НЕМОАРИ

By , септември 5, 2019 11:05

БЕЛЧО ДОНЧЕВ

РАЗСЪЖДЕНИЯ С ЕЛЕМЕНТИ НА ПРЕРАЗКАЗ

 

 

 

НЕМОАРИ

 

 

 

 

БЕЛСАМИЗДАТ

2019

 

 

 

Книгата не е документална, макар че всичко описано в нея е истина.  Измислиците са   само за да подчертаят истината.

Книгата не е биографична, макар че се върти около един живот, но не точно и не само около него. По-скоро животът се върти около книгата и не само около нея.

В този смисъл книгата не е и мемоарна, което е невъзможно без да е документална и биографична едновременно, което вече отрекохме.

В никакъв случай не търсете в книгата строга хронология. Не обърквайте Автора! Поне не го обърквайте повече…

 

 

 

 

 

Когато съм се родил, седмаче с извинение, кило и малко отгоре, първата орисница отворила скобата,  и изсъскала:

„Ще е умен…“.

Втората, за да не остане по-назад допълнила:

„Естествено ще е беден…“.

Третата, преливаща от злоба ме заковала:

„И ще пише…“

Така пораснах щастлив…

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

В деня, в който  получих известието, че съм се класирал във  ВИСИ, т.е  Висш инженерно-строителен институт, специалност Архитектура,  си бях наборен войник, мотострелковак, което преведено на говорим език значи „кашик“. За технопоколението обяснявам – „кашик“ означава пехотинец с автомат и противогаз, каска и паласка, и от време на време на раздрънкан  ЗИЛ, в поделение 55130, Стара Загора, точно до пивоварната „Загорка“, в ляво от нея, гледано откъм портала. Естествено старият кокал беше прочел писмото и ме накара да направя не помня колко лицеви опори преди милостиво да ми го даде, но мен лицевите опори никога не са ме плашили. Направих ги, тогава бях като опъната струна на китарата на Васко Кръпката, бивш окръжен шампион на Габровско по спортна гимнастика – първи юношески разряд, и можех да правя много работи. После разбрах, че ако успея да се запиша до еди коя си дата, съм студент! Беше лятото на 1965-а, отдавна беше паднал от власт Вълко Червенков, тато отдавна громеше Култа към личността на Сталин, трескаво градейки култа към себе си!

Много, много по-късно от времето, в което става дума за горните няколкото десетки пършиви лицеви опори, ми се налага да ви дообясня, че нямам никаква представа и идея как ще изглежда тази книга. Вероятно, следствие професионална деформация, ще я изграждам бавно, от долу нагоре, малко хаотично, робувайки на самозаблудата, че щом мозъкът ми ми подхвърля нещо, просто няма как да не е важно! Изобщо писането на книга „…е занимание самотно“ [1], тъжно и неясно, с което се захващат само хора, които в никакъв случай не знаят с какво се захващат. Те и за това се захващат! Защото, ако човек знае с какво се захваща, никога не би се захванал, даже май не би се и родил, ако зависеше от него! Но аз съм пенсионер от триста и двадесет и седем години, нямам друга работа, освен да се забавлявам, шегувайки се със себе си и другите, правейки се на жив все още!

Понеже съм недоучен и недообразован, умирам от изгарящото вътрешно желание да се запозная точно с проблема – защо съм недоучен и недообразован и бавноразвиващ се при това! Целият познат ми близък и далечен в смисъл до Русия и назад наш свят, е пълен с недоучени и недообразовани бавноразвиващи се хора, които живеят щастливо единствено благодарение на факта, че са такива! Учените и образованите ги избиха при „народния съд“ и след това! Да си учен и образован в България изведнъж стана срамно, защото истинската национална ценност стана да си заченат в  „прогресивна простотия“, да станеш и да бъдеш не човек, а „наш човек“ сред хора и неща, които са ти абсолютно чужди, да си „верен“ на предатели и да си „предател“ за ортогонални безбожници, да не  вярваш, че Животът като цяло, и че твоят дребничък животец  в частност има някакъв истински смисъл, неясно как свързан с Бог, с майка ти и баща ти, които не са комунисти, никога не са били и ти самият никога няма да станеш по неясни за самия теб непреодолими причини.  Изобщо така яко да се овъргаляш в собственото си безсмислие, че изведнъж, без никаква нормална причина, започваш да пишеш книга… Нито знаеш защо, нито знаеш как, знаеш само, че за теб е адски важно. Защото Животът е еднократен, макар и многоактов, защото вече си възрастен субект, а възрастните субекти (и не само възрастните), както знаем умират, и умирайки си хапят ташаците от яд, защото са сигурни, че е имало и е можело и по още много други начини, а те са ги пропилели… защо поне да не опишат в книга собствената си глупост?

Искам да ви успокоя. По-стар съм от всички вас взети заедно. Не съм поумнял  много от този факт, но знам с абсолютна убеденост едно нещо:

Никога няма друг начин! Ако е имало, той е щял да се случи!

Вярно е, че в същност не съм чак толкова стар, но съм достатъчно стар, за да знам – ако Бог не те е погалил по челото преди да се родиш – после е късно или трудно, или и двете! Освен това, когато станете на толкова навършени и ненавършени отгоре като мен, ще разберете, че на тази възраст мемоари са невъзможни. Мозъкът ви е препълнен от омешали се като при кадаиф (щях да напиша групов секс, но не ми отива на годините, а и може да се заблудите относно основната тема, която ще липсва в тази книга) истински и въображаеми случки, думи, гласове,  лица, задници (имам предвид пак като лица), и никой, освен  Бог не може да помни и каже – кое от тях наистина е било, и кое много ви се иска да е билò, и кое просто сте сънували.  И като четете разните неща, които мозъкът ми кога услужливо, кога закачливо, а кога и ехидно ще ми подава едно по едно или едно през друго, понякога условно подредени, понякога безусловно омешани – имайте предвид, че дори и аз не съм сигурен дали всичко това наистина се е случило и дали точно в този порядък… За някои неща гарантирам, но не помня точно кои бяха.

Та, кандидатствах в Архитектурниия факултет на ВИСИ два пъти. Първия – преди казармата. Не ме приеха. Втория – когато бях вътре. Приеха ме. Обаче имам да ви разкажа за още безброй нещица както от преди, така и от след. Не знам, дали са ви интересни, вие си решете!

Е, въведох ви…

 

ЧАСТ ПЪРВА

Когато се спомина или го споминаха в Москва Гошо Тарабата[2] през 1949-та, бях на четири години. В този момент всеки, който има изкаран основен курс по аритметика, разбираме четвърти клас, бързо прещраква годините, вади, събира, и открива, че няма начин да съм чак толкова стар и изкуфял, колкото се фукам!   Ядец!  Ти, любезни читателю, като читател, можеш да си четеш тази книга в която си искаш година, а аз от своя страна като Автор, имам правото да си я напиша в която година си искам! И не ме убеждавай, че е невъзможно една книга да се прочете преди да е написана! Или пък да е написана двайсетина години след като авторът е преминал от другата страна. Както виждаш – може! Тя може да бъде написана и преди изобщо да има идея за нейното написване!

Времето ни, дните ни, нощите ни, животът ни преминават покрай написани и ненаписани книги, покрай състояли се и несъстояли се Автори, покрай нас самите. Тук говорим за единството и борбата на противоположностите със самите себе си! Някой да има аргументи против  диалектиката[3]?..

*****

Коста Семерджиев се появи от нищото. Преди това си е бил направо в нищото на Нищото,  сега ще ви открехна:

Костадин Семерджиев е роден в гр Фердинанд (сега Монтана) през 1924-та. Сиреч, 1944-та е на 20 години. Баща му е бил запасен офицер, носител на орден за храброст. Майка му, госпожа Бонка Семерджиева, родена също в гр.Фердинанд, е завършила френски колеж в София. Познавах  я, гледала ми е на кафе няколко пъти. Невероятна сладкодумница.  Живееше  в жилищна кооперация над оперетата в София.  Коста се е увличал от музика, свирил е на цигулка, пеел е в училищния и църковния хор, свирил е в детския и гимназиалния оркестър. Става член на Националното движение български легиони, увлича се от литература, история, поезия, участва в кръжоци, все в неща, които след проклетия им 09.09.1944-та година, се определят от комуноидите като елементи на „монархо-фашизъм“ и „хитлеризъм“. И Коста е обявен за „народен враг“.  След като научава, че в процес срещу 34 легионери от Врачански окръг, съдени от II-ри състав на „народния съд“ във Враца вместо него съдят негов съименник  Христо Семерджиев – фелдфебел школник от Берковица, няколко дни, преди произнасянето на присъдата му, бате Коста Семерджиев се явява доброволно пред съда за да поправи грешката, и е осъден на пет години затвор и огромна глоба…

Присъдата си излежава във Врачанския и Софийския затвори през 1944-та до октомври 1946-та.

През 1948-ма година Държавна сигурност скалъпва нова конспирация и се образува Втори легионерски процес, завършил със седем смъртни присъди, затвори, лагери… От 1-ви май 1948 до 1949-та, Костадин Семерджиев е въдворен в лагера „Куциян“.

Следват нови перипетии, щастливи и не толкова щастливи моменти, но ето, че Съдбата го доведе в Трявна…

Около нашата рода закръжи като сокол над малко зайче около братовчедката ми Петя!  Тя беше направо най-красивата медицинска лаборантка, работеща в тази част на галактиката точно там, и точно когато той се появи. В двете си ръце носеше триъгълни призмички с шоколад  Тоблерон, невиждано нещо по нашите тревненски ширини, от които едната веднага даде на мен, щото искаше да ме спечели за каузата Петя, и на минутата успя, а всички други Тоблерончета раздаде на други  поробени от социалистическата простотия и немотия деца!

Да видиш, още повече – да вкусиш шоколад  Тоблерон  в дълбоката и зазмуцана българска провинция в онези години „когато се наливаха основите“[4], си беше чиста идеологическа диверсия на капиталистическия империализъм… обаче, много вкусна, и аз веднага я оцених високо! Не е , като да дъвчеш  края на пионерската  си връзка…за чавдарската направо не ми се спомня…, но помня соевите блокчета „Марципан“. Соцшоколадът!

*****

Имам много братя. Всичките са по-големи и по-умни от мен. Аз съм тарикат!  Да си най-малкия  винаги е печелившо. Понякога  (веднъж), ядеш Тоблерон, но го помниш цял живот. В други случаи брат ти Христо те носи на рамене до детската градина. Майка ти ти пържи филийки и други неща. Обаче имаш само една сестра! Красива!  Много красива! Сестра ти те влачи след себе си навсякъде, не защото много иска, а защото ти се влачиш навсякъде след сестра си. И защото се обичате по някакви необясними причини точно като брат и сестра.

Тази книга е като акордеон. Разтяга се толкова, колкото трябва, и във времето, и в пространството, и в бъдещето и в миналото… с единствената  подла  цел на Автора – точно ти да я прочетеш! Защото всяка книга оживява само, ако е прочетена поне от още един човек, освен нейния автор!  Иначе е мъртва!

Но ние все още сме много далеч от четенето! Сега ни мъчи писането…

*****

Преди година и половина ме люшна, както ми казаха докторите  от софийската болница  „Света Ана“ – микроинсулт! Колкото и да са били годините ми,  малко рано ме люшна, но се отървах без последствия.

При инсулт [5]  последствията са няколко възможни. Най-благоприятното е – никакви последствия.  При малко по-малко късмет, но все пак си е късмет,  е бърза и безболезнена смърт. При липса на късмет – пареза на крайници, лицеви мускули, загуба на говор и мисъл за настоящето, памперси, рани по гърба, воня на отиваща си плът… съм късметлия! Затова бързам. Докторът в болницата каза, че ми препоръчва „здравословен начин на живот“ без да влиза в подробности и да даде някакви аргументи и указания. Само спомена, че веднъж случил се, инсултът е нещо като съдба, като комунизма… чакал бил на всеки километър…Не му вярвам много! Но съм длъжен да изпреваря опровержението на  човешкия оптимизъм, така или иначе неминуемо и фатално.

Освен това, един друг доктор пък ми каза, че не било инсулт, а отоневрологичен синдром, сиреч- нещо като главозамайване следствие възгордяване.

И на двамата вярвам в разумни граници. Наздраве!…

*****

Обаче съм се родил умен[6]. От както се помня, все съм умен, та умен (вж. трите наричания на орисниците в началото на книгата!). Няма човек, който да не се мисли за умен, в т.ч. и глупавите. Разликата е, че глупавите веднага си отварят устата за да обяснят на останалите хора и целия свят – колко са умни. А наистина умните,  обикновено мълчат. За да чуят какво говорят по-умните от тях.  Пълен глупак е този, който слуша само себе си! Да си умен е страхотно изживяване, пълна скръб и велика отговорност! Животът на всеки умен човек преминава  минимум седемдесет и пет до деветдесет и пет процента  в слушане, четене, гледане и осмисляне на  казаното от по-умните от него, и максимум пет до двадесет и пет процента от остатъчното му време, за да каже нещо, ако има какво, без никаква гаранция, че казаното от него също ще е умно. Имаме предвид само времето, в което не спи и не се разпада на отделни атоми в магията на сексуалното сливане!  Там умът не участва обсолютно!

Други от умните пропиват, и остават безмълвни.
Явно не съм от тях, въпреки че не е да не съм правил опити…

За някои от умните, дори и пропиването не е задължително.
Безмълвието – да!

Безмълвието на умните винаги е оглушително!!!

*****

Между Трявна и Вонеща вода има едно село Белица. Това не е онази Белица, около което Бриджитката Бардо построи старчески дом за мечки – танцьорки,  друго село е, не е в Рила, а в Балкана. В Тревненския Балкан. Там преди около триста и четиресет години преминаваше една река – Беличенската, която пък от своя страна няколко километра по-надолу се вливаше във Вонещоводченската река, тя после в Килифаревската, тя в Янтра и така нататък. В деня, в който се върнех от София в Трявна през лятото, след половин час търсех Маринчо Георгиев. На другия ден обикновено хващахме рейс и отивахме по тази река за риба. Ловяхме я с ръце. Водата беше бистра, реката плитка, но широка, рибата много –  мрена, мренки, мренчища, кленчета, раци…каквото даде. Хващахме по една кофа. Раците отделно. Вечерта събирахме де що има приятели, и се качвахме на Хижата до бункера над града в дясно гледайки към връх Св. Никола, който не се вижда от Трявна.  Давахме я в кухнята, там ни  пържеха рибата изчистена преди това от майка ми, варяха раците…пиехме бира и си говорехме… докато „развитият социализъм“ не построи секретен военен филиал към завода за редосеялки  „Иван Йонков“[7], и рекичката изчезна, както всичко добро, истинско и чисто нещо, до което се е докоснал комунизмът. Последният път като минах оттам, беше отдавна, реката изобщо я нямаше, и цялото село вонеше на свински лайна от частна свинеферма.

По онова време, някъде по Тревненската река нагоре, към Плачковци, пуснаха директно в реката  отпадъците от производството на друга рожба на същия социализъм. Рибата изчезна и от тази река, камъните се покриха със слуз и водорасли, измряха дори жабите… А аз съм израснал покрай нея от Божковци, през Трявна, Стайновци,  до Върбаново (вече Царева Ливада[8], както си беше преди да го прекръстят на някакъв терорист – д-р Върбан Генчев[9]) , с лесков прът и примитивна „макара“, с плетено кошче постлано с прясна коприва за да „стегне“ рибата, две филии хляб с бучка сирене в торбето… Мрените там, по бързеите и кленчетата по вирчетата, още ме помнят и се крият у дълбокото като ми чуят името…

Сега екоравновесието в реката е в значителна степен възстановено, но пък водата е поне няколко пъти по-малко.

*****

Беше лятото преди  пети курс на техникума в Трявна, значи 1963-та, когато дойдоха „архитектчетата“ да рисуват.  По тяхно  време, а и по мое – две години по-късно също, през лятната ваканция студенти първокурсници и преподаватели  от Архитектурния в ИСИ-то, ходеха на така наречената „практика“, да рисуват я в Трявна, я в Търново, я знам ли къде. Та дойдоха, едни такива цветни, шумни, весели, усмихнати, пръснаха се из Качаунската и Горната махала и се разрисуваха като за европейско.  Та тогава Маринчо Георгиев ми каза съвсем така, между другото: „ Бе ти защо не кандидатстваш архитектура? Можеш малко да рисуваш, с математиката се справяш чат-пат, що да не опиташ?“  И понеже на мен всичко ми е до колене, опитах… На втория път, кандидатствайки от казармата, ме приеха…

Веднага писах писмо (тогава ние си пишехме писма, извинете за архаизма!) на бате си Коста Семерджиев, че виждаш ли, съм приет за студент в Архитектурния факултет на ВИСИ,  и ако не се запиша до еди коя си дата, ще ме отпаднат, и понеже майка ми няма как, понеже гледа баща ми, баща ми няма как, понеже е на легло, сестра ми и братята ми няма как, щото просто няма как, аз няма как, щото съм войник, може ли той да отиде, и без това си е от София, ама преди еди коя си дата, пък да ме запише, щото ако никой не отиде до точно еди коя си дата за да ме запише, значи съм отписан!

И бате ми Коста Семерджиев отиде и ме записа!

Баси! Станах студент!!!

Сега ми е лесно да го кажа. Тогава ми беше трудно да си го помисля! Бях пълен прошляк!!!

*****

Половината неща си ги измислям. Например, селото Вонеща Вода! Не, че то не съществува и днес, има го, но определено не е същото.  Сега да ви кажа:

Вече съм го писал в друга книга, но там е някак отвлечено, художествено, литературно, белетристично… не знам други думи, село Вонеща вода се  намира  в самото начало на Хаимбоаз откъм северната му страна. Името му идва от извора  минералена вода с доста силен мирис на сероводород.  Там е и днес. И селото, и извора, който е каптиран, и водата му е страхотна за пиене. Създадено е от дядо Манчо, който пръв е слезнал от някоя от околните колиби, вероятно Гърневци, и се е заселил там, долу, в ниското, дето три реки се сбирали в една. Дядо Манчо живял до сто години. Знам го от баща ми, а той никога не ме е лъгал, освен когато се е налагало. После от Планината слезнали и други колибари.  Някъде точно по това време, в Трявна избухнала чума.  Моите тогавашни пра-пра-родители, натоварили последното останало живо от седем дечица момченце, нека го наречем Никола  на каруцата с багаж,  и се преселили в село Вонеща вода. На двайсет километра от Трявна,  през баирите, през  споменатото вече село Белица, и се установили там. (В колибите Гърците, сега махала на Вонеща вода, е роден Филип Тотю[10]).  За мен, село Вонеща вода, въпреки името си, винаги е звучало като някакъв невероятен оазис в българската социалистическа пустиня! По време на соца са го наричали „Западна Германия“, защото селяните не позволили създаването на ТКЗС. Планинска земя, която раждала само сливи по баирите и всичко каквото засееш по бахчите край реката. Сливите били дребнички, но много, и от тях се варяла ракия. Почти всяка къща си имала собствен казан. При самото варене, на края на маркучето, от която църцорела скъпоценната течност, се затъквало парченце сушена дървесна гъба, която отнемала метиловия алкохол. Носят се абсолютно непотвърдени слухове и легенди, че някой от селото веднъж сложил  захар в кацата с ферментиращите сливи (само сливи!), след което цялото село го заклеймило, спряло да общува с него, и той засрамен не издържал, и се изселил във Въглевци или в някое друго съседно село. Освен това, далѝ поради климата или поради други причини, тук ставала (и става) най-крехката и вкусна сланина, наредена на сухо пак в качета – ред сланина, ред сол, ред сланина…Това е селото, което носи онзи дух, който нося и аз, това е едно от многото села в България, които раждат само граждани! Обичам това село! Обичам такива села!

*****

Ясно си спомням, как майка ми и баща ми ме  заведоха в училището, преди да започна първи клас, за да се запознаят те, а и аз с учителката. Тя  ме попита разни неща, аз вече донякъде знаех да чета, чат-пат можех да пиша с главни букви, и умирах от желание да се науча да смятам. Вече бях танцувал казачок на сцената на читалището като част от най-прогресивната социалистическо-образователна програма на детската градина към завод “Ангел Кънчев“, чийто кадър бях, дете окумуш, ачигьоз, отворено, ококорено, добронамерено, адски наивно, вярващо, че всички около него са добри и добронамерени, сиреч – пълен абдал!

И знаете ли какво ме изненада?

Че днес, знам ли колко години по-късно, продължавам да съм сигурен, че всички хора около мен са добри и добронамерени!  С изключение на комунистите!

Явно съм си останал пълен абдал!

Иначе отдавна да съм полудял!

Да учи човек в тревненското училище си е приключение. Поне беше, сега не знам как е. Някога е било до четвърти клас, но когато започвах, то беше вече гимназия, сиреч до единадесети. Сестра ми също учеше в него, шест години напред, а брат ми – в последния единадесети клас. Училището се казваше „Петко Рачев Славейков“, и със сигурност още се казва така. Петко Рачев Славейков е роден в Търново, но е живял в Трявна, където се родили „Пенчо бре, учи!“ и самият Пенчо.  Дето не щял да учи.

Най-старата му част, говорим за училището, бяло-жълта, обърната към площада, тогава наричан „Иван Йонков“.  Двуетажна сграда, гредоред, с  градинка отпред, каменна ограда с чешма към главната улица,  до чешмата табло с афиши за кинопрожекциите, които се сменяха два пъти седмично, в четвъртък киното почиваше.  Към старото училище, под формата на буквата „Г“ беше пристроен триетажен корпус с класни стаи за след четвърти, та до единадесети клас.  Училището, заедно с двора си заемаше почти изцяло доста голям централен тревненски квартал, като училищния двор граничеше с терена на една банка, не помня коя, дворовете на няколко къщи по завоя на главната улица, която минаваше край църквата Свети Арахангел Михаил , водеше към площада с часовниковата кула и моста до нея, от където започваше горната махала, с невероятните си дървени къщи… в същност миналото време, което използвам е напълно излишно! Всичко това,  дори може би и по-красиво, го има и днес… Но по времето, за което става дума, училищният двор беше обширен и почти незастроен,  там, където съвсем скоро щеше бъде новият физкултурен салон растеше невероятен, огромен орех с висящо от него повече от десетметрово въже по което се катерехме кой докъдето може, в ляво от ореха – пясъчен трап за висок и дълъг скок, срещу тях – гимнастическа греда, на която непрекъснато поне двама се блъскаха за да падне някой… после, за да стане вече нормална гимназия, това „Г“ беше продължено първо по едната, после по другата улица докато стане едно голямо „П“, а орехът беше отсечен за радост на тревненските резбари…

Отдясно и отсреща на Училището, през Главната улица („Георги Димитров“ естествено) – две сладкарници с боза, лимонада, банички, пасти и кифли към които тичахме през всяко голямо междучасие. Нагоре в съседство – книжарница, зад паметника на партизанина – добре поддържана градинка с будка за вестници. Всеки почивен ден, около пет часа през лятото пред тази градинка идваха две колички – едната със страхотен автентичен млечен сладолед, шест стотинки малкия, дванайсет големия във вафлени кори, а в дните, когато имаше мачове на тревненския футболен отбор идваше и семкаджията, с най-едрите под слънцето  слънчогледови и тиквени семки във хартиени фунийки. Зад градинката – Общината (тогава Народен съвет), малко по-надолу, към средния мост – градския комитет на „Партията“, срещу него, както се полага  – милицията. После, докато следвах, до средния мост малко преди трикотажната фабрика „АврамСтоянов “[11], се появи хотел, срещу хотела – културен дом, и двата по проекти на арх. Жеко Жеков, който по-късно ми водеше упражнения по обществени сгради.

Смята се, че Трявна е възникнала след 1190 г., когато българските царе Асен и Петър разгромяват в битка в Тревненския проход войските на византийския император Исак II Ангел (1185 – 1195 г.), който след Въстанието възстановило българското царство, решил отново да заличи България и предприел мащабен поход, безславно завършил след неуспешна обсада на Търново с този разгром. В  чест на тази голяма българска победа е изградена най-старата църква в града – „Св. Архангел Михаил“[12]. Предполага се, че е построена от най-малкия брат на Асен и Петър и бъдещ български цар Калоян.

Най-старите официални сведения за Трявна са от времето на османската власт – XV-XVI век. В района на днешния град слизат хора от съседните  колиби и селца, които  осигурявали охраната на проходите. Трявна се оформя като дервентджийско селище. В специален султански указ от 8 април 1565 г., за първи път се споменава името Трявна. В заповедта се казва, че в планината има място наричано Търнава, където е подходящо да се установи селище, чиито жители, срещу задължението да охраняват и пазят прохода от разбойници (дервенджийство), да бъдат освободени от държавните тегоби и обичайни налози. Това осигурява на тревненци данъчни привилегии и пълна свобода.

Характерният за балканджиите (т.е. и на моя!) хумор прави областта около Габрово и Трявна център на най-зевзешки селищни имена в България: Дупините, Сърбогъзите, Гъзурниците, Пръдлевци , Търсигъзи, Торбалъжи, Хитревци, Креслювци, Бърборци, Киселковци, Мръзеци, Трапесковци, Свирци, Кисийците, Пържиграх и подобни. Днес повечето са обезлюдени и (почти) изчезнали.

Трявна ражда три школи – иконописна, резбарска и дюлгерска (строителна).

Известни са имената на 516 тревненски (и от околните села и колиби) майстори-дюлгери, които са строили в 406 различни селища  по българско, румънско и османско. Бащата – Деню  и дядото – Къню  на майка ми, сиреч дядо ми и прадядо ми, за преди тях просто не знам,  са били част от тях. Строили са църкви и къщи из България…

С мен стават 517. И географията се поразширява – Русия, Украйна…  (Това, разбира се е шега, в духа на тревненските зевзеци!)

Трявна е страхотен град! Мога да ви го описвам поне триста години! Но дори и да живея още толкова, по-добре отидете сами и се уверете, че е така… затова продължавам в някаква друга посока… Още повече, че в дясно от Училището, на перпендикулярна на главната улица следваща пряка, беше Читалището, с Библиотеката! Пътят от нас до там беше около четири минути без бързане…Аз винаги го вземах за две. Бързах! Понякога два пъти дневно. И до днес не знам защо и за къде съм бързал. Но толкова непрочетени книги имаше там… Това са ми навярно най-щастливите години! Четях! Четях наред, всичко, стига да не съм го вече прочел, понякога и това, което вече съм прочел! Дебнех върнатите книги. Библиотекарката ми се радваше и ми запазваше непрочетените.  Не ме интересуваха имената на авторите, интересуваха ме историите!  Гълтах книгите като  обсèбен… Ненормална работа. Бяхме не крайно, бяхме безкрайно бедни… но това няма нищо общо.

 

 

*****

Между другото, казармата, оная казарма от социалистически тип, която уж трябваше „да ни направи мъже!“ е адски тъпо нещо! Ако не си бях мъж още преди да влезна в нея, сигурно щях да се гръмна. Е, не се гръмнах.

Военната ми служба беше една година, която аз тарикатски съкратих на 11 месеца и 12 дни. По онова време, 1964-та, имаше закон, според който – всеки наборник, който има двама по-големи от него братя минали надлежно през казармата, служи само една година. А аз имах трима, най-големият от които, дори е бил доброволец във ВСВ, на 17 години, стигнал до Унгария, раняван, с два медала за храброст и такива ми ти работи, а другите двама – служили по три години.

Помня много добре, че влизането в казармата за мен беше като влизане в непреодолима, независеща от мен, поради което и  безсмислена за обсъждане, осмисляне или описване  черна дупка, мъртва зона, безвремие, в което така или иначе, трябва да прекарам една година.. Просто една изключена и изгубена от живота ми година. И нищо повече. Нищо в тази казарма не ме плашеше, освен времето, което щях да броя ден след ден и час след час. Можех да ставам всяка сутрин в пет и двайсет, въпреки че току-що бях заспал, можех да ставам и в пет без петнайсет, ако някой беше решил, че трябва да мета с вършина окапалите по плаца листа, можех да направя по всяко време на денонощието поне по десет лицеви опори, коремни възлизания  и/или кофички на висилката или на успоредката за всеки от личния състав на кашишкия си взвод в кашишката си рота. Ротата беше от около осемдесет човека, които спяхме в едно общо помещение в легла на два етажа. От спящите в леглата  със средно образование бяхме общо 7-8 човека. Старият кокъл ни прие като в традиционна българска кашишка казарма, с всичките номера родени през вековете от болни мозъци на войнската общност. И съвсем скоро се превърнах в един от най-мразените новобранци, по няколко наистина основателни причини. Първо, влизах в казармата една година след стария кокъл, но щях да се уволня заедно с него. Второ съм със средно образование, сиреч лигльо, смотльо и недомаслен. Трето – никой стар кокъл не можеше да се гаври с мен на висилката, успоредката и прескачането на коня (тогава имаше такъв гимнастически уред, не става дума за жив кон!). Четвърто  – понеже пишех красиво и с техникумски технически почерк и освен това имах природното нещастие да мога да съчленявам по повече от едно изречение в минута, ротният ни командир, капитан Нихичов, ме направи писар на ротата. Това даваше определени предимства, като  – да пропускаш някои полеви занятия, защото трябва да напишеш програмата за следващата седмица и да я окачиш на таблото в „Димитровската стая“, да имаш ключ от тази стая, а това е перфектна възможност да се скатаеш и поспиш десетина – петнайсет минути, да спасиш някое дежурство в кухнята, където те спукват от белене на картофи, изобщо в казармата всяка минута, в която можеш да се скатаеш е безценна! Няма да ви разказвам спомени от там, не завързах нито едно „вечно мъжко приятелство“, не обичам оръжие и военни. Но не мога да отмина най-хубавото нещо, което ми се случи в родната казарма, от което в същност започва тази книга!

Поради факта, че кандидатствах архитектура (и ВИФ, но като реших трите задачи на изпита по математика във ВИСИ, се отказах от последния изпит във ВИФ), и поради факта, че ме приеха, и факта, че Коста Семерджиев ме записа в определения срок, аз се уволних 18 дни ПРЕДИ стария кокъл и след 11 месеца и 12 дни  „безупречна служба“ станах студент! Апропо, номерът на автомата ми Калашников завършваше на 404…

*****

Бившият редник , току що уволнен кашик, от старозагорското поделение 55130, след направените покрай устава N броя лицеви опори, кофички на успоредката, обиколки на плаца, прелетял през Трявна, за да си вземе „и другия“ панталон и каквито там цивилни дрешки се намират от преди казармата, кутия с курабии, 80 лева социална помощ от общината за да започне някак си, влиза в сградата на ВИСИ! Тихо, като в мечи такова. Никакви барабани, никакви тушове, той е закъснял за първите учебни дни, не е бил на бригада с бъдещите си колеги, защото е тъпкал със слама сламениците върху които ще спят следващите новобранци в поделение 55130 в ляво от „Загорка“, та този току що уволнен от армията бъдещ гражданин-архитект  влиза във ВИСИ-то, отива до канцеларията, там установяват, че наистина е записан и си е абсолютен студент, проверяват програмата, казват му къде точно, на кой етаж и в коя аудитория, егати новата дума, е в момента „неговата“ група и го пращат там!  И той отива там! По средата на часа. Час по санитарна техника! Сиреч, мивки, кенефи, сифони, душове и други канализационности. Почуква, влиза, смутолява, че е от този курс и тази група, но е закъснял, защото до вчера е бил войник, в него вперени очите на всички, особено на мадамите, а него го е срам, потъва в земята, пролазва под дюшемето на пода и сяда някъде… а в мозъка му като от развалена плоча се чува само: : „Боже, какви мадами! Ама аз кво търся тук?“… което се повтаря до края на часа… на първия семестър, на първата година, на цялото следване…на целия живот!

*****

Когато за пръв път усетих, че писането ме иска, бях в шести клас, през зимата. Имах за  домашно за през ваканцията да опиша един ден от нея. Написах дванадесет страници пълни измишльотини. Как с баща ми сме отишли на лов за зайци, баща ми беше активен  бивш ловец и риболовец, страхотен сладкодумник на истински и измислени истории, може пък и мен от него да ме е поприхванало малко, та как това, как онова, къде сме дебнали, не помня отстреляхме ли нещо, но аз отстрелях шестица. Сигурен съм, че другарката (тогава нямаше госпожи и господа, даянехме на другари и другарки) Веска Халачева [13], учителката ми по български и литература не е прочела цялото ми съчинение, напълно я разбирам и прощавам,  но количеството му явно я е впечатлило!

Та от тогава значи много ми се пише.

*****

Обаче, за мен всичко започна в момента, когато се родих. Помня го много смътно поради това, че съм седмаче, и мозъкът ми беше с два месеца по-недоразвит по време на  събитието. Още по-смътно си спомням моментите отпреди да се родя, поради още по-същата причина.  Но колкото и недоразвито да е било мозъчето ми, позволявам си да му говоря в умалителна и леко пренебрежителна форма само поради завист. Фактът, че то помни неща отпреди аз да се родя ме дразни и ме злепоставя. Може би оттогава съществува тази лека неприязън с отсянка на тънка, но доброжелателна ирония в отношенията между него и мен. Поради което винаги съм се съобразявал с него. Дори малко съм му се подмазвал. Само мозъкът може да роди Разум, и то, ако имаш късмет да се родиш човек. Защото, ако си се родил овца, или скакалец, или комунист – Разумът просто ще минава край теб, а ти така и няма да разбереш, че го има,  защото или нямаш мозък както е при скакалците, или ако имаш – служи за паниран деликатес както е при малкото на овцете, или както е при комуниста – не служи за нищо. Аз така си ги обяснявам тези работи. Да се родиш например попово прасе, е много полезно за Разума, и напълно без значение за теб. Защото Разумът ще те изследва, ще те класифицира, ще те описва в книги и учебници, дори ще те използва за стръв при речен риболов на клен,  тоест ти ще си полезен за него, обаче той, Разумът, ще е абсолютно безполезен за теб.

Мога гордо да заявя пред уважаемата, но липсваща аудитория – аз съм уникален случай на твар, която е знаела, че ще е човек, преди да се роди! Предполагам, че родителите ми са се надявали на същото…Дали съм ги разочаровал или не в годините след раждането – не знам. Те отдавна са там, където моята мисъл може само да ги погали, но не и да ги попита…

*****

Най-смътният спомен на недоразвития ми мозък е от мястото, в което се появих от нищото. После, когато поотраснах и вече можех да правя някакви сметки, връщайки седем месеца назад от случая, който съм започнал да ви разказвам, се оказа, че съм заченат някъде около, ако не и точно на проклетия им девети септември хилядо деветстотин четиресе и четвърта. Надявам се, не очаквате още по-смътен спомен и от този акт. Както знаете, когато се прави дете, мозъкът не участва, още по-малко, когато това дете ще е седмо поред, и ще се казва Белчо. Това, което със сигурност мога да ви уверя е, че не съм резултат нито от мъка по отиващата си нормалност, нито от олигофренично щастие поради настъпващата ненормалност. Баща ми и майка ми бяха скромни набожни хорица, никой от тях никога не е бил комунист или монархист, следователно съвпадението е случайно, и съм заченат в импулс на естествено желание, поне така се надявам и го вярвам.

Обаче, седем месеца по-късно, това ми се мъгляви из някоя стволова мозъчна клетка на вече древния ми като ствол на баобаб мозък, се усещам, как се опитвам да изкрещя на Нещото, в което си живеех като Симеончо – без грижи, без да ме интересува прогнозата за времето и курса на пияния от злоупотреба с кока-кола  долар, да изкрещя – „Не го вдигай това нещо! Не го вдигай!” . Обаче Нещото го вдигна,  нещо се скъса, и някакви неясни сили ме повлякоха надолу към Живота! Съдба човешка!

После научих, че това, което съм искал да изкрещя на Нещото да не вдига, е нощви с втасващо тесто за хляб. Втасващото тесто е като бременна жена. Подува се и после ражда Хляб. По онова време Хлябът беше свещен. После стана типов, добруджа, бял, заводски и нарязан. Тогава беше просто Хляб. Хлябът беше символ на Живота. И днес се употребява изразът-„В този човек има още Хляб!” Това означава, че в този човек има още Живот…

Понякога се питам – в този Живот дали има още Хляб?

Та аз се родих така драматично и драматургично, само защото майка ми не е могла да ме чуе. Това ѝ донесе една седмица болки и мъка. Първо двайсет и осем километра в каруца със сено от Вонеща вода до болницата във Велико Търново. После чувах как майка ми вие от болка, а докторите над двама ни по едно време се колебаят кого от нас да спасяват. Честно да ви кажа, тогава ми беше все едно. На мен си ми харесваше там, където съм, исках да си остана там, но за съжаление, нямаше начин. Навярно съм усетил подсъзнателно, че ако се забавя още малко, със сигурност ще убия утробата, която ме е съхранила цели седем месеца, тогава това си беше цяла вечност, а тази перспектива някак си не ми харесваше, и на седмия ден се родих.

Както се казва, родих се отнемай къде, обаче за цял живот!

После оживяхме и двамата. В тази работа има и магия.  Разказвам:

Както си лежахме кротко във Великотърновската болница аз и майка ми – тя, защото беше след края на силите си, аз – преди тяхното начало, тежах само кило и малко отгоре с напикани пелени, беше месец май, беше слънце, беше дъхаво и пролетно, пред очите ми е, от един слънчев лъч се появи Бабата! Не моята баба, аз мои баби не помня, отишли са си преди мен[14] , появи се Вечната Баба! Една такава, хем стара и съсухрена, хем красива и млада. Хем строга и мърмореща, хем мека и топла. Та появи се Вечната Баба с ален гюл в ръката. Ален значи червен, гюл значи роза, обяснявам за младото технопоколение. Поглежда тя първо мен, после майка ми, и ù казва: ”Булче, плаче ли? Плаче. Суче ли? Суче. Ще го бъде! Ще стане човек от него!”. И остави червения гюл на възглавницата между главата на майка ми и мястото, на което е предполагала , че е моята глава. После, както се полага на  всяко уважаващо зрителите си вълшебство, се изниза елегантно в същия слънчев лъч. Е, може да е бил и друг. Слънчевите лъчи си приличат. Но аз ги обичам всичките. Във всеки слънчев лъч, винаги се крие една Вечна и топла Баба, която ме гали по челото и ми казва.”Ще те бъде, моето момче, ще те бъде!”.

Интересно ми е какво ще каже Бабата от последния ми слънчев лъч, преди втората скоба да прекрати вметката!

Разбира се, раждането на всеки човек е нещо специално, и си заслужава да го помним и повтаряме. Другото важно нещо, което чака човека е Смъртта. Много хора гледат на нея със страх и ужас, но не са прави. Човешкият живот, всеки човешки живот е като вметка в разказа на Живота, сложена в скоби. Предната скоба е раждането. Задната е Смъртта, която затваря скобите. Важно е какво има между тях. Каква е вметката? И има ли вметка въобще?

Надявам се се досещате, но ако не се досещате, направо ви го казвам, че целта на писането ми не съм аз. Кой се интересува от седмаче, тежащо кило и малко отгоре при раждането си, което няма никаква връзка, дори идея няма за славната революционна битка на прогресивните комунистически сили със здравия човешки разум?  Тази пълна незантересованост на целия заобикалящ ме „прогресивен“ комунистически свят към недоносената ми особа, фактически ме спаси!  Така аз имах невероятната възможност да го прекося този „прогресивен“ комунистически свят, да го гледам отстрани, да го анализирам, да се опитвам да го разбера и приема, защото той непрекъснато искаше да ме глътне без да ме разбере. Но аз съм балканджия, не се давам просто така, ние балканджиите сме като шопите, с които всеки може да говори, но рядко някой  може да излъже.

Води се, че съм роден в село Вонеща вода. Вече знаете, че не е точно така, но е без значение. Вонеща вода е много специално място за мен и, забелязал съм, за всички родени там също.

*****

Вече съм на четири години.  Лято е, и фина жълта прах гъделичка нежно  между пръстите на босите ми крака. Също така между пръстите на босите крака на цялата налична фамилия, крачеща привидно бодро по онзи древен път, по който преди няколко столетия  двама наши пра-пра-баба и пра-пра-дядо са избягали от чумавия град за да спасят единственото си оцеляло чедо.  Само дето никога така и не разбрах – ние сега от какво се спасяваме. Чума няма. За сметка на това вече пета година строим и живеем в най-хуманния и прогресивен обществено-икономичен, пардон, икономически строй – социализма, и твърдо и бодро крачим с босите си крака в прахта към комунизма. Аз нямам и представа как може да се вярва в светлото комунистическо бъдеще при наличието на такова мрачно монархическо минало, поради което крача след каруцата доколкото мога. Освен това, навярно разбирате, че ако на четири години бих могъл да произнеса всички онези думички от предишните няколко изречения, това означава, че съм бил пълен идиот още тогава. Което не е вярно. Пълен идиот се почувствах, а може би и станах, много по-късно. Когато не само можех да произнасям такива думи, но и да се досещам за значението им.

На десетина метра пред нас скрибуца претоварена каруца с най-необходимото, после тя ще направи още няколко курса. Наличната фамилия са баща ми Рачо, майка ми Мария, брат №5 – Христо, сестра №6 – Надежда и аз – №7, последен. Христо е на петнайсет, дълъг и слаб като бобеница. Надка на десет и е много красива. Дончо, №1, по това време на двадесет и две, е щастливо женен от четири години, живее във Варна, а аз вече съм горд чичо и скоро ще стана за втори път. Бащичко! За Дончо говоря. Добре че спря дотук. Райчо, №3, на 19, е войник в Стара Загора, радиотелефонист, звучи страхотно, дори като не знаеш какво точно значи. Ние радио никога не сме имали, телефон също. В Трявна стигнахме до задължителната за всяка къща радиоточка.  Неспоменатите №2 и №4 са починали.  Денчо-на четири месеца, Иван – на три години. Баща ми е на четиресет и девет, шивач, частник забележете, майка ми на четиресет и една – майка. Освен това помага на баща ми в шиенето, поизучила го покрай него.

Преселваме се, тоест – връщаме се в Трявна няколко века по-късно. Спираме често. Преселването е голям купон. Не мога да разбера защо очите на майка ми са влажни и тя скришом ги бърше. Защо баща ми е намръщен, сестра ми мълчалива, а брат ми през целия път вървя отделно от нас и нито веднъж не се обърна. Предполагам, че са се сбогували с нещо. А аз бях тръгнал да го срещна. Все още не знам, че в паметта ми се е запечатала завинаги  къщата горе на улицата, градината в ниското под нея спираща до Реката, Реката още по-ниско, която за мен винаги ще е с главна буква, кривите дъбове по отсрещния баир, неописуемият вкус на тиквения рачел в маджуна от сливи…Тия образи ще се появяват по-късно като приказни, недействителни и с времето ще стават по-силни, по-приказни и все по-недействителни.

*****

Майка ми заработи в апретурата на фабриката за вълнени платове „Ангел Кънчев“ в Трявна. Апретурата е последния цех, преди да излязат платовете на пазара и там се търсеха, откриваха и отбелязваха дефекти, ако не ме лъже паметта. Работеше на три смени. От шест до два, следващата седмица от два по обяд до десет вечерта и третата седмица от десет вечерта до шест сутринта. Не си спомням сутрин, в която не съм имал топла закуска. Бях на 5-6 години и ходех, по точно – брат ми Христо, преди да отиде на училище, ме качваше на раменете си на конче, и ме доставяше във ведомствената на завод Ангел Кънчев детска градина.  С майка ми ни делеше една оградна мрежа, оревах я в началото отвсякъде. После свикнах.  Заплатата на майка ми беше около петдесет  лева! Това за сведение на комуноидите!  В къщи нямахме нито пералня, нито електрическа готварска печка, нито бойлер, нито баня, къпехме се в отворената за тревненци градска баня към  ТЕЦ „Бедек“, чиято топла вода се ползваше от целия град чрез вечно течаща тръба, минаваща над реката, а по-късно – в новата градска баня на големия завой на Тревненската река преди средния мост, сега музей на азиатското и африканско изкуство, ти да видиш!  Трявна винаги е бил, още е, и винаги ще бъде страхотен град! Просто тогава беше такъв! Кмет ни беше зет на нашите хазаи баба Пена и дядо Кою, женен за една от дъщерите им.

*****

Вероятно единият от баба Пена или  дядо Кою, или пък и двамата, са били от село Хитревци, близо до Трявна (където е Змеева дупка. Пещера с тесен зарешетен вход, в която ни плашеха, че живее змей). Сега е нещо като вилна  зона със страхотни реставрирани стари къщи. Тогава беше запуснато. Там, точно срещу Змеевата дупка,  те имаха двуетажна, също запусната къща с харман, на който през лятото се вършееше житото с диканя. Преди това се жънеше, а след това се махваше сламата, а останалото по хармана се прекарваше през веялка, за да се отдели зърното от плявата. В това участваше цялата фамилия заедно с наличните зетьове, дъщери, внуци и ние – наемателите. Дядо Кою явно беше добър стопанин и търговец, с доста имоти из района (както се оказа по-късно е имал имоти дори в София), баба Пена – абсолютно неграмотна и до фанатизъм вярваща в Бог и Доброто. Не знам дали се къпеше по-често от веднъж годишно, ходеше навлечена с по няколко мазнички и мръснички деликатно казано фусти и като ѝ се допикаеше по двора – просто клякаше. Дядо Кою беше построил в Трявна голяма двуетажна „П“-образна къща близнак, с две широки прави  еднораменни стълбища от двете страни водещи до втория етаж, където имаше две еднакви жилища. В лявото живееше дъщеря им Ганка (а години по-късно – брат ми Райчо със семейството си), в дясното – баба Пена и дядо Кою. От терена, с три-четири стъпала надолу  под стълбищата, се влизаше в две други полуподземни жилища под горните. Всичките те бяха еднакви и имаха по едно входно антре,  голяма кухня,  клозет, и две спални. Ние живеехме в левия полуподземен етаж срещу шест ( по-късно станаха осем) лева месечен наем. В десния живееха две „белогвардейки“, както ги наричахме тогава, майка и дъщеря рускини избягали някога от революцията. Къщата беше в ъглов, доста голям парцел. Отпред – малка цветна градинка. Пред нея, към двете пресичещи се улици – овощно-зеленчукова градина. В ляво от къщата – стопански двор, каруца, животни (коне, прасета, кокошки, куче) с отделен вход, а след него още един парцел, в който си направи къща втората им дъщеря, женената за кмета. Синът им си имаше отделна двуетажна къща с двор наблизо, на главната улица.

Лятно време често ходехме заедно с баба Пена и някои от внуците и до Хитревци, или до някоя окосена наскоро ливада да обръщаме или събираме сеното преди да завали. Понякога ходехме само с внуците, един от които, по-голям, вече в горните класове на гимназията, ме научи да ловя раци на хитревското дере и ми обясни  как се правят деца. Изобщо не му повярвах тогава. Бил съм около девет-десет годишен…

*****

Веднъж си направих труда и изчислих, че аз съм живял в общо седемнадесет жилища, от които само първото – във Вонеща вода (продадено при преместването ни) и последното, това, в което в момента тракам по клавиатурата са били собственост на семейството. Всичките останали 15 са под наем… Написах и стихотворение за това… Аз съм писал стихотворения почти за всичко.

Може би си мислите, че книгите ми са трудни за четене…. Само ако знаехте, колко са трудни за писане! Но на този свят лесни са само две неща – да се родиш, защото не го правиш ти, и да умреш, защото не зависи от теб. Между двете винаги е адски трудно! Между двете е всичко останало, заради което пиша, не заради себе си!

Не знам някой друг да е писал такава книга по този начин, но мен адски ме кефи! Просто вървя по това, което понякога си спомням, а понякога си измислям от моята пътечка и ми се иска да успея да опиша не себе си, а това, през и край което минах, това, което беше край пътечката. Какви страхотни хора имаше по тази пътечка, и какви страхотни неща ми се случиха лазейки изплезил език по нея! И какви идиоти…

*****

Училището е нов и заслужаващ вниманието екшън. Там, като махнеш нас, маляците, се срещаш с два вида хора. Едните са Учители. Другите са обикновени даскали. Обикновените даскали са нервни, винаги недоволни от всичко, което ти любезно им предоставяш като жив и очакващ санкцията им предпедагогически материал, любопитството ти ги дразни, те искат да те вкарат в своите представи за овладяване на съзнанието ти, понякога те бият, макар и много рядко и по правило винаги заслужено, винаги ти се карат и после викат баща ти, за да се скарат и на него (защото на даскалите всички други хора са им виновни заради тяхната некадърност), но не смеят да го бият…  За щастие имах много малко даскали и много повече Учители.

Може би в края на първи или началото на втори клас открих Библиотеката, споменах го вече някъде, и се започна! Четях като змей, хаотично, само библиотекарката ме регулираше в някаква степен. Та от тогава ме замъчи екзистенциалният  въпрос:

От къде Авторът знае какво си мисли героят на книгата му, та да му запише мислите. Не че можех да мисля, никой в училището не ни учеше да мислим, защото Партията с голямото „П“ вече беше измислила всичко, и миналото, и бъдещето, и настоящето, а и се договеждах, че мисленето не се учи, то е като интелигентността, като зрението, като обонянието, като слуха, или ги имаш, или ги нямаш! Правех експерименти,  естествено със себе си. Опитвах се усилено да мисля за нещо, или, ако бъда откровен – за някоя съученичка, в която точно съм влюбен фатално и за цял живот в момента, и чаках тя да прочете мислите ми като писател, обаче нито веднъж не се получи, с нито една от тях, въпреки че не пропуснах никоя! Тогава разбрах, че работата с мисленето, четенето  и писането на чужди мисли е много тънка работа и я оставих за по- късно. Но продължавах да се влюбвам…

*****

Другарката Пинтева, тогава обръщението „госпожа“ беше забранено, Учителката ми от първи до четвърти клас – в отделенията. Не беше тревненка. Дойде от към Русе, или от някъде другаде, Бога ми, не зная и  съжалявам. Тя беше Учител, защото не си спомням да е повишавала глас. Да се кара и  обяснява колко сме тъпи, което никога не е трудно за един даскал. От нея помня освен всички дребни и изключително важни науки, които детето трябва така или иначе да научи в тези четири класа, още няколко важни постулата. От нея започна онова мое необяснимо желание винаги да зная колко тръби пълнят един басейн, колко го празнят, колко трактористи орат една нива за един час и как един влак пътува от точка А към точка Б по времето, когато от точка Б към точка А пътува друг влак, с друга скорост, но това не пречи на осем пионерчета да наберат много повече шипки от трима комсомолци на пресечен терен, без влаковете да катастрофират.

„Никога не обвинявайте неодушевени предмети за ваши несполуки! Първият, към когото всеки човек трябва да се обърне, за да открие причината за тях, е към себе си! Не, че вие винаги ще сте виновни за тях, но вие сте първите, които трябва да са евентуалната причина! Човек  най-бързо и точно стига до причините за всичко около него, ако тръгне от себе си към тях!”.

Беше не много висока, по-скоро дребна жена, на възраст пределна за първолак и съвсем друга за нормален човек. Имаше си мъж, много висок,  който със сигурност я обичаше и единствена дъщеря прекарала детски паралич, с всички последствия от тази гадна тогава болест, и въпреки това, никога не ни е крещяла! Освен това си имаше сестра близначка, с която толкова си приличаха, че за нас, провинциалните първолаци, това бе чудо, удвояващо другарката ни Пинтева до две другарки Пинтеви, нещо, с което винаги бяхме с една другарка Пинтева пред всички други тревненски първолаци.

Разбира се, че целият училищен период ще минем бързо. Ако се спрем на нещо, то ще е на Учител. Ние бързаме към Архитектурния във ВИСИ, към Нещо или към Неща съвършено други, за които в момента нямаме нито някаква представа, нито доказателства, че те наистина съществуват! Но знаем, че сме по пътя към тях. Ако не изминем този път, няма как да разберем останалото, което ни чака, и дали сме били прави или не.

Между пети и седми клас нещата ми се губят. Или е падало голямо учене, което не ми се вярва, защото това не ми е присъщо, или е падала голяма игра, което е по-вероятната причина. Това, което мога да ви кажа със сигурност е, че някъде в края на трети клас реших:

Така повече не може да продължава!

Бях толкова дребен, толкова слаб, толкова невзрачен, че в трети клас бях принуден да взема това решение. Обърнах се към другарката Пинтева с въпрос – какво да направя за своето светло бъдеще, описвайки пестеливо своите тревоги? Тя въобще не се замисли, въобще не ме огледа, все пак бях пред очите ѝ трета година и ми каза:

-Трябва ти спорт! За баскетболист не ставаш. За волейболист също. За футболист не съм сигурна, но там трябва голямо тичане, а като гледам ребърцата, които кожицата ти с мъка придържа към гръдния ти кош да не се разпаднат…защо не опиташ с гимнастика? Това е чудесен спорт, развива всички мускули, без да пречи особено на умственото развитие, от което ти имаш определена нужда.

Тутакси станах гимнастик. Това ми помогна четири години по-късно да се срещна с Маринчо.

За Маринчо[15]  се пише на нова страница, на нов ред, обаче по същия начин. Защото Маринчо е следващият и може би най-важния  Учител, когото съм срещнал в живота си.  За мен е ясно, че ако не съм станал, това, което не бих искал да стана, и ако драпам към това, което много ми се иска да стана, е благодарение на Маринчо! Много искам да ви разкажа за него. Обичам това момче!

През 1959-та в Трявна всичко е спокойно като на Шипка посред люта зима. Само шест години преди това сме плакали по случай смъртта на  Сталин. За какво имаме още да плачем – ще научим когато му дойде времето. За сега сме дребни, жизнени и гимнастици, особено аз. Тренирам, защото непрекъснато съм влюбен в някоя съученичка, която не ми обръща внимание, по моя преценка, защото нямам достатъчно мускули и не съм достатъчно висок, и съм амбициран да поправя тази биологична несправедливост. Все още съм последен в отбора по гимнастика, когато се подредим по височина, макар и най-отпред, като негов капитан. Така ще си и остана, поне докато не разбера, че ръстът на човек няма нищо общо с височината му. Тогава се появи Маринчо.

Когато Маринчо се появи в Трявна, бях в седми клас и капитан на отбора по спортна гимнастика за дребосъци в училището П.Р.Славейков. Младо момче, за мен огромен като гигант от приказките, току що завършил ВИФ – педагогически профил и назначен за учител по физическо възпитание в дърводелския техникум[16] в Трявна. Усмихнат, винаги спокоен и вдъхващ огромно доверие. И идваше на тренировките ни (всяка!) вечер в старото физкултурно салонче с размер на двойна носна кърпичка, намиращо се на първия етаж, в ляво от входа, под учителската стая на най-старата част на Тревненското училище, което вече ви описах. Завършвах седми клас, бях винаги много добър, но никога отличен ученик, трябваше да продължа някъде и понеже не се сещах къде, останах в гимназията на същото училище. Но някъде в самото начало на осми клас, може би първата или втората седмица, Маринчо ми спомена ей-тъй, между другото – „Защо не дойдеш в техникума? Аз ще ти уредя прехвърлянето. Ще получиш професия, а после пак ще можеш да си учиш каквото си решиш.“ И аз веднага се навих. Точно както пет години по-късно ще спомене пак между другото – „Защо не  пробваш Архитектура?“.  Веднага смених гимназията с техникума.  За мен Маринчо стана абсолютен авторитет, а не чак много години след това – и страхотен приятел. Беше любимец на всички ученици, никога не повишаваше тон, и най-голямото наказание за всеки от нас беше – Маринчо да те смъмри за нещо. Просто братята ми се увеличиха с още един.

И така от дума на дума станах дипломиран дърводелец – мебелист…

*****

На моите днешни години баща ми лежеше парализиран след трети инсулт в средната  стая, в къщата на жилфонд  Трявна. Тази къща, като архитект, я оцених доста по-късно. Намираше се точно срещу долната църква. Имаше фронт около четири и половина метра към главната улица естествено „Георги Димитров“, и се простираше на двадесетина метра назад, край нещо като вътрешна  пътечка до едноетажната пристройка, в която живееше циганина Иван Бургата с жена си. В края на пътечката имаше  външен  кенеф и  врата, която извеждаше желаещите на успоредна на главната, друга улица. На двеста метра по тази успоредна на главната улица по посока центъра, живееха брат ми Райчо, със снаха ми Павлинка със синовете си Валентин и Цанко, при баба Пена и дядо Кою.. В същност, Валентин живееше повече у дома. Майка ми гледаше всички! Собствените си пет оживели от седемте родени от нея деца, епизодично децата на най-големият ми брат Дончо – Райчо и Николай, абсолютни Макс и Мориц, които ни ги пратиха за цяла година да учат в Трявна, щото нямали пари, га че ние бяхме фрашкани, та учиха една година в Трявна.  Аз съм по-голям от големия,  Райчо,  с три години, от малкия, Николай с  четири, значи ако те са били в първи и втори клас, аз съм бил в пети. Бяха пълна скръб като ученици, никаква наука не беше в състояние да проникне в тях, големият, Райчо, казваше от време навреме нещо, което помня: „Глàво, глàво, от тебе патя!“ и се удряше по главата… И двамата отдавна са покойници…  Жената на Дончо, кака Надка, беше от влашко и страшно готина! Брат ми Дончо е този, дето на 17 години се записвал доброволец във ВСВ след деветия им шибан септември.  Не знам как и къде се е намерил с кака ми Надка, но така си отидоха двамата до края. Бяха невероятно топли и обичащи хора! Много рядко се виждахме по различни житейски причини, но се обичахме… Та думата ми беше за къщата на жилфонд в Трявна, в която живеехме  по онова  време след квартирата в баба Пена и дядо Кою. Преди да съм студент, и по време също. Беше страхотна къща, изцяло дървена конструкция, вече я няма, съборена е. Та в тази къща, освен парализирания ми баща, майка ми се грижеше и за Валентин, през летните месеци и за Иван, роденият със синдрома на Даун син на сестра ми Надежда, това май беше вече в следващата ни жилфондова квартира, пак на главната улица, естествено пак „Георги Димитров“ – с една чешма на двора, топлата вода си я носехме с менци от тръбата на Бедек – ТЕЦ-а на Трявна, ето това е атмосферата и мизансценът на тревненския ми живот и бит…

Е, как да стана комунист!

Апропо, главната улица на Трявна вече се казва „Ангел Кънчев“!

 

*****

Та така, не станах комунист. Дори и партиен член не станах. За ченге и доносник явно съм бил абсолютно непригоден. Може някой някога да се е опитвал, дори си спомням един – два случая, но аз съм такъв ръб, че не ставам за нищо друго, освен за Белчо! А на човек, който наистина се казва Белчо не му остава нищо друго, освен от малък да се научи да гледа философски на живота. Защото бездруго ще го спукат от майтапи с името му.  Аз  пък си го харесвам…

Та като казах Белчо, искам да ви кажа, че това не ми е артистичен псевдоним, баси колко щях да съм още по-залупен, ако си бях избрал този псевдоним, това си е истинското ми име.

Преди години , една дама, приятел във Фейсбук, ми написа, при това в изтънчена,  учтива и деликатна форма:

– Имате толкова красиви стихове. Защо не си измислите някакъв поетичен псевдоним?

Този въпрос ме върна с десетилетия назад…

Някъде в края на пети  курс на Архитектурния, Доля и Красо, по-нататък ще разберете кои са, взеха, че се ожениха. На сватбата им се запознах с братовчедката на Доля, също Доля, обаче Доличка. Баданарче на 19. Аз – пичага на 24. Свалка, това-онова… и след години Доличка ми разказа:

„ Питат ме моите приятелки Розето, Цеца, Стефка и Пелагия къде им изчезвам напоследък.

-Ами, срещам се с един – отговарям.

-Охооо, ехааа, ухааа – казват те – и как се казва?

-Не знам още, но всички му казват  Белчо!“ – отговаря бъдещата ми съпруга леко притеснена…

Е питам ви – човек с моето име  има ли нужда от псевдоним?

*****

Когато пиша някои текстове в тази „книга“, признавам си, очите ми се насълзяват! Не от съжаление за това, че всичко е част от миналия ми живот, бих казал от щастие! Защото мнозина от вас не знаят какво е да си свободен хлапак! Никога никой не ме е натискал с чатал на врата да си пиша домашните, или да си уча уроците! Стотици пъти правех това в междучасията преди съответния час. Стотици пъти бях без домашно. Стотици пъти, изпитан на дъската, съобразявах или по-скоро налучквах в последната секунда верния отговор! Не, че не учех, учех, но Животът ми предоставяше едно друго, много по-важно училище, което не можех да пренебрегна! В първия ден на лятната ваканция хвърлях всякакви обувки и тръгвах бос. Познавах лично всеки бор, бук, дъб по околните баири и бях се катерил на него. Знаех на кои точно места през пролетта цъфват най-рано минзухарите, после синчецът, къде зрееха най-ранните горски ягоди и диви череши. Знаех всяко завойче, бързей, вир, камъче на реката от Божковци до Царева ливада. Всяко дере, в което има раци, а тогава имаше във всички. Учителите по някакво тяхно си и неразбираемо за мен правило ме обичаха и ми бутаха бонуси, които аз приемах като печалба от тотото. Никога, абсолютно никога по време на образованието си, основно, средно, висше, не съм имал сериозни проблеми, освен със заместник ректора на ВИСИ – ченге, което непременно искаше да ми обръсне брадата! Хубавото беше, че не помнеше физиономии, и винаги ме предупреждаваше като за първи път.  Така си останах с брада, та до днес!

Искам да кажа, че никой не е съвършен! Аз – най-малко.

*****

Следването си беше голям купон! Като изключим първата година, в която не смеех да си отворя устата пред всичките тия страхотни ерудити – мои колеги в архитектурния, които знаеха дори, че Николай Павлович не е руски, а  български художник, баси, знаеха , че Иван Мърквичка е чешки художник нарисувал как ирландският журналист  Джеймс Баучер играе в кръчмата българска ръченица, защото е живял в България, но е роден и умрял в Чехия, знаеха кой е „…моят приятел Франк Лойд Райт!. .“[17], знаеха кой е този и кой е онзи, за които аз още нищо не знаех и трябваше да наваксвам, един от тях знаеше дори правилата за тенис на корт и търпеливо ни ги обясни, една праплеменичка или правнучка на фамилия Бурови, имаше ролков магнетофон и винаги нови записи, предимно френски, но и английски, които слушахме на едно страхотно таванче някъде в центъра,  беше  и сигурно все още е невероятно момиче, друг например имаше освен себе си още трима братя идиоти като него и друго таванче някъде около халите, в което крояхме планове – как да приложим в текущата вечер убийствено си чувство за хумор и идеи за всичко идиотско, което никога няма да ви дойдат  на ум,  докато не го усетите на гърба си… освен това – страхотни мацки,  а срещу тях – ние! Гора от стомана…

Участвал ли съм съм, не съм ли участвал – не помня подробности… Аз тогава се адаптирах  от селото, през града, към столицата! Правех усилия всеки Божи ден. Защото Столицата ме искаше, макар че още не го знаех.

Преходът от Нищо към студент в Архитектурния във ВИСИ е нещо, което е непосилно за хора със слаби нерви и кльощава физика, но абсолютно фасулско за мен! Просто трябваше да помълча година и нещо. После всичко се оправи, освен мангизите, с които живеех всеки месец, които бяха много скъпа, но недостатъчна за мен константа!

Тогава майка ми всеки месец като по часовник, около десета дата ми изпращаше 30 лева.  От тях. 15 лева за наем, и 15 лева за купоните в стола, за да не умра от глад. За останалото се грижех аз. А останалото беше някаква дрешка, някоя книга, кино, водка, и да ви кажа, справях се някак си. Първо се хванах да мия чинии в студентския стол срещу храна без пари, но не издържах дълго. После отидох да живея в студентско общежитие в Дървеница. Издържах една година. После разбрах от Остап Бендер, че съществуват достатъчно много и достатъчно почтени начини да се изкара някой и друг лев. Много от студентите-чужденци имаха сериозни затруднения с чертане, перспективи, детайли, но пък имаха пари, някои даже и долари. Много учреждения, заводи, фабрики и институти имаха остра нужда от агитационни материали, портрети на вождове, лозунги, плакати, а им се свидеше да плащат на истински художници… С Красо заехме тази ниша…

*****

Започвам да се усещам като господар на Времето! Не на Времето въобще и в неговия абстрактен смисъл. Защото Времето като такова не съществува извън Разума. То не е и необходимо извън разума. Само на Разума му е необходим часовник, за да подреди във Времето загубените големи и спечелените малки  битки с Простотията. На Живота въобще, който е зашеметяващо красив и безкраен в своето многообразие, хармония, звуци и багри – Времето, Календарите, Историята, Еволюцията, Революциите, са напълно безинтересни, излишни и ненужни, освен за  скромния ни човешки Разум,  доколкото този чисто човешки феномен присъства в нашето всекидневие. Защото единствено човешкият Разум може да се разхожда абсолютно  безотговорно във Времето. На Времето пък въобще не му пука за нас…

Времето ни се ниже край нас като отминаващи брезови горички край прозорците на летящ съветски влак из руската безкрайна пустош, за който ще ви разкажа по-късно.

Та, искам да кажа, че Времето има смисъл единствено за Разума и живите разумни в Него. Смисълът на Живота е в живите хора! Само те могат да променят нещо. Само живите могат да помнят мъртвите и да им дават още живот. Само живите могат да са умни, глупави, интелигентни, знаещи, можещи или ославитрифоновизирани, очалгаросани, охибридизирани, орусофилчени, ославянчени, опатрЕотчени, одупени и опутени също… И аз, и Времето сме отдавна напълно наясно с отношенията си, с огромните мои задължения към Него, и никаквите Негови задължения към мен. Имам моменти, в които посрещам всяка секунда като последна. Не, не страдам от фатална болест, не съм на смъртно легло, просто знам, че в отношенията между мен и Времето, тази възможност е част от неподписания ни договор! Апропо, всички договори с Времето са безсмислени.

Някои се страхуват от това прозрение. Аз не се страхувам.

Защото ние сме и Времето…

*****

В София пристигнах като образцов провинциалист, факт, с който бях абсолютно наясно. Бидейки „…гол, бос, лишен от имота…“, какъвто никога не съм имал, някак си ми беше ясно, че нямам никаква друга пътечка, освен да стана архитект. А аз и не съм искал! Толкова беше гот да съм студент във ВИСИ-то, направо нямам думи! Много скоро ми стана ясно, че трябва категорично не да пренебрегна социалната,  материалната, а бих казал и чисто образователната разлика между мен и останалите ми колеги, а да я преодолея, достигайки ги. Защото те бяха с няколко години и значителен културен багаж пред мен. Почти всички знаеха езици. При това, бих казал – превъзходно, от езикови гимназии. Но да се върна към следването. Пропуших и пропих (умерено) в първи курс. Нямате представа какви колежки и колеги имах! Може да е имало някаква дистанция между тях и мен, не знам, но само ако аз съм я поставял. Толкова млади, готини, красиви, пълни с идеи, майтапи, някакво скрито уважение един към друг, днес просто не мога да си го обясня, но нямам нито един лош спомен от това време! И само за година-две  се справих с този проблем! В началото мълчах. Мълчах едностранно и непоколебимо. Мозъчето ми казваше, че точно това време, в което съм, е време за слушане, за разбиране, за адаптация, за наваксване, за справяне с диалекта си, и аз се сниших около себе си, не закачах други хора, започнах да разбирам къде ме е хвърлила Съдбата! После изведнъж се дипломирах, сиреч завърших Архитектурния, ама това не е кой знае какво! По онова време, когато учех в него, беше известна максимата: „И магаре да вържеш пред ВИСИ-то, за пет години и то ще стане архитект!“ Е, не е съвсем така, да си призная, но следването ми беше изключително приятно!

Понеже съм момче от село, наивно и простовато,               приемам абсолютно всичко на този свят изключително сериозно. Което от своя страна значи – със страхотно чувство за хумор! Все пак съм от габровско, и съм работил в самото Габрово по разпределение почти пет години. Някой път ще ви разкажа… Много е забавно да живееш в Габрово, когато си на 25…

После, както вече казах, неочаквано дори и за мен самия се дипломирах, въпреки че бях много прилежно, умно, пушещо, пиещо (умерено) и зяпащо по готини мацки  момче. Разпределиха ме в Габрово. Самият арх. Коев дойде до София, повика ме да си говорим, и каза, че ще ме вземе в Районна проектантска организация Габрово, чийто директор е в момента, и до края на живота си беше. Естествено беше комуноид. То други тогава не ставаха директори… Абе и днес май е същото!

Най-страшното беше, че заедно и въпреки дипломата си, не разбирах нищо от Архитектура!

 

 

*****

С Красен Андреев бяхме в една група,  Доля Калаора – в друга. Всеки архитектурен випуск  се делеше на четири групи с разминаващи се  програми за упражнения и събиращи се за лекции. Оказа се, още при първия ни случаен разговор, че аз съм от дърводелското училище в Трявна, а Красен – от дърводелското училище в София.  Това беше достатъчно, за да ме покани на една екскурзия до Щъркелово гнездо на палатки, където и когато ме запозна с брат си Чавдар, приятеля на брат му от бебешки години Димитър Шкембов (Шкембо) и бъдещата Шкембова жена Надка. Това е 1965-та. В следващите десетилетия сме ходили в този и доста по-разширен състав безброй пъти на екскурзии по планините,  по морето. До днес, повече от половин век по-късно сме си  същите приятели.  Не си искаме пари назаем, не се месим у личните си животи, просто се обичаме! Та за Красо. Някъде във втори курс, стана някаква неочаквана за всички останали свалка между него и  Доля Калаора. Красавица! Само да и видите очите! Братче, потъваш в тях и се давиш. Освен това, майстор на спорта по художествена гимнастика  от активната състезателна епоха на Нешка Робева, Мария Гигова и Румяна Стефанова. Когато ходи – плува на три пръста над земята… и над водата също! Второто го видях го с очите си в „Ат лиман“[18]! Вярно, че бяхме на по два-три „облака“[19]

Но далеч преди това, във ваканцията между първи и втори курс, отидохме на „практика“, обяснено е – а рисуване в Трявна. Не знам, дали някой е очаквал да го поканя в къщи, може би да, защото си беше редно, но аз не поканих никого. В къщи беше нещо не съвсем, но много близко до мизерия. Баща ми лежеше парализиран втора година след трети инсулт в една от стаите, които бяха в същност една стая и една полустая с размер на килер с осветление от прозорче към стаята. Имаше още полутъмна кухня осветена от към шивашката работилница и нещо като затворен чардак на малко по-високо ниво, където беше шивашкият тезгях на баща ми, „Сингера“,  и втора мивка. Третата беше на двора срещу кенефа. Нямаше как да поканя когото и да е у дома. Нямахме и пари за такова нещо. Премълчах тази практика. Но около две или три години по-късно, пак през лятото, с Красо и Доля на връщане от морето минахме за няколко дни  през  Трявна, бяха у дома, запознаха се с  баща ми, майка ми, спаха  у брат ми Райчо, беше страхотно!

Някъде по-късно, но само че в София, аз го закъсах със сливиците. Винаги това ми е било страхотен проблем. Изкарвах по една гнойна ангина с висока температура поне два пъти годишно – една зиме и една лете. Може би бях между трети и четвърти курс.  Дърто магаре. Доля, досещате се е еврейка, и като каже нещо, то няма как да не стане. А тя каза, че трябва да си оперирам сливиците. Имала връзки, леля и е старша сестра в отделение УНГ във втора градска, а доктор Пандурски е един от корифеите по  УНГ между софийските лекари… и ето ме във Втора градска, зейнал срещу доктор Пандурски, той ми бърника из гърлото, аз му блъскам ръцете, той ми казва нелицеприятни думи, после оставам без сливици и на ръцете на майката на Красо, леля Лавра.

Сега малко по-подробно за семейството Андрееви, което аз донякъде познавам.

Бащата на Красо и Чачо (това е Чавдар), е Андрей Андреев (за всички, които го познават –Андрюхата). За мен – чичо Андрей. Най-усмихнатия и добронамерен човек, който можете да си представите.  Преди девети е работил за железниците и е писал за кооперациите. Мога и да бъркам, но Красо ми показваше списания от тогава със статии на Андрюхата. Та Андрюхата, както си е усмихнат и невероятно добър, една сутрин тръгнал  в командировка към гарата … и се върнал след повече от година и половина от Белене! Защо – никой не знае. Аз поне не знам! Но познавам Андрюхата!  Ако някой иска денят му да е усмихнат и щастлив, просто трябва да срещне Андрюхата някоя сутрин на път за кафенето на операта! Достатъчно е поне веднъж да срещнеш Андрюхата, за да си усмихнат до края на живота си…

Майката на Красо и Чачо е леля Лавра. Не знам цялата ѝ история, аз и на Андрюхата не я знам, просто пиша това, което знам. Жена, за която Животът е нещо, което трябва да се владее винаги и при всички ситуации.  Пълен антипод на Андрюхата, но Животът знае какво прави. Младо момиче, почти дете, на 14 години,  баща и я изпраща  да учи в Германия. Връща се и се намират с чичо Андрей. И тя заработва  за железниците. Железен човек! И до днес не ми е ясно как при такава мощна и организирана майка са израстнали отворените към Живота, купона, приключението, авантюрата и всичко останало образи, като Чачо и Красо! Но той, Животът, май че точно за това е красив!

Много ги обичам всички от това семейство. Аз съм току що опериран от сливици. Боли ме всичко преди и след носоглътката. Не мога да преглъщам. Не мога да говоря. Не мога нито да плача, нито да се смея. Все пак съм дърто магаре, някъде на 23. Лежа във вестибюла в апартамента  на Андрееви. Страдам, всичко около гърлото ми е огън, жар, и майката. В този момент се прибира Чавдар, пълен с какво ли не, и започва да ръси невероятни смехории! Смешни до насиране. Не мога да се смея, болката в гърлото е ужасяваща. Не мога и да се насера, усилието за това също минава през гърлото. Нищо не мога! А Чавдар се юди пред мен, от тогава го обичам два пъти повече! Ако беше избрал актьорството вместо металургията, със сигурност щеше да стигне до холивутите… А с металургията се пенсионира „само“ като  професор в БАН…

Оживях , въпреки Чавдар! Благодарение на леля Лавра, която тогава го изгони от стаята…

Леля Лавра беше змей в къщата си! Както се полага за всяка истинска  Жена! А леля Лавра беше! Майката на Чачо и Красо! Беше готова да убие за тях! Добре, че не ù се наложи…

Та така се спасих след операцията… Абе, много ги обичам всичките! Страхотни Човеци!

*****

Първият ми ден в Районна проектантска организация Габрово, беше на първи септември 1970-а година. Заплатата с която започнах беше 105 лева. Всяка сутрин пътувах с рейс от Трявна до Габрово и вечер се връщах. Купонът за обяд беше около 70 стотинки до един лев за три яденета. Билетът за автобуса беше 60 стотинки във всяка посока. На ден ми трябваха минимум два и двайсе, ако не пиех кафе, не ядях кифла или не си купувах цигари. Обаче тогава пушех.  Майка ми беше с 57 лева обща с баща ми пенсия, с която ме издържаше пет години докато следвах. Спомням си следния случай:

Беше още преди да получа първата си заплата, сиреч, никакви собствени средства. Майка ми всеки ден ми даваше за рейс и купон за обяд, закусвах в къщи, вечерях в къщи, в Трявна. Но един ден нещо ми се обърка и нямах шейсетте стотинки за билет за автобуса до Трявна. Още не познавах никого, освен това винаги съм бил изключително глупав и горд, за да поискам от някого назаем… и след работа си тръгнах пеша за Трявна, просто нямах никакъв друг изход. Между Габрово и Трявна са около 18 километра, половината нагоре до Сечен камък и село Торбалъжите ( от което се спуска страхотно готина пътечка през гората до Боженци в ниското). А Сечен камък е известен с това, че около девети септември там са убити, но и до днес май с неоткрити гробове, няколко човека от района, между които и попът на село Енчевци[20] , на когото изродите комуноиди[21] са му скубали брадата косъм по косъм, докато я свършат, през което време са го  били, а накрая – и убили…  Та тръгнах си аз пеша, в началото пътят е почти хоризонтален или с много малък наклон, излезнах от Габрово, което не е малко разстояние, минах през много дългото село Жълтеш, след което започва истинското нагорнище до Сечен камък, когато зад мен чух приближаването на мотоциклет.  Както казах, глупав и горд, не се обърнах, не вдигнах ръка, но мотоциклетът спря до мен.

-Ти до къде? – попита мотоциклетистът. Тогава се обърнах, и видях, че това е Иван Бургата…

*****

Иван Бургата беше циганин. Живееше заедно с жена си в едноетажната пристройка на нашето жилфондово жилище в Трявна, към което се бях запътил от Габрово. Винаги е имал мотоциклет, а аз го познавах от няколко години.  В някакъв вътрешен свой порядък периодично се напиваше и биеше жена си, стигало се е до там да викаме милиция, но в промеждутъците беше свестен и разбран. Мечтаеше да си построи собствена къщичка, и успя да струпа едноетажна кирпичена естествено незаконна къщичка извън града, на една поляна между  Трявна и Хитревци, но по планинската пътека, а не по асфалтирания път, без ток, без вода, без канализация, но негова, която после са му  съборили… Но това, за което ви пиша, е преди това. Като студент веднъж получих писмо от майка ми, в което имаше и един лев с обяснение, че този лев ми го праща Иван Бургата…

-Хайде, качвай се – ми каза Иван Бургата, той не ме попита нищо, аз се качих, и след десетина минути си бях в къщи…

Няколко години по-късно научих, че е умрял. Не знам как и от какво. Много важно нали? Един циганин повече, един циганин по-малко – на кого му пука?

На мен ми пука! Не успях да му върна онова безценно за мен левче! А и той нямаше да го вземе…

Не мога да отмина циганина Иван Бургата от Трявна! Длъжник съм му…

*****

Габрово е страхотен град с невероятни хора. Разпределението ме хвърли там, обаче в онези времена, това да те хвърли някъде нещо или някой си беше практика преминаваща в правило. Архитект нямаше какво да прави в Трявна, Районна проектантска организация Габрово много ме искаше чрез директор арх. Коев, и ето ме там. Вече ви разказах за първите си дни и Иван Бургата, съседът от Трявна.

Най-невероятният човек в Габрово беше Вачо Бачо. Също архитект с извинение…

Истинското му име беше Иван Нанев, и много обичаше да пие турско кафе с коняк (поотделно) в работно време! А на мен малко ми трябваше…

Пиехме в „Лаос, Глинените гърнета“ в градинката срещу ГУМ (Градски универсален магазин), или точно до часовниковата кула срещу халите, или на някое друго място, вече се дезориентирам. Педесе грама Слънчев бряг и кафенце турско, което е виетнамско.  Така започнах да ставам архитект! Вачо Бачо беше не много леко пълен, чаровен, усмихнат, сладкодумен, много готин. Когато след време му разказах за случката с Иван Бургата, той ми каза – „Ами като си глупак и не си отваряш устата!“.

Беше беден като всички български интелектуалци по онова време. Вярваше в тотото, и играеше редовно. За тотото и Вачо Бачо ще ви кажа след малко. Сега за архитектурата!

Вачо Бачо беше блестящ архитект. Аз, току що тръгващ по тази пътечка, но със сензори, отделящи боклука от истината, го усетих веднага. И то, защото на един архитектурен съвет, на който се гледаше мой проект, пълен с несъстоятелности естестевено, на който се опитах да се оправдая с краткия срок, той кротко каза:

– Ти проектираш къща, в която ще живеят хора след двадесет, след петдесет, след сто години!  Ако тази къща е лоша, никой от живеещите няма да го интересува колко време си имал, за да я проектираш! Такива като нас просто нямаме никакво оправдание освен своята неопитност или своята некадърност|“

И ме закова!

Никога повече не съм използвал времето като оправдание за моята неопитност! Започнах да трупам опит… Защото Архитектурата е страхотна комбинация между спесифичен усет за единство и хармония между форми, обеми и съдържание, цветове, пространства, професионализъм, технологии, много знание,  интелигентност, информираност и опит, който ти дават пътечката между тях! Трудно е да си Архитект! Особено за такива като мен…

С Вачо Бачо станахме страхотни приятели, но да ви кажа и за спорт тотото:

Една събота Вачо Бачо, както винаги, си попълнил тройния фиш. Тогава имаше само един тираж с две тегления седмично –                в неделя. Троен фиш, с едни и същи числа, класика. В неделя гледал тегленето. Улучил три по 5+1, което тогава беше по 15000 лв за всяко!

Вачо Бачо гушна 45 бона, това бяха страшно много пари особено за архитект, върна си всички належащи заеми, проектира и си построи  много готин апартамент (в същност проектира цялата жилищна кооперация) почти в самия център на Габрово малко в ляво, и създаде, или поне потвърди старата житейска сентенция, че: „Парите не са най-важното нещо в живота на човека, особено ако ги имаш!“ После парите му свършиха, както всички готови пари, но нас това не ни е работа! Беше втори съпруг на първата си съпруга Мими, изключително интелигентна и чувствителна жена, която и днес си живее там, в почти центъра на Габрово, синът ѝ от първия ѝ брак Вили, днес утвърден художник, който говори за Вачо Бачо като за приятел и роднина, дъщеря им, май беше Милена, за която не знам нищо, но това не значи, че животът не я е завъртял и нея, такива ми ти работи, обичам Вачо Бачо! Светъл, излъчващ човек! Отдавна е от другата страна…

*****

След девети септември 1944-та година, чувството  за хумор в България беше забранено. Това автоматично означава, че интелигентността в България беше забранена. Интелигентността просто беше жестоко убита, Райко Алексиев е нейният образ. Образът на убийците му са Лев Главинчев, Георги Боков и Крум Кюлявков. Но не само те! И гошо тарабата, и сталин, и коминтерна, и наивните  западняци, които продължиха войната си срещу Япония, но подариха „победата“ на СССР!

Та чувството за хумор обхваща всички човешки дейности и области, а и всичко останало! Чувството за хумор е невероятно удоволствие, дар от Бога, който ти позволява, дава ти карт бланш да се шегуваш почти винаги и почти с всичко, въпреки сълзите в очите, свития на топка стомах и думкащото като тъпан сърце. То ти обяснява всички фаталности, всички проблеми, всички идиотщини, просто ти обяснява Живота с усмивка!

Може животът ти да не е усмихнат, но ако ти в това време си, значи имаш най-ценното човешко качество от тази страна на чертата!

Чувството за хумор!

Това е дарбата да приемаш Живота от неговата светла страна, защото Животът има и тъмна, това е удоволствието да вкараш идиотщината в анекдот, това е да виждаш винаги изхода, а не безкрайния тунел, обожавам собственото си чувство за хумор, с което ме е дарил Бог, иначе сега и тук нямаше да ме има, тази хипотетична книга също!

Обаче ме има и продължавам да пиша…

Като отделя „фаталните изходи“, както ги определя Висоцки, всичко друго съм приемал, приемам и ще приемам с чувство за хумор! Здраво, непоклатимо, балканско-шопско, българско, лично мое чувство за хумор!

Забелезàл съм, както се произнася във филма „Оркестър без име“, че колкото пò-ми е тежко, толкоз съм пò-усмихнат! На пук на душманите, както се казва…

Защото знам, че нищо не може да вкисне повече комуноида от моята усмихната физиономия!

*****

Апропо, Вуте ми е личен приятел… Та той веднъж ми каза:

„Писàнието, Белчè,  е апсилутно личен вапрос! У них не мое да се меша даже и сàмиот Автор!“

*****

Комуноидите винаги са ме искали. За пръв път капитан Нихичов, ротният в казармата, Стара Загора, в ляво от пивоварна Загорка, гледано от портала на поделение 55130,  ми предложи да стана член. Овъртях се около обяснението, че още не съм готов за такава чест. После в Архитектурния  също ме пробваха. Ползвах същото си несъвършенство. В Районната проектантска в Габрово, където, ако сте чели внимателно, вече съм по разределение, ведомственият партиен секретар, ВК инженер, да го наречем Върбанов, веднъж ме сгащи при стълбите и ме попита – „Бе ти защо не станеш партиен член, и апартамент ще ти дадем, и в професията ще растеш…“ Рекох му, че аз, ако раста в професията, ще е защото съм добър архитект, а не защото съм нечий член, и той ме остави на мира, макар че ме гледаше като идиот. Интересното за този партиен секретар на РПО Габрово беше, че в един момент умря негов близък роднина в САЩ, и той получи като наследство 30 000 долара! Това тогава бяха много пари. Същият партиен секретар напусна РПО Габрово, хвърли си партийната книжка и се отдаде на презряното си американско наследство! Най-много му завиждаха съпартийците му от градския и окръжен комитет на Партията…

Мамка им империалистическа! Това беше неговия Тоблерон… Спечелиха го от раз!

Като си помисля, цяла България, освен висшата комуноидна сган, по онова време нямаше никакъв друг изход, освен от Там да ти се падне Тоблерон или тук – шестица от тотото!

Не знам дали разбирате и отчитате безусловния факт, че Животът не се интересува от нас. Пролетта не се съобразява с тато, кака, бат Бойко! Дори със самия Маркс не се съобразява. Ако сте достатъчно помъдрели, вече може би сте разбрали, че не ние сме подарък за всяка Пролет, просто всяка следваща Пролет, ако доживеем до нея, е подарък за нас, живите! Животът е подарък! Тук сгреших! Животът наистина е подарък, който е страхотна, но и страховита отговорност!

После комуноидите продължиха да ме пробват и в Главпроект. Няколко пъти. Но Главпроект тогава беше невероятно място! В Главпроект беше позволено да си добър, блестящ, даже невероятен архитект ( тук категорично се дистанцирам от последните две категории!), инженер, без непременно да си комунист! Което не означаваше, че може да си Генерален директор, директор на дирекция или дори началник на отдел, ако не си член!  Или поне голяма  членка…

Слава Богу, разминах се! Няколко пъти бях на ръба, но само като си представях, че всяка година се откриваше нова „Партийна учебна година“ за всички „членове“, че ще съм длъжен да присъствам на всички партийни събрания поне веднъж на две седмици, да гласувам и приемам Решения на Партията им, да изслушвам тъпите, скучни и монотонни тиради на разни ограничени партийни секретарчета, обясняващи ми всичко онова, което те или откровено не разбираха, или ако разбираха – просто се преструваха на партийно загрижени, всичко вътре в мен въставаше, косите ми се изправяха, стомахът ми се преобръщаше, въпреки, че аз и семейството ми живеехме твърде прибрано вътре в себе си, ако може така да се изрази безпаричието. Ми то тогава беше така – или ставаш комунист и се отказваш от себе си, или живееш някак си прибрано и трудно, но със себе си. Не се оплаквам, обяснявам.

*****

През целия си живот вървях с пълната увереност, че знам какво да правя, въпреки че изобщо не знаех как. А нямах и с какво. Вуйчо ми Кънчо, брат на майка ми, ми даде някакво старо пружинено желязно легло с дюшек, за да има на какво да спя в Районната проектантска организация – Габрово. Защото месец и нещо след като ходих пеш почти до Сечен камък и ме застигна Иван Бургата с мотора си, директорът арх. Коев се смили, и  ме настани в стаята за гости на последния етаж в проектантската организация. Стая с антре и баня. Сградата беше баш у центъра на Габрово, под Профсъюзния дом с колони и стъпала като за исторически конгрес на БКП, на един площад, на който истински сгради бяха тези на Априловската гимназия[22], на градската библиотека и на Габровския Театър. Там, естествено, беше и новопостроената авторитетна сграда на Окръжния комитет на Партията с голямото „П“ и Окръжния народен съвет, мисля, че проекти  на арх. Димитър Духтев (Главпроект), малко след него – хотел „Балкантурист“, със сигурност проект на арх. Духтев. Под прав ъгъл на площада и изброените архитектурни забележителности, след Априловската гимназия следваше общината, в която по правило при всеки архитектурен съвет се носеха крясъците и псувните на кмета на Габрово, после един от многото габровски мостове не се сещам името му, срещу моста великолепна църква „Св.Троица“, която пак ни връща на тревненските майстори-строители, (строена от Уста Генчо Новаков-Малкия , който е ученик на  Уста Генчо Кънев – Големия, който пък е построил и може би най-величествения  православен катедрален храм в България – „Успение Богородично“ във – Варна, все тревненци…), после пешаходната търговска улица в центъра на Габрово, в ляво ЦУМ, в дясно страхотна градинка с кафе-сладкарницата, в която си пиехме с Вачо Бачо коняче „Слънчев бряг“с турско кафе (което, повтарям,  беше виетнамско), кажи го всеки ден около 11 преди обед, заради което директорът на проектантската, партийният секретар и профпредседателят ни ненавиждаха официално и ни завиждаха тайно… Територията, която се опитвам неуспешно да ви опиша, се заформяше в квадрат от така нареченото „Работническо общежитие „Рачо Ковача“, надвесило се абсолютно застрашително над автентичния паметник на самия основател на Габрово – Рачо Ковача[23], спретнат у средата на мъртвата тогава река Янтра, срещу следващия Габровски мост… В това общежитие  живях по-късно, но още не му е дошло времето…  Още съм ерген…

*****

Когато завърших Архитектура във ВИСИ, бях с пълното съзнание, че нищо не знам. Това ми чувство се потвърди категорично, като започнах работа по разпределение в Районна проектантска организация Габрово. Беше невероятно вълнуващо. Още първия ден ми дадоха задача за проектиране. Идеен проект за винарска изба в Севлиево, на един тъпан място от Габрово. Казаха ми, да е с ПЕЦ-ове. Не знаех изобщо какво е това, а и да съм знаел – се е изтрило от паникьосания ми мозък. Тогава монолитното строителство беше забранено, или възможно само със специално разрешение, не помня от къде и кого. Употребата на тухли, дървен материал, керемиди, също бяха забранени, освен в специален разрешителен режим. Никакви ламперии, паркети, облицовки, хващаш някаква нормативна строителна система и пердашиш по нея. ПЕЦ-овете бяха една от тези системи, ама аз още не знаех. Не, че не бях ги учил, но тогава на кого ли му е пукало? Нейсе, говоря ви за неща, умрели преди мен. Иначе, като го знаеш, е много просто. Това са Подови Елементи с Цилиндрични (ПЕЦ) кухини, предварително напрегнати, широки 60 или 120 см, дълги от 6 метра нагоре през модул пак 60 см, май можеха и да се режат по дължина, може и да бъркам в описанието, та това беше ПЕЦ. Вачо Бачо, за когото вече ви разказах, ми го припомни. Но ПЕЦовете бяха най-малкия ми проблем. Винарската изба си е чисто технологичен обект, но това го знам днес, тогава нямах и идея какво означава това, тогава технологичният проект, който трябваше да даде всички параметри на архитектурния такъв не съществуваше, и аз трябваше да се ориентирам сам. Няма да ви обяснявам как се ориентирах, през колко библиотеки минах и колко книжки за производство на вино прочетох…слава Богу, проектът не стигна до реализация. Не, че нямаше да се справя, но за щастие разумните българи никога не са чакали от архитектите да им казват как се прави вино!

Това ви го написах, само за да знаете, че дори и на дипломиран архитект не му е лесно в началото, ако иска да стане истински такъв!

Аз нямах никакъв друг избор, а и не ми трябваше! Исках да стана архитект! И донякъде станах! Минах през всичко, през което трябваше да мина, не го търсех нарочно, то ме намираше самò, правех грешки като за световно, карах се с корифеи и кметове, с директора Коев в РПО- Габрово, вършех си работата както съвестта ми казваше, после жена ми Доля, ме екстрадира в София! Щото тя беше от там. А аз и без това съм си от никъде… Трявна, Вонеща вода, Търново, Габрово… защо не и София?

Докато работех по разпределение в Габрово, първо живях в Трявна, това ви го описах около Иван Бургата. После на последния етаж в Проектантската, навярно не би било много романтично да вкарваш мацки там, което никога не съм правил,  но на моята памет не може да се разчита. Там ми идваше уж на гости бъдещата ми съпруга Доличка, от София. После се оженихме и заживяхме в една стая с баня на четиринайсетия етаж в общежитието „Рачо Ковача“. После, като ни се роди първия син, се преместихме  в нещо като апартамент от две свързани такива стаи  на същия етаж. После директор Коев ме пусна да си ходя четири  месеца преди края на разпределението, защото вече много добре знаеше, че щом съм казал, че си отивам, значи си отивам. Голям съм инат!

*****

РПО Габрово, скоро след постъпването ми. Вика ме Шефът на отдела – архитект Раев, дава ми една папка със задание за проектиране и съпътстващи го документи и ми казва: „Прочети го и след половин час слез, на входа ще те чакат инвеститорите, да те заведат да огледаш мястото и ако имаш някакви въпроси да си ги зададеш.“

Отивам си в стаята, прочитам, гледам си часовника и слизам на входа. Там стои някакъв човек. Стоим си двамата. Минават десет минути. Минават двадесет. Наближава половин час и аз се осмелявам да питам:

-Вие да не чакате за този и този проект?

-Да – отговаря за него чакам.

-Ами да тръгваме – казвам – и аз съм за него.

-Само да дойде архитектът и тръгваме – рече той…

Смях…

 

*****
Това, по което ще познаете, че вече започвате да навлизате в „здрача на професионалистите“, са псувните! Псувни енергични, интензивни, наситени с майки, входни и отходни отверствия  (жълтите павета тогава все още не бяха влезнали в употреба), всички видове екстременти, домашни любимци, членове, предимно от женската страна, но не само, на цялото родословие и няколко съпътстващи ги по прàва и съребрена линия родословия също. Псувни с богато, разноцветно, ароматно, понякога вонливо и плод на вековни творчески усилия съдържание. С тези псувни, съответният „професионалист“ доказва колко не си прав, колко  зазмуцан, смотан, безсмислен, незнаещ,  неможещ и незначителен си ти, и обратно, колко е прав, òправен, смислен, знаещ, можещ и значителен е съответният началник!

За пръв път се срещнах с този национален по форма и социалистически по съдържание феномен, в Габрово.  Проектант, все още не смея да се определя като архитект, с 2-3 години стаж, бях направил идеен проект за разширение на габровската Бърза помощ, която пък се намираше в съседство с училище.  Проектите тогава се докладваха от проектанта на технически съвет на общината, председателстван от съответния кмет. На съвета, като гост, присъстваше и представител на някакво централно архитектурно ведомство, бог на всякакви нормативи за проектиране, нещо, което аз не бях. Та този нормотворчик, казвам го с уважение и без подигравка, заяви, че проектът е несъстоятелен, защото еди коя си точка от еди коя си наредба, не разрешава сграда на Бърза помощ да е по-близо до училище от някакъв минимален сервитут, за който тук не достигат няколко метра.

И тогава се започна! Набързо беше разконспирирана пълната ми неграмотност, че не може ТОЙ, КМЕТЪТ да мисли за всичко, че е ограден от некадърници, в това число и проектанти, споменаха се нечии майки, като начало – неадресирано, представете си, аз – врагът на габровската селищна система надвесила се над мен с цялата си кметска мощ, смачкваща ме, обясняваща с мен и менеподобните ми цялото човешко безсмислие… докато не станах, учтиво изчаках кметът да спре, за да си поеме дъх, и привидно спокойно казах: „Възможно е да не съм догледал съответния норматив, за което моля за извинение. Искам само да поясня, че този проект е направен по задание за проектиране, подписано от главния архитект и кмета на общината, които също, и дори много по-добре от мен би трябвало да знаят въпросния норматив, и да не трошат време и пари за предварително обречено на провал задание за проектиране, което пък е задължително за мен, идвайки от тях. И тъй като не искам да обсъждам тяхната компетентност, ви оставям да си изясните този въпрос в тесен професионален кръг.“ И си тръгнах… Преди да отворя вратата за да излезна, ме догони репликата на кмета: „Ти няма да свършиш добре, колега!“. „Не ме мислете мен – отговорих – мислете как ще свършите вие…“, и си излезнах. Излезнах си външно намаано, нахакано, гордо и дори надменно… а вътрешно смачкан, унищожен, анихилиран, обезцветен, несъществуващ…

Псувните догонваха треперещите ми като архитектска душица  ръце и крака до третата пряка по пътя към Проектантската. Въпреки, че там няма нито една пряка,  Априловската гимназия е…

От тогава авторитетът ми в Габровската община скочи главоломно… Въпреки, че не бях прав.  Бях длъжен да зная! Обаче след този случай, дори  и кметът започна да ме гледа без повече да псува…

Имам и много по-убедителни и тежки срещи с този войнстващ „професионализъм“, но доста години по-късно.

*****

В Габрово се ожених. В същност ожених се в София, но докато бях на работа в Габрово. В Габрово се роди големият ми син Мартин, в Габрово проходихме –  той в Живота, аз – в Архитектурата. Той – много по-успешно. Живеехме на 14-ти етаж в работническото общежитие „Рачо Ковача“ построено над паметника на Рачо Ковача насред Янтра, и реката, поне тогава, течеше като вълшебната река от приказките, всеки ден оцветена в различен цвят, според  цвета на текстила произвеждан от фабриките нагоре по течението. Реката беше абсолютно мъртва! Ни риба, ни жаба… само стон… Обаче в Габрово живееха и днес живеят страхотни хора! Жена ми, 21-годишно софийско баданарче тутакси забременя понее съм пич,  роди ни Марто, по градинките се сдоби със страхотни приятелки, в „Добри Карталов“, където започна работа – със страхотни колежки, живеехме сами, всяка седмица ходехме до Трявна за да помогнем на майка ми да изкъпем и избръснем баща ми, първо само двамата, после заедно с Марти, получавах заплата (вече) като групов ръководител от 125 лева, наемът ми беше между 50 и над 90 лв. на месец според сезона, и изобщо не се справях! Поне по нормативно честен път беше невъзможно. А нечестният – много труден, ако си балък като мен… Спомням си следния случай:

Както винаги, семейството сме без пари и със всички възможни заеми от колеги  и всички други почтени места. В този момент, незнайно от кого насочени, идват при мен, ама „…двама, винаги двама…“[24]  за да се следят един друг, и ми предлагат срещу заплащане на ръка да направя проект за нещо си. Освен това и двамата са общински, сиреч официални служители, на които „някой трети“, разбирай председател на народния им съвет, им е възложил да намерят проектант, който да направи проект за ремонт и реконструкция на читалището в с. Върбаново (Царева Ливада), на което двете надлъжни външни фасадни стени  са започнали да се раздалечават една от друга и има опасност да се разрушат. По техни си причини не искат да минават по официалния начин, но са готови да си платят за услугата без изобщо да се притеснявам. От тогава, когато някой ми каже, че няма защо да се притеснявам за нищо, веднага започвам да се притеснявам за всичко!

Следва тежко архитектурно и конструктивно заснемане на сграда, която е поне на 50-70 години, определяне на причинита за деформациите, сериозна работа с инженера – конструктор, помня, че тогава  предложих  решението – освен подмяна на покривната конструкция, да прихванем двете външни надлъжни стени на читалището със система от контролирано напрегнати стоманени  обтегачи ванти (въжета) законтрени от външната страна на фасадите в стоманени профили, и такива ми ти работи, да не ви товаря, за мен и за конструктора това бяха десетки съгласувани часовникарски детайли, бях почти горд от себе си, докато…

…докато не ми позвъниха по телефона и ме поканиха утре, в толкова часа, да си поговорим еди къде си. Тогава, при такива покани не се питаше нищо. Нито кой, нито защо, само къде е това еди къде си…

Разбира се, веднага си признах всичко, в смисъл, че съм искал да взема едни пари, срещу почтено свършена работа! Дори вече ги бях взел, и бяха 250 лева!!!  За Общината вероятно са били нищо. За мен бяха животоспосяващи. Посъветваха ме да ги върна и нещата няма да имат лошо развитие за мен. Разбира се, приех да ги върна. Взех ги от подобен друг обект, за който още не бяха ме хванали, или по-скоро – не са искали да ме хванат, щото не е бил общински.

По това време, и доста години след това, пари проектантите можеха да вземат освен като заплата по трудов договор – ако проектират чрез САБ[25] или чрез НТС[26]. САБ удържаше 50%, а НТС 60% от хонорара. Данъците отделно. Това бяха регламентираните начини за оживяване.

Никога не съм разбирал и не разбирам – защо при т.н. социализъм ни беше забранено да вземаме (не само на нас, на лекари, инженери…) пари за нещо, което честно и професионално сме извършили!  И трябваше да се чувстваме едва ли не престъпници за това, че сме имали смелостта и нахалството да го направим!

А читалището в Царева Ливада, поне тогава, си остана в полуразпад. Не знам как е днес…

*****

Разбира се, това не е книга – пътеводител за прохождащия архитект. Всеки архитект, ако е истински архитект, прохожда различно, и е пълен въздухар и тъпанар, ако си представя, че за тази работа има вече разработена схема, която ще прочете тук или някъде другаде! Освен това, извинявайте,  Архитектурата е изключително важно нещо в моя живот, но не е единственото!  Аз просто съм привилегирован! Архитектурата ми беше букварчето, от което си изковах бастунчето, за да докуцукам до вас и себе си! На бас, че не сте ме разбрали! Ми то и аз не се разбирам! Иначе е адски скучно…[27]

Това, което си знаех от малък е, че съм прецакан, сиреч каквото и да се натопорчи срещу мен, трябва да се оправям с него сам, щото просто няма накъде и кой друг. А непрекъснато пред мен се изправяха най-различни неща. И аз се справях с тях кога без загуби, кога с рани и провали. Е, честно казано, рани имаше, но провали – не!

*****

Сами разбирате, че пътят от село Вонеща вода, през някогашна Трявна, Габрово до чакащия ме някъде в бъдещето неизвестният, неясен и митичен  Тендер по ФИДИК е дълъг и случаен! Мотая се по този път вече почти четиристотин години и не ми е омръзнало. Напротив, щом пиша за това, вероятно има някакъв скрит смисъл, който, да си призная, изобщо не разбирам. Ама аз, ако разбирах всичко, изобщо нямаше да пиша.  Правя го с плахата надежда да разбера защо го правя. Моят проблем е, че съм адски любопитен! За мен нищо не е безсмислено! Освен комунизма… А живеех в него.

*****

После започна моят Софийски и Главпроектски период. В дирекция „Типизация“.  Тогава т.н. проектантски институт със странната и неразгадаема абревиатура (КНИПИАТ към ЦНИПЕТУГА) работеха над 1500 проектанти, разделени в няколко не много тясно, но все пак профилирани донякъде дирекции.  Директор на големия Главпроект – Янка Партизанка, или съпруга на партизанин.  Директор на дирекция Типизация – бивша партизанка или съпруга на бивш партизанин. Красо и Доля Андреева, вече работеха в Главпроект.  Доля в Градоустройствена дирекция, Красо в Типизацията. Красо вече беше минал през ШЗО – Плевен, после в ПРОНО – проектантска организация на народната отбрана, а Доля си го чакаше в Главпроект. Аз през РПО Габрово, та също до Типизацията.  Красо и Доля освен, че са ни кумове, винаги са ми били страхотна опора и приятели! Дано и аз понякога да съм им бил полезен поне с нещо малко!

*****

Силата на комунизма е в неговата пълна абсурдност. Абсурдност, пред която просто онемяваш, а ако случайно не онемееш – или трябва да го възхваляваш, или да умреш. България е пътечката по която трябва да минете, за да разберете наистина този факт!

Хиляда деветстотин тридесет и девета година, България е била една от най-богатите, развиващи се, произвеждащи, контактни държави в Европа. Само десет години по-късно, е точно обратното! Ами от пет години я управляват комунисти! Съветски комунисти, да сме точни! Какво значи комунисти? Някой задавал ли си е този въпрос? От къде идват комунистите, кого са спасили от гладна смърт, къде и кога са създали просперираща държава, кога са създали икономика, стабилност, бъдеще, вяра, надежда, любов, прости нещица, но къде и как? Може ли някой да ми ги опише, макар и хаотично, несистематизирано,  в Куба, в Северна Корея, Венецуела, в Унгария, Чехия, Полша, Румъния, България, Украйна, Молдова, Беларус, азиатските съветски републики, в част от тях ние, Авторът сме били, знаем как е и не можете да ни излъжете, в самата Русия?

Наистина съм разцентрован! В цялата измислена или истинска руска история не съществува нито един акт на съпричастност с останалото човечество!

Нали сте наясно, че Русия е нещо различно от останалото човечество?

Знам от себе си, от пуберските си години, когато бях нещо като Русия, че да се противопоставяш на всичко и на всички не е белег за могъщество, а дълбаещо те неосъзнато, но могъщо  чувство за абсолютна малоценност!

Това убийствено чувство за малоценност те принуждава да си измислиш някакъв свой свят, построен по твои собствени мерки. Да си измислиш несъществуваща История. Да си измислиш велика култура. Да си измисляш чутовни геройства. Да си измислиш велика наука и да я напълниш с измислени учени и откриватели. Да извършваш чудовищни престъпления, недопустими в останалата част на света. Да си създадеш идеология и религия, които служат на тези престъпления и ги оправдават. Съдебна система, която ги опрощава и дори поощрява. Образование, което създава фанатизирани образовани неграмотници. Здравеопазване, което създава болни хора. Армия, оръжие, военна доктрина, базирани на агресия към целия свят, не на отбрана на собствената територия, която никой не заплашва.

Чувството за малоценност на Русия, което е безспорно, иначе нямаше да дрънка ядрено оръжие, означава само едно – тази държава не е порастнала, вдига си крачето, в като в „Автобиографията“ на Бранислав Нушич, и повтаря: “Аз пък имам нови ракети!“

Ми да си ги пъхне отзад!

*****

Понеже наистина вече не знам на колко съм години, искам да ви призная, че никога не съм имал мечти в онзи красив и сантиментален смисъл. Никога не съм мечтал да стана архитект, просто си станах. Никога не съм мечтал да пиша стихове, просто си ги пишех. Никога не съм мечтал… тука ще ви излъжа в някакъв смисъл, никога не съм мечтал да пиша и издавам книги. Но го сънувах! Сънувах многократно, имам такъв дефект да сънувам нещо в повтарящ се порядък, та много често в този порядък сънувах, че съм написал и издал книжка. Не много голяма, пълна с мъдрост естествено и всичко, което носех по това време в себе си, макар че не знаех изобщо какво нося в себе си и носех ли изобщо. Но в съня ми Книжката говореше точно като мен в тази книжка! Сънят ми е жив и пред очите ми. Тогава ми се повтаряше често. Вече не. Може би, защото наистина издадох първо една, после втора, после трета, четвърта, пета книжка… За мен няма абсолютно никакво значение, че от моите книжки не се интересува почти никой. За мен няма никакво значение, че шестата ми книжка, уж детска приказка при това, никога няма да бъде издадена. За мен няма никакво значение, че седмата ми книжка, която пиша в момента  е без никакво бъдеще.

За мен, единственото нещо, което е от значение е, че аз все още пиша!

Освен това, разбрах, че на сън е много по-лесно…

Никога няма да завърша тази книга. Това значи да си завърша Живота!  Да не би аз да съм го започнал, та аз да го завършвам? Ще кретам пряко сили още стотина-двеста години и Той сам ще ме зареже! Нито съм подавал молба да ме приемат в него, нито ще подам молба за напускане! В появяването ми няма никаква специална директива на Партията! Което значи, че и за напускането ми не е необходима такава! Плувам си свободно! Необяснимо е с прости думи, но винаги съм бил свободен! Ти да видиш…

Времето е Безкрайност, нещо като Етер, като Всемир, като бездънен Космос, в който непрекъснато се раждат и умират дребнички пресичащи или непресичащи се душички. Тази Безкрайност е еднопосочна, и нейната  посоката е никому неизвестна. Освен на Бог, но Бог го убиха комунистите и сега няма кого да попитаме.  Бог се опита да насочи тези душички  навътре, към тях самите чрез Себе си, но както вече беше казано, беше убит, и тези душù, вече нито знаещи от къде идват, нито знаещи накъде отиват, категорично спряха да се пресичат с каквото и да е, освен някъде в Безкрайността – със собственото си величие или безсмислие! И станаха успоредни на себе си!

В цялата тази бездна от натежала безкрайност бяха убивани и забравяни всички свестни хора, и ставаха безсмъртни само демоните на Мрака! Предполага се, че в този свят, колкото повече хора убиеш, колкото повече кръв изпиеш, колкото повече земя изпепелиш, колкото повече градове и държави унищожиш – толкова по-велик и безсмъртен ставаш! Прочетете световните жалони на човешката История!

От малък се досещах, че съм иньорент. Френска дума, значи игнориран. На български – пренебрегнат, отхвърлен, втора категория, некомунист. Но от друга страна се досещах, че и Левски е бил иньорент във времето  в което е живял, и Паисий, и шепата българи като Ангел Кънчев, Матей Миткалото, Раковски, Ботев… всеки ги знае, които, ако Тошо Тошев и Пеевски бяха живели тогава, щяха да ги нарекат „платени соросоиди“, а Ангел Джамбазки щеше да ги определи като  „грантови протестъри“, въпреки, че Джамбазчето си е окачило на реверчето табелка „ПАТРЕОТ!“, а на такива не бива да се вярва.

Да си иньорент никак не е страшно и лошо, даже звучи гордо, ако системата, която те определя като такъв и те отхвърля, е престъпна, бандитска, кръвожадна, безмилостна, догматична, варварска, и изключително тъпа, което се доказа безусловно от всички комуноиди, които ни управляваха четиресет и пет години след деветият им проклет септември 1944-та, и още вече достатъчно много  години след това считано от десетият им  ноември 1989-та та до днес,  с изключение на около пет години – една на СДС и Филип Димитров, и четири на ОДС и Иван Костов! Днес и двамата също са иньоренти… Което доказва правотата на твърдението ми.

А какво е „ПАТРЕОТ“ ни го е написал иньорентът Христо Ботев…

*****

Бях на… е вече няма да ви казвам на колко години, вие сами ще се ориентирате по детайлите и имената, когато реших, че непременно трябва да стана поет! Вече бях се самоопределил, макар и много трудно,  като НЕграфоман, имах си тефтерче и в него си записвах стиховете. Това стана след като ходих за почти година на гурбет в Алжир, а там бяхме заедно с  Красо и още над двайсет български юнака от двата пола от август 1983-та до юли 1984-та да речем, юнаците останаха и след нас. Проектирахме президентски резиденции. Алжирците ни  бяха дали една гора, ама бая голяма и ние първо правихме градоустройствен проект, което ще рече ситуиране на обектите из гората, пътищата до тях, и разни други подобни безинтересни за вас неща. Мисълта ми е, че в Алжир почти си запълних тефтерчето със стихотворения. Пишех като изоглавен – стихове, текстове със сценарии  за цели наши си алжирски представления, писма в стихове за жената, писма в стихове за децата, писма в стихове за колегите от Главпроект, говорим за истински писма, а не за имейли.  Но и стихове  за далеч по-важни неща.

Та като се върнах от Алжир, реших, че ми е време да стана много известен поет! По онова време, това в прав текст означаваше да те публикуват във в-к  „Литературен фронт“, списанията „Пламък“, „Септември“ и не помня още кои.  Ако те няма там, те няма никъде!

Да си архитект в Главпроект си има сериозни предимства. Една от колежките ти е съседка на Николай Хайтов. На Радой Ралин също. На друга колежка майката – стоматолог, оправя  зъбите на Валери Петров и той не може да ѝ откаже нищо. Сестрата на твой колега е гадже на главния редактор на литературно списание. Братовчедът на един съ“кооперант“ (така наричаха в Алжир гурбетчиите от цял свят дошли да печелят пари) бил „много голяма клечка“, прочел е стиховете ми, много ги харесал,  и познавал някого си…

Първият ритник ми дойде от Николай Хайтов. От чорапната фабрика „Вълчо Иванов“, си закупих съвсем законно една бракувана пишеща машина, не знам дали беше „Ерика“. Доста бързо се научих да пиша с два, максимум три пръста, от които, забележете, поне два средни. Така пиша и до днес на клавиатурата на компютъра. Преписах си тефтерчето на нея, и хоп, чрез колежката – при Николай Хайтов.  Него го нямало в момента, тя му оставила машинописните ми странички завити в амбаражна хартия, той ги взел, прочел ги на момента и написал върху откъснато със собствените си Николай-Хайтовски ръце от същата амбалажна хартия, следното:

„Здравей Людмила,  от този архитект – поет, ще стане един малък сатирично- поетичено бог ! (подчертаното е от Хайтов!) Вземам половината от работите за печат.“ (това „… малък …“ жестоко ме жегна и обиди, но нейсе, простих му го! )

И подпис…

Пазя си го това, написаното и подписаното от Н.Хайтов!  Даже, ако стигна до печат и издаване на тази книга, ще го приложа.

Защото, ето какво се случи:

Тогава Николай Хайтов беше главен редактор на списание „Родопи“, също литературно. Кабинетът му беше в началото на тогавашния „Жданов“, току в ляво от Халите, които още не бяха реконструирани и преустроени (от страхотния архитект Константин (Косьо) Антонов – Брадата, също от Главпроект, приятел),  точно срещу градинката, в която днес през лятото има ресторант. Естествено аз му звънях за срещи, беше ми дал милостиво телефон, обикновено отлагаше за следващите дни, но два-три пъти ме прие, след работа, „…когато вечерта смирено гасне…“[28], винаги в полумрак, винаги до него имаше някаква младо девойче, за което така и не научих нищо, нито дали е едно и също или различно, нито защо е там, аз чаках от него да каже нещо за публикация, но това все не се случваше, после ми ставаше неудобно и си тръгвах, с уговорката пак да се обадя, за да говорим по същество… и така може би два-три месеца…

После в Списание „Родопи“ внезапно се появи моята първа поетична публикация.  Как ми е избрал стихотворението,  защо точно това (съвсем не най-доброто), едно от първите записано в тефтерчето,  кой съм аз, та да го питам или той да ме попита. Но ще ви публикувам оригинала и публикацията.

Изводите си ги правете сами:

 

Оригиналът:


Грамче от зелето, десет от лука,
чука кантарчето, чука ли чука,
и всички тез грамчета, мисля с въздишка,
отиват във нечия влогова книжка.

И не във чия да е, а на другаря,
стоящ от оная страна на кантаря.

А обществото с насмешка ме гледа
как кретам бавничко с велосипеда,
гледа от Лади, Застави, Фиати,
купени с грамчетата от домати.
То, обществото, следи със съмнение
моите двайсет години учение,
а аз, философски си казвам:

-„Защото
плод-зеленчуково ни е обществото!”

Публикацията:

„Грамче от зелето, десет от лука,
чука кантарчето, чука ли чука,
и всички тез грамчета, мисля с въздишка,
отиват във нечия влогова книжка.

И не във чия да е, а на другаря,
стоящ от оная страна на кантаря.
А аз, философски си казвам:

– „Защото
плод-зеленчуково му е съществото!”

 

Почти същото, нали? Но не е то…  Ерго, от авторството на тази публикация се отказах веднага, не публично разбира се, в кухнята на панелката в Дървеница, изтрих я от „творческата“ си биография и подложих броевете на списание „Родопи“ на миниаутодафе… Повече не потърсих  Хайтов.

С Радой Ралин не съм се срещал лично. Същата колежка, Людмила Павлова[29], архитект, рускиня, съпруга на Чедомир Павлов, тогава директор на „Софпроект“, му дала снопчето напечатани листове.  След седмица – две той ù ги върнал с абсолютно радой-ралински коментар:  „Това момче трябва да пише, да пише трябва това момче!“. Нямам го черно на бяло, но това ми предаде Людмила, това ви предавам и аз.

Далеч преди това време, в зората на съзряването ми, което при мен идваше изключително забавено между комуноидните облаци гонени от червен вятър, интуитивно някак си разбрах, че в нашия свят човек може да оживее само, ако не се приема прекалено сериозно!

Разбрах също, че животът, като монета, има две страни – тъжна и смешна. Че Бог, или Съдбата, наречете го както искате, има за всеки един от нас по една различна, персонална монета. И в мига на раждането ни, Той или Тя, хвърлят като при ези-тура тази монета към небето, тя лети нагоре, до средата на земния ни живот, после надолу, сменяйки в едно бясно темпо тъжното със смешното, докато Той или Тя, я хваща в последния момент върху лявата си отворена длан, похлупват я отгоре с дясната… и дали е паднала ези или турà – знае само Той или Тя. За нас това вече е безразлично. За нас е важен полетът нагоре, после надолу, великолепната и непрекъсната смяна межда доброто и лошото, между красивото и грозното, между познанието и невежеството, между любовта и омразата, между всичко, от което е съставен Животът!  Но ние не сме въртящата се монета! Ние сме Разумът, който следи и споделя този полет по целия му път. И ако в момента, в който Той или Тя стиснат за последно монетата между дланите си, ние сме добавили към първоначалната стойност на тази монета дори много много малко, значи че Животът ни не се е въртял като изоглавен нагоре-надолу във Времето напразно…

Не знам точно какво очаквах. Може би не толкова оценка, рецензия. Бях вече близо четиресетгодишен и вярващ единствено на собствения си жесток цензор. На чужди похвали не вярвах, то и никой чужд  до тогава не ме беше похвалил. Само свои! Бях вече абсолютно наясно с комунизма като измислена теория и социализма като кървава практика.  Бях наясно, че съм абсолютно неизвестен, обществено ненужен, дори в някакъв смисъл вреден, нежелан и излишен. Това го разбрах след като имах срещи с Валери Петров в таванчето му у тях под Лозенската горичка, с редактори, фактори,  Дончо Цончев, с когото се срещнах два пъти в Клуба на писателите на Ангел Кънчев 5, на когото също  дадох тефтерчето… и знаете ли какво ми каза самият Дончо Цончев, който в момента беше главен редактор на друго  литературно списание, в което във всеки брой  представяше непознати писатели и поети? Ето какво ми каза, цитирам по памет:

„Това, което прочетох си е поезия. Ако поискам още в следващия брой ще станеш известен… обаче си непубликуем…“ И ми върна тефтерчето.

Седнах с една бутилка гроздова в кухнята на панелката в Дървеница след като всички заспаха, и в размишленията си някъде около третата стограмка стигнах до следния извод:

„ Моята работа е да пиша. Не защото съм поет, а защото ако не пиша, което е моето бягство, ще откача от идиощината в която живея!“

Тогава се отказах да ставам поет. Но продължих да бягам… Започнах да пиша и немерена реч. Нещо като есета, нещо като размисли върху нещо си, изобщо нещо като… да не плагиатствам от Сароян, нещо като тази книга.

Между другото пращах стихове за участие в поетични конкурси. В някои от тях  (телевизионен, „За най-добра шега“), бивах отличаван, четен по телевизора от артист (Александър Притуп), на други направо лауреат в измисления от някого раздел „Непрофесионалисти“ (на в-к „Строител“), га че поезията е професия,  а аз нямам диплома за нея, и я упражнявам почти неправомерно и нелегално…

После, ей-така между другото дойде т.н. Промяна от 1989-та. Е, рекох си, сега ги покъсах!

Ядец!

Но не съвсем ядец! Две години по-късно издателският център  URBIS  ET ORBIS  (ГРАДЪТ И ВСЕЛЕНАТА) към Съюза на архитектите в България, чийто член съм, управлявано от арх Здравко Генчев, колега от Главпроект ( който макар и активен партиен член, много харесваше стиховете ми), издаде първата ми стихосбирка „В това същото време“. В зала 2 на САБ я представи Йоско Сърчеджиев. Единствената ми книжка, за която не съм похарчил нито лев. Почнаха, макар и рядко, да излизат мои стихове и текстове в някои от новите вестници. После една приятелка ме отвори за електронния сайт още.инфо. Запознах се и станахме приятели с Любо Данчев, който го поддържаше и администрираше. Покрай него се запознах със страшно много страхотни пишещи събратя. Започнаха почти редовно да излизат мои текстове и стихове в про и анти, в Седем, в електронния и хартиен варианти на още.инфо. Понатрупах самочувствие и в тази сфера. Издадох (със собствени средства разбира се!) първата си книга „Делириум“. После втория делириум – „Кошмарът трябва да продължи“, втората стихосбирка „В режим на оцеляване“, в която изцяло са съдържа и първата, след това „Това е то“ – „есенца, разказчета, приказчици и други нещица“, подбрани от текстове, писани почти всяка нощ в подареният от синовете ми сайт  www.tovae.to… След тях най-после сколасах да напиша и една приказка – „Кралството МИ“, която не е издавана, понеже вече станах пенсионер, а пенсионер в България пари за издаване на книги няма. От нямане какво да правя, разръшках Делириумите, изхвърлих от тях всичко, без което може, и практически ги докарах до техния концентриран екстрат в нова книга под името „Седем крачки към нищото“. Накрая започнах и тази книга, която четете в момента. План максимум за нея е – да я завърша… Два – три пъти пращах от предишните си ръкописи до издателства – явно да си непубликуем е веднъж, но за цял живот…

Толкова за мераците ми да стана поет и едва ли не писател…

*****

А  е началото на лятото, за някои поредно, за някого последно – кой го интересува, някъде под прозореца на панелката една липа се е разцъфтяла и ухае като за латиносватба, както ухаеше и предишната, и предишните, както ще ухае и следващата и следващите години, което ме връща към убеждението ми, че животът е вечен!  Поне за уханието на липите, като част от Живота,  това е безусловно. В този смисъл се отделям от поезия, литература, белетристика, с които нямам нищо общо, освен написаното от мен, което пък няма нищо общо с тях освен себе си, и се връщам към професията  си. Защото писането не е професия! Писането е някакво проклятие, носещо огъня на ада, в който горят едновременно всички човешки стихии. И много се пие! Доста шекспировски го казах, моля за извинение.

Обаче Архитектурата е професия! И аз се хранех от нея. Не само аз, мен кучета ме яли, както обичаше да казва майка ми, но като отговорен човек, трябваше да създам бъдеще на децата си, спокойствие на жена си, и поне бутилка бърбън около Коледа за мен… не се справих! Не се справих със спокойствието на жена си и с коледната бутилка бърбън за мен. За останалото се борех като звяр…

Та докъде бях стигнал с архитектурата?

*****

ЧАСТ ВТОРА

Много е гот да пишеш за нещо, което не знаеш нито точно какво е, нито как в действителност изглежда, но на което, ако си голям късметлия, може дори да участваш в раждането. Ето нещо такова е архитектурата. А под „архитектура“ ние  разбираме къщи, сгради, комплекси, урбанизация (градоустройство), стилове, обеми, пространства, силуети, цветове, мащаби, внушения, витиеви философски обяснения на човешкото безсилие (или сила!) да извади някъде от себе си всичко това, да го облече с единствено подходящите за точно тази идея материали и технологии, да създаде единственият скелет, който да носи Творението във Времето, да вдъхне живот на кръвоносната, нервната, хранителната и отделителната му системи, да погали и укроти всички крещящи в дисхармония елементи, да създаде и средата, в която това нещо да започне да диша и да живее, и да направи всичко това продължение на себе си, на Живота, на Природата, на Хармонията, да роди Архитектура! И винаги заедно с Човека, за когото е предназначена! Защото Архитектурата без Човека е мъртва и безсмислена…

Ето точно това не ми се отдаде да направя през живота си нито веднъж!

Не, че съм нямал желание, вероятно съм носил и някакви потенциални възможности след като съм мислил за това, но или тези възможности са били недостатъчни, или никой не се е нуждаел от тях…

Иначе къщи и други под-  и наделементи на т.н. архитектурна дейност съм натворил стотици. Няколко стотици, бих доопределил. Вярно е, че няма нито една, от която днес да се срамувам, но няма и нито една, с която мога кой-знае колко да се гордея. Редови, интелигентен, отговорен, смòтан и смотàн в Системата проектант. Проектант, който просто е длъжен да се справи и се справи с всяка поставена му задача в проектирането точно така, както е длъжен да се справи с всяко предизвикателство на Живота, в който е попаднал случайно, но после до края си трябва да доказва, че поне не е живял напразно… Първо пред себе си, после пред жена и деца, после пред Времето и Хората, сред които живее, после пред Времето и Хората, които ще живеят след него и така нататък, и така нататък…

Архитектурата, казваше великолепният архитект Живко Желев, автор на страхотни  сгради, с когото работихме няколко години заедно с Красо по различни проекти, това е да създаваш Втора Природа! Сградата е като жена, трябва да я галиш, да и говориш, а когато я завършиш – да ти се прииска да… се ожениш за нея!..  е, последното го казваше с по-други думи.

От десетина години се отказах от проектирането. Един бивш съсед от входа, професор, ме помоли да му проектирам вила. Мъчих се с нея няколко месеца, защото професоршата непрекъснато искаше нещо друго. Направих седем варианта на архитектурни идейни проекти. Парите които взех ми гарантираха доход от точно  по 71 лева на месец за загубеното време. Разходите за да практикувам професията са пъти  повече…

Това също е Архитектурата! Професорът мисли, че съм му взел много. Аз отдавна съм се отказал да мисля по въпроса.

*****

В този смисъл, обектът (от моя гледна точка – субектът), към който обострям скъпоструващото ви внимание, сиреч моята старческа, но държелива особа, е изключително подходяща, бих уточнил – може би единствено подходящ  предмет на едно ваше субективно изследване. Обяснявам:

Първо, тръгвам от родилното отделение във Велико Търново без родата ми да е от там, второ, бидейки тревненец и гражданин от много поколения по бащина и майчина линия, в кръщелното ми пише че съм от село Вонеща вода, с което се гордея, трето, от нищо станах дипломиран архитект, четвърто, напълно неочаквано за мен самия прописах стихове, после проза, публикувах есета и статии по вестници и списания без да съм писател или журналист, пето, достатъчно съм интелигентен, за да знам, че точно в моята реална незначителност не се крие никакво нереално величие, което мога да експлоатирам за да се увековеча, шесто, дори моята космическа скромност и напълно споделена бездарност, не могат да скрият от мен, че има и неща, които правя направо превъзходно! За съжаление това не е архитектурата…  макар че и там ме биваше… и седмо, последно, целият ми живот е бил подчинен, зависещ от  комунисти, комуноиди, тъпоглавци, ограничени и семпли хорица, които, не можейки да управляват собствения си живот, умираха от желание да управляват, или поне да ограбват моя. Не казвам, че не успяха в общонационален план, което не стана с мое съгласие и съучастие, но абсолютно се провалиха в личен план! Останах си почти същия наивен и беден глупак, какъвто си се родих.  Обаче със смачкващо комуноидите чувство за хумор… Което пък не е мое лично достояние. Фамилна обремененост ми е…

*****

Когато започвах тази книга, ако изобщо някога съм я започвал, не знаех какво правя. Казвам го, защото си го спомням това начало като днес. Беше в онзи слънчев топъл дъхав ден от месец май преди близо четиристотин години, когато някак си , някъде си, въпреки законите на медицината и природата се родих и дори оживях… а може би точно поради тези природни закони. И от тогава до днес, кога съзнателно, кога несъзнателно, правя точно това, което правя и в момента. Мисля нещо. Проектирам нещо. Строя нещо. Пиша нещо. Не знам какво пиша, но не мога да не го напиша. Пиша страхотно умни думи. Пиша невероятни глупости. И знаете ли защо ги пиша? Защото ги живея! Дума по дума ги живея, заедно с цялата полепнала по думите мъка, смях, тъга, любов, смисъл и безсмислие. Секунда по секунда ги живея, и го правя с огромно удоволствие, защото вътре в тези всички секунди надничам аз, надничаш ти, надничаме всички ние, скромни субектчета, гледаме с любопитство, страх  и симпатия  Живота, който ни обгръща отвсякъде, който винаги ни приема с пълно безразличие и безгранично търпение, но в същото време винаги до болка ясен, откровен и категоричен за всеки, който го пожелае. Ако съм откровен със себе си, бих си признал, че обективно заобикалящият ме Живот е безразличен, незаинтересован от мен, от моите дребни тревоги  и вълнения,  от това дали съм архитект или дърводелец, писател или водопроводчик. Животът, в който аз, Субектът, драпам до смъртта си към нещо и без никакъв шанс да додрапам до него, в същност е жалостив към мен. Иска да ме пази от себе си, да ме предпази от инструментите си за инквизиция, да ми даде заблуди и отклонения по пътя ми към някаква дребна индивидуална вяра, че знача нещо, че мога нещо, че трябва нещо. Защото, ако аз не съм Нещо, то и никой друг, и родителите ми, и децата ми, и те не могат да са Нещо, целият ми съзнателен живот е една мътна вада от простотия, омраза, смърт, течаща от раждането ми от моето нищо, и потъваща със смъртта ми в общото нищо… Ето това е нещото, което не мога да приема за базис на моето съществуване, натрапвано ми от комуноидите! Аз не мога да бъда дребничко винтче от световната прогресивна комунистическа машина! Просто не мога! Аз съм свределът, който дълбае собствения си живот, и не го дълбае заради победата на световния комунизъм, аз дълбая тази дупка с главата напред, с единствения си живот напред, с единствените си секунди, минути, часове, дни и години, които имам, защото искам да разбера кой съм, къде съм, защо съм!

За съжаление пътят към прозрението никога не минава през пишещите! Пишещите са роби на свой някакъв, в повечето случаи – безсмислен, а понякога и изкривен  вътрешен дълг. Пътят към прозрението е първо в четящите и мислещите, и едва след това в пишещите! В тези, които предпочитат да замълчат, за да чуят, за да прочетат, разберат и осмислят нещо, а не в противопоставянето им преди да разберат чутото, видяното, прочетеното!

Казах ви някъде в началото, че аз съм краен, сиреч смъртен, което е безусловна истина за всеки роден от жена. Напоследък, от около стотина години насам, го разбирам по сънищата си. На моите години сънищата са половин реалност. Защото дъртаците спим много. Аз – много много. И много сънувам. Сънувам най-различни неща. Например, ако съм болен, имам температура или ме е сецнала дископатията и ако все още съм архитект, сънувам, че съм стара паянтова къща, скърцаща по всички връзки, разпънки, греди и колони, с болки по всички подове, стени и сглобки, които трябва да размествам на всеки десетина секунди, за да не се разпадна. Обаче, ако съм здрав, без значение дали съм архитект, сънувам жена, но не коя да е жена, а точно една жена, която  прилича едно към едно на всички жени, които познавам и на жена ми също, пред нея не се правя, че съм млад, просто я целувам, защото е Онази Жена, и тя не ми удря шамар, напротив, говори ми неща, които отдавна искам да чуя, а аз, понеже съм тъпанар и в съня си, не говоря много, просто стискам очи, за да продължа този сън. Тази Жена, която във всяка секунда от този мой вечен сън в който потъвам е еднакво различна, винаги мека, тиха, ухаеща, разбираща, противоречаща, допълваща тъпата ми и никому ненужна субективност до онова, което обективно ще остане от мен след мен…

За да разбере себе си, човек трябва да изпълзи! Да се измъкне от идеята за собственото си величие или нищожност, да излезне от черупката на охлюва, която го форматира по свой образ и подобие, да се договеди, че истинският свят в същност са два свята, единият – този, затворен вътре в собствената му черупка, в който е индивид, субект, който трябва да натрупа някакъв необходим личен минимум от познание, опит, и аналитичност, които правят възможно индивидът  да излази от себе си, от черупката си и да и започне своето лично изследване на външния свят,  на взамозависимостта си с него.  Да погледне към себе си и собствената си черупка отвън.  От към големия свят.  Не само от черупката! Защото никой не може да разбере и знае – кой, какъв и къде е, ако не се погледне и отвън…Сложничко за човек от Вонеща Вода, нали? Ама не е невъзможно да се случи…

А тази разходка между вътре и вън ще си продължи до края на тази книга, или по-точно – докато напиша последната за деня дума в нея, а следващ ден за мен просто няма. Защото нищо друго не може да попречи на стария клошар – мозъкът да ходи където си поиска и когато си поиска, да претарашва разни собствени кофи за боклук, от които да вади непотребни шарени найлонови торбички, празни кофички от кисело мляко, кутии от изядени шоколадови бонбони „Морско дъно“,  или захвърлена от някоя вече мъртва библиотека никому ненужна моя, твоя,  или чужда книга…  (О, да не забравя – и неизброимо количество празни бутилки от всякакъв достъпен алкохол!). И знаете ли кое е много интересно! Нито един уважаващ себе си одъртял мозък никога не посяга към чужда кофа за боклук! Може би, защото боклукът в собствената му глава е необятен,  безкраен и неприкосновен, и чуждият може да дойде в повече…

Докато не мине Оня,  Главният Клошар, който отнася със себе си целия натрупан до момента стар персонален боклук! Поименно и дефинитивно! Заедно с боклукопроизводителя…

*****

Волгата, макар и с българска регистрация, се движи единствено благодарение на Бог от посока Москва, към неизвестната засега посока Староконстантинов – Украйна. В нея сме аз – Белчо Дончев – никому неизвестен български архитект, Митко Гълъбов – един от много добрите и известни български строителни конструктори, Илиев, първото му име така никога не узнах, но сигурно е Илия – комуноид от ареала на Главболгарстрой и официален негов представител в Москва и шофьорът. Времето е някъде октомври – ноември  хилядо деветстотин деветдесета година.  Не, че е фатално, но трябва да е ясно.

Волгата е дизелова и купена явно на много старо от натрупано преди това предостатъчно още по-старо по пътищата на СССР, Русия, ОНД, и други такива далечни страни. За Русия това е нормално. За Украйна, към която и през която пътуваме в безнадеждната нощ – още повече. В Русия и Украйна всичко безнадеждно е абсолютно нормално. Но каквото и да е, нека не забравяме, че сме гости в чужда нам страна, бих го подчертал – в особено чужда нам страна, наречена Русия. И с твърде малко все още  различаващата се от нея тогава уж вече несъветска република – Украйна.

Та волгата за пореден път закъса. Спря насред руско-украинската шир. Излезе вятър – остър и студен. Забръска сняг, който по едно време спря да бръска, ами направо откровено и злобно си заваля и завихри видимата част от тъмнината, превръщайки я в спираловидна бяла дупка към неизвестна черна галактика. С две думи – мамата си затрака! Пътят започна да изчезва, крайниците ни да измръзват, и тогава попитах Митко Гълъбов, разбира се без никаква злоба, приятелски и със съпричастие: ”Митко, можеш ли да ми кажеш кому куро търсим тука?” „Не, не мога… И аз се питам…” – ми  отговори замислен Гълъбов…  За щастие след малко волгата запали. И след многократни нещастни спирания, щастливи тръгвания, риторично зададени въпроси, които криеха отговорите си на твърде неудобни за изричане места вътре в себе си, ние намерихме това, което бяхме тръгнали да търсим – град Староконстантинов в Украйна.

*****

Месеци преди това.

*****

Главпроект е в София. Може би е по-точно да се каже – беше в София. На ул.“Александър Жендов“ 6. В ляво от зала Универсиада гледано от към трамвая. Висока, единадесет етажна, ниска шест етажна и съвсем ниска едноетажна, свързваща двете чрез вход, стол с кухня и кафе сгради.  Така е било някога. Аз го помня, защото съм тук всеки работен и смазваща част от неработните дни от 1975-та, точно от 16-ти май сутринта. В шестетажната, тази, дето гледа с едната си фасада към Външно министерство, на втори етаж, в различните години в различни стаи, тръгнах от началото на коридора, полека–лека стигнах до дъното, срещу кенефите. Цели трийста и четиресет години… После се пенсионирах.

Но в деня, когато за пръв път чухме името на неизвестното никому градче Староконстантинов, търках мозайката по коридора на Главпроект само от сто и четиринайсет години. Бях млад. Е, не толкова млад, колкото бях век – два по-рано, но и не все още толкова  възрастен, колкото век – два по-късно.

*****

Но нека преди Тендерите по Фидик[30], да ви разкажа за Алжир.

Някъде в края на пролетта на 1983-та ни извикаха с Красо при завеждащия „Задгранично проектиране“, имахме и такова в Главпроект, и ни попитаха искаме ли да бъдем изпратени (тогава изпращаха, не можеш по собствено желание) на работа в Алжир. По онова време за прошляци като мен, работата някъде в чужбина беше единственото финансово  спасение. Поразпитахме за условията, поотговориха ни уклончиво, помислихме малко… и склонихме. После ходихме на инструктажи при ченгето от „Булгарпроже“, с които ставаше сключването на договорите, (там всички май бяха ченгета), и юли месец същата година прелетяхме с един Боинг през Мидитерането[31]  до Алжир. За мен това беше първо толкова далечно задгранично пътуване със самолет и когато изключително проблемно кацнахме в пясъчна буря наричана тук „сироко“, при 42 градуса температура и силен вятър, малко след полунощ на летището в Алжир, върху подръчниците – ръкохватки бях оставил дълбоки отпечатъци от двете си ръце, които и до днес са там, ако самолетът все още е в експлоатация…

Разбира се, няма да ви разказвам ден по ден. Не бяха ни дали по нито долар, никакъв телефон, не знаехме френски, Красо говореше малко английски, и ако никой не ни посрещнеше умирахме си прави. Но ни посрещнаха и попаднахме в една българска колония от петнайсетина проектанта, която набъбна по едно време до трийсетина човека от почти всички проектантски специалности.

Задачата ни беше  да проектираме комплекс от президентски резиденции в една разкошна и огромна гора недалеч от Алже. От градоустройството, до идейни проекти.  Шеф ни беше наш колега, геодезист, също от Главпроект, за който се шушнеше, че е ченге, понеже и жена му също, но иначе беше много готин. Френски знаеха 5-6 човека, останалите бяхме глухонеми. Аз бях изял с кориците първият том от френския самоучител  на мосю Можè, имах багаж от около 2000 думи плюс назубрената съответна граматика, спряжения на всякакви глаголи, и по всички природни закони би трябвало да проговоря поне елементарно, но не би! Вродената антипатия между мен и езиците – че мога да изговоря едно изречение на чужд език само тогава, когато то е съвършено във всички свои съгласувания по род, число и време за която пак ще прочетете след малко, се прояви с пълна сила. Така и не проговорих, въпреки че направих големи усилия…

В Алжир работихме с Красо 11 месеца. Около половинта време в столицата  Алже, останалото време в Оран. Тези 11 месеца са пълни с какво ли не, но няма да ви ги разказвам. Всичко съм описал добросъвестно и точно в поемата си „Алжирска епопея“, част от стихосПирката ми за неофициално (нелегално, домашно!) ползване „Големите майтапи“, която можете да намерите в блога ми www.tovae.to . В най-горната хоризонтална лента. И то, ако блогът все още съществува.

С Красо и Тайния Счетоводител, както наричахме поредното ченге,  направихме страхотно пътуване, още когато бяхме в Алже, през Оран, Тлемсен, каменната пустиня, до Колон Бешар, от където започва пясъчната, после до оазиса Тарит, в който видяхме скални рисунки от праисторическо и разни други неща от предцивилизационно време, но се върнахме живи и здрави! В Колон Бешар дори ни разпозна друг българин работещ тук (колата ни беше Лада със софийска регистрация), той на второто изречение ни покани да направим едно белотче, което ние отлонихме с контрапокана от наша страна да пием по едно вино в местен ресторант… естествено за наша сметка, и той тутакси се нави.

Имахме и други пътешествия, вече на целия екип с автобус, от Алже до Гардая и Ел Оует (червената пустиня), Константин (религиозен център и страхотен град!) , и обратно в Алже. Но това не е пътепис, просто маркирам колко дълъг и шарен може да е един четиристотин годишен живот… Защото това съвсем не е всичко! Следва СССР – Москва, Дагестан – Махачхала, пак с Красо, после Украйна, Русия, по дирята  на току що намерения от мен и от всички нас в Главпроект  Тендер[32]

*****
Едно от най-сериозните (несериозни просто нямам!)  предизвикателства в архитектурния ми живот, беше  срещата на Главпроект  с  „Хохтиф“[33]. Работата е там, че изведнъж, ние от АСИ Главпроект, бяхме принудени да излезнем от смотаното си самочувствие  и да станем баси… кво станахме! Ето в спокойна последователност:

Беше времето, когато в България като че ли нищо не работеше. Нашият бранш, който директно зависи от строителството, замря.  Тогава Главболгарстрой, с които имахме вече общи обекти, започна да ни възлага да разработваме оферти за военни градчета в Русия. Разбира се работехме без пари, с надеждата  да се закачим към някой проект, спечелвайки съответния търг.   Главболгарстой, който започна да губи огромния пазар в Русия,  имаше там значително количество работници, техника и разработени вече връзки и механизми, за работа  с руската администрация. „Хохтив“ разполагаше с перфектните супервайзери, работили по огромни обекти в целия свят.  Ние пък, от Главпроект, се научихме да правим едновремено по няколко оферти, за различни военни градчета, всяка оферта на два езика, които твърде малко от нас говореха. Просто ми е пред очите, в нашата стая, точно срещу кенефите на втория етаж на Главпроект, няколко архитекти, разпределяме на съответния брой  купчини, според съответните оферти и според съответния език изготвени от нас чертежи, текстове, челни и разделителни страници в установения порядък.  Хора, не спали нормално поне от два месеца, идващи на работа около съмване и отиващи си около полунощ, повечето от нас излезнали в неплатена отпуска, за да не товарим фирмата си с нови дължими, но неизкарани заплати. Край нас се мотае някой от Главболгарстрой, не защото може да ни помогне, а защото също се притеснява. Людмил Михайлов, директорът ни се е дистанцирал, защото знае, че повече от това, което правим просто не е възможно, освен да умрем, ама на нас не ни се мре… целият трети етаж все още не е зает от „Хохтиф“, но скоро ще бъде, и си спомням, когато за първи път бях командирован в Есен, където е централния офис на „Хохтиф“, а аз за втори път излизах по-на запад от Калотино… Бяхме пак с инж. Димитър Гълъбов. Той говореше перфектен немски. Аз обаче – не…

*****

С чуждите езици проблем в Трявна просто нямаше как да има. Руски език ни преподаваше др. Иванова, същата по съвместителство ни преподаваше и френски, ако го избереш след седми клас. Др. Иванова живееше в мъничка скромна едноетажна къща току до училището, и синът ѝ Владко, ми беше съученик до седми клас. Преди няколко години  се свързахме чрез фейсбук, и уточнихме, че и двамата още сме живи. В дърводелския техикум, в който постъпих, се преподаваше немски език  от сина на един бивш фабрикант, учил в Германия  индустриална химия, прекарал той си знае колко време в Белене и разселен в Трявна, и знаещ перфектно немски език. Толкова перфектно, че дори и аз по някое време започнах да го разбирам… но накрая осъзнах, че на мен не ми е дадено да знам езици по две причини – първата е, че нямам онзи нюх и афинитет към езиците, който имат полиглотите, а второто е, че имам някакво функционално езиково изкривяване или ментален недостатък, който не ми позволява да произнеса изречение на някакъв небългарски език, ако преди това не съм го съгласувал перфектно по род, число, глаголно време,  което в немския език според мен е възможно само за гении… и аз отпаднах  от немския за първи път. За втори път отпаднах във ВИСИ-то, когато записах пак немски език, имах избор, но нямах капацитет, и попаднах в поток с колеги и колежки завършили немски езикови гимназии, на които само се радвах отдалече, без да ги разбирам за какво говорят… Колкото до английски, дори и не съм чувал тогава в Трявна да има учител по английски… А и имайте предвид, не, че е важно, но по онова време пари за частни уроци просто никой не даваше. Аз поне не зная, не съм чувал, а и да бях чувал – все тая.… Но, както и да е. Оставаше руския език, който започнахме май от трети ли четвърти клас, но какво да ви кажа… Шест падежа. Около шестотин шейсет и шест предлози, въпроси и  окончения и всяко окончение различно в различен падеж… и без никакъв логичен или аритметичен алгоритъм, който да ме позиционира сред тях… просто забрави! Оставих си нещата да ме заобикалят като малка гара. Но понеже нямах пари да си купувам хубави книги, по които бях направо болен, започнах да се отбивам в руските книжарници в София. Те бяха тогава достатъчно, и със страхотни по моя преценка книги. Почти целия Конан Дойл прочетох на руски. Тогава бях луд по фантастика. На руски имаше страхотен избор. Срам ме е да си призная, но „Война и мир“, „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Братя Карамазови“, братя Стругацки, вече не помня какво друго, ги прочетох първо на руски, и после на български май не съм! Е, някои като братя Стругацки съм, и то по няколко пъти… Като че ли съм усещал някъде подсъзнателно, че ще трябва да оживявам и в Русия.

Но няколко думи  за командировката ни с Гълъбов в Есен.

Случи се точно седмица преди Коледа. 1990-та. Лукановата зима в България. Пред гастронома на ЦУМ горят огньове, за да не замръзнат чакащите през нощта да отворят сутринта магазина и да успеят да си купят каквото и да е за ядене – мляко, сирене, салам, хляб, яйца… Главпроект си имаше постоянно дежурство на пазарчето Ситняково, и когато там докарваха хляб или каквото и да е в някое от магазинчетата, Главпроект за минути се изпразваше. И ето от тук, попадаме там, точно преди Коледа. От нашия неосветен, кален, заринат в боклуци, гладен и почти безсмислен тогава посткомунистически свят, в  един неприлично осветен и украсен, неприлично чист град, с неприлично, дори отвратително препълнени магазини от всички видове и с всякакви стоки… дори открих Арканзаски камък, най-добрият за заточване на резбарските длета на сина ми Филип, който тогава учеше в резбарското училище в София, какво да допълня… да, неприлично усмихнати и любезни хора, отвратих се! Непрекъснато валеше ситен дъжд, но никакви локви, никаква кал, няма къде да си изцапаш обувките… какво да ви кажа повече от „отвратително!“

Имаме пак с Гълъбов още една командировка пак до Есен няколко месеца по-късно, ще стигнем и до нея…

*****

Човек разбира какво и колко може, само ако не го е страх да попадне в шибана ситуация. В изключително шибана ситуация се оказахме всички ние, проектантите от АСИ-Главпроект, строителите от Главболгарстрой, педантичните супервайзери от Хохтиф, без практически управляващите процеса чрез немските мангизи мафиоти от ЦВУ, което ще рече Централно военно управление, съставено изцяло от руснаци. Но мен всички останали в един общ конгломерат от  процеси са ме интересували само дотолкова, доколкото могат да помогнат, или поне да не пречат, да си свършим работата като проектанти. Най-интересното е, че практически всички бяхме лаици, с изключение на ЦВУ. Ние, проектантите, не бяхме попадали все още в ноктите на германци палещи свещи на Нормата, закона, правилата, реда, качеството и Фидик.  Главболгарстрой имаха опит със строителство, но от социалистически тип, със социалистическа организация, социалистически материали и социалистически контрол. Хохтиф никога не бяха строили такива жилищни градчета с почти пълна вътрешна координация и осигурено обслужване, още повече с философстващи лаици като нас и Главболгарстрой, защото ние, проектантите не познавахме компютрите, СНиП[34]-овете и DIN[35], строителите не признаваха силикон,пенополиуретан,съвременни  крепежни елементи, европейските системи и норми  за хидроизолация, топлоизолация, качество на строителните материали, беше един страхотен купон, в който само руснаците, както винаги се чувстваха на мястото си. Сиреч, те трябваше да усвояват едни чужди средства и да крадат… Естествено, така предполагам, но виждайки резултатите – давайки на всекиго по нещо! На някои повече, на някои по-малко, останалото за тях. Ерго, в Русия, това е единствената безотказна система. Във всеки от военните обекти, а аз съм работил поне на три и посетил още поне два, край регламентираното военно градче, фиксирано с договора по Фидик, графичен, текстови и нормативен материал, изникваше по един затворен квартал от генералски котеджи на по два-три етажа, всеки със собствен оградèн парцел и задължителна руска баня някъде в него, нерегламентирани в основния договор, липсващи в градоустройството, непроектирани от нас, непредвидени в нашите количествени сметки, може би следваща серия от небезизвестния руски филм „Особености на германо-руските военни градчета“. Но това е само за най-високото руско военно ниво.  Инспекторите и специалистите, одобряващи да кажем противопожарната или хигиенно-епидемиологическата безопасност, се задоволяваха с основен, естествено безплатен ремонт на жилището, нова кухня, ново обзавеждане, комплект – куфарче Блекендекер, малко сухо… както дойде. Нямам естествено никакви доказателства! Не го видях с очите си. Носеха се слухове…

Но това не е важно за нашего брата – проектанта. За нас е важно да построим Обекта! Без да се изложим! Защото ние за едната проектантска чест живеем… тук може би малко се майтапя, но не съм съвсем сигурен.

Работата е в това, че като махнем Хохтиф и ЦВУ, ние, Проектантите от АСИ-Главпроект и Главболгарстрой – строителите, бяхме сериозно надупени и трябваше да се спасяваме. С лъжа нямаше как да стане. Можеше само с бачкане! Но не просто бачкане, а някак си професионално! Целенасочено, подчинено и осмислено бачкане.

И с много натиск, безалтернативност, аргументираност и почти без кютек, германците полека лека ни вкараха в ритъма на Обекта. Не го правеха от симпатия към нас, просто ние, Проектантите и Строителите вече бяхме избран и регламентиран участник в процеса, който при всички случаи е длъжен да завърши успешно. Не за друго, а защото от това зависеше и техния личен успех, а и заплащане, което беше около десет до двадесет  пъти по-високо от нашето…

Още малко  за междуправителствената спогодба  между Русия и Германия, някъде след 1989-та, по която ще се проектират и строят поредица от военни градчета, някои от които ще се овъргалят в живота ми малко по-късно, но аз да ви подготвя:

В Германия, разбирайте ГДР, беше фрашкано от съветски (тогава) войски, военна техника и военни поразяващи западния враг „аксесоари“, съветски военни,  съпруги на съветски военни, деца на съветски военни, агенти на КГБ, дори и самият президент Путин по някое време е бил един от тях (в смисъл  Щирлиц), които след падането на Берлинската стена изведнъж станаха абсолютно несъстоятелни. Русия загуби не формално, загуби де факто студената война. Германия се обедини, и руските войски там станаха ненужни, дори излишни и вредни за обединена Германия. Тогава Германия предложи, а Русия прие, с пари, дадени от Германия естествено, да се построят необходимия за Русия брой военни градчета, в които да прибере войските си! Германия си плащаше на Русия правото да бъде обединена и единна държава. А Русия да си прибере въоръжените вересѝи…

Защото Съветските войски пребиваваха в Германия от 1945-та,  бяха там от десетилетия, семействата на офицерите и личностния състав беше там, те в Русия нямаха нито жилища, нито препитание, нито кой да ги приеме поне като бежанци от Германия.

Програмата предвиждаше изграждането на военни селища, обикновено около руски военни структури, които да приютят и адаптират руските нашественици, да не кажа окупатори, в самата Русия. Градчетата бяха като затворени системи, със свое обслужване, детски градини, училища, понякога и магазини, поликлиники, пълна инженерна инфраструктура, пътища, тротоари, дори и пейки в зелените площи, и не само. Говоря като страничен, незначителен и наемен участник в проектирането и строителството на такива военни градчета!  Бил съм  главен проектант на две  от тях, отговарящ за авторския надзор на част от обществените сгради – доста внушително училище, две детски градини на трето от тях, след това и на два други доста внушителни обекта  в Русия, нямащи нищо общо с програмата.  Първо за последните два.

Един от тях беше огромен 18-етажен жилищен блок с обществено обслужване, от три корпуса, намиращ се в Москва, на Мичурински проспект. Това е малко над Московския университет  Ленин, на Ленинские горы (ленинските хълмове). Идейният  проект беше на московски  архитект  , името му ще пропусна, с когото станахме приятели. Строителството бе поето от Главболгарстрой, а ние трябваше да трансформираме идейния проект в работен, адаптирайки го към строителната система едроплощен кофраж. Характерно за този проект беше, че разпределенията на жилищата, тоест съдържанието на сградата нямаше абсолютно никаква кореспонденция с фасадите и строителната система. Обаче и двете бяха задължителни за нас, особено фасадите. Справихме се прилично като проектанти. Оакаха се тотално в довършителната фасадна обработка строителите. Замениха предвидената готова фирмена немска цялостна система за фасадни минерални мазилки „Алсеко“ с нещо силно побългарено, което изглежда добре само първите няколко месеца. Като минах след две или три години край тази сграда, реших, че повече няма да се гордея с нея, макар да не носех вина за избелелите и почти уеднаквили се и увехнали цветове на фасадните плоскости…

Последният ми много интересен и съвсем не лек строителен обект в Русия беше в Екатеринбург,  Азия, малко след Урал. Някакъв местен бизнесмен поръчал проект, а после и строителство на Бизнес център с четиризвезден хотел на хърватски  фирми Проектант и Строител. Хърватите изготвили ( между другото – перфектен!) технически проект, започнали строителство, докарали го до груб строеж,  затворили са обекта с дограма и окачени фасадни стени според проекта, и вероятно така са се скарали с инвеститорите си, че взели каквито пари са взели, и се отказали от по-нататъшен дослук с тях. Главболгарстрой (че Кой друг?) се навил да го дострои, и естествено, пожарната им спасителна проектантска  бригада, сиреч и аз начело на комплект проектанти от необходимите специалности на АСИ Главпроект, бяхме командировани да довършваме започнатото. За няколко месеца се справихме и с това. (Само  да допълня, че ние бяхме ползвани точно като спасителен проектантски екип и  преди това, по програмата за военните градчета, но за това – при градчетата).

След това имах още няколко служебно-професионални командировки предимно до Москва, но те не стигнаха до строитество.

Една от тях беше за жилищен блок на някакви афгански бабаити (явно бивши командоси), някъде в убийствения център на Москва, на някакъв переулок, което май ще рече пряка, Петровски, Павловски, или нещо подобно. Проектирах идейния проект в София, проектът стигна до мен чрез директора ни Людмил Михайлов, за който със сигурност ще споделя нещо по-късно, защото до мен директно просто нямаше начин. Аз винаги съм бил идеалният изпълнител на „каквото ни дойде до главата!“. Още далеч преди това, на тогавашното МРРБ, не помня как точно се казваше, може би МСА – министерство на строителството и архитектурата, му дойде идеята, поради много оплаквания за течове от плоските покриви на панелните сгради, да поръча за проектиране „Универсална подсистема за изпълнение на скатни покриви върху съществуващите  едропанелни жилищни блокове“.  Или нещо с подобно име. Тази поръчка беше поредната изсмукана от пръстите задача, от която се очакваше да се усвоят едни планирани средства, но не и да се направи нещо реално. Задачата стигна до мен. А аз никога не претупвам. Имам задача, трябва да я реша! Тогава жилищните едропанелни системи се проектираха главно на две места. В Главпроект и в Софпроект. Общото между тях беше, че са едропанелни. Сиреч, подчинени на подобни технологични закони. Зарових се в тях, включих това, което помня от другарката Пинтева  за пълненето и празненето на басейните, открих му някакъв алгоритъм, и в рамките на възможното на възможностите си, намерих някакво решение, което оформих като подсистема, която не послужи на никого за нищо! Обаче аз развивах нищожното си мозъче, нали? Даже ме командироваха пак до Москва, за да обменим опит с колегите. Не намерих колеги, с които да обменя нещо друго, освен порядъчно количество бутилки водка… Та за афганците, много се отклоних, занесох им перфектен (а как иначе? ) идеен проект, те го харесаха, пратиха ме да се връщам в България, и повече не чух нищо за тях, за което съм им сърдечно благодарен! Май и не платиха, но това е бял кахър.

Сигурно няма да ми повярвате, но пишейки за едно, се сещам за друго мое ходене до „великата страна“. И колкото и да се сещам, със сигурност ще пропусна няколко. Но пък си спомням 12.09.2001-ва сутринта, когато вече по неприятно стечение на обстоятелствата съм от четири месеца изпълнителен директор на АСИ Главпроект, защото съм се случил в точното време на неподходящото  място.  А датата е следващия ден след атентатите на „Близнаците“ в Ню Йорк, и аз кацам на Шереметево по работа. Вече не помня от къде и как дойде чак до мен, вероятно от Главболгарстрой  някакво проектиране, и ето ме там. Посрещна ме шофьор на ГБС. „Така им се пада на копелетата!“ – така коментира той случилото се предния ден. Никога не смесвам политиката с професията. И друг път ми се е случвало.  Един български олигарх, за когото трябваше да заснемем и реконструираме изцяло един гигантски болнично-рехабилитационен комплекс в Хисаря на бивша висша държавна институция, позвъни на друг български олигарх и си заговореха на руски. С брата на втория олигарх, не помня защо, влезнахме в централата на ДПС, тази над Женския пазар, и там той и негови познати и може би авери си извадиха пистолетите и започнаха да си ги мерят и сравняват. Мен ме интересува за какво съм привикан тук или там като архитект, а моите мисли са си мои мисли. На един от руските ми обекти работех заедно с един господин, Гьочелиев, откровено ченге, и той не го криеше, вече е покойник отдавна, който се хвалеше, че е работил в Лондон, в Свободна Европа,  заедно с Георги Марков, писателя, в една стая. Ако наистина е вярно, е много интересно. Беше изключително занимателен събеседник, защото знаеше страшно много от руската история, от българската история, просто искам да ви кажа, че един архитект се среща с какво ли не и с кого ли не! Колега архитект, близък роднина на висш български политик ме покани в качеството ми на изпълнителен директор в ателието си и предложи, имайки предвид натрупаният вече опит за работа в Русия, фирмата ни да участва заедно с неговата фирма в някакъв грандиозен руско-български проект за стотици хиляди долара хонорар. Когато го попитах за начина на плащане и той ми отговори – на ръка, станах и си тръгнах. Винаги е важно човек  да запази мозъка и съзнанието си чисто! И да си остане архитект, каквото и да означава това в България.

Та всички тези проектантско – строителни авантюри за мен са много важните неща, около които се въртя! Няма да ви ги описвам едно по едно, даже няма да ви ги описвам и кой – знае колко задълбочено, защото истинската дълбочина на цялата и дълбочинна мръсотията в тях на мен не ми е известна. Винаги съм бил в периферията на нещата. При проектантите, при строителите, там, където се крещеше и псуваше на майка като за Шпионска лига…  На български естествено! Обичам българския език в този му формат! Той ме направи Човек…

*****

Това е книга, в която бавно и полека пиша за всичко. Поне за всичко, което знам , за което се сещам, и за което искам. След мен ще има хора, които знаят повече! Винаги има! Но не е важно да знаеш повече. Достатъчно е да знаеш достатъчно! А аз не го зная! Никога не съм го знаел! Което не знам го сънувам. Като покривът, на който сме седнали в топлата вечер над един софийски квартал, на този покрив се излиза от едно страхотно мъничко апартаментче с всичко необходимо в него за да служи за жилище на студент, в случая – студентка, по която се дърви половината свят, в т.ч. и аз, макар и насън. Между нас няма нищо интимно, не знам защо и как съм се озовал тук, и умирам от страх, че не знам какво точно да правя и какво точно се очаква от мен. Девствен съм като грахово зърно в неотворена полуузряла шушулка, а доколкото вече сегашният ми няколкостотингодишен опит говори, тя – също! Седнали сме там нависокото, гледаме звездите и си говорим… Тя явно ми вдъхваше кураж, вероятно като ме гледа колко съм смотан даже и на сън, а аз бях толкова смотан точно в този период даже и на яве, нямаше и година откакто съм студент, и умирах от страх да не ме видят с някоя девойка, особено пък с тази, за да не ѝ се смеят и подиграват после на нея, че е излязла с такъв селски смотаняк като мен!.. От този сън и от тази вечер изобщо, помня две неща. Първо – че и двамата си останахме девствени. Второто са думите ѝ: „Да се надценяваш – значи си глупак! Да се подценяваш, значи си два пъти глупак!“ После се събудих.

Помъдряването, а и изобщо порастването е бавен и мъчителен процес. Особено насън…

Повече не се върнах в този този сън. Но го помня. С усмивка и малко тъга. Малко тъпо е да си два пъти глупак…

*****

За мен Русия е нещо като съдба. За пръв път стъпих в нея още като студент през лятото между четвърта и пета година. Една част от курса, най-бедните, ходихме срещу 150 лева (за мен – социална помощ от общината) до Русия. Малко по-имотните – срещу 350 лв до Полша. Още малко по-имотните – до Англия за 500 лева. Вторите две дестинации бяха чисти екскурзии. Първата – бригада плюс екскурзия. Бяхме тридесетина студенти от нашия курс. Пътувахме с влак до Москва (купон!) със спиране и преспиване в Кишинев (купон), после пак с влак (пак купон!)  седем дни до гр Рудний[36], Кустанайска област в Казахстан, от там с автобус през полупустинната пустош до софхоз „Фрунзе“ на 300 км, където сроихме къщи от сгуробетонови блокове 40/40/60 см за колхозниците. Заедно с наши колеги – студенти от Русия. Поне три седмици купон! Най-интересното в софхоза беше медицинската сестра и това, че накрая руската част на общата ни българо-руска бригада ни отараши[37]  парите, та се наложи от незнам къде да ни платят допълнително по стотина рубли, за да имаме за самата екскурзия. Екскурзията включваше самолет до  Ленинград (сега Санкт Петербург) за 4-5 дни, и влак до  Москва за още три.  После влак 3 дни (купон!) до София. По онова време всичко беше купон…

Доста по-късно, вече в Главпроект ходих в командировка  до Москва, с екскурзии до Киев и отново Петербург. Помня, че ни бяха събрали от соцлагера за да се надприказваме по някаква измислена тема, това беше в самото начало на перестройката.

Веднъж, за разнообразие, в предтендерния ми период ходих в командировка и в обратна посока, до ГДР, на гости на някакъв техен проектантски институт за панелно проектиране, но от там помня, че непрекъснато мехурът ми беше пред пръсване. Започваха ни с бира от закуската и после чааак до след лека полунощ… И пак бяхме с инж.Гълъбов (тогава все още Главпроектски кадър. После отиде в Главболгарстрой).

Но истинската и невероятна авантюра  е командировката ни заедно с Красен до Москва, от там до Махачхала – Дагестан, която за малко щеше да стане „без назад“! Нея просто не мога да не ви разкажа по-подробно[38]… Пък и да ви докажа, че мога и така.

*****

Спомням си, че беше зрял летен ден, когато телефонът ми иззвъня, и се завърза разговор с моя втори братовчед Руслан Семерджиев (син на Коста Семерджиев), с който се виждахме обикновено случайно и се чувахме още по-рядко. Работеше в Хидрострой.

-Как си с работата?-попита той.

-Истината ли да ти кажа или ще се майтапим?-попитах и аз.

-Бе нищо не казвай, знам. Тук при нас се заформя една работица за архитекти. Двама. Навит ли си?

-Ми навит, съм рекох… – и нещата излезнаха от контрол…

Та седем дни след разговора с моя братовчед, в седем сутринта, двамата с Красо, вече го познавате, стискаме скромните си багажчета на жепе гара София в очакване на някой си Васко, който ще пътува с нас до Москва за да свършим работицата на Руслан, който вовремя[39],  да си припомним руския език, се появи заедно с въпросния съпровождащ ни. Попитах преди това братовчеда – като какъв се  явява в професионално отношение този Васко, но той ми отговори лаконично – „Не питай!“ и аз спрях да питам. После Руслан ни помаха с бяла кърпичка от перона…

Васко, невисок, предразположен към напълняване мъж на приблизително наша възраст, сиреч около 40 години. Оказа се контактен, познаващ прекрасно страната, в която Красо отиваше за първи, аз за не знам кой път, а Васко направо се оказа, че си живее в нея, но това го разбрахме по-късно. Освен това, той беше единственият  знаещ не само къде отиваме, при кого отиваме, но и защо отиваме. Както всички интелигентни читатели вече се досещат, Васко си беше откровено ченге, което той не криеше. Неговата задача тогава вероятно е била да овладява нашия интелигентско-професионален наивитет и да ни удържа в правия път.

Но в Русия прави пътища няма!

*****

Пътувахме с влак. Вече от минал опит знаем – три дни. Винаги си е купон. Сваляш рускини. Сваляш българки. Сваляш проводнѝци[40] .

Проводнѝците са особено съсловие от руския мизансцен. Това са общо взето приятни на външен вид рускини, макар и да не е задължително, които в общуването си със скъпите пътници имат право да употребяват няколко изречения, предимно в императивна форма:

-Нельзя! – което ще рече „Не може!“

-„Здесь не положено!“ – сиреч „Тук не е позволено!“

-„Хотите чай?“- което обхваща целия спектър от обслужване на пътника.Чувал съм, че за сто долара обслужването преминавало в сферата на услугите, но откъде сто долара в нас през ония години.

На румънско-съветската граница ни смениха междуосието. Спокойно, не на нас, на влаковата композиция. Във великата страна всичко е по-голямо. Междуосието също. Много интересна процедура, от която русофилите и ченгетата изпадат в екстаз. Направена е, за да не може току-така чужди, несъветски влакове, да влизат в Русия. Първо да си събуят обувките, да намъкнат валенките, и тогава може. За човек, ценящ времето си, е чиста глупост, имперска параноя и загуба на време. Но не сме го измислили ние.

Другото най-интересно нещо като пътуваш с влак през безкрайната и най-хубава от всички страни на света, както се пее в не една съветска песен е, че през цялото пътуване не ти е дадено да видиш нищо от нея! Това го установих още при почти безкрайното пътуване през Русия от Москва до Рудний, Казахстан. Някак си подредено и много последователно, по цялото протежение на железния път, от двете му страни плътно са засадени високи дървета с широки богатолиствени корони. Те се отдръпват от погледа ти само когато тренът навлезне в гора, и погледът ти пробива още десетина метра навътре, до новата стена от други листвени видове. Берьозки например. И така с дни…

Но човек и добре да пътува, накрая стига до Москва. На Киевската гара. На тази гара неизвестно защо го чака автомобил с шофьор. Не него точно, а Васко. Който си има семейство в Москва. При това, забележете, с жена не рускиня, а българка, макар че говори български с лек руски акцент!

Никога не разбрахме с Красо – кой в същност е ченгето в тяхното семейство – Васко или жена му. Имам съмнения споделени с Красо, че по-скоро Васко е съпруг на жена си, отколкото тя е съпруга на Васко. Но това са неща, които нямат пряко отношение към онова, което ни очакваше.  Да пердашим напред.

*****

Раиса Никодимовна е шеф на „Малое предприятие“. Малое предприятие е чисто съветска измишльотина и означава „Малко предприятие“. Това е нещо като „Указ 56“ за България. Дава неясни права на неясни субекти за регистриране на неясни фирми, в които работят неясни хора с неясни пари. Неясни, разбира се, за мен и за Красо. Явно на Васил, иженарицаемий в СССР Вася – напълно ясни. На Вася в Москва всичко му беше ясно. Откъде се появи леката кола, която го чакаше. Маршрутът по който ни прекара. Знаеше името (Женя!) на милиционера капитан, който ни спря за преминаване по затворения проспект „Комсомолский“ и с когото Вася сърдечно се прегърна. Като че ли бяха учили в едно училище, мама му стара… След което Женя се обади по радиостанцията и по затворения проспект (ще рече – булевард), съвсем ненужно до оставащия ни път до Большоай театър ли беше, паметникът на Пушкин ли беше, абе някъде рядом[41], ни водеше пилотна милиционерска лада с включена сирена и мигащ буркан. Кеф!

Така стигнахме до Риаса Никодимовна.

Москва безспорно е забележителен град. Лично аз съм ходил в него десетки пъти и винаги съм го забелязвал. Истина ви казвам, колкото и да се преструваш, че нищо не се е случило, няма начин да минеш през този град без да го забележиш. Разбира се, през различните години съм забелязвал различни неща. Толкова различни, че ти иде да крещиш. Или да не забелязваш. Защото първото нещо, което забелязваш, е липсата на приемственост в градската култура, ако мога така претенциозно да се изразя. Защото непосредствено до дву-три етажните търговски, жилищно-крепостни или религиозни комплекси със забележително майсторските си изпълнени орнаменти, детайли, пропорционирани хармонично с човешкия ръст и самочувствие, се издигат кошмарните  Сталински высотные[42]   сгради с островърхи безсмислени кули и сладникави скулптури на социалистически труженици по корнизите, смачкващи всичко човешко, ерго – нормално. Но ние с Красо не за това бяхме там. Ето за какво бяхме:

Раиса Никодимова ни посрещна в лъскав офис – първи етаж на нова жилищна сграда. Ръката и беше не хладна, направо студена. Като изкуствена. Отписах я веднага. Не обичам неемоционални жени. Иначе не беше лоша. Рускиня. Всегда превъзходный резултат , както се казва в една реклама на ориза на ънкъл Бенс. Въпрос на вкус… Не обичам ориз.

Та другарката Раиса Никодимова очевидно беше отявлена до отчаяние бивша комсомолка. Неискрена комунистическа перестройчица, знаеща, че точно сега е времето да стане богата. Или да си остане завинаги такава, каквато се е родила – световно ненужна рускиня обичаща Ленина, Сталина, Родина и Самая Большая в Мире Мать Твоя, издигаща в десницата си меч на брега на Днепър в Киев. Обаче със шейсет сантиметра по-дълъг от меча на същата такава Мать Твоя от Волгоград, бивш Сталинград. Раиса Никодимова, като която имаше още милиони единици в Русия. Не знам дали беше от органите или беше близка с някой от органите, но си беше поръчала двама световно неизвестни български архитекти, готови да отидат на пизда си матери[43] срещу четиресет рубли на ден. Веднага ни даде аванс за следващите десет дни. Разплащанията в Русия винаги стават на ръка. Безданъчно. Бездокументално. Безпроблемно. Понякога и както във софхоз „Фрунзе“, ако следите повествованието. Срещу тези пари ние с Красо трябваше да проектираме архитектурно и идейно три хотела в борова гора на трийсет километра от Кольцевая, сиреч Околовръстното, върху неясен терен, но с ясна цел – сега му е моментът! Ако Р.Н. вземеше в свои ръце правото на строителство върху тези златни терени, то животът ѝ навярно щеше да е осигурен. Освен ако някой не ѝ го вземеше заради тях. Ние обаче си носехме линеали с ролки, рибарска корда, паус, моливи, рапидографи, триъгълници, мащабни линийки, дори и кабърчета. Днешните архитекти сигурно не познават поне половината от тези неща.

Ако някой си мисли, че цялото ми писмовно усилие е заради Раиса Никодимовна и трите ѝ мижави хотелчета, архитектурните идейни проекти на които ние с Красо и предимно Красо изпроектирахме за няма и три  седмици, значи не познава авантюрата като такава. Защото още на втората вечер в „Гостинницата за командировани“, както наричаха странното общежитие, в което бяхме настанени, само на петдесет метра от офиса на Раиса, се появи Мохамед! Не пророкът, а дагестанецът Мохамед…

*****

Мохамед, близо два метра висок, с детска мустаката и леко по-скоро небръсната отколкото брадясала физиономия, предизвикващ безусловно доверие, и както по-късно разбрахме, шофьор. Последното няма нищо общо, просто е факт. Появи се в моята стая. Ние с Красо заемахме две самостоятелни стаи с мивки във въпросното общежитие. Кенефите и баните бяха общи на етажа. Ние можем всякак. Почука, отворих му. Бяхме двамата с Красо и работехме. Та появи се едно близо двуметрово небръснато дете на около трийсет години. В ръцете му имаше няколко неща – проста картонена кутия, нещо продълговато и бляскаво, и найлонова торбичка. „Аз, вика, съм Мохамед и Раиса Никодимова ми каза, че мога да поговоря с вас.“ „Влез, викам, и като толкова ти се говори с някого, ние сме насреща.“ Влиза Мохамед, сяда, оглежда ни, одобрява ни някак си и дума на дагестанско-руски: „Може ли да почерпя?“

По тази причина обичам руснаците. В случая – Мохамед, който е дагестанец. Щото веднага улучват проблема. Ако нещо ни свързва с руснаците, това е, че винаги сме готови да се почерпим. Ако нещо ни разделя, това е, че го правим по различен начин. Ето начина на Мохамед: Първо отвори картонената кутия. В нея, в шест картонени гнезденца бяха сложени шест чашки. Тук си поемете въздух! Спрете да дишате и гледайте, както направихме и ние.

Чашките бяха от масивно полирано сребро, украсени с някакви дагестански орнаменти от златна инкрустация. Ръчна изработка от дагестански майстор. Невероятни като форма. Неописуеми като докосване. Те говореха с нас при допир с ръцете ни и говореха помежду си при допир една с друга…

От найлоновия плик извади бутилка дагестански коняк. Ние, след „Слънчев бряг“, пием всякакъв. Сега внимавайте! От джоба на панталона си извади две неща. Първото беше глава чесън. Второто – кубче, което в първия момент не можахме да идентифицираме, но после, в процеса на наздравиците разбрахме, че това е персонално на Мохамед (слава Богу, Аллаху също!), мезе за всякакъв алкохол – изсъхнало, навярно няколко годишно парченце сирене. При всяко отпиване  Мохамед първо схрускваше със здравите си едри зъби скалитка чесън и след това помирисваше парченцето сирене.

Мамка му и живот, си мисля аз, защо човек да не приеме хората такива, каквито са, а непрекъснато ги прекарва през някакви мерки, мантри, предразсъдъци, сравнителни таблици? Няма таблица, в която да влезне Мохамед с парченцето тригодишно сирене, шестте сребърно-златни не мога да ги нарека просто чашки, главата чесън и близо двата си метра! Защото не знаете какво беше онова продълговато и бляскаво нещо, за което не е станало дума все още.

А то беше сабя! Вакханалия на стоманено-сребърно-златарското изкуство! Струваше двадесет хиляди долара.Така каза Мохамед. Сервизчето беше малко по-евтинко. Само петнадесет хиляди долара. Така също каза Мохамед. Тази вечер аз пиех от съд,  сам по себе си струващ  две хиляди и петстотин долара и държах в ръцете си хладно оръжие, по-скъпо от моята глава! И работех за четиресет рубли на ден! Ега ти кефа!

После пихме българска ракия.

После пихме руска водка.

В сребърно-златни съдове.

Естествено преди това бяхме станали приятели.

*****

Мохамед си тръгна. Прибра остатъците от главата чесън и сухото мумифицирано сирене в широкия си джоб. Взе  сабята със себе си. Сребърно-златните съдове остави като знак за пълно доверие в нас и като обещание, че утре ще продължим това, което може да се продължи – разговора. А разговорът беше изключително интензивен, съдържателен и многопосочен. Започна от сервизчето…

-Леле мале! – рекох аз.

-Мале леле! – рече Красо.

-Мохамед, може ли да пием от тях? – попитах плахо.

– Че от кво друго? – отговори Мохамед. Превеждам го абсолютно симултантно и донякъде симултативно. Опитвам се да хвана и дагестанския акцент.

-… – измълча Красо, разглеждайки една от сребърно-златните чашки.

-Харесва ли ти? – попита Мохамед.

-Не, не ми харесва – отговори Красо и Мохамед започна да се надига от стола, гледайки мрачно към сабята – Влюбен съм в нея – рече слава на Бога и на Аллах Красо, и Планината леко се отпусна до Мохамед. – Я налей по едно – рече замечтано Красо и напрежението осезаемо са разхлаби. – Мохамед, разкажи за това сервизче, за тази сабя, докато пием от прекрасния дагестански коняк. – Красо винаги е знаел какво да каже в труден момент. Положението беше овладяно. Мохамед – спечелен. Чашките зазвъняха като сребърни камбанки със златни инкрустации на два дагестански коняка, ако изобщо разбирате какво искам да кажа. Не, че арменският или грузинският е по-лош от дагестанския,  но ви съветвам никога да не обсъждате този въпрос пред Мохамед…

Не ми се преразказва пряка реч, кой какво казал, оня какво му отговорил, защото моята цел не е да ви омайвам с приказки. Нас ни чака приключение, на което сме още пред портата. Знаете ли къде е Дагестан? А коя е столицата на Дагестан? Е, ние с Красо знаем!

*****

През тези двайсетина дни, в които се заглавичквахме с Раиса Никодимова, нашият страж Вася се появяваше инцидентно. Явно жена му го беше прибрала на една ръка разстояние. Оправяше ни командировъчните, питаше ни как сме, отговаряхме му, че сме страхотно, и той пак изчезваше. Ние си изпроектирахме хотелчетата. Изпофлиртувахме със служителките на Раиса Никодимова. Мисля – без особен краен резултат, дори при сламенорусата  пищна Маруся, но беше приятно. Всяка вечер, като абонамент, в стаята ми идваше Мохамед с неизменната си бутилка дагестански коняк и атрибутите си в джоба. Не сте забравили безсмъртното парче съсухрено сирене и винаги новата глава чесън. Пиехме от съдове достойни за Рогозенското съкровище. Разговорите с него придобиваха все по-ексцентричен нюанс. Разбрахме, че той съвсем не ни е потърсил случайно. В смисъл, че на него и някакви негови хора от Махачхала страшно им трябвали архитекти, и то не-кои да е, а точно ние двамата. Щото и там ставало дума за хотели. Махачхала, любезни мои, е столица на Дагестан, мама му стара, че няма никакви проблеми за три дни да вземем самолета,  да видим за какво става дума, да се произнесем, и да се върнем. Че всички разходи се поемат от неговите хора. Че ние нямаме никакви грижи…

Вече ви споменах, че когато някой с всичка сила ме убеждава, че нямам никакви грижи, просто няма начин да нямам големи грижи. Тогава се сетихме за Вася. Ченге е все пак. Обяснихме му всичко, което можехме да му обясним. Срещнахме го с Мохамед. Той му обясни всичко, което можеше да му обясни. Вася се срещна с Раиса Никодимова. Тя му обясни всичко, което можеше да му обясни. Не знам дали се е срещал с Някой, който да му е обяснил всичко останало. Но това, което се усещаше с просто око беше, че Вася е готов да отиде навсякъде, където жена му я няма. Ние с Красо напълно го разбирахме  и мълчаливо подкрепяхме.

Всичко това, което може би четете, мили приятели, се случи преди много години. Не искайте от мен да помня диалога. Диалогът никога не е важен, освен като литературна подпорка на авторовата безпътица. При това, като правило – измислена. Истината е в ситуацията. Никой автор не може да измисли ситуацията, в която се развива неговият, така да го наречем, разказ. Всеки уважаващ себе си автор взема ситуацията такава, каквато животът му предоставя милостиво в някакъв момент, и я пълни с подходящ за случая диалог.

Вася се нави. Жена му някак го пусна. Хотелчетата за Подмосковието вече бяха готови и предадени на Раиса Никодимовна. Станаха страхотни, но не за тях ни е думата сега.

Авантюрата си е авантюра и може да се измести само от следваща такава. Тръгвахме към Махачхала! Страхотно име, нали? Преди тръгването имахме изключително сериозен разговор. В рамките на този разговор Вася трябваше да ни увери, че ще е плътно с нас. В Русия ченгето винаги е било животообразуващ и дори животоспасяващ фактор, и е добре да го имаш подръка, мислех си аз. Мохамед трябваше да ни обещае, че в деня на пристигане в Махачхала, още на аерогарата, ще ни покаже билетите за връщане в Москва с дата не по-късно от три дни от датата на пристигане. Двамата с Красо поемахме строго задължение да не правим абсолютно никакви  глупости.

Както вече се досещате, никой не успя да изпълни изцяло поетите ангажименти…

Последната ни среща с Раиса Никодимовна приключи за нас в една административна единица в Страна Советов, където трябваше да се реши аджеба въпросът с въпросните хотелчета. Ние ги докладвахме пред длъжностните лица, оставихме там Раиса с една чанта убедителни зелени доказателства за своето право върху тяхното построяване, и отидохме да се приготвяме за Махачхала. Зелените доказателства се наричаха „Бакси“ Две млади нови русначета отишли в Ню Йорк и само след десет минути едното от тях с изненада казало: „Льоша, бляд, здес нашите бакси ги наричат „долари“, бляд!“.

Нас ни чакаше Махачхала…

*****

Вътрешните съветски авиолинии тогава бяха истински социалистически реализъм в действие. Билетите бяха без определени места. Никакви други класи, освен четвърта работническо-селска. Многогодишна напластена миризма, която в зоната на кенефите преминаваше плавно във воня. Кисел бонбон при излитане и сто милилитра газирана вода в бакелитова кафява чашка за многократно употреба след хоризонтиране. Но ние не идвахме от Швеция или Щвейцария, половинка водка и ако наблизо има, а там винаги има някоя рускиня – три часа отлетяват като миг.

Шофьорът на волгата, която ни чакаше, естествено беше един от безбройните братовчеди на Мохамед. Планина като него. Жега, като в Махачхала. Между тридесет и пет и четиресет. На сянка, ако я има. Обаче сянка няма. Четирима души в една волга. Широко и изпотяващо. Помолих Мохамед да ни покаже билетите за обратния самолет за след три дни. Работи се по въпроса и до довечера ще ни ги донесат – уверено каза той. На мен, не знам защо, ми стана още по-изпотяващо. Махачхала е оттатък Черно море, оттатък Кавказ, на брега на Каспийско море. Не че е далеч, и по-далеч сме ходили с Красо, на много по-забравени от Господа места сме били, помните Алжир нали, но билетът ни за връщане винаги е бил в джоба. Наложих си да не мисля засега по въпроса. Нямаше сериозни причини да се притеснявам все още.

В жегата на ранния следобед само близнахме града, колкото да спрем на един пазар. Разходихме се из него да видим и знаем, защото пазарите много говорят. Беше отрупан с купища стафиди – изюм, мандарини, много неща които не знаех как се казват и много неща, които са същите като у нас. Само дето всичко е още по-мръсно и по-напечено от слънцето. Мохамед ни поведе към търговците на месо, които бяха проснали върху вестници направо на тротоара одрани и изчистени на пръв поглед цели и половинки овни – барани. Опипваше ги разбиращо, отмина няколко и накрая повлече половин баран заедно с полепналите от кръвта му вестници.Много ориенталско, макар и нехигиенично, а може би точно за това. „То ще мине през огън“ – рече Красо, който съвсем не изглеждаше разтревожен. След което отново поехме в неизвестна посока, за да стигнем след около час до „Най-класната почивна станция на брега на Каспий, в която идват само хора с големи връзки от целия Съюз…“ – както ни беше обяснено с гордост по пътя. Почивната станция беше типична панелна съветска почивна станция, строена през седемдесетте. Три етажа, стаи наредени по дълъг коридор, клозети и бани – отделно от стаите. Тераси към морето и от другата страна. Нищо особено, напълно нормално, съветско по форма и социалистическо по съдържание. Настаниха ни тримата в „апартамент люкс“. Входно антре, кухня с мивка, шкафове,  котлон и легло, което тутакси си заплюх, защото не мога да спя, ако някой ми хърка, Освен това  хол с телевизар , и от хола – в две самостоятелни спални.

Тук искам да споделя нещо, което винаги ме е впечатлявало, където и да съм попадал из необятната страна советов. Хотелските бани! По някакво неясно, неизвестно, но твърдо спазвано правило, разположението на мивката и огледалото над нея винаги ме е довеждало до дълбок  и безплоден размисъл. Така и не успях да разбера защо мивката винаги е разположена толкова ниско, че за да се измия е необходимо едва ли не да коленича, а за да се погледна в огледалото, трябва да се кача на стол…

А наблюдателния читател отдавна би запитал – „Защо тримата? Нали сте четирима с Мохамед?“ Трябва да ви обясня, че в СССР нищо никога не става така, както ти се иска, или поне нормално. Три билета за този самолет, един за следващия.  Ето затова пристигнахме ние в Махачхала без нашата опора, вяра и надежда Вася. Мохамед, заедно с братовчеда си привечер ще отиде да посреща и него. Не знам за Красо, не съм го питал, но аз направо тревожно страдах от липсата на Вася. И да, никога друг път не съм изпитвал такива топли чувства към ченге, срам ме е, но не мога да лъжа. Защото билети за връщане все още нямахме. И бяхме изцяло извън системата.

Интересен беше ритуалът по посрещането ни.  Домакините естествено знаеха за пристигането ни, и ни чакаха в хола на нашия люксовий апартамент. Петнайсетина човека, повече мъже, по-малко жени. Последните явно бяха мобилизирани от почиващите. Гвоздеят на програмата беше синът на президента на Дагестан, както и да беше името му. Най-странното беше, че нямаше никакъв алкохол. Никаква водка.

Имаше нещо гнило в цялата работа. Нещо организационно като че ли…

По едно време с явно неудобство управителят на почивната станция измъкна от някъде две бутилки советское шампанское и с видима погнуса го разля по чашите. Блудкави наздравици – за срещата, за дружбата, за моята родина, за твоята родина, за тяхната родина… явно работата отиваше на провал.

И в този момент се чу звук!

В този момент се чу звук, който удивително напомняше за каса с алкохол, влачена по коридора, чиито прелестни и естествено пълни бутилки нежно се чукаха една в друга, издавайки онзи неповторим звън, който пълни руската душа с вяра в настоящето, пренебрежение към бъдещето и забрава на миналото!

Отбелязах три каси. Първата беше с двадесет бутилки водка. Втората – с  двадесет бутилки дагестански коняк. Третата просто не помня с какво беше, вероятно с безалкохолно, щом съм го забравил… А ние бяхме там ужким само за три дни… или както се казва на руски – за цели три дни… В това време пристигна и Вася, воден от Мохамед, слава Богу! И поехали…

*****

От  Махачхала са ми останали няколко абсолютно непресичащи се спомена, които с извинение ще споделя с вас.

Първият е относно професионалния ни ангажимент там. Спомняте си, че ставаше дума за хотелчета на каспийското крайбрежие, ако може, нали разбирате – може ли, как може, къде може, изобщо невероятно лесни и прости въпроси, отправени към двама български архитекти, за пръв път виждащи Кавказ от толкова близо и не знаещи отговора на нито един от въпросите.

Каспийско море е невероятно! Тихо, кротко, топло, сладко, плитко. Брегът му е  екзотичен, пясъкът ситен и пълен с невероятни пъстроцветни камъчета, живописно изкривени от вятъра ниски клонести дървета и за наша изненада – пълен с рускини. Какво повече му трябва на един нормален архитект?

Може би само самолетен билет за връщане.

Вторият ми спомен се върти мъгляво около касите с алкохол. Имам някакво неясно усещане, че много изпихме, много раздадохме, но нищо не остана за следващите.

Третият ми спомен е Мохамед. Много смътен, разбира се, защото се преплита с предишния, свързан с касите алкохол. Не искам да кажа, че всички мюсюлмани пият, но за Мохамед имам известни съмнения. Но тук говорим за Мохамед – човекът, който трябваше да ни даде билети за връщане в Москва след три дни. Но преди дребните затруднения със самолетните билети, които така и до ден днешен не съм видял, имаше местно дагестанско приключение (екшън) с баран. Търпение, още малко и тази история ще свърши.

Баранът е нещо изключително важно в мюсюлманския свят.  Онази половинка, която Мохамед купи от пазара в Махачхала, беше изядена по достойнство още при  пристигането.

Та на другия ден, някъде след обяд към 5 часа, след като се върнахме от напечения град, след среща с някакви фактори, след оглеждане на някакви терени, разговори за променящото нивото си всяка година Каспийско море, за пълен геоложки и хидроложки доклад и други такива, които нямат нищо общо с повествованието, Мохамед ми рече – „Ела с мен“. Отидох. На стотина метра от станцията, в някакви бараки се оказа, че не само живее, но и отглежда скромно стадце барани негов не какъв да е, а друг първи братовчед. Отидохме на оглед. Мохамед, без кой-знае какво колебание посочи едно красиво, поне според мен, животно. Баран. Върза го и го поведе настрани, на една тревиста полянка с няколко дръвчета. Тази сцена е винаги пред очите ми, защото това е единственото ми участие в екзекуция, за което винаги съм съжалявал. Истината е, че Мохамед уби виртуозно животното, въпреки моя несръчен опит да му попреча. „Иншалла“ рече той, замахна с ножа, и животното беше вече в по-добрия свят. След това го закачи на кука на едно от дърветата и го разфасова пред очите ми по начин, по който вероятно Паганини е свирил на цигулката си… да ме прости Мохамед за сравнението.  Защо помня всичко това? Защото следващото, с което искаше да ни впечатли Мохамед, беше страхотният според него дагестански специалитет – барановый хвост, което ще рече – овнешка опашка.

Тук спирам да говоря и предавам изцяло и дословно спомените от тази вечер  на Красо:

„Трудно ми е да влезна в логореята на Бената, то на него си му идва отвътре. Винаги е приказвал повече, отколкото е поносимо, но усещам, че го прави, защото ако млъкне, е по-лошо. Започва да мисли, после да пише и става неконтролируемо. Та за специалната вечер на Мохамед, изцяло в наша чест.

Не мога да си обясня причината, поради която това  дете на дагестанската природа ни уважаваше, след като почти три седмици вече само пиехме с него от сребърно-златни ритуални съдове и говорехме мъдро почти като архитекти. Ние с Бената сме си хора занаятчии. На нас ни кажи само, че искаш къща, покажи ни къде я искаш – на връо ли, у долò ли, на водопада ли, остави ни после за три дни и ще ти я направим като приятеля на Ястребовски Франк Лойд Райт. Щото, когато е за проектиране, аз съм по-добрия. Но като се стигне до обяснителната записка, в която трябва да обяснявам, мамицата му, защо точно така съм я направил, какво съм искал да кажа, какви послания съм вградил за бъдните поколения в нея и разни други простотии, мен ме няма.  А тоя идиот погледне драсканиците ми, пък седне и като ги зареди. Каква ми била концепцията. От къде ми дошла идеята. Къде точно ми била доминантата. От какъв ъгъл се хващало това, което историята бездруго ще улови след стотици години. Какъв ми бил образът и каква функцията. Още малко и гей ще ме изкара. Обаче го прави всичкото това някак  увлекателно, като истинско, даже накрая и аз започвам да си мисля, че съм си мислил точно това, дето този кретен е написал от мое име.

А въпросната овнешка опашка, няма да повярвате, но е една огромна буца лой. Чиста, снежнобяла, леко тресяща се буца лой. Варена с разни билки и подправки. Мисля си, че няма под слънцето билки и подправки, които могат да превърнат буца овнешка лой в нещо друго, освен в ароматизирана буца овнешка лой. Бяхме петима – аз, Бената, Вася, Мохамед и братовчед му, майстор на деликатеса. Каса водка, каса бира. Едва днес, десетилетоя по-късно и на хиляди километри в страни от слуха на Мохамед и обсега на стоманено-сребърно-златната  сабя мога да споделя с вас – по-лоша от дагестанска бира може да бъде само топлата дагестанска бира. Как е сега не знам.

По традиция овнешката опашка се яде с ръце, от бутилката се пие без чаши, дагестански обичай. Не сме ние хората, които ще обидим домакините. Напред върви по кръга от ръка в ръка опашката. Плътно я следва бутилката. Первый оборот маршиирт! Второй оборот маршиирт! Третый обород марш… бляд! А нам все ровно, не боимся мы от водка и хвосты… Освинихме се с овнешка опашка! Това е…“

*****
Четвърти ден. Никакви самолетни билети. Набиване канчето на Мохамед.
Пети ден. Никакви самолетни билети. Набиване канчето на Вася.
Шести ден. Никакви самолетни билети. И нещо по-страшно. Последна бутилка водка, последна бутилка коняк.

Седми ден. Сутринта. С Красо категорично заявяваме, кълнейки се в Мохамед, че няма да пийнем нито глътка, докато не влезнем в самолет, отлитащ за Москва. Вася мълчаливо се присъединява към стачката.  Някой му открадва анцуга.  Жена му после ще го обвинява, че го е подарил на някоя парцалетина. Не е вярно! Открадна му го свястна девойка, комсомолка. Преди обед Мохамед и десетината му братовчеди изчезват от района. Нервни разходки по живописния бряг на Каспий. Събиране на страхотни камъчета, на които би се възхитил и Зорба. Късен следобед. Появява се Мохамед, шофьорът и волгата. До него непознат до момента друг негов братовчед. Събира ни в апартамента люкс мен и Красо. Вася го няма. Вероятно провежда сложни и двустранно преплетени преговори за възвръщането на анцуга. Новият братовчед на Мохамед му дава издута найлонова торба. Хотите икра?“ – пита Мохамед. „Конечно хотим“, отговаряме ние. Мохамед скъсва един вестник на две, бърка в торбата и загребва веднъж. Шляп върху едното парче вестник. Загребва втори път. Шляп върху другото парче вестник. Повтаря загребванията. Потретя. Върху вестниците се заформят две купчини с размера, обема, теглото, зрително-обонятелно-вкусовите параметри на дву-три килограмови пльоковици от бракониерски чер хайвер. Хотите еще – пита Мохамед. Спасибо – отговаряме ние.  Значи хотите – решава Мохамед и добавя по още едно шляпване. После поръчва: А сега си пригответе бързо багажа. След един час тръгваме за летището. Вече имаме билети? – питам някак щастливо. Всичко ще е наред-отговаря някак нещастно Мохамед.

Открихме Вася. Без анцуга, но не особено нещастен. Препоръчахме му да заебе анцуга, защото иначе същото може да се случи и с нас. Послуша ни.

Вече сме на летището. Чакайте тук и не мърдайте – поръчва строго Мохамед и изчезва нанякъде заедно с някакви нови братовчеди. Обявяват полета за Москва. Чакалнята се изпразва. Оставаме само тримата. Прелетява Мохамед. „Стойте тук!“ и пак изчезва. След десетина минути от служебния вход излиза екипаж, видимо трезв, и се запътва към самолета. Най-отзад крачи Мохамед. “Бързо след тях!“ заповядва шепнешком Мохамед и ни стиска припряно ръцете. “Пак ще се видим“ казваме ние, без особено да си вярваме. „Обезателно!“ казва Мохамед, вярвайки си още по-малко. „А билети?“ питам аз като последен досадник. „Билети вам не надо…[44]“- отговаря изключително тъжно Мохамед и погледът му изпраща изчезващия по посока аероплана капитан на полета, под мишницата на когото чак сега забелязваме ние с Красо сгушена една до болка позната картонена кутийка, криеща шест сребърни гласчета с с фантастични златни инкрустации, струваща петнайсет хиляди долара, така каза Мохамед [45]!

Можехме да се върнем и пеша…

*****

Отново сме в Москва. Както някъде в началото на тази история беше споделено, Вася си има семейство в Москва. Жена, син и апартамент. Прибра ни да спим у тях. Имам съмнение – за да му служим за омекотяване на проблема с откраднатия анцуг. Разбираме, без да ни е работа и без да подслушваме, от професионално проведеният разпит от прокурора, сиреч жена му, че това е четвъртият откраднат такъв. Разбираме от прокурора, тоест жена му, че не това е начинът да облече парцалетините на Русия с анцузи, и ние, макар и безгласно, напълно споделяме това твърдение. Не може от друга страна да се отрече обаче, че Васко все пак прави каквото може. Категорично заявяваме, че по онова време страшно много миловидни комсомолки имаха вопиюща нужда от анцузи. Заявяваме го пред вас, но естествено го премълчаваме пред прокурора. Ние не бяхме призовани, слава Богу, дори за свидетели. Пием водка, спим как да е. Събуждаме се.

Двамата с Красо заявяваме, че това трябва да е последния ни ден в Москва. Васко се съгласява, защото очевидно притесняваме семейството му с нашето шумно присъствие. Поблемът е, че нямаме билети за влака до София. Васко обаче, явно чувствайки се в Москва в свои води, ни заяви: Днес ще ви убедя, че Русия е страната на чудесата. Тръгнахме…

*****

Някъде по някаква централна, но не много широка улица е централния или поне един от централните билетни центрове за международните влакове. Разбира се опашки, хора, блъскане, вайкане и други такива познати екстри. Вие стойте тук – казя Вася и се нареди на една от опашките.След половин час стигна до служителката – строга, но справедлива съветская женшчина. Поговори си с нея две-три минути и дойде при нас. Билети няма и за следващите три месеца също няма. Всичко е забронирано, сиреч запазено. Какво ще правим? – питам  усещайки надигащата се отново стена, препречваща какъвто и да е нормален изход от каквато и да е нормална ситуация в тази велика  страна. Ще ви черпя един обяд, а в това време може всичко да се нареди – каза Вася и ни поведе.

На стотина метра от билетния център – ресторант „Берлин“ . Тежка, стара, имперска сграда. Входна врата три метра и отгоре висока, двойна, масивен дъб. Орнаментно непрозрачно стъкло от преди революцията и закована медна табелка с изгравирано и патинирало от десетилетията „Места нет!“. Вася почука. Не знаем шифровано или не, но се появи портиер. Погледна нахалника, после видя, че не е нахалник, а Вася. Отвори вратата и каза: „Здраствуйте Василий Георгиевич!“. Затвори, заключи след нас вратата, съпроводи ни до залата и ни предаде в ръцете на дребен и облечен в черно и бяло лъскав оберкелнер. Ресторантската зала беше около два или три декара. Високи орнаментни тавани. Кристални полилеи. Тежки завеси, ламперии, маси на двеста метра една от друга, искрящо бели покривки, масивни резбовани столове с високи прави облегалки и нито един посетител. Не ресторант, а тежък английски клуб,  доколкото съм чел за мистър Пикуик.

Оберкелнерът ни предаде на келнер, също с пингвиноподобен костюм, който ни заведе на „любимата маса на Василий Георгиевич“. Кристална каничка водка. Свежи салати. Рибни блюда. Меса и деликатесни колбаси. Всичко това се случва по времето на Горби, когато алкохол имаше само за чужденци в хотелите, а по витрините на хранителните магазини бяха нарисувани стоките, които някога може би са се продавали в тях, може би някога пак щяха да се продават, но сега „их там нет[46]!“  Страна на чудесата. Втора каничка водка. И чудесата започнаха да се случват. Залата започна рехаво да се понаселва. С изненада открих, че през три маси, някъде около Трансилвания, е седнала заедно с друга женшчина служителката от билетния център, с която говори Вася. Съобщих му го. Знам – отговори ми той и извика келнера. Зашепна му нещо на ухото. След малко към масата на едричката билетопродавачка се понесоха и доставиха каничка водка, салати, да не повтарям, вж по-горе.Келнерът дискретно посочи нашата маса. Споделени пестеливи уж случайни усмивки между двете маси. Никакъв пряк контакт. Не знае кой я наблюдава – обясни ни Вася – тука е така. И щедро добави чрез келнера и кофа  лед с бутилка шампанско в нея.

След около час билетопродавачката и другата женшчина си тръгнаха. Никакво внимание към Вася. А ние си поръчахме трета каничка водка и може би и нещо друго, него не си го спомням. Някъде към три часа приключихме с обяда. Цената му, заедно с този на дамите излезна около сто и петдесет рубли. Вася остави на щастливия келнер сто и осемдесет и излезнахме. По пътя между ресторанта и билетния център Вася ни вкара в цветарски магазин. Дайте по двадесет рубли – рече той. Дадохме. За четиресет рубли по онова време можеше да се изкупят половината от наличните цветя във всеки магазин, което и направи Вася. След това пак ни остави да чакаме настрани в билетния център. Нареди се при същата билетопродавачка, която продължаваше да бъде строга и сърдита към женицата преди Вася. Която хем ѝ подари комбинизон, три чорапогащника  и килограм портокали, хем не получи жадувания билет. Но не и към Вася. След десетина минути ние имахме запазени спални места в международния влак Москва – София за същата вечер в 22:25 часа, Киевската гара.  Васко, ти си Бог! – хвалех го аз, а Красо ми пригласяше – На Бог, направо Мохамед си ти!

Не бе, друзя – отговори Васко – един от анцузите ми е при нея…

*****

После метрото да си вземем багажа. После с Васко на Киевската гара. Той е длъжен да докладва, че сме си тръгнали. Не може просто да ни качи на такси за гарата и да ни помаха с ръка. Трябва с очите си да види как се качваме на влака и как влакът потегля. После нездрав, но продължителен сън. Пробуждане от време на време за чай и тоалетна. После по-скоро инстинктивно усещаш, че пак ни връщат междуосието. И пак се чудиш на акъла на тези, които са го измислили. Но по-кротко някак се чудиш. Защото заедно с обратната смяна на междуосието усещаш как една тежка оловна плоча, сива и непрогледна, чужда и фатална като Съдбата, се отмества настрани. Остава някъде назад при хора, които навярно вече никога няма да срещнеш. И неясно защо хем ти е малко чоглаво, хем много не ти е мъчно.

После влакът трака като песен на Р-у-м-ъ-н-е-ц-а-и-Е-н-ч-е-в, което отново те успива. После стигаш Дунав мост. Сутрин е. Трака влакът по моста. Внезапно изгрява слънцето, но за кратко – може би само на ничията земя…

След което една друга, не чак толкова голяма като съветската, но все пак осезаема и достатъчно тежка и непрогледна, но до болка позната и някак си близка и родна оловна плоча заема своето старо място. Отдъхваме си!

Върнахме се в собствената си социалистическа Родина!

Все пак малката родна кочинка е за предпочитане пред огромната чужда свинеферма…

*****

И ето, че, мина време каквото мина, и в Главпроект, на „Александър Жендов“ №6, се изсипа „Хохтиф “!

И донесоха германците от Хохтиф на втория и трети етажи от ниската сграда на Главпроект, където се гърчеше нашата фирма АСИ – Главпроект, едно нещо непознато за нашего брата, което се нарича „ Тендер“  по ФИДИК ! Побрало се в два комплекта от по четири внушителни 7-8 сантиметра дебели папки – класьори, на два езика – немски и руски!

Добре, че се справям в рамките на интелитентността си с руския…

***

Та, да продължа, в АСИ Главпроект, сиреч фирмата, в която работех тогава и която се явяваше една от четирите фирми, на които беше разпарчетосан големият Главпроект, заемаща два и половина етажа и половин сутерен от ниската сграда на бившия общ Главпроект, дойдоха германците от Хохтиф! Не дойдоха случайно, сега май не за пръв път ще спомена името на Главболгарстрой, значи Те, и Те, и  ние, фирмата АСИ – Главпроект, участвахме заедно  в търговете за тези военни градчета! Обяснението за това ни набутване за мен е простичко! Първо – тогавашният ни директор, Людмил Михайлов, изключителен инженер – конструктор, беше със сериозни връзки с Главболгарстрой, може би по партийна линия, не смея да твърдя, но тогава май друга линия просто нямаше, от друга страна ние, проектантите от АСИ – Главпроект бяхме участвали вече в няколко предишни търга и бяхме доказали, че само формално смисленото, но напълно безпарично бачкане не ни плаши, от трета страна, макар и много наивни, и ние, и Главболгарстрой, искахме да оживеем, а Хохтиф искаше да изконсумира поне част от германските мангизи, които никак не бяха малко. Не ги знам колко са били.

Та Хохтиф се изтърси при нас, на „Александър Жендов“ 6, това е точно срещу задния вход на Външно министерство, изтърси се заедно със собствени компютри, консумативи, кламери, хартия, перфоратори, принтери, Инженери – консултанти по всички части на Тендерите по ФИДИК  на по два езика и за няколко военни градчета. И ги подпукахме!!

Точно тогава в АСИ – Главпроект нямаше нито един персонален компютър! Имаше ЕИЦ[47] с перфокарти, заемащ повече от  половината първи етаж на високата сграда, който се използваше само за количествени сметки.…Чертаехме си с линеали с корда и ролки, бодяхме пауса с габърчета върху чертожните маси, триехме с гума „слонче“, и всичко ни беше лесно и ясно… Баси, колко готини бяхме!

 

 

*****

На умният човек не му е необходимо да се прави на каквото и да е, особено на умен човек. Умният човек не застава пред прожектори и камери, за да докаже простата истина, че е умен човек! Прожекторите и камерите никога не са били доказателство за интелект, бихме твърдели обратното, ако някой ни питаше. Но не ни пита никой. Умният човек не е доволен човек от съмнителния факт, че някои го смятат за умен, умният човек е страдащ човек от факта, че не е пълен глупак! И се чувства виновен за това, че е допуснал толкова глупаци и тъпанари около себе си, в държавицата си, в държавните си органи и държавните си институции.

Умният човек е примирèн човек! Защото е мъдър! Целият му живот е програмиран и управляван от простаци, които са определяли битието му с просташките си правила и закони! Срещу които той е напълно безсмислен!  Умният човек е ненужен, даже и вреден за човечеството! Умният човек може да бъде умен само за себе си, но не и за другите. Защото умният човек има една единствена цел, идея, смисъл, мечта, съдба, орис, и никой не може да го отмести от нея:

Да накара Човеците да започнат да мислят!

Не да си мислят, че мислят, а наистина да започнат да мислят! Да започнат най-сетне да правят онази причинно-следствена връзка между деяние и последствие! А те не искат! Защото – ако Бог не ги е погалил по челото преди да се родят, за тях и най-умният човек е глупак.  Да, наистина трябва да живеем поне по четиристотин години, за да разберем собствения си смисъл или безсмислие в Живота!  Да имаме времето да поумнеем поне малко, да успеем да се доближим поне малко до себе си, до Живота, който ни е подарък от Съдбата. Защото Животът е страхотно изживяване, страхотно Време пълно с всичко, което ни е нужно за да сме умни и щастливи, и пълно с всичко останало, което иска да ни изпразни от нас самите! И всички ние избираме къде да сме! Всеки ден! Всеки Божи ден!… И няма нито друго място, нито друго Време, освен моето, твоето, неговото, нашето…

Понякога направо не ми се пише. Дъното, до което стигаме в един циклофреничен порядък е направо бездънно! Мой съгражданин, не точно приятел, но живеехме кажи го някога къща до къща, на среща на тревненци живеещи в София, на която се срещнахме преди  две-три десетилетия ми сподели, не знам от какъв зор, но бяхме на по две ракии, че като започнал работа в еди коя си банка (той завърши външноикономически отношения в Москва,  умно момче беше, от силно комунистически род, редовно ме биеше на шах), ми каза, че от банката му отпуснали кредит от незнам колко десетки хиляди долара, за да си закупи жилище. Когато той попитал как ще го погасява, му отговорили, че това изобщо не е негова грижа! Перфектно, нали? Може винаги да се съмнявам в истиността на това, което пиша, но в момента нямам никакво съмнение!  Каза ми го, съвсем ясно, членоразделно и разбираемо, че банката нямала никакви претенции към него, и жилището си е негово! Каза го на мен, прошлякът, който  цял живот си е плащал задълженията към Държавата, която смяташе за своя! А тя през цялото време е била на този приятел… Не ми каза срещу какво. Просто си го спомних! На него една банка му беше подарила апартамент!

Непрекъснато започвам да ви казвам, но еклерът в главата[48] ме отмества в страни, че няма да се задълбочавам в лични истории, няма да ви пиша за братята и сестра си, нито за децата си и децта им повече от това, което ми се е откъснало до тук и до още нещо, което може би ще се откъсне напред, няма да ви пиша за личния си живот, той интересува само мен, децата ми  и жена ми, което не значи, че няма да ги вплитам… (колко красиво и поетично звучи „вплитам“ за моите нещастни опити за описанe на разни неща) , само да ви кажа, че ако си позволявам да намесвам семейството и дори себе си в това нещо, наречено „НЕМОАРИ“,  да знаете, че е било неминуемо и от немай къде. Защото Животът – това съм и аз, и тези преди мен, и тези след мен. Защото е адски тъпо и глупаво, както каза в съня ми страхотното маце от покрива, да се надценяваш и да си мислиш, че си най-важното Нещото, заради което Животът съществува. Но два пъти по-тъпо и глупаво е, да  смяташ, че Животът може и без теб! Ако можеше, ти просто нямаше да си се родил…

В същото това време, откакто реших, че трябва да напиша това, което пиша, а аз съм страшен инат, питайте жена ми, и като реша нещо обикновено го правя, понякога въпреки себе си, понякога даже и въпреки нея, та през цялото това време се питам – от какъв зор го пиша? Безусловно скромният ми живот не е от кой-знае какъв интерес за когото и да е. Нито животецът на роднините и приятелите, познатите и понякога не чак толкова познатите, за които се осмелявам да пиша. Вероятно съм успял да събера онова критично количество лично самочувствие, което прави точно такава книга възможна!  Може би интуитивно усещам неща, които не разбирам много добре. На мен ми е пределно ясно, че не съм писател. Не съм и поет. Нито съм есеист, нито съм сентенционалист, и вицаджия не съм, но съм безсилен пред вътрешното си убеждение, че непременно трябва да напиша точно това, което съм написал!

А трябва вече да пиша за Хохтиф, за военните градчета, ама не като нещо, което предстои,  а като нещо, в което яко сме нагазили…

*****

Както би се изразил един виден български парапсихолог, естет  и езиковед: „На военните градчета е същото, както на невоенните градчета, само че са военни!“. Общо взето – фасулска работа! Както съвсем непредпазливо се изрази тогава  един колега инженер  от нашата фирма, „Това за нас си е рутинна задача!“ Да де, така е, само че до този момент ние, проектирали стотици жилищни блокове, обществени и здравни сгради, училища, университети, пешаходни зони, едропанелни строителни системи и каквото там още има за проектиране и строителство, никога не бяхме го правили под контрола на германци! А това за германците, Радичков го е нанюхал с неговите „Две щръклèта“[49]! Най-интересното е, че в същност, рутинна се оказа работата точно за германците, а ние и строителите още от първия ден започнахме да се блъскаме и суетим като новородени прасенца в майка си. Защото, не знам дали се сещате, но ние, българите, рутинно не признаваме! Един пирон да забием, трябва да го забием по неповторим български начин! Пък ако ще да си премажем половината от пръстите и на  двете  ръце… Защото германецът вярва във вече приетия документ. А в тендерите, които толкова упорито споменавам, единият от четирите тома е само с графичен материал. От градоустройството, до всички приети и утвърдени, и изработени от руски проектанти схеми на жилищни блокове, училища, детски градини, аптеки, магазини, апартаменти, пътища, благоустройство, с две думи, този графичен материал за германецът вече е документ, който не подлежи на обсъждане и принципна  промяна, да не говорим за подмяна. И нашата задача, която тогава изобщо не разбирахме беше, просто да превърнем тези архитектурни схеми първо в тръжни, а след това и в технически и работни проекти по всички части, вързани към съответна избрана от строителя технология, с трасировъчни планове [50], наземна и подземна инфраструктура, изобщо – да превърнем графичните идеи от тендера в документация за строителство. Просто, нали?

Да, ама не! Ние не можем така! Ние винаги имаме друго виждане и за градоустройството, и за жилищните разпределения! И естествено правим различно градоустройствено решение и според нас – по-модерен и отворен тип жилища. Германците направиха опит да ни върнат на земята, но така и за първото ни градче не успяха. Поне докато предадохме офертите. И точно тогава с инж. Митко Гълъбов бяхме в Есен втория път. Бяхме в командировка за 4-5 дни, не помня точно, но още на втория ден привечер, спешно  ни събраха всички работещи по този търг – за военно градче в Староконстантинов – Украйна, и казаха да имаме търпение, защото чакат важни резултати. Малко по-късно същия ден тържествено съобщиха, че Хохтив заедно с Главболгарстрой, значи и ние, АСИ Главпроект,  печелим търга! Обаче при едно условие:

В срок от три месеца, да приведем целия проект в пълно съответствие с графичните материали от Тендера! Поради което ни съобщават, че ние с Гълъбов, един преводач от бившото ГДР, който знае и руски, имаме билети за следващия ден до Киев, където до два дни от България ще са пристигнали и проектантите по всички специалности. А това означава да се преработят абсолютно всички проекти, текстови части, да се комплектоват наново и да се предадат в ЦВУ – Москва, от където се  управляват всички процеси. За което на наше разположение ще е цялата Военна проектантска организация – Киев.

И успяхме! На осемдесет и деветия ден, ние, заедно с представители на Хохтив се качихме на влак до Москва, и на другия ден предадохме куфарите с основно преработен тръжен проект по всички части и стриктно по тендера в ЦВУ (Централно военно управление)! Оказа се, че можело!

Бях тръгнал от София за Есен за пет дни, а се върнах от Москва след повече от три месеца… Добро начало!

Разбира се, за следващите търгове, вече знаехме. Още повече, че и любезните германци, с които продължавахме да се борим и в Киев, простичко ни обясниха: „Тези проекти в тендера, са направени от руски проектанти. Те най-добре знаят какви са нуждите на руснаците. Вашите проекти може да са по-добри, може и на нас да ни харесват повече, но ние не сме дошли тук, за да учим руснаците как да живеят!“. Това беше първия урок, даден ни от германците…

После започна бясно проектиране. От време навреме пътувах с автобус до Киев за съгласуване на проекта с шефа на обекта. А той беше от нашия Балкан, и псуваше поне с четири поколения по задълбочено от кмета на Габрово. Обикновено викаше, понякога крещеше, един два пъти бяхме пред пълен конфликт. Напълно го разбирам, напрежението при него беше с пъти по-голямо отколкото при нас, но никога не съм приемал и няма да приема напрежението да преминава в псувни и крясъци. Веднъж се опитах кротко да му кажа, че всички проблеми могат да се разрешат и по по-спокоен начин, но той ми обясни, че идвам от жълтите павета, където „некви софиянци“ лежат по цял ден, казах му, че това няма нищо общо, той ми рече да си гледам работата с малко по-образни думи, аз му казах „Добре“, станах, излезнах си, отидох до рейса, който чакаше да тръгне обратно същата вечер, и го зарязах без повече да му обръщам внимание. Не се гордея с това, но за мен псувните и крясъците в професионалните отношения са си чисто насилие, а аз насилие не понасям в каквато и да е форма. Но построихме заедно с него градчето! И двамата явно се учехме, но го правехме по съвършено различни начини. След години пак сме работили заедно. И пак по подобен начин.

Ще ви кажа само още нещо и приключвам с това градче.

Когато предавахме обекта, изцяло завършен, жените на руските военни, получили жилища в него, плачеха. Плачеха от щастие! Те вероятно никога дори и не са мечтали за такова нещо! И тук ще ви кажа и втория урок, който ни преподадоха германците:

Когато в процеса на строителството те изискваха (и получаваха) най-качествени материали, дограми, балконски парапети, подови настилки, вградени шкафове, кухненски обзавеждания, ние, по стар сиромахомилски инстинкт и рефлекс се опитвахме да им обясним, че руснаците не са свикнали на този стандарт, могат да се задоволят и с нещо много по-просто и семпло, ерго по-евтино,  спомням си, хер Кастенхолц, супервайзер в част архитектура, каза: „Ние имаме право да строим само така, както строим и за себе си! Иначе ще излезе, че смятаме руснаците за втора категория хора!“

Убийствен аргумент на цивилизовани Човеци!  Които на всичко отгоре плащаха цялата сметка!

*****

На втория обект, на който също бях главен проектант, нещата протекоха много по-гладко. Това е Каменка, близо до Пенза, може би в централно-европейска Русия, югоизточно на повече от 500 км. от Москва и тук работехме до температури от минус 35-40 градуса през зимата. Помня ръцете на арматуристите, защото бетон се лееше и при тези температури, със затопляне и завиване с дюшеци,  покривала, духалки, по едно време беше станало много страшно. Не ми се разказва, защото ми става убийствено студено. Имаше периоди, в които не гасяхме фирмения микробус  Мазда по цяла седмица, за да не замръзне нафтата в резервоара. Изключително запомнящ се екшън беше пътуването с микробуса от София, през Румъния, Украйна, Русия, заедно с инж. Димитър Имаретски – един от водещите конструктори на  Главпроект и основен проектант и в двете военни градчета, съпругата му и негова колежка Рада, и аз. Колата беше фрашкана с бутилки алкохол, кока-кола, стекове цигари и разни други глезотии, които на всяка следваща граница намаляваха почти катастрофално, санкционирани надлежно от войничетата-граничари. Шофирахме двамата на смени, карахме по карта, която понякога ни лъжеше, сега си давам сметка, че е било достатъчно опасно и страшно да прекосяваме половин Европа в източно направление, но беше и голям купон. То и с Красо дето ходихме до Махачхала си беше пълен риск, ама там поне си имахме ченге.

Предадохме и Каменка! Дори имаше авиошоу, на което за малко да дойде министъра на отбраната на СССР , ама не дойде. Видяхме Су 29. Голямо трещене падна… При нас, в хотела, дойде ОМОН, и ми разгледаха бая големия нож, който си купих за десет рубли по пътя. Не го прибраха. Мен също… Ама беше страшничко.

Малко преди това се стопи снегът. Цялото военно градче е на един безкраен полегат склон от града нагоре. С безкрайно много сняг по него. Напълнихме мазетата. За откриването обаче всичко беше на шест!

Още малко и приключваме. Някъде в края на Каменка победихме Франция в квалификациите за световното в САЩ с гола на Костадинов в последната секунда. Гледахме го на запис. Другото знаменателно събитие е, че станах на петдесет навършени. Време ми беше да се кротна. Обаче, не ми било писано поне за следващите нанадесет години. Че и повече…

*****

Мога да си призная, че в момента, като минавам през всичките тези години и обекти, направо ми  заархитектури на гърлото! И то, като имате предвид, че през цялото това време ми беше адски интересно. Понякога и малко страшно, но винаги интересно. Така и не съумях трупайки полезен и вреден (той също е полезен!) опит,  да добия и рутина. Сиреч, да ползвам вече използвани прийоми, хватки, да кажа – ето такова вече съм проектирал, ще го повторя, защото беше успешно. Всеки път, всяка нова задача за мен е тера инкогнита, в която трябва да навлезна, и да я реша по съответстващия за нея начин. Не гениално, не супер, но поне в рамките на професионалната си интелигентност. Това е като със стиховете. Може да напишеш няколкостотин стихотворения, но никога две еднакви. Всеки човек в рамките на своята компетентност е пълен с безброй решения, за които дори и не предполага. Докато не ги потърси. От зор, разбира се.

Обаче мен ме потърсиха от Главболгарстрой. Проектите на три от подобектите във военно градче в Ростов на Дон, на което ние не бяхме проектант, не можеха да минат през „Хохтив“ за одобряване. Главният проектант на обекта и „Хохтив“ си бяха вече разтаковали гърнетата, и някой трябваше да спасява положението. Тоест, да коригира, допълни, ако трябва – промени чертежите, детайлите и всичко, каквото е необходимо, за да бъде утвърден проекта. Ставаше дума за 32-класно училище и две детски градини. Вдигнахме се главпроектската пожарна команда и ето ни в Ростов на Дон. С великата ни Мазда, отново през половин източна Европа, но вече с шофьор. Този път с друг виден главпроектски конструктор – инж. Методи Ветов. С него бяхме и в Староконстантинов. С  него направихме за там подсистема за скатни метални покриви на всички жил. сгради по стари мои спомени. Момче железарче, в смисъл работи предимно със стомана и обичащ водката „Бял орел“. Бутилка на вечер. Литрова. С наша помощ, естествено. Негова е сентенцията:  „Лошото на хубавото е на другия ден!“. Подпукахме го това училище и детските градини,  преорахме чертежите както вече си знаехме как, те започнаха да минават един по един, ледът се пропука, господа германски супервайзери, още повече, че половината бяха наши контрагенти от Староконстантинов, заедно с шефа им хер Ройтерс и прелестната му съпруга фрау Ройтерс. Те обикновено вечеряха (живееха в специални доста луксозни дървени къщи в тяхно си селище, изградено на обекта и като минавахме край тяхната къща се виждаше от прозореца) на маса с две запалени свещи в двата края. В Ростов на Дон…

Тука вметвам една вметка. За всеки обект, на който съм бил, съм написал стих и съм пригодил мелодия. Няма да ви пълня главите с други, но тази, от Ростов на Дон, е емблематична, и ще ви я предоставя с известни замъглявания в нецензурните зони. Мога обаче да ви уверя, че от всички такива песни имам поне две, в които няма нецензурни думи.

Ето песничката на Ростов на Дон:
Всяка сутрин със лъжица
макароните греба…
О-ох, мама му да е** !!!

Кал до шия, вятър вие,
дъжд ми капе по гърба……
О-ох, мама му да е** !!!

Тука има, тука нема,
вечно ходя по ръба…
О-ох, мама му да е** !!!

Първа водка, втора водка,
трета водка, веселба…
О-ох, мама му да е** !!!

Тъй е в делник, тъй е в празник,
вечно мама му да е**…
О-ох, мама му да е** !!!

Това само за да усетите атмосферата…

Ерго, предадохме и тези обекти. Успешно.

После беше 18-етажния блок на Мичурински проспект в Москва.

После беше бизнес център с хотел четири звезди  в Екатеринбург.

За тях съм ви споменал. Не съм споменал само, че докато бях в Екатеринбург почина един от най-близките ми хора – съпругът на сестра ми и баща на племениците ми Красимира и Иван – Николай Янков. Най-светлото момче, което познавам! От тогава братята ми започнаха да намаляват…

*****

Не знам защо хората се страхуват да остаряват. Ами че това е единствения начин да живеят по-дълго! Дъртаците като мен мърморят, че всичко им тежи, че всичко ги боли, че краката им се подгъват, че мускулите им атрофират като за световно, че им мирише на смърт и погребение… а защо не се сетим, преди триста и осемдесет и кусур години как ни тежеше, че сме недорасляци, че мацките все още не ни обръщат внимание (сега е същото, но по други причини), че ако случайно ни обърнат ние не знаем какво точно да правим (сега много добре знаем, но не можем!), а и като архитекти, не само като мъже, не сме наясно какво точно трябваше и трябва да правим, и налучкваме благодарение на някаква наследствена, бих казал – положителна наследена обремененост и собствена интелигентност, доколкото ги имаме.  От висотата на библейската си (почти, имам още доста…) възраст ви казвам, че човекът винаги е дете! И мъдрец! И глупак! И наивник! И възрастта му няма никакво значение, освен докато е тинейжър, още не е пил бира, и още няма косми тук таме.

Най-важното нещо, което човек научава с годините е, че няма нищо страшно да е някакъв! Какъвто и да е! Стига да е наистина жив, и да не е престъпник!

Усещам, че много ми се иска да претупам тази книга, но ви уверявам, че няма да се случи! През целия си живот не съм претупвал нищо! Нито човек, нито съдба, нито проект, нито текст, нито собственото си безценно време. Отговорен към себе си и Вечността, която ме чака. А да бъдеш отговорен към Вечността, това все още май малцина го осъзнават… Нашият живот е низ от дребни детайли, звуци, багри, от часове, дни, години, и единственото, което остава от нас в Нея, във Вечността, са те! Дребните детайли. Каквито сме и ние…

*****

Инж. Людмил Михайлов, както вече е споменато, беше изпълнителен директор на АСИ Главпроект. Замени на тази длъжност един изключително почтен и интелигентен колега и приятел арх. Методи Банковски, поради пенсиониране. Методи Банковски е единственият директор в Главпроект, който не беше партиен член. Не знам защо ми симпатизираше. На мен всички свестни хора ми симпатизират по неизвестни на мен причини. Та Людмил Михайлов го смени. Това стана някъде около промените 1989-та. Людмил веднага си хвърли партийната книжка и започна много неравностойна битка за приватизация на новоучредената ни държавна фирма. Битката беше външна – с министерството, което ни беше принципал[51], и вътрешен фронт срещу правоверните ни фирмени комунисти, които го ненавиждаха и искаха да го свалят от длъжността. Беше човек със самочувствието, че само той може да докара приватизацията ни до успешен финал, и беше напълно прав. Много често ми звънваше малко преди обяд, за да отидем да хапнем някъде из района. Всеки винаги си плащаше сметката. Явно обичаше да си говорим, може би защото никога не се мешах в директните  управленски работи, въпреки че бях член на управителния съвет. Но говорехме за приватизацията, той кроеше планове, непрекъснато правеше списъци на „нашите“ и „техните“, кой от нашите колко пари трябваше да даде за да купи акции, та нашите да имат контролен пакет, а пари тогава изобщо нямахме, поне аз със сигурност. Едва като тръгнах по военните градчета усетих малко пари. После някъде около 2000-та наистина се приватизирахме официално и със съдебно решение, а 2001-ва година внезапно, по обяд, в кабинета си, получи инфаркт и почина. Аз бях член на управителния съвет, заедно с две комунистки, едната от които се правеше, че не е. Фирмата ни, макар и приватизирана, беше в отчайващо положение.  Парите от военните градчета бяха опапани отдавна, фирмата имаше неизплатени към нея стари договорени и изработени стотици хиляди долара вземания, които така и не видяхме. Имаше над петдесет (преди това бяха триста) човека на трудов договор, всеки месец им се начисляваха дължими заплати, без почти никакви нови приходи от проектиране. И естествено останалите комунистчета от управителния съвет ме направиха изпълнителен директор на частно акционерно дружество със задължения за неизплатени заплати от повече от сто и двадесет хиляди лева. Приех.

Бях изпълнителен директор четири години. От 2001-ва до 2005-та. Когато същите тези комунистчета видяха  фирмата вече беше без дължими суми към никого, с устойчив ръст от около 30% на приходите спрямо предходната година единствено от проектиране, не, че съм бил идеален директор, но решиха, че повече не съм нужен на тази длъжност, понеже според тях – не се справям добре.  Аз се съгласих с тях, и в известен смисъл съм им благодарен. Наистина не съм роден за директор и четири години бях на нокти. Сега тази фирма се издържа предимно от наеми, проектирането в нея е почти напълно елиминирано и пренасочено в частните фирми на колегите, с които някога проектирахме и строяхме заедно. А и одъртяхме… АСИ Главпроект изчезна от проектантския пазар, беше унищожен един страхотен потенциал от знаещи, можещи и искащи проектанти, беше заровен в небитието страхотен натрупан професионален опит, но в Живота, както знаете, се случва само това, което трябва да се случи!

*****
До сега обаче, не се е случвало някой човек сам да успее да напише книгата на своя живот до края. Нима двадесет и две хилядите полски офицери, интелектуалци и войници разстреляни от НКВД по заповед на Сталин край Катин с единичен изстрел от пистолет в тила са написали края на своята книга сами? Или милионите от ГУЛАГ? Или хилядите в Белене, Слънчев бряг, Куциян, Скравена..? Или дори тези, които умират от естествена смърт, като описаната от Миша Булгаков история от Патриаршите езера, след като Анушка е разляла олиото, когато съветска девойка, комсомолка, отрязва главата на Берлиоз, но не композитора?

Нека се опитаме да изпреварим събитията, или поне да ги осмислим…

Мисля си, и не само си мисля, но дори съм и убедено вярващ, че всеки роден вече човек има своите четиристотин години пред себе си, за да напише своята книга. Тези четиристотин години са точно толкова, защото по неизвестни и на мен причини, тази цифра много ми харесва като време да разбереш – и защо си жив, и защо май не си съвсем.  А Аз съм  Свидетелят, Хроникьорът, тоест – единственият, който коли и беси в тази моя дребничка книжка. Аз определям кое е Истина и кое – Измислица в нея, и това просто не подлежи на обсъждане и коментар. Съвсем друг, не знам точно кой, но да Го наречем Големият Автор, който пише Голямата Книга, определя с хладна жестокост колко да  продължат тези четиристотин години. За баща ми бяха почти седемдесет и пет. За майка ми – осемдесет и две. За единия ми брат са били четири месеца, за другия – три години, за третия – седемдесет и осем, за четвъртия – осемдесет и една, за петия – осемдесет и три… за синът ми Мартин – тридесет и осем… и ако има нещо, което искрено и истински мечтая, е – никога да не научавам колко са за останалите… нито за себе си! Просто знам, че те са четиристотин!  За по-малко не си струва да се раждаме! В общочовешки и философски план е абсолютно без значение в колко земни години ги вмества Времето в себе си! Важно е да са четиристотин! И да са пълни от първия – до последния миг от тях с истински Живот… Какво е истински Живот? Не питайте мен!

И аз нямаше кого да питам…

 

*****

 

 

 

 

 

 

„Беше умен, но не и най-умния!“
вероятно би казала първата орисница.

„Естествено беше  беден, но не и най-бедния!“-
може би е допълнила втората.

„И  пишеше, макар и не кой-знае  как!“ –
би заковала третата, затваряйки скобата…

 

 

 

 

 

 

КРАЙ!
2019

 

ПРИЛОЖЕНИЕ 1

*****

Това го пиша за Дариа и Ивета, моите внучки, не защото много ги интересува днес или ще ги интересува утре, а просто за да знаят, че никой и нищо на този свят не започва случайно и не завършва току така, също като слончето, което започва с хобот и завършва с опашка…

Останалите могат да го пропуснат.

*****

Родът на баща ми е от Трявна. Това е  описаното бягство от чумата преди няколко века на пра-пра-пра дядо ми, неговата жена, и единственото им останало  живо дете  по посока село Вонеща вода. Не знам колко поколения преди дядо Дончо и баба Дешка е станало това. От този род аз познавам, или съм чувал само за тези преди мен, и отчасти преди баща ми и майка ми.

Та дядо ми Дончо и баба ми Дешка са  имали седем деца. Чичовците ми Никола, Иван, баща ми и лелите ми Дешка, Иванка, Райна и Цанка. Баща ми бил най-малкият, чичо Никола – най-големия. Другите се вмествали между тях напълно справедливо според рожденната си дата. Не ме питайте, срам ме е, че не знам техния точен ред. Днес всички те формално са мъртви, но не съм съвсем сигурен, че е така.

Чичо ми Никола, който умря още когато бях дете, е най-сладкодумния човек след баща ми и леля ми Цанка, когото познавам. Тук имената на чичовци, лели и баща ми могат да се разменят безпроблемно, защото всички те бяха невероятни разказвачи на всякакви истории. Чичо ми Никола, висок, хубавец, винаги пиян доста повече, отколкото дори тогавашното тревненско общество приемаше за прилично, пряк  участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, останал по милост на съдбата жив след тях, никога не пестеше нито времето си, нито спомените си, за да ги споделя с нас. Имаше три деца – син Дончо и дъщери Надка и Кина. Дончо почина на трийсет години от нещо в бъбреците.  Остави момче на моите години, около десет, казва се Николай, когото отгледа сестрата на баща му – Надка, която всички наричаха и наричахме „кака Надка“, без значение на възрастовите граници. Надка има двама сина – Иван и Цветан. Живеят в София. У тях  преспивахме, всеки според острата си необходимост, почти всички от родата и почти по всяко време на годината. С Кина почти не се познаваме. Мисля, че вече не е жива.

Леля ми Цанка, една невероятно жизнена и интелигентна жена, останала вдовица на четиресет и няколко години, е най-яркият спомен в моето детство.

Леля ми Цанка живеела в Трявна доста отдавна. В действителност тя, и леля ми Иванка, също щастливо женена за свако ми Стефан доста преди баща ми да заергенее, са му намерили жена. Така е ставало едно време. За най-малкия, най-обичания, най-глезения, трябвало най-доброто, и те са намерили майка ми Мария. Не знам за баща ми, никога не съм го питал, но мисля, че в това отношение сме единомишленици, аз съм, и ще съм им вечно благодарен.

Когато дойдох в Трявна аз бях на четири години. Леля ми Цанка, изключително достолепна жена, с изцяло побеляла коса – къде по наследство, къде поради ранно вдовство, е може би най-любимият ми спомен от онова време. Работата е в това, че по някаква моя си логика, за мен жена с бяла коса не може да бъде леля, защото явно е баба. И аз я наричах баба Цанка, въпреки, че тогава тя е била на около, или под петдесет. Тя обаче, „баба“ ми Цанка, три-четири години по-късно, когато вече можех да чета, ме заведе на  тавана на двуетажната къща, в която живееше тогава и живя до края на дните си зад Общината на Трявна, преди Качаунската махала, и ми отвори един сандък с книги, в който имаше всичко от Вики Баум, имаше книги за каубои и индианци,  имаше цял един свят, за който изобщо не предполагах до този момент. Помня, как ми каза: „ Всички тези книги са на твое разположение при две условия. Първо – вземаш, прочиташ, и връщаш. И второ, да спреш да ме наричаш баба, защото съм ти леля!”

От този ден нататък спазих и двете условия. Леля ми Цанка почина много по-късно, на деветдесет и една години, пиейки преди всеки обяд и всяка вечеря, за закуските не съм сигурен, и със всеки гостенин, какъвто аз ù бях при всеки възможен случай, по чашка истинска сливова ракия, каквато само в някои краища на България, и в частнсост – в село Вонеща вода може да се пече. Тя много добре знаеше, знае и в момента, където и да се намира, че я обичам! Тя също ме обича…Полека лека станахме връстници, лельо Цанке! Остави син и дъщеря, Дончо и Стефка, Дончо нямаше деца, Стефка имаше две…

Леля ми Иванка и свако ми Стефан са другите роднини от бащиния ми род, живеещ в Трявна. Леля ми Иванка е сестра на баща ми, а свако ми Стефан, както по-досетливите от вас вече са разбрали, е нейният съпруг.  Беше дърводелец, и за сватбата на майка ми и баща ми им подарил двойна спалня и страхотен трикрил гардероб от масивно черешово дърво. Живееха на една пресечка от леля Цанка, в уличката в дясно от общината, в началото на която беше хоремага (ресторант) – кой? „Червено знаме“ естествено!

Тук често говорим за вече починали хора. Не знам как всеки отделен човек разбира смъртта, но аз я приемам по следния начин:

Когато човек умре, той не си отива. Никой не го изпраща никъде. Когато човек умре, ние, живите, решаваме неговата съдба. Ние го пращаме в ада, сиреч в забрава, нищо от него не тревожи или радва нашето всекидневие, истинският ад за всеки човек е, когато на другия ден след смъртта му, той престава да съществува. Това не зависи само от нас – живите. Ние сме хора като всички други. Помним това, което си заслужава да помним и забравяме всичко дребно и безсмислено. Или което съзнателно не искаме да помним. Но не знам дали сме наясно, че същото ни чака и нас. Че хората след нас ще помнят само това, които си заслужава да бъде запомнено, и ще забравят всеки дребен и безсмислен живот.  Не напразно ви казах някъде по-преди, че да се родиш в село Вонеща вода е нещо специално! И много болезнено…защото в един момент разбираш, че това село вече го няма! Или ако го има, то е съвсем друго село. Но докато го помниш, ще е живо… Така е и с хората! Аз се чувствам длъжен да ги спомена, да продължа мъничко живота им отсам…

Та леля ми Иванка и свако Стефан имаха син, Георги снаха Стефка. Георги, или Гошо Хубавеца, както го наричаха в Трявна, беше ективен любител на тревненските булки, и доколкото съм чувал, и техен лйбимец в същото време. Висок, строен, хубавец с огнени черни очи…  От тях имаха две внучки – Иванка и Стефка. Иванка почина незавършила гимназия, това е преди много години, а със Стефка се чухме по телефона преди десетина дни. Живее в Трявна, в къщата на дядо си и баба си, която е отсреща на къщата, в която живееха Маринчо Георгиев и Борис Бойков – учители по физическо възпитание, единия в техникума, другия в гимназията..

Останалата ми рода по бащина линия останала в това съвсем друго село. Леля ми Райна, спомням си едно лято преди трийсетина години, аз помня и по-отдавна, та минавайки през Вонеща вода, просто ей-така, защото това място ми е като магнит и винаги ще бъде, тръгвам пеша по къщите, то селото откъм църквата и бившето училище е двеста метра, и още в началото, там, където зная, че е една от къщите на Дончовския род, виждам леля си Райна. Когато се отнася до преки мои роднини, винаги ги познавам без значение колко години не съм ги виждал. Просто видях леля си Райна.  Краката и бяха отекли, деформирани, беше обута в някакви плетени зоти[52]  , спрях се, казах и кой съм, все пак съм син на брат й, тя ми се зарадва, но не се впечатли,  гравитираше в границите на собственото си нещастие, където никой освен нея нямаше достъп. Мъжът ѝ я беше зарязал отдавна, синът ѝ се бореше със собствените си проблеми, а тя, милата, невероятна красавица на младини, имам снимката ѝ, стоеше на слънце пред къщата си, с подути крака и ходилà, и много ми се иска да вярвам, полека лека изчезва в един друг, може би измислен от нас, но защо не и наистина съществуващ много по-хубав свят.

Леля ми Дешка, спомням си смътно, почина още когато бях дете. Остави трима сина – Иван и Дочо и Жорката.  Жорката беше с някакво незначително, но забележимо умствено отколонение, сиреч много добър човек, за когото трябва някой да се грижи. Почина, доколкото зная, преди петнайсетина години. Иван съвсем случайно срещнах няколко пъти в залата на стадион Академик в София, където той поддържаше някакви инсталационни системи. После не сме се виждали.

Остана чичо ми Иван. Той също заслужава отделно внимание. Не съм сигурен дали е втория или третия в семейната библиография, мисля, че чичо Никола  безспорно е първия, но той е доста напред в номерацията. Висок, винаги усмихнат мой чичо, който винаги е с риболовна пръчка в ръце на една от трите вливащи се една в друга току в самото това вълшебно село реки, майсторът шивач, при когото баща ми е чиракувал, калфакувал и после е взел майсторско свидетелство, кръв от моята кръв. И голям зевзек. Когато са прибрали майка ми и мен от родилното, цалото село се извървяло да ме види, защото чичо ми Иван наляво и на дясно разправял, че „Миката родила коте!“ …

Чичо ми Иван имаше две дъщери – Надка и Райна, от тях следват братовчеди и братовчедки, някои от които съм виждал, някои не, но с Мима /Мимата/, дъщеря на Надка се засякохме по време на следването, тя – мисля немска филология, били сме на доста купони в една компания и дори веднъж на море, Приморско -Китен, къмпинг „Лес“… „Вчера ли бяхме на двайсет и две…“

По майчина линия, имам трима чичовци и три лели. Дано не се объркате. Не знам днешните млади хора как приемат живота на своите родители и роднини, и доколко се смятат за задължителна част от него, но мога да ви уверя, че няма нищо по-истинско, по-успокояващо, по-вечно, от тези, от които сме произлезли. Никой от нас не забива първо колче. Това, че сме живи днес е благодарение на късмета, и мога да ви уверя – на невероятните усилия и интелигентност на живелите преди нас. Всеки, който смята, че животът започва с него, че тия преди него са глупаци, а другите след него не го интересуват, си е чиста проба кретен. А ние с кретени в тази книга няма да се занимаваме. С кретените никой в никоя книга не иска да се занимава. Книгите безусловно се пишат за умни хора. Понякога даже и от умни хора.

Майка ми също е от тревненски род Чолакови. Прадядо ми Къню и дядо ми Деню по майчина линия са майстори строители. Вероятно затова и аз съм архитект, което не е точно строител, но е от занаята. Разбира се, аз развалих цялата тази наследствена обремененост със строителство, започвайки да пиша неща, от които нищо не разбирам. Обаче ме кара отвътре!

Леля ми Кунка, най-голямата от дечурлигата на рода на майка ми, живееше във Варна, до стадион Тича, по времето, когато този стадион е бил просто тревно игрище. Къщата й, която по-късно беше съборена поради „градоустройствени съображения” беше страхотна. В един огромен двор, в който растяха и раждаха най-огромните лешници, които някога съм брал. А аз съм брал много лешници. Изобщо, не се съмнявайте, аз съм брал какво ли не, включително и ядове. Та леля ми Кунка имаше двама сина и една дъщеря. Дъщеря ѝ беше женена за капитан за далечно плаване, както се казваше тогава, от когото имаше двама внука . Единият, помня, се казваше Катерин. Беше голяма глезотия тогава, за сега не знам как е. Другият, Жоро, беше готин пич. Надявам се все още да е такъв. Синовете на леля Кунка се казваха Мишо и Деньо. Като дете Мишо заспал на снега, развил менингит, след което загубил възможността да говори и чува. Беше глухоням. С много буден ум и технически наклонности. Деньо беше елитен представител на варненската бохема. Човек на живота, близък приятел на всички варненски барове и мацките гравитиращи около тях. И двамата не се ожениха до края…

Вуйчо ми Стефан беше нещо като гордост на фамилията Чолакови. Живееше в село, по-късно град Плачковци, което е на седем километра от Трявна.  Жена му се казваше Тинка, и беше невероятен човек. 

Той беше машинист на парен локомотив. Това без никакви други обяснения го правеше нещо изключително в нашите детски очи и души. По вътрешносемейния телеграф някак си винаги знаехме точно в колко часа ще мине през Трявна пътническият влак  с парен локомотив, каран от вуйчо Стефан, и всички хлапетии от квартала се накачулвахме върху стоманения прелез над жп линията срещу Демиевата чешма, за да махаме с ръце и да крещим, вуйчо ми да надуе свирката, а аз и за да се надувам… после дълго търкахме очите си, за да ги изчистим от влезлите в тях сажди. Истината обаче е, че  и вуйчо ми Стефан, и вуйна ми Тинка, бяха невероятно топли  хора. Дъщеря им, Мария, е на моите години, бяхме приятели, после се засякохме в Габрово – тя като учителка по математика, аз като проектант в Районната проектантска организация. С брат ѝ  се познавахме по-малко. Изобщо родът на майка ми е с няколко осезаеми градуса по-топъл от родът на баща ми. Аз ги обичам и двата!

Вуйчо Кольо и вуйна Райна живееха в село Ганчовец, втората малка гара за пътнически влакове от Дряново към Търново. Първата е Вагоностроителния завод към Дряново, в който работеше вуйчо Кольо. Много пъти, като бях през ваканциите в Трявна, просто хващах пътническия влак, слизах на гарата на с.Ганчовец, което сега вече е известно с празника на сливовата ракия и съпътстващия го рок фестивал с неизменното участие на Васко Кръпката, но тогава беше просто почти неизвестно село край Дряново.  Пристигах разбира се без предупреждение на гости. А те, вуйчо ми,  вуйна ми и дъщеря им Милка, като че ли винаги са ме чакали! Колва се едно пиле, слага се софрата, вади се ракията… Милка беше горе долу на моите години, малко по-малка. В същност вучо ми и вуйна ми нямаха собствени деца.  Милка беше родена от сестрата на Вуйна Райна, която вече е имала други деца. Но не затова дава Милка за осиновяване от сестра си и зет си, а защото не можела да ги гледа в мъката им, че нямат дете. Милка знаеше всичко това, но обичаше вуйчо ми и вуйна ми като свои родители, каквито те в същност ѝ бяха.  Винаги съм смятал, че за такова  нещо се иска изключителен кураж и човечност. Вуйчо ми почина отдавна напълно сляп в последните си години, вуйна ми след него, Милка е омъжена, с деца, живее струва ми се във Велико Търново.

Вуйчо ми Кънчо, обърквате ли се вече, и вуйна ми Веска си живееха в Трявна. Той беше най-работливия човек, когото познавам, непрекъснато беше на един велосипед и вършеше някаква работа. Имаха една дъщеря, Нина, която със семейството си и до днес си живее в къщата на майка си и баща и, в долния край на Трявна, в квартал  Светушката. Преди това живееха в една уникална триетажна изцяло дървена къща, по-късно Туристически дом, малко под средния мост в ляво, гледайки към центъра.  В двора на тази къща си гледаха кокошки, прасе и коза, която имаше козленце, с което пък си играехме ние с Нина.

Сега за леля си Пенка, най-малката от братята и сестрите на майка ми. Тук има много за разказване, но ще се опитам да съм много стегнат.

Леля Пенка и свако Дончо Сърцев, известен в Трявна като Дончо Сърцето (ударението е на „ъ“) живееха в родната къща на Ангел Кънчев в Трявна. Почти всеки ден, връщайки се от училище минавах, а и често влизах да ги видя. Тогава къщата още не беше музей, нямам представа дали беше собственост , вероятно е била, защото Дончо Сърцето (ударението е на „ъ“) очевидно е бил предприемчив човек. Много имоти около и в Трявна бяха негови. Цялата стръмна ливада с доста сливови дръвчета на Светушката, съседната и вече равна около деренцето идващо от Хитревци предимно ябълкова градина също, вероятно и други имоти, но нито съм знаел, нито много ме е интересувало. Свако Дончо беше тежък на вид човек, непрепразполагащ за голяма близост, говореше с всички рязко и с много малко думи… освен с леля Пенка! Абсолютна красавица! Нея я гледаше винаги с мек и благ поглед. Не обичаше много баща ми,  защото не обичаше хора, които пилеят вместо да трупат. Имаше каруца с кон и извършваше кираджийски услуги. Да докара, да откара, да превози… С мен, братята и сестра ми, с майка ми винаги беше много внимателен.  Майка ми и леля Пенка изпитваха някаква особена обич една към друга. Имаха две дъщери – Петя, за която вече споменахме в смисъл – направо „…най-красивата медицинска лаборантка, работеща в тази част на галактиката точно там, и точно когато тук се появи Коста Семерджиев…“ и  Радка – слънчево момиче на годините на сестра ми,  май учеха и в един клас. После къщата на Ангел Кънчев стана музей, а семейство Сърцеви  (ударението е на „ъ“) си купиха и се преместиха в малка едноетажна къща между гимназията и пожарната от към страната на Тревненската река, чието корито стига до не малкия двор с овошки, орех, лехи зеленчуци и много цветя.  Коста Семерджиев, омаян от Петя като пчела от разцъфнала ябълка и жужащ около нея по същия начин, висок, хубавец, къдравелко, солиден мъж, умен, интелигентен, също омая Петя и те взеха, че се взеха. Синът на Коста от първия му брак – Руслан, биде отгледан от Петя като собствено дете с много обич. Роди се и Боряна – Борянчето, както я наричахме всички, освен майка ми, която не знам защо и казваше Бурлянче.  Руслан Семерджиев, магистър по хидростроителство, владеещ четири езика,  беше депутат в Парламента, почина внезапно 2013-та. Боряна Семерджиева, завърши „Текстил“ в художествената академия и е автор на костюмите в десетки и десетки филми.  Жива и здрава си е със сина си Виктор. Коста и Петя Семерджиеви и в момента са си един до друг в Трявна, нека Бог им даде още много години здраве и живот. Радка пък отиде още като завърши гимназия във Варна, омъжи се, и синът ù е същия този Антон Луков, когото почти всички познаваме кой от фейсбук, кой лично! Сиреч мой братовчед. Малък е светът, нали?

Моят скромен принос към това многолюдно родство е , че проектирах къщата на вуйчо си Стефан в Трявна, надстройката – втори етаж на къщата на леля Пенка и свако Дончо изцяло за нуждите на Петя и Коста Семерджиеви, къщата на брат ми Райчо в Трявна, една виличка край енчевското дере пак на брат ми Райчо и вилата на сестра ми и зет ми Николай, сега и на племеницата ми Красимира и всичките ù дечурлига в село Осеново, край Варна.

Кой ме е карал да ставам архитект?!

Бях длъжен да спомена с благодарност, уважение и любов тези всичките хора! Никой не може да ме убеди, че някои от тях са мъртви! Поне не и докато и аз съм жив или има някой, който отгръща тази книга.

*****

ПРИЛОЖЕНИЕ 2

Както знаете, или не знаете, Животът никога не се случва единствено във вашата писта, случва се едновремено в толкова писти, колкото живи човеци има на Земята отнесено към текущия реален момент!

Ето ви една друга писта, която по някое време се прегръща с моята…

*****

Сефарадските евреи са етническа група евреи, чийто етногенезис и начало като отделна еврейска общност се позиционира на Иберийския полуостров около II-ри век. През 1492-ра година, те са изгонени от там след декрета  от Гранада [53]. Нещо ми се меша с романа на Лион Фойхтвангер „Испанска балада“, но не се сещам защо, чел съм книгата много  отдавна. Османската империя предалага защита за сефарадските евреи, много от тях мигрират в Македония, основно в  Солун, понякога спирайки в Португалия и Италия. Според някои историци предлаганата защита за евреите е демографски стратегически ход на Османската империя, за да привлече сефарадските евреи и така да се промени демографската картина на града, разбираме Истамбул.

В Испания има малко градче, с името Калаора.  Името идва в България, Варна от Истамбул, чрез дядо Аврам Калаора.

Аврам Калаора се преселва във Варна от Истамбул някъде в края на по-миналия век. Не му знам митарствата преди това. Бил е вдовец, търговец и евреин. Никаква идея нямам как се е запознал с Донна, също еврейка, вдовица.

Единият имал от предишният си брак едно, а другият четири деца – Фико, Давид, Изи, Пиер. Залюбват се, оженват се, и си раждат още две. Леон и Сара. Сара е последната и ми беше тъща, майка на жена ми.

Децата са били малки, раснали са заедно, и дори не са предполагали, че са от три различни брака. Дядо Аврам е бил изключително колоритна личност, с невероятно чувство за хумор, добър търговец, това се подразбира по произход, живеел в почти центъра на Варна. Леон Калаора, например, разбрал, че трябва да попита баща си и майка си нещо, чак  когато някакъв български идиот го попитал – „Ти от кои си?“. И едва тогава разбрал това, което писахме пради малко. После Леон Калаора се оженил за Берта  и им се ражда щерка Доля Калаора, която след сватбата си с Красен стана Андреева, те си родиха Лина и Андрей, после Андрей и Мария си родиха Катето, а Лина и Йоси, тук си поемете дъх, си родиха: Орити, Аврам, Давид и Линор… Но това е вече сега.

А ние сме още тогава, по времето на ВСВ, когато германците  поставят за „окончателно решение“ измисления от тях еврейски въпрос. За да спаси своите български граждани от еврейски произход, цар Борис започва тяхното разселване из страната и въвежда полувоенните трудови лагери за евреите мъже. Това съвсем не е било безболезнено за евреите. Къщата им  са иззета от Държавата, даден им е някакъв срок да си съберат багажа в лимитиран обем, дядо Аврам продал, каквото може да се продаде, подарил останалото на приятели, и бил интерниран със семейството си в Шумен.

Някъде край Шумен обаче, имало еврейски трудов лагер. В него бил въдворен Елиау (Леон) Бохор Лазаров от Кюстендил. Левент, та дрънка! Как родът му е попаднал в Кюстендил историята мълчи, но прочетете за дошлите от Испания в Македония евреи. Фамилията Лазарови от Кюстендил, също е пълна с невероятни хора. Бащата Йосиф (Бохор) е бил шивач. Починал е на малко след петдесет години. Жена му, баба Султана, която не винаги е била баба, е като близначка на Султана от трилогията на Димитър Талев. Властна, силна жена, отгледала трите си деца – две дъщери Софи и Шарлота, и сина си Леон. Баба Султана съм я виждал. Беше на легло, много възрастна, и когато говореше – всички мълчаха и стояха прави! Деца на леля Софи са Таня, женена за Ангел Шинов, и Елиезер Арфандари, професор по журналистика, невероятно интелигентно момче. Почина от левкемия преди десетина години. Съпругът на леля Шарлота е всеизвестният на всички софийски планинари  и заклети скиори Руди Давидов, трасирал първия витошки лифт и един от създателите на планинската спасителна служба. Любител на червено вино и Елвис Пресли!  Живяхме на етажа под тях на улица „Самуил“, пресечка на бившия „Жданов“, на 200 метра от Халите, няколко години. В деня, в който Елвис умря, слезе при нас с една бутилка червено вино, а аз сложих на грамофона тавата на Елвис… Ники Давидов, синът им, е на годините на жена ми Доля, учили са в едно училище, стояли са на един чин, учил за инженер, но станал фотограф по призвание, онзи, същия Ники Давидов, който отиде до Антарктида, при професор Пампирев и останалите, и направи фотоизложба след това в Софийския университет. Рени, дъщеря им, е щастлива съпруга на доктор Вальо Меламед, виден първо български, после израелски гинеколог, музикант, писател, страхотно момче, бяхме им на гости и на двамата, на един покрив, в Тел Авив, до една скара, и леля Шарлота беше там, и Ники, и един друг Ники, до децата им… страхотна писта!!! По нея вече се пързалят страхотните им деца, които познавам, макар и инцидентно и за малко!

Но да се върнем на Елияу Бохор Лазаров. Бидейки на трудов лагер край Шумен, от време на време го връзвал до града да поергенува и там срещнал Сара, вж по-горе! От дума на дума се взели, родили си син Йосиф още там, в Шумен, и дъщеря Доля след седем години в София, където се преместили да живеят когато му дошло времето.  Години по-късно, когато отдавна бях направил необходимите лицеви опори в поделение 55130 в Стара Загора, и още няколко години отгоре, сега внимавайте, на сватбата на Доля Калаора (но от тогава – Андреева) и  Красен Андреев, на която сватба като техен приятел и колега също архитект с извинение бях поканен като шафер, булката Доля ме запозна с братовчедката си също Доля, но Лазарова, и единственото, което помня от това запознанство беше мисълта, която разцепи мозъка ми на две: „Е, те тука ще се мре!“[54]  После, пак  като му дойде времето сменихме фамилията на Доля Лазарова на Доля Дончева, и тя полека-лека стана майка на двамата ни сина и баба на двете ни внучки.

В момента трака некви тенджери из кухнята.  Напъвам се да разбара как точно трака – заканително или с  кеф…

*****

[1] По „Смъртта е занимание самотно“. Рей Бредбъри.

[2]   Става дума за Георги Димитров (1882-1949), който преди да стане централна улица на всички български градове и села, е бил виден комунистически и коминтерновски деец на СССР и НРБ. И на цялото „прогресивното човечество“ също, с извинение.

[3] Диалектика е философска наука за всеобщите закони на развитието на природата, обществото и мисленето, която разкрива взаимната обусловеност и взаимовръзката на промените в тях. В някакъв успореден смисъл, поради древногръцкия си произход, думата διαλεκτική, ( англ.-dialectic), означава още „изкуство на разговора“, умението да се води спор. Мен, в дърводелския техникум, на такива дребнобуржоазни и монархо-фашистки глезотии не са ме учили. По-късно в Архитектурния щях да наваксвам…

 

[4] Пеньо Пенев

[5]   Не можеш да плашиш с инсулт човек, когото цял живот го люшка комунизъм! Да те люшне инсулт е много различно от това да те люшне комунизъм!  При инсулта възможните изходи са ясни. При комунизма – не! При инсулта се бориш със собствената си физиология! При комунизма – с чужда фразеология! При инсулта може и да оживееш! При комунизма – няма начин! При инсулт понякога умира отделен човек. При комунизма със сигурност умира цялото човечество… в това число и  определената за „единствено прогресивна пролетарска“ лява тъпа гмеж…много е сложно! Да… Предишното изречение само по себе си доказва, че комунизмът макар и „неизбежен“, е невъзможен!

[6]   Умните неща са онези , които хората четат и научават поне стотина години, след като съответният, вече отлетял във вечността пореден умен човек  е казал или написал, когато тези умни неща  вече нямат никакъв съвременен смисъл и приложение, когато можем спокойно да ахкаме, охкаме, ехкаме и ихкаме, но  те вече не влияят върху съответното просташко съвремие! Защото е късно! Може да са страшно умни неща, но не са съвременни!  А пък и кой, кога и къде по нашите юнашки земи в реално време е признавал друг българин ако не за по-умен, то поне за що-годе умен?

Умните неща винаги идват от миналото, или се очакват от бъдещето, но  съвремието по дефиниция е просташко. Обаче ще ви открехна – във всяко просташко съвремие е фрашкано с умни хора, които казват много умни неща, но за тях хората научават стотина години по-късно, в  следващото поредно просташко съвремие, в което следващите умни хора казват следващите бъдещи умни неща…

Лошо няма, така е вече много хиляди години…

[7] Имаше едни години, в който „Иван Йонков“ бълваше стотици и хиляди остарели редосеялки от съветски тип, които никой не искаше да купува, дори и СССР. Тогава целият град, всяко празно местенце, площадче, всички достъпни околни на Трявна баири и села бяха фрашкани с редосеялка до редосеялка…

[8] Според преданието, по времето на Цар Иван Асен II някъде над селото е бил летният дворец на царя от където са били изкопани „царските саби и други царски неща“. До днес мястото се нарича градът и е чест обект на иманярски набези. Отново според легендата, на ливадите в падината под селото са пасли конете на Асеневци. Оттам е произлязло и името на днешното село – Царева ливада

[9] д-р Върбан Генчев  – Терорист, нелегален, партизанин, политкомисар на гоорнооряховския партизански отряд. Загива на 30 март 1944-та.

[10] Воеводата Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев) сформира чета още през 1854 г., през 1866 г. преминават р.Дунав и водят сражения с турски части. Участва с доброволци в Сръбско-турската война 1876 г., а през Руско-турската освободителна война помага на руското командване.

[11] Аврам Стоянов. Абсолютен терорист. Член на ЦК на забранената БКП. Осъждан. Емигрирал в СССР и заемал там номенклатурни длъжности. Август 1941 г. прехвърлен   нелегално в България за да… (продълж.стр.11) извършва терористична дейност в района на Сливен. 1942-ра осъден задочно на смърт.  Самоубива се на 15 август 1942 г. в Сливен при опит за задържането му от полицията.

[12] В 1798 г. църквата е напълно опожарена от кърджалиите и сега е в настоящия си силно променен вкопан вид, както е възобновена от тревненци през 1819 г.

[13] Веска Халачева, учителката по каквото току що ви светнах, дребничка, много готина, женена за Графчо – разселен от някъде пич, от тези, които комунистите не харесваха. Моето тогавашно вече полудетско и полуюношеско впечатление беше, че комунистите по правило не обичат пичовете, които се харесват на готините мацки като Веска Халачева. Още тогава в мозъка ми започна да се промъква съмнението, че в същност, това е само защото комунистите и комунистките не са и не могат да бъдат готини пичове и мацки! Толкова са заети с усилието и старанието си да освободят поне цялото световно прогресивното човечество от гнета на империализма и фашизма ограбвайки го (световно прогресивното човечество) до голо, че не им остава време да станат нормални да не говорим за готини! И понеже пък от своя страна готините мадами и пичове си падат по готините пичове и мадами, а не по комунисти и комунистки, те , комунистите, изтребваха пичовете и мацките, за да останат в обръщение само те… напълно детски разсъждения, нали?

А Веска Халачева и Графчо отдавна са от другата страна…

[14] Тук определено не съм коректен. Баба ми Мария, майка на майка ми Мария, е била жива, и то още няколко години след моето раждане. Имам някаква фамилна снимка, на която вероятно нямам четири години, и съм до нея. Обаче това, че нямам никакъв спомен за нея, не значи, че не знам нищо… Разказвам:

Когато е била 6-7 годишна, в Трявна дошли османлии, нещо което правели много рядко, за да осъществят някакъв контрол и да напомнят, че те управляват. Баба ми Мария казала нещо обидно на турски, на някой от тях, и той я погнал да и сече главата. Тя избягала и се скрила или са я скрили. Обаче турците искали да я накажат, или по-скоро да вземат откуп за нея. Та прадядо ми Къню, баща ѝ, майстор-строител, посъбрал де що има скрита пара, роднини додали кой колкото решил, та баба ми оживяла. Поради което и майка ми също, та оттам и всички ние, родени от нея, а и родените от нас и от тях! На какъв косъм виси понякога Животецът, а?

[15] Това момче, Марин Иванов Георгиев, почина на 83 години в Трявна, погребан е   в родното си село Скàндалото, намиращо се между Орешака и Априлци, в Троянския Балкан. Искал е да завърши семинария, но не му разрешили като син на кулак. Промъкнал се някак до ВИФ-педагогически профил. Учител по физическо възпитание в Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура в Трявна. В него, далеч след мен, но пак с Маринчо учи резбарство две години и малкия ми син. Техникумът вече има съвсем друго име, художествено училище по приложни изкуства, или нещо още по-завързано, но ние сме там не днес, а през 1959-та година…

[16] Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура (ТДВА). Имаше и резбарска паралелка, но за нея имаше приемен изпит, на който не бях се явявал. А и тогава не знаех, че мога малко да рисувам.

[17] Реплика от филма „Опасен чар“ с Тошко Колев.

[18] „Ат лиман“ – Конския залив, до Китен, под къмпинг „ЛЕС“.

[19] „Облак“ – Магическа смес 50% мастика и 50% ментовка, която гарантирано оправя лошо време край морето. Пие се силно изстудена, с богата салата от розови градински домати. Многократно доказана експериментално!

[20] Изключително живописно балканско селце. На пътя между Трявна и Плачковци, малко по-близо до Плачковци има пертендикулярно отклонение в дясно  за с. Енчевци. Пътят за него е покрай едно дере със страхотни вирчета и огромни обли камъни, които ходех да рисувам със сух пастел върху черно паспарту. А самото дере беше фрашкано с раци…

[21]    Не обичам комуноидите по една единствена причина. Тогава още не бях наясно с нещата, но после ми светна. Комуноидът е подчинена на Нещо или някого твар! Той не е индивид!  Той не търси нищо, защото неговото Нещо вече го е намерило! И непрекъснато му казва какво точно да направи, как да го направи! Комуноидът е стадно създание, следващо винаги нечия чужда воля! Комуноидството не е                                     състояние на Духа, комуноидството е тежка и непреодолима диагноза! Ще я видите всяка година на язовир Копринка и под „летящата чиния“ на Бузлуджа.

Никога не съм бил пряко малтретиран, и как още да се изразя, от комунистите, но никога не съм бил сляп за всички простотии и извращения, които те вършеха! Комунистите (не става дума за нещастниците-редови партийни членове) според мен са  хора с определен вид вродени умствени малформации, хора, за които Животът е или такъв, какъвто те си го представят, или няма смисъл! За мен комуноидите са нещастни същества, на които не им е дадено да видят цялата красота на Човешкия живот, на топлината и искреността между хората, нещастни и осакатени твари са комуноидите! На тях не може да се помогне! Генетично увреждане! Да!

Аз, а и вие, благодаря ви, сме на светлинни години далеч от това просташко отношение към собствения си Живот!  На мен, за да се усещам Българин, Русия и лигави и неграмотни рублофили не ми трябват! Хау!

[22] Основана 1835г. от Васил Априлов. Първи учител и уредник е Неофит Рилски. През 1935 г. известният габровски лекар, общественик, краевед и дарител д-р Петър Цончев подарява на Априловската гимназия 100 000 лв. за основаване на фонд за бедни ученици. През 1937 г.неговата съпруга Стоянка Иванова Калпазанова – Цончева (дъщеря на родоначалника на габровската индустрия Иван Колчев Калпазанов) предоставя 300 000 лв. на Априловската гимназия за построяване на гимнастически салон („Дом за телесно възпитание“) и на музей в двора на гимназията в Габрово. Физкултурният салон съществува и днес, като се използва по предназначение. Само за да си припомним какви българи е имало преди по-малко от два века…

 

[23] Паметникът на Рачо Ковача, според габровските зевзеци, е поставен върху скала – остров насред река Янтра, за да си спестят габровци парите за венци и букети, които би трябвало иначе да поднасят на всеки празник на града…

[24] Тоника СВ

[25] Съюз на архитектите в България

[26] Научно–технически съюз

[27] Много добре знаем какво не иска да ни каже Авторът, но щом той сам не го казва – не е наша работа да го правим ние! Само можем да отбележим, че можеше да се изрази и малко по-ясно.

[28] Димчо Дебелянов

[29] Веднъж, бидейки по някаква работа в Софпроект, някой наш колега състудент я попитал за мен и Красо. В момента Людмила правеше пълно преустрайства на АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление), Красо ѝ беше първи помощник, а аз понякога – помощник на Красо. Та като я запитали за мен, тя казала: „О, Белчо ли? Много работлив! Аз какъв работлив човек не съм виждала! Когато остане без работа,  започва да си пречертава старите чертежи!“… Години наред след това си оправях имиджа…

[30]   ФИДИК  (от фр. – Fédération Internationale Des Ingénieurs-Conseils, англ. International Federation of Consulting Engineers), е Международна организация на Инженерите – консултанти. Създадена е през 1913-та година. Държавите съоснователки са били Белгия, Франция и Швейцария.  Първоначално се занимавала със създаването на международна методическа база за дейността на Инженерите – консултанти. Днес основната ù дейност е – разработка на типови условия на Договорите, за урегулиране на отношенията между участниците в международна инвестиционно – строителна дейност. Инженерите – консултанти, са специалисти от всички части на съответния инвестиционен проект, които следят и контролират стриктно, без никакво излишно въображение и полет на свободна мисъл изпълнението на всички условия в Договора, Проекта, сроковете, вида и качеството на строителните материали, качеството на изпълнение на всички видове строително – монтажни работи, доставките на оборудване и обзавеждане, сертификати, паспорти… Страшно!

[31] Средиземно море.

[32] Директното значение на думата е – вагон, непосредствено след парния локомотив, в който са необходимите въглища и друг нужен инвентар. В случая няма нищо общо с това обяснение и представлява комплект от пълно описание на всички задължителни условия – договорни, международно-правни, технически, графични, описателни, контролни, които са неделима част от Договора за международно инвестиционно проектиране и строителство.

[33]   Хохтиф (Hochtief) в превод –„Високо и ниско“ в смисъл строителство, e  западногермански до скоро, но вече и винаги в съществуването си –  просто германски строителен концерн гигант. Някъде в миналото , преди Втората световна, е имал добри връзки с българско строително дружество „Вулкан“, ако не ме лъже паметта, но далаверата не беше в тази забравена по комунистическо история. Далаверата беше, че Хохтиф, строили огромни и изключително сложни обекти по цял свят – летища, ядрени бомбоубежища, секретни обекти и… …знам ли още какво, нямаха много опит в жилищното строителство, и особено пък в забравената от хората и Бога наша част на света. Комуноидите от Главболгарстрой, вече стъпили от години със строителни обекти в СССР и Русия, намериха необходимия алгоритъм, подход и средства, да станат партньори на Хохтиф в търговете, поемайки проектирането и строителството, а Хохтиф – супервайзерството, т.е. контролът върху качеството на проекта, строителството, строителните материали и изделия и пътя на мангизите. А управлението на отпуснатите огромни германски  мангизи се поемаше от ЦВУ –  Централно военно управление, оглавявано естествено от руснаци.

[34]Руските „Строительные нормы и правила“.

[35] Националният орган по стандартизация на Германия

[36] Рудний – защото тук се копаеше желязна руда с почти чисто съдържание на желязо. Посетихме този рудник, открит, направо го кòпаха отгоре железото с машини. На изпроводяк подариха на тъпото ченге, което водеше групата една бая буца руда сиреч желязо, с тегло над десет килограма. Той естествено искаше да го „забрави някъде“, но аз го взех, и мъкнах с мен по целия път чак до София, с единствената цел да го подаря на Чавдар, брат на Красен, който си беше металург в БАН. И му го падарих!

[37] Открадна.

[38] Цялото пътешествие до Дагестан и обратно, под името „Мохамед“, е публикувано като част от втория ми Делириум – „Кошмарът трябва да продължи“. Вярно е, че тази, а и още няколко мои книги са без официален издател, разпространител, и са си направо „СамБелИздат“, поради което нито се продават, нито се четат на поразия. Публикувам тази прелюбопитна, абсолютно автентична и истинска история и тук. На мен ми е все едно, дали тя няма да се чете в една, или в две книги…

[39] Навреме.

[40] Шафнерки, вагонни стюардеси.

[41] Наблизо.

[42] Високи.

[43] Непреведимо.

[44] Билети не ви трябват.

[45] Когато по-късно дадох на Красо да прочете написаното, той  удостовери неговата пълна достоверност, с малкото изключение – не бил видял никаква картонена кутийка под никаква капитанска мишница. Ами да е гледал…

[46] Тях там ги няма!

[47] Електронно-изчислителен център

[48] Един дъртак като мен слезнал в кварталната сладкарница и казал на продавачката:
-Може ли да ми завиете две склерози за в къщи?
-О, господине, ние сме сладкарница, такива неща не продаваме.
-Абе, казвах и на мойта ку-куфелница да ми запише на листче какво иска, щото с тоя еклер в главата…

[49] Разказ от Йордан Радичков в „Барутен буквар“.

 

[50] Част от Вертикалната планировка. Дефинира плановото (координатно) разположение на сгради, комуникации, благоустройство.

[51] главен, основен, най-важен, шеф, ръководител, глава, главна воюваща страна…

[52]   Плетени вълнени чорапи.

[53] Алхамбрайски декрет или Едиктът от Гранада.

[54] Тази разцепваща мозъка ми мисъл съм си краднал и сложил в главата на ДАрко при срещата му с кралица МИ-МИ на неоткриваемият остров от приказката  Кралството МИ.

Comments are closed

404