ПАРОДИИ
Белчо Дончев
ПАРОДИИ
РОДНА СТРЯХА
Сиво блокче от панели
с паркинги отвред
и коли нагъсто спрели,
както му е ред.
Тука, между два калкана
на белот играх,
силуета на Балкана
пак от тук видях.
Тука бащини шамари
първи път узнах,
палнах първите цигари,
сторих първи грях.
Блокченце на дни щастливи
сред комплекса мил –
и за две коли красиви
не бих те сменил !
И се чудя на старика
като гледа блед
снимка с къща белолика
с две липи отпред.
***
МОЯТА МОЛИТВА
О, мой Боже, силний Боже,
не ти що си на небето,
а ти, що си тука, Боже,
на Земята, там където!
Дай ми, Боже, силна вяра
във делата ти неясни,
шумни като Ниагара
и на този шум контрастни!
Позволи ми да прегърна
думите ти безтелесни
и талант да ги превърна,
Боже, във естрадни песни!
Надари ме , мили Боже,
с нюх за всяка конюнктура,
без което днес не може
да се сътвори култура!
Дай ми, Боже, ясна мисъл,
та преди да найда гроба,
срещу всичко, що съм писал,
да напълня и аз джоба!
***
АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ
Аз съм българче. Родих се
вчера. Днес съм стогодишно.
Уморих се, уморих се
да съм бедно и излишно.
Аз съм българче! Което
е фатална орисия.
Всичко българско и родно
любя. Ако го открия.
Аз съм българче. Не нося
спомени за славно време.
Мога да крада, да прося,
всичко, дявол да го вземе.
Аз съм българче! Не плашат
мене въшки, глисти, краста,
нямам радости, не плача,
българче съм си ! И баста !
***
ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ !
Вървим вдъхновено. Вървим без умора.
Голямата цел е далечна, но близка.
Уверено водят ни Милите хора :
“ Това ще…! Така ще…! Докрай ще…! Дори ще…!”.
Балканът немее. Морето се киска.
Елате ни вижте!
Набираме скорост. Голям е наклонът.
Родината долу. Пред нас е просторът.
Подхващаме песен. Налучкваме тона :
“ Костюм ще…! Кола ще…! Парцел ще…! Пари ще…!”-
пригласяме с трепет на Милите хора.
Елате ни вижте!
Голям бе наклонът, обаче надолу.
Загряха спирачки. Разкапа се хорът.
Горивото свърши. Отели се волът :
“ Къде ще…! Кога ще…! Какво ще…! Дали ще…!”
“ Пристигнахме! – рекоха Милите хора –
Елате и вижте!”
И с Хонди, Фиати, японски мотори
поеха нагоре към нови победи
богати, усмихнати Милите хора :
“ Ний пак ще…! Ний тук ще…! И винаги ний ще…!”
…Останахме в блатото гладни и бледи.
Елате ни вижте!
***
КАЖИ МИ, КАЖИ, БЕДНИЙ НАРОДЕ…
Кажи ми кажи, бедниЙ народе,
защо се сам в таз робска люлка люлееш?
Нима те е страх да си свободен
или те е срам да се засмееш ?
Вечно ли трябва да те прегазват ?
Вечно ли трябва друг да те води ?
Кой да ти каже, че си пораснал –
и че си равен на всички народи ?
Или обичаш свойта робия –
някой да казва, ти да кротуваш,
парче сланинка, чашка ракия,
от тук нагоре – люто да псуваш ?
…
Мълчи народът. Царе фанфарят
тихо, приспивно. Свода небесен
вместо звезди – петолъчки обсипват.
Не знам вие как сте….
Но аз съм бесен !
***
КОГАТО БЕХ ДРУГАРЧЕ
Когато бех Другарче,
бех тъп като галош.
Признавам си, макар че,
и днес не съм по лош.
(Признавам си, макар че
аз днес съм не по-лош.)
Та, като бех Другарче,
сънувах сладък сън –
че съм богат, макар че,
съм тъп кат некой пън.
(Съм депутат, макар че,
по-тъп съм и от пън.)
Щом пукнеше Аврора,
в миг ставах комунист,
и трепех, трепех хора…
но ставах все по-чист.
(Изтрепах сума хора,
а съм кристално чист.)
Живеех в чужди къщи
и плюсках чужд имот,
бех пън един и същи
ама ми беше гот.
(Бех пън у чужди къщи,
на който му е гот.)
Такова бех Другарче.
Сега съм стар Другар.
От мъничко гаднярче
пораснах до гадняр.
(От тонинко гаднярче,
до те-таков гадняр.)
***
ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ НА СМЪРТТА
В залеза на свойта ера, разкатали наш`та вера
тайно крачат в поход нагъл ескадрон след ескадрон –
кат` невидими отряди, като злобни лешояди
хилят се и разрушават Вяра, Смисъл, Църква, Дом.
Бор изправи се, изцвили, в клоните му с сетни сили
хероични репортажи пише някоя Бреза.
В миг галантно Борът спира, пали пура, и набира
в дирите на ескадрона устремен към наглостта.
И развяли клони криви над нежънатите ниви
като сенки отминават ескадрон след ескадрон.
Подир тях остават клечки, партизанските пътечки
и премрежва поглед празен розовеещ хоризонт.
Ето татък, край мечтите екнаха патрашни скрити
и вълни от злост заливат изтормозения свят.
Флащки, прашки, какалашки, безпощадно и калташки,
два – три трупа, и наново ескадроните летят…
Ех, летете ескадрони! У вас в кармане милиони,
милиарди даже евро са откраднати с любов!
А световната левица, дето и от мене цица
гледа ги със завист тъпа, глуха за човешки зов
А след вас, без изненада, рухва всякаква преграда
пред световната неправда, и след ваший ешалон –
ни човек ще се намери, нито двери, ни химери,
ни Надежда, нито Вяра, ни държава, ни Закон!
Ах, летете вий сред сеч и теч от сересе картечи,
вие – кървави предтечи на последните ни дни!
С буря, мълния и похот довършете този поход
на безмозъчните роби, на червените тълпи!
И когато сетний камък на древния човешки замък
се отрони към земята и потъне във калта,
вий яхнете си конете и във дън земя вървете –
и омразата вземете!..
Ние – пак от пепелта…
***
ВЪРВИ „НАРОДЕ“!
Върви народе изродени!
Към собствената смърт върви!
Върви след своите кретени,
върви… и тихичко умри!
Върви след чуждоземна чалга!
След Слави Трифонов върви!
О, славно минало! Ебал га!
О, светло бъдеще! Умри!
Умри, народе изродени,
не знаещ дом и бащин род!
родени или неродени,
отдавна вий не сте Народ!
Отдавна сте нищожна плява
отвяна от „Велика Русь“
Какъв „народ“? Каква тук „слава“?
Да пиша даже ме е гнус!
Върви, народе изродени!
След гоце, цар, доган, станиш…
Върви натам, не гледай мене!
Аз теб те гледам отстрани.
Убивай умните си хора
със клюка, вестник, злоба, жар!
Предателят не знай умора,
нему му трябва господар!
Лежи на старата си слава
погребана в незнаен гроб!
глупакът си го заслужава –
щом иска да е роб – е роб!
Върви народе изродени!
Към собствената смърт върви!
Върви след своите кретени,
върви, и тихичко умри!
***
ПАРОДИЯ
Настане есен. Ябълки зреят.
За кой ли път пак пропасти зеят!
Умът се лашка, иска да види
добро ли, зло ли насреща иде.
На душа не лежи нищо излишно!
Тъй си живеем : дишно – издишно,
търкам картончета за килограм злато…
Курец, приятели, злато – ебато!
И побелява брадата ми стара.
Животът ми- като пропусната гара –
нито да скоча, ни да се кача,
цял живот си я чакал –а тя бяга в здрача…
Но ще ви кажа и съвсем по терлички –
Не е нарочно! Така е със всички!
Настане есен, ябълки зреят,
едни умират, други се смеят…
***
ТЯХНА СТРАНА
Там живота си проспах
там насила оглупях…
Ще повърна!
Там, във тяхната страна
сред червени знамена…
Ще повърна!
Дето шмайзеруват в крак,
а денят е ален мрак…
Ще повърна!
А под тяхното небе
всяко зинало… а, не…
Ще повърна!
Тяхна страна тяхна България,
тяхна страна,тяхна ченгария,
тяхна страна, тяхна чалгария,
от теб си тръгвам, за да не умра!
Знам, ще стана шепа прах
но не искам между тях…
Ще повърна!
Зейнала червена паст
за имот, пари и власт…
Ще повърна!
Комунист, червен юмрук,
мен ме няма – те са тук…
Ще повърна!
Беше хубава страна
но откак почервеня…
Ще повърна!
Тяхна страна тяхна България,
тяхна страна,тяхна ченгария,
тяхна страна, тяхна чалгария,
от теб си тръгвам, за да не умра!
Ще останат шоуглист,
батгеройко и Азис…
Но без мене!
Ще остане слугинаж
и боклукопакетаж…
Но без мене!
Социален президент
мафиотски парламент…
Но без мене!
Ще остане цар – менте
тоест – ще останат те…
Но без мене!
Тяхна страна тяхна България,
тяхна страна,тяхна ченгария,
тяхна страна, тяхна чалгария,
от теб си тръгвам, за да не умра!
***
ХОРА И СТАТУСИ
Хора и статуси,Фейс като бук
Тръгваме някъде, оставайки тук.
Тръгваме някъде, на всичко на пук
Иска ли питане,наш е Фейсбук.
Хора и статуси без имена.
Глупост е нашата главна вина.
Хора и статуси, ден подир ден
Няма те теб, но ме няма и мен.
Хора и статуси в профил, анфас
Нечия глупост пак тича до нас.
Статуси,трепети, без имена
Глупост е нашата главна вина.
Тръгваме някъде, но пак сме си тук!
Хора и статуси…просто Фейсбук.
***
ВСТАВАЙ СТРАНА ЦАЦАРСКАЯ!
Вставай, страна цацарская! Вставай и ВеСеСе!
Тук битка олигарская комай заформя се!
И със главички агнешки, напред в последен бой!
Зад нас не просто Цацаров! За нами самый КОЙ!
И нека тука стелят се гавна подир гавна!
Гавната вечно стрелят се в гавнянная война!
На смърт главите агнешки от всеки десен вид!
На смърт продажник пладнешки, платен „соросоид“!
На смърт! Да се изправим Ний пред тях като стена!
Те искат правосъдие! Ний искаме гавна!
И нека гордо встанем мы – свиня подир свиня
родени и отхранени от руските гавна!
***
ОПЪЛЧЕНКИТЕ НА МОЧА!
По действителен случай!
***
Нека махнат вече срама от челото,
синята надежда, вярата в доброто,
нека спомен красен от дни на възход
да гръмне кат пушка, нека им е гот,
нека да ги хвали историята, века,
нека да е славно името им, нека,
Бузлуджата стара, нов Димитровград
в бъдещето техно фърлят своя мрак;
Нека да ги сочат конгресни възхвали,
гръмнати архари, гоцеви медали
на врата им нека е хомота стар,
това робство ново нека им е дар!
Нека! Но ний знаем – в бъдещето славно
смърди нещо старо, от съвсем недавно,
що гордо разтупва червени гърди
и в тях чувстват силни, големи плоди;
защото там, в София, спроти Ректората
и ония двата чорбаджийски брата
издига се техний чутен монумент,
покрит с плочи сиви споени с цимент,
на неясен подвиг паметник огромен;
Комунистът има само един спомен,
има едно име, с което живей
и в негова исторья кат победа грей,
едно име кратко, кърваво, безлично,
жестоко, лъжливо, тъпо, безгранично,
що отговор дава къде е срамът,
и на всяка правда строшава зъбът.
О, МОЧА!
Три дни как млади комсомолки,
облечени в мини
Шпагина бранят
от който там мине.
Трепетно очакват и следващий път,
пристъпи желани, червената плът,
гъсти орди сини по стълбата крива
тела да я стелят, кръв да я залива.
Да посеят бури! Да пожънат мрак!
Лумпен син безумний да ги сочи пак,
Някой да извика – „ Вижте там, девици!“
И сини да тръгнат като некой бици,
и „Костов!“ гръмовно въздух да разпаря.
А те да отвърнат – „Бийте се, другари!“
И в ръце с парцали, ацетон и кърпи ,
всяка иска само тя да бъде първа,
гушкат и прегръщат, без сигнал, без ред,
всяка гледа само да бъде напред
и гърди си голи на показ да изложи,
и един син повеч морен да положи.
Пушкала не екнат. Турци не ревът,
сички им налитат, никои не мрат; –
Идат като тигри, сините пройдофки
и хич не се връщат; българки – московки,
макар комсомолки, по тоз монумент,
чувствайки се негов краен елемент,
не сещат ни жега, ни време, ни труд.
Щурмът е мъжествен, отпорът чуть-чуть.
Три дни веч се дават, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и други комсомолки не фърчат натам.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без срам –
кат шъпа рускини на българский плаж.
Талазите идат; спосибо, йощ …дваж…!
Поредният напън вече е настал.
Тогава Станишев, техний генерал,
ревна гороломно: „Млади комсомолки,
венчайте МОЧА с лаврови венци!
на вашата сила гоце повери
вас, и мен, и МОЧА, и себе дори!“
При тез думи силни девиците чистки
дигнаха плаката – „Щот сме соц`алистки!“ –
бесни и шумещи! О, геройски час!
Секи си намира комсомолка тогаз,
Мераци не липсват, волите не траят,
ципът се пречупва – гащите остаят
и тъжната радост до крак да се дадат
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една такваз юнашка и с друга победа.
„Русията цяла сега нази гледа,
тоя МОЧ висок е: тя ще ни прозре,
ако би бегали: да се дадем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всеки парцал меч е, ацетонът – бомба,
Всеки пешкир – вяра, всяка душа – плам.
Кърпи и пешкири изчезнаха там.
„Грабвай ацетона!“ – някой си изкряска
и шише-джам ацетонови фръкнаха завчаска
над херои железни, боядисани в мрак,
свалят им боята, стават сиви пак!
И живите тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият червени и умрели,
и въздуха цепят с циркаджийски вик.
Боят се обръща в майтап на ачик,
комсомолките наши като гърди твърди
боята посрещат с оголени гърди
и фърлят се с песни в шарената сеч,
като виждат харно, че такова веч…
Но вълни по-нови от орди соколски
гълтат, потопяват орляк комсомолски…
Йоще миг – ще падне заветният МОЧ.
Изведнъж Шаренкова пристигна в задоч.
. . .
И днес йощ край МОЧА*, щом митинг зафаща,
спомня тоз ден смешен, шуми и препраща
историята проста като някой виц
от левичар – на комсомолка,
и от тъпанар на комуниц!
***
МОЧА – Монумент на окупационната червена армия.
ВЪРВИ, НАРОДЕ ПОДМЕНЕНИ!
Върви народе подменени!
Къмто Евразия върви!
Върви където щеш!
Без мене!
Аз съм си жив и тук!
На пук
на княжна Русь,
и азиатското ù племе!
На мен ми пука за България,
за мен,
за теб,
за всички нас
и вас
на куп и поотделно…
На мен ми пука.
Сблъскахме се челно…
Върви, народе подменени!
Там, накъдето щеш върви!
Живей достойно!
И без мене
Ти пак ще си си просто Ти!
Обаче аз без теб изчезвам!
Без теб оставам без адрес!
Без име, минало. Без идно!
Дори без простичкото ДНЕС!
Върви, народе подменени!
Решавай:
Си, или не си!
Поглеждай себе си!
Не мене!
Живей!
Или се обеси!
***
сфИНТЕРНАЦИОНАЛЪТ
На крак, о, партии презрени!
На крак, о, роби на Москва!
Продажници добре платени!
Да доунищожим света!
В лъжи, измами, подлост, кръв
виреете от памтивека.
И вечен враг, мишена, стръв
остава си за вас Човека!
Дерзай ти, армия кретени
на зинала бездънна паст,
до шия в кървавочервени
съдби, пари, имот и власт…
На крак! Убийте го Човека!
Врагът на вашия регрес!
Да няма вчера. Нито утре!
Да бъде вечно само днес…
Да бъдат само роб до роба,
червен продажник до кретен,
простак в потури чиста проба…
Да бъдат… но без мен!
***
