БЕЛЧО ДОНЧЕВ

В РЕЖИМ НА ОЦЕЛЯВАНЕ 

 

СТИХОВЕ

***

От автора

Издавам тези стихове по една единствена, но основателна причина. Защото съм ги написал. Вярвайте ми, в противен случай нямаше да ви досаждам. Понякога си мисля, дори с висока степен на увереност, че благодарение на тях останах относително нормален. Въпреки че самото писане на стихове е следствие от полезна за психическото здраве степен на отклонение.

Имах продължителни колебания за подбора, начина на подреждане – структурно, смислово, тематично, жанрово или обратно. След задълбочени разсъждения стигнах до извода, че не разбирам нищо от това и че при всички случаи ще се получи пълна боза, в смисъл не боза като боза, а боза като абсолютна боза, което също си е вид хармония, ако разбирате какво искам, но не мога разбираемо да кажа.

Затова реших да си оставя бозата такава, каквато се е получила по естествен начин, сиреч стиховете да следват времето на своето създаване. Това е хитро решение, защото ако случайно нещо ви хареса, това ще е благодарение на времето. Ако не ви хареса – причината ще е в мен. А може и да е точно обратно…

В първоначалния подбор, апропо – твърде непрофесионален, но изцяло авторски, както всичко останало в тази сбирка на стихове, поради благоприличие бях пропуснал две стихотворения – “Лечение” и “Братя”. Двамата ми сина, на които дадох ръкописа за мнение обаче категорично заявиха, че без тях излагането ми няма да е пълно.  Не мога да не им благодаря за помощта!  В мое оправдание мога да кажа само, че “Лечение” е по истински случай. И не само то. „Човек от народа!” – също.

За човек, поставен в режим на оцеляване, всички думи са позволени. В този смисъл посвещавам и тази книга на внучката си Дариа, в която съм щастливо влюбен! Ето така, от книга на книга тя порастна и вече е почти осемгодишна. А аз – почти седемдесет…

През тези почти седемдесет години аз бях влюбен! В съученички от отделенията, в колежки от Архитектурния, в Доличка, в нея винаги и до края, в децата си, в Дариа, в четирите годишни времена по Жорж Ганчев, в Морето, в Родопите, във всичко което цъфти напролет, разлиства се, дава плодове наесен, в ранните картофи и късните череши, в риболова и гъбарството, които си останаха пълна тайна за мен, бях влюбен и съм влюбен във всеки и всичко, който и което носи поне частица от Разума, носи доброта, съпричастност, човещина и Смисъл!

И при това съм крайно десен човек! Бих се самоопределил дори като безкрайно десен. Това, че в извратената ни държавица, която дори вече не смея да нарека Родина, това определение се смята от кънчовците на прехода за мръсна дума, за престъпна принадлежност към някаква античовешка секта, въобще не ме притеснява! Отдавна съм спрял да се притеснявам от ограничени марксисти, от криминогенни комунисти, от извратени социалисти и от кънчовци от всякакъв чернобилски вид!

Всеки човек, който преминава през живота си за да го разбере и изживее, а не за да го употреби е сигурен, или поне се надява, направо да го кажем – се заблуждава, че е направил нещо полезно в рамките на скромните си възможности!

Смело мога да заявя, че тази книга със стихове е моето лично заблуждение, че не съм бил съвсем безсмислен!

 

Белчо Дончев

 

 

1982

 

***

В гигантски мравуняк, в клокочещ котел

живея напрегнат до краен предел

и всички проблеми, през деня нерешими

превръщам по нощите в смях и във рими.

 

Не знам вие този смях

как ще намерите,

но аз изравнявам така

атмосферите…

***

 ***

Живот мой стандартен,

живот прединфарктен,

понякога просто омразен,

в началото пълен

с красиви надежди,

по-късно – отчайващо празен.

 

Живот, всяка сутрин

започващ еднакво

по схема до болка позната –

закусвам, работя,

прибирам се в къщи,

вечерям и лягам в кревата.

 

Живот мой под наем,

живот все назаем,

накъсан от дата до дата,

от днес до неделя,

от вторник до петък,

или от аванс до заплата.

 

Понякога хапеш,

понакога псувам,

дори ти крещя разгневен,

но зная прекрасно –

аз в теб съшествувам,

докато и ти си във мен!

***

***

Всяко малко дете

своя малък живот

все пришпорва напред

във галоп, във галоп,

ето, стигне върха,

стане истински мъж,

докато ще не ще

разбере изведнъж,

че е минал ръба,

който сменя наклона

и животът му сам

се търкаля по склона.

 

И се мъчи да спре,

и със крак го запира,

но наклонът расте,

скоростта се набира…

***

 

***

Вулкан от думи, мисли, фрази

е в черепната ми кутия

и господ сигурно я Пази

от мене – да не я пробия.

***

 

***

Растеше малко цвете

със цвят като небето,

там нейде сред тревичките,

там нейде сред полето,

уханно, нежно, тънко,

съвсем нетърпеливо,

там нейде сред тревичките

растеше то щастливо,

с надежди, със видения

и със любов пропито…

 

Едно говедо мина

и стъпка го с копито…

***

 

 

***

Грамче от зелето, десет от лука,

чука кантарчето, чука ли чука,

и всички тез грамчета, мисля с въздишка,

отиват със нечия влогова книжка.

 

И не във чия да е, а на другаря,

стоящ от оная страна на кантаря.

 

А обществото с насмешка ме гледа

как кретам бавничко с велосипеда,

гледа от Лади, Застави, Фиати,

купени с грамчетата от домати.

То, обществото, следи със съмнение

моите двайсет години учение,

а аз, философски си казвам:

 

-„Защото

плод-зеленчуково е обществото!”

***

 

ИКОНОМИЧЕСКИ МЕХАНИЗЪМ

В колибката наша

има казан с каша.

Никой няма грижи-

сладко каша ближе.

 

Всякакви проблеми

малки и големи

оставяме висящи

за горестоящи.

 

После с умиление

вземаме решение,

което умело

слагаме “Към дело…”

 

Докато накрая,

кой видя-не зная,

че вътре в казана

каша не остана.

 

Поуката кратка

и ясна е тука:

Всеки да си папка

Каквото изчука!

***

 

***

АНТИТЕОРИЯ

Когато старият ни праотец го домързяло

по клоните да се люлей като махало,

се смъкнал на земята от дървото.

 

По-лесно му се струвало защото.

 

След векове, животното четирикрако

се сетило – по-лесно ще е áко

използва за вървене двата задни

и при условие, че при това не падне,

ще може с двата предни да почива

или от чуждото по нещичко да свива.

 

А в мозъка му, незабележимо тънка,

проправяла пътечка първа гънка.

 

Един друг път, мързейки го да тича,

пред пещерата легнало – да се препича.

Случайна сопа му убивала в ребрата

и то със ярост я запратило в гората.

А сопата, добила страшна сила,

случайно се натъкнала на звяр,

и го убила.

 

Погледнала маймуната ръката,

небето, звяра, сопата, гората,

и съвършено новата си сила

в туй ново съчетание открила –

 

че не със тичане, със силата на мáха

ще си засища занапред стомаха !

 

Така в стремежа си за повече лежане

тя търсела – без глупаво търчане

на мързела способстващи идеи

в предмети, днеска пълнещи музеи.

А махайки пред мързела си спънките,

във мозъка и се множали гънките.

 

По този начин бившият шебек

чрез мързела превърнал се в човек !

***

 

***

СУТРИН

Часовникът със крясък ме пробужда.

Изхвъчвам, свършвам малката си нужда

и после ловко скачам в панталона,

тъй както каубой си яхва коня.

 

Докато сърбаме кафето със жената,

със по една ръка оправяме децата –

закуски, гуми, гуменки, тетрадки,

обувки, шапки, шалове, канадки…

 

И как да е приготвени, накрая,

по двама се натикваме в трамвая.

А там до дъно пиеме  конфорта

предлаган всяка сутрин от транспорта.

 

Настъпван, мачкан, дъвкан, псуван, ето,

изхвърлен съм навън в едно с детето,

попиващо житейската картина.

От тук – направо в детската градина.

 

Изпълнил и туй важно задължение,

предвкусващ скорошното облекчение,

търча така, че дъх едва ми стига

на среща със присъствената книга….

 

И толкоз ! Стига тичане ! Усмивка !

Започва осемчасова почивка !

***

 

***

В косите и проблясва ситен,

златен слънчев прах.

Очите и са пълни с обич.

Той потъва в тях.

На устните напират думи,

но остават там.

Той не смее с устните си

да ги вземе сам.

Само дланите немирни

се преплитат с длани

и си казват всички тези

думи премълчани…

***

 

***

В земния гигантски инкубатор

всеки бройлер смята се за император

и разтваря ненаситна човка жълта-

иска всичко сам да го изгълта.

 

Но не знае, че в момента друга сила

пали огъня и си приготвя грила…

 

***

 

***

ЛЕЧЕНИЕ

 О, лечение странно, о, срамно лечение,

по сила и същност равно на мъчение…

 

Клизма подир клизма и срам подир срам.

Душата ми стене, че й бъркат там.

Нервите разбити, силно съм раздразнен,

че от там ме пълнят и съм тъй изпразнен.

Червата ми куркат, друг път не видели

толкоз да са чисти, промити и бели.

Глава ми се люшка, краката-подсичат,

но за нова клизма ето сестри тичат!

А сестрите – млади, и хич не удише

да им лъсна цвете, що се не мирише.

И за честта мъжка, както и да става,

клизмата позор е, а не мъжка слава…

 

Подир тоз ден труден и след нощта тежка,

докторът ми каза, че станало грешка!

***

 

 

1983

 

 

  ***

ЧОВЕК ОТ НАРОДА

Аз гледам отгоре как нейде далече

там пуши ли пуши завода-

и сутрин го гледам, и гледам го вечер –

нали съм Човек от народа!

 

И къща, и вила, и служба си имам,

и куче от чиста порода,

колата – държавна, държавен бензина,

нали съм Човек от народа!

 

За мене не вáжат всеобщи закони,

за мен се запазва природа.

Аз крача напред , който може – да гони –

та аз съм Човек от народа!

 

Когато потрябва, комуто е нужно,

аз пея хвалебствена ода

и после разказваме с него задружно

как сме дошли от народа.

 

И мойте дечица, които играят

ей – там, на небето под свода,

те малки са още, но вече си знаят –

и те са Деца от народа!

 

Човекът към мен тъй сервилен и мек

е Човек на Човек от народа,

а този край него пък, той е Човек,

на Човек на Човек от народа!

 

Аз давам на тях, те дават на мен,

изгода се среща с изгода.

Ех, как е красиво в свят така подреден

да бъдеш Човек от народа!

 

***

 

***

КВАДРАТНО

Със плахи крачки, в строя, подир Другарка млада,

аз влизам, първолаче, в квадратна, жълта сграда.

Във нея всичко светло, уютно и приятно,

прозорци, стаи, маси – всичко е квадратно.

 

Прекарвам в тази сграда година след година

с уроците квадратни, с квадратна дисциплина.

Отпред, от към дъската, като от пчелна пита,

квадратни правилата, в квадратен ред излитат.

 

И ако има мисъл на Принципа обратна,

веднага правилата превръщат я в квадратна.

И мозъкът ми влиза в квадратната си форма.

За мен квадратът става стандарт, всеобща норма.

 

След туй, в квадратна стая, в апартамент квадратен,

живея си в комплекса извън града запратен –

напред, наляво, в дясно, прилежно, акуратно,

живея си стандартно и винаги квадратно.

 

Докато най – накрая, аз знам, напред с краката,

самият аз ще влезна в устата на квадрата…

 

А ако някой някога света е с нещо слисал,

това било е само със неквадратна мисъл…

***

 

***

ПЕСНИЧКА НА ЕДИН МНОГО ДОБЪР ЧОВЕК В ЕДНА МНОГО ТЪМНА НОЩ

Беззвезден мрак. Нощта преваля.

Нощ дълбока и самотна.

Дали жената да погаля

или тихо да се кротна?

 

Във тъмното прилавва куче-

вяло някак си, без мощ.

Дали пък няма да се случи

със някой нещо в тази нощ?

 

Просветва тъничка искрица

и се удавя бързо в мрака.

Дали таз странстваща душица

знай где, кога, какво я чака?

 

Ала на мен какво ми дреме!

Всеки себе си да пази.

Какво ще стане, ако вземе

в мрака всеки да нагази?

 

А в тъмното дере се куче-

яростно, със злобна мощ.

И всичко може да се случи

със всекиго в такава нощ!

 

Беззвезден мрак. Нощта преваля.

Нощ дълбока и самотна.

Жената-няма да я галя,

ами тихо ще се кротна,

пак нека вън да лае куче

с каквато там си иска мощ-

със мене няма да се случи

нищо в тази тъмна нощ!

***

 ***

ВЯРНОСТ

Майко свята, нищо, че съм дребен,

че не съм дошъл със шум и вой.

Искам само да съм ти потребен,

искам само цял да бъда твой.

 

И не ще измервам аз труда си

щом на тебе трябва да го дам.

Нека риза имам на гърба си

и коматче хлебец, за да ям.

 

И не ще придирям, майко свята,

в моя кратък, светъл, жизнен ден,

че на две разделяш си децата –

на свои, и на чужди – като мен.

 

Нека отмаляват ми ръцете!

Нека се кривя във нервен тик!

Нека други папкат плодовете!

Аз оставам верен твой войник!

 

И макар, че неведнъж ме парна

или ме заля със душ студен,

зная, ти докрай си също вярна

в ударите към такива като мен.

 

Алжир

***

 

***

РАВЕН

Уж  по моите сметки

всичко вече е в ред.

Старите ми подметки

правят крачка напред

и поглеждам Съдбата

като стар господар.

Със небрежна усмивка

тя ми удря шамар,

който в миг ме изпраща

във началната нула.

 

Нищо! Почвам отново

да строя свойта кула.

Пак със ромона тих

на несмелото слово,

със безсилния стих

аз започвам отново,

пак “това” след “това”,

пак подреждам мечтите,

пак надигам глава…

 

Следва удар в зъбите.

И отново съм там –

във отправната нула

сред останките жалки

от поредната кула.

 

И съвсем уморен

спомням думи забавни

втикнал някой във мен –

 

“ Всички хора са равни!”

 

И от лозунга славен

гребнал наивитет,

със мечта да съм равен

пак потеглям напред,

без да слушам гласа ,

който в мен се обажда –

 

“ Равен трудно се става!

Равен, братче, се ражда!”

…

 И така,

ден след ден,

отвратен

от света покрай мен,

крача,

и себе си,

и мислите си влача –

от календар във календар,

ту млад,

ту стар,

ту умен,

ту глупак,

невротик,

от ритник на ритник,

от крак на крак,

вътре във влак,

отправен по нечия чужда програма

натам,

където мен вече ме няма,

мен,

една нула,

построила въздушна кула,

една нула,

която някъде по маршрута

кондукторът ще избута

на неизвестна малка гара

в едно със лист от календара,

а влакът ще трака

безпощаден, жесток,

разрешаващ скок

извън някаква своя програма

само там –

на онази малка гара,

където

последният лист от календара

ще покрива една нула

разрушила своята кула,

една нула без глас,

каквато

в същност

съм аз…

…

Алжир

***

 

***

 НОВ БИОЛОГИЧЕН ВИД

Когато някой в обществото на глупаци

със задължителния еталон не се покрива

и дразни с персоналните си знаци,

го обявяват – чужд на колектива!

 

И възцарява мисъл еднородна,

в която всеки глупчо скрива

зад позата си благородна

плодът на свойта мисъл сива.

 

А сивотата колективна се разлива

обгръща плътно индивид след индивид,

изглажда ръбчета, изправя мисъл крива,

създава нов биологичен вид.

…

Алжир

***

 

***

ПЕСЕНТА НА ЩУРЦИТЕ

Далеч от мен градът бучи.

Сънят избяга от очите

надвит от лунните лъчи

и от свирнята на щурците.

 

Във мозъка ми уморен

различни мисли се преплитат –

че вън е нощ след тежък ден

и свирят в тази нощ щурците,

че някъде във този час

един е весел, друг сърдит е,

потъва трети в свойта страст

но свирят във нощта щурците,

че всеки носи своя кръст

със своя болка във гърдите,

че после ставаш бучка пръст,

но свирят във нощта щурците,

че е измъченият свят

прашинка малка сред звездите –

безкраен рай, безкраен ад…

 

и свирят във нощта щурците !

…

Алжир

***

 

***

ПИСЪМЦЕ

Днес получих писъмце.

В него – листче от тетрадка.

Взех го с трепетни ръце

и прочетох “ Мили татко…”

 

Мои хубави момчета,

мои храбри ученици,

моя непослушна чета,

нас делят ни материци !

 

Двете думи –“ Мили татко…”

станаха внезапно мост и

чрез писмото свое кратко

вий дойдохте ми на гости.

 

Бях със Марти в планината,

ходих пеш до близък град,

хванах рибка на реката,

бях на бал със маскарад,

 

Фифчо, с цветните боички

ме разходи сред цветенца,

облачета със очички

и прозорчета с перденца…

 

Кой направи ми магия

и ме срещна с Фифчо, с батко ?

Ами да, това сте вие,

с думичките – “ Мили татко…”

…

Алжир

***

***

На тази малка, хубава планета

белязана във звездния атлас

със номера след слънцето си “Трета”,

родихме се отделно ти и аз.

 

Навярно с всеки удар на сърцето

ний дирили сме път един към друг.

Последва среща, взрив, и след което,

ти бе съпруга моя, аз-съпруг.

 

Не ти поднесох сребърни палати.

Не ми поднесе райската врата.

Животът бе аванси и заплати

със заеми преди и след това.

 

Животът бе квартира след квартира.

Животът бе посрани пелени.

Бе манджа, дето вечно не увира

или понякога напук пък загори.

 

Така живеем вече дълго време.

Край нас трещи, пече, фучи, вали,

но няма нещо, дявол да го вземе,

което може да ни раздели.

 

И въпреки, че разни статистици

в отчетите броят ни като двама,

те бъркат в свойте бройкоединици –

един от друг отделно нас ни няма.

 

Така ще е във времето далечно,

когато ще съм спомен замъглен за

другите – във теб ще бъда вечно,

тъй както ти ще бъдеш вечно в мен.

…

Алжир

***

 

 

 

***

Жарък и безкраен чужд самотен ден.

После неспокойна африканска нощ.

Въртя се под чаршафите полувидиотен

или комари трепя със безумна мощ.

 

Вън нощта гъмжи от звуци непознати.

Тихо се разстила жълт пустинен прах.

Вятърът дървета непознати клати.

Гледам и се чудя – аз що ща сред тях !

…

Алжир

***

 

1984

 

 

***

 МАРИОНЕТКАТА

Защо ми е ум, щом са вече решени

всички важни човешки въпроси?

От мене се иска сред редици сплотени

да стоя. Строят сам ще ме носи!

 

Защо да напрягам аз сивите клетки,

да създавам и трупам проблеми?

Вместо мен – друг направил е моите сметки.

Мисълта ми спокойно да дреме!

 

Защо все нагоре отправям очите

и какво търся там в крайна смeтка?

И да видя – не мога да срежа конците.

Аз съм простичка марионетка!

…

Алжир

***

 

 

***

ПЕСНИЧКА НА НИЩОТО

Нищо, че несмело, колебливо крача.

Нищо, че пред всеки никаквец немея.

Аз съм си поставил важната задача –

с всички средства трябва аз да оцелея!

 

Нищо, чи говоря тихо, под сурдинка.

Нищо, че със половин уста се смея,

и че съвестта ми непробудно спинка –

важното е само аз да оцелея!

 

Кротък съм с овцете, нисък съм с тревата,

с черното съм черен, с бялото – белея,

ходя, не оставям диря по земята

с вечната си грижа – как да оцелея!

 

Нищо, че съм Нищо! Нещото се вижда,

а пък аз, невзрачно, кротичко живея

и когато гръм по някого удари,

в Нещото ще бъде. Аз ще оцелея!

…

Алжир

***

***

ПЕСНИЧКА НА ЗЛОБАТА

Всичко зная, всичко виждам,

клюка, донос – мой са плод.

Ненавиждам, ненавиждам

целия човешки род.

 

Оставете всеки опит

да ме вкарате във гроба.

Аз съм вечна, вездесъща

и непобедима Злоба

…

Алжир

***

 

***

Нанизват се в безкрайна лента

моменти на тъга и смях

и никога не съм в момента,

във който до момента бях!

***

Алжир

***

 

***

ЖИВЕЙ !

Не яж прекалено !

Правú като хората !

Спи на проветрено !

Внимавай с умората !

Не разнищвай нещата !

Не стой на течение !

Не газú по тревата !

Нямай мнение !

Ни капка алкохол !

Не лежú до късно !

Не се разхождай гол !

Не правú мръсно !

Много-много не шавай !

Не дружú с никотина !

Никога не нарушавай

трудовата дисциплина !

Не плюй по земята !

Не пий студено !

Не разхищавай водата !

Пресичай на зелено !

Не замърсявай природата !

Не решавай чужда задача !

Не робувай на модата !

Не контактувай с водача !

В мътно не плувай !

Не скачай високо !

Никога не псувай !

Дишай дълбоко !

Не си търсú правáта !

На висок глас не пей !

Ръфай си комата !

Живей !!!

***

Алжир

***

 

***

ТАМ, ВЪВ ПРАЗНИЯ ЪГЪЛ…

 Аз не искам да зная какво става със мен.
Аз не искам да зная нощ ли е или ден.

Аз не искам да зная дали дишам дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

Аз не искам за думи да отварям уста.
Аз не искам да питам – Докъде? До кога?
Аз не искам да помня свойто име дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

Аз не мога да взема дни със чужд аромат.
Аз не мога да вместя нечий свят в моя свят.
Аз не мога да искам малко обич дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

И когато се зъбя на света подреден,
и когато зачерквам ден след предния ден,
и когато изобщо мен ме няма дори…
Там, във празния ъгъл малка свещ ще гори!
…..
Алжир
***

 

 

 

***

XX-ти ВЕК

Животът е хубав!

Аз съм Човек!

Човекът е Разум!

Двадесети век!

Дънките са мода.Колите са средство.

Бензинът измества зеленото детство.

Мислите са мъдри. Фразите – красиви.

Живите са мъртви. Мъртвите са живи.

Половина черна, половина бяла

Земята хазартно се е заиграла –

със пореден номер, със входяща дата,

проверен, претеглен, даже със печат,

чип след чип се трупат, хвърлени в играта

от ръка могъща в съответен цвят.

Играта е стара. Бицепсов баланс.

Чипове сме всички. Свободен реланс…..

Животът е Разум!

Разумът – Човек!

Човекът е нищо!

Двадесети век!

***

 

***

ЩАСТЛИВ СЪМ АЗ !

Щастливо е, щастливо е телето

застанало в средата на полето

и във тревата, ширнала без край

съзира телешкия си безбрежен рай!

 

Щастлив е и пияницата стар

прегърнал полупразната бутилка

и с този свой недоизпит другар

по пътя си неведом се кандилка!

 

Щастлив е и човекът без съмнения

в живота си проблемче не създал,

повтарял чуждите авторитетни мнения

и по реда си кротичко умрял!

 

Щастлив е зрелият идеалист

реализирал своята идея

в апартамент – просторен, светъл, чист,

крайградска къща и кола пред нея!

 

Щастлив съм аз, че господ ми е дал

молив, хартия и грамотност плаха,

с които вадя таз словесна кал

събрала се на топка във стомаха!

***

 

 ***

ВРЕМЕ МОЕ КРАТКО

Време мое кратко, време безпощадно,

крачиме отдавна с теб един до друг.

Моите секунди – ненаситно, гладно,

гълташ равнодушно със тиктакащ звук.

 

Време, измеримо с болка и надежда,

време непознато, вечен феномен,

аз от тебе нищо няма с мен да взема,

ала ти ще носиш нещичко от мен !

***

 

***

РАЗМИСЪЛ

Не ме е страх

от всички земни мрачни сили.

Не ме е страх

от буря, мраз, виелица,

от дъжд.

Страхувам се от другите,

които вътре в мене са се свили

и ми нашепват,

че съм всемогъщ.

 

Не ме е страх

от звездни разстояния

и от повтарящият се във полунощ кошмар.

Не ме е страх от болка

от страдания.

Страхувам се от незаслужен дар.

 

Не се боя

от удар на съдбата,

от участ зла

или от жребий лош.

Страхувам се, когато

протегнал съм за поздрав приятелски ръката

и я посрещне удар с нож.

 

Не се боя

от глупостта човешка.

Тя винаги била е плътно,

редом с нас.

Страхувам се

от шарената ú  красива дрешка

и от укрепващия ú,

все по-примамливо

звучащия ú глас.

 

Не се боя

от незаслужена плесница.

Не се боя

от непрогледен мрак.

Страхувам се,

до болка се страхувам

от хладните стоманени редици

роботи,

маршируващи във крак.

 

Не се боя

от неразумна мисъл.

Не се боя,

бих казал, от смъртта.

Боя се

от един живот без огън

и без смисъл,

без цел,

без обич,

в пълна самота !

***

 

 ***

ВЛАК

Лети между лазурни небосклони

животът ми,

подобно бързащ влак,

когото Дяволът навярно гони.

Във влака вътре –шум, воня и мрак.

Във влака вътре – аз, със поглед вперен

към светлото, прелитащо навън,

а светлото, контраст на влака черен,

аз знам добре, е само хубав сън.

 

Но иска ми се да протегна шепи,

да гребна малко слънчеви лъчи,

да плисна на очите свои слепи

и те да станат виждащи очи.

 

Какво ще видя ли ?

Ще видя там в полето

как бърза малък, мръсен, черен влак.

Да бърза.

Ще отпия питието

и ще преметна равнодушно крак връз крак,

ще щракна видеото,

после от екрана

ще се усмихна –

суперсилен,

суперсмел…

 

По дяволите !

Много тъмно стана !

Навярно съм в поредния тунел.

***

 

***

ПЕСЕН НА ИНТЕЛИГЕНТА

Купувам  всеки месец  една желана книга,

билетче за театър,билетче и за кино,

списание с проблеми, купувам си…Момент !

Все пак не съм Рокфелер,

аз съм интелигент !

 

В бараката отсреща върти магазинера

на сирене и леща и на суджук размера –

кола, крайградска вила, паричен влог…Момент !

Бакалин да съм станал,

а не  интелигент !

 

Месарят в магазина с омраза ме поглежда

и купчина сланина над кокъла подрежда.

– Но вижте, аз съм с язва и би било…Момент !

Касапин да съм станал,

а не  интелигент !

 

Сред шарени сергии минавам през пазара,

домати и капии претеглям на кантара.

– Ей, много скъпо, чакай, недей така…Момент !

Да съм стоял на село

а не – интелигент !

 

А късно вечер в къщи когато се прибирам,

жената все се мръщи, жената се нервира,

че вечно съм разсеян, че вечно съм…Момент !

Да си е взела мъж,

а не  интелигент !

 

Когато тази песен изпея на Другари,

те нервно се размърдват, запалват си цигари,

поглеждат към небето, изчакват за момент

и тръгвайки, ме удрят с едно: “ Интелигент !”

 

На всяка здрава сила съм нужната прослойка –

удобна връхна дреха с универсална кройка,

идейно нестабилен и мислещ елемент,

нещастен, необичан, проклет интелигент !

 

В главата ми се раждат сравнения различни,

сравнения цветисти, бих казал – неприлични,

като това например: “- Бе мога ли…” Момент !

Та кой ми е виновен,

че съм Интелигент ?

***

 

***

БЕЗСЪНИЕ

 

Минава полунощ.

Безсъние жестоко.

Луната пак ме гледа надменно, отвисоко.

Безредните ми мисли във нея рикошират

и в нямото космическо безмълвие умират.

 

Привърнат в топка мощни, настръхнали антени

изпращам мисли сини, оранжеви, зелени,

от мозъка ми думи объркани извират,

излитат и във тихо безсилие умират.

 

А може би се лъжа !

А може би във мрака

една душа в подобно безсъние ги чака

и моята тревога – погалила луната,

докоснала звездите, пронизала всемира,

потъва вътре в нея,

утихва

и умира.

***

 

***

 

Когато на някой

не му е нищо в ред,

той или пропива,

или става поет !

 

А аз, извинете,

се справям и с двете…

***

 

***

АЛКОХОЛЪТ Е ВРЕДЕН !

Алкохолът е вреден!

Но понеже съм беден,

аз купувам ракия

и започвам да пия.

Пия и си замезвам

сред променящ се ад,

пия, после изчезвам

в алкохолния свят.

Ето, блокът отсреща

си източва корниза

и застава досущ

като кулата в Пиза,

а пък ровът пред къщи

дето месеци зее

изведнъж се превръща,

вижте, във Колизея.

Пред вратата ме чака

малка спортна кола,

а в колата, познахте,

е самата Мечта !

 

(Тука удрям юнашки

сам на празната маса

още няколко чашки

и изваждам атласа.)

 

И потегляме с Нея

към далечни страни,

аз от щастие пея,

Тя, щастлива, мълчи,

не са нужни мангизи,

не е нужен паспорт,

нито изходни визи,

моля, пълен комфорт,

без прогрáмна посока,

без прогрáмен маршрут,

може би към Киото,

може би към Бейрут,

може остров самотен

в Таитянския рай,

може би към Торонто,

може би към Бомбай,

може би…

…но защо ли

нещо стана горчиво ?

Да, в шишето отсреща

вече няма гориво

и завърши изглежда

алкохолният скок.

Пак пред моя прозорец

е панелният блок,

пак ровът е изпълнил

нестабилния взор

и от него се носи

стрóен жабешки хор…

 

И с пулсираща болка

във главата, наведен

над атласа, ви казвам:

 

Алкохолът е вреден !

***

 

***

СТИГА ПЕСИМИЗЪМ !

Повтарям ти, на зле си, брат!

Тоз песимизъм твой ме дразни.

Изтривай мрачния си цвят,

махни проблемите си празни !

 

Кола си нямал ! За какво ли

ти трябва и на теб кола ?

Животът ще се изтъркóли

и без резервни колела !

 

Под наем бил си! На квартира!

Да, брат, животът е суров.

И най-богатият умира.

Ти гледай като филисоф !

 

Не си бил ходил до Италия !

Ти, братче, си голям абдал .

Какъв Неапол – ти България

от край до край не си видял !

 

Костюм си нямал !  Много важно !

Не бой се, след като умреш

в костюма, в който си се раждал

все някак ще се побереш!…

***

 

***

 

ХОРА, СПРЕТЕ!

Хора, спрете!

Нека помълчим!

И може би в настъпилата тишина,

сред разсейващият се бензинов дим

кестена разцъфнал ще съзрем,

може би ще разберем

кои сме?

Накъде вървим?

Хора, спрете!

Нека помълчим!

По-умни сме от предните, нали?

Или?..

Или замаяни от величавия си ръст,

увлечени в словесните каскади,

размахали в закана ядрен пръст,

летящи по бетонни аутостради,

загледани в безкрая на звездите

сме се откъснали от нас самите?

Хора, спрете!

Нека помълчим!

И може би във тази тишина,

сред разсейващият се отровен дим,

ще дочуем песен на жена,

ще съзрем напъпилия храст,

птицата, размахала крилете,

ще усетим влюбената власт

на тревата мека под нозете…

Хора, спрете!

***

 

 

 

 

***

Навярно нейде по света

зездите пак са подредени.

Навярно някъде вълните

са изумруденозелени.

Навярно някъде небето

е синьо като във мечтите.

Навярно някъде ни има

в такова място нас самите.

И аз навярно там съм жив,

и ти навярно там си жива,

и аз навярно съм щастлив,

и ти навярно  си щастлива,

и за това недей тъгува

за миналото. Просто знай –

там нейде нещо съществува

далеч от нас, в далечен край,

в страна от слънцето огряна,

самотен остров

в океана!

***

 

 

***

ОБИЧАМ…

 

Обичам да обичам

и да ме обичат,

с любов да ме приемат,

с любов да ме отричат,

с любов да ме насочват

към точката, в която

с любов ще ми прошепнат,

че вън съм от играта,

с любов да ме целуват

и да изневеряват,

с любов да ме купуват

с любов да ме продават,

с любов да ме обливат

с душ ту горещ, ту леден,

с любов да ме изпратят

по пътя ми последен !

***

 

 

 

***

• Безсловесно,

безимотно,

обществено животно,

отглеждано по схема,

натъпкано с фуражи,

забравило тревичка

и горски пеизажи,

защо си тъй щастливо?

-От факта,

че съм живо!

***

 

 

 

 

***

Боже, колко е пусто!

Боже, колко боли!

Слънцето не огрява

и дъждът не вали,

вятърът не донася

шепота на листа,

тъжно, празно и тихо.

Пустота, пустота…

 

И дърветата сухи

без листа и без цвят,

и небето без птици,

и по целия свят –

изоставени къщи,

изгоряла трева,

теб те няма, мен също.

Пустота, пустота…

***

 

 

 ***

ЛЕКА…

 С усмивка вечерният здрач обгръща

познатия планински силует.

В последователност вековна, вечно съща,

денят с достойнство му отстъпва ред.

 

Невидими до този час, звездите

набират постепенно бяла мощ.

Настройват инструментите щурците

и мракът се превръща бавно в нощ.

 

Луната, в тънкосребърно елече

прохожда над света ни уморен.

Звездите й намигат отдалече,

а тя намига хитричко на мен.

 

А аз, обзет от лунен оптимизъм,

то колко ли му трябва на човека,

във тази лунна нощ с усмивка влизам,

намигам на света и казвам:”Лека…”

 ***

  

***

Моя хубава писалка,

уж си тъничка и малка,

а пък колко страшна сила

вътре в себе си си скрила!

 

На шега, ей-тъй, за глума,

вземеш, че напишеш дума,

после втора, после трета,

после няколко куплета…

 

И листът им стане тесен,

думите запяват песен,

а това, с почуда няма

гледаме със тебе двама.

***

 

 

***

Навярно аз съм просто ненормален.

Навярно ми е счупен някой лост,

но като в апарат многоканален

се трупат в мен въпрос, подир въпрос.

 

Понякога ме смазва тази бездна.

Понякога от мисъл съм обзет

в едно със всичките въпроси да изчезна,

да счупя този апарат проклет!

 

Ала това е невъзможно, зная –

изчезвам аз – остават всички те.

Ще си ги нося в мен така до края

и ще ги дам на мойте синове.

…

Алжир

***

 

***

Не си спомням цвета на очите.

Не си спомням и звездния рой.

Не си спомням шума на вълните.

Буца лед съм, не се безпокой!

 

Във спокойствие ледено крача

нетопящ се сред летния зной.

И да искам – не мога да плача.

Буца лед съм, не се безпокой!

 

И така ден и нощ, зиме, лете,

хладен разум, ще крача напред

с малко атомче слънчево цвете

вътре скрито във буцата лед.

 

Кой ще знае за цветето, кой?

Буца лед съм, не се безпокой!

***

 

 

 

1985

 

ТВ НОВИНИ

Добър вечер, драги  зрители !

(Не питам спите ли, не спите ли,

програмата ни е трасирана,

дресирана и адресирана –

ще видите жестоки драми,

стачкуващите във Маями,

пожар огромен във Ямайка,

гладуващите в Танганайка,

проливен дъжд във Пакистан,

земетресение в Ливан,

два атентата във Италия,

превратаджиите в Сомалия,

от Индия до Аржентина

събрали сме за вас картина!

Сега – внимавайте в екрана!)

Днес в резиденция Бояна…

***

 

***

ЗА ДА БЪДА ЖИВ…

За да бъда жив –

станах непрозрачен.

За да бъда жив –

станах еднозначен.

За да бъда жив –

станах и влечуго.

За да бъда жив –

умрях.

Е, нещо друго?

***

 

***

НЕ МЕ ПИТАЙ КАКЪВ СЪМ

Не ме питай какъв съм!

Тъмен в тъмната нощ,

моят път е натук,

твоят път е натам.

Може би съм беглец

от уютен разкош,

може би съм самотник

от нощта пожелан,

може би съм несретник

без семейство и дом,

може би съм престъпник

стискащ в джоба си нож,

може и да съм грешник

търсещ своя Содом…

 

Не ме питай какъв съм!

Тъмен в тъмната нощ,

може би съм приятел,

може би съм ти враг,

може би съм мечтател,

който в звездния кош

търси вечното щастие,

търси другия бряг.

Не ме питай!

Поспри се

и цигара подай.

Аз ще взема и в дим

мойта тайна ще скрия,

мълчаливо ще тръгна

пак нанейде…

но знай-

утре ти ще запалиш

пък от мойта кутия!

 

Не ме питай какъв съм…

***

 

 ***

ОБРАТНА ВРЪЗКА

Седя край шумна градска магистрала

загледан в многоцветната верига

коли – червена, жълта, синя, бяла,

летят, додето погледът ми стига.

 

Стоя и мисля –

“ Общността човешка,

която е венец, уханен цвят,

кога с пълзене или пък с прибежка

достигна до съвремения свят

на сбор от светове егоцентрични…”

 

Тогава ме обхвана мисъл дръзка –

с летящите в посока най-различна

да влезна във контакт!

Обратна връзка !

 

Да, струва си усилието. Тротоара

на намерението ми погледна със симпатия

и дружески прошепна : “ – Имай вяра

във силата на твойта телепатия ! “

 

Добър съвет. Напрегнах мисъл мощна,

изпратих към ефира своя зов –

човешки зов на самота среднощна,

човешки зов за братство и любов.

 

И ето, че един летящ обект

се кривна от движението бясно,

насочи си светлинния ефект

към тротуара, сиреч в дясно,

към моята персона, пълна с вяра

в  човешката

двустранна

стара

връзка,

прегази калната крайпътна бара

и най – безцеремонно ме изпръска !

***

 

***

ДЪЖД

Навъсен облак запечата

над главите синевата

и човешкото гъмжило,

като боднато от жило,

в суматоха и уплаха

втурна се да търси стряха.

…Улиците опустяха !

 

Могъща сила с острието

на огнен меч раздра небето,

пое си дъх, взриви се с тътен –

неясен, мощен, грозен, мътен

и се изсипа изведнъж

върху света на шир и длъж.

…Изля се силен летен дъжд !

 

Изкъпа всичко, след което

по-ново синна се небето,

по-нови станаха дърветата,

и покривите, и паветата,

изчистени с един размах

от напластявания прах.

 

…И само ние, скрити в къщите

останахме си същите !

***

 

***

СВЕТЪТ

Светът ме атакува накъсан на парчета.

Умът ми – гладен хищник, ги смила в ситна прах,

изплюва ги небрежно във няколко куплета,

прибавил свойта болка, съмнение и страх.

 

Чрез този механизъм – ужасен и проклет,

обзет от оптимизъм, душата си обрах,

любов, сълзи, надежди – излях в един куплет…

Светът отмина – гордо, с презрение и смях.

 

А аз останах. Празен, опустошен и сам,

без музика в ушите, без страх, дори без срам.

***

 

***

ПОТОЧЕ

Тъничко поточе весело клокочи,

вие се, провира между два баира.

Ето тука, вижте, старо коренище,

пуснало мустаци, за да крие раци.

Пъстра огърлица весели дечица

труди се безспир – прави язовир.

Пърха като птичка бистрата водичка,

скача и играе, още тя не знае :

• В зидани тунели,

покрай къщи бели,

край безброй комини

трябва да премине,

че ще носи, клета,

счупени шишета,

части от машини –

мръсно-сиво-сини,

жици и парцали,

градските канали,

че ще ослепее,

че ще онемее,

че ще се наложи

в себе си да сложи

целия нахален

бум индустриален…

 

Тъничко поточе весело клокочи,

вие се, провира между два баира…

***

 

***

САМО В ПЪЛНОЛУНИЕ

И ето всичко пак е в старото начало.

Светът е разфасован, надписан, разграфен,

ограда до ограда редуват черно с бяло,

нощта е само нощ, денят е само ден.

 

В логична, опростена, ортогонална схема,

до всяка точка – име, година, код, адрес,

не мога да добавя, не мога да отнема,

не мога да отворя, дори да чуя “-Влез !”

 

И само в пълнолуние дресираните точки

забравят свойто място и смесват в моя сън

това, което искам,

това, което мога,

това, което трябва

с това, което съм.

***

 

 ***

КЛЕТКАТА

Единствен мой – ми каза

красива пъстра птичка

удобно настанена в ажурния кафез –

я отвори с ръчичка онази там вратичка

и в моето гнезденце съвсем спокойно влез.

Отвънка ще оставим обърканата песен

различна от мелодията, която пея аз.

От тук светът изглежда, бих казала – чудесен,

приятно озвучен от моя влюбен глас.

Една ръка грижовна ще сипва семенцата,

водичка бистра, хладна ще имаш всеки ден,

след време, неусетно, ще дойдат и децата,

животът ще е хубав, макар и ограден!

Да влезна – и отвърнах – но виждаш ли, вратата

е прекалено тясна и аз съм затруднен…

 

-О, няма нищо страшно – ще резнем от крилата.

И без това ще хвъркаш от себе си – до мен !

***

 

 ***

РОМЕО И ЖУЛИЕТА

Щипка в ляво, щипка в дясно,

на балкончето си тясно,

както следва, по въжето,

Тя простира си прането.

 

Горе, нейният комшия

е проточил дълга шия

и фиксира при което

по посока деколтето.

 

Тя му кимва крадешката,

потреперва и ръката,

поглед в ляво, поглед в дясно…..

По-нататъка е ясно.

***

 

***

НЕДЕЛНО ГОСТИ

Врата.

Звънец.

Табелка жълта.

Име.

Жената.

Аз.

Три гербера.

Звъниме.

 

Мокет.

Фотьойли.

Маса подредена.

Салата.

Гроздова.

Цигара.

Лепа Брена.

 

Прически.

Кройки.

Плетки.

Нови куки.

Колите.

Футбол.

Тото.

Стари клюки.

 

Кафе.

Антре.

Врата.

“Елате пак!”.

Асансьор.

Такси.

Мълчание.

 

И мрак.

***

 

***

БУТАЛОТО

То е там,

до горивната смес,

и вчера,

и днес,

цял живот. Мили Боже !

Но без него не може.

Всеки на поста си.

Всеки при своите.

Нищо, че друг свири на завоите.

Нищо, че друг определя маршрута.

На буталото това му е работата –

да бута .

Напред – назад !

Цял живот !

Просто ад !

Няма право да спре.

Ако откаже

простата му механика

или нещо ръждяса,

ще изпаднат във паника

пасажерите

от първа класа.

Затова –

напред – назад,

от град –  до град,

и вчера, и днес,

и в слънце, и в мрак,

напред  – назад,

няма как,

това е експрес,

а не стара кранта !

 

Апропо,

къде е

вагон – ресторанта ?

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪМНЕНИЯТА

 

Съмненията, първо дребни,

полека – лека наедряха

и по природните закони

със времето узряха.

 

Подухналият вятър ги отрони

надолу, към земата.

Олекналите, уморени клони

обърнаха зелените си длани

към слънцето

и кротичко заспаха.

 

Под сянката, прохождащи хлапета

забиха острите си бели зъбки

във киселия плод

и тръгнаха по своята планета,

понесли още с първите си стъпки

неясното съмнение,

наречено Живот !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НОЩНА СТРАЖА

 

Пак вали от неона

пустота по перона

над тълпи пасажери

в пирамиди и сфери.

 

Пак зад ъгъла скрито

вино още непито

от Съдбата изцежда

глътки сляпа надежда.

 

Пак повел във атака

всички сили на мрака

сред изсъхнали клони

вятър спомени гони.

 

Пак с безшумна походка

две зеници на котка

обещават в награда

светлините на Ада.

 

Пак часовникът слива

две стрелки и забива

костеливото кутре

между вчера и утре.

 

…

 

А Луната показва

свойта сребърна пазва

обиграна и стара

като дама от бара.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МЪГЛАТА

 

Все по-близко, по-близко,

лази, стеле се ниско,

мълчаливо обгражда

и разяжда,

разяжда

синевата,

простора,

неудобните хора,

мисли,

спомени,

срещи,

планините от вещи,

маскарадни костюми,

непотребните думи,

безответни въпроси-

ти какъв си?

защо си?

И човешката сцена

е до болка смалена

с непрозрачни декори

на самотни актьори

без адрес и посока

сред мъглата безока…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НЕ ИСКАМ ДА СЪМ СИТ

 

Не искам да съм сит.

Не искам да съм лесен.

Не искам да съм скрит

зад реквизитна плесен.

Не искам да съм мъдър,

нито еквивалент.

Аз искам да съм само

нормален жив момент,

изгарящ без остатък

парчето си живот

и пламъкът му кратък

да бъде моя плод.

 

Не духвайте свещичката.

Без тихия и глас

ще стане тъмно, страшно

за мен.

А и за вас.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТРЯВНА

 

Спокойна мъдрост в каменните плочи,

в мъжаги със засукани мустаци,

в чевръсти булки, чакащи ги с почит

по сенчестите дървени чардаци,

 

в резбованите грейнали тавани,

в ракия люта с многоцветен дъх,

в дървета от легенди разлюляни,

в дувари със цветя и топки мъх.

 

Любов и мъка в шумнали градини.

Любов и сила в тъмните стрехи

Любов и вяра в идните години

вградени в тежки каменни стени.

 

Израстнах там, под погледа им строг,

с любов и болка, чужд на празна слава

и там научих първия урок-

кому, какво и как се завещава.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРОЛЕТ

Слънцето проби накрая зимната завеса

и от опит само зная преспите къде са.

 

Клонките наливат пъпки, тръпнат под лъчите.

Носят пролетните тръпки хората в очите.

 

Нежничко позеленяха обордюрени градинки,

изпълзяха, излетяха всякакви гадинки.

 

Пълнят цветовата гама разсъблечените хора.

Зима ли?  Та зима няма!  Има пролетна умора,

 

във която се размиват всички строги очертания.

С радост мислите откриват позабравени желания,

 

пак откриват аромата на любов и на надежда,

а сърцата размотават скътаната лани прежда,

 

от която пак заплитат намерения, въпроси,

струва им се, че излитат…просто пролетта ги носи…

 

И в като разбунен кошер всеки литва на мечтите,

пролетният вятър роши и развява му косите,

 

а усмивката изглажда зимни бръчки по челото.

Нещо хубаво се ражда, хубаво, като живота !

 

Извадих скритото в душата

от предна пролет малко цвете,

то поразтвори си листата

от топлината на ръцете

и ми прошепна с нежен глас:

 

“ Такава пролет е за двама !”

 

Един от двамата съм аз.

Това е.

Всъщност друго няма.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

16.05.1985

 

Застанал днес

на попрището жизнено в средата

( тъй както преди векове

колегата Алигиери)

несмело и със страх

прекрачвам през вратата,

макар, че външно съм наперен

и разкатавам разни вери,

защото,

áко да съм млад, но вече зная –

това, отминалото,

е умряло безвъзвратно !

Ала до тук ли беше Ада,

от тук ли почва Рая

или,

не дай си Боже,

е съвсем обратно ?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НАПРЕД БРАТЯ МОИ !

 

Напред братя мои

и не се щадете,

ставайте герои –

и да ви убият,

няма да умрете

нито под бесило

като Васил Левски,

нито от куршуми

подобно Бенковски,

ами от перото

на Венко Марковски !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Когато аз съм се родил

баща ми прозорлив е бил

и в името, което ми е дал

съдбата ми предначертал.

 

И ето ме сега. След мене има

следичка тънка, незабележима,

пред мен натаралежил се животът,

а по средата аз, със врат в хомота.

 

И тегля със надеждичката мнима,

че таз следичка незабележима

със времето, със приближаване на Срока

ще става по-дълбока, по-дълбока…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЕСЕН

 

Вятър рони

в пъстри клони

полумъртва красота.

 

Пес бездомен

търси спомен

под навятите листа.

 

Рой познати

аромати,

дълъг залез в кратък ден.

 

Пак е есен,

тиха песен,

златни ноти, жълт рефрен…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

LOVE STORY

 

Той ще я познае още щом я зърне –

с корекомска блузка, дънкова пола.

И да я отмине, после ще се върне,

за да спре пред нея своята кола.

 

Тя ще е самотна – с баба в Павликени,

татко във чужбина, майка нейде с друг,

със очи блестящи, огнено – зелени,

с тяло на богиня, търсеща съпруг,

тъжна и нещастна от самотни стъпки

сред до болка празен скъп апартамент,

чакаща да впие белите си зъбки

в подходяща рибка в подходящ момент.

 

Той ще й предложи вила във Бояна,

себе си самия – посребрено млад,

майка – домакиня, дядо с два бостана

и баща на служба в някой апарат,

връзки с режисьори, вечери с артисти,

видеоуредба и гинеколог,

и ще тръгнат двама – весели и чисти

по света, за който казват, че е строг.

 

Мила здрава връзка, като от стомана,

без ръжда от глупав, празен сантимент,

яко заварена с вила във Бояна,

татко във чужбина, скъп апартамент !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Превърнахме живота в параграфи,

а хората във низ от документи –

красиви като всички епитафи,

нетрайни като всички монументи,

във папки с елегантна подвързия,

които през пространството да крачат,

без право да избягат, да се скрият,

да спрат, или човешки да поплачат,

понесли програмираната слава

с усмивка програмирано щастлива

и стигат по трасираната права

до мястото си прашно във архива.

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗИМА

 

Бяло, бяло, бяло, бяло !

Докато градът е спал

през нощта е наваляло

и светът е побелял.

 

Бяло, бяло, бяло, бяло !

И не спира да вали.

Трупа бяло одеало

върху къщи и коли.

 

Сякаш времето е спряло.

Както преди сто години

населението цяло

се придвижва по пъртини.

 

С яке, шапка и гамашки

розов, бузест, здрав хлапак

прави своите юнашки

първи стъпки в първи сняг.

 

Бяло, бяло, бяло, бяло !

Чак скрипти от белота.

Снежно-бяло наметало,

снежно-бяла красота !

 

…………………….

 

 

Снежно-бяло е, обаче –

боти, дрехи, парно, ток…

Ох, направо ми се плаче

гледайки снега дълбок !

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Ни слава, нито почести ме чакат.

Не ще ме издадат в луксозна книга.

Но между хиляди, които кудкудякат,

Все някой трябва да изкукурига!

.***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

– Какво ли там пристъпва, клето? –

попитало фамозно Нещо

                       мъжа си, който питието

                       приготвял си с мерак и вещо.

– Това ли там ?  О, нищо, мило..”-

обърнало се

                       и отпило.

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Начело със Слово

огнедишащо, ново,

възторжено крачи

тълпа словослагачи!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Да крепне оптимизмът ни юнашки

Върху подвитите опашки!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Не всеки жест добре намерен

е добронамерен!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

-Не сте във вярната посока-

Провикна се към птиците гъсокът.

-Възможно е и да грешим!-

Отвърнаха му- Но летим!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Посрещам болката със смях, обаче

от смях до болка ми се плаче!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1986

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДРЪН-ДРЪН-ТА ПЛЯС!

 

Аз движа земния прогрес

от тъмно вчера – в светло днес

(най-вече от конгрес в конгрес)

и всичко е във пълна власт

на моето дрън-дрън-та пляс!

 

Възторжен, искрен, напорист,

неуморим, кристално чист,

(естествено, че комунист!)

изправен сам пред всички вас

обливам ви с дрън-дрън-та пляс!

 

Не ме е страх от никой враг,

защото знам къде и как

(На крак, о парии, на крак! )

да стрелям точно с моя глас

убийствено дрън-дрън-та пляс!

 

Тъй от зори – до късен мрак,

и цяла нощ, и после пак,

(пеша, на кон, в кола, във влак )

и в дъж, и в пек, и в студ, и в мраз –

дрън-дрън-та пляс, дрън-дрън-та пляс !

 

***

 

 

 

 

 

ПРИКАЗКА

 

Внимателно се смъкнах от дървото,

почесах се, полека се изправих,

напрегнах мозъка, измислих колелото,

отчупих клон и бързо го направих.

 

И тъкмо да потегля, се стъписах.

Край мен летяха стихове и проза,

очакващи перото ми. Прописах.

Отрязах втори клон. За целулоза.

 

Усетил жребия на новата си слава –

премъдър крал на твар нищожна, жалка,

аз вдигнах си десницата корава

и пак отрязах клон. За показалка.

 

Велика сила носеха словата

родени от природата ми щедра.

Но някак си се смесвах със тълпата.

Отсякох дънера. Направих си катедра.

 

Светът бе млад. И слънчевата диря

едва – едва докосваше зенита.

Усетих глад. А знаем – няма мира

дори мъдрец, когато глад изпита.

 

По навик стар протегнах си ръцете

да търся плод сред  клоните, защото

там трябваше да бъдат плодовете…

и тъй умрях.  Бе свършило дървото.

 

В наследство – недописана тетрадка,

катедра, колело и показалка,

и тази приказчица – глупава и кратка,

като оголен камък сред пързалка.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЕСНИЧКА ЗА СТРАШНИЯ СЪД

 

С дядо Господ всички сметки са отдавна чисти.

Вече доста петилетки ний сме атеисти

и критерият далечен от страха роден,

че светът край нас е вечен, а пък ний сме тлен,

промени се съвършенно в лозунг по-висок:

“ Всичко покрай мен е тленно,само Аз съм Бог !”

 

Този факт напълно стига.

В дейността човешка

нищо тъй не ни издига,

както чужда грешка !

 

А съдилищната сцена – страшна и печална,

неусетно променена, стана персонална.

И се чудим днес – защо ли глупави сме бúли –

светлите си ореоли да не сме открили ?

Та под тях, със крепка вяра в своите заслуги

ловко мерим на кантара грешките на други !

 

Този факт напълно стига.

В дейността човешка

нищо тъй не ни издига,

както чужда грешка !

 

И Човекът си отдъхна. Може би защото

старата вражда заглъхна. Злото и Доброто

разделиха свойте сфери и в света ни днешен

всеки чужди грешки мери – мъдър и безгрешен !

Резултатът е чудесен и категоричен –

Адът стана твърде тесен, Раят – едноличен !

 

Този факт напълно стига.

В дейността човешка

нищо тъй не ни издига,

както чужда грешка !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РОДНА СТРЯХА

 

Сиво блокче от панели

с паркинги отвред

и коли нагъсто спрели,

както му е ред.

 

Тука, между два калкана

на белот играх,

силуета на Балкана

пак от тук видях.

 

Тука бащини шамари

първи път узнах,

палнах първите цигари,

сторих първи грях.

 

Блокченце на дни щастливи

сред комплекса мил –

и за две коли красиви

не бих те сменил !

 

И се чудя на старика

като гледа блед

снимка с къща белолика

с две липи отпред.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МОЯТА МОЛИТВА

 

О, мой Боже, силний Боже,

не ти що си на небето,

а ти, що си тука, Боже,

на Земята, там където!

 

Дай ми, Боже, силна вяра

във делата ти неясни,

шумни като Ниагара

и на този шум контрастни!

 

Позволи ми да прегърна

думите ти безтелесни

и талант да ги превърна,

Боже, във естрадни песни!

 

Надари ме , мили Боже,

с нюх за всяка конюнктура,

без което днес не може

да се сътвори култура!

 

Дай ми, Боже, ясна мисъл,

та преди да найда гроба,

срещу всичко, що съм писал,

да напълня и аз джоба!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛЯТО

 

Като разтопена лава е небесното светило.

Лятно слънце – рано става, рано се е нажежило.

 

А под него, върху плажа, тежко дишащи сардели

бяла плът обилно мажат и се просват прималели.

 

Ха отляво! Ха отдясно! Носят жребия жесток

под огнивото ужасно през двуседмичния срок.

 

А в краката, там по-ниско, вън от този огнен ад

Черното море се плиска и разнася мокър хлад.

 

Идва пладне. Думи няма. И чадърите са кът.

Огнено-червена драма с дъх на изгоряла плът.

 

Крайниците стават тежки.  И морето е далеч.

Не помагат летни дрешки срещу огнената сеч.

 

Но накрая, уморено, или пък от жал – не зная,

слънцето, позачервено, скрива се отвъд безкрая.

 

И отново става всеки персонален индивид

с дух готов за дискотеки и контакт от всеки вид.

 

Кой си спомня, че е пъшкал през отминалия ден?

Женска плът и сила мъжка демонстрират бронзов тен.

 

А когато с лъч небрежен нова сутрин прави знак,

целият народ крайбрежен му отвръща: “ Боже, пак…!”

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛИЧНИТЕ НЕЩА

 

Дали ще си умра от рак,

дали ще ме премаже влак,

това е просто безразлично.

Да, зная, няма рай и ад,

и няма връщане назад,

че там ме чака вечен мрак,

страхувам се и още как,

ала страхът е нещо лично.

 

И нека днес да ме боли,

да грее слънце, да вали,

ний знаеме със вас отлично –

пиеската ни еднократна

е ту ръждива, ту пък златна,

но както някой беше писал,

е важно тя да има смисъл…

Но смисълът е нещо лично!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МАШИНАТА

 

Поет един така написа-

че аз, Човекът, съм машина.

Това направо ме стъписа.

Нима съм струг?

Или дрезина ?…

 

И аз така се възмутих,

о, аз така се възмутих,

да, аз така се възмутих,

че просто взех, и се напих

 

Напих се, да, като казак,

напих се до самия мрак,

напих се, ох, и още как,

като катастрофирал влак…

 

След време тъмно, необятно,

на части връщах се обратно,

на части влизах в битието

между земята и небето.

Главата, огнено червени,

разцепваха безброй сирени,

но мисъл бавна, мисъл тежка

и не машинна, а човешка

бе пак готова да закрачи

в света, за който нещо значи,

със поглед зъл, неадекватен,

но неполиран, неквадратен…..

 

А в нелогичната ми схема

далеч от всякаква дилема-

човек ли съм или машина,

прастара – стара мисъл мина:

 

Набръчкан, смачкан, недорасъл,

неспал, непасващ и брадясал,

противен, скърцащ, плесенясал,

щом мисля – аз не съм ръждясал!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Необятният безкрай

обещава всичко  “най-“.

Осезаемият рай

ми нашепва тихо- “Трай!”….

 

Може ли човек да знай

где е “по-“

и где е “най-“ ?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Вчара  там,

днеска  тук,

утре – Господ знае.

 

Вчера  стих,

днеска  стих,

утре – все това е.

 

Вчера бях,

днеска съм,

утре – пак ще бъда.

 

Да си жив,

може би,

също е присъда.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МÓРЕ,  ЧЕ Е  ТЕСЕН…

 

 

Мóре, че е тесен свето за ума ми.

Мóре, че съм бесен, кога съм дома ми.

Иде ми да скочим де е най-високо,

към мен да насочи секи свойто óко.

Ама мислим дека щом ме секи вижда,

че ме запсувúса и че ми завижда.

И затуй си траем  доле, де е тесно,

áко да си знаем колко ми е лесно.

Само се окáтим некой от тълпата

да не фане много да вири главата,

и да се напиня, че е по от мене,

одма го накисвам у кал до колене.

 

Щото най е важно никой да не шавне.

Сите да сме доле, ама да сме равне !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ГРИЖИТЕ

 

Защо не се усмихваш, хей, човече,

нима не си съвсем, съвсем щастлив?

На вид си здрав, от старост си далече

и казано де факто – ти си жив!

 

Я гледай – върху грижите предишни

се сипе от небето пухкав сняг.

Да мръзнат, ако са едногодишни.

Ако ли не – напролет чакай пак.

 

Разцъфнат ли проблемите проклети,

не ги ругай! Със стария ханджар

режи наред, навръзвай на букети

и карай на човешкия пазар.

 

Там всичко се продава и купува –

и чест, и пост, и свян, и грях, и род,

особено когато малко струва,

а после не увяхва цял живот.

 

Когато и последната си цвете

на някого успешно продадеш,

остава ти да плеснеш със ръцете,

усмихнат и безгрижен да умреш.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Едно дете,

размахало юмруче,

безгрижно по земята крачи

и детското си самочувствие измерва

със хиляди бомбардировачи.

 

А под краката му,

минирана Земята

се моли към небето,

не за дъжд,

а за детето си единствено,

което,

отдавна трябваше

да стане мъж.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1987

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Навреме или не, но възмъжах.

Признавам си, че стана не нарочно.

И днес не съм какъвто вчера бях,

макар и не какъвто исках точно.

 

Внимателно претеглям всеки жест,

разбирам що е криво, що е право,

какво е дълг, любов, заплата, чест,

и стъпвам по земята вече здраво.

 

Да, както вече казах, възмъжах!

Или по-иначе написано – прогледнах!

Пак крача по Земята. Но със страх,

че всяка моя стъпка е последна!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МАСКАРАД

 

Аз обеднях да слушам ежедневно

и ежечасно – колко съм щастлив,

доколко потеклото ми е древно,

и колко е прекрасно, че съм жив.

 

Аз обеднях от много, много грижи –

един ме къпе в розови слова,

друг подсушава, трети пък ме стриже,

и все ми мерят ръста при това.

 

А и от догмите – безспорни и безбройни

втълпявани ми също обеднях.

Те в мозъка ми правеха пробойни

и после се наместваха във тях.

 

И затова, одрипавял, сега треперя,

макар и не от студ и не от глад.

Но, Бога ми, не мога да намеря

причините за този маскарад.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДОКОГА

 

Ден след ден, ден след ден, ден след ден,

като с яка бетонна стена

се обгражда светът покрай мен

с тищина, с тишина, с тишина.

 

Аз се моля, аз викам, крещя,

но ушите са пълни с памук,

и викът рикошира назад,

и ме удря в стомаха с юмрук.

 

А дали, а дали, а дали,

ако днес уморен се предам

няма утре над мен да вали

звездопад от хвалебствен там – там?

 

Да, но не! За такива игри

твърде стар съм. Не зная и как.

Пък и свикнах – съвсем без пари,

без приятели, но със коняк.

 

Боже мой, Боже мой, Боже мой,

зная, всичко е само игра,

но тръбата не свири отбой.

Докога, докога, докога…

 

***

 

ЖИВОТ

 

Живот, Живот,

като река,

съвсем без брод,

съвсем така,

от бряг до бряг

съвсем без мост,

съвсем без праг

и без въпрос…

Съвсем така,

но не живот,

и не река,

а ледоход –

в страни, във гръб,

отпред, отвред,

пронизващ ръб,

парчета лед…

Със устрем див –

от ден във ден,

след слънчев лъч,

но отразен,

изгарящ там –

сред ледоход,

крещящ, но ням

Живот, Живот…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЕСНИЧКА НА ЕДНО ПОЕТЧЕ БЕЗ ПРОТЕКЦИЯ

 

Хей, вие, важни литератори,

редактори – севастократори,

току край вашето величие

върви поетче, просто ничие

и ако спрете в миг да плещите

и фокусирате си лещите,

ще ви се отдаде фактически

единствен шанс и исторически

да си го боднете с карфичката

и да добавите към всичката

хербаризирана колекция

едно поетче без протекция.

 

Хей, вие, важни литератори,

редактори – севастократори,

отричащи и одобряващи,

възпявали или възпяващи,

създаващи душевни трусове,

читателски, и други вкусове,

и славата, и конюнктурата,

с две думи – правещи културата,

поетчето край вас отива си

без публикация в актива си,

запяло своя малка песничка,

съвсем обикновена, лесничка.

 

Но с тази, малко тъжна песничка,

съвсем обикновена, лесничка,

далеч не пасваща с критерия

за дух, идея и материя,

това поетче без протекция

разнася сигурна инфекция,

която умъртвява клетките

на стиховете в епруветките –

ухаещите и стерилните,

така обичани от силните !

 

А вие, важни литератори,

литературни дегустатори,

не тичайте, за да го гоните,

не си изстрелвайте патроните,

а по закона, оня, стария,

напъхайте си го в хербария

с пари, рецензии, признание,

облаги, слава, после – звание

и друга още дезинфекция,

превръщаща го във конфекция –

удобна и напарфюмирана,

квадратна и стандартизирана !

 

Но ако с пълно безразличие

това поетче просто ничие

съвсем не клъвне на примамката-

веднага сменяйте програмката:

без паника и отчаяние,

унищожете го с мълчание !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Градът е нервен!

Хората без жал.

Транспортът бавен.

Тесни тротоарите.

Светът е безпричинно полудял

в деня,

във който

спираме

цигарите!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Натрупват се в текущата ми сметка

година, втора, трета, петилетка,

и после пак, и пак, до болка точен

нараства този влог еднопосочен

и отстрани е някакси забавно

как посребряват скулите ми бавно,

как, неразчели тежестта на влога

краката ми треперят в изнемога

под тежестта на параграфа празен,

че тайната на влога бил запазцен…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1988

 

 

 

 

 

 

ЖИВ СЪМ!

 

Не ме боли!

Не ме разкъсва!

Не ме изгаря! И дори

сърцето мое не прекъсва-

едно…

едно…

едно-две-три…

Едно…

едно-две-три…

Ръцете

висят безмълвни.

Няма брод.

И няма сълзи във очите.

Но няма вътре и живот.

И съм бездушен и бизримен

и ням съм като смачкан плик

във който някой е захвърлил

ненужния последен вик…

 

Това е.

Жив съм.

Гледам.

Дишам…издишам,

пулсът ми върви.

Момент така, да го запиша:

едно…

едно…

едно-две-три…

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТЪМНО !

 

Тъмно.

Тъжно.

И вали.

Нищо нийде не надзърта.

Слънцето отдавна спи.

А денят – отдавна мъртъв.

 

Във устата ми горчи

влажна и прогнила скука.

Между слепите очи

нещо чука, чука, чука.

 

Казват, всичко има край –

ако станем оптимисти,

в миг ще станат “по-“ и “най-“

и дъждът, и други мисли.

 

Да, но вън е нощ. Вали.

Нищо никъде не свети.

Нощ,

разбирате, нали ?

Без звезди!

И без поети !

 

И в устата ми горчи

влажна и прогнила скука.

Оптимизмът ми мълчи

свит във двата ми юмрука…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Животът ми е празен като храм.

А храмът днес е пуст като Сахара.

И знайно е – за да преминеш там

е нужна сила. Или много вяра.

 

И аз вървя през празния живот,

задъхвам се, умирам, оживявам,

и себе си, и целия си род

проклинам, но отново падам, ставам,

запълвам го със хиляди лица,

със смях, сълзи, бизброй ненужни драми,

пренасям го във своите деца

тъй, както в мен пренесъл го баща ми.

 

А те, децата, трябва да простят

на стареца, да вземат от товара

и също като мене да вървят

през себе си. Със сила. Или с вяра!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НЕ МЕ ПЛАШЕТЕ

 

Не ме плашете !

Вече съм убиван,

разстрелван,

бесен

и изгарян в пещ.

Не се лъжете в погледа унесен.

В умирането аз съм твърде вещ.

 

Не ме плашете !

Стрелян съм с интриги,

заслуги,

звания,

обидни думи,

глад…

Не ме плашете !

Мисля, че ми стига

заплахата на моя собствен ад.

 

Не ме плашете !

Вече съм разрязван,

купуван

и продаван

на парче,

разпъван съм на кръст,

и съм наказван,

и мъмрен,

като палаво момче.

 

Но се плашете,

ако спра да дразня

слуха ви нежен

с моя грапав глас.

Вий живи сте, когато аз живея

и мъртви сте, ако съм мъртъв аз.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

В ТОВА СЪЩОТО ВРЕМЕ

 

Сменил съм –

четиресет и два календара,

дървеното конче – с химикалка,

химикалката с цигара,

цигарата – с диазепам…

И след диазепама знам !

В това същото време –

смених седемнайсет квартири,

зелените поляни – със зелени площи,

реките – с язовири,

и още,

жаждата за наука и знание-

със скука, с диплом за образование,

с напън за звание,

за влизане в категория

от първи ешалон, или от втория

или от третия поне,

но по-надолу – не !

В това същото време –

смених селцето, градчето, градът,

в които живях

със спомените за тях,

смених вековните борове със конфорта

на интериор от умъртвени борове,

смених си няколко пъти паспорта,

/макар, че ако бъда точен –

последният ми паспорт е  безсрочен,

което е тъжно и скучно,

като път без завои –

еднопосочен /,

смених любовта – със бездушие,

вярата – с равнодушие,

залезът -/ но това вече не е драма/

със първа

и втора

телевизионна програма,

смених грижата за днешния си ден

с мисълта за бъдещето – единствено,

истинско,

красиво

и вечно,

може би така желано,

защото е така далечно…

 

В това същото време –

смених се неусетно и аз самият

и след смяната днес

сам напълно щастлив –

аз вече не съм Аз,

аз съм вече колектив,

сред който всеки се превръща в Ние !

Който може,

които иска,

моля, нека ме открие

сред тази колективна сила !

 

В това същото време…

 

Майко мила !!!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МИРАЖ

 

Съставна част от всичко, значи гол,

стоях си аз сред голата Сахара,

прикрит отчасти с глътка алкохол,

обвит отчасти с пушек от цигара.

А пред очите ми, във весел карамбол,

се нижеха деца, мъже, съпруги

и никой не крещеше – “ Ти си гол ! “

за себе си, за мен, или за други.

Естествено и Царят мина гол

в хармония със царството си голо –

Той, седнал върху голия престол,

то, както се полага, Му отдолу.

Та както тъй стоях си значи, гол,

съставна част от голата Сахара,

прикрит отчасти с малко алкохол

и със дима от вредната цигара,

в главата ми роди се нов закон :

 

Там, дето голотата е нормала,

                       там босият е верен еталон,

                       обутият – заплаха за морала !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АБСОЛЮТНА ТИШИНА

 

Тъмно.

Тясно.

Черна яма.

Със отвор, като луна.

Вътре – аз.

И друго няма.

Абсолютна тишина.

 

А над ямата се вие

нощ –

напълно редова,

бременна от тъпотия

насъбрана през деня.

 

Над нощта примигва

жива,

милиардна,

звездна гмеж –

по космически красива,

преизпълнена с копнеж.

 

Над звездите – черна яма.

Без отвор.

И без луна.

Вътре – аз.

И друго няма.

Абсолютна тишина !

 

***

 

 

 

 

 

 

ПЕСНИЧКА, КОЯТО СИ ПЕЕ АВТОРЪТ

 

Омръзна на околните сарказъмът ми, лютия,

с картинки от животеца – обратния, наплютия,

омръзнах сам на себе си със вечното си хилене

и хумор по инерция, от който няма спиране !

За всичко е причината

в неясната ми психика,

превръщаща живяното

във хахика и хихика !

 

А службата ми – службица, заплатата – заплатица,

да си живея кротичко със накривена капица,

да сменям календарите, да трупам килограмчета,

и просто от приличие – да нанкам със мадамчета,

ако не беше пречката

в проклетата ми психика

превръщаща реалното

във хахика и хихика !

 

Маршрутчето ми ясничко – от службата – в комплексчето,

пътьом през гастрономчето да си похарча левчето,

спокойничко, редовничко, без шум и без колизия,

прибирам се, вечерям си, и после – телевизия.

Но моля ви, кажете ми –

каква е тази психика

превръщаща видяното

във хахика и хихика ?

 

Две стички със кухничка и ваничка – чугунена,

водичка топла, миеща главичка насапунена,

животецът – конфортничък, комплексчето – панелничко,

и питам се – какво ми е? Живея си пределничко ?

Проклета да е моята

неадекватна психика

превращаща ме целия

във хахика и хихика !

 

А той, животът, максимум петнайсет петилетчета

побиращ се едва ли не във тези тука редчета

и трудно комбинират се сарказъмът ми, лютия,

съдбицата на босия и тази на обутия,

ако не беше смешната

и непонятна психика,

превръщаща сълзичките

във хахика и хихика !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПИЯ БИРА, ЛЮПЯ СЕМКИ

 

Пия бира, люпя семки,

нощ е и не ми се спи.

Спи транспортът, спят превземки,

спиш, надявам се и ти.

Спят програмите, и двете,

тихо е като в хамбар,

спят признатите Поети

върху Божия си дар,

спят загубени Надежди,

и намерените спят,

спят, които ще се раждат

и които ще умрат,

спят и хора и предмети

сред безмълвния разкош,

спят Общинските съвети,

спи дори самата нощ.

По небето не сияят

ни планети, ни звезди,

лунни сенки не играят

между спящите коли,

спят миражи, спят превзимки,

спиш, надявам се и ти,

пия бира, люпя семки

и съвсем не ми се спи…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

 

Откогато – докогато,

откогото – докогото,

откъдето – докъдето,

все това е общо взето !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

В един момент

( звучи надявам се

достатъчно банално)

замислих се,

и в този миг разбрах,

че всичко покрай мене

е нормално…

 

Тогава полудях !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Идиотче съм си, зная си,

от началото – до края си,

идиотче необятничко,

идиотче адекватничко

на средата обкръжаваща,

идиотобнадеждаваща,

идиотче идеалничко,

идиотче, най – нормалничко !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РАЗКАЖИ СИ САМ

 

Едно дете (това съм аз) невръстно

се луташе по дяволско пътече.

Чудовище (пак аз) хилядопръстно

го дебнеше от близо и далече.

Две пеперудки, извинете, бели, бели,

(и двете аз) подмамваха хлапака.

Над всички славей (аз) закъдрил трели

му казва, че е страшно в храсталака.

Зъл дух (все аз) с усмивка костелива

момчето (мен) отвлече в свят незнаен.

Читател (аз) отдъхна си щастливо.

Кошмарът (аз) съвсем не бил безкраен.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРОМЯНА

 

Недей да бъдеш идиот

със муцуна засмяна.

Движението е живот,

животът е промяна.

 

От утре можеш да си нов –

ръждясали окови,

позастарялата любов,

ако смениш със нови.

 

А нека другите стоят

пред празните си ясли

и чакат суперконцентрат

с пюре от водорасли.

 

На мене също ми дойдe

до гуша от окови.

И аз поглеждам откъде

да ги сменя със нови.

 

А можем в този труден час

на смелост и промени

към твоите да гледам аз,

ти – в тези покрай мене.

 

И след разводи и делби,

скандали и побои

ти с нови ще си може би,

и аз със нови мои.

 

И като свърши този ад –

пред новите си ясли

ще хапнем вкусен концентрат

с пюре от водорасли !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Погледнах лявата си ръка –

тя не знаеше какво прави дясната!

 

Пагледнах дясната си ръка –

тя не знаеше какво прави лявата!

 

Погледнах и двете си ръце.

Ръкопляскаха!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1989

 

 

 

 

 

 

НЕЩО НЕЙДЕ БУЧИ

 

Нещо нейде бучи. Нещо нейде клокочи.

Нещо нейде расте и се готви да скочи.

Но не е резолюция,

и не е изложение,

и не е институция,

и не е предложение,

и не е отчаяние,

и не е вдъхновение,

и не е оправдание,

и не е настроение,

а какво е , не знам, но е буйно, клокочи

вътре някъде в нас, и се готви да скочи,

но не е и безсилие,

и не е обещание,

и не е изобилие,

и не е завещание,

и не е пренареждане,

и не е заблуждение,

и не е понавеждане,

и не е престъпление,

и не е,

и не е,

и не е,

но клокочи,

и е живо,

расте,

и се готви да скочи….

 

***

30.01.1989

 

НАПРЕД !

 

В железен строй вървим напред.

Не сме добре, но сме наред.

Вървим натам, вървим натук,

вървим във крак, като юмрук,

жена до мъж, баща до син,

във сняг и дъжд – като един,

и всеки глух, и всеки сам,

вървим натук, вървим натам

във строй единен и сплотен –

до тебе – той, а ти до мен,

върви орач, върви доцент,

върви водач (за тоз момент),

върви работник до плувец,

миньор – до оперен певец,

върви директор до поет,

Кръгом!…Напред!…Кръгом!…Напред!…

Натук!…Натам!…Натук!…Натам!…

Вървя и аз. Къде – не знам,

не сме добре, но няма глад

сред босоногия парад,

вървим, издигнали плакат,

че няма връщане назад –

Кръгом! Напред! Кръгом! Напред!

Кръгом!….и всичко е наред !

 

***

20.04.1989

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЕСЕН `89

 

Свалят чворестите клони

позлатените пагони

върху сивия цимент.

 

Старата корона рони

дъжд от укази, закони

в жълто-восъчен пигмент,

 

и със танц оптимистичен

многоцветен и лиричен

обещава пролетта.

 

Но Земята посивяла,

много чула и видяла,

стигнала до мъдростта

 

на природните закони,

знае – шум от стари клони

няма пролет да роди.

 

Тихо зъзне уморена-

тази драма позлатена

е играна и преди.

…

08.09.1989

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

МОЯТА ПОЕЗИЯ

 

Съдбата не поглези я

моята поезия

и стъпката ú хилава

израстна силна, жилава,

бодлива и разголена,

като мома немолена

и следваше съдбата си

без подарени гратиси,

без туш по барабаните

и без мехлем по раните,

нечута, необичана,

разкъсвана, отричана,

разкъсваща, отричаща,

но жива !

И обичаща !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРОГЛЕДНАХ ИЗВЕДНЪЖ

 

Прогледнах изведнъж !

Цъвтеше ръж

и някой някого целуваше във нея.

Това е сън.

Но в този сън

и птиците, захласнати, не пеят !

 

Прогледнах изведнъж !

Нашир и длъж

безбрежни се люлееха житата

и няма край,

и няма край,

и няма край дори животът кратък !

 

Прогледнах изведнъж !

Един и същ

ме гледаше портретът от стената.

Но аз съм мъж,

цъвтеше ръж,

и нещо ме примамваше нататък !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪДБАТА И АЗ

 

Харесвам я.

Тя също ме харесва.

Стоя и тръпна.

Като ученик.

Стоящ и тръпнещ,

побелял и сбръчкан

най-средностатистически

мръсник.

 

И всичко покрай нея пак е тя.

Край нея изгревът върви

прегърнал здрача.

Край нея няма никой.

Там е тя.

Аз искам,

но не мога да прекрача.

 

Понякога сънувам.

Ей-така,

Тъй както всеки здрав човек

сънува,

че просто я  докосвам

със ръка

и тя,

насън,

най-после ме целува…

 

Наяве ли?

Наяве съм нормален,

разумен,

и разбиращ невротик,

стоящ, набръчкан,

побелял,

но тръпнещ

най-средностатистически

мръсник.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А СЕГА – НАКЪДЕ ?

 

А сега – накъде ?

Не умея да спирам.

Не умея да моля.

Не умея да викам.

Не умея да плача.

Но умея да крача.

 

Просто минах разклона.

Стръмна, тясна и тъжна,

неуютна, враждебна

и самотна пътека

под краката се вие.

Като мене самия.

 

А сега – накъде ?

Не умея да чакам.

Не умея да питам.

Не умея да давам.

Не умея да искам.

Но умея да крача.

 

Но умея да вярвам,

че след миг, след завоя,

ще заплача щастливо,

ще извикам до болка,

ще се моля стъписан,

ще разкъсам покоя……

Ето там, след завоя.

 

До тогава ще крача !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТО

 

Живеех както всички –

сред беди,

които най – нормално

побеждавах.

Но То дойде,

видя ме,

победи

и аз съвсем

не се съпротивлявах.

 

Навярно съм го чакал –

отпреди,

отнякога,

отнякъде,

отнякак,

и То дойде,

видя ме,

победи,

усмихна се

и продължи нататък.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОШМАР

 

Под теб земята се разтваря

и в нажежената и паст

летиш,

крилата ти изгарят

и ти крещиш,

крещиш…

без глас.

И търсиш някаква опора,

за нещо да се уловиш –

имот,

идея,

дума,

хора…

Но има бездна.

И летиш.

Пропадаш някъде,

пропадаш,

надолу някъде,

не знам,

не знам боли ли те,

но страдаш.

Как страшно е да падаш сам !

Как страшно е да си бездомен,

безимен

и обезверен,

да нямаш бог,

да нямаш спомен,

но да живееш – ден след ден !

Не можеш повече !

Не искаш

в кошмара да се гърчиш сам !

Но събуди се !

Събуди се !

И аз съм там !

И той е там !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АЗ СТИГНАХ СВОЯ АПОГЕЙ !

 

Аз стигнах своя апогей!

Налей, приятелю, налей

и гледай шумния пазар.

Животът ни е Божи дар

и смисълът му е във мен,

във теб, във всеки друг роден.

Макар, че този факт потаен

е непонятен и случаен,

той също има смисъл строг –

роден си, значи си урок!

А пък урокът за това е –

незнаещият да узнае,

неможещият – да прогледне,

невярващият – да напредне,

неискащият – да пропее,

а зрящият – да онемее.

 

Аз стигнах своя апогей!

Налей, приятелю, налей,

от ангели и херувими

със нищо друго несравними

животът става пълна скука

и няма никаква поука –

като еднопосочна гара,

без избор, значи и без вяра,

че още нейде нещо чака.

Не се страхувай, че е в мрака.

Не се страхувай, че боли.

Щом плачем – живи сме, нали?

Сълзите също нещо значат.

И другите след нас ще плачат!

Не се усмихвай, а налей.

Аз стигнах своя апогей!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДОБЪР ДЕН !

 

Неуморим,

неотклоним,

неповторим,

необратим,

сторъкокрак,

стоглав юнак,

нееднозначен,

добре разкрачен,

напред вторачен,

с детето в мен,

с човекът в мен,

с героят в мен,

с червата в мен,

съм раздвоен,

съм разтроен,

разчетворен,

размножествен,

разбожествен,

полигофрен.

 

Е, добър ден !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПОНЕЖЕ СЪМ ТАКЪВ

 

Понеже съм съвсем такъв,

каквито сте и вие,

с еднаква плът, с еднаква кръв

и обща радост пием,

 

понеже съм съвсем такъв,

продукт на битието

и общ е нашият калъф

и общо питието,

 

понеже съм съвсем такъв,

какъвто съм понеже,

ни сред последните най-пръв,

ни ангел белоснежен,

 

понеже съм съвсем такъв,

добър, познат и свойски,

не чакайте от мене стръв

за подвизи геройски !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1990

 

 

 

 

 

 

ЗИМА `90

 

Пълна демократиза…

Всички  “против”…

Всички  “за”…

Партии…

Алтернативни…

Трикольорни…

Прогресивни…

Изявления…

Платформи…

Кръгли маси…

Норми…

Форми…

Стачки…

Митинги…

Със речи…

“ Долу!!!”…

“ Горе!!!”…

“ Балкан éчи!!!”…

Референдуми…

Доктрини…

Все по-празни магазини…

Пътни знаци…

“ Към Европа!”…

Тя, Европа, чака шопа…

Да не спирами, Другари!…

Дами!…

Господа!…

Боляри!…

По цървули, но богати

с думи, лозунги, плакати….

Днес Европа нази чака!…

Във атака!…

Във атака!…

…

26.01.1990

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОГАТО СВЪРШИХМЕ С ДУШИТЕ СИ

 

Когато свършихме с душите си,

разровихме земята.

Размахахме човешки кости,

гръкляни и гръбнаци….

Да ровиме, юнаци!

 

Да трупаме на две грамади,

за всички да е ясно –

нечистите отиват в ляво,

а в дясно – само чисти….

Ех, материалисти!

 

Но как да разделим пръстта

приела ги тогава?

Та в нея обща е кръвта,

общ сетният им дъх, смъртта….

Да, със пръстта не става!

 

Добре, все пак остава тя.

А не след много време

това, че с вечна доброта

и нас ще ни приеме,

не трябва да ви плаши!

 

Но трябва да се молим в мрак,

макар и атеисти,

да не разделят кости пак

на чисти и нечисти,

защото ще са наши!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЪЛБОК ПОКЛОН!

 

Родих се с теб, израстнах стеб, живея,

и тъй ще си умра на твоя фон.

Изпълваш ме до край. Благоговея.

Естрадо родна, правя ти поклон!

 

Бездънни небеса, море лазурно,

Поточета, запяли в бистър бяг,

И всичко е като в едно ноктюрно

с целувки и във такт, и в ауфтакт!

 

Земята е килим от орхидеи,

прелитат славеи, природата звъни,

и пак любов – към него и към нея,

а и към мен – макар и по-встрани.

 

А може ли с усмивка лъчезарна

да слагаш в услужливите уши,

че глупостта човешка е сумарна

на празните слушателски души?

 

И може ли във песен да се пее

за въздух от олово натежал,

че няма кой земята да засее,

или пък, извинете, токът спрял?

 

Разбира се, не може и не бива!

Животът ще е ад без опиат,

Без песен за една любов красива,

Без хоризонт и звезден аромат!

 

И затова – на родната естрада

дълбок поклон от целия народ!

Какъв е смисълът човечецът да страда,

че е до гуша в кал и няма брод?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТЪНКОБЛУЗАТА МИ МУЗА

 

Тънкоблузата ми муза

нещо ме забрави.

Тръгнала с едно хипарче.

Много пък ú здраве.

 

То със нея и без нея

все едно ми беше –

само дето аз си пишех,

а пък тя четеше.

 

После шепнеше с очите

“ Твоя съм, човече !”

и летяхме до звездите,

че и по – далече.

 

Тънкоблузата ми муза

нещо ме забрави.

Тръгнала с едно хипарче.

Много пък ú здраве.

 

Да си ходи с оня рошльо,

да не ме закача.

Сам ще пиша тъжни песни,

сам ще си ги плача.

 

Само дето до звездите,

че и по – далече

няма никога да мога

да политна вече.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

 

Аз съм българче. Родих се

вчера. Днес съм стогодишно.

Уморих се, уморих се

да съм бедно и излишно.

 

Аз съм българче! Което

е фатална орисия.

Всичко българско и родно

любя. Ако го открия.

 

Аз съм българче. Не нося

спомени за славно време.

Мога да крада, да прося,

всичко, дявол да го вземе.

 

Аз съм българче! Не плашат

мени въшки, глисти, краста,

нямам радости, не плача,

българче съм си ! И баста !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЩАСТЛИВ ЛИ СЪМ ?

 

Щастлив ли съм?

Разбира се!

 

Когато ме боли,

когато съм отчаян,

когато вън вали,

когато в нощ бездънна

внезапно,

като в храм,

сред милиони хора

е тихо

и съм сам,

а дебнещото време

треперещо навън

човешкото ми бреме

превръща в нежен звън,

а тънката свещичка

и пламъкът мъждив,

и този звън среднощен

нашепват, че съм жив,

нашепват, че съм жив,

все още…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АЗ ХВЪРЛИХ СВОЯ ЗАР !

 

Аз хвърлих своя зар!

Пазар!

Без притеснения и страх

върху нечистия тезгях,

срещу теглилката жестока

единствената своя стока –

божествения си живот

на скот

ще сложа сам.

Ще го продам!

До грам!

Насам!!!

На части, на парче, ан блок,

безсрочно, или пък със срок,

предлагам уникална стока!

Цената ми не е висока!

Купувайте,

без ред,

без жал,

преди съвсем да съм умрял!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПАК СМЕ….

 

Пак сме аз, димящата цигара,

чашката искрящо питие –

нежна, като вопъл на китара,

необятна, като битие.

 

Да, и още, малък лист хартия –

празен, като моя портофейл,

върху който трябва да открия

тайната на вечния коктейл.

 

А навън, като в естрадна песен

по небето раждат се звезди

и светът, доскоро тъй чудесен,

става по-чудесен от преди.

 

Та така.

Димящата цигара,

чашата противно битие,

лист издаващ вопъл на китара

и изпитото отдавна питие…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АЛКОХОЛЪТ Е ВРЕДЕН !

 

Алкохолът е вреден!

Но понеже съм беден,

аз купувам ракия

и започвам да пия.

Пия и си замезвам

сред променящ се ад,

пия, после изчезвам

в алкохолния свят.

Ето, блокът отсреща

си източва корниза

и застава досущ

като кулата в Пиза,

а пък ровът пред къщи

дето месеци зее

изведнъж се превръща,

вижте, във Колизея.

Пред вратата ме чака

малка спортна кола,

а в колата, познахте,

е самата Мечта !

(Тука удрям юнашки

сам на празната маса

още няколко чашки

и изваждам атласа.)

И потегляме с Нея

към далечни страни,

аз от щастие пея,

Тя, щастлива, мълчи,

не са нужни мангизи,

не е нужен паспорт,

нито изходни визи,

моля, пълен комфорт,

без прогрáмна посока,

без прогрáмен маршрут,

може би към Киото,

може би към Бейрут,

може остров самотен

в Таитянския рай,

може би към Торонто,

може би към Бомбай,

може би…

…но защо ли

нещо стана горчиво ?

Да, в шишето отсреща

вече няма гориво

и завърши изглежда

алкохолният скок.

Пак пред моя прозорец

е панелният блок,

пак ровът е изпълнил

нестабилния взор

и от него се носи

стрóен жабешки хор…

 

И с пулсираща болка

във главата, наведен

над атласа, ви казвам:

 

Алкохолът е вреден !

 

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АЗ ПРОСТО ЗНАМ

 

Не съм се питал никога – защо ли

живея или колко съм потребен.

Не съм се чувствал никога излишен,

безимен, безучастен или дребен.

 

Не съм се смятал никога безгрешен,

безсмъртен или пък недосегаем.

Доколкото могъл съм – бил съм днешен.

Куражът си не съм вземал назаем.

 

Не съм удобен, нито пък приятен.

Не ме привлича масовата песен.

Аз просто знам, че е безумно кратък

човешкият живот, за да е лесен.

 

Аз просто знам – безкрайната умора

пулсираща в набъбналите вени

е болката на всички мъртви хора,

надеждата на хората след мене.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТЕ ПАК СА ТУК!

 

Хлебарки,

измет,

син боклук,

снишете глас!

Те пак са тук!

Те пак са нейде между нас

във образ,

във ефир,

във звук,

със кадифена ръкавица

върху железния юмрук,

зад словоблудна плетеница,

те пак са тук!

Те пак са тук!

 

Така да бъде!

Няма Бог!

Те бяха тук и Го убиха!

И няма чест!

И няма Рай!

Те просто си ги присвоиха!

И няма плът!

И няма кръв!

Те ги изядоха, изпиха!

Чук!

Чук!

Чук!

Чук!

Те пак са тук!

Те пак са тук!

Те пак са те!

 

Но аз съм друг!

***

 

 

 

 

 

1991

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АБСУРДИТЕ

 

Напълних със абсурди свойта вана

и бавно потопих се между тях,

обхванат от съмнителната пяна

на весели сълзи и тъжен смях.

 

Усещах как през кожата ми тънка

проникваха абсурдите във мен,

изпълваха отвътре всяка гънка

и чувствах се все по-оабсурдéн.

 

Уплашен от неясната премала

със сетни сили, спомням си, успях

да махна тапата. Изтекоха в канала

абсурдите. И аз изтекох с тях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПОТЪВАМЕ

 

Потъваме, потъваме, потъваме.

Копнеем за небе, а търсим дъното.

Разпъваме на кръстове, разпъваме

и гърчим се в съзнанието спънато.

 

И хищно, костеливо, във истерия

докопваме, извиваме, раздираме

живот и смърт, идея и материя,

самите себе си. И бавничко умираме.

 

А смее се над алчността ни Времето,

Спасителят ни гледа с безразличие –

в душите ни остана мъртво семето

на простичките думи – “ Да обичаме…!”

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА МИНАЛАТА ВИНА НА…..

 

Откраднатото – скрито.

Скритото – продадено.

Продаденото – измито.

Измитото – извадено.

Невидимото – изчезнало.

Неведомото – разнищено.

Сляпото – прогледнало.

Недоученото – отприщено.

Драпаното – издрапано.

Бърканото – избъркано.

Папаното – изпапано.

Кърканото – изкъркано.

Писаното – изписано.

Мръсното – изпрано.

А бе, битото – бито,

ебаното – ебано.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БЯХ, КАЖИ ГО, НА УМИРАНЕ…

 

Бях, кажи го, на умиране –

безимотно и безмълвничко,

но във този миг, планирано,

ме обраха хладнокръвничко.

 

Мислех си, че няма нищичко

предизвикващо внимание

в моето съвсем безличничко,

дребничко съществувание.

 

Но за мое изумление

се оказа – беднотията

също имала значение.

Горд съм, няма да го крия я !

 

И реших без колебание –

край на всякакво умиране !

Нямам право на терзания,

щом съм още за обиране

 

***

 

 

ТЕХНОЛОГИЧНОТО ИЗДЕЛИЕ

 

Да сковаваш кофражец,

да слагаш тук-таме железца,

да забъркваш бетонец

от някаква си неизвестна марка,

да измазваш със вар и калчица,

за да направиш кошарка

и да запалиш в нея огън

за теб

и за твойте дечица –

звучи пасторално,

но е банално,

остаряло

и

индивидуално.

 

Истината е другаде.

Индустриално!

Вместо колиба – град!

Не за някого си – за цял народ!

Значи – завод!

Значи – комбинат!

 

А в тях, така да се каже,

ще пеят железни кофражи,

ще святкат заварките,

ще се контролират марките

под погледа безпристрастния, строгия,

на внесена от изток технология,

която не знае предели

в превръщането на хората в панели –

еднакво дозирани,

еднакво армирани,

еднакво формирани,

правоъгълни и номерирани,

бих казал – програмирани,

което, макар и до някъде сиво,

е ясно,

управляемо

и по своему- красиво!

 

Не ме гледайте накриво

Технологичното изделие

не е ръкоделие.

То не се интересува

добре ли е,

зле ли е,

дали е щастливо?

То дори не е живо.

То просто съществува!

За него няма Душа,

няма Бог,

няма Идея,

няма Изкуство,

няма Култура.

Има вода, цимент , чакъл

и арматура.

За него Слънцето не се мотае

там горе, по небосклона

поради разни научни теории,

поради разни митични истории,

а просто, за да произвежда калории,

които по-бързо втвърдяват бетона.

За него няма Вчера,

няма Утре,

няма Днес,

за него дори любовта

е технологичен процес,

мултипликация

на технологичното изделие –

в технологична нация!

 

За това – стига безделие!

Стига миражи!

Технологията е жива!

Червените до кръв кофражи

нямат алтернатива!

Те ще разрешат

човешката ви дребна драма!

 

Тоест,

пътят е един!

И никакви други пътища

няма!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ !

 

Вървим вдъхновено. Вървим без умора.

Голямата цел е далечна, но близка.

Уверено водят ни Милите хора :

“ Това ще…! Така ще…! Докрай ще…! Дори ще…!”.

Балканът немее. Морето се киска.

Елате ни вижте!

 

Набираме скорост. Голям е наклонът.

Родината долу. Пред нас е просторът.

Подхващаме песен. Налучкваме тона :

“ Костюм ще…! Кола ще…! Парцел ще…! Пари ще…!”,

пригласяме с трепет на Милите хора.

Елате ни вижте!

 

Голям бе наклонът, обаче надолу.

Загряха спирачки. Разкапа се хорът.

Горивото свърши. Отели се волът :

“ Къде ще…! Кога ще…! Какво ще…! Дали ще…!”

“ Пристигнахме! – рекоха Милите хора –

Елате и вижте!”

 

И с Хонди, Фиати, японски мотори

поеха нагоре към нови победи

богати, усмихнати Милите хора :

“ Ний пак ще…! Ний тук ще…! И винаги ний ще…!”

…Останахме в блатото гладни и бледи.

Елате ни вижте!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В СТРАНАТА СЪС РАЗМЕР ЧОВЕШКА ДЛАН

 

 

В страната със размер  човешка длан,

доскоро свита във червен юмрук,

объркан, ала не разколебан,

захвърлил петолъчка, сърп и чук,

живея днес – внезапно обкръжен

от множество новородени пръсти.

 

Един от тях отново е червен,

макар, че почна в църква да се кръсти.

 

А тази длан е тежкия ми кръст,

във тази длан човешка съм роден,

със тази длан измервам своя ръст,

за разлика от онзи пръст червен

отново обявяващ – “Пак съм тук!

Пак моят път е верен и победен!”

 

Навярно бих повярвал, че е друг,

ако не беше откровено среден !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ГЛУПАК

 

Искам да съм някой друг,

но не зная кой.

Да съм някъде далеч,

но не знам къде.

Искам цял да се сменя,

но не зная как,

нито зная със кого…

 

Страшен съм глупак!

 

Но ако съм някой друг,

даже зная кой,

И съм някъде далеч,

даже знам къде,

Ако цял се подменя

като зная как,

даже зная със кого…

 

Пак ще съм глупак!

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

АЗ ВИНАГИ СЪМ ТАМ

 

Аз винаги съм там,

където съм в момента –

на дъното на следващия ад,

при следваща жена,

при следваща бутилка

или в калта на следващия град.

 

Вървя – край мен е нощ.

Вървя – край мен е пусто.

Вървя, като последен идиот.

Разправят, че боли.

Не вярвам да е вярно.

Аз просто не познавам друг живот.

 

Как мразя този мрак !

Как мразя тази пустош!

Как мразя този шибан маскарад !

Но просто съм си там,

където съм в момента –

на дъното на следващия ад.

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

 

 

 

1992

СЪДБАТА МИ ПОЧУКА НА ВРАТАТА

 

Съдбата ми почука на вратата.

Отворих ú.

Не бе особено красива,

не бе богата,

не бе помпозна,

не бе позната,

навярно някой друг

би казал,

че е малко грозна,

но след като смути

на самотата ми покоя,

приех я

като своя.

 

Тя не успя дори да ме целуне.

Разбрах, че всичко е насън

и се събудих.

Бе страшно тихо вън.

Бе празно, като във хотел

запратен нейде в края на земята.

И никой не стоеше пред вратата.

И никой,

никой

не стоеше пред вратата,

освен единствено,

разбира се,

Съдбата !

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

 

БРАТЯ

Каквото да стане, все тая ще бъде.
Човекът мълчи като гъз.
Почесва с наслада кирливите мъде
и бърка в носа си със пръст.

Бил влезнал в Европа.
Му дреме на кура.
Ебал е той шведския крал.
Ебал е Мадона, Версая, Бобура…
Той майката си е ебал.

Ебал е и свои и чужди надежди.
Ебал е надлъж и нашир.
Все иска да пие. По иска да плюска.
Най иска да става сеир.

Не знае за Хайне. Не знае ва Фехте.
Не знае напред, ни назад.
Човече, в лайната оставил как бих те…

Не мога. Нали си ми брат!

***
Украйна – Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПИЯНСКА ДЪЛГА НОЩ

 

Пиянска дълга нощ. Душите

с души насрещни се преплитат.

До кръв червени са очите

и питат, питат, питат.

 

И всеки поглед ме изгаря

с бездънната човешка бездна.

Как искам нещо да ударя.

Или пък да изчезна!

 

Навъсен глас подхваща песен.

Отнейде дрезгаво припяват.

Димът се стеле като плесен.

И все по-тъмно става.

 

И аз съм там. И стискам чаша.

И аз потъвам бавно в мрака.

И аз от нищо не се плаша.

И Нищото ме чака…

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЧАШИТЕ

 

Видимо

две чаши

пълни с уиски,

при това – твърде ниски

за да бъдат преграда,

стоят между мен

и теб,

девойко млада!

 

Откривам,

макар и без грам изненада,

че моята чаша с уиски

харесва твоята чаша с уиски

и иска да станат със нея

някак си близки,

особено близки,

девойко млада!

 

Обаче,

плаче моята чаша,

когато се допре

до твоята чаша

и от този твърде дребен факт наглед,

бучка лед

пада,

пада,

пада…

Ледена грамада,

девойко твърде млада.

 

Което не значи,

че нещо ме плаши.

Просто – не разбирам от чаши.

Предполагам,

че някоя от тях

е безразлична,

че някоя от тях

страда…..

 

Но вътре

питието

е отлично!

 

Нали,

девойко млада?

 

***

Украина-Староконстантинов

1993

 

 

 

 

 

 

 

 

ДИНОЗАВЪРЪТ

 

 

Живея си,

като чудовище от мезозоя –

някак си извън времето,

някак си извън строя,

някак си извън кипящия живот,

но ми е гот!

Глух съм за оди и опуси

на питекантропуси,

не обичам кръв,

не изгарям от страст,

не искам да съм пръв,

не разбирам от власт

и въпреки, че зная –

идва ледников период

и аз тотално ще изчезна,

все ми е тая

от ледниковата бездна!

Просто ми е гот –

че съм огромен,

че съм безличен,

че съм бездомен

и умствено – микроскопичен,

че съм противен,

че съм презиран,

че съм пасивен

и неорганизиран,

че съм обречен

до ледниковия период,

а питекантропусът е вечен –

мен си ми е гот!

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ОБИЧАМ ГЛУПОСТИТЕ СИ

 

Обичам глупостите си.

Те всички са си мои.

Изстрадал съм ги.

Плакал съм над тях.

Обличам си ги,

като стара детска ризка,

в която винаги съм си такъв,

какъвто бях.

И не броя умрели календари.

Не се обръщам със тъга назад.

Подреждам глупостите си

и те ми вдъхват вяра,

че с тях ще си остана вечно млад.

И нека някой някъде доказва,

че съм наивен

и непоправим

глупак.

Аз пазя глупостите си

дълбоко в мойта пазва

и продължавам, като пътнически влак.

И няма мрак, през който да не минах,

усмивка, пред която да не спрях –

прескачам от година във година

както детето – от игра в игра.

 

И затова –

не се поглеждам в огледало,

във образа си – трезво отразен.

То ми показва нещо остаряло,

а не това, което е във мен.

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

МАМКА МУ И НЕЩО !

 

Мамка му и Нещо!

Аз ли го преследвам,

то ли ме преследва,

но усещам,

че ме дебне като сянка.

Ту се мерне пред очите ми,

ту зад някой храст

ми се облещи,

но като посегна да го хвана,

то побегне

и изчезне като мряна…

Фата Моргана!

 

Мамка му и Нещо!

Чувствам го във въздуха.

Търся го във думите.

Знам, че нейде чака ме.

Гоня го по друмите.

Взирам се в очите

на жените –

и добрите,

и злите,

искам да го хвана,

макар че знам –

то никога не се намира точно там,

където мисля,

че ще го открия…

Орисия!

 

Мамка му и Нещо!

Сигурен съм,

че не съм се лъгал,

че стои невидимо

във някой прашен ъгъл

и докато се наливам  с алкохол,

застанал съвършено гол

пред погледа му,

който ме притиска,

то долива услужливо

следващата чаша

и се киска…

Ех, как ми се иска…

 

 

 

 

 

 

 

 

Мамка му и Нещо!

Аз ли го измислих,

то ли ме измисли,

но в пияните ми мисли

то е живо,

и дори ми се причува,

че ми драска по вратата.

А как ми се псува!

Ох, как ми се псува!…

 

…И навярно си струва

човек да напсува

силно,

откровено

и горещо

това Нещо,

което се приструва,

че е Нищо

и все го няма

и няма…

 

Неговата мама!

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РУСКИ СТУД

 

–I–

 

Тихо се стеле руски студ.

Сив студ.

Мъртъв студ.

Пространството се сгромолясва

под тежестта на сивия лед.

Хората са с посивели лица

в сиви палта като шинели.

И сива омраза

вледенява сивия им дъх

с мирис на водка.

 

Водката не е сива.

Водката е океан,

в който сивите мозъци търсят

зелени брегове,

жълти плажове,

синьо небе,

оранжеви платна,

дългокраки мулатки,

интелигентни мъже,

звуци,

аромати,

цветове…

 

А сивото на облаците

притиска небето към земята –

върху сивите дървета,

сивите къщи,

сивите хора в сиви палта като шинели,

загърнали в тях своята сива омраза.

Руски студ.

Сив студ.

Мъртъв студ.

Студ…с дъх на водка…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

–II-

 

А някъде долу

под прозореца ми

токчетата на жена почукват

по паважа,

като

върху

клавиши

на

пиано.

Късно е.

А може би е много рано.

Но мен

и моята водка

това не ни засяга.

Времето е затова –

вечно да бяга

от много късно – в много рано,

от бъдещето в миналото,

като вълни на океан,

но винаги минава

през мен

и моята водка.

А водката,

приятели мои,

е лодката,

с която плувам в настоящето.

 

 

И още какво да ви кажа?

Навярно съм пиян.

Но това не е важно.

Свири Клайдерман

и под пръстите му

звуците плачат в нощта

като токчетата на жена,

които бавно

и самотно

се отдалечават

по паважа…

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ГОСПОДИ !

 

Господи,

защо така жестоко ме наказа ?

Каго видя, че съм кретен,

защо не хвана моята ръчичка

и в дългата и прелестна редичка

жени,  застанали пред Теб и мен

една жена не ми показа ?

Защо не каза:

“- Ей тая тук е твоя !  На !!! “

А ме натири върху грешната земя

без никаква насока Твоя.

И следвайки съдбата си жестока

вървя – жени, жени, без край….

 

Не знам коя от тях е точно моя.

И затова на всяка казвам: “- Дай !…”

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1996

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛЮЛКА МЕ ЛЮЛЕЕ !

 

Люлка ме люлее, мамо,

свят ми се завива-

от Свищов до Ропотамо,

та до наш`та нива.

 

И летя като ракета

над живот и дати,

над селца и над тепета

цели в аватомати.

 

И ме лашка тази люлка,

мамата и стара,

като бубена пашкулка

над любов и вяра.

 

Лъже люлката проклета,

че съм литнал, мамо!

Вързана е със въжета.

Нож ми трябва само!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АБСТРАХЕРКО МОЙ !

 

Като никому ненужна вещ

напъхана в гореща пещ

държавата ни се свива,

свива,

като сушена слива.

Тоест,

макар и условно жива,

държавата ни

си отива.

Но ти недей унива!

Ти, приятелю, спасен  си!

Нали сме нация от екстрасенси!

 

 

О-ле!

Голо биополе

насред голо поле,

а над него кръжи

Топенержи…

 

 

И ти си гол, сънароднико мой.

Гол си, и гол си стой.

И в голотата си – защо

не почнеш да се абстрахираш?

Щом във джоба левче не намираш –

да се абстрахираш!

Щом от политика не разбираш –

да се абстрахираш!

Щом надежда вече не съзираш –

да се абстрахираш!

Щом дошло е време да умираш –

да се абстрахираш!

 

Така поне ще сме народ от абстрахерковци,

а не – от посерковци…..

 

 

О-ле!

Голо биополе

насред голо поле,

труп след труп,

Мултигруп…..

 

Ти стой,

народе мой,

стой и чакай свойта орисия

наречена Русия,

или блажено дъвчейки си

баница от лапад,

чакай да изгрее някой ден

слънцето от запад.

Стой и чакай!

 

Не стоят

и не чакат

тия – с биополетата,

с Бе-Ем-Ветата,

с милионите,

с мобифоните,

Орионите,

Мултитроните,

те си попълват ескадроните,

презареждат патроните,

преразпределят зоните

според пагоните….

 

О-ле!

голо биополе

насред голо поле,

съзвездия – приятели,

застрахователи,

Фордове и Мерцедеси…..

 

Абстрахерко мой,

Къде си?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БЛАГОСЛОВЕН ЖИВОТ

 

 

По някаква съдбовна смехория

съм там, където съм необходим.

Безценен съм, не мога да го крия,

и за предишния, а и за кой да е режим.

 

Признавам, че съвсем не ме  е еня

кой управлявя, кой е моя шеф.

Режимите и шефът ми се сменят,

а аз все чистя същия кенеф.

 

Не се оплаквам, не кроя преврати,

размахвам четка, лъскам със парцал

и нека обществото да се клати –

непоклатим остава само моят хал.

 

Бейрут бил сринат, стреляли в Чеченя,

Рим бил стачкувал, дремел Кишинев,

а аз си лъскам и съвсем не ме е еня!

Благасловен живот, в благословен кенеф!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪДБА

 

 

 

“ – Съдба ли си или каква,

но погледни и виж –

мен вечно пращаш към Москва,

а другите – в Париж.

 

Да кажа, че ми се реве,

не ще е за добро,

но други возиш в Бе Ем Ве,

а мене – във метро…”

 

 

“ – Животът, братче, за беда

не става по поръчка.

Едни се раждат под звезда,

а друг – под петолъчка…”

 

***

Русия-Москва

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БЕЗВРЕМИЕ  `96

 

Очите са сухи

като сухо поле

преди летен дъжд.

 

Бие до премала сърцето,

което се моли

да спре изведнъж.

 

Мислите са застинали

между кланове,

класи

и касти.

 

Времето е онемяло

и се изнизва между пръстите

безшумно,

на части.

 

Няма светкавици,

гръмотевичен ужас,

и трясък.

 

Само сухият вятър

скърца между прогнилите зъби

като пясък.

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1997

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЪМВА СЕ

 

Съмва се

и се здрачава вън.

Вън е нейде в края на земята.

Времето се ниже.

Като сън.

Пусто е и празно във душата.

 

Жив съм още –

неизвестно как.

Зее незаключена вратата.

Ни приятел идва,

нито враг.

Пусто е и празно във душата.

 

И по онзи,

древен ритуал,

просто вземам чашка във ръката,

бавничко изпивам своя дял

и ми става тежко на душата.

 

***

Русия-Екатеринбург

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1998

 

 

 

 

 

 

 

ХЕЙ, ПРИЯТЕЛ !

 

 

Хей, приятел, живял ли си сам?

Мимо теб да се трупат снежинки,

да заспиваш на петстотин грам

и при этом – на доста годинки?

 

Хей, приятел, Великата Русь

като някаква зла орисия

все се пречка по пътя ми. Пусть!

Аз поетому нàчал да пия!

 

Хей, приятел, не е за пари.

Просто тука ме сброси съдбата.

И видел я такива игри,

че в два слов – закружилась главата!

 

Хей, приятел, защо ми е враг?

И защо тук намесилась мафия?

Я хотел жизнь прожит – просто так.

А инàче мне, бляд, эпитафия!

 

Хей, приятел, не надо нам драм.

Аз в такива игри не играю.

Просто надо по петстотин грам

и пора. Тоест, я засыпаю…

 

***

07.02.1998г.  Русия-Екатеринбур

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1999

 

 

 

 

 

 

АКВА НУДА

 

Дишам бавно, дишам трудно,

Сякаш става нещо.

Хладно е. И нищо чудно,

че е тъй горещо.

 

Някъде запират думи,

като кост на гърло.

Шумолят далечни друми.

Пие ми се върло.

 

Попоглеждам циферблата –

как вървят стрелките.

Не очаквам непозната.

Време е да спите.

 

Аз доливам си ракия,

пия, разсъждавам.

Късно ми е да си лягам.

Рано е да ставам.

 

А животецът се ниже

вечно горе – долу.

Горе – някой да ме стриже.

Долу си е голо.

 

Дишам бавно, дишам трудно,

дишам по принуда.

Важното е да не лудна.

С поздрав:

Аква Нуда.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2000

 

 

 

 

 

 

ТИШИНАТА

 

Тишината внезапно

изкрещя във ушите ми –

“-Аз сам тук, аз съм с теб,

повече не търси,

прадедите ти галеха

със любов прадедите ми,

ти сега погали

мойте черни коси.

Аз съм лека,

безплътна,

откровена

и няма.

Твоят глас е единствен,

който в мене звучи.

Бях безкрайно самотна –

но сега с теб сме двама.

Ти разказвай –

аз виждам всичко с твойте очи ! “

 

Аз понечих да тръгна и отмина с презрение

Тишината, но ето, че навреме се спрях.

Тя обгърна ме нежно, като странно видение,

аз във нея потънах,

аз със нея се слях…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДВЕ ХАЛИ

 

Събрали

се две хали.

Едната рече :

-Ако некой ни пречи –

че го счупиме !

Другата хала,

побеляла,

сиреч – помъдряла,

ú противорéчи :

-Това не се прави вече !

Оти да го счупиме ?

По е харно да го купиме

и после,

както се полага,

вместо да ни пречи,

он че ни помага !

А първата хала

казáла :

-Ами ако некой

хич не се продава  –

що ще чиним ний тогава ?

 

-Е, щом не можеме да купиме,

че трупиме ! –

рекла нейната подруга,

халата друга.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

2001

 

 

 

 

 

ОТДАВНА

            / Птеродактилско шоу /

 

Това се случило

преди хиляда века….

 

Един птеродактил,

понеже грачел в ямб, хорей

и във дактил,

решил,

че се е извисил

не само

над всичките останали птеродактили

/ които най-естествено

са си били

дебили /,

но и дори,

простете,

над Човека.

 

И почнал всяка вечер да се гаври

със тях –

пред тях

и разни други динозаври.

 

А пък Разумният Човек,

понеже бил по-мъничък,

по-мек

и по природа – някак демократ,

и считал всяка жива гад

за брат,

и вярвал във всеобщия прогрес –

не само ,че му разрешил,

дори се свил

в галерията най-отзад

и тъжно ръкопляскал

на него

и на птеродактилско му его……

 

Та до днес.

 

***

 

2002

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Кажи ми кажи, бедни народе,

защо се сам в таз робска  люлка люлееш?

Нима те е страх да си свободен

или те е срам да се засмееш ?

 

Вечно ли трябва да те прегазват ?

Вечно ли трябва друг да те води ?

Кой да ти каже, че си пораснал –

и че си равен на всички народи ?

 

Или обичаш свойта робия –

някой да казва, ти да кротуваш,

парче сланинка, чашка ракия,

от тук нагоре – люто да псуваш ?

 

…

 

Мълчи народът. Царе фанфарят

тихо, приспивно. Свода небесен

вместо звезди – петолъчки обсипват.

 

Не знам вие как сте….

Но аз съм бесен !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2003

 

 

ИСТИНАТА ПРОСТА!

 

Прекалено ясно,

прекалено просто-

имаме проблеми?

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

и Костова тоже!)

 

Нали така, Тошо,

явочник от доста-

заслужú си поста!

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

надеждата  тоже!)

 

Гърлоглави Слави,

хич не питай госта-

жокер ти не требе-

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

и вярата тоже!)

 

 

Прекъсни Кеворкчо

с Рио телемоста-

да сипем отрова.

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

и разумът тоже!)

 

Нация велика!

И нация проста!

Всички са невинни!

Виновен е Костов!

 

Нямате проблеми.

Убивайте Костов!

Но трябва и мене!

А и още доста!

 

***

 

 

 

 

 

2004

 

РЕТРОСПЕКЦИЯ В БЪДЕЩЕТО

Днес тази ретроспекция ме слиса!

Се хвана

и сама се донаписа!

***

1990

Наивните

от Орловия мост

наблъскали се бяха чак до Плиска.

Победата не беше под въпрос.

Победата бе истинска и близка.

Народът пееше опиянен, поел

поредната си доза чиста дрога.

Страхливият внезапно стана смел,

докоснат от десницата на Бога.

Със сини като знамето мечти

мъже, жени, момичета, момчета…

И аз бях там, и той беше, и ти…

И хиляди маскирани ченгета.

…

2003

Наивните,

от Орловия мост

във рейсове се блъскаха към Плиска.

Пред всекиго стоеше прост въпрос –

как някак си до петък да устиска.

Народът псуваше унило, без мерак

министри, цар, Европа, СеДеСе-то,

в душата му бе пустота и мрак

и все едно му беше общо взето…

А отстрани Животът си лети

във Мерцедеси, тъмни БеЕмВ-ета,

Но в тях не съм ни аз, ни той, ни ти…

А хиляди охранени ченгета.

…

2014

Наивните

от Орловия мост

отдавна бяха надалеч от Плиска.

Ни отговор стоеше, ни въпрос,

ни светла вяра, ни победа близка.

Отдавна бе забравен Симеон.

Забравена бе синята идея –

едни добри войници без пагон

перфектно се разправиха със нея.

Денят се определяше от труд,

от хиляди ухилени ченгета,

от Слави, от Кеворк, от някой луд…

…мъже, жени, момичета, момчета..?

***

 

 

29.10.2016

Отново сме

на Орловия мост!

От сцената се носи чалга дива!

По булеварда – Суверенът! Много прост!

И простотията Му много Му отива!

Животът спрян. От гоце. Или Буда.

Заместен с чалга, силикон и алкохол.

В очите бляска трескава заблуда,

че там, на сцената, Чалгарят не е гол!

Във гърлото – като запряла рибя кост…

В очите пари някаква обида…

Затвори Времето кръгът на Орлов мост…

Какъв концерт? Това е панахида…

*****

2004-2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТОВА  ЧЕРВЕНО  НЕЩО

 

Едно червено нещо

ме лепкаво обгръща изотвред.

Аз мразя го горещо

и чакам натопорчен изотпред.

 

Но то, по партизански

и по съветски някакъв поряд,

антиамерикански,

ме сгащва отстрани и изотзад.

 

Отдавна да съм свикнал

със неговия прогресивен вкус,

дори да съм обикнал

и него, и родината му – Рус…

 

но чувам как баща ми

ми казва като мъж на мъж – веднъж:

“Мъжът, дете, се  мами

веднъж и после спира да е мъж!”

 

И мисля си фатално

във смисъла на горния контекст –

дали ще е нормално

пред вас да словотворя този текст:

 

Не искам да наричам

освободител, ни приятел, нито брат

това червено нещо,

що дебне ме в страни и изотзад!

 

***

16.08.2004

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СТРОГО СЕКРЕТНО!

 

Шифрограма!

Резидентът

нека предаде:

• Няма никой!
• Няма нищо!
• Няма накъде!

Стоп! Промяна?

Нова грама

в сетния момент:

– “Резидент”

да се разбира

Презирезидент!

А самата

шифрограма

нека се чете:

“Ний сме чисти

комунисти!

Лошите са те!

С този ход

унищожихме

синия боклук!

• Няма Никой!
• Няма Нищо!
• Сиреч – пак сме тук!”

 

***

13.05.2004

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                  

 

 

 

 

2006

 

 

 

 

КОГАТО БЕХ ДРУГАРЧЕ

 

 

Когато бех Другарче,

бех тъп като галош.

Признавам си, макар че,

и днес не съм по лош.

(Признавам си, макар че

аз днес съм не по-лош.)

 

Та, като бех Другарче,

сънувах сладък сън –

че съм богат, макар че,

съм тъп кат некой пън.

(Съм депутат, макар че,

по-тъп съм и от пън.)

 

Щом пукнеше Аврора,

в миг ставах комунист,

и трепех, трепех хора…

но ставах все по-чист.

(Изтрепах сума хора,

а съм кристално чист.)

 

Живеех в чужди къщи

и плюсках чужд имот,

бех пън един и същи

ама ми беше гот.

(Бех пън у чужди къщи,

на който му е гот.)

 

Такова бех Другарче.

Сега съм стар Другар.

От мъничко гаднярче

пораснах до гадняр.

(От тонинко гаднярче,

до те-таков гадняр.)

 

                       ***

 

 

 

 

 

 

2007

 

 МОНАРХ, СЕРЬОЖКА И СОКОЛ

 

Монарх, серьожка и сокол

(сокол на турски е доган,

монархът си и цар, но гол,

а пък серьожка, срам не срам,

не зная що ли търси там)

по някаква си тънка слука,

дошла им работа такава:

не да плевят лехата с лука,

а да тарашат чужд имот

с народец, граници и скот,

с размери на една държава.

 

(Това е гот, та много гот-

да претарашиш чужд имот,

повярвайте, е страшно гот,

но не на всеки се отдава!

За тази дейност, вярвай брат,

е нужно да си гьонсурат-

отпред, отляво и отзад,

все гьон, та гьон, че гьон сурат…

не гьон-направо гьон сурат!!!)

…

Соколът гледал нашироко.

Монархът-некак отвисоко.

А пък серьожка-надълбоко.

…

Соколът казал: Искам три.

Пари, пари и пак пари.

И ако може, отподир ми

да тичкат обръчи от фирми,

сложете къмто тия трите

и бедствията, и горите,

и изворите, и реките,

и всичко свързано с пари.

Това са мойте скромни три.

…

Прошепнал царят: Искам пет.

Имотецът си най-напред.

Едно костюмче от Версаче,

че чисто гол съм най обаче.

На заема преструктурат,

че имам син, той има брат,

и брат Миленчо има дадже,

Калина хвана бедно гадже,

а аз-изгнаник беден, клет…

Ах, тъй съм клет! И искам пет!!!

…

 

Ей тук на всички искам прошка,

но ред е на серьожка.

…

Здес просто никаких вапросем!

Мне надо восем. Просто восем!

Поради чтото по другарским,

я обясняю на болгарским:

 

На първо място искам службите.

На второ място, моля, медии.

На трето да ми дойдат банките,

и на четвърто-магистратите.

На пето място идва мафия.

На шесто-лявата комедия.

На седмо-чалгапростотия,

на осмо-Ние пак сме Тия!

 

Аз таз държава ще закрия

със осем, къмто пет, към три, я!!!

…

Кой крив, кой прав-не знам.

Но тримата са още там…

Уж народец гинел трудно.

Но нищо чудно, нищо чудно

тази малка територия

със размер една държава

после нашата история

вече да не е такава!

 

Е, на таквиз юнаци-Слава!!!

 

***

09.04.2007

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИСКАМ ЩАТИТЕ ДА ЩАТ…

 

Искам Щатите да щат

да им станем щат,

ама те не щат…

 

Щото са инат!

 

Мен пък ме е яд!

Щото май е ред

пак на Цариград

да сме вилает…

 

То ни е адет…

 

И си викам-зер

ако беше жив

още еС-еС-еР-

с таз народопублика,

да сме му республика…

…

Ех, ти моя българска

народо-гюведжирия,

монархо-социална

славяно-джамахирия!!!

 

Любя таз държава!

Любя тоз народ!

Все по-кофти става-

все по ни е гот!!!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2011

 

ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ НА СМЪРТТА

 

В залеза на свойта ера, разкатали наш`та вера

тайно крачат в поход нагъл ескадрон след ескадрон –

кат` невидими отряди, като злобни лешояди

хилят се и разрушават Вяра, Смисъл, Църква, Дом.

 

Бор изправи се, изцвили, в клоните му с сетни сили

хероични репортажи пише някоя Бреза.

В миг галантно Борът спира, пали пура, и набира

в дирите на ескадрона устремен към наглостта.

 

И развяли клони криви над нежънатите ниви

като сенки отминават ескадрон след ескадрон.

Подир тях остават клечки, партизанските пътечки

и премрежва поглед празен розовеещ хоризонт.

 

Ето татък, край мечтите екнаха патрашни скрити

и вълни от злост заливат изтормозения свят.

Флащки, прашки, какалашки, безпощадно и калташки,

два – три трупа, и наново ескадроните летят…

 

Ех, летете ескадрони! У вас в кармане милиони,

милиарди даже евро са откраднати с любов!

А световната левица, дето и от мене цица

гледа ги със завист тъпа, глуха за човешки зов

 

А след вас, без изненада, рухва всякаква преграда

пред световната неправда, и след ваший ешалон –

ни човек ще се намери, нито двери, ни химери,

ни Надежда, нито Вяра, ни държава, ни Закон!

 

Ах, летете вий сред сеч и теч от сересе картечи,

вие – кървави предтечи на последните ни дни!

С буря, мълния и похот довършете този поход

на безмозъчните роби, на червените тълпи!

 

И когато сетний камък на древния човешки замък

се отрони към земята и потъне във калта,

вий яхнете си конете и във дън земя вървете –

и омразата вземете!..

 

Ние пак от пепелта…

…

22.02.2011

 

 

 

2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЯКОНЕ!

На всеки деветнайсти февруари
ти вглеждаш се във моите очи.
Спокойният ти поглед ме изгаря.
Не казваш нищо.
Гледаш и мълчиш.
Над мен небето е съвсем такова,
каквото е било над теб тогава.
Не грачи гарван.
Тихо.
Нито слово.
За теб навеки.
А над мен –небето,
и липсата на гарван,
и на слово,
на смисъл,
и на мисъл,
на идея…
А ти нали увисна зарад нея?..
За Чистата и Святата?
Смалявам се пред погледа ти. Искам
да съм роден далеч от тук,
в Корея,
да плача за убиеца си искрено,
аз просто искам да не проумея
това „Народе????“,
Дяконе,
защото,
ако го разбера,
ще полудея!

***
17.02.2012

 

 

 

 

 

 

 

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ У ДОМА!

На Марти!

***
Родих се не по своя воля,
и не там,
и даже – не тогава,
а когато,
на чуждо място,
в някаква държава,
душата ми със първите си крачки
прохождаща сред чуждата тъма,
проглеждаща с едното си оченце,
ми каза ясно:
„Искам у дома!“

Край мене всичко бе невероятно!
Ту жежко лято, ту съвсем обратно,
ту мъка,
ту сълзи,
ту смях щастлив,
бях жив,
случайно в тази суматоха,
но някъде, дълбоко,
над ума,
от времето преди да се родя,
далечна мисъл,
ровеща във нищото
ми казваше, животът ми разнищвайки:
„Ти искаш у дома!“

А бях сред хората, които ме обичаха,
и бях сред хората, които аз обичах!
Те , влюбени във мен, към мене тичаха,
аз, влюбен в тях, към тях все тичах, тичах…
ала Съдбата –
щедра
и добра,
Припомни ми:
„Ти искаш у дома!
Не тичай!
Тичането
обърква крайното засичане,
когато неосмисленото тичане
се смесва с хронометъра на времето,
отчитащ смисъла на всяка мисъл…
Ти просто искаш у дома! “
…
Е,
днес не съм при вас.
Това е ясно!
При вас е тясно!
Мисълта се дави
във собственото си несъстояло раждане!
Тя, мисълта , умира сам сама
сред пепелта на неуспели граждани,
и неуспелите поети като мен!
Не ме мислете!
Аз не съм умрял,
Живял ли съм, или не съм живял,
живял ли си, или не си живял,
това шега е само на ума,
не знам къде сте вие,
и не знам –
каква е тази тъжна пустота…
…
Но аз съм си отново у дома!
***
22.02.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВЕЧНОСТ

„

Очилата ми се въртят

Между двата ми пръста.

На дясната ръка.

Аз ги въртя.

Лявата ръка е пред очите ми

търсейки слепоочията.

Очите са ми затворени.

Очите ми няма накъде да гледат.

Лявата ми ръка ги е закрила

търсейки ужким слепоочията.

Дясната ми ръка върти очилата,

без които не виждам.

Между двата си пръста.

Липсва ми трета ръка.

Оставям очилата си,

без които не виждам

да се въртят сами.

И без това няма накъде да гледам.

Отпивам си бавно от бирата.

С дясната ръка.

Или там с която…

Не бързам за никъде.

Не бързам.

Чака ме вечност!

…

14.04.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СМЕ ГЛУПАВИ!

 

Ако някой във този момент
ми нашепне,
че още съм жив,
ще го целуна!
Човекът е жив,
когато някой му го шепне!
Тихичко,
може би дори
не с устни,
а с очи,
с очи също може да се шепне,
може би не с очи,
а с длани,
с длани се шепне страхотно,
може би не с длани,
а със сърцето си,
толкова много възможности имаме
да прошепнем на някого, че го обичаме!

И толкова рядко го правим!

 

Сме глупави!
***
21.06.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЖИВОТ

***

Знам!

Всичко мое е там.

между първата дата,

и последната дата,

а между тях,

са  нещата,

които аз,

като всеки човек

съм оставил,

забравил,

захвърлил,

намерил,

ненамерил,

дори – непотърсил,

но метрономът,

преместващ стрелката

от първата дата-

към последната дата,

ги записва във Времето,

като факт!

Като акт!

А верблюдът, записващ

същността на нещата

между първата дата

и последната дата

свършваща с „до“

и започваща с „от“,

е самият Живот!

 

Много гот!!!

***

08.10.2012