въртял законна бизнес на краден диамант. Аз никога не крадила диамант. Мене научили в АОНСУ да наемам българската ром и тя за без мъней краде всичко диамант. Аз купува от тях законно и продава на Нидерланд, който пък с тях купувало от вас картоф от мистар Самокосьоца. Бизнес много се развивал и вкарвал още ваш ром да учи наш ром как да краде диамант всякакъв. Но краде само от богатото. Бедното диамант нямало. Така учило АОНСУто. Аз много мъней направило. Купило къщите. Купило яхтите. Купило всичкото. Бил щастие и порядък. Обичал да седи на креслата на яхтите до къщите и да гледа как мазно минавало на танкер след танкер Садам на петрола…а-а-а…петрол на Садама. Обаче един ден край! Край щастие, край порядък. Както си стояло аз на яхтите, гледа, по океан идва към мен нещо такова, кога дошло близо, видяло – сауна плавает. А в сауна лежи така на едната страната човек мъжко, голямо, леко пригърбено, мургаво и като казва “Добррра срррещата”, “р-р-р”-то му ан фрррансез озвучавало океаните и мене в ушите.
– Ама как така лежал в сауната този човек. Гол ли?
– Пешкирчето синьото само на него и пешкирчето синьото малко била. Ама кой гледа пешкирчето синьото, кога лошото дошло на яхтите, а?
– И после?
– После този ми казало страшно ми станало когато чул какво този ми казало, този ми казало: “Защо ти български ром караш да крадеш?”
– Аз не кара, то самò иска, аз само помагам му работата да му я давам, ти кой си и какво тебе засяга? – казвам.
– Аз – вика – съм този, който управляват този ром, и не трябва да караш този ром да крадеш нито диамант, нито другото всичкото. Дошло съм да си взема рома и да си го връщам в училището в роднинатата. Да се учи да работиш там, не да учи теб как да крадеш тук. Анадънму ,вика.
– Аман, викам, бащице – и аз научило малко ромски така, давай да се разбереме бизнесманското.
– Може – отговаря той – давай.
– Колко да давам?–питам.
– Двеста – отговаря.
– Какво двеста? – питам.
– Хиляди – отговаря.
– Какво двеста хиляди? – пак питам?
– Диамантите – отговаря.
– Много бе! – викам.
– Толкова струва ром – отговаря и всичкото от сауната отговаря, ей тъй излегнато на едната страна отговаря – бецален или си го дигам.  Те така се осрещнахме с вашия Враг Омразен. Много патило ваш народ от него и аз много патило от него. Всичко много патило от него…

– Много интересна история. И как продължава? Защо все пак напуснахте родината си и отидохте в друга държава? Платихте ли му двестата хиляди диаманта, изкарани с пот на челото в горещата южна Африка, макар и в северната ù част?

– Платило, всичкото платило до последното ром платило. Но Враг Омразен още по-подло и по-хитро, и по-долно и по-…омразено. Когато този прибрало последен диамант в торбата, на която седял в сауната, изведнъж извадило едно голяаама маса. И под масата показало на мен, че току-що купило Северната часта на южните Африки, Белодупеста…
– Беломорска!
– Да, да, Тракийка и Някакава Родопа Източена също.
– Със същите двеста хиляди диаманта?
– Със същите моите двестата хилядите диамантите! И защо да остава аз пак там? Български ром престанало да краде диамант всякакъв. В Нидерланд гръмнали картоф на мистар Самокосьоца. Аз станало беден и голо като голо и беден. Хваща каквото останало от много пари, хваща много къща, хваща много яхта и бързо бяга с мой много боинг в Бряг на Червен Слон. Плаче. А Враг Омразен стои полулегнато вътре в сауна, пàрата го потява-из здравословно и се смее се на мен.
– А като го гледаше така от Брега на Червения слон, не го ли видя да пиянства, жени да идват в сауната, мръснички оргийки не видя ли?

– Ооо, много мръсно видяло! Всичкото мръсно видяло. Всичкото мръсно изяло и изпило. Всичкото мръсно изнасилило доброволно. Видял как изнасилвал мръсно на четири пътища Проститутка Хубава, която сега пратил при мене Левомустакат Водещ, мой другар светъл. И всеки път кога изнасилвал, слагал пешкирче на главата. Да се скрива и да не го познава после Проститутка Хубава.
– А имаш ли доказателства? Свидетели имаш ли?
– Има доказателства. Аз доказвал всичко това. Аз записвал всичко това. Аз свидетелствал всичко това. Вие трябва да доверява мен. Аз никога на крадил. Аз никога не лъгил. Аз никога не измислил. Тебе може пита уважаван Мегаломедиен Император, тебе може пита уважаван Мустакат Водещ. Тебе може пита мен. Тебе може пита тебе си. Всички може пита Проститутка Хубава. Само трябва мъней…
– Какво ще ни запишете в нашата жълта книга?
– Ще ви запишам, че много харесва наша страна, наша дръжавица, харесва монарх и тяхното Мусала, харесва Президент и тяхното социализам, харесва Прокурор и тяхното мафия, харесва Министър, брат на Министър и тяхното Черноморие, харесва и Проститутката Хубава, коя изпратил ми Мустакат Водещ харесва, само дето трябва плати не харесва. И Враг Омразен не харесва! Искам да ти подарявам едно калашник да те пази от Враг Омразен и червен слон да ти подарявам, ама не истински, от червен рубин да ти го подарявам, за някоя къща да го сложиш отгоре на високото.

– Да благодарим на нашия скъп гост от северната част на южна Африка, изгонен нагло оттам от нашия, вашия, неговия и на всички Враг Омразен и скитащ се немил-недраг като просяк заедно с остатъка от многото си диаманти, многото си къщи, многото си яхти, многото си боинги, искреният и истински приятел на Измислената държавица и шоуто на Лооонг Лооонг Лооонг-Междуконтиненталният бизнесмен и Генерал Ман Сур.

Излизат танцувачките от балет “Магистрал”, набързо и безмилостно извиват ръцете и краката на поредния нещастен танец. Междуконтиненталният бизнесмен и генерал Ман Сур и дългият като масур Лонг Лонг Лонг се измасурват заднешком, пазейки от камерата румения задник и на двамата. Светлината се изнизва след тях. Чува се скърцане като при смяна на явление трето с

 

Явление четвърто

Тук сценографията е абсолютно невъзможно приложима като професия. Само като чисто изкуство, каквото тя май не е. Явлението се являва в някакво дълбоко подземие. Някъде на много висок план са разположени познатите ни вече подземни явление първо, явление второ и явление трето, а също така и непознатите ни още явления пето и явление шесто, ако случайно стигнем до него. То е резервно и се употребява само ако спрат Мегаломедиата трудовак, шоуто на Лонг Лонг Лонг, Всяката Неделя на левомустакатия и телевизия  Наша, която е няколко телевизии. От току-що явилото ни се подземие до всички току-що изброени явления и до още хиляди и милиони неизброени такива няма никаква пряка аудиовизуална интерактивна полупроводима или друга връзка. Обаче въпреки това всички изброени и няколко неизброени такива връзки действат перфектно. Подземието е полусфера с неизмерим диаметър. Периферно по кръга в безкрайна като царско обещание огърлица са конфигурирани стотици работни места със святкащи екрани. Откровен Оперативен Диспечерско-Контролен Център-ООДКЦ. Такива центрове са десет. Останалите девет са разположени в невидим кръг на нивото на нашето подземие. Те също не са оборудвани с никакви познати ни от положителните науки и практики комуникационни средства, които също функционират безотказно. Някъде надолу пък, на много подземен план е разположен Централният Командно-Оперативен Диспечерско-Контролен Център-ЦКОДКЦ. Под тях вероятно е само Москва, която е над тях…

Връщаме се на нашето си подземно ниво, в нашето си явление четвърто. Заслушваме се в хората с чиси ръце, хладен ум и горещи сърца, работещи тук.

…

– Сто и първи, сто и първи, какво оставихме в явление първо, повтарям, какво оставихме в явление първо, приемам!

– Единайсти, тук сто и същия, в явление първо оставихме всичко под контрол. Повтарям, всичко под контрол. В момента другарят Мегаломедиен Император втвърдява контрола над другарката Светулчица Прозрачна Негова. Контролът показва, че Светулчица Прозрачна Негова е Наша. Приемам.

– А Велчето Пеева? Приемам.

– Дали сме историята й на нашия летодраскач Велко Мàрковски. Няма да остане нито в Историята, нито в Литературата. Приемам.

– Сто и първи, нищо от това, което пише Велко Мàрковски няма да остане никъде. Той впрочем затова го пише. Историята трябва да сме само ние, сега и завинаги, докато смъртта я раздели, ако ли не, ние ще се разделим с теб! Следи явление първо да няма никакво историческо развитие. Следи изобщо да няма никакво развитие за никого, освен за Враг Омразен. Следи! За утре да се потвърди новинката, че Враг Омразен е унищожил медицината, като принуждавал насилствено лекарите-хирурзи да стават таксиметрови шофьори и сценични работници в оперетата. Велчето Пеева да измисли за Светулчицата Прозрачна Наша действителен случей. Например, че във вестник  вонящо-изворен трудовак е излязло откритие на местния агроном, че по време на посещение на Враг Омразен в курорта Вонящ извор, водата там внезапно завоняла на сяра. По тази причина туристопотокът в селото намалял десетократно и хората от безработие се отдават на варене на сливова ракия с последваща незабавна консумация от мъка по унищоженото от Враг Омразен остатъци на местното ТКЗС, което дотогава процъфтявало…

– Единайсти, прието, позволявам си да припомня, че водата в курорта Вонящ извор винаги си е миришела на сяра, то затова се нарича така, никога не е имало вестник, никога не е имало агроном и никога не е имало ТКЗС. Което прави идеята блестяща! Поздравления! Приемам…

-Спасиба!…Привети на другаря Император…

…

– Двеста и първи, какво става с явление второ? Това Нещо вони ли достатъчно или трябва да га обвоним допълнително?

– Тук Двеста и първи. До Дванайсти. Това Нещо вони нормално. Водещият е доволен от вонята. Повръща три пъти дневно преди ядене. Приемам!

– Уреден е телемост с духа на Марксуел-Енгелсон. Предай на Левомустакатия, че също така е уредено духът на Марксуел-Енгелсон да потвърди Материализма, като пълна и окончателна победа на Прогресивната лява сила над Здравия човешки разум. Целта на разговора трябва да бъде доказването, че духът като такъв не съществува. Разбира се, с изключение на духа на Марксуел-Енгелсон-Ленин-Сталин-Тарабата. Пращаме му Трайчева-Спокойчева-Комунянова, които ще докажат същото със социологически, политологически и социалпатологически аргументи. За всичко това, естествено те ще обвинят Враг Омразен, който по време на своето управление изпуснал така да се каже духът от бутилката. Точка. Не приемам….

…

– Триста и първи, тук тринадесети, приемам…

– Триста и първи се предава, както винаги. Сценариите ми издишат. Аз издишам. Help първи път. Приемам всякакви. Даже Ман Сури приемам. Боядисани донякъде. Румени оттам нататък. Лошо, тринайсти, лошо. Help втори път! Приемам…

– Триста и първи, никакви хелпове повече. Твойта работа не е да приемаш, а да предаваш! Културата предаваш! Музиката предаваш! Изкуството предаваш!  Изучен дол предаваш! Недоизучен също! Наивниците предаваш. Тарикатите предаваш. Ако трябва, цяла България предаваш. Най-важното е за Враг Омразен да предаваш неуморно, задъхано, гръмогласно и вдъхновено. Ние тук ще приемем. Особено ако е предадено от теб. Предай на Лонг Лонг Лонг – с Ман Сур сгрешихме. Гласувахме доверие на Манчо Сурата от оперативното звено на Пъчо Орангутана. Пълно омаймунване. Сурата елиминиран. Семейството му компенсирано. Проститутката Хубава – преминала в следващо ниво. Тя го приема. Аз също.

– Лонг Лонг Лонг също приема. Всичко. Предавам му го! Приемам.

– Приемам му го… Предавам ….Ашибка!…Стой на подвикване…

…

– Четиристотин и първи… Четиристотин и първи …Обади се…Приемам…

– Четиристотин и първи е на Ваше разположение, Четиринайсти. В Подземие 101А сме. Всичко е под контрол. Несъществуващите връзки с Горния свят са перфектни. Чуваме мисълта на Автора пет минути, преди да се е появила. Чуваме я дори пет минути след като Авторът е умрял. Да демонстрираме ли?

– Нека живее, но остани готов за същото. Този Автор ние го диспечеризираме от тридесет и седем земни години. Безопасен е. Нещо по-важно! Безполезен е. Забелязваш ли някакви нови обекти, бъдещ предмет на нашия контрол?

– Четиринадесети, докладвам, забелязва се странно раздвижвание в “Подземието”. Подчертавам, странно раздвижване в “Подземието”. Чакам инструкции. Приемам…

– Сто и четвърти, какво е това “Подземието”?

– На “Иван Вазов” и “Раковски”.

– Не знаех, че Раковски и Вазов са писали заедно. Следва проверка. Чакай инструкции…

– Петстотин и първи, какво е това “Подземието” на Раковски, че и на Вазов?

– Господарю Петнайсети, докладвам: Не на Раковски и на Вазов, а на “Раковска” и “Вазов”. Улици. Хоремаг на формени неформали. Кръстили си единственото място, което е над земята “Подземието”! Нищо особено. Още една плаха демократична пръдня срещу нашето здраво социалистическо осиране. Осиране, бих го определил над-национално. Над-професионално. Над-кон-фиденциално…Това, дето току-що го казах, не го разбирам про-центово.

– Ех, бляд, ще го разбереш про-копейково и абсолютно сибирски. Не казвай нито мисъл повече, че изгоря партийно и материално! Знаеш инструкцията: Няма безопасен враг на парите ни! Няма безопасен враг на властта ни! Врагът никога не спи! Ние също никога не спим! Ние сме на всеки сантиметър! Затова, за всеки неформал – отделен канал! Искам несъществуващ, пряк, аудио-визуален, интер-активен, контра-пасивен, полу-проводим, цело-проводников, винтово-виртуален, 7.62 милиметров канал с това “Подземието”. Сразу, бляд! Сразу!!!…

…

Нещата определено се изплъзват от контрол. Щем или не щем, ще преминем към следващо явление. Естествено, ще обявим антракт, в който докато пушачите пушат, пиячите пият, а… биячите – бият, ние трябва да си изясним някои положения.

От изпълзяното до този момент става ясно, че през цялото досегашно действие първо на Театрото ние сме се намирали на различни нива в подземията на Измислената държавица. Тоест в нейната клоака. Това ни припомня един стар, стар анекдот, призьор за Златната решетка…

На един измислен стомашен глист му се родило стомашно глистче. Раснало и пораснало то, дошло време баща му да го запознае със света, в който ще живее. И тръгнали. Глистът напред, глистчето след него, той говори, то слуша…

– Тръгваме, моето момче от стомаха през чревния тракт. В началото са тънките черва. Около толкова метра. Минаваме край панкреаса, бъбреците, много завои, много нещо, но ето, че трасето се изправя. Навлизаме в дебелото черво. Още малко и ще стигнем до края на пътешествието. Ето това, сине, е Другият Свят.
– Тате, боже мой, какво е това зеленото и мекото?
– Това е тревичката, моето момче.
– Тате, а какво е това пъстрото и уханното?
– Това са цветята, моето момче.
– А какво е това синьото и безкрайното?
– Това е небето, моето момче.
– Тате, колко е хубав, уханен и безкраен Другият Свят! И защо ние сме се завряли в тоя гъз?
– Ех, сине, Родина! Измислена, но Родина…

Тук вече сцената се показва, но само за секунда и се скрива. Явно й е неудобно върху нея да се разиграват явления като предишните.

Някои хора си мислят, че сцената служи само за да има къде сеирджиите да видят какво става около тях, за да могат да го отрекат тутакси преди да са го разбрали. Но, от друга страна, не е ли сцената, която предопределя действията, които е възможно да се случат върху нея? Например – сцената е кварталната кръчма. Е, какви действия биха се развили върху нея? Правилно, пие се. Или родилен дом – ражда се. Или публичен такъв – плаща се…
Или като в нашето театро, което непрекъснато се движи из различни нива на мрачни, макар и в същото време отлично осветени тайни подземия? Какво действие да очакваме в мрачни, зловещи и засекретени подземия? Естествено, мрачно, зловещо и засекретено действие! По цялата верига на явленията. От явление първо, до явление пето. Или до сто и пето. Или до хиляда и пето…

И създадоха тези мрачни, зловещи и засекретени подземия измислената сцена, върху която да протича измисленият живот на измислените хорица от Измислената държавица.  Живот на инфантили, управлявани от марионетки. Живот на хора без воля за бъдещето, защото не помнят миналото. Живот сред фалшива нормалност, произтичаща от ненормална фалшификация. Живот на хора с минимализиран интелект и максимализирано самочувствие. На отчаяно примирение и войнстващо бездарие. Сцена на институционализирана простотия, облечена в медиен комфорт.

Изобщо, измислен живот на измислени хорица в една напълно измислена държавица. Слава Богу, ние не живеем там! Антрактът свърши.

Театрото отново понечва да се върне към своите подземия и последващото ги

Действие някакво,

но в това време малкото стомашно глистче реши да емигрира. Остана в зеления, уханен и син Друг Свят. И тъй като нежната му кожица не издържа на слънчевите лъчи, то скоро умря.

Естествено, завеса не пада. Защото завеса няма.

Тази пиеска също я няма.

И край няма…

…

АРТИЛЕРИЙСКА ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ ИЗЦЯЛО ВТОРО

От отминалото Действие Навярно Първо ми е жал за три неща:

– За Глистчето, което поради липса на житейски опит не осъзнава, че на родения да пълзи там, не е дадено да лети тук.

-За Вуте, който единствен знае за какво става дума, но е достатъчно мъдър, за да оставя другите да говорят. Вуте е пич!

-За Вечния Алкохолик, този аристократ по душа и мизерабъл по вътрешна необходимост, неотменно присъстващ в подзаконовите човешки дела, както вече беше казано.

Глистчето така или иначе ще си живее, докато някой помни и разказва вица за него.

Другите двама също са си живи, макар и относително здрави. Но последното се отнася до всички родени от жена и все още не гушнали босилека. И доколкото те са литературни герои, сиреч пълна и с нищо необоснована измислица на скапания ни Автор, те също са безсмъртни засега. Амин!

Да тръгнем след безсмъртието…

Авторът все още не ни е необходим.

 

ДЕЙСТВИЕ ИЗЦЯЛО ВТОРО

Сцената се появлява у пълнио си блесък. Оти народо го заслужава. Скърцàньето си е скърцàнье, а явлението си е

Явление пръво и изцело шопско

Там, у крачмèто, сите шопе са унутре, секи е стиснàл юзчето с ракийка, гледа у некаква си негова точка и се прави яко, че мисли. Улиза Вуте и води неква си парцалива отрепка.

– Я дай две – вика и седат они при Нане – па я че ви разказувам оти ви го влачим тоа.
– Па добре, че он те не влачи тебе – обажда се Нане.
– Море, я както се договеждам, они се влачат и двамата – некак си констативно изрича Кирè.
– Я ги заебете да се влачат как им душа сака – на шопето сите тиа простотии са му през куро – отсича Пандо. – Аде да си пийнеме.
– Па я затва ви го влачим тоа – вика Вуте, – да видите до кви долни и вредни примери ни води алкохоло. Начи, ако ние, шопето, не се освèстим и не станем как беше, не помним думата, но в смисал да не пиеме ракийка, че станеме като тоа тука. Вижте го сите и го напопържайте позитивно!
– Добре де – бавно и некак замислено заговори Нане, – като ни го водиш като отрицателен таков, оти поръча две юзчета и за теб, и за него? И оти го водиш у крачмето, а не у читалището, дето се попържа. У крачмèто, оно си се попийва откак свет светува, прав ли сам?
– Пръво, те тиа юзчета съм си поръчàл изцело за мене си и двете, оти съм жаден и потен. И второ – влачим го у крачмèто, оти у читалището нема никой. Кой че ти чете у време, кога сите пишат. А тиа, които не пишат – пиат.
– Аде по-кротко – обажда се Въсò, – те тиа, дето пишат, пиат повеке от назе. Оти ако не пиат, не могат да пишат. А па ние моеме да пиеме, без да пишеме.
– Ама мене друго ми натежа изведнъжка – неочаквано си надига капата Гюро, – разправат, че от сичкото само написаното оставàло. Кво ще остане от шопето, питам аз и отговоро го знам – нищо. Оти ние саде пиеме, а не пишеме.
– Па оно също си е изкуство – продума Вуте, – они пиат, за да пишат, ние пиеме, за да не пишеме. На кого ли е по-трудно?
– Па на нас, на кòго другиго. Те тоа въпрос е ясен. На шопето винаги му е най-трудно. Щото е много лесно да се напиеш и после да пишеш. Ха се напий, без да пишеш, да те видя аз каков шоп си – казва мъдро Нане и се обръща към Вуте – е за каков ни е тоа?
– Оти тоа саде пие, а не пише!
– Па он си е шоп!
– Никаков шоп не е. Он е от неква си Измислена дръжавица.
– Измислени от всички дръжавички – совутетаковайте се! – изцепи се Мето.
– Бе мене ми е по-арно да се сопенатаковам – некак си вглъбено рече Нане. И продължи – Вуте, тоа парцал може ли да говори?
– Мислим да може.
– Па щрàкни го да изпарцали нещо, че ми писнà от шопски простотии.

И Вуте го щракнà.

– Здравейте, мои мили братя шопи – бодро и без никаква запънка започна Вечният Алкохолик, той си беше, грешка няма. – Бидейки с вас еднакво злонамерено и злополучно злеравнопоставени в некаква си измислена пиеска за некакви си измислени държавици, требва ясно и категорично да заявим на всекакви автори, автократи, авторитети, автомати и автомонтьори – с измислиците дотук! Автокефално право на всеки автоизмислен автосервиз е претворяването на четиритактовия двигател с некакво горене в двутактов такъв. Първи такт – автоналиване. Втори такт – автоизпиване. Първи такт – автоналиване, втори такт – автоизпиване, първи такт, втори такт, пър…

– Вуте – обади се Нане, – мое ли, преди да му спреме на тоа автотактовете, оти че се автоосмъртиме бадева, да го питам нещо си?
– Мое.
– Абе ти оти си пиян, преди да си пил? – пита Нане отрепката парцалива.
– Благодаря за този въпрос – отвърна Вечният. – Винаги съм искал некой да ми го зададе. Даже по едно време му знаех и отговора. Ама го забравих. Напъвам се сега и…
– Море не се напиняй много, да се не посèреш – вмъкна загрижено Пандо.
– …и ето каква мъгла ми е из главата: Значи, помня, че исках да стана некакъв. Учих много. Четох много. Но некакъв не станах. Не помня по какви причини, но некаквото място беше вече заето. После ми се прииска да стана некакъв друг. Учих още по-много. Четох още по-много. Не станах некакъв друг. Некаквото друго място вече беше заето. Купих си една водка. Налях си, отпих и водката ме замисли. „Защо – ме попита тя – искаш да станеш некакъв или некакъв друг, а не искаш да си бъдеш Ти? Поради що се срамиш – гавна ме тя отвсекъде – да се наречеш Алкохолик? Щото ти нещастник си се родил и алкохолиците са твои братя!” Ето, рекох си аз, откъде болният Смирненски е тръгнал по пътя на безсмъртието. А теб те е срам. Срам, срам за теб! – рекох си и си купих втора водка. Те така пропих. Та é до сега.

– Нещо не ми удише – рече Кирè. – Я откак се помним, си пием, а никога не съм се срамил от таа работа. И баща ми си пиеше некакси гордо, и дедо ми си пиеше некак си гордо, и яз си пием некак си гордо. Нивгаш не сам близнàл нищо от срам. Е и сега си пием ракийката и никакъв срам не ми е. Не ми удише нещо!
– Човек пие тежко – продължи Вечният Алкохолик – по две основателни причини. Кога мисли и кога не мисли! Във всички останали случаи се напива случайно.
– Нещо не удише – тъпо и упорито продължава Кирè. – Сите, които ги знам, пиат, откакто ги знам, но пияница у тех нема. Не удише.
– Удише – се намесва Вуте, – сите они пиат от срам, а ние си пиеме за кеф! Апсилютно удише! А те тоа че го дадем на Пена да го поизмие, може и от него човек да стане. Ха наздраве!
– Я Пена на тоа не давам, че я разврáти! – отсече Нане – Поради що се срами он да пие ракия като сите ора, ами пие водка? Поради водката он е станал пияница, а не щото пие. Сите пием, ама пияници не сме.
– Да де, ама си пием ракия.
– Че то тогай, че доде, че ракията е лек против пиянството! – обади се Гюро.
– Така ли че доде?
– Така че доде.
– Аде бързо да цръцнем по една ракийка тогай.
– Да цръцнем.

И цръцнаха. Когато суматохата утихна, Вуте пак се обади, обръщайки се към Вечния Алкохолик.

– Ние те у това кръчме сме прости. Имаме си ракийка, имаме си Пена, имаме си Шопско, и оно ни стига, па и артише. Никой не ни закача, арно си ни е. От време на време некой фане, та скокне, та рипне, та фръкне, та кацне и напише некви простотии за нас, ама нас ни е на онаа работа. Що не казуваш – кви са тиа измислени дръжавици, оти авторо сака да ги изтъпани усред село, ега дойде демокрацията, да ги утрепе?

– Абе да ви кажа, що да не ви кажа, ама тая история с измислените държавици не е кратка, още не съм я започнал и вече ми пресъхна гърлото… – живна Вечният Алкохолик. – Ха да поръчате по едно и да потегляме. За мен водка. Голяма.

– Да поръчаме – склониха некак си съучастнически и бързо шопето, – ама у Шопско водка се не пие. А за назе че викнеме по една ракийка, оти се не знае дека че омръкнеме. Там и кръчме мое да нема. Или да е измислено и оно.

– Па я не тръгнувам тогай – запъна се Пандо.

– Трай бе, серсем, дека сите шопе, там и гол Пандо. Давай да тръгнуваме за тиа измислени дръжавици…

И тръгнаа… Да послушаме Вечния Алкохолик. Той не винаги знае какво прави. Но винаги знае какво говори…

“- Летеше си, пичове шопски, междупланетният галактически лайнер“Румянный Командир” в Междузвездното лайнерско пространство. Новият му …”

 

Явление второ, класово-партийно, изцяло румено

Летеше си, пичове всякакви, междупланетният галактически лайнер“Румянный Командир” в междузвездното лайнерско пространство. Новият му класово-партийно-омразов двигател го плъзгаше безшумно между Слънцето и Луната, Венера и Земята, омразвайки всички справедливо и по равно. Този двигател, откритие на един епилептик, половин филателист, цял филантроп и три жени, които не знаеха точно какво откриват и какво закриват, обличайки и събличайки се в един симпатичен порядък, се оказа, че е изграден точно на този принцип.

– На кой принцип, ще попитате.
– На принципа на класово-партийната омраза, ще ви отговоря.
– Какъв е принципът на класово-партийната омраза, ще попитате.
– Ами колкото повече омразваме класите партийно, толкова повече енергия се отделя в лайнерския двигател.

Командирът на лайнера се казва Румен Руменов Румянников. Но никой не знае, че е такъв. Нито го знае, че е какъв! Защото под прикритие работи той като барман в бар ”Руми”, в който могат да влизат само тези, на които първото име е около Румен за мъж и около Румена за жена, доколкото за членовете и членките на руменоидния екипаж може да се даде такова категорично полово определение. Изобщо на този Лайнер всички са под руменоидно прикритие и нито един не е това, което е, и нито един не е сова, освен естествено агент Румен Сова. Но никой не знае кой точно е той и дали пък няма да се окаже, че е всички.

Барът е одизайнен като типична румена стая. На стената са закачени руменографични портрети на Вождовете, Учителите и Прогресивни класово-партийни омразисти Марксуел, Енгелсон, Ленин, Бащицата  и Тарабович, от Руминтернационалът света ще орумени! Пред портретите има маса, покрита с румен плюш. Около масата са насядали няколко руменоиди, които и да са те. Пред всеки е ситуирана лимонадена чаша, пълна с Шотландска гроздова. Шотландската гроздова, както знаете, се пече от едни Шотландски шопи и се внася срещу забранени пари, поради което не се допуска явно на лайнера. Изобщо всичко, което виждате, освен портретите и самият  румен екипаж, е забранено за ползване и не се допуска на лайнера. По тази причина навсякъде е фрашкано с недопустими предмети и стоки. По принцип руменоидите забраняват на всички онова, което искат само за себе си.

Барманът Румянников (същият е и Таен Императократорски Чиновник, но и той самият не знае това!), който и да е той иначе, отпива шотландска от лимонадената чаша, люпи фереджефъстък уж без да бърза, и говори ето такива неща:

– Ой, какой хароший чаец попиваеме ние с вас, румени мои другари. Ой, какой хароший, но не затова сме се събрали днес, вчера и утре също, въпреки че никой от вас не знае за какво сме се събрали, ние тоже. И като не знаете за какво сме се събрали, защо да не поговорим за него, да пообменим информация, да преценим достигнатото дотук и да определим новия си стил и метод на работа с оглед и предвид бъдещите промени.

– Ой, не гаварите така, другарю Румянников, какие такие промени, тъкмо сме на един такова разстояние от развития зрял руменосоциализъм, аха-аха да го хванем…

– Ще хванем от трите румени най-дългото, ако сразу не поемем Курс към въоръжена социална демократизация, ти казвам аз на теб, другарю Пастуховски Румен! Не виждаш ли какво става в държавицата? Ври и кипи, светът ври и кипи, стената, дето я бяхме вдигнали между очите, ушите и разума се срути величествено, и те започнаха да си комуникират.

– Кой почна да си кому-у-уникира? – попита натопорчено Румунчо – идиотът на лайнера.

– Очите, ушите и разумът на аборигените от държавицата, ама що ли се хабя да ти обяснявам. Я ходи да резнеш някоя недоубита контра.

– Бе, я не ми приказвай паешки гъзове – обади се гъгниво генерал Румен Армейков – С`танков, за два часа танковете ще дойдат и че им прекипим лайната на тия хлебарки междузвездни! Да се обадя ли по петолъчката?

– Ще ми се обадиш по дедовия. Току-що агент Румянцев съобщи, че петолъчката е демонтирана от шпила. Нема вече петолъчка и ти вече не си С`танков, а Без`танков. Пенсиониран си. Вила в Лозана, сметка в евро. Обади се на сина си в Лондон да е готов за план “След Тато”. Той ще ти обясни що е то евро и има ли почва у нас.

– Покорно благодаря. Разрешете да отплувам с първи резервен модул.

– Плувай, другарю, плувай! И не забравяй на кого дължиш всичко! Какво ме гледаш, Румич? Ти ще поемеш цивилната власт на държавицата.

– Че коя е тая цивилна власт, другарю Румянников, аз никога не съм учил в световната румена столица за цивилна власт! Това е предателство към военизираната диктатура на нашите руменоидни идеи, към заветите на Ленин, Бащицата и Тарабович! Това е…

– Трай бе, жълтурковец. Заветите на Ленин, Бащицата и Тарабович е винаги да сме на власт. Когато и да е, където и да е, както и да е!

– Другарю Румянников, този Курс към въоръжена социална демократизация като какво трябва да го разбираме? – попита срамежливо Руменчо Хърмъриванчов.

– Тебе нищо ти не требе да разбираш, младежо. Учи си историята на руменоидите и си трай. Чичко ще те направи по-късно руменоиден социален президент. Като му дойде времето. И си направи един евроинтеграционен клозет, стига си пикал из всемирното пространство.

– Като му дойде времето, другарю Румянников – отговори срамежливо Руменчо Хърмъриванчов.

– Браво, ще стане социален Президент от теб. Другарю Свързочников, имаме ли връзка с Централния наблюдателен диспечерско-команден център за наблюдение, диспечеризация и управление на Курса към въоръжена социална демократизация на държавицата, как само го изрекох, а?

– Умрях, но връзка дадох – промълви свързочникът Румен Свързочников и умря от отдаденост към връзките.

– Друг ще го смени и толкоз – отсече Румич и добави. – Да го наградим посмъртно с орден “Стара планина”…

– Руменишевич, хайде да си спазваме субрумординацията. – изхърмърмори Хърмъриванчов, бъдещият Гоцеола – С ордени “Стара планина” ще награждавам аз, когато му дойде времето!

– И мен, и мен – промълви някак си поетично поетесата Румигла Румиловска – Залп.

– И на всички нас – тутакси се включиха и четиримата щатни румени интелектуалци.

– Молчать! – изрева Румянников. – въоръжената социална демократизация още в космоса, те ордени “Стара планина” искат!….Хальо, хальо, Центр, слышеш? Тук “Румянный командир”, приемам.

– Тук Център, чувам, Лайнер?

– Тук Румянников, докладвай за хода на Курса към ускорена въоръжена социална демократизация.

– Докладвам: Курсът към ускорена въоръжена социална демократизация на държавицата завършен. Всички стари структури съхранени, преоблечени и преоборудвани. Като нови. Вся власть там, где положено! Денги тоже! Дезинформацията стана абсолютна информация. Дезорганизацията – абсолютна организация. Престъпността и правораздаването се самоизключват, самосезират и самоусъвършенстват непрекъснато без вътрешни конфликти. Културата удавена в Биг Брадър, Лонг Лонг Лонг, и в министрите си. Науката – изчезнала безследно. Изкуството, Литературата, Журналистиката – контролирани от трудовак и лично от Мегаломедийния Император. Преходът на червените човечета към руменоидност контролиран от нас приключи и е категорично описан в книга от соцполитсоциолозите ни Трайчева-Спокойчева-Комунянова по ваши указания. Държавицата вече е абсолютно корумпирана и напълно измислена! В нея не може да се случи нищо, което не е измислено преди това в нашата лаборатория трудовак! Спешно изпратете социален Президент и евро-ориентиран цивилен Премиер. На монарха-Премиер, когото временно измислихме ние, му минава времето. Приемам…

– Стига с тоя трудовак и тоя Мегалоимператор! Тях ние сме ги измислили! И Лонгура ние сме го измислили! И Левомустакатия ние сме го измислили. И Прехода ние сме го измислили! И тебе ние сме те измислили! И всичко, което вие там сте измислили, ние тук сме го измислили! Като помисля малко, и себе си май сме измислили!…Иначе отлично свършена работа. Как стои въпросът с Врагът?

– Враг Омразен сътворен. Няма наше престъпление, което той да не е извършил. Няма наше злодеяние, за което той да не е виновен! Няма негова мисъл, дума или действие, които да не са унищожени от нас, един ден преди да ги е измислил, издумал или извършил! Няма лъжа, измислена от нас за него, която да не е истина!

– Ей, Център, поспри се малко. Москва не вярва на хвалби! Я виж какво стана в близката чужбина Покрайна? И там уж нашите другари владееха положението, а каква стана? Отвори ни се такава работа… Е, може да ползваме вашия опит. Нов социален президент и ориентиран към еврото…поправка Европа…цивилен премиер ще доставим навреме. Само спечелете изборите. Трябва да приключваме. Кацането при вас се отлага. Засега. Сменяме курса на лайнера. Посока Киiв. Но вие ни чакайте. Пригответе площадка за кацане. Пак в лозето на Габровски, естествено! Ще се върнем за изборите ви. И гледайте да не осерете делото на Ленин, Сталин и Тарабович! Победа будет за нами! Край!

Лайнерът величествено започна ляв завой за смяна на курса. Пред екипажа се откриваше чудесна възможност за създаване на още една измислена държавица – Покраина. В мозъка на Румянников се оформяше глобална картина за победа на Курса към въоръжена социална демократизация в планетарен мащаб. “Щом в отделно взетата държавица може, защо планетарно да не може?” – класово-партийно питаше се той.

Румен Руменишевич, наричан Рум Румич, прилежно продължи четенето на фундаменталния труд на Ленин и Сталин “Стил и метод за превръщане на народа в тълпа чрез въоръжена демократична диктатура на винаги прогресивния социализъм!”

Румен Хърмъриванчов, бъдещият червен вожд Гоцеола,  се отърси от приятната мисъл за евроклозета в светлото бъдеще и продължи писането на фундаменталния си труд “Как да напълним старите празни думи с ново, още по-празно съдържание?”

И лайнерският идиот Румунчо си мислеше нещо съвсем близко до същото. “Пак ми се отваря работа с тези недоубити контри!” и с мрачно задоволство гледаше към Киiв.

Румен Румянников блажено отпиваше от шотландската гроздова, лющеше фереджефъстък и замечтано гледаше към картата на света.

Лайнерът ускори ход и изчезна в междузвездното пространство, оставяйки след себе си горчивата миризма на умъртвената в класово-партийно-омразовия двигател човешка енергия…

 

Явление трето и отново шопско

“Лайнерът ускори ход и изчезна в междузвездното пространство, оставяйки след себе си горчивата миризма на умъртвената в класово-партийно-омразовия двигател човешка енергия. Някъде долу или горе, или където и да е, държавицата, в която всичко освен Враг Омразен беше измислено, продължи прогресивния си и напълно безсмислен живот!” – изрече Вечният Алкохолик, и нервно затърси чаша с водка по масата. Но такава нямаше. Вуте с разбиране му побутна едно юзче с ракийка и умореният разказвач го гъврътна, преди да се е допрял до него. С нов огън в очите той завърши разказа си:

– Това знам, братя шопи, за Измислената държавица.

Гъврътна мълниеносно и юзчето на Нане и заспа на масата.

Шопите заклатиха в мъдра заклатеност капите си, зацъкаха некак изтънко и замислиха на ума си: ”Бре да ебем и пияната му парцалетина да ебем! Тц! Тц! Тц! Ако е верно, начи не е измислица. Ако е измислица, начи не е верно! Оти го довлече Вуте тоа скапаняк, да не знаем съга ние измислени ли сме или не сме? Тц! Тц! Тц!…”

– Вуте – престраши се Нане, – оти го доведе тоа скапаняк, да не знаем съга Пена измислена ли е или не е? Тц! Тц! Тц!

– Мани Пена, ами като не знам съга таа ракийка що я пиеме, измислена ли е или истинска, а? – обади се Пандо. – Щото, ако е измислена, тогай тоа немаше да се осмърти от две никви юзчета. Ама ако е истинска, оти ние се ненапиваме като тоа извратеняк водкопиец? Те това ме мъчи съга! Тц! Тц! Тц!

– Мани ни нас, мани я Пена, мани я ракийката, Шопско не знаем измислено ли е или не е! – пак се изцепи некак патриотично Мето и хлъцна звучно – Тц! Тц! Тц!

Вуте, който си църцореше некак съвсем изтънко от юзчето и гледаше некак съвсем навътре у себе си, току рече:

– Немой тъй с лека ръка да манеме назе си, още по-малко Пена, сакън за ракийката. Значи според както язека го мислим, да ви питам: кога се срещнат две измишльотини, що се получава?

– Голема измишльотина – отвърнàа шопето.

– Тъй! А кога се срещнат измишльотина со нещо истинско, що става?

– Кютек – отвърнàа шопето.

– Тъй! А ако се срещнат две истински работи, що се получава?

– Що? – попитàа шопето.

– Шопско се получава, ето що се получава! – отсече Вуте.

– Че как тъй? – попитàа шопето.

– Пръвото е ясно. От две измишльотини и четвърт истина не можеш изцеди. Верно ли е?

– Верно е!

– Второто го видехте – измислената пияница парцалива пийна от нашата истинска ракийка и падна, се едно че Мето го млатнà по тиквата. Верно ли е?

– Верно е!

– Трето – кога истинскиот шоп пие истинската ракийка, се получава истинско крачмè, а крачмèто си е направо Шопско, верно ли е?

– Евалла, Вуте, голема работа си, върна ни верата и истината, и живото, и рахатлъка ни върна. И Пена ни върна! И ракийката ни върна!

– Обаче, братя шопе, я се си мислим за ониа орица от Измислената дръжавица. Они ручат ли? Ручат. Одат ли? Одат. Пиат ли? Пиат. Таквоат ли? Таквоат. Пцует ли? Пцует! Е, питам ви, мое ли таков човек да е измислен?

– Оно че доде, че не мое!

– Па га не мое, не мое!

– И кой е измислен тогай? – некак си натъртено и дебело попита Вуте.

– Па кой? – некак си като че ли знаещи отговора попитаха развеселено шопето.

– Начи, измислен е тоа, който измисля измислените дръжавици! Това ви го казувам язека, Вуте, и виквам на сите у крачмето по едно! Щото едно е да копаш лозето, друго е да кацаш с лайнеро наготово у него. Язека, тиа румените, така ги разбирам. Некой друг да сàди, да кòпа, да полива, да бèре, а он, руменият, саде да пие и да лапа. И че ви кажем, дека не е луд руменио тарикат, луд е тоа, шо е сàдил, кòпал, поливàл и брал. И после сам и доброволно го налива у бездънния търбух румен! Е па нема ли кой да му каже на тоа баламурник, че е баламурник?

– Е па нема! – отвърнàа шопето.
– Е те за това са шопето! Да рекнат на истинския, че е истински, на баламурника, че е баламурник, и на измисления, че е измислен! Ха наздраве!
– Наздраве, Вуте, голема работа сме ние, шопето!
– От шопето по-големо нема!
– Е па нема!

 

Явление четвърто и некак си почти последно

Хоремагът, някогашна кръчма, сега се нарича “Подземието”. Намира се в геометричния, а може би и в тригонометричния, а защо не и ергонометричен и дозиметричен център на столицата на Измислената държавица. Просто тръгваш от Ректората за Лондон, третата пряка в дясно, едно дворче с масички и всичко, което е необходимо, за да си поръча човек една бира, ако не му се пие, или всичко останало, ако му се пие. Сега е ранна привечер и в хоремага има все още малко хора. Дали ще се увеличат, не зависи от автора. На една маса отпреди пиеската си седи пред чаша с неизвестно съдържание Духчето. Сигурно е на двеста и четирийсет години, но видът му е на млад, шейсетгодишен пич. Той е пич. Не разговаря, защото е сам. Логично, макар че се случва и обратното. Обратното е да не си сам и пак да не разговаряш. Духът е човек, който също не зависи от Автора. Нещастник. Авторът, не Духът.

Появява се Гаро. Арменец. Говори високо, бързо, много и със арменско самочувствие.

– Ооо, Духче, ти тука ли си вече?
– Аз съм тука от двеста и четирийсет години, бе кретен. Айде сядай, че се разсъхнах от самотия.
– Чакай да си викна нещо за пиене и ще ти разправям. Ооо, Пепи, докараха ли от ония кренвирши?
– От кои кренвирши?
– От тия отпреди петдесет години.
– Що питаш мен? Аз тогава не съм бил роден. Питай тоя до теб.
– Той пък не помни що е кренвирш с плънка от месо бе, Пепи. Дай тогава една водка с кóла. Голяма. Кóлата отделно. И водката отделно.
– А не искаш ли и жена ми отделно, а?
– Жена си имам. Водка си нямам. Кóла си нямам. Кого чакаме тази вечер?
– Жена ти! Жената на Духчето! Авторът! Жена му, ако има такава! Бербат Бербатов – самият!. Индиана Джоунс – истинският! Д. Д. и Н. Н., самите Те! Войн Войнов и Малката Жужа Голямото Сърце! Още – жените им, мъжете им, любовниците им, децата им, роднините им и придружаващите ги лица и задници. Ти, извинявай, кого точно чакаш?
– Жена си. Жената на Духчето. Авторът. Жена му, ако има такава. Бербат Бербатов самият! Индиана Джоунс – истинският! Д. Д. и Н. Н., самите Те! Войн Войнов и Малката Жужа Голямото Сърце. Още жените им, мъжете им, любовниците им, децата им, роднините им и придружаващите ги лица без задници.

– Печелиш водка и кóла. Поотделно. Без жена ми!

Появява се Войн Войнов. Леко е пиян. Много по-леко, отколкото би му се искало. И много по-тежко, отколкото би искала жена му. Сяда. Водка с кóла. Голяма. Никакви шеги с Пепи и кренвиршите му отпреди петдесет години. Войн никога не се шегува, когато става дума за водка. С кóлата може…

– Къде беше бе, Войнов – не се сдържа Гаро? – немаше те напоследък.
– Отразявах, Гаро. Щото нас са ни докарали до крайпътни отражатели. Днес отразявах Лидито Шушулкова. – Войн е отразител. В старо време на такива са им казвали Журналисти.
– Отразявал си дедовия ми – намеси се Духчето. То винаги говори с един незабележим уклон към словесна перверзия и пълна свобода на междуполовото изразяване. – Тая слива отразява само духовна незаинтересованост.
– Не те разбрах точно – енергично се намеси Гаро, – тя ли е духовно незаинтересована?
– Трай бе, арменец, духовното е незаинтересовано от нея.

– Духовното никога не се интересува от нищо друго освен от себе си! Духовното е световна субстанция, която съществува заради собственото си самоусъвършенстване – се чу нов тих, мелодичен и леко мъркащ глас в хоремагчето, този на Бербат Бербатов, писател. – По тази очевидна причина не се интересува и от мен. Но аз се интересувам от Духовното и ще го преследвам, докато стана част от него. Здрасти, Духче!
– Да го духаш – отговори Духчето.
– Водка с кóла–не му остана длъжен Бербат.
– Мамка ви на всички – простена Духчето, – всички педераси тук знаят, че на мен Водка с кóла ми е забранено от…вече сто-и-осемнадесет-години-стигат насам.
– Пий си неизвестното съдържание и си гледай кефа. Животът е кратък.
– Кратък за теб – отговори Духчето. Питаш ли ме мен, дето тук на същата тази маса съм пил неясно какво заедно с праправнуката си, която умря преди дeветдесет и три години на деветдесет и четири ненавършени? Не помня момче ли беше или момиче.
– Че то на деветдесет и четири ненавършени това няма никакво значение вече – изстреля Гаро.

Появиха се Д.Д. и Н.Н. Той е Издател, Тя е Поетеса. Но не знаем кой от тях какво е. И дали пък не е точно обратното?

– Водка с кóла – поръча Н.Н. – Извинявай, Духче!
– А на мен водка. Две. Без кóла. – мрачно промени статуквото Д.Д. – Тук ли е оня смотаняк?
– Тук съм – тутакси се отзова Духчето.
– Не ти, Автора имам предвид.
– Нема го още.
– А придружаващите го лица?
– Тук сме – радостно откликнаха появилите се от нищото Вуте и Вечният Алкохолик. Седнаха край масата до останалите. Вуте сръчно извади отнякъде две юзчета с ракийка и подаде едното на Вечния, гледайки гнусливо към водката.

– Вие пък какви сте? – попита леко раздразнен Гаро.
– Художествена измислица.
– Художествените измислици не пият! – отсече Гаро.
– Ти ще ми кажеш – отвърна му Вечният Алкохолик и продължи – Чакаме ли още някого?
– Авторът… и… тебе какво те интересува?
– Тебе те интересува – отвърна Вечният. – Кажи им, Вуте.
– Па да им рекнем. Пръво Авторот нема да доде.
– Защо?
– Оти го е срам ква я е забъркàл тук. Пийте си от тая гнусот, дето си пиете и слушайте що ще ви казувам я, Вуте от Шопско.
– Чакай, Вуте, не започвай – чу се звънко гласче.

В хоремага влиза с бърза и танцуваща стъпка Малката Жужа Голямото Сърце. Тя е актриса и знае всичко за Измислените светове. Живее в тях и познава всичките им обитатели, включително и Вуте, който ѝ се усмихна широко, внимателно я хвана през кръста и я повдигна да седне на стола до неговия. – Здрасти, Вечний – продължи тя от стола и направи седнал реверанс към всички. Поръча си чаша вода. Малката Жужа Голямото Сърце няма нужда от водка, за да понася живота около себе си.

Някак си тихо и незабележимо към компанията се присъедини и Индиана Джоунс – истинският. Постави пред себе си на масата един долмен и два менхира, загледа се вглъбено в тях и не помръдна до края на пиеската. Явно през цялото време беше някъде другаде.

Вуте цръцна някак изчаквателно от юзчето и попита:

– Та докъде бехме я докарале?
– До “я съм Вуте от Шопско” – припомни услужливо Бербат.
– Та я съм Вуте от Шопско – спокойно продължи Вуте. – Тук сме с те тоа пияндурник парцалив да оправим целата галимация с пиеската на авторо.
– Каква пиеска бе, шопе – не се стърпя Гаро.
– Вижте сега – намеси се Вечният Алкохолик, – работата е там, че всичко около вас е измислено. Фалшиво. Декор.
– Ти ли ще ми обясняваш на мен – обади се Малката Жужа Голямото Сърце.
– От друга стрън, сите вие сте си баш. Истински, сакам да речем – продължи Вуте.
– И аз ли? – попита Духът.
– И ти. Щото човек може да си измисли тяло, но дух не може. Духът е най-истинското нещо от всичко. А авторът ви скапан е измислил някакви подземия отдолу, някакви лайнери отгоре, само и само да утрепе Духа ви.

– Ще ми утрепе дедовия – изсумтя Духчето.
– Те така требе! – одобрително заклати капа Вуте. – Начи ние се събрааме у крачмèто у Шопско, там, таквозе,  хоремази немаме, и като чухме що ни разказà тоа пияница смотан, се замислийме. Мислим, пием, мислим, пием, по едно време кога гледаме, Нане саде пие и не мисли.
– Оти не мислиш, Нане – питаме ние, – а саде пиеш?
– Оти го измислѝх! – рече Нане.
– И що измислѝ? – питаме пак ние. – Е те това – рече Нане – и ни го каза. И ето ни тук.

– Тук сложи поантата – чу се Шепот откъм дървото Бор.

– Я поантата си я тургам саде на Пена – с достойнство отговори на Шепота Вуте.

Дървото Бор тихо се измъкна от двора на хоремага и запраши засрамено към Борисовата градина. Малката Жужа Голямото Сърце му помаха с ръчичка.

– И да се върнеш – извика тя след него.

– Няма начин – отговори дървото Бор и се запревръща в несъществуващ, пряк, аудио-визуален, интер-активен, контра-пасивен, полу-проводим, цело-проводников, винтово-виртуален, 7.62-милиметров канал за несъществуваща връзка с Централния Командно-Оперативен Диспечерско-Контролен Център–ЦКОДКЦ.

– Измишльотини Авторови – промърмори Вуте и се прекръсти, преди да продължи. – Начи, според нас, шопето, имате две алтер…такоа…алтер…

– Алтернативи – подсказа Вечният Алкохолик.

– Апсилютно! Пръво, моете да станете и вие измислени и тогай си оставате у авторовите измишльотини за цел живот. Малката Жужа Голямото Сърце го знае кво е туй целиот ти живот да е Театро. Ама она го прави, оти и иде отвътре и щото тя улиза и излазя от тех, кога си сака. Освен това, она улиза и излазя от едни пиески, които са вътре у Големото Театро. А туй, Големото Театро, хем ви иде изотвънка, хем друг ви турга да сте целите у него, хем ви лаже, че ви е арно. Заменили са ви ракийката с некаква си водка. Туй нещо само като му чуе името шопето и тутакси се потриса гнусливо.

– По вкус и цвет таваришчи нет! – обади се столът под задника на Духчето, но то отдавна недочуваше или чуваше само онова, което си струваше да бъде чуто, и не с този си орган.

Гаро обаче, подочул нещо, не пропусна да се пошегува с Духчето:

– Да не земеш да се посереш сега, а, Духче?

– Трай бе, арменска уста зейнала! – защити се Духът. – Един Дух може да се посере, но никога няма да се изложи!

– А каква е втората възможност? – тихо попита Бербат и леко премести единият от менхирите пред Индиана Джоунс. Просто уравновесяваше композицията от мегалитните послания и техния изследовател.

– Второто е да разръшкате яко тия измишльотини, подземия, лайнери, ходещи дървета Бор, румени руменини, говорещи столове и да си върнете старото и красиво име “Кръчма” на тоя хоремаг, дето името му е като на бойно отровно вещество от Първата световна! Мегаломедиаторът да си хваща Светулчицата Прозрачна Незнамчия под едната мишница, Велчето Пеева под другата и да си ги отнася вдън гори Велкомàрковски и тилилейски освен това. Никакви Левомустакати и Лонг-Лонг-Лонгуровци не ви трябват, за да боядисват белите неща черни, черните – червени, червените – жълти. Станали сте разногледи от измишльотини. Цялата ви измислена от румените човечета държавица е на път да се превърне в едно риалити шоу Биг Брокер. Румените ще ви затворят вътре, ще ви определят дневните дажби, ще ви поставят тъпи задачи, ще ви доставят водка, ще ви обясняват какви щастливци сте, ще ви обират ежедневно всичките парички и ще се превиват от смях и задоволство, гледайки ви какви шашкъни сте! Разрушете тези фалшиви декори, преди да сте се превърнали в част от тях! Иначе те ще ви разрушат!

– Мамка му, тоя алкохолик е прав – скокна Гаро.

– И най-страшното, ще ви пее непрекъснато руменоидът Месалин Месалинов! Те това е. Изпи ли си ракийката? – попита Вуте Вечният Алкохолик.

– Изпих я.

– Аде да си одиме. Остави им на тиа тук юзчетата за спомен. Квот можааме, направийме.

И изчезнаха.

По тротоара пред хоремага премина група деца от организацията Лонгурюгенд, пеещи с цяла гърло:

Всички мразим Враг Омразен!
Той е черен, лош и мазен!
Той е мангасар и мавър!
Мръсен Демократозавър!

Друг е батко Лонг-Лонг-Лонг!
Той е царят на пинг-понг!
И не прави саламура,
а Лонгурова Колтура!

Няма Път и Поетеси,
няма фадър, няма мадър,
има само есемеси
до школото ни “Биг Брадър”!

Вече нищо не ни плаши!
Никой друг не съществува!
Ний сме бъдещето Наше!
Курс продава, курс купува…

 

И отминаха към съседната улица, обръщайки за адет контейнера за смет на ъгъла.

Над главите бавно прелетя хеликоптер с окачен огромен трансперант на опашката:

”Жената на Враг Омразен е жена на Враг Омразен! Децата на Враг Омразен са деца на Враг Омразен! Приятелите на Враг Омразен са приятели на Враг Омразен! НИКОГА НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ТОВА!!! Изпратете есемес на РУМЕН и ще спечелите всичко!”

Компанията седеше притихнала, като че ли замислена от чутото и видяното. По едно време Духчето промълви:

– На вас ви е лесно. Ще послушате Месалин Месалинов по десетина, двайсет, трийсет години, накрая няма да издържите и ще си умрете по живо по здраво. Какво ще правя аз?!

– Ще пропиеш водка с кола – като че ли се обади някой от Някъде …Или може би от Никъде…

…

Завесата е паднала. Залата, появила се отнякъде, е празна, като изключим Вечният Алкохолик, спящ дълбоко на ред девети, стол четвърти, отляво. В драматургичен план ситуацията е много неловка, защото нито Авторът, нито Режисьорът имат идея какво да правят и да правят ли нещо въобще. Не са наясно пиеската свърши ли или още не е. Добре, че и дотук, и занапред никой не е разчитал и не разчита на тях. Затова, следвайки своята вътрешна логика и необходимост, ДЕЙСТВИЕ ИЗЦЯЛО ВТОРО решава, че още не е свършило и самò си вдига завесата. Отново сме в хоремаг Подземието точно там, където го оставихме. А ето къде точно го оставихме:

…Компанията седеше притихнала, като че ли замислена от чутото и видяното. По едно време Духчето промълви:

– На вас ви е лесно. Ще послушате Месалин Месалинов по десетина, двайсет, трийсет години, накрая няма да издържите и ще си умрете по живо по здраво. Какво ще правя аз?!

– Ще пропиеш водка с кола – като че ли се обади някой от Някъде…Или може би от Никъде…

Не е и откъм дървото Бор. Него го няма. Някак си незабележимо на неговото място пърха с листенца дървото Бреза. Хубаво дърво! Истинско дърво! Привлечен от външния му вид или от нещо друго, Бербат бавно се приближава до него, докосва с един пръст кората на ствола, помирисва едно от листенцата, без да го откъсне, и тихо заговаря на себе си или на дървото. Вярно, че да говори човек на дърво, голяма файда няма, но някои непрекъснато го правят… Полека-лека светлината се отдръпва от всички останали и се концентрира върху него…

ДЕЙСТВИЕ ТРЕТО И ПОСЛЕДНО.
МОНОЛОЗИТЕ.

…Не е и откъм дървото Бор. Него го няма. Някак си незабележимо на неговото място пърха с листенца дървото Бреза. Хубаво дърво! Истинско дърво! Привлечен от външния му вид или от нещо друго, Бербат бавно се приближава до него, докосва с един пръст кората на ствола, помирисва едно от листенцата, без да го откъсне, и тихо заговаря на себе си или на дървото. Вярно, че да говори човек на дърво, голяма файда няма, но някои непрекъснато го правят… Полека-лека светлината се отдръпва от всички останали и се концентрира върху него…

– Според основния закон на диалектиката количествените натрупвания неминуемо водят до качествени изменения. Количествените натрупвания в Измислената държавица, започнали с измислиците и простотиите, писани в лабораториите на мегаломедиата трудовак, бяха подети и продължени по един изключителен задъхано-просташки и недостоен, и точно затова харесван от сеирджиите начин от лонгуршоуто и заковани в съзнанието, подсъзнанието, надсъзнанието и околосъзнанието, ако се сещате какво искам да кажа и ако въобще съществуват такива неща, чрез вонящата омраза, бликаща от Левомустакатия Водещ. Когато в една измислена държавица ловко боравиш с единствените създадени и притежавани от теб самия лостове за формиране, информиране, форматиране и преинформатиране на персоналното съзнание, масовите проблеми винаги са адресирани към Враг Омразен. Има популации, които могат да живеят и съществуват, само ако имат враг. Когато нямат такъв, си го създават.

– В действителност – продължава той, заставайки с лице към празната зала, – проблемът на нашата Измислена държавица е, че тия, които са узурпирали правото да се чувстват нейни вечни господари, просто нямат нужда нито от Истината, нито от приятели, да не говорим за Духовното! Около тях се въртят всякакви полуинтелигентни, полуграмотни, полуобразовани хорица, които им се предлагат, подлагат и продават. И са им безкрайно предани, защото това е единствената им възможност да се чувстват по-успели от комшиите си. Да карат по-добри коли. Да чукат по-готини мацки. Да обличат по-скъпи дрехи. Да живеят в по-големи жилища. Да ходят до по-екзотични острови. Не че е лошо, дай Боже всекиму, но никой от тях не си задава въпроса – какво да се направи, та Фахрито от Делиормана, Стоян от Горно Камарци, Васил от Факултето, прибавете когото се сетите, да заживеят по-добре.

Животът, любезни мои, губи своето съдържание и смисъл, ако човек не го вижда в две посоки. Първата е откъде идваме? Как така сме се довлекли до днешния си ден и защо? Втората е накъде отиваме? Това ли е нашият предел, Биг Брадър ли е или простотиите на Лонг-Лонг-Лонг, и нима Времето и предците ни са изхабили и себе си, и дните си, за да стигнат до патологичната омраза на Левомустакатия към всичко, което не е той самият. Или по-точно – неговия Спонсор, защото без него самият Водещ е нищо. Кой е тайнственият царствен Мон Арх и какво той търси и намери тука? Българин ли е Румен Руменишевич Руменишев наричан за по-кратко Рум Румич, човек ли е генеръл Румен Пет Шестаков, нормален ли е Пастуховски Румен, за какво всъщност хърмърмори Румен Хърмъриванчов, в коя държава живеят те в действителност – нашата или тяхната? И в коя държава живеем ние – тяхната или нашата…

– Е те тва е вапросо! – се чува доволният глас на Вуте от Шопско. – Море, че се договедите вий, ама…

– Защото двете държави са несъвместими. Ако живеем в тяхната, значи всичко е организирана перверзия, в която шепа високоплатени галактически манипулатори се гаврят с хилядолетната история на един достоен народ. Ако живеем в нашата, тогава за тях просто няма място на нашата свещена земя.

Не познавам истинския Автор на това Театро и надали някой ще си признае, че го познава. Хора, близки до него, умират от естествена смърт, следствие от разстрели и взривявания. По земята на прадядовците ни се разхождат самодоволни изчадия с имена, взети от животинските, растителните и анатомичните енциклопедии. Всички те вече са легитимирани в нашето ежедневие от постановчиците на Театрото. Те са норма, всичко освен тях се определя като ненормално. Свещениците воюват за свещоливниците, но не и за свещените души човешки. Бог е мъртъв в една държавица, в която учениците и наследниците на тези, които са хвърляли хора за храна на свинете, днес са на първия ред в Църквата.

А може би не е мъртъв Бог, а сме мъртви всички ние…

Всеки определя себе си. Аз усещам тежестта на моя дълг, който дядо ми, без нито една дума, ми е предал. Чувам думите, които баща ми така и не успя да ми каже. Сигурен съм, че и моите деца ще разберат това, което аз няма да успея да им предам. Животът е отговорност, а не торба с късмети. Нито безкрайно щастие. Нито телевизионна игра. Животът е това, което всеки Божи ден призори се е натаралежило срещу теб, и ти трябва да го накараш да те обича. Не за друго, а защото и ти го обичаш. До дупка! До оная спасителна и последна абсолютно черна дупка… Където се сливаме с Духовното… Или с Нищото…

Всъщност, единственото, което се опитвам да ви кажа, е, че ви обичам. Може би съм употребил малко повече думи. Простете ми… А това дърво Бреза, не знам защо ми мирише на дървото Бор… Казвам го, не защото има някакво значение, само за да го знаете…

Покланя се на празната зала и кротко си сяда на пластмасовия стол. Не поглежда към никого. Дори и към водката. Това, Духовното, изглежда е голяма сила!

Светлината отпуска пипалата си по сцената и меко обгръща Гаро. А и той не ѝ се съпротивлява много. Обича светлината на прожекторите и това си е! Помня веднъж, когато… Но това е от друга пиеска. В тази Гаро става, отива на авансцената, покланя се, след което проговаря:

– Знаете ли защо псетата лаят по Лъва? Щото ги е страх от него. И понеже са псета, животни, предани до глупост на господарите си, или лаят до посиране отдалеч – ако са малко, или скачат да го хапят – ако са глутница. В естествения живот, ако някъде все още съществува такъв, псетата нямат никакъв шанс срещу лъва, освен ако той е много стар, много ранен и много болен, а те са стотици, млади и гладни. В Измислената държавица обаче те, псетата, си имат Мегаломедии! Имат си Банки! Имат си Служби! Имат си Магистрати! Имат си престъпници! И знаете ли защо ги имат? Защото са превърнали народонаселението в свой образ и подобие. И маха това народонаселение щастливо с опашчица на подхвърленото обещание за оглозгано от Глутницата кокалче, мучи с телешки възторг на всяка простащина, прегръща с ентусиазъм всяка откровена лъжа. Заграбва тази кучешка Глутница райските кътчета край Морето, но лабораторията за измама трудовак пише как Враг Омразен е най-големият собственик, разбирай, крадец в Измислената държавица, и всичко се втурва с гръб към Морето да лае по него. Загражда си същата тази Глутница Планината на Измислената държавица за частно ползване, но телевизионните клонинги и филиали на Лабораторията заслепяват народонаселението с воайорство върху изключителните простотии на “елитна извадка” от същото народонаселение, затворена в елитна кошара, следена от окото на камерите двадесет и пет часа в денонощието! След което видените от всички простотии стават модел на поведение, децата ги изучават в училище, самите извадки се превръщат в медийни звезди, а Глутницата в това време си ръфа ли ръфа от плътта на държавицата, пие кръвта й… нашата плът и нашата кръв…

Простащината в измислената държавица е официална политика! И всеки, който не е простак, не маха щастливо с опашчица, когато му кажат, че е щастлив и не лае яростно срещу всеки, за който му кажат, че е Враг Омразен, такъв човек е аут! Не съществува! Или си чеше езика с други иньоренти като него в хоремаг като „Подземието“…

– Гаро е прав. Само не мога да разбера, как така ги следят тия извадки с камерите по двайсет и пет часа в денонощието, като то има двайсет и четири часа – пита Пепи от бара.

– Много е просто! – обажда се Духчето – Всеки ден започват наблюдението с един час по-рано. – И продължава – Тук въпросът въобще не опира до това кой е прав и кой не. В този скапан живот прави хора няма. Кой друг, ако не аз знам, че животът се придвижва по някакъв си нелогичен начин напред не от хората, които са винаги прави, а от достойните хора. Достойни са хората, които имат дух. Техен си, истински дух. Не духът на Ленин, Сталин, Тарабович! Видяхте ли Вуте? Това е човек с дух. По-скоро ще предпочете да изчезне от фолклора, литературата, вицовете и истинския живот, отколкото да позволи да му сменят кръчмето в хоремаг…

– Че ми фанат … – се чува реплика от Шопско.

… а на вас тук ви взеха ума от главата, словото от устата, труда от ръцете, парите от джоба, децата ви взеха и ги научиха само да въртят есемеси и да чакат парите на щастието… и нищо! Дават ви Враг Омразен, за да го мразите, дават ви по малко хляб, за да не умрете от глад и да можете да бачкате, та да изкарвате техните пари за участие в техните игри на тяхното щастие, осигуряват ви водка и кока кола, този апотеоз на руско-американската дружба, и хич не ви е еня, че вече си нямате Държавица, че вече си нямате Река, нямате  си Море, нямате си Планина, нямате си Бъдеще…Не е възможно една нация да се надява на Бъдеще, ако не може да определи кой в нея е достоен и кой е недостоен. А още по-малко може да се надява на такова, ако се повлече подир някой лъжец, алчен мошеник, дребна пресметлива душичка, политическо нищожество, политиканстващ въжеиграч, вдъхновен от собствената си политическа чалга простак или, не дай Боже, поруменял правоверен комуноид, който е всичко това, взето заедно!

Докато другите казват разни неща я на някое дърво Бреза, я на празната зала (Вечният Алкохолик, който се е върнал от Шопско не се брои за сеирджия, той е зает човек, и особено когато спи, рядко му се случва), Д. Д. и Н. Н. мислят. Те са от хората, които мислят непрекъснато. И това не е единственият им недостатък. Лошото е, че докато мислят, те не могат да говорят. А който не говори непрекъснато по тези земи, направо не го забелязват. Даже понякога го смятат и за глупав. А те не са такива. Защото ето какви мисли в момента се търкалят в главите на Д. Д. и Н. Н., или може би обратно, ето сред какви мисли се търкалят главите на Д. Д. и Н. Н.:

“Свестните у нас считат за луди… Лудите у нас считат за свестни…  Като сме толкова умни – защо сме толкова бедни?…  Леле мале, като сме толкова бедни – защо сме толкова умни?… Дали ако бяхме по-глупави, нямаше да сме по-богати?… И защо пък да сме бедни?… Бербат например е богат Духовно… Духчето е беден единствено Телесно… Гаро е богат Словесно… Войн е богат Писмено… Ние сме богати Мисловно… Малката Жужа Голямото Сърце е богата Артистично… Индиана Джоунс е богат Мегалитно и Енциклопедично… Боже, колко Богатство има по този свят, Боже, колко мъка!…“ и все такива. Хубавото на Д. Д. и Н. Н. е, че докато мислят, могат да слушат, защото в този момент Войн Войнов отделя тежкия си поглед от водката и се включва:

– Не знам кой пише това Театро, но не приемам ролятя, която ми е отредил. Първо – аз не съм отразител, а Журналист! Всички отразители работят в империята Обединени срещу Враг Омразен трудовашки Мегаломедии! Там те отразяват неотразимостта на своите пълни господари и собственици – руменоидите. Всички останали отразители по телевизии и сателитки отразяват отразеното в Обединените срещу Враг Омразен трудовашки Мегаломедии. Останалите от останалите отразители отразяват по радиа и кафенета, тлаки и седенки това, което са отразили току-що предишните отразители.

В това време аз пиша! Пиша непрекъснато, остро, ясно, убедително и красиво! Пиша вдъхновено, увличащо, талантливо и възпламеняващо! Пиша със загриженост, тревога, любов и омраза! Пиша на един дъх и между две водки! Пиша така, както нито един отразител не може да пише!

Пиша, значи съществувам!!!

Обаче няма къде да го публикувам. Следователно няма кой да го прочете.

Написаното от мен е мъртво!

Тогава защо съществувам?…

Апропо, мога да издържа всичко, дори и да не ме публикуват, но пеенето на Месалин Месалинов не!

И отново забива погледа си по посока водката, която определено не вижда. А какво вижда вместо нея, си знае само той.

През всичкото това време на отделните монолози, диалози и полилози Малката Жужа Голямото Сърце е превърнала стола, на който я вдигна в началото Вуте, в една мъничка сцена. Ту скача права, застава на палци като Мая Плисецкая и прави пируети, ту се засилва за елегантен еленов скок, ту пада като отсечена в положение на абсолютен шпагат, дори веднъж прави и стойка на една ръка, мисля, че лява. Сиреч играе, но не за да привлече погледи, одобрение и аплауз, а защото ѝ идва отвътре и защото кипи от енергия. В момента тъкмо привършва странична везна, застава в позиция едно и усетила, че е неин ред, се покланя професионално:

– Театърът е магия, тайнство, силни чувства, дълбока мъдрост, опиат и афродизиак едновремено. В малките пиески, в които играя, мога да избирам ролята, да откривам силата, която Творецът е вложил в нея, да я допълвам с част от силата, която Творецът е вложил в мен, да казвам нещо чрез нея на сеирджиите, дошли да ме гледат. Не че винаги има полза за тях, но е изключително важно за мен. Чувствам се полезна, добра и необходима. Понякога се чувствам даже Голяма!

Театрото, особено това Театро, е друго нещо! То ме отвращава. В него не се пресъздават образи, не се внушава мъдрост, доброта и справедливост. В него се убива всичко, което е извън извратената мисъл на неговия Автор! В това Театро всички хорица трябва да съществуват в името на благоденствието на руменоидите, а не да живеят за себе си и своите деца! В това Театро няма Изкуство! Има изкуственост…

Отказвам да играя в него! Аз съм дребничка, жилава, пъргава, ще намеря пукнатинка в стената, която ни обгражда отвсякъде. И сигурно ще се скрия някъде… за мен не е трудно да се скрия… само там трябва да има Театър…

И тутакси прави двоен пирует, скришом изтривайки още при първото завъртане насълзените си очички. Никой не забелязва сълзичките. Поне никой не показва с нищо, че ги е забелязал. Всички определено я обичат. Никога не са я смятали за малка. И всички скришом изтриват сълзите си…

– Хомо сапиенс – обажда се съвсем навреме Индиана Джоунс, – никога не е бил монолитен, еднороден и еднотипен. В самото си начало например той е бил предимно Хомо логос – Говорешият Човек. По късно се оформило второ течение – Хомо скриптус – Пишещият човек. С появата на киното, радиото и телевизията една огромна част от него бавно и необратимо се превръща в слушащо-гледащия Човек. Не знам как е на латински. Може би Хомо ото-офталмологус. Жесток  удар, кама право в сърцето на Хомо сапиенс забива създаденият от него самия Хомо комуноидикус – комуноидният Човек. При него Разумът отсъства като причина, поради което следствието се нарича Хомо панеликус – панелния Човек. Хомо сапиенс напълно изчезва с естествения преход на Хомо панеликус и Хомо комуноидикус в съвършено нов общ вид – Хомо руменоидикус – руменоидния Човек. Руменоидният Човек е изключително проста смес от Хомо чалгарикус – Човекът чалга, Хомо лонгуроидикус, Хомо трудовакус – Човекът трудовак, Хомо левомустакатикус, ченгесарикус нон Хомо…  А когато към всичко това се прибави и Хомонархос  кобурготикус, се получава световно неизвестният психо-биологичен екстраполоиден Хомо електоратикус булгарикус нон сапиенс!

Единственото духовно и материално свидетелство за съществуването на Хомо сапиенс са ето този долмен и тия два менхира. Но те мълчат…

Що не помълчим и ние… За Бог да прости!

– Бог да прости! – неочаквано се чуват най-после гласовете на Д. Д и Н. Н.

– Бре, тия проговориха! – рече учудено Духчето. И ги проследява как отиват отпред, където се говори, застава Д. Д от едната страна, Н. Н. от другата, обръщат се един към друг и някак си вътрешно диалогизират следното:

– Ако спрат работа Лабораторията трудовак, шоуто на Лонг-Лонг-Лонг, Всяката Неделя на Левомустакатия и всичките им изотопи, изомери, клонинги и мутанти, знаеш ли какво ще се случи?

– Знам! Като с онова прасе, дето една сутрин стопанинът не му сипал помия в коритото. То тутакси заквичало: “Искам си помията! Дай си ми помията! Прасета от всички страни, обединявайте се! Взеха ни помията! О-став-ка! О-став-ка! О-став-ка!…”

– Да сменим питието, какво ще кажеш?

– Като не можем битието, да сменим питието! За мен джин с тоник.

– Нека да са два!

– И на мен един! – се чу от ред девети, стол четвърти, броено отляво.

Тяхно ляво…

*****

 

 

***

ШЕСТ

***

ГОЦЕОЛА

 

 Преамбюл

(Ще рече „Уводна част към важен международен договор, в която се изясняват мотивите и целта на акта“, което в нашия случай просто няма нищо общо)

***

-Здравейте, другари, как сте, как сте? – пошегува се Тато.

-Добре сме, добре сме, другарю Тато – не се пошегува Политбюро.

-Мочо – обърна се той към Мочо Напразов, по Просветата, Науката, Културата, Възпитанието и Образованието – утре е най-големият български празник. Можеш ли от един път да кажеш кой е той?

-Седми Ноември, другарю Тато! – отговори Мочо без да се замисли, защото само така можеше. И се намоча, щото само това можеше.

-Балько, тоя Мочо вече не става за нищо – рече другарят Тато – Изнесете го и внесете друг.

-Вече е направено, другарю Тато!

-Кой е тоя?

-Другарят Джорджи Джорджданов, уважаеми другарю Тато. Може сам да си пише името.

-Като го гледам, много не отбира от култура. Може да стигне максимум до някой Недодялко или до Дончо Цончев.

-Възразявам за последния – обади се Пако Теков от втора маса – Този Дончо Цончев написа „Принцовете“ и ме омаскари персонално и фамилно.

-Пако, трай си, щото ще разкажа оня случай с приема у френския посланик.

-Другарю Тато, такъв случай нема.

-Има Пако, има Теков и ще ти го припомня за срам на поколението. Помниш ли, френският посланик те беше поканил на некакъв прием. Като сте седнали всички по софрите, той минал така, персонално така да се каже, да поздрави всички. Стигнал до теб. „Бон апети!“ – рекъл той. „Пако Теков!“ – си му отговорил ти. Не знаеш френски, Пако, не знаеш, Теков!

-Виноват, другарю Тато!

-И като си виноват, какво ще отговориш другия път, когато френският посланик ти рече „Бон апети!“

-Дако Маков – гордо отговаря Пако Теков – и той не знае френски.

-Голям праз – обажда се Авджи Дренчо Африкански.- Той Грегорий Фирипопович и български не знае.

-Дренчо, като се обаждаш, да те питам – като беше на последното си сахари в Африка що утрепà?

-Сафари, другарю Тато, хаха-хаха-хаха – сафари. Утрапàх четири ноплийзчета, можех и повече, ама ме ограничиха.

-Какви са тези ноплийзчета, бре Дренчо?

-Ами едни такива черни, с изпъкнали джуки, очите им ококорени като на Балько Милев и Грегорий Филипопович, ама едновременно. Изскачат пред фаровете в тъмното на Африката и като насочиш пушката към тях, викат някак жално „ноплийз!…ноплийз“… Буммм!!… Можех и повече.

-Другари, пак да попитам – що е утре? Днес сме осми септември. Е, що е утре?

-Денят на българо-иператократорската писменост Кирилий и Мефодиевич и неколкото им по-големи императократорски братя! – някак си спонтанно и с ентусиазъм се обади пресният завеждащ, отвеждащ, приспиващ, таковащ и нетаковащ ни от наука, ни от култура, ни от образование Джорджи Джорджданов.

-Джорка, ти си трай. Ти тепърва имаш да дрънкаш глупости по всички въпроси. Не бързай като шиле пред Партията! – отряза го тутакси Балько Милев.

-Балько, ти си трай – се засегна неизвестно защо Грегорий Филипопович. – Здес фсеки можеть да се излагать колькото си искать, но никто не можи повечи от тебя!

-Оди учи български бе, фъфляк!

-Другари, другари, не така! Какъв пример даваме на широките червени народни маси? Да спрем с нещата, които се записват! – тихо се обади, но всички го чуха ДеСе, шеф на ДеСе – Утре е Девети септември! Да се съсредоточим върху този проблем.

-ДеСе, че за кого е проблем Девети Септември?

-Уважаеми другарю Тато, ние този велик българо-иператократорски празник го празнуваме вече за ен-денадесети път. Ен-денадесет пъти обещаваме на трудовия народ нещо хубаво да му се случи и то някак си не му се случва. Това, дето си го обещаваме тука на нас се случва. А това, което обещаваме на тях – не се случва. Страхувам се,  че това ще ни стане проблем, другарю Тато.

-ДеСе, да ти имам проблемите. Ти си гледай подслушването и записването, а това нещо –  народа, не го мисли. За него аз мисля. И не ме дразни, щото ще те сменя с АНДРЕЙ-чо!

-Другарю Тато, татко!
-Кажи Блюдоедочка ти моя.

-Утре е Девети септември, светлия празник на освобождаването на Нашата Народна Демократична Републиканска държавица от мрачното монархо-фашистко робство, което стана благодарение на Великата Червена Императократорска армия и Тато Янчо Партизанчо, рапорт даден!

-Видехте ли бе, селяндури! Това е кръв! Браво Блюдоедочка ти мая, браво моето момиче! От днес ти си член на Политбюро ,на ЦК на БКП, на Министерски съвет, на Държавен такъв, и ще те дам на едно наше момче васерманистче…

-Ватерполистче, другарю Тато. Добро момче, наше момче, малко вятърничаво, ама устато и корназ!

-А ма, Цоцо, нещо мирише откъм теб. Да не би да си се…

-Стига бе, Янчо! Аз така си мириша от малка, ама едно време не го усещаше. Обаче откак намери Дружка и почнах да ти намирисвам.

-Другарю Тато, Тато – обади се един от поетите на осма маса. Той иначе си беше истински поет, но папкането на осма маса изискви жертви и поетът реши, че сега е времето да ги направи –

В теб има нещо от Левски!
В теб има нещо от Ботев!
И мойто сърце ръкоплеска
в името на живота!

-изхвърли се той.

-Айде, сядай там и яж! – приземи го другарят Тато – и внимавай какви ги редиш! Другото както и да е, но какво е това виме на живота? Животът, драга ми интелигенцийо, виме няма. Виме има народът. Затуй, всичко което тук правим, жертвите, които дадохме, жертвите, които взема червеният съд тогава и до сега и що ще вземе и занапред, са за това виме, с кръв сме го взели и с кръв ще го дадем! Ха-ха-ха…

-Другарю Тато, а няма ли утре по случай светлия българо-императократорски празник да изненадаме това виме с някакво историческо решение, като преминаване от нязрял комунизъм в презрял такъв?

-АНДРЕЙ-чо, моето момче, няма добре да свършиш, ако все даваш акъл на по-големите от теб! Утре обявявам че правим от ТеКеЗеСетата ДеЗеСета. Както е във Великата Императократия. След половин година обявяваме, че ДеЗеСетата стават АПеКата. В това време…

– Другарю Тато, това ТеКеЗеСе, ДеЗеСе, АПеКа не е ли едно и също?

-Естествено, Балько, не ставай смешен, но пейзаните ще разберат това след много, много години. Слушайте тъпанари, слушайте Тато, защото малко му остава! Слушай АНДРЕЙ-чо, слушай батювото! Не е важно как се казва едно нещо. Не е важно какво говори това нещо. Важното е, че ние с вас отворихме в сърцето на Държавицата такава рана, че тя никога няма да може да се изправи! Тя, Държавичката де, винаги ще е наведена, абе, надупена така да се каже ха-ха-ха, и ние винаги ще сме и отзаде! Ще се прекръщаваме на социалисти, даже и на капиталисти. Ще управляваме с царе и монарси.Ще си делиме мангизите с мафиоти. Ще купуваме всичко що е продажно. Ще продължим да трепем всичко, що ни се опира. Ще омаскаряваме всичко, що е свестно. Ще омърсяваме всичко, що е чисто. Ще дишаме отзад на всеки, що мисли. Ще мамим всеки, който се колебае. Бъдещето е наше! Света може и да загубихме, но тази Държавица си я спечелихме. Големи ахмаци живеят в нея! Само искат некой де ги лъже. Лъжете, другари, лъжете и празно няма! Ние винаги сме тук! Закривам заседанието. Ще се видиме оттатъка… Рот фронт… Венсеремос… Сини боклуци… Враг Омразен е виновен… Но пасаран!… Досвидания товаришчи… Нас не догоняааат!

 

 

 1.
Над измислената държавица се разстила мрак. Не мрак в смисъл на тъмно, а в смисъл на мрак, което е различно. Мрак де факто може да има и там, където е светло.

Поглеждаме от космоса, от където междупланетният галактически лайнер „Красный командир“ отсъства, по обяснени в „Театрото“ причини. Поглеждаме към територията, затворена мужду устието на река Тимок, криволичим по голямата река, чието име в кръстосломиците започва с „Д“ и завършва на „…унав“, до онова място на картата, където точките и чертичките напускат реката и прекосяват напреко, за да стигнат по-бързо до морето. Морето, гледано оттук, на име и цвят е черно, а отблизо – мръсно. После продължаваме по това море на юг. Нос такъв, залив онакъв. Нос още по-такъв, залив още по-онакъв. Та до където са позволили Световните Велики Империи. Следва ново лъкатушене на запад през живото месо на държавицата, пак докъдето са позволили същите. Накрая, на север, пак през живото месо на държавицата, до устието на реката Тимок, откъдето тръгнахме. Бързият аналитичен поглед върху обходените току-що граници на измислената държавица води до жизнерадостната мисъл, че основна грижа на Световните Велики Империи през последните сто и петдесет години е била – тази държавица да бъде оскубана откъм територия и самочувствие като патка преди печене.

В действителност, държавицата няма изцяло регламентирана територия. И върху нея винаги е мрак, който се разстила и никога не се отстила.

Което я прави стабилна  разстлано–мрачна държавица от само донякъде териториално регламентиран тип.

Нещастието на тази държавица не е, че няма слънце, което да я огрее. Или че  Слънцето е решило повече да не си хаби енергията за нея, нейните обезмозъчени Хомо комуноидикус, Хомо панеликус, Хомо лонгурикос, Хомо бицебсикус, Хомо чалгикус, обобществено представлявани от Хомо руменоидикус.

Това изобщо не е нещастна държавица!

Това е една изключително щастлива държавица. Защото над нея изгрява не едно ясно слънце! Защото над нея изгряват не две бляскави слънца. Това е една изключително щастлива, благословена, измислена от и във Великата Императократия държавица, в която изгряват и залязват цели три неподвластни на описания слънца.

Лошото е, че те непрекъснато се засенчват едно друго. Тяхната бляскава равностойност не позволява на нито едно от тях да огрее самата държавица. Поради което тя тъне в мрак.

Едното слънце грее на изток от държавицата и към себе си. Второто грее хем на юг, хем на изток и към себе си. Третото грее хем на запад, хем на изток и към себе си. Всичките слънца на тази държавица изгряват от Великата Императократия и това не е парадокс. Както не е парадокс, че и залязват в нея. Това прави следващото им изгряване пак от там напълно предвидимо и контролирано, макар и не съвсем в съзвучие с природните закони. А народонаселението, на което изобщо не му пука за природните закони, никога не е изправено пред проблема – да пита откъде изгряват и накъде залязват неговите слънца, неогряващи точно неговата държавица. Защото в така добре описаното от автора състояние на постоянен мрак, някъде стигащ до безпросветие, народонаселението може само да се досеща, че там някъде горе вероятно би могло да има истинско слънце и разни други прелитащи и преплитащи се факти и фактори. Но кажете – кой нормален човек се интересува откъде изгряват, накъде залязват, къде и кого греят някакви си факти и фактори, които не се виждат във винаги стелещия се мрак? Народонаселението може и вижда само това, което е огряно от светлината на прожекторите. А прожекторите са безмозъчни средства за осветяване. Попаднали в неподходящи ръце биха могли да осветят всичко и всички. Представяш ли си, любезни читателю, те биха могли да осветят дори самите слънца! И народонаселението да разбере изведнъж защо живее в мрак! А всяко народонаселение, което разбере, че живее в мрак, и още по-лошо – разбере защо живее в мрак, престава да бъде народонаселение и става Народ! Продължавайки с разбирането на нещата и явленията около себе си, този народ рано или късно става Нация! И Измислената държавица престава да е измислена. И ние няма за какво да си губим времето с нея…

Това неизвестният автор няма да допусне. Всички безмозъчни прожектори са под негов пълен контрол. Защото и той ще съществува, докато съществува и Измислената държавица. Или по-точно, докато съществува мракът, който прави държавицата измислена.

Понякога имам усещането, че автор е самият мрак. От друга страна е ясно, че мракът не може да е автор на нищо. Мракът не е оръжие. Мракът, да ме прости Бил Гейтс, е като операционна система. Среда, утроба, в която единствено може да бъде внесен и активиран специално разработеният мрачен софтуер.

 

2.

…Но ето, че изведнъж в мрака блясват светлини. И не са слънчица ясни. И не са месечинки пълни. И не са звезди ранобудни. Най ми са светлини на прожектори безмозъчни. И върви Той (пак пояснявам, че Той не е лично местоимение,  заменящо име, а име, заменящо лично местоимение!) в центъра на фокуса им. Попрегърбен от непосилната им тежест. Хванат като в клетка от обективите  на още по-безмозъчните камери в планове далечни, средни и по особено сексуален начин близки. Той, Спасителят на всичко и всички, на лявото и на дясното. И особено на средното, чието олицетворение е. Защото всичко в него е средно по един изключителен и великолепен среден начин.

И върви Той по булевард „Средни“ на древната, съществуваща от преди човека  столица  София, носеща името на непознатата по тези географски ширини Мъдрост. И о,чудо! Пред него булевардът се гъне, самонадупчва, самосъвокуплява като вътрешноквартална уличка в „Младост“, „Дървеница“ и „Надежда“ едновременно. Но миг преди Той да стъпи в някоя дупка, тя се самозапълва, самоуплътнува, самоизглажда, самоумира, сочейки го с пръст на упование и надежда. След него отново се самосътворява в дупка, по-дълбока от предишната. Но някак си извън прожекторите се самосътворява. А Той върви напред. Тих и невъзмутим. Величав и скромен. И някак си по човешки недостижим.

Върви Той по този булевард вече четиристотин години, от които са изтекли само първите две и го чакат още триста деветдесет и осем. Върви винаги напред, докато стигне Околовръстното.

Околовръстното винаги е в ремонт, и или се разширява, или се стеснява. Поради което съседните държавици посъбраха по някое и друго евро и си построиха за нула време т.нар. Околодържавно шосе. С по шест платна в двете посоки, по които хвърчи международният и световен трафик. А в границата на измислената държавица влизат само отделни трафиканти. И то само по голяма нужда. Влизат, свършват си я и се връщат обратно. Така бяха осрани цялото морско крайбрежие, планините, долините, реките и не само големите градове…

После Той, прави образцов и някак по военному кръгом и отново тръгва напред. По същия булевард „Среден“. През същите дупки, които, о, чудо и така нататък. Камерите го следват. Светлините на прожекторите го крепят за да не падне от умора. Но Той, нека да сме откровени, умора не познава. На всяко четвърто обръщене поглежда някак по домашному към най-близката камера и казва отегчено: „Аз ги пълня, те ги празнят!“. Съответната камера експлодира, не издържала волтажа на сексуалното напрежение от непосредствения контакт. Но какво тук значи някаква си камера и някаква си сексуалност?

В същност, какво тук значи каквото и да е? Което пък ни вдъхновява да вървим напред. Натам, където дори Абсолютното Нищо не значи абсолютно нищо.

 

3.

За всеобща радост и щастие на народонаселението нещата в измислената държавица са ясни и дефинитивно прости. Както се твърди в единствената мегаломедия трудовак издавана от единствения Мегаломедиен император, за никакъв мрак не може въобще да става дума. Това са долни измислици на изродите и техните извратени болни десни мозъци.

В една мрачна държавица не могат да блестят и светят ослепително толкова много безмозъчни прожектори! Да жужат толкова много още по-безмозъчни камери! Да има толкова прелестни проститутки, преекспонирани престъпници и проспериращи преасфалтирания върху пресечен терен. Животът е всичко и единствено това, което се вижда, чете и слуша в риълити шоута, идващи на талази от карибски, хавайски, малайски, баламурски полу, три-четвърти и цели острови. И от самия остров Болшевик, на който може да няма нито един болшевик, но е фрашкано с баламурници. Което не е много различно.

Не може една държава, в която съществува население без капка мозък в главите си, в която никой не знае какво точно става, защо и кой го прави, накъде отива и кой я управлява, да е нещастна! Нещастни са тези, които знаят и мислят! Защото отговорни се чувстват те. Щастливи са низшите духом, духовно и интелектуално. Първо – защото въобще не знаят значението и съдържанието на тези понятия. И второ – защото глупакът никога не се чувства нещастен! Факт!..

 

4.

Обаче Изи реши, че Животът му си е негов. И никаква пълна подмяна не му е нужна! Безсмислие, достойно за описване в книга. Нима някой може да притежава собствения си живот? Не тук… не сега… не и извън прожекторите!

И понеже ние отдавна сме се отказали да се вглеждаме в Смисъла, нека се отдадем на безсмислието! Уверявам ви – има смисъл!..

 

5.

Изродчето се появи на бял свяг едновременно със себе си някъде около три часа следобед на седмия ден. Седмица  преди това майка му беше замесила хляба за семейството за следващите седем дни. Късно вечерта вдигна нощвите с тестото за да го премести по-близо до печката, та да втасва. Беше в седмия месец и нещо я преряза. Остра болка, означаваща за изстрадалото ù, но знаещо тяло само едно – раждане. Селцето беше насред Планината. Суетня, запрягане на каруцата. Двайсет километра друсане върху сламата до града. И в ранни зори стигнаха до болницата. Седем дни мъка, болка, само болка. Която в един момент престана дори да бъде болка. А искрено желание всичко това да свърши. Просто да спре всичко. Ако ще и Животът.

На седмия ден се роди То. Заедно със съпътстващата го идея за човек. Оживяха и тримата… Както казахме, към три следобед, на седмия ден. Семейната легенда разказва, че по това време в стаята незнайно от къде се появила една баба, която се навела над майка им и изговорила следното: „Булче, сучат ли? Сучат! Плачат ли? Плачат! Ще стане от тях Човек!“ и сложила между Изродчето, самия него и майка му един голям разцъфнал и ароматен гюл. Дали това е истина – не знаем. Истината, която знаем, е следната…

 

6.

Изродчето и неговата същност, които се оформят полека лека в млад и нищо необещаващ Изи, поглъщащи поредната книга. В отношенията си с книгите те имат летящ старт. Причината е навярно баща им, който също не успява да припознае тълпата като своя съдба. Което говори вече за генетична обремененост. Генетичната обремененост по онова време не беше разрешена по тези земи.  Другарката в отделенията нарича баща им „частник“ с презрение и пълно пренебрежение.  А той просто е шивач, който не може да работи от осем до пет в държавно предприятие и при това да не може на обяд да си изпие една ракия и следобед  да не полегне от два до четири. Защото работи от три сутринта до седем вечерта (със споменатото прекъсване от обяд до четири) на собствения си Сингер в собствения си шивашки дюкян, след което си пие и втората ракия. Анализите ни насочват към извода, че бащата на Изродчето и същото, също се заблуждава, че е свободен човек. И като че ли се самозаблуждава, че същата изроденост са наследили и синът му. Поради което той, синът му, май също не е съвсем сам.

Пък може и изобщо за нищо да не се заблуждава. Просто прави само това, което не може да не направи.  Хвърли Изродчето и него сред книгите и го направи по изключително красив начин…

Първо им разказа всички приказки, които знаеше от баща си. А той знаеше всички български народни приказки далеч преди Ангел Каралийчев. Когато това стана недостатъчно за бъдещия Изи, започна да им разказва всяка вечер за заспиване глава по глава, с описанията, с пряка реч, първо „Граф Монте Кристо“, после„Тримата мускетари“ и тъкмо преполови „Клетниците“, Изродчето и другото се научиха да четат сами. Намериха градската библиотека в Читалището и започнаха да я посещават по два пъти на ден. Баща им завърши приказката за Мариус, Козета, Гаврош, Жан Валжан и Жавер и се върна при своите си работи. А Изродчето и онова откриха книгите, три от които от тук нататък винаги ще им говорят с гласа на баща им…

 

7.

Но вече е време да изгреят слънцата!

Румен Руменишевич – Руменишев, наричан свойски от своите Рум Румич, си е от сой! Просто не може в Измислената държавица да носиш това име и да не си от сой!

НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки е много повече от сой! Той просто е „Мон Арх“!

Но кой е третият? Или третото, доколкото съществителното Слънце е от среден род? Вие може и да не знаете, но някои знаят. При това много добре знаят…

Та-та-та-тааа! Гуши бей – Великолепния чука на вратата! Мислете за Него като  за Съдбата! Говори като Бог! Живее като Бог! Както е казал Гоцеола – „Аз гуша Гуши, а Гуши гуши всичко!“. „Един е Гуши бей – Великолепния, и аз съм той!“ – пък казва Зандан бей за себе си. Зандан бей е партизанското име на Гуши…

 

8.

Рум Румич го изгряха точно в пет часа и петдесет и пет минути източно евроазиатско време. Във Великата Императократия грешки с изгряванията и залязванията на техните слънца са немислими. Там грешките като такива са точно обратното по принцип, замествайки самия принцип със себе си. Защото – няма нищо по-вярно от грешка, направена във и от Великата Императократия, която винаги е права, когато съгреши дори! Грешките във Великата Императократия незабавно стават правила за целия останал шибан, но прогресивен свят.

Та Рум Румич си изгря като изстреляна в близкия космос ракета от космодрума  Балканкур, сиреч, без да си мръдне оная работа, точно по график. Излетя, както винаги, без топки. Защото топките му останаха в кантонерката на имратократорските чиновници като гаранция, че ще слушка. Това не го притесни особено, защото той и с топки и без топки си слушка. Както е слушкал преди него татко му. А още преди него и двамата му дядовци. И нека да мислим реалистично – за какво са му топки на едно слънце? Топките са незаменим мъжки атрибут при секс. Но кажете ми – как и кога прави секс едно слънце, на което дори полът е неопределен и е по-скоро среден? Ами ще ви кажа – трудно, рядко, само нощем, когато си е залезнало  за малко в родната Импаратократия. И то в щастливите случаи, в които императократорските чиновници му върнат поне едната топка.

В пет часа и петдесет и шест минути Императократорските чиновници изгряха и слънцето НеВе Саламур Калъф… Цмуцки с кличката „Мон Арх“. Изгряха го естествено по график. Не му задържаха топките, защото ги бяха изпразнили от естественото им съдържание и ги бяха натъпкали с наливния взрив „Колоратур Кастрат 4х4“. Разбира се в процеса на обучението му за слънце на НеВе и така нататък Цмуцки, беше демонстрирано действието на наливния взрив „Колоратур Кастрат 4х4“. Демонстрацията обхващаше един интелигент със съмнителна вяра във величината на величието на Великия Императократор. На този интелигент тогава топките бяха приведени в състоянието на Цмуцки сега. Сиреч пълни с въпросния наливен взрив.

-Смотри сега тези две лентяйки – каза на бъдещото слънце императократорският  чиновник, сочейки му две дистанционни – фащаме едното, натискаме ето това копченце и топките на онзи гнил интелигент и недоубита контра са вече скъп и изключително болезнен негов спомен. А колуратурното сопранче, което чуваш да колуратури в една твърде висока и колуратурна октавност за този скъп и единствено негов спомен, не е на Александрина Пендачанска. На техният бивш собственик е… Това, второто дистанционно, е за твоите топки. Понял? Отивай сега да се правиш на слънце, блядь!

В пет часа и петдесет и седем минути, точно като по часовник, беше изгряно и слънцето на Зандан бей. Разбира се това не е истинското му име. Това се нарича кличка и означава слънчево име на сянка. Получи го в зандана, където го вкараха, за да му обяснят, че може да стане и слънце. Казаха му, че в зандана има още петдесет като него, дето чакат за същата работа. Той им отговори да не си губят времето с приказки и да го изгряват по-бързо. И нека от момента на изгряването да стане известен с името Гуши бей – Великолепния. Императократорските чиновници с една електронносъобразена скорост сразу съобразиха, че Великолепния, без значение кличка или не, не застрашава славата на Великия Императократор, което, вервайте ми, съвсем не е кличка. И кимнаха с глава, поставяйки условието:

-Ще си Великолепен в ограничена географска територия от обръчи,
обхванати от великолепен мрак. Така че, за твоето великолепие ще е позволено да се говори, но да го види някой ще е изключено от нас!

Няма нищо по-изключено от изключеното от императократорските чиновници. Веднъж те изключиха Времето и цяло столетие часовниците маршируваха на място, а някои даже и назад. Друг път изключиха Смисъла и държавиците под тяхна юрисдикция се удавиха в океана от собственото си безсмислие. Изключиха от правото на живот и собственост стотици милиони човеци. Понякога изключват електричеството, водата, образованието, храната. По правило винаги изключват културата, вярата в нещо друго освен в тях, историята, изкуството, любовта, човечността. Те са изключително изключващи чиновници, поради което са императократорски.

Интермедия 1

Има един въпрос, който си задавам от когато съм осъзнал нещастието си, а то не е от скоро. И този въпрос е – Защо не си живея златния и единствен изродски живот, защо не си бачкам златната, но смачкана интелектуална професия, не се отдавам изцяло на наистина златното си семейство, ами все се вра сред фъшкиите на измисленото и осрано битие? Повреден ли съм? Хората около мен станаха депутати в измислени парламенти. Управители на измислени фирми. Даже премиери в измислени правителства и президенти в измислени държавици. А аз все същия народен избирател си стоя. Не, че е лошо, но не е печелившо, дорогой дарлинг! Карък си бате и чурук при това, сори майкъл, даже за архонт не ставаш… що не се гръмнеш!..

Не че няма да се гръмна, ако няма накъде, ама все пак се питам – кой съм аз? Човекът, който избира чужди имперски граждани за свои премиери? Или неясни персони с по няколко влезли в производство криминални и не само криминални дела за депутати и министри? Или комуно-интернационално отговорни имперски разузнавачи и дребни ченгенца за депутати, министри, кметове и президенти? И съвсем наивно и отдалечено от мен Съзнанието ме пита – а защо трябва аз да се…, а не те да се… или поне тях да ги.?.

Интермедия значи нещо, което свързва две други неща. Цялото ни усилиое е за това – кои две неща искаме да свържем? И дали са само две?… А дали вече не сме докарани до безсмислието и безсилието – да свързваме как да е двата края в Измислена държавица? В която по дефиниция овластените от нас самите престъпници ни прибират паричките, живота, миналото, настоящето и бъдещето. Не само нашето, но и на децата ни и на внуците ни също! Прибират го с наше възторжено и – бих го определил – дебилно съучастие. Отнемат ни всичко, което би могло да ни помогне да се почувстваме свободни хора, равностойни на всички други свободни хора. Нещо, което ние до ден днешен просто не знаем какво значи!..

 

9.

Изродчето растеше едновремено с онова, което би трабвало да е самото то. Вече трудно ги различаваме, дори понякога напълно се сливат в едно. Което означава, че Изи вече намира себе си и ще стане Човек, както предсказа онази слънчева и неизвестна баба, ако вярваме на легендите.

Всяко Изродче се ражда заедно със смътна представа за себе си. Толкова смътна, че в началото дори не знае за нейното съществуване. Но от момента, в който се осъзнае като личност, започва да се търси. В допира до майка си. В гласа на баща си. В първите неуверени крачки. В първата песничка. В първата книжка. В първия буквар. В първия приятел. В първата любов. В природата. В стихиите. В началото – подсъзнателно, с времето все по-осъзнато Изродчето разбира, че е неделима част от сложна, съвършена, удивителна система, в която надарен с Разум е само Човекът. Че той е уникално свързващо звено между отминалия живот на дедите си и бъдещия живот на внуците си. И че единственият начин тази система да продължи да съществува и функционира е да се впише в нея! Да стане част от нея! Че тази система не е за лично изродско ползване! Че мисията му е – да ù даде нещо! А не да изплюска всичко, сътворено и натрупано с пот, кръв и сълзи от предишните Човеци…

Достигането до този постулат означава, че съответното Изродче вече е намерило себе си и е станало Човек! Сиреч – вече може да създава семейство, да ражда деца, да съгради къща, да изпее песен, да напише стих. Или да засади дърво…

 

10.

Обаче над мрака и облаците всичко е спокойно.

Над облаците няма комари, кърлежи, хлебарки, плъхове, глутници псета, подивели котки, боклук – пакетиран или не. Над облаците винаги е слънчево, защото Те са там. Слънцата. Едното изгря от там, откъдето изгря и второто, защото и третото също. Да изгряваш всеки ден е уморително, вервайте ми! Да си над Живота с цената на самия живот! Да управляваш живота на биологичните единици, които бавно умъртвяваш. Да промиваш съзнанието им. Да програмираш действията им. Да моделираш героите им и да определяш враговете им. Да се чувстваш Бог и в някакъв известен перверзен смисъл наистина да си Бог. Да се отдалечиш от народа си дотолкова, че да си готов да го заместиш с друг. Дори да го унищожиш. Да продадеш човешкия Разум срещу власт. Да, ако вече си изгрял като слънце откъм Великата Императократия – ще го направиш! Защото нито едно твое залязване не ти гарантира последващо изгряване сред собствените си слънчеви лъчи над мрачния за държавицата небосвод! Във всеки миг имрератократорските чиновници могат да те определят като безполезен. Затова тези слънца, служейки користно и възмездно на империята – майка,  са толкова старателни в унищожаването на държавицата. „Мрак, мрак и винаги мрак!“ – пеят червените човечета. Мракът е нещо като карцином на съзнанието. На Разума! На Смисъла! На Живота! Ние, измисленото обезмозъчено народонаселение на Измислената държава просто умираме, защото топките на нашите слънца са в ръцете на императократорските чиновници.

И не забравяйте, че всичко написано до тук е измислено!  Държавицата е измислена, народонаселението е измислено, само мракът е тежък и истински, и всяка прилика с хора, социални и социалистически практики и теории е случайна и плод, както вече е споменато някъде преди, на авторовата некадърност!

 

11.

Едно малко, бяло, пухкаво облаче тутакси прие форма на триъгълна маса със  съотношение на страните на триъгълника и чиниите сервирани върху масата три – къмто пет – къмто осем. Услужливо се намести между трите току що изгрели за днес слънца, ориентирайки се правилно. Малките, бели, пухкави облачета са като журналистите – отразители. Винаги готови да служат и слугуват на слънцата, ориентирайки се безпогрешно, в този смисъл и това малко, бяло, пухкаво облаче доформатира остатъчната си облачност в три удобни стола за хранене. Самите слънца, гледащи в трите определени им от Великата  Императократия посоки седнаха около нея. Сиреч – около масата, всеки до своята квота от чинии.

– Какво имаме за днес? – започна Рум Румич, гледайки с отвращение към чиниите. Беше преял далеч преди да стане слънце. Татко му разпределяше навремето далеч повече манджа. И то в годините, когато какво точно значеше думата „манджа“ знаеха само такива като него – Какая ета папара?

– Папара е, другарю Рум Румич, при това балшая Папара – промълви НеВе…Цмуцки почти без да си отваря устата. Той избягваше да си отваря устата. Въпреки че вероятността да съчлени нещо смислено от цели пет думи е оценена от Императократорския експертен чиновнически съвет като нищожна и клоняща към абсолютната нула, НеВе… си обичаше топките. – Папара, която некой требва да изсърба, ако още не му е дошло времето…  обаче требва освен това и да се мисли държавнически и едва ли не позитивно…

Нищо не избухна.

Обаче избухна Гуши бей – Великолепния.

-Абе, мърльовци, на васТ ясно ли ви е, че ако АзТ не съм на власТ вие сте баласТ? – Каза го със страсТ и с удебелено „Т“, както е написано. Обича стихоплетстването като ежедневна злоупотреба, което значи, че не владее поезията като призвание. Некой освен Шекспир не я владее. Добре де, и още десетина Поета. Но Гуши бей не знае това. Но знае други неща, например:

-Румич, като се правиш на голямата работа, не забравяй, че в ето този мой ляв джоб стискам топките на един милион избиратели. (Тук, без да сме автори и без никакви претенции за авторство отбелязваме, че стискането на чужди топки в железни ръце е твърде разпространена практика в Измислената държавица.)

-Не повече от осемстотин и петдесет хиляди при позитивно отношение, да не дава Господ – рече Цмуцки и се погали деликатно отдолу.

-Да ги закръглим на шестотин хиляди и да си стиснем ръцете – процеди Рум Румич.

-Това са и мои избиратели – чу се глас откъм клозета на двора на всемирното небесно пространство, където, както знаем, невинаги се крие главния герой – и моля, помеждуси-непропорци-онствувател-ству-вайте! Получи се добра дума, почти колкото непротиво-конституци-онствувател-ству-вайте  на моя  мъдър вожд и учител Тарабович, мир на мумията му! Защото нито един от вас не може да измисли нещо такова…

(Фасулко… Аз с моя наратив – помисли си Гуши бей…)

…И ако и днес вие изгряхте, то е само защото аз съм казал каквото трябва на когото трябва! А това, което не съм казал, просто не съществува! Хау!

-Нашият Червен Вожд Гоцеола – отбеляза неадресирано само с четири думи пазейки най-скъпото си НеВе …Цмуцки.

-Гоцеола! Ти си жив!… В живота си нивга не бих се надявал на толкова мил каламбурД. Покани ме Гоцето, вечният Гоце, в небето на чашка абсурД! – почака малко за аплауз, не го получи и продължи в немерена реч – Гоцеола, мой червен братко, ще трепем ли бледоликите евроамериканци на техния собствен терен? Йес? Обичам те, Гоцеола, символ на вечната победа на прогресивните сили на мрака над здравия десен разум на светлината! – издекламира безстрастно репликата си Гуши бей. И додаде – Не обичам да съм евроамериканец, но ми харесват парите им… – позамисли се малко и заключи – На мен всички чужди пари на света ми харесват!

Това, което не посмя да каже на глас НеВе…Цмуцки понеже му се стори, че в него има дълбок смисъл, беше същото.

Това, заради което беше изгрял като тиган на месечина Рум Румич, не се различаваше с нито една буква от току що казаното…

 

12.

Разправят, любезни читателю, че гражданинът на нашата  Измислена държавица може да се познае навсякъде по света по две неща: Първо – соли яденето преди да го е опитал, и второ – си закопчава дюкяна  след като излезне от тоалетната.

Гоцеола излезна от клозета закопчавайки се в движение, защото няма никакво време и защото работи под прикритие като Червен Вожд на Измислената държавица. А второто го задължава да се идентифицира чрез нейните граждани, които правят същото. Чрез закопчаването на панталона извън клозета Гоцеола подава сигнал на народонаселението: „Аз съм един от вас, нищо че съм соц и ален Червен Вожд!“. Нещо като: „Вие си закопчавате дюкяна извън кенефа, аз също, затова се разбираме!“. И постигна забележителни успехи. Не само закопчаващите се извън тоалетната се увеличиха, но и започнаха да го правят някак организирано, съпричастно и с подчертана национална гордост.

Разбира се тайно в душата си и когато не работи под прикритие Червен Вожд,  Гоцеола се идентифицира чрез Великия Императократор. И се чувства горд от този факт. На Великия Императократор пък му е през оная велика императократорска работа. С такива простотии като откопчаване и закопчаване на дюкяни един Велик Императократор не се занимава. Както би се изразил котаракът Бегемот от „Майстора и Маргарита“ – „На Тях им ги разкопчават!“

Специален състав от леко розовеещи облачета следват неотлъчно Гоцеола. Всяко от тях е готово да се преформатира на секундата на маса – обезателно кръгловата, Гоцеола обича обтекаемите форми – както материални, така и словесни. Или на трубуна с микрофон. Или на масивно бюро с ергономичен стол. Или на ножица за прерязване на трикольорни ленти. И на всякакви други менчета и китки, предмети и пособия, така нужни на всеки уважаващ себе си Червен Вожд. В случая – на меко кожено кресло. Той е соц и ален вожд и много добре знае, че кожата на креслото е смъкната от гърбовете на данъкоплатците му. Но кажете – има ли Червен Вожд, който сяда в кресло, тапицирано с неговата собствена червена кожа? За това ли е Червен Вожд? За това ли са се борили бащите и дедите му? За това ли се проля толкова кръв кажи – речи изцяло чужда? За какво тогава ще служи, моля ви се, цялата неруменоидна, соросоидна, недоубита реакционна сган?..

Седна. Малко в страни и малко по-високо от слънцата Рум Румич, НеВе… Цмуцки и Гуши бей Великолепния. Субординация.

 

13.

-Та какво имаме за днес, другарю Румич? – попита Гоцеола, гледайки едновременно и от високо в трите основни за държавицата ни географски посоки –изток, юг и запад. И в една абсолютно негеографска. Към себе си.

-Разширено съвещание с елементи на разсъждения, о, Червени Вожде Гоцеола – стегнато и звънко като при рапорт на пионерски ръководител иззвъня гласчето Рум Румичово. – Ще обсъдим констатацията: „Точно защото сме най-успешната тройна слънчева комбина, точно за това сме и най-успешната тройна слънчева комбина“. И ще си разпределим съответните фискални и материални изводи в съотношение осем към пет, към три…

-Що се перчиш бе, юрдек? – прекъсна го Гуши бей – ако останеше на теб и онова дедче там, и тройка от тотото „три от три“ нямаше да спечелите. Има само една успяла комбина и това съм Аз! Нали ти казах какво стискам в левия си джоб? Вие сте, дето има един лаф – много вожд, малко индианец. А при мен индианец бол, милионче и отгоре, и един вожд – Гуши бей–Великолепния! Елементи на разсъждения му се приискало! Ти ли ще разсъждаваш бе, алакоолу или еклера до теб? Интелигенти! Ще си го вдигна, да знаете! Наратива!

-Не бива така господа, когато си го навирваме става нецивилизовано и доста образовано. Все пак в Европа сме кажи-речи и така оттатъка оттука нататъка. Не е дошло време да дигаме, нито да сваляме –аристократично пошумя НеВе… Цмуцки и примлясна доволно.

-О, Аллах, що не слезнеш на земята да си прибереш престолонаследниците – простена Гуши бей – Цмуцки, що не…

-НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки, моля Ви се! – прекъсна го наричащият се още и „Мон Арх“, кротко, премрежено и някакси по царски загледан някъде между северната ширина и западната дължина на липсващата си иначе гениална мисъл – Начинът и културата на общуването, уважаеми Гуши бей–Великолепни, понякога падат от небето, но не всичко е от значение. Бих се изразил и по-универсално…

По всичко изглежда, че възможността да гръмнат топките на слънцето Цмуцки действително клони към нула.

А Гоцеола слуша неподвижен като соц и ален вожд пред парламентарна трибуна. Гледа във всички споменати и една неспомената по-горе посоки, без да му мигне окото. Червените вождове са известни с това. Не им мига окото пред нищо. Пред чужда смърт и нещастие. Пред чужда бедност и мизерия. Даже пред своя слънчева комбина. Която потъва пред очите му в дебрите на управленски коалиционен дебат. До ушите му достигат реплики като:

-Аз тебе те направих слънце, бе пейзан! Когато в зандана аз страдах окован, ти лазеше под масата насран и опикан… (Гуши бей);

-Моля, без намеци! Освен това, когато мен ме хранеха с корнфлекс, ти говореше на турски само с магарето си! И ми говорете на Вие, защото аз подхвърлих на тате идеята да те вкарат в зандада за няколко дни, та да минеш после за дисидент… (Рум Румич)

-Господа, моля Ви, не е цивилизовано дори относително, което хич не е малко. Относно заслугите, не забравяйте, че петдесет години скитах изгонен от родината си в най-общочовешки смисъл. Що горчиви сълзи съм пролял, що народни песни съм пропял… – се изказа и Цмуцки, бършейки онази издайническа сълза на страданието от едното си око…

-Ти да беше останал тука, щеше да видиш страдание… а той обикалял Европа. О, Аллах!… (Гуши бей) – и така нататък реплики, дуплики, триплики…

 

14.

Когато управленският коалиционен дебат достигна децибелите на „Градил Илия килия“, Гоцеола бавно вдигна едната си лява ръка. Червените вождове винаги са левичари и с двете ръце. Настана тишина. Продължителна, дълбока и пълна с управленско напрежение. Един вожд трябва да ги умее тези работи. После проговори. Гласът му на моменти е малко по-висок от тенор или малко по-нисък от баритон, леко гъгнив, но за слушащите това няма значение. Няма да им пее я.

-Господа – другари, или казано по-просто, господ-ари! Бъдете така добри и отскочете до първата страничка, на която пише Преамбюл… Изчетохте ли го? А сега се върнете тук, на тези прекрасни небесни ливади, на които сте благодарение единствено на мен и на императократорските чиновници, без които това, което някой тук стиска в левия си джоб щеше да е само един гол…

-Той ако не беше другарят Тато и тати… – Рум Румич.

-Тато умря за да живеем ние… – Гуши бей.

-И вие ли? Пардон, исках, но некак си не успях да кажа – и четиримата ли? – каза НеВе…Цмуцки и продължи – щото по произход, синя кръв, заслужена любов от неизброими поданици… а вие, че и Тато ви – селяни от село казано най-позитивно ако му е дошло времето.

-Господин НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки – изрече безпогрешно името на слънцето с кличка „Мон Арх“ Гоцеола. – Селянинът по дефиниция си е от село. Не може да има селянин от град.

-От нивото на високия си наратив смея да възразя – това е Великолепния – като четох Преамбюлчето, то цялото Политбюро си е било едно голямо село… с изключение на Тато, Блюдоедочка, ДеСе и АНДРЕЙ-чо.

-И Тати, разбира се… – Рум Румич.

-Същото казвам… – НеВе…Цмуцки.

-Уважаеми временни господ-ари на небесните ливади, продължавам:

Както много добре знаете, човечеството се дели на нас и всички останали. Това, което ни прави различни от всички други е нашата изключителност! Изключителността на нашата изключителност е изключителна!..

-Може ли да повторита последното изречение, за да си го запиша – вдигна ръчичка като първолак Рум Румич.

-Руменишев, Вие къде ходихте на училище?

-Където сме учили и продължаваме да учим всички Ние – във Великата Иператократия – едно, плюс онази Школата пак там, после в Щатите – друго, после в Англия – трето, после пак във Великата Императократия…

-Тогава трябва да знаете основното Наше правило – никога никакви записки! Запомняйте! Повтарям:

Изключителността на нашата изключителност е изключителна!..

Това , разбира се, го знаем единствено и само Ние. Ние сме единствените, които могат да окалъпят целия свят в пълен синхрон със своите големи и малки нужди! Нас чужди нужди не ни интересуват! За нас чужди нужди не съществуват! Други освен нас не трябва да живеят! Ние стъпихме в тази държавица само преди век и малко. Тогава тя изобщо не беше измислена. Но за този век и малко Ние се окопахме, блиндирахме, взехме властта. Е, в същност властта ни я даде великата и непобедима императократска армия, но то е същото. Категорично, само така, както само Ние можем и както Великата Императократия Ни е учила, учи Ни и ще продължава да Ни учи. Ние елиминирахме всички продажни монархо-фашистки елементи, с извинение към г-н Цмуцки. Ние прибрахме парите и имотите на едрата, средна и дребна реакционна буржоазия. Ние избихме царските офицери и поддържащите ги западни шпионски клики и поставихме на тяхно място нашите източни такива. Ние избихме, разселихме, отнехме имотите и забранихме книгите на гнилата буржоазна интелигенция и райко-алексиевщина. И можем с комунистическа гордост  днес да кажем: Под Наш контрол са вече всички, повтарям – абсолютно всички живото-поддържащи и живото-прекратяващи системи на Измислената държавица! Апропо, създадени под Нашето мъдро ръководство, което е пък под далеч по-мъдрото ръководство на  Великия Императократор и верните му императократорски чиновници. А на Него всички са му верни! Защото  само те са живи. Ние контролираме нервната, кръвоносната, храносмилателната, дори и отделителната системи! Наши са образованието, културата, интелигенцията, мускулите, зрението, слухът! Наши са електропроизводството и електро-разпределението, всички видове енергоносители, медии, игри на щастието, банки, застрахователни дружества, охранителни фирми, парламент, правителство, президент, полиция, армия, специални служби – всичко е под пълен Наш контрол! И имаме основания да вярваме, че така ще е завинаги!!!

-Да чукнем на дърво все пак, така да се каже, в кръга на голям го лапни-голяма дума два пъти! – опита се да се пошегува Цмуцки и в страха си, че без да иска е казал нещо смислено, веднага добави – Хубава реч, на мен са ми писали и по-дълги, но с по-големи букви. Но в този ред на разширяване на заседанието с елементи на разсъждения, както беше обявено преди малко, обръщам внимание на споделената с Нас напълно секретна информация. Ние, сиреч Аз, от висотата на произхода и дълга към отечеството съм длъжен да поставя една несправедливост на масата. Научавам, че докато съм скитал из Европата, Америката и други населени места, тук сте ми построили две държавички. Обаче тук има несправедливост от вопиющ  родолюбивото ми сърце характер! Питам – тогава защо имотите ми бяха върнати само веднъж?!! И защо само един връх? Аз също може да имам висок наратив, да не дава Господ… Снощи например беше сто и шейсет на сто и десет…

Гуши бей светкавично реагира, извади златната си запалка и постави ребром репликата си:

-Ако този дърт господин/ вземе, че гушне имот още един/ и злепоставяйки моето име/ иска да цмуцка от цялото виме,/ аз да се чудя за миг дори няма – /веднага подпалвам етническа драма!/ Ето, извадих запалката златна/ и само ще чатна! (Това трябва да си го запиша. Определено напредвам в дълбоката поезия. Може пък и у мен да има нещо я от Ботев, я от Вапцаров – помисли си самозадоволяващо Гуши бей и продължи) – Вождове червени, не си играйте с мени! Да щракам, или да не щракам? Отговор не чакам! Аз тези великолепни обръчи с кръв съм ги… и без кръв няма да ги…

-Какво ще щракаме, извинете, не ви разбрах, бях се замислил…- Рум Румич, естествено.

А Гоцеола стискаше зъби нечуто и между проскърцването им си мислеше: „ О, Велики Императократоре, в какво съгреших, защо ме наказваш с тия!..“, но стоманената закалка, дала първите две срички на кличката му, овладя напрежението. Продължи, все едно, че не беше прекъсван:

-…Тук сме от век и малко. Но сме за векове… (отварям скоба: Руменчо, препоръчвам ти да избягваш замислянето. Алергичен си от дете. А ако случайно някога ти дойде някаква мисъл – забравяй я, преди да си я запомнил. Опасна е за околните… господин НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки, нека бъдем наясно! Великият Императократор вече няма никаква полза от вашето анемично слънцестоене. Което аз, като негов наместник по тези територии напълно споделям. Постът, който заемам съвсем заслужено, повтарям – съвсем заслужено, не ми позволява явно да сядам на която и да е ваша отделно взета или отделно дадена ви от Нас маса. Нито да участвам в деленето на имоти над и предимно под тези маси. Но от друга страна, същият този пост ме задължава да контролирам движението на имоти, постове и пари около всяка от тези дадени и взети маси. Защото, както вече споменах, и отделно взетите, и отделно дадените маси в своята съвокупност са Наши! Ние си ги взехме! Ние си ги дадохме! Но процесът трябва да се контролира. Току що научавам по съвършено секретната си, несъществуваща, пряка, аудио-визуална, интер-активна, контра-пасивна, полу-проводима, целопроводникова, винтово-виртуална 7.62-милиметрова връзка, че още един от едните Наши е отстрелян от друг от другите Наши. И знаете ли защо, господин НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки? Защото искал да вземе повече, от определеното му в оня списък! В този смисъл, съгласувайте моля вашите желания и искания към нас, с една такава възможност… Затварям скобата.

 

Интермедия 2

Не помня кога и как открих, че Бог ми е дал чувство за хумор, с което мога да повдигна кон, да надбягам камион и да нокаутирам слон. Обаче всичко останало ми липсваше. Бяха си го присвоили червените човечета. Червените човечета нямат чувство за хумор и няколко други неща от морално-естетико-интелектуален характер. Но те не са им нужни. Когато имаш цялата власт, всички лостове за силово и медийно въздействие, което означава, че притежаваш парите, с които можеш да си ги купиш, чувството за хумор не ти трябва. Защото имаш и пистолет! Чувство за хумор имат хората, които нямат пистолети и, представете си, никога не са искали да имат. Чувството за хумор е сигурен белег за интелигентност, въпреки че аз съм изключение. Да си изключение в границите на Измислена държавица означава да си в пълна изолация от страна на червените човечета, вече мутирали в руменоиди. Мен обаче тази изолация напълно ме устройва. Реален, физически контакт между тях и мен е по-невъзможен дори от споделена сексуална връзка между съветски трактор и триглавата ламя  от приказката за тримата братя и златната ябълка.

Разбира се, това чувство за хумор ми носи някои битови неудобства, като опасността да бъда бит. Но удоволствието да видиш позеленяло червено човече си плаща масрафа. Целият ми минал, настоящ и, надявам се, достатъчно дълъг бъдещ жизнен опит ме водят до извода, че с нормалните демократични средства – закони, избори, стачки, митинги, свободен пазар и целия останал нормален човешки арсенал, битката с червените човечета е обречена на пълен провал. Всички тези средства действат безотказно, но само в истинските държави. В Измислените са измислени и те…

Така стигнах до единственото достъпно за мен средство. Да се посмея над тях! Искрено и от сърце! Много често – през сълзи… А пък ако решат да ме бият, пребият или убият – от една страна ще признаят, че нещичко от тук написаното е вярно, а от друга страна – като нищо ще ме направят незаслужено известен. Нещо, на което не държа. Просто минавам от тук с отворени очи и незапушени уши…

 

15.

За Изи опознаването на света вървеше по две успоредни и в началото почти непресичащи се линии. Едната беше животът около него, другите хора, това, което се случваше или не се случваше с някого непрекъснато и с него също. Защото по времето, когато Изи ставаше човек, а това е някъде след средата на миналия век, се случваха или не се случваха много неща. Апропо, както винаги.

Втората бяха книгите. Четеше безразборно, лакомо, по всяко време и на всяко място. Дълго време беше убеден, че книгите създават паралелен, измислен свят, в който винаги можеш удобно да избягаш, да се скриеш от реалния. Приказен свят, в която само се сменя възрастовата група на посетителите.  Докато прочете „Улица „Консервна“. Заинтригуван от автора, прочете и „На изток от рая“. И разбра, че книгите съвсем не са бягство от реалния живот, а могат да бъдат и негово тълкуване, размисъл, идея, надежда и присъда. Книгите придобиха за него съвършено друго значение. Те започнаха да го карат да се вглежда в живота около себе си с други очи. Да търси неговия смисъл, цел, посока.

Окончателно намери себе си, когато съвсем случайно попадна на „Майстора и Маргарита“. Откри, че единственото същество в познатия му свят, способно да почувства, изживее и дори да опиша най-висшите форми на възторг, любов, съпричастие, състрадание, величие и смирение, и което в това същото време е способно на невъобразима низост, простотия, предателство, жестокост, високомерие и егоизъм е човекът!

Разбра, че човек не може да стане добър насила, но не бива да се изключва възможността да е лош по принуда. Или поради липса на друг избор. Или защото живее в държавица, в която всичко е измислено с определена цел – да бъде програмиран, контролиран, корумпиран и управляем. Да бъде прост, жесток и циничен. Да бъде необразован и бездушен. Да бъде зависим. Защото тези, които владеят изцяло ума и волата на отделния човек, ще владеят и Измислената държавица…

Но преди това трябваше да премине през топковата мелница на тоталната държавна образователно – възпитателна система. Това по правило означаваше задължително да прочете „Митко Палаузов“, „Овчарчето Калитко“, „Павлик Морозов“, „Как се каляваше стоманата“… и още… и още… и още…

За да придобиете съвсем бегла представа за какво става дума, само ще спомена, че „Павлик Морозов“ е във възхвала на едно дете, пионерче от някакво село в необятната Велика Императократия. Това дете, вярно на пионерския си дълг към Другаря Сталин  (с голямо „Д“), предало на императократорските чиновници къде неговият баща е скрил два чувала с пшеница. Пшеницата бащата скрил, за да има с какво да храни същия този Павлик Морозов през дългата и люта императократорска зима. Чиновниците отвели баща му и отнесли пшеницата. Павлик Морозов останал в къщата с майка си, горд, че е помогнал на Другаря Сталин в прогресивната му битка с реакционерите кулаци и недоубити контри, превръщайки баща си в надлежно убита такава. Книжката не доразказва как са прекарали зимата. Надявам се, не в канибализъм…

Историята на Павел Корчагин от „Как се каляваше стоманата“ е още по-идиотска. Смисълът и е нещо подобно на нашенското „Даваш ли даваш балканджи Йово“, само дето я няма ни хубава Яна, ни жестоките черкези. Павката Корчагин сам се пита и се разпитва, сам си отговаря и сам си реже месата. Със сигурност пред Комисаря. Ето ви малък и сбит художествен преразказ без никакъв елемент на разсъждение:

-Давам ли давам аз, Павка Корчагин,
лява си ръка за вяра червена?

– Аз, Павка Корчагин, за вяра червена,
ръка си давам, ръката лявата!

И си отсякъл лява ръка
и пак се пита и се разпитва:

-Давам ли давам аз, Павка Корчагин,
дясна си ръка за вяра червена?

– Аз, Павка Корчагин, за вяра червена,
ръка си давам, ръката дясната!

И си отсякъл дясна ръка
и пак се пита и се разпитва:…

…

С извинение пред нещастния ни читател, не е ясно как е станало всичко това, може би споменатият Комисар му е помагал още за дясната ръка и след това, в това отношение Комисарите са изключително любезни, но Павката после успява някак си без ръце да си отсече и левия крак, и десния крак, да си ослепи лявото око, да си ослепи дясното око, и като нямал какво повече да дава от себе си, започнал да диктува книга за великата си саможертва в името на червената вяра. Да беше си дал и главата…

Четиво за идиоти! Но тоталната държавна образователно-възпитателна система била създадена от тайните образователни чиновници на Великия Императократор точно за това. Да бълва идиоти. Защото само идиоти могат да прегърнат  „вярата червена“. Но това Изи тогава въобще не съзнавал. Той си четял каквото му е определила системата, четял „Разораната целина“, „Път“, но четял и всичко друго, което минавало на една ръка разстояние от него.  И може би точно поради това безразборно четене предхождано от внимателно вслушване в гласа на баща си и в мълчанието на майка си, държавната образователно-възпитателна система не успяла с Изи. За щастие не само с него. В измислената държавица все още било възможно да се срещнат нормални хора. Пропуск на Системата, който ще бъде изключително прецизно и ефикасно решен малко по-късно…

Защото неочаквано за всички измислени държавици и хора, Великата Императократия рухнала на едно коляно. Защо, как, кой, това не ни е работа да разказваме. Ние не пишем автентична история на Измислена държавица, ние пишем измислена история на автентична държавица. Е тук ви обърках, но и аз съм объркан. Защото да следиш и записваш действителността в Измислена държавица не е лесна работа. Аз ли не знам!

Та вследствие имперското рухване, в измислената държавица рухнал тутакси и Тато. По-точно, по заповед на Великият Императократор го рухнали същите ония от Политбюро. (Този преамбюл, за моя изненада, като нищо ще се окаже, че не е писан напразно!). Разбира се, самото Политбюро си останало на власт. Като един колективен чутовен герой, който без риск на живота и привилегиите си, освободил Измислената държавица от сатрапина Тато. Тато пък се прибрал в една от няколкото си скромни вилички разположени в планината в близост до София. Живял си сам, кърпел си скъсаните чорапи и си спомнял героическите измислици за славното му шумкарски минало. Не след дълго великият интернационал на умрелите, но винаги безсмъртни духове на Ленин, Сталин и Тàрабович, с любезното участие на гост-духовете Марксуел и Енгелсон, го прибрали при себе си във Великите Бойни Червени Полета. Мир на праха му, бихме казали.

Но преди да го отведат там, където безспорно му е мястото, при пълно незнание от наша, ваша и тяхна страна, се случило нещо. В условно тясната полупланинска виличка (знаем, че нашият Тато е най-скромният Тато от всички Татовци по света!), се е осъществила историческа среща. Среща, която окончателно решила съдбата на Измислената държавица. Присъстващи и участващи в нея били Тато, АНДРЕИ-чо, Руменчо Хърмъриванчов – бъдещият червен вожд Гоцеола, Руменчо Руменишевич-Руменишев наричан  Рум Румич, в момента стигнал вече до голямата група на специализираната детска градина за Наши деца с изключителни умствени и физически достатъци (стига да са поне нормални), бъдещият Зандан бей по-късно Гуши бей-Великолепния, генерал Пет-Шестаков, Не-Ве Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки, наричан още тогава с кличката „Мон Арх“, естествено и Политбюро от преамбюла. Срещата била поискана от Румен Руменов Румянников, работещ под прикритие ту в бар „Руми“, ту като командир на Междупланетния и Галактически лайнер „Красный командир“. А в действителност – самият Таен императократорски чиновник на Великия Императократор, наблюдаващ нещата в измислената държавица. Което значи, че тази среща не може да бъде отказана. Пък и на никого не би му дошло на ум, че изобщо съществува такава възможност. И до днес никой не знае за тази тайна среща. Дори и участниците в нея. Защото е охранявана от бившия Той-чо, сега Той-ко, млад левент от съседно село. Когато възмъжее достатъчно и завърши прочитането на книгата „Синовете на великата червена Мечка“, за това се иска време, все пак три дебели тома са това, Той-ко се надява да стане самия Той. Той не е местоимение, което замества име, а е име, което замества местоимение…

Много съм заинтригуван!

 

16.

В една абсолютно неизвестна никому вечер, на едно абсолютно неизвестно някому място, се проведе една абсолютно неизвестна никому среща между разни червени човечета, които и до днес не знаят нищо за нея. Ние с теб, любезни читателю, също би трябвало да не знаем.  Обаче знаем! Не знам как сме се озовали там, но присъстваме. Навярно под прикритието на лампиони или фикуси, но надали. Червените човечета на лампиони и фикуси не вярват!  А може би под прикритието на човешко въображение. Предполагам е това, защото червените човечета нямат въображение и не могат да разпознават чуждото такова. Сиреч, ние сме в пълна безопасност.

За да има все пак нещо за описване, нека решим, че мястото на срещата е кътът около камината в малката дневна в условно малката виличка на Тато. И нищо чудно наистина да е там. Тато вече е пътник към един друг, прекрасен, вечно червен свят. И е редно да му отдадем нужното уважение.  Освен това коминът на камината, в която пращи весел и заблуждаващ външния и вътрешен враг огън, е древен, смятан за невъзможен път за достъп. Освен за Дядо Коледа, който пък не съществува, откакто си имаме Техния дед Мороз.

Грешка! За червените човечета няма невъзможен път! Няма невъзможен начин!  Няма вода, огън, подлост и кръв, през която да не могат да преминат, когато става дума за власт и пари!

Първи пристигна бъдещото слънце Зандан бей. Обичаше да бъде пръв във всичко. Пък и искаше да изпие едно турско кафе насаме с Тато, за да му каже  колко много го уважава. Това разбира се е лъжа, Зандан бей не уважава никого освен себе си. Тази лъжа ще бъде повторена пред Тато от всички, които ще дойдат на срещата.  С изключение на Тайния Императократорски чиновник, който ще пристигне последен. На него пък, друга лъжа, но със същото съдържание ще му бъде казана изключително топло и сърдечно от всички наши червени човечета. Тато ще е единствен, който ще е искрен.  Защото без Великия Императократор и неговите чиновници, Тато щеше  да си остане един прост селянин. И тогава навярно щеше да му се наложи цял живот да бъде пролетарий в образцовата кравеферма „Червеното говедо“. И цял живот да се съединява с пролетарии от всички страни под ръководството на някой друг Тато. Което определено нямаше да е справедливо според него и Блюдоедочка.

Един по един идват и изброените по-горе участници в срещата. Влизат откъм камината, недокоснати от игривите пламъци и червената жар, в изрядни тъмносини костюми и червени вратовръзки. Казват лъжите си според приетия церемониален устав и сядат по кожените фотьойли около камината.

Малко колорит внесе НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки, наричан още тогава с кличката „Мон Арх“. Той отказа да седне във фотьойл. Поиска най-обикновен стол от тиково търво. С висока права облегалка и подръчки. Полутвърдо тапициран. С тъмнолилава дамаска на тюркоазени корони с лилав ръб. Богато резбован и инкрустиран с национални готически мотиви. И, разбира се, тук-таме позлатен. Естествено му намериха и донесоха.

Последен пристигна Тайният Императократорски чиновник. Всички станаха на крака и започнаха да скандират, ръкопляскайки в такт: „Вечна дружба!“, „Вечна дружба!“… Както винаги не в час, неочаквано НеВе… Цмуцки запя с треперлив гласец  „Разцветали яблани и груши…“. Но бързо и деликатно му беше обяснено, че по устав това се пее след срещата, в трапезарията. Разцелуваха се по три пъти в устата без език. Излъгаха се каквото трябваше да се излъжат и седнаха около камината.

-Асигарена ли абсалютната ахрана? – попита  Тайният Императократорски чиновник.

-Абсалютната! – отговори Той-ко. Въпреки че не беше около камината. Зорко охраняваше някъде в тъмната нощ, пълна с видими и още повече невидими врагове и шпиони. Но не и за него.

-Ну, гаварите же!

Както се полага започна Тато.

-Другари! Некои тук си мислят, че Ние преживяваме тежък момент. Че понижената ни революционна бдителност, както и нашата, така да се каже, мекушавост, активизира както външните, така и вътрешните врагове. Че не сме си свършили докрай работата по унищожаване на идеологическия враг, реакционерите, кулаците, недоубитите контри, зозите, суингите, гнилата художествено-творческа, нàучна и техническа интелигенция, лентяите – саботьори по заводи и фабрики, поля и градини, нивя и юзини. Дълбоко се лъжете, другари! Партията за това е Партия, за да мисли винаги с една гигантска крачка напред. Извършена е, така да се каже, огромна работа, в пълна секретност, така, както Партията ни е учила…

-Бе-Ка-Пе! Бе-Ка-Пе! – чу се детското гласче на Руменчо Руменишевич-Руменишев, бъдещ Рум Румич, понастоящем  в голямата група на специалната детска градина  за деца с изключителни умствени и физически достатъци (стига  поне да са нормални), в която се подготвят и бъдещи слънца. Изшъткаха му. Детето се разплака, защото го бяха учили винаги като чуе думичката „Партия“ с голямо „П“, да вика това, което извика. Изведоха го да играе на двора до караулката. Тато продължи:

-…А как ни е учила Партията, Другари? Партията ни е учила винаги да се учим от Великата Императократия! Още когато другарят Ленин е създавал Великата Императократия, вече е знаел, че за Нас, другари, социализъма е най-краткия път към капитализъма! Но каква е тази тайна, партизанска, така да се каже, пътечка, знаел само той! Първият, който разбрал гениалния план на гениалния вожд на световното червено човечество, е другарят Тàрабович! Нашият Тàрабович, верният последовател на Ленин и Сталин. Създателят, вождът и учителят на Нашата Измислена държавица. Той закодира това свое прозрение в думите, които всички Ние знаем: „Това, което Ние ще постигнем за няколко десетилетия, други, неНаши народи при други, неНаши условия , постигат за векове!“
Другари, капитализъма  възниква през шестнайсти век. Да вземем едно на друго хилядо петстотин и педесета. Сега сме хилядо деветстотин осемдесе и девета, така да се каже. Колко прави това, АНДРЕЙ-чо?

-Четиристотин трийсет и девет години, другарю Тато – мълниеносно отговори той. Много го биваше в числата, защото винаги си ги представяше в долари. А в доларите АНДРЕЙ-чо няма грешка.

-А Ние сме на власт само от четиресе и пет години и вече имаме пълна готовност за Наш, собствен преход от това недоносче социализъма към Нашия си капитализъм… Уморен съм. Мен вече ме чакат Другарите. Отивам при тях спокоен, защото моя си и на семейството си капитализъм съм построил отдавна! От днес назначавам АНДРЕЙ-чо за АНДРЕЙ! Той ще ви каже как ще стане тази работа и за вас. Слушкайте АНДРЕЙ! АНДРЕЙ ще слушка Тайните императократорски чиновници. Те пък слушкат Великия Императократор! А кого слушка той – не е наша и ваша работа… Защото, който слушка – папка, който не слушка – не папка! Знам го от дългия си опит… Отивам да почивам в мир… – и го изнесоха към спалните…

Всички станаха прави и мълчаливо изпратиха сваленият от тях Тато…

АНДРЕЙ, който отдавна чакаше този миг, в който ще престане да бъде АНДРЕЙ-чо, огледа присъстващите, изкашля се, извади един лист от папката пред себе си и каза:

-Другари, положението наистина е такова, каквото го описа другаря Тато, но не съвсем. Той наистина е позагубил с годините революционната си бдителност. Старо Наше правило е, че врагът никога не спи. Невидимият враг още повече не спи. Сиреч, всеки който не спи е Наш потенциален враг. Досега с успех Ние приспивахме народонаселението, значителна част от него – завинаги. Но условията се променят! Ние сменяме курса! Поемаме курс към въоръжена социална демократизация на Измислената държавица! Никой тук, освен разбира се другаря Таен Императократорски Чиновник, няма представа за какво става дума. А става дума за следното:

Всички стари структури ще се съхранят, преоблекат, преоборудват и преименуват като нови. Цялата власт ще остане там, където си е, тоест, където е положено. При Нас! Парите естествено – също! Дезинформацията ще стане абсолютна информация. Престъпността и правораздаването ще се самоизключват, самосезират, самообвиняват, самооправдават и самоусъвършенстват в дух на разбирателство и без вътрешни конфликти. Културата ще се удави в чалга, Биг Брадър, Лонг Лонг Лонг и други подобни субкултуртрегери. Науката и Културата ще изчезнат безследно. Ще се организира и извърши бърз и ефикасен преход от червеночовечност към руменоидност. Преходът ще бъде описан и обявен за приключил в написана вече от политсоцпатолозите Трайчева, Спокойчева и Комунянова книга, която ще разпространи Мегаломедийният Император чрез мегаломедийната си империя „трудовак“. Ще им помага Вредна Бездарева, при това, забележете, напълно безплатно и всеотдайно. Държавицата ще бъде абсолютно корумпирана и напълно измислена. В нея няма да може да се случи нищо друго, освен измисленото от Нас!

Ще се определи Враг Омразен! Няма да има Наше престъпление, което той да не е извършил! Няма да има Наше злодеяние, за което той да не е виновен. Няма да има Наша кражба, която да не е негово дело! Няма да има негова мисъл, дума или действие, които да не са унищожени от Нас един ден преди да ги е измислил, издумал, или извършил! Няма да има лъжа измислена от Нас за него, която да не е вярна! В общи линии това е Нашия нов Курс към ускорена въоръжена социална демократизация на измислената държавица… Охрана, всички под контрол ли е?

-Абсолютно, другарю АНДРЕЙ – тутакси отговоро Той-ко.

-Чува ли някой нещо от това, което се говори тук?

-Не, никой, другарю АНДРЕЙ, включително и аз не го чувам.

–Продължавай така!

-Слушам, другарю АНДРЕЙ – и млъкна. Млъкна Той-ко, който също чака онзи свой златен и звезден миг, когато ще стане ТОЙ.

А АНДРЕЙ продължи:

-Върху този Курс, който ще бъде наречен „Преход“, се работи под ръководството на Нашите императократорски приятели и по-големи братя, вече петнадесет години. В интерес на Нашата истина, този преход е целта на Нашето появяване и смисълът на Нашето съществуване! Социализмът наистина се оказа най-прекия и бърз път към богатствата на капитализма и Ние го демонстрираме перфектно. Тези от Нас, които сме доказали своята пълна и безусловна вярност към Великата Императократия и Великия Императократор, Ни очаква богато, макар и не съвсем безгрижно бъдеще. За нас, децата Ни, внуците Ни… апропо, да не забравя, под фотьойла или на каквото там е седнал всеки от вас, ще намерите по едно черно куфарче пълно с част от държавния дълг на Измислената държавица към чужди банки. Съдържанието в куфарчетата съвсем не е измислено… продължавам… Ние ще владеем тази държавица. Не, че имаме голяма и фатална нужда от нея. Ние трябва да владеем тази гнусна откъдето и да я погледнеш държавица само по една , но напълно достатъчна причина. Тя е нужна на Великия Императократор!

Тази тъповата държавица е изключително важна за Великата Императократия! Аз треперя, а вие, сигурен съм, направо се изпускате от огромното щастие и отговорност, която тежи на плещите ни! Да предоставим окончателно и безвъзвратно тази жалка територия и това робско население в подчинение и пълна зависимост на Нашата Велика Императократия Майка! И Ние сме щастливи, че можем да го направим! И ще го направим, другари, бъдете уверени! Но това ще е в обозримо бъдеще. Засега имаме да изпълняваме други тактически манипулации, които ще доведат до желаната стратегическа цел – абсолютно всичко в света да е Наше!

Но с цел пълна секретност и в синхрон с Нашия конспиративен кодекс повече няма да говорим за това. На този лист е написано всичко, което е необходимо и достатъчно да знаете засега. Останалото ще научавате в оперативен порядък и то само тези от вас, които го заслужават и оживеят. Кои го заслужават не определяме Ние… Нито кои ще оживеят… – и погледна към Тайния Императократорски чиновник… Тайния съвсем леко кимна…- По най-нова и суперсекретна технология, разработена в тайната императократорска лаборатория за най-нови секретни технологии, всеки от вас ще вижда и чете от този лист само това, което се отнася за него самия. Излишно е да споменавам, че споделянето на това, което става тази вечер с когото и да е, включително със себе си и присъстващите тук, на което и да е място включително и в тази стая, по което и да е време включително сега, предварително е квалифицирано като предателство към Нашето дело (Коза ностра!)! И се наказва с присъда смърт, която се изпълнява два дни преди деянието… Затова някои другари, както забелязвате, отсъстват, а други от вас ще изчезнат след минути, часове или дни. За Партията и тайната императократорске лаборатория няма невъзможни неща, няма безсмъртни хора… Моля всеки да си прочете текста хванал листа с двете си ръце над масата за да ги виждам, да не мърда с устни, без гримаси и излишни движения. Аз ще следя процеса както се казва – с пръст на спусъка. Последният да сдъвче и глътне инструкцията пред всички. Започваме!

И подаде листа на стоящия отляво Руменчо Хърмъриванчов…

…Последен, както винаги, се оказа НеВе… Цмуцки, наричан още „Мон Арх“.

АНДРЕЙ стана:

-Благодаря ви, другари, да си пожелаем успех! Гарсон, донеси на господин „Мон Арх“ чаша испанска малага да може да преглътне. Иначе ще трябва да го чакаме до утре… благодаря. А сега моля всички, г-н Цмуцки също, заповядайте в трапезарията на скромна почерпка.

Може би някои се чудят защо присъстваше Тайният императократорски чиновник. Напразно се чудят. Първо заради контрол. Великата Императократия никога не изпуска от контрол някого и нещо, което поне веднъж вече е контролирала. И второ – заради почерпката. Всички императократорски чиновници – тайни или явни, са известни с това, че си падат по почерпките. Може и в долари. И предимно в долари. А е широко известно, че най-качествените и количествени почерпки се дават именно в тази Измислена държавица.

От една страна не е нужно кой-знае какво въображение, за да си представим какво ще стане от тук нататък в трапезарията. От друга – ако видим какво наистина ще стане в трапезарията оттук нататък, може да се окаже, че ни е бедно въображението, за да го побере. Затова ние се връщаме в повествованието.

 

17.

Всеки ден Изи разбира поне две неща. Първото е, че вече нещо все пак започва да разбира, и второто е, че въпреки това направо никакви неща не започва да разбира!

От една страна разбира, че левичарството и неговият боен отряд – червените човечета, са причината да не разбира нищо.От друга страна , не разбирайки нищо, той разбира, че причината за всичко това е нежеланието на измисления народец в Измислената държавица да захвърли левичарските измислици там, където им е мястото – в завода за пакетиране на исторически боклук. Защото го е страх да разбере каквото и да е.

В човешката… пардон, в измислената психология има една гранична полоса (от императократорски, значи ивица), която отделя възможното от ненормалното. Не съм народопсихолог, но описвайки този измислен народец  толкова време, станах.

Той, измисленият народец на Измислената държавица, не иска да знае истината за своето положение. Защото, ако го разбере, вместо да си вдига биричката и други приятни неща, ще трябва да вдига въстание, априлско, септемврийско, или някакво друго . А той, народецът, не обича въстанията. Защото на въстанията се мре! Защото с въстания се прави История! Обаче липсата на въстания също е История. Само че не я прави той, народецът. Колкото и да не му е приятно, Историята ще си съществува. Извън него, въпреки него и без него.

„Не знам кой-знае колко много – често си казва Изи – но знам, че Историята не се интересува от нас. Ако човешкото съществуване обаче има някакъв смисъл, той е – за да се интересува човекът от Историята си. Да участва в нея.

Защото следствията от всяко днешно човешко действие, чиито причини лежат в миналото, ни чакат в бъдещето! Бездействието също е действие!“

Толкова могъл, толкова казал. Светът върви така. Един казал едно, аз – друго, ти – трето… Изи обаче, докато е жив, също ще си казва само това, което мисли Общо взето знае, че никой не му обръща внимание. В това няма нищо лошо. Той самият, когато казва нещо, също не си обръща внимание. И го казва не за да прави впечатление, а за да спори със себе си. Търсенето на Истината, стремежът към Истината, мили приятели, е мъчителен процес. Трябва да преодолееш внушенията на Мегаломедийния Император. Трябва да се отвратиш от Лонг Лонг Лонг. Трябва да отхвърлиш страха си от Гуши бей – Великолепния. Трябва да деидеологизираш Гоцеола. Да демитологизираш НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки, наричан още „Мон Арх“. Трябва да намериш себе си, защото само в теб е Истината! Сред мъгла, мътилка и мрак! Не всички успяват. На Изи му трябваха няколко десетилетия.

Светът, нека разбираме – и Измислената държавица, е пълен с добри и стойностни хора. Просто трябва да отрекат червените човечета и всичко очервеночовечващо! Нищо друго! Бога ми, нищо друго…

„Обаче има и нещо друго – мисли си Изи. – Значи, толкова съм умен, че понякога изпитвам чувство за малоценност от себе си. Абсурд! – ще каже някой, но не е. Защото, като се сравнявам със себе си – направо съм нищо. Кръгла нула. Даже две.

За каквото и да се замисля, с интелектуално-необременена лекота  и елегантност, стигам винаги до безспорния извод, че съм пълен глупак. Или може би кръгъл. Вярното е – напълно кръгъл такъв!

Няма по-умен човек от този, който със сигурност знае, че е глупак!

Направо се плаша!

Така съм устроен, че някак си непрекъснато и безусловно ми е нужна Истината. Истината, до която непрекъснато стигам е, че най-добре е да не знам Истината! Защото ако я науча, сигурно ще полудея…

Или ще ме гръмнат!

Например, както и когато и да се замисля, винаги стигам до истината, че за всичко са виновни червените човечета. Ама достигането до тази истина тутакси означава, че съм глупак. Напълно кръгъл. Щото то вече червени човечета няма.

До вчера имаше, днеска няма. До вчера Рум Румич си шушукаше със Садам, днес пита – какъв Садам? До вчера Гоцеола се гушкаше с Милошевич, после два реда до Хага не му драсна. До вчера Филателчев си беше праволинеен неприемо – непредаващ шизоиден глампрокурор. Днес вече е бивш приемо – предаващ посланик на измислената държава някъде, където са го скрили в един плод-зеленчук от него самия. До вчера НАТО беше „изверг и враг“, днес е съюзник. До вчера Мегаломедийният Император беше иглолистно дърво бор, днес пак е. Поне в последното не съзирам противоречие… До вчера Лонг Лонг Лонг беше нещастник от някакво село. Днес е нещастието на цяла държавица, която успешно превръща в чалгаджийско село по свой образ и подобие. До вчера се съмнявах, че съм умен. Днес не ми остава нищо друго, освен да съм сигурен в това!!! Щото иначе гръмването клони към общонародност! Към лонгуровост! Към иглолистна мегаломедийност! Към социо-патологичност! Към калъф хам-бургерост и гушибеевост! Към руменоидност и, пази Боже, към мазна социална масларовост…“

Дотук нищо обидно, въпреки че на Изи определено много му се иска… Затова се връща към червените човечета, които вече се правят, че ги няма. Все пак трябва да ги попита нещо обидно. Нещо, от което тях ще ги заболи. Нещо, което е най-обидното нещо за едно червено човече. Нещо, смразяващо червеното знаме, което роди ги…

„Питам ви другари и другарки – предавам ви дословно въпроса на Изи – как така във ваше присъствие, във ваше обкръжение, под ваша диктатура, под ваше управление, при ваш преход осъществен от ваши ченгета под прякото ръководство на вашите началници – императократорските чиновници, как допуснахте да останат живи такива недоубити, неудобни, питащи, търсещи и объркани хора като мен?…“

Напразни са вълненията Изиеви. Напразно се опитва да се превърне в проблем на червените човечета и техните мутанти. Защото те са истински професионалисти в премахването на всякакви проблеми… Нали така?

 

18.

Ето така, в майтапи и раздумки за нас, но в лутане между себе си и себеподобните си от една страна, и червени, румени и руменоидни човечета от друга, Изи започна ако не изцяло да разбира, то поне да се ориентира в мрака който го обгръщаше от раждането му, та до днес. Започна да се досеща, че така наречената „червена идея“ е възникнала като единственото възможно спасение за безделници, тарикати, некадърници, крадци, престъпници, убийци и садисти.

Изи не се заблуждава, че някой от гореспоменатия сбор от пройдохи е в състояние да формулира каквато и да е идея. Но знае, че винаги е имало и винаги ще има полуинтелигенти наречени от Ленин – полезни идиоти, които не искат да приемат, че Животът си върви по свои естествени закони. Защото Живот, развиващ се по своите естествени закони няма нужда от полуинтелигенти и ги държи настрани от себе си. А няма по-уверен в личната си способност да планира и управлява Живота така, както той иска, от полуинтелигента!

Червената идея не е възникнала случайно. Неудачници и некадърници винаги е имало и ще има. За мързеливци да не говорим. За дребни и едри крадци, биячи, садисти – също. Мързелът, завистта, жестокостта са базата, генезисът, първопричината за левичарството. Глупавият винаги е завиждал на умния. Бедният – на богатия. Мързеливият не е завиждал на работливия – смятал го е за абдал, който се блъска като вол за единия хляб. Слабият е завиждал на силния. Никой не се замислял, че умният е резултат от много столетия, в които поколения от умни хора са положили огромни усилия, за да натрупат и предадат умения, знания, опит, мъдрост. Че богатият управлява процеси, които позволяват просперитета на много хора, рискувайки при това пари, сили и време. Това червената идея не я интересува. Това, което интересува червената идея, е червената идея. Само тя е доказала безусловно, че може да направи селяндура – цар. Глупака – професор. Неграмотния – писател. Глухия – музикант. Масовия садистичен убиец – световен чегевароиден идол. Престъпника – бизнесмен. Крадеца – милионер. Което дава шанс на червените човечета да се трансформират от нищо – в нещо. При това нещо, определящо и контролиращо животеца и смъртта на всички останали…

Но какво е червената идея – пита се сам Изи и сам си отговаря:
Ами това е, когато споменатите тарикати, некадърници, празнословци, криминални и криминалоподобни типове разбрали,  че останали един срещу един с Живота, са пълна нула и тутакси ще псовисат от глад. И приемат тезата, че повече така не може! Не е справедливо!  Как така някои там ще ядат каквото ядат? Ще имат това което имат? Ще карат хубави коли? Ще чукат страхотни мацки? Ще пишат книги, докторати, ще са уважавани и известни? А ние, разбираш ли, ще подсмърчаме около тях! „Светът не е справедлив!“ – заявяват те и тутакси прегръщат червената идея за червено равенство. То не е равенство в образование, култура, предприемчивост, поемане на риск и отговорност. Не е равенство пред закона, Марксуел-Енгелсон да пазят, не! А равенство в бедността и простотията на всички. Защото в червеното равенство чакал големия джакпот! В червеното равенство чакали не само големите пари. Чакало нещо много по-сладко! Чакала Абсолютната власт! Защото само чрез Абсолютната власт червените човечета могат да наложат червеното равенство!  Равенство в бедността на всички, които не са червени човечета, и равенство в богатството на червените човечета! Вярно, че пътят на червените човечета към това червено равенство ще е кървав!  Но коя революция не е кървава? Пък и кръвта ще е предимно чужда! Звучи толкова експроприиращо!  Звучи толкова соц-и-алено!!! Звучи толкова социално…

 

Интермедия – 3

– Това е просто нетърпимо, драги ми Енгелсон! Прочете ли последния брой на списанието „Гроссен Философишен Размислен унд Страстен“?

– Прегледах го, Марксуел, но повърхностно, както винаги. Какво има там?

-Някакъв си Бернщайнен определя моите теории за класовата борба, за неминуемия крах на капитализма и за неизбежната диктатура на бедните над богатите, чуй само, „за бръщолевене на недоучил полуфилософ  със силно изразена интелектуална недостатъчност!“ Твърди, че производствените отношения при капитализма са естествена и справедлива форма на производствения процес… Шайзе! Е, те тоя ме ядосà! Той ще ми казва на мен, че крайната цел била нищо, а движението към нея било всичко. Ще види той едно движение. Когато постигна своята Крайна цел – пълна диктатура на бедните над богатите, такова движение ще му спретна, че има да тъпче на място като спънат дойчен солдатен поне сто годинен! Е, те тоя ме ядосà!

– Спокойно, Марксуел, не го вземай навътре, ние си знаем, че всички гнили интелигенти ще са против нас. Хайде да почваме Манифеста.

– Кой Манифест? Оня ли?

– Оня. За червения призрак, дето броди над Европа и така нататък. Виж, Марксуел, ние не сме като тях. Остави ги, нека търсят, нека спорят, ние също ще спорим проформа с тях, но в същото време тихичко ще си действаме. След три дни пущаме Манифеста. И след само десет – двадесет години зад нас ще застане армия, каквато не всеки може да си позволи. Армия гладна, боса, недоволна, необразована, направо – проста, изпълнена със завист, омраза, злоба и жажда за кръв и секс! Армия, за която всичко друго освен моите и твоите философски теории ще е бръщолевене на недоубити контри! За която Религия, Морал, Уважение, Човещина, История, Култура,  всичко, освен теб, мен и тях самите естествено, ще са само дребнобуржоазни отживелици. С тази армия ние ще завладеем империи, континенти! Ще заграбваме несметни богатства! Ще имаме неограничена власт! Ще променяме Миналото! Ще унищожаваме и създаваме Религии! Ще владеем Бъдещето! Ние с теб не само влизаме в Историята! От тук нататък и ще я пишем! С чужда кръв!…“

 

19.

Да си обясняват хората, явленията и фантазиите от живота е достъпно само за онези, за които животът е приключение на разума. Защото животът безспорно е приключение. Започващо по чужда воля и завършващо зле. Но е пълно с толкова и такива невероятни възможности! С красота, тайнства и загадки. С опасни и вълнуващи пътешествия. Животът може да е приключение на разума само когато разумът направлява човеците. Когато разумът дава аргументите, определящи човешките действия.

„Човекът – мисли си Изи – е единственото живо същество, което е способно да подчини действията си на собствения си разум. Единственото, което може да анализира миналото с цел така да организира настоящето, че да не застрашава бъдещето! Тогава – защо не го прави? Или поне не всички го правят. А ако със сигурност някъде изобщо не го правят, е в нашата Измислена държавица. Дали пък наистина чипът не е… глупости! Народите нямат чипове. Ето аз, продължава размишленията си Изи, съм част от този същия народ. Знам историята на рода си няколкостотин години назад. Разбирам отговорността си пред хората, времето, историята и природата. Разбирам и отговорността си пред самия себе си. Моят чип не е сбъркан!

А ако на един човек от един народ чипът му си е в ред, това означава, че на още много хора от същия този народ чиповете са изправни! Кое тогава не е наред? Кое е това престъпно семе, дошло преди не много години, отровно и заразно, разяждащо историята, морала, вярата, почтеността, смирението, обичаите, ценностите, добродетелите на един народ? Превръщаща го в лашкаща се между Шоумена Лонг Лонг Лонг и Биг Брадър тълпа от олигофренясали телезрители? Каква е тази сила, която отне човешкия образ на една цяла нация и я превърна в безлична маса, обслужваща червените човечета?“

И си отговаря: „Тази сила се нарича Диктатура на Простотията!“

Простотията, любезни читателю, е велика сила! В измислената държавица простотията дойде на върховете на щиковете на Славната и Напобедима Червена Императократорска Армия. Простаците само за няколко месеца изтрепаха всичко свястно и умно, богато и отговорно. Останаха те – простаците родно и простаците императократорско производство. Простаци от изключително високо качество! Дошли от най-дълбоките недра на родната и императократорска простотия. Надарени с изключителния талант на всички простаци по света – просташка жестокост и злоба. Простакът винаги е прав! Простакът никога не се колебае! Простакът никога не дава обяснение за простотиите, които прави! Защото вече е избил всички, на които би трябвало да дава обяснение. И си го дава на себе си. И си го приема. Простакът винаги  приема това, което прави, за единствено правилното. За простака няма друг по-велик човек от него – Простака! Щото те, другите, като са били толкова умни – защо вече не са живи? Кой е умният сега? У кого са парите? У кого е властта? Чии са имотите? Чии са банките, хотелите, депутатите, кметовете, хубавите мадами и лъскавите коли? Чия е демокрацията, чии са еврофондовете и парите за бедствия и аварии? Чии дечица и внучета учат и живеят в САЩ, Англия, Швеция, Швейцария и други още неосвободени от простаците държави?

Има само едно нещо по-страшно от диктатурата на бедния простак. Това е диктатурата на забогателия от кражби и убийства простак… Простащината се превръща в модел, който започва да се самовъзпроизвежда и усъвършенства. Превръщането в простаци става все по желана цел на всяко следващо поколение, управлявано от простаци. Ние ли не знаем…

Червените човечета и червената идея са невъзможни там, където простотията не властва и не управлява обществото и държавните работи. Диктатурата на просташката жестокост и злоба е задължителна в първоначалния период на насилствено и тотално установяване на червеното равенство. Червеното равенство се установява чрез унищожаване на всичко и всички други. Докато се стигне до един така мечтан от простаците момент, в който накъдето и да се обърнеш, пред погледа ти е море от щастливи простаци…

Макар и растнал по времето на простаците, Изи разбра доста късно за концлагерите. За свинете хранени с човешки трупове. За убиваните със сопи и железни пръти хора, погребвани в лайната под кенефите. За връзване на голи хора посред зима и обливането им със студена вода докато се превърнат в ледени статуи. За пречупените пръсти на музиканти. За разселванията. За наглия и откровен грабеж на чужд имот и пари. За гаврата с човешкия живот. Доста по-късно разбра защо хората избягваха да си говорят. Защо се правеха, че се смеят на дебелашките шеги на Тато. Защо са се очервеночовечили…

Защото пред хората от тази Измислена държавица е имало само един избор – да станат червени човечета. Иначе – смърт! Както е вече от сто години във Великата Императократия, която е светъл маяк, вожд и учител на червените човечета навсякъде по света.

 

20.

-Ние сме на власт, защото само това си го можем! – продължи Гоцеола – Единственото, на което са ни учили, е да управляваме в Наша полза.

-Обаче непрекъснато трябва да споменаваме и народа! – намеси се Рум Румич – щото нали непрекъснато казваме, че правим всичко за народа… доколкото е останал.

-Абе, то май народът прави всичко за нас, като ни избира, ама няма накъде да мърда – контрира го Гуши бей.

-Прост народ – богат цар! – възторжено заяви НеВе… Цмуцки и този път само премереното му краткословие го спаси от насочен локалин взрив.

-Един народ – един отбор! – поучително му възрази Гоцеола, въпреки че знае безсмислието на своето усилие – И тъй като единственият печеливш отбор сме Ние, имам предвид присъстващите тук с някои изключения, то следва, че и народът – пак сме си Ние. И който не е с Нас, значи не е от народа! Да си стои там долу в тъмното!

-И да го духа… в смисъл да духа супата – посвали високия си наратив до нивото на чичовото Гуши бей – в случай, че има кво да духа, сиреч – супа. Обаче, да те питам нещо, Червени вожде, като главнокомандващ, шеф на службите за разузнаване, следене и тотален контрол и техен активен сътрудник под прикритие. Бележим ли ние с вас забележителни успехи в превръщането на измисления народец в единен Наш отбор или напротив? Защото чувам, че имало някакви изроди, които разправяли, че сме на власт, защото сме били прости… даже нещо и за простаци се дочува!

-Прости управници – посрана държава! – излезе от летаргията си НеВе… Цмуцки, и тутакси пак влезе в нея. Никой не му обърна внимание.

-Това, Гуши бей – Великолепни, сам разбираш, е злостна измислица и аз не подозирам от кого идва, защото го знам този Враг Омразен! Ако ние, Управляващите сме прости, то представяш ли си колко са прости тези, които са ни избрали? Толкова прости, че направо нямат право да съществуват! Обаче, ето на, те си съществуват, стават все повече, и пак ще ни изберат на следващите избори, поне някои от нас със сигурност, което доказва, че това не е вярно!

-Добре де – замислено попита Рум Румич – а е ли възможно да сме толкова прости, че да не можем да си представим колко сме прости? Не, не е възможно! Пък и аз вече забравих мисълта си, защото първо не я разбрах, а после се загубих в нея…

-А, бе, геврек, колко пъти съм ти казвал да говориш само за себе си? Аз съм философ, филолог, филогин, филодендрон! Никога не съм се губил нито в своя, нито в чужда мисъл! В никаква мисъл не съм се губил! Пък и даже да се поизгубя понакога, веднага ме намират. Ето така ме намериха когато исках да стана слънце Те ме намериха!  А ти си слънце с връзки! Щото татко ти така – и ти така! Нищо чудно простолюдието да говори такива неща, но не за мен ги говори.  Ами за теб и дядката, дето не смее да изрече повече от четири смислени думи заедно. Аз и Гоцеола каквото имаме – с тия по две леви ръце сме си го взели-дали!  А вие – татко ми комисар, дядо ми цар… Връзкари! Такива като вас компрометират управляващата класа!

-Вижте какво, уважаеми Гуши бей, когато мен са ме хранили с корнфлекс…

-Да бе, знам, аз съм зобал от сламата на магарето си…

-Умолявам ви, господа, нека по-цивилизовано да си броим думите, защото дума дупка не прави, а даже две, защото това, което аз донесох като стил и метод, позитивност, финес, относителност, донесох още…

-Какво си донесъл бе, Цмуцльо! Ти откакто си дошъл само отнасяш и накрая ще вземеш съвсем да го отнесеш… Отнесе външния дълг. Отнесе магистрала Тракия. Отнесе дузина резиденции. Половината Балкан барабар с Мусала от Рила отнесе. Отнесе, повече от мен отнесе, а не стискаш в джоба си нищо, ама абсолютно нищо…

-…а относно първата част на въпроса ти, Гуши бей, – продължи Гоцеола, все едно че около Него не се случва нищо друго освен самия Той – бележим ли безспорни успехи в превръщането на измисления народец в единен и сплотен наш отбор, да, бележим! Само за половината от втория ми мандат е отбелязан ръст, забележете, от двадесет и осем процента на сто на хората, които все по умишлено и осъзнато закопчават дюкяните си след излизане от тоалетната! И което е най-показателно! Една трета от тези двадесет и осем процента не само се закопчават, но и довършват работата си извън нея! Въпреки че Аз, техният безспорен соц-и-ален лидер, никога не съм им поставял такава задача. Това говори за творчески потенциал, смелост и пълно съпричастие!

-Това, според моя висок наратив означава, че все повече и повече хорица и наши сигурни избиратели, са готови да се посерат, само и само да са в нашия отбор! – анализира философски Гуши бей – Защото на тях вече им става ясно – единственият отбор, в който могат спокойно да се посират и да са горди от това, е Нашият отбор! Във всички други отбори тази им привирегия ще е невъзможна и не знам защо, смятана за срамна. И защото само в Нашия отбор има какво да се  папка! А човек, който не папка, гладен човек,  даже и да се посере не може като хората!

„Ако реализирам един елемент на разсъждение върху текущата тема – помисли се плахо Рум Румич – то следва изводът, че Нашият отбор, който по Нашата дефиниция е и Нашият народ, е народ от посерковци! А какви се явяваме ние, техните водачи, слънца, вождове и треньори?“ – и тутакси забрави и въпроса, и отговора, и себе дори…

 

21.

Има моменти, в които човек просто не вярва на сензорите си. Всичко около него би трябвало да не е такова, каквото не би трябвало да бъде, но то е.

Тогава човекът се паникьосва.

Паниката е твърде тясно и спесифично състояние на разума, в което той, разумът, не знае какво точно да направи и се оставя на паниката. Това е абсолютна грешка! Човек трябва да се оставя на паниката само в онези редки случаи, в които не знае какво друго да направи. Което е точно нашия случай. За пръв път и ние да изпаднем в паника! Какво е паника, вече знаете. Обаче не знаете как се излиза от нея. Ние също не знаем. Поради което любезно ви предоставяме изход!

Просто не изпадайте в паника! Ние сме хората, от които червените човечета се страхуват. Ние сме хората, които не се вместваме в нито една тяхна идеологема за враг. Ние сме „недоубитите контри“. Ние сме хората, които разрушаваме без никакво усилие, просто с това, че съществуваме, цялата им с десетилетия строена конструкция за изверга, заплашващ тях, сиреч – пролетариата. Поради което ни убиват! Бавно, садистично и без никаква милост!..  А какво е пролетариатът, ли? Пролетариатът е недоизмислено и недоносено дете на Марксуел и Енгелсон. И гробокопач на капитализма, строител на комунизма също според Ленин…

Е, как стана така, питаме ние Марксуел, Енгелсон, Ленин, Сталин, Гоцеола, Рум Румич, как стана така, че същият техен гробокопач на капитаризма днес се превърна в гробокопач на комунизма, който беше тръгнал да строи? И се превърна в строител на капитализма, когото беше тръгнал да гробозакопае?..

Аре, че много започнах да питам…

 

Интермедия 4

Обаче само седем десетилетия след публикуването на Оня Манифест, от към североизток уж гръмнала Аврора. Как гърми Аврора, гръмнала ли е наистина, е тайна, известна само на онези няколко души, което са чули въпросния гръм, и които ние не познаваме. Самата Аврора също не подлежи на опознаване поради причини, независещи от нас. А от вас още по-малко. Просто някаква Аврора уж гръмнала. И това било уж уговорения знак за простаците, че трябва да превземат Двореца. Като начало Зимния.

Никога не трябва да се дава оръжие на простака! Ще го използва без никакво притеснение! Нашата препоръка към всички уважаващи себе си, собственото си време и интимна собственост граждани е – да не застават на пътя на въоръжени простаци, които са решили, че непременно трябва да превземат Двореца. Въпреки че това няма да запази нито тях, нито  интимната им собственост. Просто е дошло времето за диктатурата на простаците. Време тъжно, кърваво, продължително, неопределено…

Днес ще се намерят стотици и хиляди медии, журналисти, повече странни отколкото странстващи „леви  интелектуалци“, които ще ви убеждават, че това е времето на „събуждането“! Събуждане от какво? – никой не казва. Събуждане за какво? – никой не казва. Може би за смърт, глад и убийства? „Да дадем пари на бедните!“ – пеят оглупелите. „Да съберем пари за гладните!“ – скандират още по-глупавите. А в това същото време световните „леви“  пари се изливат за купуването на световни и регионални медии. За купуване на левеещи полезни идиоти. Във финансиране на омраза към всичко нормално. Във фалшифициране на събитията. В раздуване на реални или измислени световни и регионални катаклизми. В пълното неглижиране на други. Според „левия“, в същност – Кремълски   интерес. В сметките на Гевара, който, слава Богу, е вече само добре продаваща се търговска марка, а не самоходна левичарска реклама  на садистична машина за убиване на беззащитни и мислещи хора. В сметките на национални предатели от всички нации. В създаване и финансиране на световния тероризъм. В създаване и финансиране на прокремълски партии като родните БКП/БСП, ДПС, Атака. За които залпът на Аврора още не е заглъхнал…

Истинският свят няма нужда от никаква Аврора. Истинският свят има нужда от Разум, от Вяра, от Смисъл, от Спокойствие.  От Любов!

С тези няколко думи ние се опитахме да таковаме мамицата на аврористите, чиято първа задача преди сто години беше първо да убият точно Разума, Вярата, Смисъла,  Спокойствието… И Любовта!  За да могат след това да крадат, да крадат, да крадат… И да продължат да убиват.

Естествено, не сме успели. Обаче опитите трябва да продължат и след нас. Нас вече – кучета ни яли… важното е опитите да не спират!

Все някой ще успее!…

 

22.

При списването на такива книги, а тази е първата от този род, авторът се движи между две страховити опасности. Първата е да забрави от къде е тръгнал. Това вече ни се случи няколко пъти, но СЕЛЦЕТО винаги ни го припомня. Втората е – да изтърве момента, в който да спре. Това ни предстои.

Адски е скучно да пишеш това, което всички знаят и предполагат. Който предварително знае от къде да започне, какво точно да напише и кога точно да спре, не пише книги. Той пише устави на армии, партии, фирми и мафии. Или менюто в кварталната кръчма. Ние не сме от тях.

Ние сме свободно умиращи организми сред един свободно умиращ свят на прекрасни, но прекарани от простотията хора. На самопрекарали се хора.

Защото в Живота се случва само това, което разумните позволяват на простаците! Поне в Измислените държавици е така.

И се опитват разумните и неразумните също там някъде в края на мъждукането си да кажат на младите – Моля ви, не правете като нас! И умират от ужас, че никой не им обръща внимание, което в същност си е напълно нормално. Обаче умират и от още по-голям ужас. Че все пак някой ги е чул. И че той направи нещата точно обратно! А нима може да съществува нещо правилно, което е обратно на това, което сме правили Ние?! И това обрича този или тези нещастници на същите мъки, които ние сме изконсумирали с песен и бодрост, с неприязън и отвращение!

Животът, както винаги, се гъне като проститутка около сто долара, сред перверзни потайности, започнати на тъмно от неизвестни хора, по неизвестно време и на неизвестно място. Там, където обикновения човек няма достъп. Масовият човечец на всяка нация, включително и Измислената, е обикновения такъв. Не е необходимо той да е изключително умен, но е фатално, ако е изключително глупав. „Следователно – каза си Изи – хората фундаментално се делят на два вида. Управляващи и управлявани. На господари и роби. На манипулиращи и манипулирани. На Наши и чужди. На имащи само права и имащи само задължения!“

Здрасти, добре дошъл при истината, както се казва в добрата стара белетристика, към която искаме да се присламчим.

Впрочем, вие от кои сте?

А в мозъка на Изи като светкавица в мощна нощна лятна буря  роди внезапна мисъл…

 

23.

Поради изключително важното значение за нашия разказ, прилагаме надлежно пълния и автентичен текст на мл.н.с. Изидор Ай-си-Доров, в напъна му да се хабилитира за по-висока научна степен, завършил с пълен неуспех. Професорàтът е на тема:

ПРИЛОЖНА НАУКА И НАУЧНА ПРАКТИКА ЗА РАЗКАТАВАНЕ НА ВИДОВЕТЕ!

Следва самият хабилитационен труд:

„Уважаема академична аудитория,
Казано кратко, ясно и достатъчно безотговорно, политиците, които винаги са умни хора, се саморазпределят в два отблъскващо-привличащи се фундаментално противоположни вида:

-Политици, които подчиняват Държавата на себе си, и:
-Политици, които подчиняват себе си на Държавата.

Доколкото вторите са непознат, непроучен, недоказан и екзотичен елемент в политическата митология на Измислените държавици, ние ще насочим академичните си усилия към първите…

Както знаем, всяка теория дължи внезапното си възникване на нещо практично и до наивност случайно. Ако нямаше светкавици, които палят сухи дървета, ако нямаше ебонитова пръчка и вълнен парцал, цялата наука за електричеството нямаше да съществува, и електрическия стол впрочем също. А самият електрически ток щеше цял живот да си остане прав и донякъде статичен.  Което в един по-общ и общообразователен смисъл би направило живота на учениците по света далеч по-приятен.

Ако в нормално светлорусо шведско семейство не се беше родило прелестно къдрокосо негритянче, днес генетиката щеше да е непозната наука.

В едно друго свое изследване твърдя, че политическата практика е възникнала още в стадно-маймунския обществено-икономически предполитически строй (мой личен принос към политическата икономия на социализма!). Като пряко следствие на непреодолимото желание на по-умните, тогава само мъжки маймуноподобни екземпляри, да не се трудят. Забелязахте ли? Да НЕ се трудят! Причината е била изключително проста и практична. Съществувала някаква, макар и минимална, но в никакъв случай  само теоретична възможност, трудът като такъв да НЕ превърне маймуноподобните в човекоподобни. Още тогава в маймуноподобните им мозъчета е проблеснала някаква далечна идея за мисъл, че:

„Не може да няма по-лесни начини от трудните, за да се живее приятно!“

Усилената мисловна дейност в търсене на начини да работят по-малко, а да хапват повече, нагънала много по-бързо и по-качествено мозъчетата им, за разлика от другите, които бачкали като маймуни, каквито са си останали…

Апропо, ровейки се из библиотеки, интернет, битаци, попаднах на този предцивилизационен лапидарен (изсечен в скала, първобитна скално-пещерна поезия) материал, писан в мерена реч, преводачът е неизвестен, доказващ, че не само аз съм стигнал до този фундаментален извод, а че някой, далеч, далеч преди мен и вас, е пръгнал от там! Разбира се, той е строго ненàучен, поради което изключително илюстративен за моята теза:

***

АНТИТЕОРИЯ

Когато старият ни праотец го домързяло
по клоните да се люлей като махало,
се смъкнал на земята от дървото.

По-лесно му се струвало защото.

След векове, животното четирикрако
се сетило – по-лесно ще е áко
използва за вървене двата задни
и при условие, че при това не падне,
ще може с двата предни да почива
или от чуждото по нещичко да свива.

А в мозъка му, незабележимо тънка,
проправяла пътечка първа гънка.

Един друг път, мързейки го да тича,
пред пещерата легнало – да се препича.
Случайна сопа му убивала в ребрата
и то със ярост я запратило в гората.
А сопата, добила страшна сила,
случайно се натъкнала на звяр,
и го убила.

Погледнала маймуната ръката,
небето, звяра, сопата, гората,
и съвършено новата си сила
в туй ново съчетание открила –

че не със тичане, със силата на мáха
ще си засища занапред стомаха !

Така в стремежа си за повече лежане
тя търсела – без глупаво търчане
на мързела способстващи идеи
в предмети, днеска пълнещи музеи.
А махайки пред мързела си спънките,
във мозъка ѝ се множали гънките.

По този начин бившият шебек
чрез мързела превърнал се в човек !

***

Жалко е, ча тази лапидария не е достигнала до Чарлз Дарвин, тогава може би щяхме да имаме малко по-различна теория за произхода на видовете, което пък е моята щастлива възможнвост да изследвам пред Вас теорията си за тяхното разкатаване.

Ерго – извод първи и единствен: Човекоподобните са еволюция на онези маймуноподобни, които са използвали мозъка си в може би неправилната според Дарвин, но в определено по-приятната според тях самите посока!

Но да си човекоподобен все още не означава, че си хванал самия Човек  за пардесюто…

Животът на човекоподобните, разправят, бил труден и пълен с опасности! Аз не му виждам трудното. Манджата се е движела около тях заедно с гарнитерата. Дрехите също. Топлофикация още е нямало. Реклами – хич, трудовак го нямало даже, както се пее в една тяхна труднопреведима песен. За чалга не били чували, нещастниците… Какъв Марксуел, какъв Енгелсон, какви пет рубли… Ха да ми дойде някой човекоподобен днес в нашата Измислена държавица. Да го кача в рейс 280 от Плиска до ЦИНТИ. Да му съблекат мамутовата кожа. Да му свият зъбите от саблезъб  тигър от около врата. Да обезвърхят копието му от кремъчния връх, за да го препродадат за три лева и педесе стотинки на прекупвачите на Черепа… Тежък им бил животът! Че те тогава и осигуровки не са плащали. И застраховки „маймунска безотговорност“ доброволно-задължителни… Май че и есемеси не е имало, но в последното не съм съвсем сигурен…

Сега вероятно ще ме попитате – кога човекоподобните са се превърнали в човеци?

Първо те не са се превърнали. Те са еволюирали. Това значи постепенно и естествено развитие. Превръщането от нещо в нещо се нарича Революция. Например ВНКР – Великата ноемврийска капиталистическа революция, която сваля Тато от власт, случила се в нашата Измислена държавица. Тогава става превръщането на държавния дълг, на жалките спестявания на жалкото народонаселение – в национално-отговорен капитал на Скелета, Гъза, Пикаещия мехур, и много други, чиито имена не се споменават от страх… не, че няма да ги чуем и тях скоро… ВНКР се явява щастлив и окончателен край на една друга революция, когато топчето на накаква си Аврора пукнало и простаците  създала Великата Имперократия… Аз обаче нямам научен интерес и казано простичко – не ми пука, че някакво топче било пукнало. Аз правя професорàт на тема: „ПРИЛОЖНА НАУКА И НАУЧНА ПРАКТИКА ЗА РАЗКАТАВАНЕ НА ВИДОВЕТЕ!“, което предполагам, помните. И последният разбираем въпрос, който си зададохме, беше – кога човекоподобните са еволюирали и са стигнали  до човечество.

Тази част от професорàта най си я обичам. Защото си е мое откритие.  Докато всичко останало само съм го измислил. И отварям скоба. Вътре в скобата обяснявам, че изследователския ми интерес и интелектуални възможности не са насочени към целокупното световно човечество. Макар че в същност са от огромна важност за него. Но аз изследвам само най-добрата му част –ославянвалата и ославянваща  нашите земи – между Черно и Бяло, Жълто и Зелено, Червено и Синьо, Лилаво и Оранжево морета. Затварям скобата заедно с моретата вътре.

Човекоподобните са еволюирали до човечество в онзи миг, не казвам щастлив или нещастен, нас ни мъчи науката, не емоциите, когато по-хитрата, по-малобройна част от тях успяла да формулира онази идея за мисъл в маймунските мозъчета от стадно-маймунския обществено-икономически предполитически строй, отбелязан в началото на труда ми.

 Ясна и категорична мисъл!

 „Животът като такъв не е само труд! Трудът като такъв в една Измислена държавица може само да спихне, сгърби, сдуха, смаже, спаружи, смахне живота! Но не и да те направи богат! Богат в една Измислена държавица може да те направи само свещеното робовладелческо право – да създаваш такива условия на живот, при които народът (нововъведено понятие, някъде по-нататък следва обяснението му) цял живот да бъде спихнат, смахнат сгърбен, сдухан, смазани и, спаружен! От условията на труд, които ти си му създал в името на същия народ и в своя справедлива, вечна и ненарушима полза!“

Ето това вече е мисъл на напълно еволюирала маймуна!

Обаче човечеството е аморфно понятие. Един теглел в една посока, друг в друга, нямало кой да ги организира, да ги ръководи мъдро. Да им сочи пътя към светлото червено бъдеще. Към експроприация на световното, все още чуждо богатство.

И в този момент, не щеш ли, се появили червените човечета. Долетели от червената планета Марс. Защото там намало нито кого да организират, нито кого да водят, нито на кого да сочат пътя към светлото бъдеще, нито на кого да са мъдър вожд и учител, а това е недопустимо за тях, нямало дори кого да убиват освен себе си! Нямало и кого да експроприират, ужас!

Червените човечета тутакси се самоназначили за Вождове и Учители на световния пролетариат. Труда определили като свещено и задължително право на всеки пролетарий да бачка като роб. А робите си нарекли „народ“. Последното беше обещаното обяснение.

Пояснение е също, че не всички политици са червени човечета, но всички червени човечета се мислят за политици.  Аз пък си мисля, че съм достоен за професор! Имаме си професор по покупко-продажба на олимпийски игри. Имаме си професор по параисторически науки. Даже няколко. Имаме си професор по дебилни науки. Запомнете ми предсказанието – няма начин и Мегаломедийният Император рано или късно да не стане професор по хибридна журналистика! Е, аз защо да не съм професор по разкатаване на видовете? Пък даже ако единствения  вид който съм разкатал , е моя! Представяте ли си: месингова табелка и на нея пише: „Изидор Ай-си-Доров – ПРОФЕСОР по разкатаване на себе си!..

На професорите това им е лошото, че са разсеяни. Забравят за какво са почнали да говорят. При мен нещата все още не са така. Защото още не съм професор. Работя за да стана такъв. Разсеян. Да забравям. Всичко да забравям…

Но да се върнем на темата. С две думи, умните хора разбрали, че човечеството (в неговата ославянчена част), се дели на две групи:

-Едната е многобройна, нискообразована, нискокултурна, очалгаросана, обезмозъчена маса от население наречено „народ“ (второ обяснение!). Единственото, фатално и неотменно негово задължение  и право е да се усъвършенства непрекъснато в оживяване при всякакви условия, и;

-Втора, малобройна, привилегирована,  образована (не е задължително, но е желателно!), задоволена материално, интелектуално и затворена сексуално (женят се по правило само помежду си!) секта съставена изключително от червени човечета, наречена условно „Червен всякакъв елит!“  Който пък има орисията непрекъснато да се усъвършенства в  изкуството да създава такива условия на живот и труд, при които Народецът като такъв, непрекъснато да е принуден да оживява!

Да разбереш нещо е половината на пътя. Много по-важно е да го направиш.

Време е да се върнем в началото на професорàта. Там дефинирахме двата вида политици и фаталните различия, които в един социално-прогресивен порядък трябва да докажем, че ги обединяват.

Разбира се в Марксуел – Енгелсон – Ленин – Сталиновата теория основа на всички обществени, икономически и политически отношения са Трудът от една страна и Капиталът от друга. Трудът, чреуз който пролетариатът създава всичко ценно, и Капиталът, който ограбва Труда колчем го срещне.

И на базата на тази непретенциозна теория,  „Червеният всякакъв елит“  създал своята Гениална практика! А тя определя:

„Най-ценното на този свят – Трудът, ние, Червените човечета отдаваме изцяло, безвъзмездно, за вечно ползване, задължение и отговорност на вас, Нашия Народ! Трудът е ваш и ние никога няма да допуснем някой да ви го отнеме. Работете, работете, работете! – както ни е завещал другарят Ленин.

А това гадно и жалко изчадие, десетоглавата хидра на експлоатацията, причината за всички беди на световния прогресивен пролетариат – Капитала, ние вземаме при себе си! За да ви пазим от него! За да се борим с разлагащите му въздействия! Вие си работете спокойно, непрекъснато, всеотдайно и денонощно! Не мислете за нищо друго! Не мислете за гадния Капитал!

За него ще мислим ние!
Ние ще го държим здраво!
Никога няма да го изпуснем от прогресивните си леви ръце!
Вие никога няма да зърнете развратната му физиономия, другарки и другари!
И помнете Нашата саможертва за вас – Нашия народ!“

Аз, Изидор Ай-си-Доров, прадлагам на академичното ви внимание скромния си научен труд, носещ фундаментално научно откритие:

Съществуването в границите на общо време и пространство на две отделни измислени държавици!

В едната бачкайки, крадейки, лъжейки, хитрувайки непрекъснато на дребно, оцелява така нареченият народ, създавайки Националния капитал.

И втора – още по-измислена, в която червените човечета крадат на едро същия този Национален капитал!

И може би от тук ще тръгне търсенето на Отговора на Основния Философски Въпрос на нашите така добре измислени държавици:

Защо при наличието на толкова много бляскави слънда, народецът живее в пълен мрак? Къде е Светлината?

Благодаря за вниманието!“

***

Професорàтът бил посрещнат с пълно мълчание. Впрочем с едно изключение. В мегаломедията трудовак излиза младежко-литературна притурка. Всеки втори петък от единадесетият месец на всяка трета високосна година. Вредна Бездарева, която единствена пише и чете тази притурка, няколко броя по-късно излезна с остър сатиричен памфлет по случая. Памфлетът бе озаглавен по начин, който тя тутакси забрави.  Беше изпълнен с остро и убийствено съдържание. Беше изключително труден за запомняне на първо място от самата нея. Което пък премахна и единственото изключение. Изидор Ай-си-Доров не стана професор. Поне не този път.  Което все пак е добре в смисъла, в който ние разбираме тези неща. Но духът вече беше пуснат от бутилката. Защото в измислените държавици понякога мълчанието може да убива…

 

24.

Редакцията на мегаломедията трудовак (вж.  ТЕАТРОТО, тук е същото!). Която и да е сутрин през последните няколко десетилетия. Хора се движат насам – натам, но повече натам и всички са еднакви – и мъжете и жените. Като клонингите, които още не съществуват, освен овцата Доли. Никакви прозорци. Някъде там е и кабинетът на Шефа – Мегаломедийният Император. Той не се вижда. Никога няма и да се види. Но винаги е там! Дори когато го няма. В момента е и двете.

Внезапно съвършено секретната му, несъществуваща, пряка, аудио-визуална, интер-активна, контра-пасивна, полу-проводима, винтово-виртуална, 7-62 милиметрова връзка за свръзка със секретните му отразители по особено важни места замига тревожно.

-Тук МИЕ, приемам. (МИЕ означава Мегаломедиен Император Единствен.)

-Тук СО 1246 (секретен отразител номер 1246). Докладвам: Пробив в системата! Повтарям. Пробив в системата! Изпращам шифрограма. Докладвам. Изпратих шифрограма.

-Шифрограма приета. Край!

Шифрограмата с донесението (преди години го наричаха репортаж), изпратена от секретния отразител (в миналото – разследващ журналист!), мазно се изхлузи от печатащото и декодиращо устройство. Беше пълен текст от професорàта на някой си Изидор Ай-си-Доров. С каменно, дори стоманобетоново изражение и корундово-видиев  блясък в очите, Мегаломедийният император повдигна с румен фикс първо темата на научния труд. После прочете внимателно целия текст, препрочете още веднъж, и след кратко колебание повдигна няколко реда на различни места в него. Вдигна невиждащия си и потънал в дълбок размисъл поглед към отсрещната стена, в следствие което две картини се откачиха от пречупените стоманени пирони и паднаха сред подскачащите на сухо златни рибки от току що спраскалият се аквариум. Едната дори се опита да каже нещо за някакви три желания, но той не я чу. А беше изключително ценен секретен отразител на всичко, което става под водата и последна от златните рибки говорещ вид. Естествено не беше златна, а червена. Вечна ù памет!

Мегаломедийният император набра необходимото върху необходимия пулт. Изрече на необходимия микрофон необходимата парола: „Фикусът ми трябва да се полее обилно!“. Това в прав текст означава спешна среща на тайния редакционен щаб за действие в екстрени ситуации. Машината беше задвижена.

Първа връхлетя Светулчица Прозрачна Негова. Леко запъхтяна, успяла в движение да сложи само руж, туш и спирала. На миглите с извинение. Затвори вратата с една ръка, защото в другата държеше лейка. Погледна го премрежено и чувствено, мигайки на парцали:

-Разбрах веднага Шефе! Знам, че нямаш фикус, лейката взех за прикритие. Да се събличам ли? – Определено не беше в час, поне не в същия. Но тежкият поглед на Мегаломедийния Император бързо я върна в неговия часови пояс.

В следващия миг, въртейки се около една от осите си, под звуците на известната мелодийка на м-р Пропър „Хем по-бързо, хем по-лесно, с помощта ми е чудесно!“, насред кабинета от нищото се появи и Велчето Пеева. Устата и зелена. Очите и хубави. Хубави, когато идват. Два пъти по-хубави, когато си отиват. Краката, които кръстоса сядайки срещу Шефа – също.

-Ще ви зачета един текст – започна Т.Т. –  Слушайте внимателно:

 

„ПРИЛОЖНА ТЕОРИЯ И НАУЧНА ПРАКТИКА ЗА РАЗКАТАВАНЕ НА ВИДОВЕТЕ“ – това е заглавието Следват избрани от мен цитати:
…

„…Не може да няма по-лесни начини от трудните, за да се живее приятно!…“

…

„…- Великата ноемврийска капиталистическа революция, която сваля Тато от власт,  случила се в нашата Измислена държавица. Тогава става превръщането на държавния дълг, на жалките спестявания на жалкото народонаселение – в национално-отговорен капитал на Скелета, Гъза, Пикаещия мехур, и много други …“

…

„…Богат в една измислена държавица може да те направи само свещеното робовладелческо право – да създаваш такива условия на живот, при които народът (нововъведено понятие, някъде по-нататък следва обяснението му) цял живот да бъде спихнат, смахнат, сгърбен, сдухан, смазан и спаружен! От условията на труд, които ти си му създал в името на същия народ и в своя справедлива, вечна и ненарушима полза!…

…

„…Червените човечета тутакси се самоназначили за Вождове и Учители на световния пролетариат. Труда определили като свещено и задължително право на всеки пролетарий да бачка като роб. А робите си нарекли „народ“…“

…

„…Най-ценното на този свят – Трудът, ние, Червените човечета отдаваме изцяло, безвъзмездно, за вечно ползване, задължение и отговорност на вас, Нашия Народ! Трудът е ваш и ние никога няма да допуснем някой да ви го отнеме. Работата, работете, работете! – както ни е завещал другаря Ленин.

А това гадно и жалко изчадие, десетоглавата хидра на експлоатацията, причината за всички беди на световния прогресивен пролетариат – Капитала, ние вземаме при себе си! За да ви пазим от него! За да се борим с разлагащите му въздействия! Вие си работете спокойно, непрекъснато, всеотдайно и денонощно! Не мислете зе нищо друго! Не мислете за гадния Капитал!

За него ще мислим ние!
Ние ще го държим здраво!
Никога няма да го изпуснем от прогресивните си леви ръце!
Вие никога няма да зърнете развратната му физиономия, другарки и другари!
И помнете Нашата саможертва за вас – Нашия народ!“

…

„…Защо при наличието на толкова много бляскави слънда, народецът живее в пълен мрак? Къде е Светлината?…“

…

-Край на цитатите. Коментар? Светулчице Прозрачна Нечия, слушам те.

Светулчица Прозрачна Негова придоби почти автентичен замислен вид. После проясни погледа и каза прочувствено:

-Шефе, веднага проличава талантливото ти перо! Нова книга за Лъжата и Останалите ли започваш? Кога успяваш, Шефе, толкова много лъжи за толкова кратко време… Много си продуктивен Шефе! И надарен!!!

-Достатъчно Светулчице прозрачна, та чак незабележима. Кажи ти Велче.

-Текстът, Шефе, е еклектичен и като че ли писан от няколко отделни човека или поне в различни ситуации.

В началото доста точно е цитирано това, което си говорим Ние и само Ние. То е част от неписаното ръководство за бързо забогатяване без особени усилия. А заглавието си е закодирана в най-чист и компресиран вид цялостната цел, идея и същност на прогресивното червено човечество, чиито видни представители сме Ние.

Втората част е като че ли взета от доклад на Наш ръководител пред събрание на простия и неук пролетариат. Или както го наричаме вече – електорат. В него не виждам нищо обезпокояващо.

Смущаващо е последното изречение. Последният въпрос. Последните два въпроса, ако трябва да съм точна. Те не могат да бъдат зададени от Наш човек. Наш човек не би задал въпрос, чийто отговор знае. Задаването на тези два въпроса е изключено от Императократорските чиновници. А знаем, че няма нищо по-изключено от изключеното от тях. Следователно имаме пробив в системата. Възможни са две положения:

Първо – Наш човек е проговорил. Това обаче е невъзможно Защото по последните разработки на Тайната иператократорска лаборатория за нови тайни технологии, ние отдавна сме в състояние да елеминираме всеки, който предаде Червеното дело три дни преди да си го е помислил. Технологията е безотказна, безпогрешна и безотпадна. Този вариант отпада.

Втори вариант – Имаме сериозен пропуск в задължителната образователно – възпитателна система. В мегаломедиите. В броя и вида на риълити шоутата. В количеството и качеството на чалгата и нейните изпълнители. Ако този въпрос е зададен от човечец извън Нашия народ, а това очевидно е така, са необходими спешни мерки. Този човечец може да задава тези въпроси по две причини. Първо – иска да стане един от Нас. Това е лек вариант, защото можем да го купим безпроблемно. Но изпитвам сериозни съмнение, че е това. Ние винаги сме успявали да очервеночовечим всички склонни към Нашите… пардон – чуждите ценности, пари и имот, от най ранна възраст. Дори изградихме сериозна наследствена обремененост в това отношение.

Затова си мисля, че въпросният човечец по-скоро се лута в търсене на това, което ние крием от него. Светлината! Случаят е тежък и води към елиминация. Това се решава на други нива. Свърших.

Светулчица Прозрачна Навярно Нечия, слушаща с отворена уста и ококорени очички, плесна с ръце щастливо:

-Шефе, кажи не сме ли умнички ние с Велчето Пеева? Какво щеше да правиш без нас, особено без мен, не зная…

-Благодаря ви, ще докладвам, свободни сте.

Мегаломедийният Император изчака да си отидат двете му особено секретни сътруднички. Както и страничните мисли, минали му бегло през ума, гледайки как едната си полюшва ханша, прецеждайки го през вратата… Тръсна глава. Посегна към клавиатурата която трябва. За да се свърже с когото трябва.За да се случи каквото трябва. Цял живот той правеше и мислеше само каквото трябва. А точно какво трябва му казваха.

Да си червено човече е изключително проста работа.

 

25.

Ако корундово-видиевият поглед на Мегаломедийният Император може да пръска аквариуми, да криви лъжици и троши стоманени пирони, с нищо несравнимият оловно-цинков тежък поглед на генерал Пет-Шестаков направо въди кътници и кучешки зъби от устата на събеседниците му. Разбира се, това е напълно контролиран процес. Както и всички процеси, които протичат в периметъра на отговорностите на всяко отговорно червено човече. А безотговорни такива не се допускап по презумпция. Та на плещите на генерал Пет-Шестаков лежи най-важната от всички отговорности в Измислената държавица – мракът, сигурността, редът и спокойствието. Навярно уважаваният читател, ако не е окончателно объркан и вече не се е отказал от четене, е разбрал поне донякъде цялостната сложност на вертикално-хоризонтално-диагонално-дуалистично-нереалистична структура за управление, контрол, информация и дезинформация на Измислената държавица.

Практически от генерала се изисква да осигури условия, при които едни да знаят, други да не знаят. Едни да могат, други да не могат. Едни да имат, други да нямат. Едни да управляват, други да изпълняват. Едни да убиват, други да бъдат убивани. И всички да бъдат условно доволни от това!.. Естествено за убитите не сме сигурни, но тях пък няма и кой да ги попита.

Системата е разработена в тайната подземна Императократорска лаборатория и се експериментира в Измислената държавица. Успешно. При това – много успешно!

Основното изискване на Системата е осигуряване на пълен мрак. За това се грижи генерал Пет-Шестаков. В момента, в който стигаме до него той седи в ергономичен работен стол тип Акерблом (XXVI-ти век) зад тежко бюро тип Людвиг  XIV (XVII-ти век).  Кабинетът му е просторен, светъл, чист, подреден, без нищо излишно. Сами разбирате, че той е вън от зоната на мрака. Защото едно нещо може да се управлява, контролира и манипулира само ако си се издигнал над него. „Управлението – го бяха учили във Висшата Императократорска Чиновническа Школа – е като марионетен театър. Дърпаш конците и мърдаш куклите. Ако дърпаш конците правилно и куклите ще се движат правилно. Ако сгрешиш – ще бъдеш сменен с по-добър кукловод. Системата е проста и желязна. Но никога не трябва да забравяш, че над теб винаги има по-висшестоящ кукловод, който дърпа твоите конци, направлява те и те контролира. Над него – още по-висш. И така чак до Великия Императократор, който е над всички дори и над себе си.“

Генерал Пет-Шестаков помни този урок на уроците. И всичко беше на пет-шест до вчера, когато му донесоха шифрограмата. Същата, разбира се, на някой си Изидор  Ай-си-Доров. И веднага свика за днес тайния (в измислената държавица всичко свързано с управлението ù е тайно!) Съвет за Наша Национална Сигурност към Нашето Правителство на Нашата Измислена държавица.

Тоест, макар просторен и светъл, чист и подреден, без нищо излишно, кабинетът му съвсем не е празен. В него са членовете на въпросния Съвет. За да няма недоразумение и объркване, предварителво ви информираме, че тук са и трите слънца Рум Румич, НеВе… Цмуцки и Гуши бей-Великолепния. Като почетен член, но с право на колкото си иска гласа е и Червеният Вожд Гоцеола, временно работещ под прикритие като президент. И те са тук не защото са напуснали небесните ливади, където ги оставихме потънали в задълбочени управленчески спорове и решения. Те са тук, въпреки че са и там! Необяснимо е само за хора, които никога не са живели в Измислена държавица. На мен ми е все тая къде са и защо са. Аз само описвам фактите. Нито измислям, нито участвам. Ако непременно искате да узнаете нещо повече от написаното – питайте самия Автор… ако смеете.

-Господ-ари, – изправи се генерал Пет-Шестаков – моля за внимание! Започваме извънредния си таен съвет. В присъствието и с неоценимото участие на Президента и управляващата в съотношение три към пет към осем тройна комбина, трябва спешно да обсъдим и вземем решение за мерки по внезапно възникнал тажък казус. Всички имате пред себе си разшифрованата шифрограма на текста на професорàта на някой си Изидор Ай-си-Доров. Кой е Изидор Ай-си-Доров, се проучва в момента, но това не е особено важно. Важното е, че той не е Наш!  Нашите са под строг отчет и другар с такова име там не фигурира. Според психо-соматичния профил, изготвен от Наши и естествено още по-Наши експерти по психосоматични профили, става дума за физически, психически и идеологически лабилен човечец, не по-висок от 172сантиметра и не по тежък от 62 килограма. Отвращаващ се от насилието. Без никакъв афинитет не само към Нашите, но и към чуждите ценности и имоти. Който търси някаква истина, която нарича Светлина. Това още веднъж изключва възможността това да и Наш човек. Моля за анализи и предложение. Заповядайте…

И се заизреждаха…

…

– Академик Румянòвски, моля, с ударението на „о“, с ресори образование, нàука, култура и изкуства дадени ми в едно. Напълно потвърждавам профила на лицето. И ан фаса потвърждавам. В момента правим пълни проучвания за начина, по който то се е промушило през задължителната ни тотална образователно-възпитателна, бих добавил от свое име –  и обезличителна – Система, без никакви сериозни полезни увреждания. Без да търся оправдание, трябва да имаме предвид, че днес ние се срещаме с резултатите от фатални пропуски, аралъци бих определил, в идейно-възпитателната работа от последните няколко десетилетия. Тези пропуски бяха констатирани при изкуствената криза, предизвикана от нас при снемането на другаря Тато от власт, когато си го свалихме.  Тогава изведнъж установихме, че задължителната тотална образователно-възпитателна система далеч не е била съвършена! Оказа се, че немалко недоубити контри все още не са отучени да мислят с главите си и за малко да отнесат Нашите. Само бързата и ефективна намеса на Тайните Императократорски чиновници успя да предотврати това, боянски ливади, бригадири, спомняте си как беше, да не повтарям. Само за няколко години обаче след това Ние успяхме тотално и окончателно да унищожим и последните будни клетки в Нашата Образователно-възпитателна система, оставяйки я в ръчищата на Нашата другарка Танка Якева, която продължава да я меси в наша полза и до днес! Но с оглед на очевидния пробив в Системата, болезнен пример за което е този гнусен професорàт, предлагам следните допълнително мерки:

1.Часовете по музикално чалга-образувание… пардон, образование, да се увеличат с една трета. Да се изучават най-добрите чалгаобразци, автори на чалга текстове и самите им текстове, автори на чалга музика и чалга изпълнители. Чалга-културата да влезне в матурата за седми клас;

2.В часовете по „Родолюбие, традиция и култура“ да се изучават и наизустяват монолози, диалози, триалози и всякакви други едно и многолòзи – селектирани извадки от „Шоуто“ на Лонг Лонг Лонг, Биг Брадър и сериала „На всеки сантиметър“. Последният да се допълни с нови осемстотин сантиметра от най-близката история на Нашия Преход. Също да влезне в матурата, но за средно образование.

Образованието трябва да се развива единствено в рамките на затихващата интелектуална самоопределеност сред децата на подопечната ни нация! Който иска нещо друго да ходи да учи в чужбина, както правим с нашите деца!

След двадесетина години единствените, които ще могат да произнасят правилно и без заекване думи като: джинджифилология, институтомания, парапсихометрия, ще са само Нашите деца и внуци! А тези неколцина от тях, които ще могат да ги напишат с по-малко от една грешка на дума, ще управляват сгруханата от нас Измислена държавица!

Целта на Нашето образование не е да отговаря на случайно зададени и нерегламентирани въпроси, а да елиминира възможността за формиране на хора, които да формулират такива въпроси!

С това ние, ако не приключим, то поне много силно ще възпрепятстваме създаването на нови подобно прецеденти в бъдеще.

В същото време, за да се изключи възможността за търсене на каквато и да е обективна истина, прадлагам да доунищожим науката, за което не са нужни почти никакви усилия. Нашието предложение е целият сграден фонд на БАН да се приватизира, за това вече имаме стратегически инвеститор , който предлага в тях да се развие национален, бих отишъл и по-далеч, направо наднационален Научно Развлекателен Комплекс. В него Науката да се предлага на посетителите срещу заплащане по един развлекателен начин. Или, ако ви звучи по-приемливо, развлеченията да се предлагат по един относително научен начин!

С Културата отдавна нямаме проблеми, с нея се справихме направо блестящо.

Колкото до възникналия проблем, съгласно нашата революционна практика и червена традиция, предлагам елиминирането му. Благодаря!

Не знам дали усетихте, господин Президент, но аз току що свърших! Ще се закопчавам след това…

…

-Министър Насралов. Ресор здравеопазвания, соц-и-алени политики и околни среди. Подкрепям казаното от колегата преди мен. Доколкото областите, за които отговарям имат някакво отношение към възникналия проблем, то е дотолкова, че сме допуснали въпросното лице да не се разделило дефинитивно с относителното си здраве преди да стане проблем.

За разлика от колегата Румянòвски (с ударение на „о“), ние няма да въвеждаме допълнителни мерки, тъй като предприетите вече са напълно достатъчни. Масовото тяхно здравеопазване, доколкото съществува,  е на доизживяване. Толкова е усложнено и бюрократизирано, че хората масово предпочитат да си умрат, отколкото да го ползват. Масовото здравеопазване, другари, е толкова болно, че е опасно за здравето и на най-здравите хора. Да не коментираме болните и старите. Ние, както и колегата по образованието, също си създадохме Наше здравеопазване, достъпно само за Нашия контингент. Извън него цените на лекарствата са недостъпни. А и лекарствата просто липсват. Профилактиката е далечен спомен. Спортът стана само елитарен и професионален. Спортните бази са приватизирани. Естествено от Нас. За размера на пенсиите не си струва да говорим. Така че, на Нас ни остава съвсем малко, за да бъдат изключени всякакви прецеденти в бъдеще. С увереност мога да ви кажа, че до едно-две десетилетия и проблемът с пенсионерите респективно с пенсиите, ще бъде решен дефинитивно. Обичам тази дума.

Колкото до мярката, която трябва да се приложи спрямо въпросното лице, приемам необходимостта от елиминация. Но като соц-и-ален министър, бих предложил, ако приемете разбира се, един малко по-хуманен вариант. Все пак, какъвто и проблем да е, това лице е наш съвременик и ще тежи на моята соц-и-алена съвест. Ако случайно се окаже, че имам такава. Предлагам да се обърнем за помощ към нашите по-големи и безкористни братя Императократорските чиновници с молба, срещу съответстващо заплащане, да елиминират причината, а не следствието! В смисъл – ако бъдат елиминирани бащата и майката на лицето в периода преди неговото зачеване, то тогава днес такова лице нямаше да съществува и нямаше да имаме днешния проблем. Благодаря!

…

Генерал Пет-Шестаков:

-Господ-арите от отбраната, икономиката, туризма, енергетиката, спорта и футбола отделно, ще вземете ли отношение? Не? Тогава моля представителите на тройната комбина във възходящ ред на квотното си участие на софрата. Господин Гуши бей – Великолепния!

-Господа , другари и господари, защото трябва тук да е напълно ясно, че в тройната комбина има един господин, един другар и един господар. Да си призная, не разбирам за какво е това ерчене тук. Някакво недорасло пишлеме се изкодошило с вас и вие оцапахте потурите, пардон, гащите. Колко такива недоубити от вас момченца сте изпуснали? Петдесет? Сто? Петстотин? Аз само в левия си джоб стискам топките на един милион мои избиратели! Накъдето им кажа, натам ще гласуват! Нека тия петстотин да си търсят истината и светлината. Ще ги намерят, когато ми намерят… обръчите! И даже да намерят обръчите, мен истината и светлината не ме интересуват! Знаете ли какво стискам в десния си джоб? Ето тази златна запалка! Само да я чатна и запалвам етническия конфликт! Тогава ще видите вие как се пърди в джамия и как се казва на ходжа пезевенк! Аз тия обръчи… Мога да ви го кажа и във формата на дълбока поезия, но го смятам за загуба на високия си наратив…

А вашия проблем с тоя недорасляк не ме интересува. Правете каквото си искате. Но не забравяйте какво стискам между двата си джоба!

…

-Г-н НеВе Саламур Калъф Хамбургер Цмуцки слушаме Ви!

-Дами и господа, моята изтънченост и произход не ми позволяват да бъда конкретен нито конюнктурен, защото съдбата и страданията са ме срещали с по-големи от вашия. Но Аз никога не действам нито хаотически, нито тактически, нито фактически, а икономически. Фактът, уважаеми дами и господа, че някакъв гражданин, ако мога така да се изразя, за малко да влезе, обаче успел да надникне нали, в кухнята на вашето, ерго на Нашето доволство и взаимно самозадоволяване и да я подпали, художествено казано. Приемам това, което се говори тука, но при условие – че се мисли позитивно и с дълбока задна, в смисъл – историческа,  перспектива. Проблемът е така да се каже, комплексен в своята частност и частен в своята комплексност. Но не бива да се вдига шум или нещо още по-малко. Спокойствие требва, спокойствие, деликатност и полза за мен. Благодаря за вниманието!

-Аз благодаря на господин НеВе… Цмуцки за казаното, макар че надали някой разбра какво каза той. Другарю Рум Румич, моля.

-Ще бъда кратък. По време на Тато и Тате, такива проблеми бяха недопустими. Който търсеше светлина, си я намираше в Слънчев бряг, Скравена, Белене и други трудови курорти. Разбира се, времената се менят и ние сме вече една еманципирана и европейска червена партия. Не може със старите методи. Какво значи „елиминация“! Ние бяхме соц-и-алени и ще си останем соц-и-алени! Мисля, че трябва да се изходим от тази позиция! Това от мен.

-Благодаря! Уважаеми другарю Хърмъриванчов, искате ли да обобщите в качеството си на Червен вожд! Моля.

-Да, благодаря! Първо, господин Румич, казва се „да изходим“, а не „да се изходим“! Освен това, соц-и-ален съм само Аз, и когото Аз посоча! И ще Ви помоля да не използвате думи, които не разбирате. Еманципирани сте били! Еманципирани от какво и от кого, бих се осмелил да попитам? Единственото, от което всички тук сме еманципирани е от Истината и Демокрацията! И то не е нито от днес, нито от вчера. Но това е нашия генезис и ние се гордеем с това! Нашата революционна и велика червена история се крепи на два стълба – Нашата червена истина и Нашата червена демокрация! Знаете ли какво е комунизъм, другарю Румич? Знаете разбира се! Казал го е нашият велик вожд Ленин! Комунизмът, казва Той, е съветска власт плюс електрификация!  Съветската власт е столът, на който ще принудим да седне цялото прогресивно човечество, и народецът на тази Измислена държавица – също. А електрификацията ни трябва, за да направим този стол електрически! После да включим шалтера, и световното богатство става само Наше!

Ето за това ние не можем и не трябва да се еманципираме от Нашата червена истина и от Нашата червена демокрация! Извън тях ние сме нищо, Рум Румич, абсолютно нищо и ти също! Как без тях ще владеем мрака, масите, властта, парите, службите, каналите, трафика, килърите, дилърите, съзнанието и медиите? Как ще усукваме миналото, настоящето и бъдещето около Нашите все по-големи червени нужди? А можем ли да кажем, че сме еманципирани спрямо Великата Императократия? Предполагам, че никой не си го и помисля! Иначе просто нямаше да е тук. Така че, внимателно с еманципацията!… В същност, единственият еманципиран тук съм Аз! Защото съм надпартиен, наддържавен и подимператократорен… По казуса, за който ме обезпокоихте, ще кажа само това, че като Червен вожд на Нашия народ, избран напълно заслужено, повтарям – напълно заслужено, аз съм загрижен за всеки Наш гражданин или селянин!  Без значение дали е гласувал за мен или е гласувал  за мен! В мен остава силно съмнение, че този… там… както и да се казва е Наш, но щом като толкова иска Светлина или Истина, които очевидно смята за едно и също, аз не бих го твърдял, защото светлини много, истини също, то нека си ги получи! Но само в контекста на Нашата светлина и Нашата истина! Хау!

-Господ-ари! – изправи се генерал Пет-Шестаков – Да благодарим на Нашия Вожд, другаря Хърмъриванчов, както и на Нашите слънца, за ясните, точни и мъдри указания. Моето ведомство поема ангажимента на въпросното лице да му бъде доставена светлина. Не закривам заседанието де юре, по простата причина, че то никога не е било откривано де факто. Благодаря на останалите членове на тайния червен съвет за Наша Интернационална Сигурност.

 

Интермедия 5

Кукиш, уважаеми читателю, е комбинация от пет пръста на една ръка, предимно дясна, свита в юмрук, при която палецът си е проврял главата и наднича между показалеца и средния пръст. Роден е и е израстнал във Великата империя, но гигантски размери придобива след залпа на Аврора, за който вече споменахме, от който залп пък се роди Великата Императократия. А Великата Императократия го представи, предостави и противопостави на целия останал свят. Буквалното му словесно значение е „Во..!“, а пълния израз е „Вот тебя!“ Символизира пълното превъзходство и презрение на прогресивната червена простотия над здравия човешки разум.

В Измислената държавица Кукишът беше пренесен нелегално към края на деветнайсти век. В началото плахо, неуверено, но с победата на Великата Октомврийска и т.н. революция, , българското ашладисано кукишче започва да набира червена мощ. Мина детството си при Владайския метеж 1918-та, първия септемврийски метеж 23-та и атентата 25-та. Доказа се чрез обири на мандри и издържа зрелодтния си изпит за истински Кукиш чрез убийства на кметове и стражари през 41-ва – 44-та на миналия век.

Тогава някак интернационално се появи Императократорската червена армия на Големия Червен Брадър и го тури на власт. Девети септември, ах, Девети септември, големият български Кукишден!!! Началото на държавната кукишизация! Продължила четиресет и пет години!

След което на власт дойде Кукиш-демокрацията.

Кукиш-демокрацията не е нищо друго, освен успешен опит на червените човечета да постигнат Кукиш с човешко лице. Сполучлив единствено за самия Кукиш. Разбира се, Кукишът вече не е същия. Той е усмихнат, кара моторетка, не е виновен за нищо нито преди, нито по, нито след. Кукиш-телевизията си остана кукиш-телевизия. Кукиш-пресата си остана кукиш-преса. Кукиш-бизнесмените си останаха кукиш-бизнесмени. Кукиш-ченгетата си останаха кукиш-ченгета. Кукиш-мафията си остана Кукиш-мафия. Но самият Кукиш не е същия! Той разтвори ръката си. Палецът зае обичайното си място и петпръстовата комбинация, описана в началото на нашите размишления с елемент на преразказ, остана само в нашия разказ. И днес бившият Кукиш вече не показва на изпростелия, наивен, лековерен, гладен народец кукиш. Комбинацията е друга. Национална по форма. Трипръстова!

Апропо какво точно стърчи отгоре на ошмайзерените паметници в София, Пловдив, Бургас, Варна, Русе…???

 

26.

Румунчо водеше потеклото си от стар и известен род. Дядо му Мунчо, описан в литературата и останал в нея с мученето си „Русссиян! Русссиян!“, преживял с доста години събитията от класическия роман, въпреки че авторът го обесва някъде в края, но то е наужким. Както наужким е и цялата тази книжка за Измислената държавица. Та точно тези му звуци „Русссиян! Русссиян!“ издавани в неравноделен порядък, сред слюнки, определена мъка и без никаква връзка със заобикалящия го свят, привлекли вниманието на Императократорските (още от тогава) Чиновници. Разбирате, че ако Мунчо беше мучал „Евррропппиян! Евррропппиян!“ или не дай Боже „Амерррикян! Амерррикян!“, щели са да го отминат като най-обикновен идиот, какъвто си е бил. Обаче в Мунчо те съзрели безценен носител на здрав генетичен материал, така необходим при всяка имперска инвазия в нови територии. Поставили го в подходящи условия и не след дълго от него се родил син, кръстен Комунчо.

Комунчо, баща на Румунчо, раснал при по-добри условия, макар че детството му минало в полулегалност. Специализирани императократорски  чиновници логопеди успели значително да подобрят изразните му средства. Е, не успели, или може би не са искали да вкарат мъчителния му мисловен процес в синхрон с нормалните човешки дела. Мученето преминало в почти разбираемото и много по-прудно за изговаряне „Коминтерриян!  Коминтерриян!“. Логопедите получили Императократорска награда за високи постижения в областта на нисък човешки материал – трета степен с мечове и пистолети. След което ги обесили. А на Комунчо възложили изключително приятна за него и полезна за Императократията работа. В процеса на обучение у Комунчо била вменена спесифична и безусловна реакция. Когато чуел определени думички като: „недоубита контра“, „народен враг“, „гнил интелигент“, „продажно североамериканско мекере“, „монархо-фашист“ и подобни, очите му кръвясвали, ръцете му търсели сопа, камък, нож, брадва, въже, пистолет или друго оръжие и с рев „Коминтерриян!!!, Коминтерриян!!!“ убивал котката, кучето, кокошките или човека, посочени му като такива. Та като пораснал, работата на Комунчо била да намали максимално броя на недоубитите контри и вся остальная нереволюционная сволочь. Червените човечета му посочвали обекта. Комунчо си свършвал работата, а те си поделяли имуществото на вече липсващия народен враг. Никой не знае броя на убитите „врагове“ на червените човечета. Комунчовците не умеят да броят до толкова много. Червените човечета не искат. Те броят само количеството власт и качеството имот, които придобиват чрез Комунчо и комунчовците.

Румунчо, син на Комунчо, пораснал при още по-добри условия. Червените човечета вече бяха създали паралелните Измислени държавици. В едната от тях били техните специализирани детски градини, училища, магазини пращящи от стока, болници, изобщо едно много добро място за живеене, стига да си червено човече. За всички останали – другата. Изобщо, мене ако питате, тъпа история, но не сме я измислили ние. Измислиха ни я, ние само я консумираме.

Та Румунчо е съвременик на първата мутация на червените човечета в руменоиди. Това е поколението на дечицата на червените човечета, които благодарениие на съвършено различното си положение в условното общество са завършили престижни, някога и повече от едно висши учебни заведения, от които поне едното във Великата Императократия. Говорещи сносно по поне още два езика. Единият от които задължително Императократорски.

Разбира се, Румунчо не е от тях. Въпреки че за него се положиха необходимите грижи. Не реве като някой Мунчо „Императократиян! Императократиян!“. И е първото поколение мунчовци, което може да си го мисли без никакво заекване. Освен това, благодарение на заслугите на баща си Комунчо и определени негови връзки сред комуноидите, Румунчо е съсобственик и управител на „Светлина“ ООД. „Доставка на светлина незабавно и завинаги!“ би могло да пише в рекламната брошура, ако имаше такава. Румунчо не познава другия собственик, чрез когото единствено получава поръчките и който единствен назначава доставчиците. Такава е системата и Румунчо е напълно доволен от нея. Защото приходите осигуряваха сносен, бихме го определили като много сносен живот и достъп до всички плодове капещи от прехода, каквото и да означава това. Работата му е проста на пръв поглед, но изключително важна. Бяха му обяснили, че все още се намират някакви изродени хора, които непременно искат светлина. Истинска светлина при това. Работата на Румунчо е да им я достави. Досега нямаше издънка. Защото организацията на доставките е перфектна. Ако продължи така, а нямаше никакво обективни или субективни причини да не продължи, то образованието на малкия Корумпирчо, син на Румунчо, в поне два престижни университета, от които единият задължително ще е във Великата Императократия, ще е осигурено. И не само това. Ще му остави парици, имотец, акцийки, полезни връзки… телефонът иззвъня.

Румунчо се отърси от приятните мисли и вдигна. Както винаги отсреща е съдружникът.

-Румунчо слуша – каза също както винаги той.

-Имаме клиент. Изпращам пълни данни по куриер. Доставчик номер девет. Изпълнение на поръчката до седем дни.

-Винаги на твоите услуги! Ще бъде изпълнено…

Отсреща телефонът щракна на затваряне.

След по-малко от час куриер донесе затворен непрозрачен плик. Румунчо го отвори и прочете съдържанието му внимателно. После го прочете втори път още по-внимателно не защото имаше нещо сложно и изключително, просто Румунчо чете бавно и помни трудно, а работата е важна, не бива да стават грешки.

След още малко по-малко от час вдигна телефона, набра номера, изчака отсреща да вдигнат, което стана почти веднага.

-Доставчик девет?… – явно получи потвърждение – Имаме клиент. Оставям данните в пощенската ти кутия. Срок до  шест дни. Приятна доставка! – и затвори. Неговата работа е свършена. „Още един щастливец ще си получи светлината!“ – помисли си той. Въобще не разбираше за какво точно им е тая светлина на някои. Ама щом толкова искат светлина, ще си я получат. Фирмата гарантира доставката! Постави документите в нов непрозрачен плик, залепи го внимателно, провери качеството на залепването. Натисна връзка със секретарката си. Влезна… нещо, с което на всеки Румунчо му се иска да прави повтарящи се опити за поне една незаконна дъщеря… но това няма нищо общо със служебните му задължения.

-Моля оставете този плик в пощенска кутия номер девет.

-Разбира се, Шефе – отговори нещото, взе плика, и полюшна всичките си заслужаващи поотделно и продължително внимание свои телесни части по посока изпълнение на възложената задача.

Румунчо си пое въздух едва след като вратата се затвори и си помисли – „Ех, щастливец съм аз!“

 

27.

Включил на автопилот както винаги, Изи Ай-си-Доров се прибира към къщи. Съзнанието му, по стар обичай останал още от времето на раждането му,  кръжи някъде наоколо. Даже не бих казал наоколо. Изи Ай-си-Доров отдавна се е отказал да контролира съзнанието си. И съзнанието му отдавна се е отказало да контролира Изи Ай-си-Доров. Живеят си в паритет и пълно разбирателство без много да се месят един на друг. Даже ми се струва, че се харесват и им е приятно когато се срещат, въпреки че отдавна не са се разделяли изцяло и за дълго. Изи Ай-си-Доров е в леко приповдигнато настроение. Дори преди малко си беше позволил да седне на една тротоарна масичка пред някакво кръчме и да изпие една студена бира. След което без никакво колебание и още една. Работата е в това, че съзнанието му стигна до важно прозрение, което веднага сподели с него. Прозрение за устройството на Света, в който живее Изи Ай-си-Доров.

„Няма съвършен свят, както няма и съвършен човек – мисли си Изи Ай-си-Доров – и не може да има. Съвършените неща са извън живота. Бог е съвършен. Но в човешкия свят и в човешкия живот съвършенството не само е непостижимо, то е вредно, фатално и безполезно. Съвършенството е края на пътя. Съвършена е само Смъртта! Края на движението. Края на мечтите. Края на познанието. Човек не може и не бива да е съвършен. Но винаги трябва да се стреми към съвършенство, докато и защото е жив! Да върви по пътя към него. Дори като заменя старото несъвършенство с ново. Защото важна е не крайната цел. Важен е пътят към нея. В живота е важно търсенето, а не намирането. Развитието на разума и познанието се дължат на малцината, които задават въпроси, а не на мнозината, които са уверени, че знаят отговорите. Защото всеки правилно формулиран въпрос ни води към следващ въпрос, той към следващ и така до края на Времето, а Времето няма край. И затова всеки човек в края на краткия си живот оставя на следващите не отговор, а въпрос. Въпрос, на който той не е успял да отговори.

Моето съзнание например дълги години не можеше да си отговори на въпроса – защо е спънато? Защо не вижда пътя, по който върви? Защо хората се отдалечават на космически разстояния един от друг?Нали всички са хора? Нали имат еднакви радости и еднаква болка? Защо е така, се питах и струва ми се налучквам причината. Но съм далеч от отговора.

Стигнах до извод, граничещ с увереност!

Държавицата ни е обхваната от мрак! Непрогледен, непробиваем мрак, който носи в тъмната си утроба чувство за фаталност, безнадеждност и обреченост. Този  мрак  носи идеята, че всякакви въпроси са безсмислени. Че светлината може да бъде само изкуствена. Че няма никакъв смисъл от усилие, жертва или саможертва. Защото каквото е заченато в мрака, ще се роди в мрака, ще живее в мрака и ще умре в мрака. И мракът ще става все по-гъст и безутешен. Затова грабим всичко, до което се докопаме. Изблъскваме всеки, който ни се пречка. Плюскаме и пием до безсъзнание. Съзнанието и без това само пречи. Самоубиваме се бавно, величествено, в кретенско веселие и чалгаджийска вакханалия…

Цялата тази фаталност обаче не означава нищо друго, освен че някой го е страх! Някой много го е страх! Насира се от страх, че друг ще се досети за неговата тайна. Защото този мрак не е Божие дело. Този мрак е изкуствено създаден и безкомпромисно поддържан от две шепи престъпници на власт… Е – поправи се мислено Изи Ай-си-Доров – може би са вече доста повече от две шепи. Защото мракът е плодовит. Размножаването при мраколюбците е като при плъховете. И тези плъхове умират от страх.

Защото колкото и много да са плъховете в една държава, колкото и измислена да е тази държава, достатъчно е да освободиш слънцето, да настане светлина и те ще се разбягат като плъхове. Този, който с недоумение следи и записва в тази книга какво се случва в Измислената ни държава не е от тук. Той само минава случайно, както го е заявил някъде назад.  Червените човечета и всичките им деривати, изопопи, изомери, дестилати  и мутанти също на са от тук.

Но ние сме! Бащите и майките ни – също. Бабите и дядовците ни – също. И техните, и техните, и така нататък докъдето мисълта и фамилната ни памет могат да потънат назад във времето.

Някой иска да ни изтрие от собственото ни минало, настояще и бъдеще… Някой ни държи в плен на мрака!

Затова е нужна Светлина! Истинска светлина, от която в началото ще ни заболят отвикналите очи. Да примижим от светлина! Но когато ги отворим, очите ни ще видят цялата красота на света, живота, човеците и себе си… Боже!!!“

Внезапно светът около Изи Ай-Си-Доров наистина избухна, експлодира в ослепителна бяла Светлина! Калта, в която джвакаше, хилавите подивели шубрачета с оплетените от вятъра полиетиленови торбички из бодливите им клончета, разхвърляните навсякъде боклуци, опаковки и празни пластмасови бутилки от бира и кока-кола, душещото полуизгнила стара маратонка безстопанствено куче, мърлявите панелни блокове, притискащото ги отгоре оловносиво небе, всичко се разтопи в Светлината като кубче лед в чаша с бърбън. „Боже, благодаря ти!!!“ – поиска да извика Изи Ай-си-Доров, но не успя.

Умря преди да усети болката…
…

Доставчик номер девет изтри в тревата водопроводната тръба  цол и половина, пълна с олово. Огледа се. Нямаше никой. Пък и да имаше някой, пак нямаше да има никой. Качи се на спряната до тротоара кола и се оттегли натам, накъдето открай време се оттеглят Владетелите на Светлината.

В мрака…

 

28.

Над Измислената държавица се разстила мрак. Не в смисъл на тъмно, в смисъл на мрак, което е различно. Ако до сега не сте схванали разликата, вината е единствено моя. Територията е както описаната в началото, но мракът е още по-гъст, въпреки че мнозина считат това за невъзможно.

За мрака и Императократорските чиновници няма невъзможни неща!

Самата Измислена държавица обаче не е същата. Други са слънцата огряващи собственото си величие, но не и държавицата. Тях също ги изгряват и залязват от там, откъдето и предишните. Друг, много по-румен е и следващият Гоцеола! Друга е топографията и организацията на остатъчния релеф след пълното разграбване и окончателното унищожаване на бившите природни дадености. Тази пълна подмяна, апропо предавана на живо като риълити шоу по държавната телевизия, започна след знаменателно за Измислената държавица събитие.  А то е, че Съюзът на Истинските Държави прие Измислената държавица за свой пълноправен член. Умните, но изключително наивни държавни мъже и жени управляващи този Съюз считаха своята и изобщо човешката нормалност за естествен модел, към който априори се стремят  всички нормални хора. Те аргументираха авантюристичното си решение с убедеността, че този естествен стремеж на хомо сапиенс към нормалност неминуемо ще превърне Измислената държавица в истинска.

Но това, което се отнася за Хомо сапиенс не се отнася за червените човечета особено когато са мутирали в руменоиди.

Междувременно руменоидните (разбираме и Императократорските чиновници, те са неделими един от друг) отдавна са станали пълноправни господари на всичко и всички в Измислената държавица. Те владеят реките, планините, морето, както и бедствията и авариите в тях. Техни са властта, парите, медиите, дансовете, меверетата и картончетата на щастието. Както и Щастието в самите картончета. От запад идват парите на Истинските държави, които руменоидните чиновници си преразпределят като такси и комисионни по отдавна установен порядък. От изток, по дъното на мръсното и черно море се преплита и разплита паяжина от тръбопроводи, по които тече нефт, газ и лечебна урина на Великия Императократор. Над морето летят такси и комисионни, които се разпределят между чиновниците от двете страни на тръбите по отдавна установен порядък.

Тъй като таксите и комисионните нараснаха многократно, руменоидните чиновници изгубиха всякакъв интерес към създаване на условия за развитие на каквото и да е. Производство, търговия, култура, наука, изкуство, екология, туризъм, национална сигурност, образование, здравеопазване… се развиват единствено в сферата на тàкси и комисионни за  руменоидните чиновници. Планираният с десетилетия завод за изгаряне на националния боклук отпадна изобщо от дневния ред. Бидейки национален, този боклук започна да се разстила по цялата територия и запълзя по склоновете на планината Хемус, докато стигна средната кота на линията Ком-Емине, по която е изградена магистрала Стара планина.

Магистрала Стара планина е уникално съоръжение станало възможно благодарение на гениална случайност.

Както си спомняте, ако си спомняте, получавайки фамилните си имоти, НеВе Саламур Калъф Хам-Бургер Цмуцки, наричан още и „Мон Арх“, получи и един планински връх. От друга планина, но това няма значение. Воден от придобитата си обремененост да продава и от изумителния нюх на Хам-Бургерския си мусалообразен нос, той предложи срещу скромно заплащане този връх на Великия Императократор. Великият Императократор от своя страна търсеше решение на важен императократорски проблем. Цял свят знае двете противоречиви лица на планината  Урал. Колкото богата отдолу, толкова безлична отгоре. И на всичко отгоре, точно отгоре тази набедена планина дели два континента. Трябваше ѝ величие! В този момент се появи НеВе… Цмуцки с предложението си. Великият Императократор мигом съзря великото! Великите владетели в името на своето безсмъртие са вдигали палати, градове държави, но планини – никога. Върхът беше купен и монтиран западно от Екатеринбург. Но не беше достатъчен. Тогава Великият Императократор се обади лично на Гоцеола и му съобщи, че всички върхове от Ком до Емине включително и Ком, вече са изкупени, като на тяхно място като компенсация и със средства дарени от вечно признателния народец на Измислената държавица ще бъде изградена магистрала Стара планина. Още повече – за друга магистрала поради равномерно разстлания от двете страни на планината Хемус пакетиран и непакетиран национален боклук отдавна няма свободно трасе. Демонтажът започна както е по традиция с масово всенародно одобрение и веселие под кимизарника на връх Бузлуджа, изразени в благодарствено писмо от благодарния народ към благодатния Велик Императократор, подписано от някой си Гоцеола. След тържествата върхът бе демонтиран заедно с кимизарника. Зиминаха за Урал.

Пък и за какво са върхове на Измислена държавица, която живее в пълен мрак. Те и без това не се виждат, нали така?

Да, има и още нещо може би важно, което можем да отбележим преди да се ориентираме към приключване. Както знаете, още по наше време, морето беше застроено с хотели като четириредов отбранителен вал така, че достъпът до  него трябваше да се осигури чрез система от подземни тунели. Поради плътното заемане на територията от пакетиран и непакетиран боклук, по един естествен начин в един момент тези хотели станаха празни и неизползвани. Тогава на соц-и-аленият президент му дойде подхвърлената от министър Насралов идея да използва тези хотели за пълна интеграция на ромите, турците и българите в национален мащаб. Работата беше в това, че концентрацията на национален боклук многократно увеличи значението на така наречените „Оператори и манипулатори на съпътстващите пакетирани и непакетирани цивилизационни отпадъци“. Създадена бе европрограма за такава интеграция. Обявеният търг неочаквано беше спечелен от съпругата на министър Насралов. Фирмата на съпругата на министър Насралов получи значителна европейска субсидия по програмата за Евро-ромо-и-друга-интеграция. С около пет процента от тази субсидия бяха закупени полулуксозни крадени коли на старо. За да бъдат привлечени обратно в Измислената държавица отдавна напусналите я роми и нероми от всички националности, беше обещано за всяко семейство луксозно жилище в три-четири-пет-звездни хотели край морето макар и с изгорена дограма, и полулуксозен служебен автомобил без място за паркиране.

Народонаселението на Измислената държавица се състоеше вече само от оператори и манипулатори на съпътстващите пакетирани и непакетирани цивилизационни отпадъци. Защото на територията ù отдавна не живее никой друг. Руменоидните чиновници, които трябва да си преразпределят такси и комисионни долитат всеки вторник и четвъртък преди обед около десет с частните си хеликоптери. До към четири следобед разпределят полагащите им се комисионни и отлитат при семействата си, любовниците си и кой където, но доста в страни от работното място. Старите и болните от народеца измряха отдавна. Младите и здравите отидоха да работят и живеят в Нормални държави. Там се раждат децата им.

-Тогава от къде толкова боклук? – навярно ще попитат по-съобразителните от вас.

Носталгия, мили приятели! Тежка носталгия! Където и да сме се пръснали ние измислените по света, рано или късно изпращаме боклука си обратно в родината!

Все пак нещо от нас трябва да оставим за следващите поколения, нали?

 

Е, вече е време за последна разходка из територията и да гасим лампата…

Защото Нищото ни чака…

 

29.

… И ето, че изведнъж в мрака блясват светлини. И не са слънчица ясни, и не са месечинки пълни, и не са звездички ранобудни! Най са ми светлини от прожектори безмозъчни. И върви Той ( за последно обянявам, че Той не е местоимение, заменящо име, а име, заменящо местоимение) в центъра на фокуса им, попрегърбен от непосилната тежест, хванат в клетка от обективите на още по-безмозъчни камери в планове далечни, средни и по особено сексуален начин близки,  Той – Спасителят на лявото и дясното. И особено на Средното, чието олицетворение е. Защото всичко в него е средно по един изключителен и великолепен среден начин.

Върви по магистрала Стара планина, пресичаща Измислената държавица от бившия Ком до бившето Емине и обратно. Пред него магистралата се вие, гъне, самонадупчва и самосъвокуплява като вътрешноквартална уличка в бившите София и Пловдив едновременно. Но миг преди Той да стъпи в дупка, тя се самозапълва, самоуплътнява, самоизглажда и се самоубива, сочейки Го с пръст, естествено среден. След него отново се самосътворява в дупка по-дълбока от предишната. Но някак по-далеч от прожекторите се самосътворяват дупките. А Той върви напред тих  и невъзмутим за Времето и Пространството, величав и скромен, някак по човешки недосегаем.

Върви по тази магистрала вече осемстотин години, от които са изминали само първите осем и го чакат още седемстотин деветдесет и две. Върви винаги напред , докато стигне Околодържавната магистрала на запад или морския бряг на изток. Околодържавната магистрала е с по шест платна в двете посоки, по които хвърчи международният и световен трафик, заобикаляйки изключително внимателно границите на Измислената държавица. А в нея вече не влизат дори и отделни трафиканти. Даже и при голяма нужда, за да си я свършат и да се върнат обратно не влизат. Защото отдавна са осрани цялото морско крайбрежие, планините, долините, реките и не само големите градове.

А Той крачи вглъбен в мащабите на историко-географската си мисия. Понякога, макар и рядко, спира до някоя група от интегрирани биологически единици  опериращи и манипулиращи съпътстващите Го пакетирани и непакетирани цивилизационни отпадъци и с дълбок и задушевен глас пита: „Как е, как е?  Оперирате и манипулирате ли съпътстващите Ме пакетирани и непакетирани цивилизационни отпадъци?“  При което или му се показва среден пръст, или се споменава нечия майка, или още по-лошо. Когато Той стигне до един от двата края на магистралата, прави образцов и някак си по военному кръгом и отново тръгва напред. По същата магистрала Стара планина. През същите дупки, които, о, чудо, и така нататък. Камерите го следват. Светлината на прожекторите Го крепи да не падне от умора. Но Той, нека да сме откровени, умора не познава!

На всяко четвърто обръщане поглежда по домашному към най-близката камера и казва отегчено: „ Аз ги питам, те ме попържат!“, от което съответната камера експлодира, неиздържала волтажа на сексуалното напрежение от непосредствения контакт.

Но какво тук значи някаква си камера и някаква си сексуалност?

В същност – какво тук значи каквото и да е?

Което пък ни вдъхновява бързо и окончателно да се махнем от там, от тази Измислена държавица, където дори Абсолютното нищо не значи абсолютно нищо! Където нормалността е обратна, а разумността прокълната! Нека го направим без съжаление и сега! Само още една крачка  е нужна…

*****

 

***

СЕДЕМ

***

НИЩОТО…

 

***

Пиянска дълга нощ. Душите
с души насрещни се преплитат.
До кръв червени са очите
и питат, питат, питат…..
И всеки поглед ме изгаря
с бездънната човешка бездна.
Как искам нещо да ударя…
или пък да изчезна.

Навъсен глас подхваща песен.
Отнейде дрезгаво припяват.
Димът се стеле като плесен
и все по-тъмно става…
И аз съм там. И стискам чаша.
И аз потъвам бавно в мрака.
И аз преставам да се плаша.
И Нищото ме чака…

***

 

… край…

***

 

 

 

 

 

… – 2020

 

 

*****

Това не е нова моя книга. Това е последна редакция на компресиран вариант на немеханична  подборка на мои текстове от всичките ми издаденво до момента книги, подбрани и събрани от написаното от мен в „Делириумите“, стихосбирките и „Това е то“.  Но по своята същност и конструкция е съвършено нова книга. С леко преработени и допълнени текстове, и по съвършено нова идея за композицията и внушението…

 

Предложих я на известно българско издателство, но книгата не беше одобрена. Вероятно напълно основателно. „Съветът на мъдреците“ на издателството казват, че книгата и езикът са  по-скоро публицистични, отколкото художествени. Че е разпокъсана, нееднородна…  Прередактирах я, но не я направих компактна и с непублицистичен език.

 

Като си помисля, и аз цял живот съм разпокъсан и нееднороден! Животът около мен е разпокъсан и нееднороден! Защо книгата да е различна от живота?

 

Както и да е. Аз съм свикнал. Преди много години, май че Дончо Цончев ми каза:

„Пишеш страхотно, но си непубликуем!“

На мен това дори ми харесва…

 

Б.Д.

Comments are closed