РАВНОСМЕТКА

By , март 6, 2020 16:26

 

Нанизват се в безкрайна лента
моменти на сълзи и смях,
и никога не съм в момента,
във който до момента бях.

 

 

Белчо Дончев

СтихоСпирка №3

РАВНОСМЕТКА

 

 

 

 

 

БЕЛсамИЗДАТ
2020

 

 

 

 

-Не сте във вярната посока –
провикнал се към птиците гъсокът.
-Възможно е и да грешим –
отвърнаха му – но летим!

 

 

 

**********

 

ОБЯСНЕНИЕ – ДА, ОПРАВДАНИЯ – НЕ!

Тъй като годините ми надминаха (макар и незначително!) килограмите – обратното е допустимо до около зряла възраст, която достигнах отдавна без да съм сигурен, че узрях – реших, че ми е време да поотупам праха от тях. От годините. И понеже навремето, около 1980-та,  започнах с мерена реч,  се разрових по съвсем не прашасалите полици с натрупани опити за стихове, почти стихове и дори няколко стихотворения, които според мен са били много близо до това, да влезнат в класациите за Поезия. Идеята ми беше да отделя поне петдесетина от тях, които да преминат, макар и в хаотичен, нехронологичен порядък, през цялото време от първото – до последното за сега.

Задачата ми се оказа доста трудна. И достойна за присъждане на поне младша научна степен. Справих се естествено лаишки и непрофесионално, но изключително добросъвестно и с цялото си сърце, както съм се справял през целия си живот с всичко онова, от което нищо не разбирам.

Извадих запазеното в разни тефтерчета, издадени две стихосбирки и други  печатни издания, неиздавано, но запазено из мрежата, шкартирах всичко очевидно безсмислено и тъпо, което е много приятно и изобщо не ме затрудни, подредих го по години, и получих така нареченото от мен СтихоБелДепо от 553 (петстотин и петдесет и три) стихоединици.

След което започнах голямата сеч! Много ме бива в тази работа, Цял живот я тренирам като архитект. Защото Архитектурата и Словото търпят всичко, освен откровените едроразмерни простотии и натруфената орнаментика! Дребните понякога минават…

Не можах да ги докарам до петдесет. Не знам колко са, но са някъде над седемдесет. Имам основателни подозрения, че поне пет, или пък всичките от класиралите се тук биха могли да са при шкартираните, а поне пет или  седемдесет и пет от шкартираните биха могли да са тук. Но светът никога не е бил съвършен…

Ето така се получи тази СтихоСпирка №3 – РАВНОСМЕТКА.

Нямам никакво намерение за пореден път да преминавам през всичките издателско-печатарско-разпространителски вълнения и надежди. Достатъчно ми е вълнението, което изпитвам докато създавам нещо определено по-толямо и по-важно от мен самия, или поне си мисля, че го правя. И плахата надежда, че не е било, и не е напълно безсмислено…

И ако някой от Вас  прежали един час от Живота си и прочете книжката, нахално наречена от мен СтихоСпирка №3, ще разбере, че не става дума за никаква равносметка.

В същност – не мога да съм сигурен…

Март 2020

♦♦♦♦♦

 

***

Навярно, когато се ражда Човек,
Бог размества планетите,
за да направи място за него.

А когато Човекът порастне
и не запълни мястото със себе си,
Бог го дава на друг току що роден Човек.

Бог не търпи празно място!
А Човеци се раждат…
Бог размества планетите.
За да направи място за Човека!
А аз размествам секундите,
за да се наместя между тях.

Може би не знаете,
но между две секунди
винаги лежи цяла вечност!

В първата секунда се раждаш,
във втората секунда умираш!
А между двете си само ти.

***

***

Всяко малко дете
своя малък живот
все пришпорва напред
във галоп, във галоп,
ето, стигне върха,
стане истински мъж,
докато ще не ще
разбере изведнъж,
че е минал ръба,
който сменя наклона
и животът му сам
се търкаля по склона.

И се мъчи да спре,
и със крак го запира,
но наклонът расте,
скоростта се набира…

***

***

Животът се насуква като прежда на вретено.

Стара баба плюнчи
сухите си пръсти.
Край нея няма никой.
Дядото умрял.
А с пръстите-
до оня ден – чевръстите,
върти вретеното,
или се кръсти.

Това ѝ Бог е дал.
Край нея няма никой.
Времето – умряло.
Каквото дало – взело.
Каквото взело – дало
на някой друг…

А някой някога заслушвал ли се е
в песента на вретеното?
Аз съм.

И още я слушам!
Във времето ни,
извратеното,
там, някъде във ниското,
забравеното и далечното,
вретеното,
бих казал – вечното,
промърква, като котка в мрака…
баща ти, майка ти…
оджака
пред който Ботев си е писал песните…

Животът се насуква като прежда на вретено.

***

               ***

Растеше малко цвете
със цвят като небето,
там нейде сред тревичките,
там нейде сред полето,
уханно, нежно, тънко,
съвсем нетърпеливо,
там нейде сред тревичките
растеше то щастливо,
с надежди, със видения
и със любов пропито…

Едно говедо мина
и стъпка го с копито…

***

***

АНТИТЕОРИЯ

Когато стария ни праотец го домързяло
по клоните да се люлей като махало,
се смъкнал на земята от дървото.

По-лесно му се струвало защото.

След векове, животното четирикрако
се сетило – по-лесно ще е àко
използва за вървене двата задни,
и при условие, че при това не падне,
ще може с двата предни да почива
или от чуждото по нещичко да свива.

А в мозъка му, незабележимо тънка,
проправяла пътечка първа гънка.

Един друг път, мързейки го да тича,
пред пещерата легнало – да се препича.
Случайна сопа му убивала в ребрата
и то със ярост я запратило в гората.

А сопата,
добила страшна сила,
случайно се натъкнала на звяр,
и го убила.

Погледнала маймуната ръката,
небето, звяра, сопата, гората,
и съвършено новата си сила
в туй ново съчетание открила –

че не със тичане – със силата на мàха
ще си засища занапред стомаха !

Така в стремежа си за повече лежане
тя търсела – без глупаво търчане
на мързела способстващи идеи
в предмети, днеска пълнещи музеи.
А махайки пред мързела си спънките,
във мозъка и се множали гънките.

По този начин бившият шебек
чрез мързела превърнал се в човек !

***

                 ***

КВАДРАТНО

Със плахи крачки, в строя, подир Другарка млада,
аз влизам, първолаче, в квадратна, жълта сграда.
Във нея всичко светло, уютно и приятно,
прозорци, стаи, маси – всичко е квадратно.

Прекарвам в тази сграда година след година
с уроците квадратни, с квадратна дисциплина.
Отпред, от към дъската, като от пчелна пита,
квадратни правилата, в квадратен ред излитат.

И ако има мисъл на Принципа обратна,
веднага правилата превръщат я в квадратна.
И мозъкът ми влиза в квадратната си форма.
За мен квадратът става стандарт, всеобща норма.

След туй, в квадратна стая, в апартамент квадратен,
живея си в комплекса извън града запратен –
напред, наляво, в дясно, прилежно, акуратно,
живея си стандартно и винаги квадратно.

Докато най – накрая, аз знам, напред с краката,
самият аз ще влезна в устата на квадрата…

А ако някой някога света е с нещо слисал,
това било е само със неквадратна мисъл…

***

***

ХУБАВО Е ДА СИ СТАР!

Хубаво е да си стар!
Знаеш, че не ти остава още век.
Но знаеш, че си и донейде господар,
на нещото във теб,
наречено Човек!

Хубаво е да си стар!
Тя, старостта е просто дар за всеки,
който я е доживял.
И е разбрал,
че и Смърта е просто след две преки…

Хубаво е да си стар!
Не те е страх, че утре ще те няма.
Защото знаеш –
старостта е дар,
животът – най-красивата измама!

Хубаво е да си стар!
Съдбата някак си те е избрала
да бъдеш на човешкия пазар
и да продаваш Истината –
искрена и бяла.

Хубаво е да си стар.
Разбираш всичко, и не знаеш нищо.
Умираш. А после – някакъв кантар
ще те забрави.
Или пък разнищи…

Хубаво е да си стар.
Защо го пиша – е, и аз не зная.
Последно питие, в последен бар…
За след това …
Не вярвам, че е Края!

***

***

В косите ѝ проблясва ситен,
златен слънчев прах.
Очите ѝ са пълни с обич.
Той потъва в тях

На устните напират думи,
но остават там.
Той не смее с устните си
да ги вземе сам.

Само дланите немирни
се преплитат с длани
и си казват всички тези
думи премълчани…

***

***

СКАЛОПИСЦИ

Всички ние сме в крачка.
Някои я направиха, и вече са оттатък.
Животът ни е ужасяващо кратък,
за да бъдем играчка
в ръце на идиоти…

Мъртвите ни гледат!
Не ви ли пука,
че сме безсмислени?
Толкова ли ни е било фитилчето
на свещичката
запалена от истинските българи?

Всички ние сме в крачка!
Винаги и всеки ден.
Там, по върховете се борят призваните…
Непризваните сме в ниското.
Като нас.

Ние си пишем, никой не ни издава,
не ни превежда, никаква слава,
никой не ни погледна,
никой не го интересува,
че следващата ни крачка е последна.

Но и на нас не ни пука!
Ние си пишем!
Така, както в пещерите са писали
първобитните хора.
Ние, пишещите по скалите
нямаме умора!

***

***

РÀВЕН

Уж  по моите сметки
всичко вече е в ред.
Старите ми подметки
правят крачка напред
и поглеждам Съдбата
като стар господар.

Със небрежна усмивка
тя ми удря шамар,
който в миг ме изпраща
във началната нула.

Нищо! Почвам отново
да строя свойта кула.
Пак със ромона тих
на несмелото слово,
със безсилния стих
аз започвам отново,
пак “това” след “това”,
пак подреждам мечтите,
пак надигам глава…

Следва удар в зъбùте.

И отново съм там –
във отправната нула
сред останките жалки
от поредната кула.

И съвсем уморен
спомням думи забавни
втикнал някой във мен –

“ Всички хора са равни!”

И от лозунга славен
гребнал наивитет,
със мечта да съм равен
пак потеглям напред,
без да слушам гласа ,
който в мен се обажда –

“ Равен трудно се става!
Равен, братче, се ражда!”

***

  ***

ТАМ, ВЪВ ПРАЗНИЯ ЪГЪЛ…

Аз не искам да зная какво става със мен.
Аз не искам да зная нощ ли е или ден.
Аз не искам да зная дали дишам дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

Аз не искам за думи да отварям уста.
Аз не искам да питам – Докъде? Докога?
Аз не искам да помня свойто име дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

Аз не мога да взема дни със чужд аромат.
Аз не мога да вместя нечий свят в моя свят.
Аз не мога да искам малко обич дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

И когато се зъбя на света подреден,
и когато зачерквам ден след предния ден,
и когато изобщо мен ме няма дори…
Там, във празния ъгъл, малка свещ ще гори!

***

***

БЕЗСЪНИЕ

Минава полунощ.
Безсъние жестоко.
Луната пак ме гледа надменно, отвисоко.
Безредните ми мисли във нея рикошират
и в нямото космическо безмълвие умират.

Превърнат в топка мощни, настръхнали антени
изпращам мисли сини, оранжеви, зелени,
от мозъка ми думи объркани извират,
излитат и във тихо безсилие умират.

А може би се лъжа !
А може би във мрака
една душа в подобно безсъние ги чака
и моята тревога – погалила луната,
докоснала звездите, пронизала всемира,
потъва вътре в нея,
утихва
и умира.

***

***

Когато на някой
не му е нищо в ред,
той или пропива,
или става поет !

А аз, извинете,
се справям и с двете…

АЛКОХОЛЪТ Е ВРЕДЕН !

Алкохолът е вреден!
Но понеже съм беден,
аз купувам ракия
и започвам да пия.

Пия и си замезвам
сред променящ се ад,
пия, после изчезвам
в алкохолния свят.

Ето, блокът отсреща
си източва корниза
и застава досущ
като кулата в Пиза,
а пък ровът пред къщи
дето месеци зее
изведнъж се превръща,
вижте, във Колизея.

Пред вратата ме чака
малка спортна кола,
а в колата, познахте,
е самата Мечта !

(Тука удрям юнашки
сам на празната маса
още няколко чашки
и изваждам атласа.)

И потегляме с Нея
към далечни страни,
аз от щастие пея,
Тя, щастлива, мълчи,
не са нужни мангизи,
не е нужен паспорт,
нито изходни визи,
моля, пълен комфорт,
без прогрàмна посока,
без прогрàмен маршрут,
може би към Киото,
може би към Бейрут,
може остров самотен
в Таитянския рай,
може би към Торонто,
може би към Бомбай,
може би…

…но защо ли
нещо стана горчиво?
Да, в шишето отсреща
вече няма гориво
и завърши изглежда
алкохолният скок.

Пак пред моя прозорец
е панелният блок,
пак ровът е изпълнил
нестабилния взор
и от него се носи
стрòен жабешки хор…

И с пулсираща болка
във главата, наведен
над атласа, ви казвам:

Алкохолът е вреден !

***

***

МИЗАНСЦЕН

Кажете, братя, как достигнахме
до тази срамна страница –
да ни натирват към Евразия,
като говеда в кланица?

Къде забравихме дедите си,
история и бъдеще,
кому продадохме душите си?
Останахме без пътища!

Стоим си като сред пустиня –
оглозгани, изхвърлени от Рая,
прогонихме децата си,
продадохме земята си,
убихме Времето…

Все ни е тая
дали сме мъртви или живи!
Надеждите ни кротичко умряха
удавени във локви от ченгета,
които днес са пак на всяка крачка –
като във вкусна манджа – косъм.
Или храчка…

Повърнахте ли? Аз повърнах.
Но от това не ми олекна.
В стомаха пак на топка свита е
душичката ми клета.

И пиша ей-тъй, за разтуха…
Да се усещам жив.
И евразийски вятър духа
във мизансцена сив…

***

***

ПРИКАЗКА

Внимателно се смъкнах от дървото,
почесах се, полека се изправих,
напрегнах мозъка, измислих колелото,
отчупих клон и бързо го направих.

И тъкмо да потегля, се стъписах.
Край мен летяха стихове и проза,
очакващи перото ми. Прописах.
Отрязах втори клон. За целулоза.

Усетил жребия на новата си слава –
премъдър крал на твар нищожна, жалка,
аз вдигнах си десницата корава
и пак отрязах клон. За показалка.

Велика сила носеха словата
родени от природата ми щедра.
Но някак си се смесвах със тълпата.
Отсякох дънера. Направих си катедра.

Светът бе млад. И слънчевата диря
едва – едва докосваше зенита.
Усетих глад. А знаем – няма мира
дори мъдрец, когато глад изпита.

По навик стар протегнах си ръцете
да търся плод сред  клоните, защото
там трябваше да бъдат плодовете…
и тъй умрях.  Бе свършило дървото.

В наследство – недописана тетрадка,
катедра, колело и показалка,
и тази приказчица – глупава и кратка,
като оголен камък сред пързалка.

***

 

***

ЖИВОТ КАТО ИДЕЯ

В нощта се носи мисъл.
Непозната.
Като идея.

Погалва остарели пъпки
отдавна станали  листа и ябълки,
и в някаква палитра от позлата
ги праща в пазвата на отминаващото лято!

Светът ни тръпне пак,
аз също тръпна с него,
защото сме едно и също!
Повтарям мисълта да търся смисъл,
повтарям думите,
които вече съм написал…

А ябълките капят от дърветата,
в мъже превръщат се момчета,
в жени превръщат се момичета,
децата ни ни отминават,
като малки гари…
а в нас, във живите, по нещичко изгаря!

Съм уморен. Но не и безразличен!
Животът е невероятно важен!
Той е личен!

Една единствена и безнадеждна среща!
Отсам съм аз, оттам – пак аз насреща!
Как мога да се победя, ви питам?

В нощта се носи мисъл.
Непозната.
Като идея…

Превръщам се във нищо и излитам…
Ставам част от нея…

***

***

НОЩНА СТРАЖА

Пак вали от неона
пустота по перона
над тълпи пасажери
в пирамиди и сфери.

Пак зад ъгъла скрито
вино още непито
от Съдбата изцежда
глътки сляпа надежда.

Пак повел във атака
всички сили на мрака
сред изсъхнали клони
вятър спомени гони.

Пак с безшумна походка
две зеници на котка
обещават в награда
светлините на Ада.

Пак часовникът слива
две стрелки и забива
костеливото кутре
между вчера и утре.

А Луната показва
свойта сребърна пазва
обиграна и стара
като дама от бара.

***

***

ТОВА Е!

Там някъде,
във времето,
в пространството,
живеят думите изречени от някой,
когото смятаме за мъртъв!
Или за нероден.
А той живее там, притиснал тъничка тетрадка,
в която пише нещо неразбрано
от времето,
което го ругае!

Това е!

И никакви фанфари и тиражи
не могат да разкажат
за нощните му срещи сам със себе си,
със целия обичан и омразен свят –
той нещо пише някъде в пространството,
във дните си – безсмислени за всички,
той просто пише…
той това умее –
да дава цвят на думички и срички…
за да не полудее.

Там някъде,
във времето,
в пространството,
напред във бъдещето,
или някъде назад,
пише някой в тъничка тетрадка
от себе си и времето обзет…

Какво записва – даже той не знае!

Това е…

***

***

ТРИПСТИХ

  1. Хубаво е да си малък,
    с колене одрани.
    Да си на върха на бора,
    да си сред поляни.
    Да прегазваш през сезоните.
    Винаги да тичаш.
    Вечно някого да гониш…

Но и да обичаш…

  1. Хубаво е да си стар
    и до край използван.
    Всеки ден да ти е дар
    и до кост оглозган.
    Да нехаеш за часа.
    С внучките да сричаш.
    Пак да вярваш в чудеса.

Но и да обичаш…

  1. Хубаво е по средата.
    Тук е пълен фрашник.
    Календарите те стрелят
    като със калашник.
    И навръзва се Животът,
    и му се обричаш,
    Той те гали по челòто…

Щото те обича!

***

***

В ТАКИВА НОЩИ

В такива нощи…

Не мога да заспя.
И пиша си за да не полудея.
Земята се върти като дервиш…
и аз със нея.

В такива нощи
всичко е на длан –
древна, напукана, съсухрена,
стоя пред нея като истукан…
„Това ли съм? Умрях? Или живея?“

Такива нощи…

Станаха ми много.
Провирам се все още между тях.
Сърфирам.
Друго май не мога.
Заспивам.
И сънувам.
Че пак съм си такъв, какъвто бях!

Такива нощи…

Тъжни и чудесни!
На спомени, надежди и мечти.
Описал съм ги във десетки песни.
И в тях лиричният герой си ти!

В такива нощи
ми е някак пълно.
Живял съм честно.
Много съм грешил.

Но тъй ще си остана неизвестно
от уравнение, което съм решил!

***

***

Навярно нейде по света
зездите пак са подредени.
Навярно някъде вълните
са изумруденозелени.
Навярно някъде небето
е синьо като във мечтите.
Навярно някъде ни има
в такова място нас самите.
И аз навярно там съм жив,
и ти навярно там си жива,
и аз навярно съм щастлив,
и ти навярно  си щастлива…

И за това недей тъгува
за миналото. Просто знай –
там нейде нещо съществува
далеч от нас, в далечен край,
в страна от слънцето огряна,
самотен остров
в океана!

***

 

***

Вчера  там,
днеска  тук,
утре – Господ знае.

Вчера  стих,
днеска  стих,
утре – все това е.

Вчера бях,
днеска съм,
утре – пак ще бъда.

Да си жив,
може би,
също е присъда.

***

***

ИЗВОРЧЕТО!

Между две буки,
някъде високо,
в Планината,
формално – никому ненужно,
пробило тънка дупчица в скалата,
църцоря – Изворче,
пристигащо от нейде
и носещо сълзите на Земята,
събирани през милионите години.

До болка всичко тук ми е познато!
Провирал съм се през културни пластове,
през сухи, водоносни, водосборни,
двулични, еднолични и отборни –
пречиствам се през пясъка на времето,
през шисти, глини, черноземи, кал,
за да съм пак току що, искрен, неживял,
за да достигна пак до двете буки
високо нейде вътре в Планината,
да се промуша в дупчица в скалата,
да зацърцоря – Изворче,
искрящата вода да просълзи,
и да попия пак в Земята!

***

***

САМО В ПЪЛНОЛУНИЕ

И ето всичко пак е в старото начало.
Светът е разфасован, надписан, разграфен,
ограда до ограда редуват черно с бяло,
нощта е само нощ, денят е само ден.

В логична, опростена, ортогонална схема,
до всяка точка – име, година, код, адрес,
не мога да добавя, не мога да отнема,
не мога да отворя, дори да чуя “-Влез !”

И само в пълнолуние дресираните точки
забравят свойто място и смесват в моя сън
това, което искам,
това, което мога,
това, което трябва
с това, което съм.

***

***

МЪГЛАТА

Все по-близко, по-близко,
лази, стеле се ниско,
мълчаливо обгражда
и разяжда,
разяжда
синевата,
простора,
неудобните хора,
мисли,
спомени,
срещи,
планините от вещи,
маскарадни костюми,
непотребните думи,
безответни въпроси-
ти какъв си?
защо си?

И човешката сцена
е до болка смалена
с непрозрачни декори
на самотни актьори
без адрес и посока
сред мъглата безока…

***

 ***

НА ДРУГИЯ ДЕН…

Тогава пиша тъпи стихове.

Вятърът отвява сезоните,
и мен – полуживият, полумъртвият.
Смисълът? Не трябва да го гоните!
Той е Протестър!

Вятърът продухва клоните
като разсвирване на духов оркестър.
Пролетта сменя зимата
без пряка човешка намеса,
а тя, ти, аз, и тримата,
не питаме преспите къде са!

Някои смятат, че е тъпо да си умен!
Умът носи само страхове!
По-добре полузаспал, полубуден,
да пиша тъпи стихове!

А на другия ден да ги чета учуден…

***

***

НЕ ИСКАМ ДА СЪМ СИТ

Не искам да съм сит.
Не искам да съм лесен.
Не искам да съм скрит
зад реквизитна плесен.
Не искам да съм мъдър,
нито еквивалент.
Аз искам да съм само
нормален жив момент,
изгарящ без остатък
парчето си живот
и пламъкът ми кратък
да бъде моя плод.

Не духвайте свещичката.
Без тихия и глас
ще стане тъмно, страшно
за мен.

А и за вас.

***

***

А ПОСЛЕ?

А После?
Какво знаете за После,
когато уж вече нямало никой?
Тогава защо раждаме деца?
Защо са ни родили нас?
И кои сме ние?
Какво се крие зад нашето бъдеще?!

Глупав въпрос! Закъснял въпрос!
Моето бъдеще тиктака на свършване.
И страхотни момчета и момичета стоят
срещу своето бъдеще
и срещу своето собствено тик-такане!

А После?
Знаете ли, че Бъдещето
винаги преминава в Минало?
Знаете ли, че ние с вас сме доказателство за това?
Животът тихо каканиже своята история!
Ние шумно се правим, че сме част от нея!

А После…
А После се оказва,
че Историята винаги се смее…
А ние винаги плачем…

***

***

ВРЕМЕТО

Животът ми е пълен с тях.
Не съм ги искал. Са ми се натресли.
Ако ги бях прибрал при себе си-
би било грях.
А те отдавна да са ме отнесли!

Не съм ги искал, нито сътворил.
Явяваха се право от олтара.
и казваха – какъв съм, щял и бил,
как казвам се, каква е мойта вяра.

Секундите си тракат равнодушно.
Шейсет парчета за една минута!
Аз слушам ги прилежно и бездушно…

А времето?

То бонуси не бута.

И остарях! Секунда след секунда.
И всяка си я помня поотделно!
И аз не помня вече колко рунда
поваля ме Съдбата с удар челно…

Но после ставам. Всяка вечер пиша.
Боли ме. Ближа рани. И издишвам.
Но се надигам някак си. Въздишам
май малко отегчено. После вдишвам.

Обичам времето, защото ме обича!
Със него цял живот си се отричаме.
Обаче или то към мене тича,
или един към друг и двамата си тичаме.

***

***

ЕСЕН

Вятър рони
в пъстри клони
полумъртва красота.

Пес бездомен
търси спомен
под навятите листа.

Рой познати
аромати,
дълъг залез в кратък ден.

Пак е есен,
тиха песен,
златни ноти, жълт рефрен…

***

***

А в същност – искам да съм много лиричен!
Интелектуален, възвишен и някак различен,
но се смесвам със стадото. Просто там съм роден.
И преживям си сламата.
Ден подир ден.

Сам избирам съдбата си. Сам си вземам решение.
Сам изберам  водача си. Сам избирам палача,
който ще ме принесе в жертвоприношение!
Освен за себе си, за никой друг нищо не знача!

Крача по моята пътека потропващ си с моите копита.
Никой не може да ме замести, а аз и не го искам.
Животът е ужасен и безсмислен, но никой не ме пита.
Всички лъжи – отминавам!

Но Истината я стискам!

***

***

ТЪМНО!

Тъмно.
Тъжно.
И вали.
Нищо нийде не надзърта.
Слънцето отдавна спи.
А денят – отдавна мъртъв.

Във устата ми горчи
влажна и прогнила скука.
Между слепите очи
нещо чука, чука, чука.

Казват, всичко има край –
ако станем оптимисти,
в миг ще станат “по“ и “най“
и дъждът, и други мисли.

Да, но вън е нощ. Вали.
Нищо никъде не свети.
Нощ,
разбирате, нали ?
Без звезди!
И без поети !

И в устата ми горчи
влажна и прогнила скука.
Оптимизмът ми мълчи
свит във двата ми юмрука…

***

***

Животът ми е празен като храм.
А храмът днес е пуст като Сахара.
И знайно е – за да преминеш там
е нужна сила. Или много вяра.

И аз вървя през празния живот,
задъхвам се, умирам, оживявам,
и себе си, и целия си род
проклинам, но отново падам, ставам,

запълвам го със хиляди лица,
със смях, сълзи, бизброй ненужни драми,
пренасям го във своите деца
тъй, както в мен пренесъл го баща ми.

А те, децата, трябва да простят
на стареца, да вземат от товара
и също като мене да вървят
през себе си. Със сила.
Или с вяра!

***

***

Прогледнах на една пътечка.
Лична…
Край мене – майка, татко, братя, кака.
Бе стръмна, тясна, крива. Непривична.
И ни на ляво, ни на дясно пряка…

Се сменяше познато с непознато..
Се сменяха години, календари.
Се сменяше отлитащото ято.
Се сменяха начални – с крайни гари.

Животът ни е пропаст след баир.
Ту драпаш, ту търкаляш се надолу,
безкраен тъжно-смешен панаир…
Сълзите истински. Майтапите – на голо…

Животът е и грозен и красив
и всичко в него ме интересува.
Човекът до тогава май е жив –
докато пее, плаче или псува…

Сега вървя по-бавно и не тичам.
Край мен са хората, които ме обичат!
Край мен са хората, които аз обичам!
Когато спра – те все още ще тича

 …

Ако досаждам с моята особа,
най-искрено ви моля – отминете!
Какво съм аз? От раждането в гроба.
И няколко куплета между двете…

***

***

НЕ МЕ ПЛАШЕТЕ

Не ме плашете !
Вече съм убиван,
разстрелван,
бесен
и изгарян в пещ.
Не се лъжете в погледа унесен.
В умирането аз съм твърде вещ.

Не ме плашете !
Стрелян съм с интриги,
заслуги,
звания,
обидни думи,
глад…
Не ме плашете !
Мисля, че ми стига
заплахата на моя собствен ад.

Не ме плашете !
Вече съм разрязван,
купуван
и продаван
на парче,
разпъван съм на кръст,
и съм наказван,
и мъмрен,
като палаво момче.

Но се плашете,
ако спра да дразня
слуха ви нежен
с моя грапав глас.
Вий живи сте, когато аз живея
и мъртви сте,
ако съм мъртъв аз.

***

***

АБСОЛЮТНА ТИШИНА

Тъмно.
Тясно.
Черна яма.
Със отвор – като луна.
Вътре – аз.
И друго няма.
Абсолютна тишина.

А над ямата се вие
нощ –
напълно редова,
бременна от тъпотия
насъбрана през деня.

Над нощта
примигва
жива,
милиардна,
звездна
гмеж –
по космически красива,
преизпълнена с копнеж.

Над звездите – черна яма.
Без отвор.
И без луна.
Вътре – аз.
И друго няма.
Абсолютна тишина !

***

***

Снегът пада
върху биографията ми
и тя изчезва чиста и бяла.

Само кучката ми ходи след мен
и търси неща,
които вече е препикала.

Вятърът свири в ушите ми
като враг,
понеже си мисли, че не го обичам.

А аз,
като пълен глупак
срещу вятъра тичам ли, тичам…

***

***

ПЕСНИЧКА, КОЯТО СИ ПЕЕ АВТОРЪТ

Омръзна на околните сарказъмът ми, лютия,
с картинки от животеца – обратния, наплютия,
омръзнах сам на себе си със вечното си хилене
и хумор по инерция, от който няма спиране !
За всичко е причината
в неясната ми психика,
превръщаща живяното
във хахика и хихика !
А службата ми – службица, заплатата – заплатица,
да си живея кротичко със накривена капица,
да сменям календарите, да трупам килограмчета,
и просто от приличие – да нанкам със мадамчета,
ако не беше пречката
в проклетата ми психика,
превръщаща реалното
във хахика и хихика !
Маршрутчето ми ясничко. От службата – в комплексчето.
Пътьом през гастрономчето да си похарча левчето.
спокойничко, редовничко, без шум и без колизия,
прибирам се, вечерям си, и после – телевизия.
Но моля ви, кажете ми –
каква е тази психика,
превръщаща видяното
във хахика и хихика ?
Две стички със кухничка и ваничка – чугунена,
водичка топла, миеща главичка насапунена,
животецът – конфортничък, комплексчето – панелничко,
и питам се – какво ми е? Живея си пределничко ?
Проклета да е моята
неадекватна психика,
превращаща ме целия
във хахика и хихика !
А той, животът, максимум петнайсет петилетчета
побиращ се едва ли не във тези тука редчета
и трудно комбинират се сарказъмът ми, лютия,
съдбицата на босия и тази на обутия,
ако не беше смешнат
и непонятна психика,
превръщаща сълзичките
във хахика и хихика !

***

 

***

ПОД КРИВАТА КРУША

Мозъкът ми се обажда.
Ражда.
Дали боли,
не знам.
Не съм от там.

Съм под някаква си крива круша.
И забележете –
не пуша!

А отделèн
от мен,
мозъкът ми ражда,
изглежда,
някаква Надежда!
Сам.
Но аз не съм от там.

Аз съм под някаква си крива круша,
и забележете –
не пуша!

И малко ме е срам,
че не съм от там.
Където Нещо се обажда,
където мозъкът ми,
гол и сам,
точно там,
под някаква си крива круша,
не ми дава да пуша…

Но ражда…

***

***

НАПРЕД!

В железен строй вървим напред.
Не сме добре, но сме наред.
Вървим натам, вървим натук,
вървим във крак, като юмрук,
жена до мъж, баща до син,
във сняг и дъжд – като един,
и всеки глух, и всеки сам,
вървим натук, вървим натам
във строй единен и сплотен –
до тебе – той, а ти до мен,
върви шивач, върви доцент,
върви водач (за тоз момент),
върви работник до плувец,
миньор – до оперен певец,
върви директор до поет,
Кръгом!… Напред!… Кръгом!… Напред!…
Натам!… Натук!… Натук!… Натам!…
Вървя и аз. Къде – не знам,
не сме добре, но няма глад
сред босоногия парад,
вървим, издигнали плакат,
че няма връщане назад –
Кръгом! Напред! Кръгом! Напред!
Кръгом!… и всичко е наред !

***

***

РЕТРОСПЕКЦИЯ В БЪДЕЩЕТО

 ***
1990

Наивните
от Орловия мост
наблъскали се бяха чак до Плиска.
Победата не беше под въпрос.
Победата бе истинска и близка.
Народът пееше опиянен, поел
поредната си доза чиста дрога.
Страхливият внезапно стана смел,
докоснат от десницата на Бога.
Със сини като знамето мечти
мъже, жени, момичета, момчета…
И аз бях там, и той беше, и ти…

И хиляди маскирани ченгета.

2003

Наивните,
от Орловия мост
във рейсове се блъскаха към Плиска.
Пред всекиго стоеше прост въпрос –
как някак си до петък да устиска.
Народът псуваше унило, без мерак
министри, цар, Европа, СеДеСе-то,
в душата му бе пустота и мрак
и все едно му беше общо взето…
А отстрани Животът си лети
във Мерцедеси, тъмни БеЕмВ-ета,
Но в тях не съм ни аз, ни той, ни ти…

А хиляди охранени ченгета.

2014

Наивните
от Орловия мост
отдавна бяха надалеч от Плиска.
Ни отговор стоеше, ни въпрос,
ни светла вяра, ни победа близка.
Отдавна бе забравен Симеон.
Забравена бе синята идея –
едни добри войници без пагон
перфектно се разправиха със нея.
Денят се определяше от труд,
от хиляди ухилени ченгета,
от Слави, от Кеворк, от някой луд…

…мъже, жени, момичета, момчета..?

29.10.2016

Отново сме
на Орловия мост!
От сцената се носи чалга дива!
По булеварда – Суверенът! Много прост!
И простотията Му много Му отива!
Животът спрян. От гоце. Или Буда.
Заместен с чалга, силикон и алкохол.
В очите бляска трескава заблуда,
че там, на сцената, Чалгарят не е гол!
Във гърлото –запряла рибя кост…
В очите пари някаква обида…
Затвори Времето кръгът на Орлов мост…

Какъв концерт? Това е панахида…

2004-2016

***-

***

ОРИСИЯ

Дали Животът е тик-так,
отмерващ времето
или так-тик,
пресяващ семето
на битието…
ще разберем със времето.

Или пък с питието…

Живеем във разкрàч,
уж нейде стъпили,
но някъде по здрач,
съвсем до нищото
избива ни на плач…

Защото Времето ни е разнищило!

Изкормило!
Черва, лъжи, убийства, простотия,
надежди мъртви, жива чалгария…
това сме ние днес!
Това сме ние!

А колко просто е!

Да се напием!
А щом това е наша орисия
и няма шанс за прокопсия –
да следваме Русия!

Пия!

***

***

ТО

Живеех както всички –
сред беди,
които най – нормално
побеждавах.
Но То дойде,
видя ме,
победи
и аз съвсем
не се съпротивлявах.

Навярно съм го чакал –
отпреди,
отнякога,
отнякъде,
отнякак,
и То дойде,
видя ме,
победи,
усмихна се
и продължи нататък.

***

***

АЗ ПРОСТО ЗНАМ

Не съм се питал никога – защо ли
живея или колко съм потребен.
Не съм се чувствал никога излишен,
безимен, безучастен или дребен.

Не съм се смятал никога безгрешен,
безсмъртен или пък недосегаем.
Доколкото могъл съм – бил съм днешен.
Куражът си не съм вземал назаем.

Не съм удобен, нито пък приятен.
Не ме привлича масовата песен.
Аз просто знам, че е безумно кратък
човешкият живот, за да е лесен.

Аз просто знам – безкрайната умора
пулсираща в набъбналите вени
е болката на всички мъртви хора,
надеждата на хората след мене.

***

***

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ У ДОМА!

                       В памет на Марти!

Родих се не по своя воля,
и не там,
и даже – не тогава,
а когато.
На чуждо място.
В някаква държава.
Душата ми със първите си крачки
прохождаща сред чуждата тъма,
проглеждаща с едното си оченце,
ми каза ясно:

„Искам у дома!“

Край мене всичко бе невероятно!
Ту жежко лято, ту съвсем обратно,
ту мъка,
ту сълзи,
ту смях щастлив,
бях жив случайно в тази суматоха,
но някъде, дълбоко,
над ума,
от времето преди да се родя,
далечна мисъл,
ровеща във нищото
ми казваше, животът ми разнищвайки:

„Ти искаш у дома!“

А бях сред хората, които ме обичаха,
и бях сред хората, които аз обичах!
Те, влюбени във мен, към мене тичаха,
аз, влюбен в тях, към тях все тичах, тичах…
ала Съдбата –
щедра
и добра,
припомни ми:

„Ти искаш у дома!
Не тичай!
Тичането
обърква крайното засичане,
когато неосмисленото тичане
се смесва с хронометъра на времето,
отчитащ смисъла на всяка мисъл…“

Е,
днес не съм при вас.
Това е ясно!
При вас е тясно!
Мисълта се дави
във собственото си несъстояло раждане!
Тя, мисълта, умира сам сама
сред пепелта на неуспели граждани,
и неуспелите поети като мен!

Не ме мислете!

Аз не съм умрял,
Живял ли съм, или не съм живял,
живял ли си, или не си живял,
това шега е само на ума,
не знам къде сте вие,
и не знам –
каква е тази тъжна пустота…

Но аз съм си отново у дома!

***

***

АЗ СТИГНАХ СВОЯ АПОГЕЙ !

Аз стигнах своя апогей!
Налей, приятелю, налей
и гледай шумния пазар.
Животът ни е Божи дар
и смисълът му е във мен,
във теб, във всеки друг роден.
Макар, че този факт потаен
е непонятен и случаен,
той също има смисъл строг –
роден си, значи си урок!
А пък урокът за това е –
незнаещият да узнае,
неможещият – да прогледне,
невярващият – да напредне,
неискащият – да пропее,
а зрящият – да онемее.

Аз стигнах своя апогей!
Налей, приятелю, налей,
от ангели и херувими
със нищо друго несравними
животът става пълна скука
и няма никаква поука –
като еднопосочна гара,
без избор, значи и без вяра,
че още нейде нещо чака.
Не се страхувай, че е в мрака.
Не се страхувай, че боли.
Щом плачем – живи сме, нали?
Сълзите също нещо значат.
И другите след нас ще плачат!

Не се усмихвай, а налей.
Аз стигнах своя апогей!

***

***

Когато най-катастрофално
вървя към катастрофа,
от Нищото, съвсем нормално
ми идва строфа…

А Строфата съвсем не е софрà!
Го казвам за платени идиоти!
Животът ми съвсем не е игра!
А песен! Със съвсем реални ноти.

Те плачат, смеят се, се раждат и умират,
изпълнени с любов и със униние,
и всички тези нотички намират
хармония във мойто петолиние.

Не се оплаквам. Нито пък се хваля.
Го констатирам като факт или пародия.
Но си признавам. Обичам да ме гали
Животът! Точно с моята мелодия…

***

***

ЩАСТЛИВ ЛИ СЪМ?

Щастлив ли съм?
Разбира се!

Когато ме боли,
когато съм отчаян,
когато вън вали,
когато в нощ бездънна
внезапно,
като в храм,
сред милиони хора
е тихо
и съм сам,
а дебнещото време
треперещо навън
човешкото ми бреме
превръща в нежен звън,
а тънката свещичка
и пламъкът мъждив,
и този звън среднощен
нашепват, че съм жив,
нашепват, че съм жив,
все още…

***

***

ШЕКСПИРЪТ

Колко е красива есента
със аромат на нещо остаряло,
и колко е невзрачна старостта
сбръчкана във немощното тяло.

Как всичко се повтаря до умиране
започващо естествено със раждане.
Животът просто няма, няма спиране –
събиране, събиране, изваждане…

Не си ли горд, бих казал – величав,
че си избран за част от мизансцена?
И Шекспирът е бил напълно прав –
„Животът е една огромна сцена!“

Да изиграем малката си роля!
Не сме виновни, че сме се родили!
Но вече тук, ни трябва малко воля –
децата ни да кажат: „Те са бѝли!“

Съм бил, съм днес, и вярвам, че ще бъда!
Невзрачен, никой, никому потребен,
но Шекспирът попита ме – да бъда,
или да си остана вечно дребен…

И аз избрах…

***

***

АЗ ВИНАГИ СЪМ ТАМ…

Аз винаги съм там,
където съм в момента –
на дъното на следващия ад,
при следваща жена,
при следваща бутилка
или в калта на следващия град.

Вървя – край мен е нощ.
Вървя – край мен е пусто.
Вървя, като последен идиот.
Разправят, че боли.
Не вярвам да е вярно.
Аз просто не познавам друг живот.

Как мразя този мрак !
Как мразя тази пустош!
Как мразя този шибан маскарад !
Но просто съм си там,
където съм в момента –
на дъното на следващия ад.

***

***

ТЕ ПАК СА ТУК!

Хлебарки,
измет,
син боклук,
снишете глас!
Те пак са тук!
Те пак са нейде между нас –
във образ,
във ефир,
във звук,
със кадифена ръкавица
върху железния юмрук,
зад словоблудна плетеница,
те пак са тук!
Те пак са тук!

Така да бъде!
Няма Бог!
Те бяха тук и Го убиха!
И няма чест!
И няма Рай!
Те просто си ги присвоиха!
И няма плът!
И няма кръв!
Те ги изядоха, изпиха!
Чук!
Чук!
Чук!
Чук!
Те пак са тук!
Те пак са тук!
Те пак са те!

Но аз съм друг!

***

***

СТИХОПЛЕТСТВАНЕ С ВНУЧКА
                                                       на Дариа

Шумът във тази къща
на мен ми е присъща!
Е фрашкано със вещи,
но аз най-много плещи!

С грамàтикът, без мяр
съм в битка стар, та стар,
на крак с една терлица!
А баба вари пица!

Дядо пече стихче!
Е, аз това не бихче!
Нанизах тази смешка
от грешка вместо дрешка!

Не ще ви се хич мярна,
една ако е вярна!

***

***

Бях поет в общество на глухи.
Всяка вечер пред тях душата ми тръпнеше.
Ръкопляскаха ми възторжено, но очите им бяха кухи.
И те, и аз, правехме каквото ни е достъпно…

Не разбирам много от стихове.
И те май не ме разбират.
Но разбирам музиката в тях.
А и музиката им ме разбира!

Се прегръщаме някак си с думите
в някаква наша лична идея.
откривам Любовта в тях
а и себе си откривам в Нея!

Не се натрапвам на никого.
Просто все още дишам.
Да си жив – не е грях!
Дори и това, че пиша…

Знам, че Животът – и шумен, и тих,
носи в себе си своето собствено мнение,
което не се побира нито в един стих,
нито в едно стихотворение…

***

***

Ми е тъпо!
И глухо!
Онемяха отдавна фанфарите!
Ми е тъпо!
И кухо!
Точно както го искат Другарите!

Ми е чуждо!
Продадено!
Ми е като на жена във критическа…
Ми е като в страна…
безнадеждна!
Сиреч – комунистическа!

Ми е някак си странно,
че съм жив
в тази смрад
безпросветна…
Ми е някак си гордо,
че съм просто орисан
да светна!

Кой е живял –
е разбрал!
Нямам време да чакам простаците!
Аз съм жив.
И живял!
И оставям по пътя си знаците…

Ми е тъпо.
И глухо!
Ми е както го искат простаците!
Но съм жив!
Много жив!
Просто,
моля ви,
следвайте знаците…

***

***

ПИЯНСКА ДЪЛГА НОЩ

Пиянска дълга нощ. Душите
с души насрещни се преплитат.
До кръв червени са очите
и питат, питат, питат.

И всеки поглед ме изгаря
с бездънната човешка бездна.
Как искам нещо да ударя.
Или пък да изчезна!

Навъсен глас подхваща песен.
Отнейде дрезгаво припяват.
Димът се стеле като плесен.
И все по-тъмно става.

И аз съм там. И стискам чаша.
И аз потъвам бавно в мрака.
И аз от нищо не се плаша.
И Нищото ме чака…

***

***

           КЛОШАР       

Всяка нощ се лашкам
като клошар
от кофа до кофа,
пълни с боклук –
твърд,
газообразен
и течен.

Клошарът,
не сменя своите възгледи,
не сменя своите кофи с боклук,
не може да каже:
„Аз съм до тук!“,
Защото клошарите може и да се сменят,
Но боклукът – не!
Боклукът е вечен!

Затова между строфите
съм при кофите…
Някои живеят
от на властта си с дослука,
спокойно, без страст!
Аз – със боклука,
съпътстващ
всяка власт!

***

***

ЗАЩО ЛИ СТИСКАТ МИ ЧЕПИЦИТЕ?

Как стискат мене ме чепиците!
Вървя едвам – едвам.
Бе, също както политиците…
Що казвам го – не знам!

О, как си псувам аз чепиците!
С к`ви думи… просто грях!
Бе, също както политиците…
Защо ли пък и тях?

Ох, помощ, стискат ми чепиците!!!
… и в миг разбрах със срам –
чепиците и политиците
си ги избирам сам!

***

***

Цял ден вървя през есента.
И вчера беше същото.
Долавям тиха песента
на хората и къщите.

Те пеят някак за напред,
със спомени за минало.
И в същност преотстъпват ред
за нещо, незагинало!

Ще се постоплят под снега
зрънца, сърца и корени.
те всички са си част от нас
и носят наши спомени!

Позамразени от студа.
Отдалечени в нищото…
Но после следва пролетта,
и пак разцъфват вишните!

И всичко тръгва пак напред
към следващата зима…
С две думи –всичко е наред!
Нас още ще ни има!

***

***

НОЩТА ЗВЪНИ

Нощта звъни!
Във мозъка.
Във веществото сиво.
Нощта звъни!
Далечна…
Близка…
Всичко е красиво!

Нощта звъни
пред утрешния изгрев
на Слънцето!
Нощта звъни
пред ужаса на настоящето!
Но чуват я единствено
неспящите!

Нощта звъни!
Не знам от колко време.
И май е време
да чуем този звън.
На някой все пак трябва да му дреме –
дали сме живи
или сме насън…

Нощта звъни!
Звъни във тъмна пропаст!
А в пропастта –
пари, съдби, имот,…
По вяло и по вяло
нощта звъни
във Времето заспало…

***

***

ДНЕС КОЯ СМЕ ДАТА?

Жив съм още, може би.
Малко бавно тичам
Пазарувам с две торби.
Хич не ги обичам.
Във едната – зарзават.
Лук, картоф, салата.
В другата – нарязан хляб…
…Днес коя сме дата?

Седем, двадесет и пет.
Там в портомонето
и в средата, и отпред
ги събирам. Ето!
Пенсията ми е фрЪст!
С тая на жената.
Нея пък боли я кръст…
 …Днес коя сме дата?

И е, хора, страшно Днес!
Грозни сме и груби.
Утре си е чист прогрес.
Вчера ми се губи…
А животът е красив!
Даже след средата!
Жив съм още, много жив…
…Днес коя сме дата?

Жив съм още, може би.
Малко бавно читам*.
Кой ме тъй употреби
искам да попитам?..
Но във своя път безкраен
се върти земята.
Просто нещо се обърках…
…Днес коя сме дата?..

*****
*читам – живея с надеждата че съм читав. Нова дума и нова част на речта в българския език. Нарича се отпрелагателен глагол. Нов раздел в граматиката! Горките дечица…

***

***

КОГАТО ПОРАСНА ДОСТАТЪЧНО!

Когато порасна достатъчно,
искам да стана отново малък!
Да се гушна в скута на мама,
а тя да се радва на всеки мой залък!

Когато порасна достатъчно,
искам да мина отново по всички пътеки,
по които босите ми крака минаха,
за да стигна до всеки.

Когато порасна достатъчно
искам да виждам във всички посоки!
Назад,
Напред,
Към Себе си,
искам да прогледнат очите ми за Истината,
да се отпушат ушите ми за Болката,
да се отвори сърцето ми за Щастието,
да се изостри умът ми за Знанието
и Духът ми да намери Себе си!

Когато порасна достатъчно…

***

***

ДОБЪР ДЕН!

Стоя си по нощите като някакъв Дракула
чакащ сам себе си, за да си изпия кръвта
(бих могъл да римувам Дракула с брокола,
но не мисля, че това ми е точно целта).

Потъвам във себе си, потъвам във времето,
потъвам в пространството, неизоставен, но сам.
Потъвам и в бирата, а тя ме качва на стремето
на коня, препускащ , ама точно за там.

Всяка нощ ми е хубаво, че се срещам със себе си,
си подавам ръка, се оглеждам във мрак,
се преборвам със демони, идиоти и ереси…
Нещо нейде тиктака! Първо „тик…“. После „так…“!

Ми е някак спокойно! Просто стигнах до тука –
без да гъна живота и съдбата край мен.
Боля ме за всичко! За всичко ми пука…

Вече мина сред нощ!

Добър ден!

***

***

А срещу мене даже няма огледало,
да се размия в образа отсреща.
Родил съм се отдавна. Беше бяло.
Следата бе различна и гореща.

Следата е от босите години,
когато всичко беше разбираемо,
когато не разбирах от доктрини –
бях бъдещо безвредно изкопаемо.

Ме форматираха. Бях кубчето на Рубик.
Квадратен, кръгъл, както ме поискат.
Животът бе обувките, които
ми бяха на краката. И ми стискат!

Болеше ме. И всички ни болеше.
Тогава болката бе белег, че сме живи.
Бе зима, пролет, лято, есен беше.
Сезоните летяха като диви.

Но срещу мене няма огледало!
Съм сам без образа отсреща отразен.
Родил съм се отдавна. Беше бяло!
Следата – същата! Гореща! Като мен!

***

***

САМО ПОНЯКОГА

Само понякога,
в редките минути,
в които не търся себе си,
имам шанса да намеря някого,
който търси мен…

Дали се срещаме наистина
или минутите ни се преплитат
като длани, които си говорят?

Само понякога,
в редките минути,
в които търся себе си,
се намирам
на съвсем друго място.

Дали се срещаме наистина
или местата се преплитат
като длани, които си говорят?

Само понякога усещам времето
и мястото, в които съм захвърлен.
Като Съдба!
Започвам да се търся, макар че,
Съдбата отдавна ме е намерила…

Само понякога
Тя и аз се преплитаме,
като длани, които си говорят…
галейки се.

     Само понякога…

***

***

КРЪГОВРАТ

Зима. Вятър. Сняг.
И мраз.
Казвам ви – жестоко време!
Но на топло съм си аз,
и изобщо не ми дреме.

Пролет. Слънце. Дъжд.
Цъфти.
Уж на нещо там мирише.
Сенна хрема ме мори,
въобще не ми се диша!

Лято. Жега.
И порой.
Търся място да се скрия
я от него, я от зной,
но пак биричка си пия.

Есен. Кал.
И листопад.
Капят плодове презрели.
Хапваш нещо. Няма глад.
Някак си сме оцелели!

Пак е зима.
Кръговрат.
Пак започва от начало.
Няма нищо страшно, брат!
пак  начисто сме.
От бяло!

***

***

СЪВРЕМИЕ!

Много е тъмно!
Страшно е тъмно!
Точно както преди зазоряване!

Животът се влачи
и нищо не значи,
ако не следва отново изгряване!

Устата са неми.
Ушите са глухи.
Дори и очите не вярват на себе си!

Търкат картончета.
Псуват и мънкат.
Само Разумът търси се из някакви гънки.

Смее се Оруел.
Чуди се Маркс.
Само Ленин се хили скрит във мъртвата мумия.

Много е тъмно!
Много е страшно!
Няма ли край тази нощ на безумия?

***

***

Светът гори.
Всяка вечер за последно.
„Едно, две, три –
мога ли да го прогледна?“-
ме питат внучките ми
на игра.
Родени вчера,
или днес…
Триглавата ламя е техен интерес,
необходима приказка,
ни първа, ни последна.

-Как искам да прогледна!
Ми казват Те…

-Аз трябва да прогледна!-
Ми казват Те

А аз,
потънал във бездънната си бездна,
не мога да им кажа:
-Животът ми е скрап!
И аз съм сляп…
Аз също трябва да прогледна!

Бих искал с вас!..

***

***

КОГАТО ДОЙДЕ ЕТО ТОЗИ ЧАС…

Когато дойде ето този час
посред нощта,
ми се приписва стих.
А инак съм невзрачен, скромен тих,
докато дойде ето този час,
във който изведнъж ми идва стих…

Повярвайте, във друг час – аз не бих.

Разтваря се вселената пред мен
като жена очакваща любов,
като дете пред своя Супермен…
И аз, признавам си, съвсем не съм готов,
но хвърлям се във бездната пред мен…

Повярвайте, във друг час аз не бих…

А в бездната е фрашкано с живот –
на мъртви, живи, още неродени,
със смърт, с любов, със търсене на брод,
на мост, на допир някакъв! Със мен,
дори написвам нещо като стих…

Повярвайте, във друг час – аз не бих.

А след това за малко си отивам.
Макар и бавно, някак си заспивам,
прегръща бездната тревожната ми мисъл,
на сутринта не помня, че съм писал…

Не знам защо да споделя реших.
Повярвайте, във друг час аз не бих…

***

***

ВСИЧКО МИ СЕ СЛУЧИ!

Всичко ми се случи!
Дори и изключенията, които никога не се случват.
Ако можех да плача – бих ви разказал.
Но не мога!
И съм железен като съдбата!
Помня се откогато не се помня!
Все съм си същия!
Всички се подиграват с името ми,
а мен ме интересува насъщния!
Покрай името си се сдобих и със Сивушка.
Всичко, като по книга.
Понякога, макар и рядко в мене се гушка…
но на мене ми стига.

Всичко ми се случи!

Имам и куче,
което синът ми взе за мен преди да премине оттатък.
Точно поради това знам, че Животът е кратък!
И всичките ми дни са разделени на часове, минути и секунди.
Помня ги като динозавър!
Помня всичко! Думи, усмивки, сълзи, изпити бири…
Погалени ръце… бързи целувки… помня всичко!

Защото всичко ми се случи!

Може би аз съм го искал, може то да ме е намерило
както добър човек си намира бездомно куче…
А може да не разбирам нищо.
Край мен отпадат календари.
Нещо се записва в тях, но и нещо се отписва.
А ние наивно си мислим, че разбираме нещо…
Обаче, на мен всичко ми се случи!
Мина, забърса ме, и ме изхвърли да се уча!
Да се уча, че съм жив,
защото иначе нищо нямаше да ми се случи!

А на мен всичко ми се случи…

***

***

Как много искам да напиша стих…
Но всяка дума вече ми е болка.
Край мен – животът – примирен и тих
напомня ми, че мога само толкова.

Аз знам, че мога само толкова. Отдавна.
И правя само толкова. Когато мога.
Щастливец съм. Родил съм се във Трявна.
А то е много близичко до Бога.

И цял живот мечтая да напиша стих!
Не някакъв като онези във читанките.
А истински! Хем величав, хем тих.
И кисел. Като пролетта на джанките.

Не съм поет. Не съм, не съм дорасъл.
Обичам думите, и търся смисъл в тях.
Каквото съм могъл – съм го сколасъл!
Но съм щастлив, че бях какъвто бях!

Отказвам се да пиша. И ми писна.
Безкрайно тъжно е да си добър човек,
да обясняваш, че смъртта е многолистна,
а пък Животът – просто век след век…

Не ви оставям. Няма да умирам.
Аз просто съм прилично уморен.
И с мъдростта на старостта съзирам
страхотните деца след мен!

***

***

РАВНОСМЕТКА

Късно прописах,
рано пропих,
съвсем не навреме живях.
Редих във живота си
стих подир стих,
адрес след адрес, грях след грях.

Убивах със болка
любов след любов,
мечта след мечта, ден след ден.
Стоях пред дедите
потънал от срам,
и от страх пред децата след мен.

Каква равносметка?
Та моят живот
не струва пробита пара…
Късно прописах,
рано пропих,
навреме поне да умра!

***

***

ТИШИНАТА

Тишината внезапно
изкрещя във ушите ми –

“Аз сам тук, аз съм с теб,
повече не търси,
прадедите ти галеха
със любов прадедите ми,
ти сега погали
мойте черни коси.

Аз съм лека,
безплътна,
откровена
и няма.
Твоят глас е единствен,
който в мене звучи.
Бях безкрайно самотна –
но сега с теб сме двама.
Ти разказвай –
аз виждам всичко с твойте очи!“

Аз понечих да тръгна и отмина с презрение
Тишината, но ето, че навреме се спрях.
Тя обгърна ме нежно, като странно видение,
аз във нея потънах,
аз със нея се слях…

                                 *****
1980-2020

 

 

**********************

 

ОТ СЪЩИЯ АВТОР:

В ТОВА СЪЩОТО ВРЕМЕ – стихосбирка  – 1991;
ДЕЛИРИУМ – 2005;
КОШМАРЪТ ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ – 2008;
В РЕЖИМ НА ОЦЕЛЯВАНЕ – стихосбирка – 2012
ТОВА Е ТО – 2014;
КРАЛСТВОТО МИ – 2018г.  Неиздадена;
СЕДЕМ КРАЧКИ КЪМ НИЩОТО – 2018г. Неиздадена;
НЕМОАРИ – 2019г. Неиздадена.

Comments are closed

404