БЕЛстихДЕПО

By , май 5, 2020 12:18

1982

 

1.1982                                 

В гигантски мравуняк, в клокочещ котел
живея напрегнат до краен предел
и всички проблеми, през деня нерешими
превръщам по нощите в смях и във рими.

Не знам вие този смях
как ще намерите,
но аз изравнявам така
атмосферите…

***

2.1982

Живот мой стандартен,
живот прединфарктен,
понякога просто омразен,
в началото пълен
с красиви надежди,
по-късно – отчайващо празен.

Живот, всяка сутрин
започващ еднакво
по схема до болка позната –
закусвам, работя,
прибирам се в къщи,
вечерям и лягам в кревата.

Живот мой под наем,
живот все назаем,
накъсан от дата до дата,
от днес до неделя,
от вторник до петък,
или от аванс до заплата.

Понякога хапеш,
понякога псувам,
дори ти крещя разгневен,
но зная прекрасно –
аз в теб съществувам,
докато и ти си във мен!

***

 

3.1982

Всяко малко дете
своя малък живот
все пришпорва напред
във галоп, във галоп,
ето, стигне върха,
стане истински мъж,
докато ще не ще
разбере изведнъж,
че е минал ръба,
който сменя наклона
и животът му сам
се търкаля по склона.
“И се мъчи да спре,
и със крак го запира,
но наклонът расте,
скоростта се набира…

***

 

 4.1982

Вулкан от думи, мисли, фрази
е в черепната ми кутия
и господ сигурно я Пази
от мене – да не я пробия.

***

 

 

5.1982

Растеше малко цвете
със цвят като небето,
там нейде сред тревичките,
там нейде сред полето,
уханно, нежно, тънко,
съвсем нетърпеливо,
там нейде сред тревичките
растеше то щастливо,
с надежди, със видения
и със любов пропито…

Едно говедо мина
и стъпка го с копито…

***

 

6.1982

Грамче от зелето, десет от лука,
чука кантарчето, чука ли чука,
и всички тез грамчета, мисля с въздишка,
отиват със нечия влогова книжка.

И не във чия да е, а на другаря,
стоящ от оная страна на кантаря.

А обществото с насмешка ме гледа
как кретам бавничко с велосипеда,
гледа от Лади, Застави, Фиати,
купени с грамчетата от домати.
То, обществото, следи със съмнение
моите двайсет години учение,
а аз, философски си казвам:

-„Защото
плод-зеленчуково е обществото!”

***

 

7.1982

ИКОНОМИЧЕСКИ МЕХАНИЗЪМ

В колибката наша
има казан с каша.
Никой няма грижи-
сладко каша ближе.

Всякакви проблеми
малки и големи
оставяме висящи
за горестоящи.

После с умиление
вземаме решение,
което умело
слагаме “Към дело…”

Докато накрая,
кой видя – не зная,
че вътре в казана
каша не остана.

Поуката кратка
и ясна е тука:
Всеки да си папка
Каквото изчука!

***

 

8.1982

АНТИТЕОРИЯ

Когато старият ни праотец го домързяло
по клоните да се люлей като махало,
се смъкнал на земята от дървото.

По-лесно му се струвало защото.

След векове, животното четирикрако
се сетило – по-лесно ще е áко
използва за вървене двата задни
и при условие, че при това не падне,
ще може с двата предни да почива
или от чуждото по нещичко да свива.

А в мозъка му, незабележимо тънка,
проправяла пътечка първа гънка.

Един друг път, мързейки го да тича,
пред пещерата легнало – да се препича.
Случайна сопа му убивала в ребрата
и то със ярост я запратило в гората.
А сопата, добила страшна сила,
случайно се натъкнала на звяр,
и го убила.

Погледнала маймуната ръката,
небето, звяра, сопата, гората,
и съвършено новата си сила
в туй ново съчетание открила –

че не със тичане, със силата на мáха
ще си засища занапред стомаха !

Така в стремежа си за повече лежане
тя търсела – без глупаво търчане
на мързела способстващи идеи
в предмети, днеска пълнещи музеи.
А махайки пред мързела си спънките,
във мозъка и се множали гънките.

По този начин бившият шебек
чрез мързела превърнал се в човек !

***

 

9.1982

СУТРИН

Часовникът със крясък ме пробужда.
Изхвъчвам, свършвам малката си нужда
и после ловко скачам в панталона,
тъй както каубой си яхва коня.

Докато сърбаме кафето със жената,
със по една ръка оправяме децата –
закуски, гуми, гуменки, тетрадки,
обувки, шапки, шалове, канадки…

И как да е приготвени, накрая,
по двама се натикваме в трамвая.
А там до дъно пиеме  конфорта
предлаган всяка сутрин от транспорта.

Настъпван, мачкан, дъвкан, псуван, ето,
изхвърлен съм навън в едно с детето,
попиващо житейската картина.
От тук – направо в детската градина.

Изпълнил и туй важно задължение,
предвкусващ скорошното облекчение,
търча така, че дъх едва ми стига
на среща със присъствената книга….

И толкоз ! Стига тичане ! Усмивка !
Започва осемчасова почивка !

***

 

10.1982

В косите и проблясва ситен,
златен слънчев прах.
Очите и са пълни с обич.
Той потъва в тях.
На устните напират думи,
но остават там.
Той не смее с устните си
да ги вземе сам.

Само дланите немирни
се преплитат с длани
и си казват всички тези
думи премълчани…

***

11.1982

В земния гигантски инкубатор
всеки бройлер смята се за император
и разтваря ненаситна човка жълта-
иска всичко сам да го изгълта.

Но не знае, че в момента друга сила
пали огъня и си приготвя грила…

***

 

12.1982

ЛЕЧЕНИЕ

О, лечение странно, о, срамно лечение,
по сила и същност равно на мъчение…

Клизма подир клизма и срам подир срам.
Душата ми стене, че й бъркат там.
Нервите разбити, силно съм раздразнен,
че от там ме пълнят и съм тъй изпразнен.
Червата ми куркат, друг път не видели
толкоз да са чисти, промити и бели.
Глава ми се люшка, краката-подсичат,
но за нова клизма ето сестри тичат!
А сестрите – млади, и хич не удише
да им лъсна цвете, що се не мирише.
И за честта мъжка, както и да става,
клизмата позор е, а не мъжка слава…

Подир тоз ден труден и след нощта тежка,
докторът ми каза, че станало грешка!

***

 

1983

 

 

13.1983.1

 

ЧОВЕК ОТ НАРОДА

Аз гледам отгоре как нейде далече
там пуши ли пуши завода-
и сутрин го гледам, и гледам го вечер –
нали съм Човек от народа!

И къща, и вила, и служба си имам,
и куче от чиста порода,
колата – държавна, държавен бензина,
нали съм Човек от народа!

За мене не вáжат всеобщи закони,
за мен се запазва природа.
Аз крача напред , който може – да гони –
та аз съм Човек от народа!

Когато потрябва, комуто е нужно,
аз пея хвалебствена ода
и после разказваме с него задружно
как сме дошли от народа.

И мойте дечица, които играят
ей – там, на небето под свода,
те малки са още, но вече си знаят –
и те са Деца от народа!

Човекът към мен тъй сервилен и мек
е Човек на Човек от народа,
а този край него пък, той е Човек,
на Човек на Човек от народа!

Аз давам на тях, те дават на мен,
изгода се среща с изгода.
Ех, как е красиво в свят така подреден
да бъдеш Човек от народа!

***

 

 

14.1983.2

КВАДРАТНО

Със плахи крачки, в строя, подир Другарка млада,
аз влизам, първолаче, в квадратна, жълта сграда.
Във нея всичко светло, уютно и приятно,
прозорци, стаи, маси – всичко е квадратно.

Прекарвам в тази сграда година след година
с уроците квадратни, с квадратна дисциплина.
Отпред, от към дъската, като от пчелна пита,
квадратни правилата, в квадратен ред излитат.

И ако има мисъл на Принципа обратна,
веднага правилата превръщат я в квадратна.
И мозъкът ми влиза в квадратната си форма.
За мен квадратът става стандарт, всеобща норма.

След туй, в квадратна стая, в апартамент квадратен,
живея си в комплекса извън града запратен –
напред, наляво, в дясно, прилежно, акуратно,
живея си стандартно и винаги квадратно.

Докато най – накрая, аз знам, напред с краката,
самият аз ще влезна в устата на квадрата…

А ако някой някога света е с нещо слисал,
това било е само със неквадратна мисъл…

***

 

 

15.1983.3

 ПЕСНИЧКА НА ЕДИН МНОГО ДОБЪР ЧОВЕК В ЕДНА МНОГО ТЪМНА НОЩ

Беззвезден мрак. Нощта преваля.
Нощ дълбока и самотна.
Дали жената да погаля
или тихо да се кротна?

Във тъмното прилавва куче-
вяло някак си, без мощ.
Дали пък няма да се случи
със някой нещо в тази нощ?

Просветва тъничка искрица
и се удавя бързо в мрака.
Дали таз странстваща душица
знай где, кога, какво я чака?

Ала на мен какво ми дреме!“
Всеки себе си да пази.
Какво ще стане, ако вземе
в мрака всеки да нагази?

А в тъмното дере се куче-
яростно, със злобна мощ.
И всичко може да се случи
със всекиго в такава нощ!

Беззвезден мрак. Нощта преваля.
Нощ дълбока и самотна.
Жената-няма да я галя,
ами тихо ще се кротна,

пак нека вън да лае куче
с каквато там си иска мощ-
със мене няма да се случи
нищо в тази тъмна нощ!

***

 

 

16.1983.4ВЯРНОСТ

Майко свята, нищо, че съм дребен,
че не съм дошъл със шум и вой.
Искам само да съм ти потребен,
искам само цял да бъда твой.

И не ще измервам аз труда си
щом на тебе трябва да го дам.
Нека риза имам на гърба си
и коматче хлебец, за да ям.

И не ще придирям, майко свята,
в моя кратък, светъл, жизнен ден,
че на две разделяш си децата –
на свои, и на чужди – като мен.

Нека отмаляват ми ръцете!
Нека се кривя във нервен тик!
Нека други папкат плодовете!
Аз оставам верен твой войник!

И макар, че неведнъж ме парна
или ме заля със душ студен,
зная, ти докрай си също вярна
в ударите към такива като мен.

Алжир

***

 

 

17.1983.5

 

РАВЕН

Уж  по моите сметки
всичко вече е в ред.
Старите ми подметки
правят крачка напред
и поглеждам Съдбата
като стар господар.
Със небрежна усмивка
тя ми удря шамар,
който в миг ме изпраща
във началната нула.

Нищо! Почвам отново
да строя свойта кула.
Пак със ромона тих
на несмелото слово,
със безсилния стих
аз започвам отново,
пак “това” след “това”,
пак подреждам мечтите,
пак надигам глава…

Следва удар в зъбите.
И отново съм там –
във отправната нула
сред останките жалки
от поредната кула.

И съвсем уморен
спомням думи забавни
втикнал някой във мен –

“ Всички хора са равни!”

И от лозунга славен
гребнал наивитет,
със мечта да съм равен
пак потеглям напред,
без да слушам гласа ,
който в мен се обажда –

“ Равен трудно се става!
Равен, братче, се ражда!”

 И така,
ден след ден,
отвратен
от света покрай мен,
крача,
и себе си,
и мислите си влача –
от календар във календар,
ту млад,
ту стар,
ту умен,
ту глупак,
невротик,
от ритник на ритник,
от крак на крак,
вътре във влак,
отправен по нечия чужда програма
натам,
където мен вече ме няма,
мен,
една нула,
построила въздушна кула,
една нула,
която някъде по маршрута
кондукторът ще избута
на неизвестна малка гара
в едно със лист от календара,
а влакът ще трака
безпощаден, жесток,
разрешаващ скок
извън някаква своя програма
само там –
на онази малка гара,
където
последният лист от календара
ще покрива една нула
разрушила своята кула,
една нула без глас,
каквато
в същност
съм аз…

Алжир

 

18.1983.6

 НОВ БИОЛОГИЧЕН ВИД

Когато някой в обществото на глупаци
със задължителния еталон не се покрива
и дразни с персоналните си знаци,
го обявяват – чужд на колектива!

И възцарява мисъл еднородна,
в която всеки глупчо скрива
зад позата си благородна
плодът на свойта мисъл сива.

А сивотата колективна се разлива
обгръща плътно индивид след индивид,
изглажда ръбчета, изправя мисъл крива,
създава нов биологичен вид.

Алжир

 

 

 

19.1983.7

ПЕСЕНТА НА ЩУРЦИТЕ

Далеч от мен градът бучи.
Сънят избяга от очите
надвит от лунните лъчи
и от свирнята на щурците.

Във мозъка ми уморен
различни мисли се преплитат –
че вън е нощ след тежък ден
и свирят в тази нощ щурците,

че някъде във този час
един е весел, друг сърдит е,
потъва трети в свойта страст
но свирят във нощта щурците,

че всеки носи своя кръст
със своя болка във гърдите,
че после ставаш бучка пръст,
но свирят във нощта щурците,

че е измъченият свят
прашинка малка сред звездите –
безкраен рай, безкраен ад…

и свирят във нощта щурците !

Алжир

 

  

20.1983.8

 ПИСЪМЦЕ

Днес получих писъмце.
В него – листче от тетрадка.
Взех го с трепетни ръце
и прочетох “ Мили татко…”

Мои хубави момчета,
мои храбри ученици,
моя непослушна чета,
нас делят ни материци !

Двете думи –“ Мили татко…”
|станаха внезапно мост и
чрез писмото свое кратко
вий дойдохте ми на гости.

Бях със Марти в планината,
ходих пеш до близък град,
хванах рибка на реката,
бях на бал със маскарад,

Фифчо, с цветните боички
ме разходи сред цветенца,
облачета със очички|
и прозорчета с перденца…

Кой направи ми магия
и ме срещна с Фифчо, с батко ?
Ами да, това сте вие,
с думичките – “ Мили татко…”

Алжир

 

 

 

21.1983.9

На тази малка, хубава планета
белязана във звездния атлас
със номера след слънцето си “Трета”,
родихме се отделно ти и аз.

Навярно с всеки удар на сърцето
ний дирили сме път един към друг.
Последва среща, взрив, и след което,
ти бе съпруга моя, аз-съпруг.

Не ти поднесох сребърни палати.
Не отворих райската врата.
Животът бе аванси и заплати
със заеми преди и след това.

Животът бе квартира след квартира.
Животът бе посрани пелени.
Бе манджа, дето вечно не увира
или понякога напук пък загори.

Така живеем вече дълго време.
Край нас трещи, пече, фучи, вали,
но няма нещо, дявол да го вземе,
което може да ни раздели.

И въпреки, че разни статистици
в отчетите броят ни като двама,
те бъркат в свойте бройкоединици –
един от друг отделно нас ни няма.

Така ще е във времето далечно,
когато ще съм спомен замъглен за
другите – във теб ще бъда вечно,
тъй както ти ще бъдеш вечно в мен.

Алжир

 

 

 

22.1983.10

 Жарък и безкраен чужд самотен ден.
После неспокойна африканска нощ.
Въртя се под чаршафите полувидиотен
или комари трепя със безумна мощ.

Вън нощта гъмжи от звуци непознати.
Тихо се разстила жълт пустинен прах.
Вятърът дървета непознати клати.
Гледам и се чудя – аз що ща сред тях !

Алжир

 

 

 

 

  

1984

 

 

 

23.1984.1

 МАРИОНЕТКАТА

Защо ми е ум, щом са вече решени
всички важни човешки въпроси?
От мене се иска сред редици сплотени
да стоя. Строят сам ще ме носи!

Защо да напрягам аз сивите клетки,
да създавам и трупам проблеми?
Вместо мен – друг направил е моите сметки.
Мисълта ми спокойно да дреме!

Защо все нагоре отправям очите
и какво търся там в крайна смeтка?
И да видя – не мога да срежа конците.
Аз съм простичка марионетка!

Алжир

 

 

24.1984.2

 ПЕСНИЧКА НА НИЩОТО

Нищо, че несмело, колебливо крача.
Нищо, че пред всеки никаквец немея.
Аз съм си поставил важната задача –
с всички средства трябва аз да оцелея!

Нищо, чи говоря тихо, под сурдинка.
Нищо, че със половин уста се смея,
и че съвестта ми непробудно спинка –
важното е само аз да оцелея!

Кротък съм с овцете, нисък съм с тревата,
с черното съм черен, с бялото – белея,
ходя, не оставям диря по земята
с вечната си грижа – как да оцелея!

Нищо, че съм Нищо! Нещото се вижда,
а пък аз, невзрачно, кротичко живея
и когато гръм по някого удари,
в Нещото ще бъде. Аз ще оцелея!

Алжир

 

 

25.1984.3

ПЕСНИЧКА НА ЗЛОБАТА

Всичко зная, всичко виждам,
клюка, донос – мой са плод.
Ненавиждам, ненавиждам
целия човешки род.

Оставете всеки опит
да ме вкарате във гроба.
Аз съм вечна, вездесъща
и непобедима Злоба

Алжир

 

 

 

26.1984.4

Нанизват се в безкрайна лента

моменти на тъга и смях

и никога не съм в момента,

във който до момента бях!

***

Алжир

 

 

27.1984.5

ЖИВЕЙ!

Не яж прекалено !
Правú като хората !
Спи на проветрено !
Внимавай с умората !
Не разнищвай нещата !
Не стой на течение !
Не газú по тревата !
Нямай мнение !
Ни капка алкохол !
Не лежú до късно !
Не се разхождай гол !
Не правú мръсно !
Много-много не шавай !
Не дружú с никотина !
Никога не нарушавай
трудовата дисциплина !
Не плюй по земята !
Не пий студено !
Не разхищавай водата !
Пресичай на зелено !
Не замърсявай природата !
Не решавай чужда задача !
Не робувай на модата !
Не контактувай с водача !
В мътно не плувай !
Не скачай високо !
Никога не псувай !
Дишай дълбоко !
Не си търсú правáта !
На висок глас не пей !
Ръфай си комата !

Живей !!!

***

Алжир

 

 

 

28.1984.6                            

 ТАМ, ВЪВ ПРАЗНИЯ ЪГЪЛ…

 Аз не искам да зная какво става със мен.
Аз не искам да зная нощ ли е или ден.
Аз не искам да зная дали дишам дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

Аз не искам за думи да отварям уста.
Аз не искам да питам – Докъде? До кога?
Аз не искам да помня свойто име дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

Аз не мога да взема дни със чужд аромат.
Аз не мога да вместя нечий свят в моя свят.
Аз не мога да искам малко обич дори…
А във празния ъгъл пак свещичка гори!

И когато се зъбя на света подреден,
и когато зачерквам ден след предния ден,
и когато изобщо мен ме няма дори…
Там, във празния ъгъл малка свещ ще гори!

Алжир
***

 

  

29.1984.7

 XX-ти ВЕК

Животът е хубав!
Аз съм Човек!
Човекът е Разум!
Двадесети век!
Дънките са мода.Колите са средство.
Бензинът измества зеленото детство.
Мислите са мъдри. Фразите – красиви.
Живите са мъртви. Мъртвите са живи.
Половина черна, половина бяла
Земята хазартно се е заиграла –
със пореден номер, със входяща дата,
проверен, претеглен, даже със печат,
чип след чип се трупат, хвърлени в играта
от ръка могъща в съответен цвят.
Играта е стара. Бицепсов баланс.
Чипове сме всички. Свободен реланс…..

Животът е Разум!
Разумът – Човек!
Човекът е нищо!
Двадесети век!

***

 

 

30.1984.8

 ЩАСТЛИВ СЪМ АЗ!

Щастливо е, щастливо е телето
застанало в средата на полето
и във тревата, ширнала без край
съзира телешкия си безбрежен рай!

Щастлив е и пияницата стар
прегърнал полупразната бутилка
и с този свой недоизпит другар
по пътя си неведом се кандилка!

Щастлив е и човекът без съмнения
в живота си проблемче не създал,
повтарял чуждите авторитетни мнения
и по реда си кротичко умрял!

Щастлив е зрелият идеалист
реализирал своята идея
в апартамент – просторен, светъл, чист,
крайградска къща и кола пред нея!

Щастлив съм аз, че господ ми е дал
молив, хартия и грамотност плаха,
с които вадя таз словесна кал
събрала се на топка във стомаха!

***

 

 

31.1984.9

 ВРЕМЕ МОЕ КРАТКО

Време мое кратко, време безпощадно,
крачиме отдавна с теб един до друг.
Моите секунди – ненаситно, гладно,
гълташ равнодушно със тиктакащ звук.

Време, измеримо с болка и надежда,
време непознато, вечен феномен,
аз от тебе нищо няма с мен да взема,
ала ти ще носиш нещичко от мен !

***

 

32.1984.10

РАЗМИСЪЛ

Не ме е страх
от всички земни мрачни сили.
Не ме е страх
от буря, мраз, виелица,
от дъжд.
Страхувам се от другите,
които вътре в мене са се свили
и ми нашепват,
че съм всемогъщ.

Не ме е страх
от звездни разстояния
и от повтарящият се във полунощ кошмар.
Не ме е страх от болка
от страдания.
Страхувам се от незаслужен дар.

Не се боя
от удар на съдбата,
от участ зла
или от жребий лош.

Страхувам се, когато
протегнал съм за поздрав приятелски ръката
и я посрещне удар с нож.

Не се боя
от глупостта човешка.
Тя винаги била е плътно,
редом с нас.
Страхувам се
от шарената ú  красива дрешка
и от укрепващия ú,
все по-примамливо
звучащия ú глас.

Не се боя
от незаслужена плесница.
Не се боя
от непрогледен мрак.
Страхувам се,
до болка се страхувам
от хладните стоманени редици
роботи,
маршируващи във крак.

Не се боя
от неразумна мисъл.
Не се боя,
бих казал, от смъртта.
Боя се
от един живот без огън
и без смисъл,
без цел,
без обич,
в пълна самота !

***

 

 

 

 

33.1984.11

ВЛАК
Лети между лазурни небосклони
животът ми,
подобно бързащ влак,
когото Дяволът навярно гони.
Във влака вътре –шум, воня и мрак.
Във влака вътре – аз, със поглед вперен
към светлото, прелитащо навън,
а светлото, контраст на влака черен,
аз знам добре, е само хубав сън.

Но иска ми се да протегна шепи,
да гребна малко слънчеви лъчи,
да плисна на очите свои слепи
и те да станат виждащи очи.

Какво ще видя ли ?
Ще видя там в полето
как бърза малък, мръсен, черен влак.
Да бърза.
Ще отпия питието
и ще преметна равнодушно крак връз крак,
ще щракна видеото,
после от екрана
ще се усмихна –
суперсилен,
суперсмел…

По дяволите !
Много тъмно стана !
Навярно съм в поредния тунел.

***

 

 

34.1984.12

 ПЕСЕН НА ИНТЕЛИГЕНТА

Купувам  всеки месец  една желана книга,
билетче за театър,билетче и за кино,
списание с проблеми, купувам си…Момент !
Все пак не съм Рокфелер,
аз съм интелигент !

В бараката отсреща върти магазинера
на сирене и леща и на суджук размера –
кола, крайградска вила, паричен влог…Момент !
Бакалин да съм станал,
а не  интелигент !

Месарят в магазина с омраза ме поглежда
и купчина сланина над кокъла подрежда.
– Но вижте, аз съм с язва и би било…Момент !
Касапин да съм станал,
а не  интелигент !

Сред шарени сергии минавам през пазара,
домати и капии претеглям на кантара.
– Ей, много скъпо, чакай, недей така…Момент !
Да съм стоял на село,
а не – интелигент !

А късно вечер в къщи когато се прибирам,
жената все се мръщи, жената се нервира,
че вечно съм завеян, че вечно съм…Момент !
Да си е взела мъж,
а не  интелигент !

Когато тази песен изпея на Другари,
те нервно се размърдват, запалват си цигари,
поглеждат към небето, изчакват за момент
и тръгвайки, ме удрят с едно: “ Интелигент !”

На всяка здрава сила съм нужната прослойка –
удобна връхна дреха с универсална кройка,
идейно нестабилен и мислещ елемент,
нещастен, необичан, проклет интелигент !

В главата ми се раждат сравнения различни,
сравнения цветисти, бих казал – неприлични,
като това например: “- Бе мога ли…” Момент !
Та кой ми е виновен,
че съм Интелигент ?

***

 

 

35.1984.13

ЕЗСЪНИЕ

Минава полунощ.
Безсъние жестоко.
Луната пак ме гледа надменно, отвисоко.
Безредните ми мисли във нея рикошират
и в нямото космическо безмълвие умират.

Привърнат в топка мощни, настръхнали антени
изпращам мисли сини, оранжеви, зелени,
от мозъка ми думи объркани извират,
излитат и във тихо безсилие умират.

А може би се лъжа !
А може би във мрака
една душа в подобно безсъние ги чака
и моята тревога – погалила луната,
докоснала звездите, пронизала всемира,
потъва вътре в нея,
утихва
и умира.

***

 

 

 

36.1984.154

 Когато на някой
не му е нищо в ред,
той или пропива,
или става поет !

А аз, извинете,
се справям и с двете…

АЛКОХОЛЪТ Е ВРЕДЕН!

Алкохолът е вреден!
Но понеже съм беден,
аз купувам ракия
и започвам да пия.
Пия и си замезвам
сред променящ се ад,
пия, после изчезвам
в алкохолния свят.
Ето, блокът отсреща
си източва корниза
и застава досущ
като кулата в Пиза,
а пък ровът пред къщи
дето месеци зее
изведнъж се превръща,
вижте, във Колизея.
Пред вратата ме чака
малка спортна кола,
а в колата, познахте,
е самата Мечта !

(Тука удрям юнашки
сам на празната маса
още няколко чашки
и изваждам атласа.)

И потегляме с Нея
към далечни страни,
аз от щастие пея,
Тя, щастлива, мълчи,
не са нужни мангизи,
не е нужен паспорт,
нито изходни визи,
моля, пълен комфорт,
без прогрáмна посока,
без прогрáмен маршрут,
може би към Киото,
може би към Бейрут,
може остров самотен
в Таитянския рай,
може би към Торонто,
може би към Бомбай,
може би…

…но защо ли
нещо стана горчиво ?
Да, в шишето отсреща
вече няма гориво
и завърши изглежда
алкохолният скок.
Пак пред моя прозорец
е панелният блок,
пак ровът е изпълнил
нестабилния взор
и от него се носи
стрóен жабешки хор…

И с пулсираща болка
във главата, наведен
над атласа, ви казвам:

Алкохолът е вреден !

***

 

 

 

37.1984.15

СТИГА ПЕСИМИЗЪМ!

Повтарям ти, на зле си, брат!
Тоз песимизъм твой ме дразни.
Изтривай мрачния си цвят,
махни проблемите си празни !

Кола си нямал ! За какво ли
ти трябва и на теб кола ?
Животът ще се изтъркóли
и без резервни колела !

Под наем бил си! На квартира!
Да, брат, животът е суров.
И най-богатият умира.
Ти гледай като филисоф !

Не си бил ходил до Италия !
Ти, братче, си голям абдал .
Какъв Неапол – ти България
от край до край не си видял !

Костюм си нямал !  Много важно !
Не бой се, след като умреш
в костюма, в който си се раждал
все някак ще се побереш!…

***

 

 

38.1984.16

ХОРА, СПРЕТЕ!

Хора, спрете!
Нека помълчим!
И може би в настъпилата тишина,
сред разсейващият се бензинов дим
кестена разцъфнал ще съзрем,
може би ще разберем
кои сме?
Накъде вървим?

Хора, спрете!
Нека помълчим!
По-умни сме от предните, нали?
Или?
Или замаяни от величавия си ръст,
увлечени в словесните каскади,
размахали в закана ядрен пръст,
летящи по бетонни аутостради,
загледани в безкрая на звездите
сме се откъснали от нас самите?

Хора, спрете!
Нека помълчим!
И може би във тази тишина,
сред разсейващият се отровен дим,
ще дочуем песен на жена,
ще съзрем напъпилия храст,
птицата, размахала крилете,
ще усетим влюбената власт
на тревата мека под нозете…

Хора, спрете!

***

 

 

 

 

39.1984.17

***

Навярно нейде по света

зездите пак са подредени.

Навярно някъде вълните

са изумруденозелени.

Навярно някъде небето

е синьо като във мечтите.

Навярно някъде ни има

в такова място нас самите.

И аз навярно там съм жив,

и ти навярно там си жива,

и аз навярно съм щастлив,

и ти навярно  си щастлива,

и за това недей тъгува

за миналото. Просто знай –

там нейде нещо съществува

далеч от нас, в далечен край,

в страна от слънцето огряна,

самотен остров

в океана!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

40.1984.18

 

ОБИЧАМ…

 

Обичам да обичам

и да ме обичат,

с любов да ме приемат,

с любов да ме отричат,

с любов да ме насочват

към точката, в която

с любов ще ми прошепнат,

че вън съм от играта,

с любов да ме целуват

и да изневеряват,

с любов да ме купуват

с любов да ме продават,

с любов да ме обливат

с душ ту горещ, ту леден,

с любов да ме изпратят

по пътя ми последен !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

41.1984.19

 

***

  • Безсловесно,

безимотно,

обществено животно,

отглеждано по схема,

натъпкано с фуражи,

забравило тревичка

и горски пеизажи,

защо си тъй щастливо?

-От факта,

че съм живо!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

42.1984.20

 

***

Боже, колко е пусто!

Боже, колко боли!

Слънцето не огрява

и дъждът не вали,

вятърът не донася

шепота на листа,

тъжно, празно и тихо.

Пустота, пустота…

 

И дърветата сухи

без листа и без цвят,

и небето без птици,

и по целия свят –

изоставени къщи,

изгоряла трева,

теб те няма, мен също.

Пустота, пустота…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

43.1984.21

 

ЛЕКА…

 

С усмивка вечерният здрач обгръща

познатия планински силует.

В последователност вековна, вечно съща,

денят с достойнство му отстъпва ред.

 

Невидими до този час, звездите

набират постепенно бяла мощ.

Настройват инструментите щурците

и мракът се превръща бавно в нощ.

 

Луната, в тънкосребърно елече

прохожда над света ни уморен.

Звездите й намигат отдалече,

а тя намига хитричко на мен.

 

А аз, обзет от лунен оптимизъм,

то колко ли му трябва на човека,

във тази лунна нощ с усмивка влизам,

намигам на света и казвам:”Лека…”

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

44.1984.22

 

***

Моя хубава писалка,

уж си тъничка и малка,

а пък колко страшна сила

вътре в себе си си скрила!

 

На шега, ей-тъй, за глума,

вземеш, че напишеш дума,

после втора, после трета,

после няколко куплета…

 

И листът им стане тесен,

думите запяват песен,

а това, с почуда няма

гледаме със тебе двама.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

45.1984.23

 

***

Навярно аз съм просто ненормален.

Навярно ми е счупен някой лост,

но като в апарат многоканален

се трупат в мен въпрос, подир въпрос.

 

Понякога ме смазва тази бездна.

Понякога от мисъл съм обзет

в едно със всичките въпроси да изчезна,

да счупя този апарат проклет!

 

Ала това е невъзможно, зная –

изчезвам аз – остават всички те.

Ще си ги нося в мен така до края

и ще ги дам на мойте синове.

 

***

Алжир

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

46.1984.24

 

***

 

Не си спомням цвета на очите.

Не си спомням и звездния рой.

Не си спомням шума на вълните.

Буца лед съм, не се безпокой!

 

Във спокойствие ледено крача

нетопящ се сред летния зной.

И да искам – не мога да плача.

Буца лед съм, не се безпокой!

 

И така ден и нощ, зиме, лете,

хладен разум, ще крача напред

с малко атомче слънчево цвете

вътре скрито във буцата лед.

 

Кой ще знае за цветето, кой?

Буца лед съм, не се безпокой!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1985

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

47.1985.1

 

ТВ НОВИНИ

 

Добър вечер, драги  зрители !

(Не питам спите ли, не спите ли,

програмата ни е трасирана,

дресирана и адресирана –

ще видите жестоки драми,

стачкуващите във Маями,

пожар огромен във Ямайка,

гладуващите в Танганайка,

проливен дъжд във Пакистан,

земетресение в Ливан,

два атентата във Италия,

превратаджиите в Сомалия,

от Индия до Аржентина

събрали сме за вас картина!

Сега – внимавайте в екрана!)

Днес в резиденция Бояна…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

48.1985.2

 

ЗА ДА БЪДА ЖИВ…

 

За да бъда жив –

станах непрозрачен.

За да бъда жив –

станах еднозначен.

За да бъда жив –

станах и влечуго.

За да бъда жив –

умрях.

Е, нещо друго?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

49.1985.3

 

НЕ МЕ ПИТАЙ КАКЪВ СЪМ

 

Не ме питай какъв съм!

Тъмен в тъмната нощ,

моят път е натук,

твоят път е натам.

Може би съм беглец

от уютен разкош,

може би съм самотник

от нощта пожелан,

може би съм несретник

без семейство и дом,

може би съм престъпник

стискащ в джоба си нож,

може и да съм грешник

търсещ своя Содом…

 

Не ме питай какъв съм!

Тъмен в тъмната нощ,

може би съм приятел,

може би съм ти враг,

може би съм мечтател,

който в звездния кош

търси вечното щастие,

търси другия бряг.

Не ме питай!

Поспри се

и цигара подай.

Аз ще взема и в дим

мойта тайна ще скрия,

мълчаливо ще тръгна

пак нанейде…

но знай-

утре ти ще запалиш

пък от мойта кутия!

 

Не ме питай какъв съм…

 

***

 

 

 

50.1985.4

 

ОБРАТНА ВРЪЗКА

 

Седя край шумна градска магистрала

загледан в многоцветната верига

коли – червена, жълта, синя, бяла,

летят, додето погледът ми стига.

 

Стоя и мисля –

“ Общността човешка,

която е венец, уханен цвят,

кога с пълзене или пък с прибежка

достигна до съвремения свят

на сбор от светове егоцентрични…”

 

Тогава ме обхвана мисъл дръзка –

с летящите в посока най-различна

да влезна във контакт!

Обратна връзка !

 

Да, струва си усилието. Тротоара

на намерението ми погледна със симпатия

и дружески прошепна : “ – Имай вяра

във силата на твойта телепатия ! “

 

Добър съвет. Напрегнах мисъл мощна,

изпратих към ефира своя зов –

човешки зов на самота среднощна,

човешки зов за братство и любов.

 

И ето, че един летящ обект

се кривна от движението бясно,

насочи си светлинния ефект

към тротуара, сиреч в дясно,

към моята персона, пълна с вяра

в  човешката

двустранна

стара

връзка,

прегази калната крайпътна бара

и най – безцеремонно ме изпръска !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

51.1985.5

 

ДЪЖД

 

Навъсен облак запечата

над главите синевата

и човешкото гъмжило,

като боднато от жило,

в суматоха и уплаха

втурна се да търси стряха.

…Улиците опустяха !

 

Могъща сила с острието

на огнен меч раздра небето,

пое си дъх, взриви се с тътен –

неясен, мощен, грозен, мътен

и се изсипа изведнъж

върху света на шир и длъж.

…Изля се силен летен дъжд !

 

Изкъпа всичко, след което

по-ново синна се небето,

по-нови станаха дърветата,

и покривите, и паветата,

изчистени с един размах

от напластявания прах.

 

…И само ние, скрити в къщите

останахме си същите !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

52.1985.6

 

СВЕТЪТ

 

Светът ме атакува накъсан на парчета.

Умът ми – гладен хищник, ги смила в ситна прах,

изплюва ги небрежно във няколко куплета,

прибавил свойта болка, съмнение и страх.

 

Чрез този механизъм – ужасен и проклет,

обзет от оптимизъм, душата си обрах,

любов, сълзи, надежди – излях в един куплет…

Светът отмина – гордо, с презрение и смях.

 

А аз останах. Празен, опустошен и сам,

без музика в ушите, без страх, дори без срам.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

53.1985.7

 

ПОТОЧЕ

 

Тъничко поточе весело клокочи,

вие се, провира между два баира.

Ето тука, вижте, старо коренище,

пуснало мустаци, за да крие раци.

Пъстра огърлица весели дечица

труди се безспир – прави язовир.

Пърха като птичка бистрата водичка,

скача и играе, още тя не знае :

  • В зидани тунели,

покрай къщи бели,

край безброй комини

трябва да премине,

че ще носи, клета,

счупени шишета,

части от машини –

мръсно-сиво-сини,

жици и парцали,

градските канали,

че ще ослепее,

че ще онемее,

че ще се наложи

в себе си да сложи

целия нахален

бум индустриален…

 

Тъничко поточе весело клокочи,

вие се, провира между два баира…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

54.1985.8

 

САМО В ПЪЛНОЛУНИЕ

 

И ето всичко пак е в старото начало.

Светът е разфасован, надписан, разграфен,

ограда до ограда редуват черно с бяло,

нощта е само нощ, денят е само ден.

 

В логична, опростена, ортогонална схема,

до всяка точка – име, година, код, адрес,

не мога да добавя, не мога да отнема,

не мога да отворя, дори да чуя “-Влез !”

 

И само в пълнолуние дресираните точки

забравят свойто място и смесват в моя сън

това, което искам,

това, което мога,

това, което трябва

с това, което съм.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

55.1985.9

 

КЛЕТКАТА

 

  • Единствен мой – ми каза

красива пъстра птичка

удобно настанена в ажурния кафез –

я отвори с ръчичка онази там вратичка

и в моето гнезденце съвсем спокойно влез.

Отвънка ще оставим обърканата песен

различна от мелодията, която пея аз.

От тук светът изглежда, бих казала – чудесен,

приятно озвучен от моя влюбен глас.

Една ръка грижовна ще сипва семенцата,

водичка бистра, хладна ще имаш всеки ден,

след време, неусетно, ще дойдат и децата,

животът ще е хубав, макар и ограден!

 

  • Да влезна – и отвърнах – но виждаш ли, вратата

е прекалено тясна и аз съм затруднен…

 

-О, няма нищо страшно – ще резнем от крилата.

И без това ще хвъркаш от себе си – до мен !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

56.1985.10

 

РОМЕО И ЖУЛИЕТА

 

Щипка в ляво, щипка в дясно,

на балкончето си тясно,

както следва, по въжето,

Тя простира си прането.

 

Горе, нейният комшия

е проточил дълга шия

и фиксира при което

по посока деколтето.

 

Тя му кимва крадешката,

потреперва и ръката,

поглед в ляво, поглед в дясно…..

По-нататъка е ясно.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

57.1985.11

 

НЕДЕЛНО ГОСТИ

 

 

Врата.

Звънец.

Табелка жълта.

Име.

Жената.

Аз.

Три гербера.

Звъниме.

 

Мокет.

Фотьойли.

Маса подредена.

Салата.

Гроздова.

Цигара.

Лепа Брена.

 

Прически.

Кройки.

Плетки.

Нови куки.

Колите.

Футбол.

Тото.

Стари клюки.

 

Кафе.

Антре.

Врата.

“Елате пак!”.

Асансьор.

Такси.

Мълчание.

 

И мрак.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

58.1985.12

 

БУТАЛОТО

 

То е там,

до горивната смес,

и вчера,

и днес,

цял живот. Мили Боже !

Но без него не може.

Всеки на поста си.

Всеки при своите.

Нищо, че друг свири на завоите.

Нищо, че друг определя маршрута.

На буталото това му е работата –

да бута .

Напред – назад !

Цял живот !

Просто ад !

Няма право да спре.

Ако откаже

простата му механика

или нещо ръждяса,

ще изпаднат във паника

пасажерите

от първа класа.

Затова –

напред – назад,

от град –  до град,

и вчера, и днес,

и в слънце, и в мрак,

напред  – назад,

няма как,

това е експрес,

а не стара кранта !

 

Апропо,

къде е

вагон – ресторанта ?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

59.1985.13

 

СЪМНЕНИЯТА

 

Съмненията, първо дребни,

полека – лека наедряха

и по природните закони

със времето узряха.

 

Подухналият вятър ги отрони

надолу, към земата.

Олекналите, уморени клони

обърнаха зелените си длани

към слънцето

и кротичко заспаха.

 

Под сянката, прохождащи хлапета

забиха острите си бели зъбки

във киселия плод

и тръгнаха по своята планета,

понесли още с първите си стъпки

неясното съмнение,

наречено Живот !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

60.1985.14

 

 

НОЩНА СТРАЖА

 

Пак вали от неона

пустота по перона

над тълпи пасажери

в пирамиди и сфери.

 

Пак зад ъгъла скрито

вино още непито

от Съдбата изцежда

глътки сляпа надежда.

 

Пак повел във атака

всички сили на мрака

сред изсъхнали клони

вятър спомени гони.

 

Пак с безшумна походка

две зеници на котка

обещават в награда

светлините на Ада.

 

Пак часовникът слива

две стрелки и забива

костеливото кутре

между вчера и утре.

 

 

А Луната показва

свойта сребърна пазва

обиграна и стара

като дама от бара.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

621.1985.15

 

МЪГЛАТА

 

Все по-близко, по-близко,

лази, стеле се ниско,

мълчаливо обгражда

и разяжда,

разяжда

синевата,

простора,

неудобните хора,

мисли,

спомени,

срещи,

планините от вещи,

маскарадни костюми,

непотребните думи,

безответни въпроси-

ти какъв си?

защо си?

И човешката сцена

е до болка смалена

с непрозрачни декори

на самотни актьори

без адрес и посока

сред мъглата безока…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

62.1985.16

 

НЕ ИСКАМ ДА СЪМ СИТ

 

Не искам да съм сит.

Не искам да съм лесен.

Не искам да съм скрит

зад реквизитна плесен.

Не искам да съм мъдър,

нито еквивалент.

Аз искам да съм само

нормален жив момент,

изгарящ без остатък

парчето си живот

и пламъкът му кратък

да бъде моя плод.

 

Не духвайте свещичката.

Без тихия и глас

ще стане тъмно, страшно

за мен.

А и за вас.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

63.1985.17

 

ТРЯВНА

 

Спокойна мъдрост в каменните плочи,

в мъжаги със засукани мустаци,

в чевръсти булки, чакащи ги с почит

по сенчестите дървени чардаци,

 

в резбованите грейнали тавани,

в ракия люта с многоцветен дъх,

в дървета от легенди разлюляни,

в дувари със цветя и топки мъх.

 

Любов и мъка в шумнали градини.

Любов и сила в тъмните стрехи

Любов и вяра в идните години

вградени в тежки каменни стени.

 

Израстнах там, под погледа им строг,

с любов и болка, чужд на празна слава

и там научих първия урок-

кому, какво и как се завещава.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

64.1985.18

 

ПРОЛЕТ

 

Слънцето проби накрая зимната завеса

и от опит само зная преспите къде са.

 

Клонките наливат пъпки, тръпнат под лъчите.

Носят пролетните тръпки хората в очите.

 

Нежничко позеленяха обордюрени градинки,

изпълзяха, излетяха всякакви гадинки.

 

Пълнят цветовата гама разсъблечените хора.

Зима ли?  Та зима няма!  Има пролетна умора,

 

във която се размиват всички строги очертания.

С радост мислите откриват позабравени желания,

 

пак откриват аромата на любов и на надежда,

а сърцата размотават скътаната лани прежда,

 

от която пак заплитат намерения, въпроси,

струва им се, че излитат…просто пролетта ги носи…

 

И в като разбунен кошер всеки литва на мечтите,

пролетният вятър роши и развява му косите,

 

а усмивката изглажда зимни бръчки по челото.

Нещо хубаво се ражда, хубаво, като живота !

 

Извадих скритото в душата

от предна пролет малко цвете,

то поразтвори си листата

от топлината на ръцете

и ми прошепна с нежен глас:

 

Такава пролет е за двама !”

 

Един от двамата съм аз.

Това е.

Всъщност друго няма.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

65.1985.19

 

16.05.1985

 

Застанал днес

на попрището жизнено в средата

( тъй както преди векове

колегата Алигиери)

несмело и със страх

прекрачвам през вратата,

макар, че външно съм наперен

и разкатавам разни вери,

защото,

áко да съм млад, но вече зная –

това, отминалото,

е умряло безвъзвратно !

Ала до тук ли беше Ада,

от тук ли почва Рая

или,

не дай си Боже,

е съвсем обратно ?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

66.1985.20

 

НАПРЕД БРАТЯ МОИ !

 

Напред братя мои

и не се щадете,

ставайте герои –

и да ви убият,

няма да умрете

нито под бесило

като Васил Левски,

нито от куршуми

подобно Бенковски,

ами от перото

на Венко Марковски !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

67.1985.21

 

Когато аз съм се родил

баща ми прозорлив е бил

и в името, което ми е дал

съдбата ми предначертал.

 

И ето ме сега. След мене има

следичка тънка, незабележима,

пред мен натаралежил се животът,

а по средата аз, със врат в хомота.

 

И тегля със надеждичката мнима,

че таз следичка незабележима

със времето, със приближаване на Срока

ще става по-дълбока, по-дълбока…

 

 ***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

68.1985.22

 

ЕСЕН

 

Вятър рони

в пъстри клони

полумъртва красота.

 

Пес бездомен

търси спомен

под навятите листа.

 

Рой познати

аромати,

дълъг залез в кратък ден.

 

Пак е есен,

тиха песен,

златни ноти, жълт рефрен…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

69.1985.23

 

LOVE STORY

 

Той ще я познае още щом я зърне –

с корекомска блузка, дънкова пола.

И да я отмине, после ще се върне,

за да спре пред нея своята кола.

 

Тя ще е самотна – с баба в Павликени,

татко във чужбина, майка нейде с друг,

със очи блестящи, огнено – зелени,

с тяло на богиня, търсеща съпруг,

тъжна и нещастна от самотни стъпки

сред до болка празен скъп апартамент,

чакаща да впие белите си зъбки

в подходяща рибка в подходящ момент.

 

Той ще й предложи вила във Бояна,

себе си самия – посребрено млад,

майка – домакиня, дядо с два бостана

и баща на служба в някой апарат,

връзки с режисьори, вечери с артисти,

видеоуредба и гинеколог,

и ще тръгнат двама – весели и чисти

по света, за който казват, че е строг.

 

Мила здрава връзка, като от стомана,

без ръжда от глупав, празен сантимент,

яко заварена с вила във Бояна,

татко във чужбина, скъп апартамент !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

70.1985.24

 

***

Превърнахме живота в параграфи,

а хората във низ от документи –

красиви като всички епитафи,

нетрайни като всички монументи,

във папки с елегантна подвързия,

които през пространството да крачат,

без право да избягат, да се скрият,

да спрат, или човешки да поплачат,

понесли програмираната слава

с усмивка програмирано щастлива

и стигат по трасираната права

до мястото си прашно във архива.

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

71.1985.25

 

ЗИМА

 

Бяло, бяло, бяло, бяло !

Докато градът е спал

през нощта е наваляло

и светът е побелял.

 

Бяло, бяло, бяло, бяло !

И не спира да вали.

Трупа бяло одеало

върху къщи и коли.

 

Сякаш времето е спряло.

Както преди сто години

населението цяло

се придвижва по пъртини.

 

С яке, шапка и гамашки

розов, бузест, здрав хлапак

прави своите юнашки

първи стъпки в първи сняг.

 

Бяло, бяло, бяло, бяло !

Чак скрипти от белота.

Снежно-бяло наметало,

снежно-бяла красота !

 

…………………….

 

 

Снежно-бяло е, обаче –

боти, дрехи, парно, ток…

Ох, направо ми се плаче

гледайки снега дълбок !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

72.1985.26

 

***

Ни слава, нито почести ме чакат.

Не ще ме издадат в луксозна книга.

Но между хиляди, които кудкудякат,

Все някой трябва да изкукурига!
***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

73.1985.27

 

 

***

– Какво ли там пристъпва, клето? –

попитало фамозно Нещо

                       мъжа си, който питието

                       приготвял си с мерак и вещо.

– Това ли там ?  О, нищо, мило..”-

обърнало се

                       и отпило.

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

74.1985.28

 

***

Начело със Слово

огнедишащо, ново,

възторжено крачи

тълпа словослагачи!
***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

75.1985.29

 

***

Да крепне оптимизмът ни юнашки

Върху подвитите опашки!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

76.1985.30

 

***

Не всеки жест добре намерен

е добронамерен!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

77.1985.31

***

-Не сте във вярната посока-

Провикна се към птиците гъсокът.

-Възможно е и да грешим!-

Отвърнаха му- Но летим!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

78.1985.32

 

***

Посрещам болката със смях, обаче

от смях до болка ми се плаче!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1986

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

79.1986.1

 

ДРЪН-ДРЪН-ТА ПЛЯС!

 

Аз движа земния прогрес

от тъмно вчера – в светло днес

(най-вече от конгрес в конгрес)

и всичко е във пълна власт

на моето дрън-дрън-та пляс!

 

Възторжен, искрен, напорист,

неуморим, кристално чист,

(естествено, че комунист!)

изправен сам пред всички вас

обливам ви с дрън-дрън-та пляс!

 

Не ме е страх от никой враг,

защото знам къде и как

(На крак, о парии, на крак! )

да стрелям точно с моя глас

убийствено дрън-дрън-та пляс!

 

Тъй от зори – до късен мрак,

и цяла нощ, и после пак,

(пеша, на кон, в кола, във влак )

и в дъж, и в пек, и в студ, и в мраз –

дрън-дрън-та пляс, дрън-дрън-та пляс !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

80.1986.2

 

ПРИКАЗКА

 

Внимателно се смъкнах от дървото,

почесах се, полека се изправих,

напрегнах мозъка, измислих колелото,

отчупих клон и бързо го направих.

 

И тъкмо да потегля, се стъписах.

Край мен летяха стихове и проза,

очакващи перото ми. Прописах.

Отрязах втори клон. За целулоза.

 

Усетил жребия на новата си слава –

премъдър крал на твар нищожна, жалка,

аз вдигнах си десницата корава

и пак отрязах клон. За показалка.

 

Велика сила носеха словата

родени от природата ми щедра.

Но някак си се смесвах със тълпата.

Отсякох дънера. Направих си катедра.

 

Светът бе млад. И слънчевата диря

едва – едва докосваше зенита.

Усетих глад. А знаем – няма мира

дори мъдрец, когато глад изпита.

 

По навик стар протегнах си ръцете

да търся плод сред  клоните, защото

там трябваше да бъдат плодовете…

и тъй умрях.  Бе свършило дървото.

 

В наследство – недописана тетрадка,

катедра, колело и показалка,

и тази приказчица – глупава и кратка,

като оголен камък сред пързалка.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

81.1986.3

 

ПЕСНИЧКА ЗА СТРАШНИЯ СЪД

 

С дядо Господ всички сметки са отдавна чисти.

Вече доста петилетки ний сме атеисти

и критерият далечен от страха роден,

че светът край нас е вечен, а пък ний сме тлен,

промени се съвършенно в лозунг по-висок:

“ Всичко покрай мен е тленно,само Аз съм Бог !”

 

Този факт напълно стига.

В дейността човешка

нищо тъй не ни издига,

както чужда грешка !

 

А съдилищната сцена – страшна и печална,

неусетно променена, стана персонална.

И се чудим днес – защо ли глупави сме бúли –

светлите си ореоли да не сме открили ?

Та под тях, със крепка вяра в своите заслуги

ловко мерим на кантара грешките на други !

 

Този факт напълно стига.

В дейността човешка

нищо тъй не ни издига,

както чужда грешка !

 

И Човекът си отдъхна. Може би защото

старата вражда заглъхна. Злото и Доброто

разделиха свойте сфери и в света ни днешен

всеки чужди грешки мери – мъдър и безгрешен !

Резултатът е чудесен и категоричен –

Адът стана твърде тесен, Раят – едноличен !

 

Този факт напълно стига.

В дейността човешка

нищо тъй не ни издига,

както чужда грешка !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

82.1986.4

 

РОДНА СТРЯХА

 

Сиво блокче от панели

с паркинги отвред

и коли нагъсто спрели,

както му е ред.

 

Тука, между два калкана

на белот играх,

силуета на Балкана

пак от тук видях.

 

Тука бащини шамари

първи път узнах,

палнах първите цигари,

сторих първи грях.

 

Блокченце на дни щастливи

сред комплекса мил –

и за две коли красиви

не бих те сменил !

 

И се чудя на старика

като гледа блед

снимка с къща белолика

с две липи отпред.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

83.1986.5

МОЯТА МОЛИТВА

 

О, мой Боже, силний Боже,

не ти що си на небето,

а ти, що си тука, Боже,

на Земята, там където!

 

Дай ми, Боже, силна вяра

във делата ти неясни,

шумни като Ниагара

и на този шум контрастни!

 

Позволи ми да прегърна

думите ти безтелесни

и талант да ги превърна,

Боже, във естрадни песни!

 

Надари ме , мили Боже,

с нюх за всяка конюнктура,

без което днес не може

да се сътвори култура!

 

Дай ми, Боже, ясна мисъл,

та преди да найда гроба,

срещу всичко, що съм писал,

да напълня и аз джоба!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

84.1986.6

 

ЛЯТО

 

Като разтопена лава е небесното светило.

Лятно слънце – рано става, рано се е нажежило.

 

А под него, върху плажа, тежко дишащи сардели

бяла плът обилно мажат и се просват прималели.

 

Ха отляво! Ха отдясно! Носят жребия жесток

под огнивото ужасно през двуседмичния срок.

 

А в краката, там по-ниско, вън от този огнен ад

Черното море се плиска и разнася мокър хлад.

 

Идва пладне. Думи няма. И чадърите са кът.

Огнено-червена драма с дъх на изгоряла плът.

 

Крайниците стават тежки.  И морето е далеч.

Не помагат летни дрешки срещу огнената сеч.

 

Но накрая, уморено, или пък от жал – не зная,

слънцето, позачервено, скрива се отвъд безкрая.

 

И отново става всеки персонален индивид

с дух готов за дискотеки и контакт от всеки вид.

 

Кой си спомня, че е пъшкал през отминалия ден?

Женска плът и сила мъжка демонстрират бронзов тен.

 

А когато с лъч небрежен нова сутрин прави знак,

целият народ крайбрежен му отвръща: “ Боже, пак…!”

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

85.1986.7

 

ЛИЧНИТЕ НЕЩА

 

Дали ще си умра от рак,

дали ще ме премаже влак,

това е просто безразлично.

Да, зная, няма рай и ад,

и няма връщане назад,

че там ме чака вечен мрак,

страхувам се и още как,

ала страхът е нещо лично.

 

И нека днес да ме боли,

да грее слънце, да вали,

ний знаеме със вас отлично –

пиеската ни еднократна

е ту ръждива, ту пък златна,

но както някой беше писал,

е важно тя да има смисъл…

Но смисълът е нещо лично!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

86.1986.8

 

МАШИНАТА

 

Поет един така написа-

че аз, Човекът, съм машина.

Това направо ме стъписа.

Нима съм струг?

Или дрезина ?…

 

И аз така се възмутих,

о, аз така се възмутих,

да, аз така се възмутих,

че просто взех, и се напих

 

Напих се, да, като казак,

напих се до самия мрак,

напих се, ох, и още как,

като катастрофирал влак…

 

След време тъмно, необятно,

на части връщах се обратно,

на части влизах в битието

между земята и небето.

Главата, огнено червени,

разцепваха безброй сирени,

но мисъл бавна, мисъл тежка

и не машинна, а човешка

бе пак готова да закрачи

в света, за който нещо значи,

със поглед зъл, неадекватен,

но неполиран, неквадратен…..

 

А в нелогичната ми схема

далеч от всякаква дилема-

човек ли съм или машина,

прастара – стара мисъл мина:

 

Набръчкан, смачкан, недорасъл,

неспал, непасващ и брадясал,

противен, скърцащ, плесенясал,

щом мисля – аз не съм ръждясал!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

87.1986.9

 

***

 

Необятният безкрай

обещава всичко  “най-“.

Осезаемият рай

ми нашепва тихо- “Трай!”….

 

Може ли човек да знай

где е “по-“

и где е “най-“ ?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

88.1986.10

 

***

 

Вчара  там,

днеска  тук,

утре – Господ знае.

 

Вчера  стих,

днеска  стих,

утре – все това е.

 

Вчера бях,

днеска съм,

утре – пак ще бъда.

 

Да си жив,

може би,

също е присъда.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

89.1986.11

 

МÓРЕ,  ЧЕ Е  ТЕСЕН…

 

 

Мóре, че е тесен свето за ума ми.

Мóре, че съм бесен, кога съм дома ми.

Иде ми да скочим де е най-високо,

към мен да насочи секи свойто óко.

Ама мислим дека щом ме секи вижда,

че ме запсувúса и че ми завижда.

И затуй си траем  доле, де е тесно,

áко да си знаем колко ми е лесно.

Само се окáтим некой от тълпата

да не фане много да вири главата,

и да се напиня, че е по от мене,

одма го накисвам у кал до колене.

 

Щото най е важно никой да не шавне.

Сите да сме доле, ама да сме равне !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

90.1986.12

 

ГРИЖИТЕ

 

Защо не се усмихваш, хей, човече,

нима не си съвсем, съвсем щастлив?

На вид си здрав, от старост си далече

и казано де факто – ти си жив!

 

Я гледай – върху грижите предишни

се сипе от небето пухкав сняг.

Да мръзнат, ако са едногодишни.

Ако ли не – напролет чакай пак.

 

Разцъфнат ли проблемите проклети,

не ги ругай! Със стария ханджар

режи наред, навръзвай на букети

и карай на човешкия пазар.

 

Там всичко се продава и купува –

и чест, и пост, и свян, и грях, и род,

особено когато малко струва,

а после не увяхва цял живот.

 

Когато и последната си цвете

на някого успешно продадеш,

остава ти да плеснеш със ръцете,

усмихнат и безгрижен да умреш.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

91.1986.13

 

***

Едно дете,

размахало юмруче,

безгрижно по земята крачи

и детското си самочувствие измерва

със хиляди бомбардировачи.

 

А под краката му,

минирана Земята

се моли към небето,

не за дъжд,

а за детето си единствено,

което,

отдавна трябваше

да стане мъж.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1987

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

92.1987.1

 

***

Навреме или не, но възмъжах.

Признавам си, че стана не нарочно.

И днес не съм какъвто вчера бях,

макар и не какъвто исках точно.

 

Внимателно претеглям всеки жест,

разбирам що е криво, що е право,

какво е дълг, любов, заплата, чест,

и стъпвам по земята вече здраво.

 

Да, както вече казах, възмъжах!

Или по-иначе написано – прогледнах!

Пак крача по Земята. Но със страх,

че всяка моя стъпка е последна!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

93.1987.2

 

МАСКАРАД

 

Аз обеднях да слушам ежедневно

и ежечасно – колко съм щастлив,

доколко потеклото ми е древно,

и колко е прекрасно, че съм жив.

 

Аз обеднях от много, много грижи –

един ме къпе в розови слова,

друг подсушава, трети пък ме стриже,

и все ми мерят ръста при това.

 

А и от догмите – безспорни и безбройни

втълпявани ми също обеднях.

Те в мозъка ми правеха пробойни

и после се наместваха във тях.

 

И затова, одрипавял, сега треперя,

макар и не от студ и не от глад.

Но, Бога ми, не мога да намеря

причините за този маскарад.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

94.1987.3

 

ДОКОГА

 

Ден след ден, ден след ден, ден след ден,

като с яка бетонна стена

се обгражда светът покрай мен

с тищина, с тишина, с тишина.

 

Аз се моля, аз викам, крещя,

но ушите са пълни с памук,

и викът рикошира назад,

и ме удря в стомаха с юмрук.

 

А дали, а дали, а дали,

ако днес уморен се предам

няма утре над мен да вали

звездопад от хвалебствен там – там?

 

Да, но не! За такива игри

твърде стар съм. Не зная и как.

Пък и свикнах – съвсем без пари,

без приятели, но със коняк.

 

Боже мой, Боже мой, Боже мой,

зная, всичко е само игра,

но тръбата не свири отбой.

Докога, докога, докога…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

95.1987.4

ЖИВОТ

 

Живот, Живот,

като река,

съвсем без брод,

съвсем така,

от бряг до бряг

съвсем без мост,

съвсем без праг

и без въпрос…

Съвсем така,

но не живот,

и не река,

а ледоход –

в страни, във гръб,

отпред, отвред,

пронизващ ръб,

парчета лед…

Със устрем див –

от ден във ден,

след слънчев лъч,

но отразен,

изгарящ там –

сред ледоход,

крещящ, но ням

Живот, Живот…

 

             ***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

96.1987.5

 

ПЕСНИЧКА НА ЕДНО ПОЕТЧЕ БЕЗ ПРОТЕКЦИЯ

 

Хей, вие, важни литератори,

редактори – севастократори,

току край вашето величие

върви поетче, просто ничие

и ако спрете в миг да плещите

и фокусирате си лещите,

ще ви се отдаде фактически

единствен шанс и исторически

да си го боднете с карфичката

и да добавите към всичката

хербаризирана колекция

едно поетче без протекция.

 

Хей, вие, важни литератори,

редактори – севастократори,

отричащи и одобряващи,

възпявали или възпяващи,

създаващи душевни трусове,

читателски, и други вкусове,

и славата, и конюнктурата,

с две думи – правещи културата,

поетчето край вас отива си

без публикация в актива си,

запяло своя малка песничка,

съвсем обикновена, лесничка.

 

Но с тази, малко тъжна песничка,

съвсем обикновена, лесничка,

далеч не пасваща с критерия

за дух, идея и материя,

това поетче без протекция

разнася сигурна инфекция,

която умъртвява клетките

на стиховете в епруветките –

ухаещите и стерилните,

така обичани от силните !

 

 

 

 

А вие, важни литератори,

литературни дегустатори,

не тичайте, за да го гоните,

не си изстрелвайте патроните,

а по закона, оня, стария,

напъхайте си го в хербария

с пари, рецензии, признание,

облаги, слава, после – звание

и друга още дезинфекция,

превръщаща го във конфекция –

удобна и напарфюмирана,

квадратна и стандартизирана !

 

Но ако с пълно безразличие

това поетче просто ничие

съвсем не клъвне на примамката-

веднага сменяйте програмката:

без паника и отчаяние,

унищожете го с мълчание !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

97.1987.6

 

***

Градът е нервен!

Хората без жал.

Транспортът бавен.

Тесни тротоарите.

Светът е безпричинно полудял

в деня,

във който

спираме

цигарите!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

98.1987.7

 

***

Натрупват се в текущата ми сметка

година, втора, трета, петилетка,

и после пак, и пак, до болка точен

нараства този влог еднопосочен

и отстрани е някакси забавно

как посребряват скулите ми бавно,

как, неразчели тежестта на влога

краката ми треперят в изнемога

под тежестта на параграфа празен,

че тайната на влога бил запазцен…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1988

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

99.1988.1

 

 ЖИВ СЪМ!

 

Не ме боли!

Не ме разкъсва!

Не ме изгаря! И дори

сърцето мое не прекъсва-

едно…

едно…

едно-две-три…

Едно…

едно-две-три…

Ръцете

висят безмълвни.

Няма брод.

И няма сълзи във очите.

Но няма вътре и живот.

И съм бездушен и бизримен

и ням съм като смачкан плик

във който някой е захвърлил

ненужния последен вик…

 

Това е.

Жив съм.

Гледам.

Дишам…издишам,

пулсът ми върви.

Момент така, да го запиша:

едно…

едно…

едно-две-три…

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

100.1988.2

 

ТЪМНО !

 

Тъмно.

Тъжно.

И вали.

Нищо нийде не надзърта.

Слънцето отдавна спи.

А денят – отдавна мъртъв.

 

Във устата ми горчи

влажна и прогнила скука.

Между слепите очи

нещо чука, чука, чука.

 

Казват, всичко има край –

ако станем оптимисти,

в миг ще станат “по“ и “най“

и дъждът, и други мисли.

 

Да, но вън е нощ. Вали.

Нищо никъде не свети.

Нощ,

разбирате, нали ?

Без звезди!

И без поети !

 

И в устата ми горчи

влажна и прогнила скука.

Оптимизмът ми мълчи

свит във двата ми юмрука…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

101.1988.3

 

***

Животът ми е празен като храм.

А храмът днес е пуст като Сахара.

И знайно е – за да преминеш там

е нужна сила. Или много вяра.

 

И аз вървя през празния живот,

задъхвам се, умирам, оживявам,

и себе си, и целия си род

проклинам, но отново падам, ставам,

запълвам го със хиляди лица,

със смях, сълзи, бизброй ненужни драми,

пренасям го във своите деца

тъй, както в мен пренесъл го баща ми.

 

А те, децата, трябва да простят

на стареца, да вземат от товара

и също като мене да вървят

през себе си. Със сила. Или с вяра!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

102.1988.4

 

НЕ МЕ ПЛАШЕТЕ

 

Не ме плашете !

Вече съм убиван,

разстрелван,

бесен

и изгарян в пещ.

Не се лъжете в погледа унесен.

В умирането аз съм твърде вещ.

 

Не ме плашете !

Стрелян съм с интриги,

заслуги,

звания,

обидни думи,

глад…

Не ме плашете !

Мисля, че ми стига

заплахата на моя собствен ад.

 

Не ме плашете !

Вече съм разрязван,

купуван

и продаван

на парче,

разпъван съм на кръст,

и съм наказван,

и мъмрен,

като палаво момче.

 

Но се плашете,

ако спра да дразня

слуха ви нежен

с моя грапав глас.

Вий живи сте, когато аз живея

и мъртви сте, ако съм мъртъв аз.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

103.1988.5

 

В ТОВА СЪЩОТО ВРЕМЕ

 

Сменил съм –

четиресет и два календара,

дървеното конче – с химикалка,

химикалката с цигара,

цигарата – с диазепам…

И след диазепама знам !

В това същото време –

смених седемнайсет квартири,

зелените поляни – със зелени площи,

реките – с язовири,

и още,

жаждата за наука и знание-

със скука, с диплом за образование,

с напън за звание,

за влизане в категория

от първи ешалон, или от втория

или от третия поне,

но по-надолу – не !

В това същото време –

смених селцето, градчето, градът,

в които живях

със спомените за тях,

смених вековните борове със конфорта

на интериор от умъртвени борове,

смених си няколко пъти паспорта,

/макар, че ако бъда точен –

последният ми паспорт е  безсрочен,

което е тъжно и скучно,

като път без завои –

еднопосочен /,

смених любовта – със бездушие,

вярата – с равнодушие,

залезът -/ но това вече не е драма/

със първа

и втора

телевизионна програма,

смених грижата за днешния си ден

с мисълта за бъдещето – единствено,

истинско,

красиво

и вечно,

може би така желано,

защото е така далечно…

 

 

 

В това същото време –

смених се неусетно и аз самият

и след смяната днес

сам напълно щастлив –

аз вече не съм Аз,

аз съм вече колектив,

сред който всеки се превръща в Ние !

Който може,

които иска,

моля, нека ме открие

сред тази колективна сила !

 

В това същото време…

 

Майко мила !!!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

104.1988.6

 

МИРАЖ

 

Съставна част от всичко, значи гол,

стоях си аз сред голата Сахара,

прикрит отчасти с глътка алкохол,

обвит отчасти с пушек от цигара.

А пред очите ми, във весел карамбол,

се нижеха деца, мъже, съпруги

и никой не крещеше – “ Ти си гол ! “

за себе си, за мен, или за други.

Естествено и Царят мина гол

в хармония със царството си голо –

Той, седнал върху голия престол,

то, както се полага, Му отдолу.

Та както тъй стоях си значи, гол,

съставна част от голата Сахара,

прикрит отчасти с малко алкохол

и със дима от вредната цигара,

в главата ми роди се нов закон :

 

Там, дето голотата е нормала,

                       там босият е верен еталон,

                       обутият – заплаха за морала !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

105.1988.7

 

АБСОЛЮТНА ТИШИНА

 

Тъмно.

Тясно.

Черна яма.

Със отвор, като луна.

Вътре – аз.

И друго няма.

Абсолютна тишина.

 

А над ямата се вие

нощ –

напълно редова,

бременна от тъпотия

насъбрана през деня.

 

Над нощта примигва

жива,

милиардна,

звездна гмеж –

по космически красива,

преизпълнена с копнеж.

 

Над звездите – черна яма.

Без отвор.

И без луна.

Вътре – аз.

И друго няма.

Абсолютна тишина !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

106.1988.8

 

ПЕСНИЧКА, КОЯТО СИ ПЕЕ АВТОРЪТ

 

Омръзна на околните сарказъмът ми, лютия,

с картинки от животеца – обратния, наплютия,

омръзнах сам на себе си със вечното си хилене

и хумор по инерция, от който няма спиране !

За всичко е причината

в неясната ми психика,

превръщаща живяното

във хахика и хихика !

 

А службата ми – службица, заплатата – заплатица,

да си живея кротичко със накривена капица,

да сменям календарите, да трупам килограмчета,

и просто от приличие – да нанкам със мадамчета,

ако не беше пречката

в проклетата ми психика

превръщаща реалното

във хахика и хихика !

 

Маршрутчето ми ясничко – от службата – в комплексчето,

пътьом през гастрономчето да си похарча левчето,

спокойничко, редовничко, без шум и без колизия,

прибирам се, вечерям си, и после – телевизия.

Но моля ви, кажете ми –

каква е тази психика

превръщаща видяното

във хахика и хихика ?

 

Две стички със кухничка и ваничка – чугунена,

водичка топла, миеща главичка насапунена,

животецът – конфортничък, комплексчето – панелничко,

и питам се – какво ми е? Живея си пределничко ?

Проклета да е моята

неадекватна психика

превращаща ме целия

във хахика и хихика !

 

А той, животът, максимум петнайсет петилетчета

побиращ се едва ли не във тези тука редчета

и трудно комбинират се сарказъмът ми, лютия,

съдбицата на босия и тази на обутия,

ако не беше смешната

и непонятна психика,

превръщаща сълзичките

във хахика и хихика !

 

***

 

 

 

 

 

 

107.1988.9

 

ПИЯ БИРА, ЛЮПЯ СЕМКИ

 

Пия бира, люпя семки,

нощ е и не ми се спи.

Спи транспортът, спят превземки,

спиш, надявам се и ти.

Спят програмите, и двете,

тихо е като в хамбар,

спят признатите Поети

върху Божия си дар,

спят загубени Надежди,

и намерените спят,

спят, които ще се раждат

и които ще умрат,

спят и хора и предмети

сред безмълвния разкош,

спят Общинските съвети,

спи дори самата нощ.

По небето не сияят

ни планети, ни звезди,

лунни сенки не играят

между спящите коли,

спят миражи, спят превзимки,

спиш, надявам се и ти,

пия бира, люпя семки

и съвсем не ми се спи…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

108.1988.10

 

***

 

Откогато – докогато,

откогото – докогото,

откъдето – докъдето,

все това е общо взето !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

109.1988.11

 

***

В един момент

( звучи надявам се

достатъчно банално)

замислих се,

и в този миг разбрах,

че всичко покрай мене

е нормално…

 

Тогава полудях !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

110.1988.12

 

***

Идиотче съм си, зная си,

от началото – до края си,

идиотче необятничко,

идиотче адекватничко

на средата обкръжаваща,

идиотобнадеждаваща,

идиотче идеалничко,

идиотче, най – нормалничко !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

111.1988.13

 

РАЗКАЖИ СИ САМ

 

Едно дете (това съм аз) невръстно

се луташе по дяволско пътече.

Чудовище (пак аз) хилядопръстно

го дебнеше от близо и далече.

Две пеперудки, извинете, бели, бели,

(и двете аз) подмамваха хлапака.

Над всички славей (аз) закъдрил трели

му казва, че е страшно в храсталака.

Зъл дух (все аз) с усмивка костелива

момчето (мен) отвлече в свят незнаен.

Читател (аз) отдъхна си щастливо.

Кошмарът (аз) съвсем не бил безкраен.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

112.1988.14

 

ПРОМЯНА

 

Недей да бъдеш идиот

със муцуна засмяна.

Движението е живот,

животът е промяна.

 

От утре можеш да си нов –

ръждясали окови,

позастарялата любов,

ако смениш със нови.

 

А нека другите стоят

пред празните си ясли

и чакат суперконцентрат

с пюре от водорасли.

 

На мене също ми дойдe

до гуша от окови.

И аз поглеждам откъде

да ги сменя със нови.

 

А можем в този труден час

на смелост и промени

към твоите да гледам аз,

ти – в тези покрай мене.

 

И след разводи и делби,

скандали и побои

ти с нови ще си може би,

и аз със нови мои.

 

И като свърши този ад –

пред новите си ясли

ще хапнем вкусен концентрат

с пюре от водорасли !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

113.1988.15

***

Погледнах лявата си ръка –

тя не знаеше какво прави дясната!

 

Пагледнах дясната си ръка –

тя не знаеше какво прави лявата!

 

Погледнах и двете си ръце.

Ръкопляскаха!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1989

 

 

 

 

 

 

114.1989.1

 

НЕЩО НЕЙДЕ БУЧИ

 

Нещо нейде бучи. Нещо нейде клокочи.

Нещо нейде расте и се готви да скочи.

Но не е резолюция,

и не е изложение,

и не е институция,

и не е предложение,

и не е отчаяние,

и не е вдъхновение,

и не е оправдание,

и не е настроение,

а какво е , не знам, но е буйно, клокочи

вътре някъде в нас, и се готви да скочи,

но не е и безсилие,

и не е обещание,

и не е изобилие,

и не е завещание,

и не е пренареждане,

и не е заблуждение,

и не е понавеждане,

и не е престъпление,

и не е,

и не е,

и не е,

но клокочи,

и е живо,

расте,

и се готви да скочи….

 

***

30.01.1989

 

 

 

 

 

 

 

 

 

115.1989.2

 

НАПРЕД !

 

В железен строй вървим напред.

Не сме добре, но сме наред.

Вървим натам, вървим натук,

вървим във крак, като юмрук,

жена до мъж, баща до син,

във сняг и дъжд – като един,

и всеки глух, и всеки сам,

вървим натук, вървим натам

във строй единен и сплотен –

до тебе – той, а ти до мен,

върви орач, върви доцент,

върви водач (за тоз момент),

върви работник до плувец,

миньор – до оперен певец,

върви директор до поет,

Кръгом!…Напред!…Кръгом!…Напред!…

Натук!…Натам!…Натук!…Натам!…

Вървя и аз. Къде – не знам,

не сме добре, но няма глад

сред босоногия парад,

вървим, издигнали плакат,

че няма връщане назад –

Кръгом! Напред! Кръгом! Напред!

Кръгом!….и всичко е наред !

 

***

20.04.1989

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

116.1989.3

 

ЕСЕН `89

 

Свалят чворестите клони

позлатените пагони

върху сивия цимент.

 

Старата корона рони

дъжд от укази, закони

в жълто-восъчен пигмент,

 

и със танц оптимистичен

многоцветен и лиричен

обещава пролетта.

 

Но Земята посивяла,

много чула и видяла,

стигнала до мъдростта

 

на природните закони,

знае – шум от стари клони

няма пролет да роди.

 

Тихо зъзне уморена-

тази драма позлатена

е играна и преди.

08.09.1989

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

117.1989.4

 

МОЯТА ПОЕЗИЯ

 

Съдбата не поглези я

моята поезия

и стъпката ú хилава

израстна силна, жилава,

бодлива и разголена,

като мома немолена

и следваше съдбата си

без подарени гратиси,

без туш по барабаните

и без мехлем по раните,

нечута, необичана,

разкъсвана, отричана,

разкъсваща, отричаща,

но жива !

И обичаща !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

118.1989.5

 

ПРОГЛЕДНАХ ИЗВЕДНЪЖ

 

Прогледнах изведнъж !

Цъвтеше ръж

и някой някого целуваше във нея.

Това е сън.

Но в този сън

и птиците, захласнати, не пеят !

 

Прогледнах изведнъж !

Нашир и длъж

безбрежни се люлееха житата

и няма край,

и няма край,

и няма край дори животът кратък !

 

Прогледнах изведнъж !

Един и същ

ме гледаше портретът от стената.

Но аз съм мъж,

цъвтеше ръж,

и нещо ме примамваше нататък !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

119.1989.6

 

СЪДБАТА И АЗ

 

Харесвам я.

Тя също ме харесва.

Стоя и тръпна.

Като ученик.

Стоящ и тръпнещ,

побелял и сбръчкан

най-средностатистически

мръсник.

 

И всичко покрай нея пак е тя.

Край нея изгревът върви

прегърнал здрача.

Край нея няма никой.

Там е тя.

Аз искам,

но не мога да прекрача.

 

Понякога сънувам.

Ей-така,

Тъй както всеки здрав човек

сънува,

че просто я  докосвам

със ръка

и тя,

насън,

най-после ме целува…

 

Наяве ли?

Наяве съм нормален,

разумен,

и разбиращ невротик,

стоящ, набръчкан,

побелял,

но тръпнещ

най-средностатистически

мръсник.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

120.1989.7

 

А СЕГА – НАКЪДЕ ?

 

А сега – накъде ?

Не умея да спирам.

Не умея да моля.

Не умея да викам.

Не умея да плача.

Но умея да крача.

 

Просто минах разклона.

Стръмна, тясна и тъжна,

неуютна, враждебна

и самотна пътека

под краката се вие.

Като мене самия.

 

А сега – накъде ?

Не умея да чакам.

Не умея да питам.

Не умея да давам.

Не умея да искам.

Но умея да крача.

 

Но умея да вярвам,

че след миг, след завоя,

ще заплача щастливо,

ще извикам до болка,

ще се моля стъписан,

ще разкъсам покоя……

Ето там, след завоя.

 

До тогава ще крача !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

121.1989.8

 

ТО

 

Живеех както всички –

сред беди,

които най – нормално

побеждавах.

Но То дойде,

видя ме,

победи

и аз съвсем

не се съпротивлявах.

 

Навярно съм го чакал –

отпреди,

отнякога,

отнякъде,

отнякак,

и То дойде,

видя ме,

победи,

усмихна се

и продължи нататък.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

122.1989.9

 

КОШМАР

 

Под теб земята се разтваря

и в нажежената и паст

летиш,

крилата ти изгарят

и ти крещиш,

крещиш…

без глас.

И търсиш някаква опора,

за нещо да се уловиш –

имот,

идея,

дума,

хора…

Но има бездна.

И летиш.

Пропадаш някъде,

пропадаш,

надолу някъде,

не знам,

не знам боли ли те,

но страдаш.

Как страшно е да падаш сам !

Как страшно е да си бездомен,

безимен

и обезверен,

да нямаш бог,

да нямаш спомен,

но да живееш – ден след ден !

Не можеш повече !

Не искаш

в кошмара да се гърчиш сам !

Но събуди се !

Събуди се !

И аз съм там !

И той е там !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

123.1989.10

 

АЗ СТИГНАХ СВОЯ АПОГЕЙ !

 

Аз стигнах своя апогей!

Налей, приятелю, налей

и гледай шумния пазар.

Животът ни е Божи дар

и смисълът му е във мен,

във теб, във всеки друг роден.

Макар, че този факт потаен

е непонятен и случаен,

той също има смисъл строг –

роден си, значи си урок!

А пък урокът за това е –

незнаещият да узнае,

неможещият – да прогледне,

невярващият – да напредне,

неискащият – да пропее,

а зрящият – да онемее.

 

Аз стигнах своя апогей!

Налей, приятелю, налей,

от ангели и херувими

със нищо друго несравними

животът става пълна скука

и няма никаква поука –

като еднопосочна гара,

без избор, значи и без вяра,

че още нейде нещо чака.

Не се страхувай, че е в мрака.

Не се страхувай, че боли.

Щом плачем – живи сме, нали?

Сълзите също нещо значат.

И другите след нас ще плачат!

Не се усмихвай, а налей.

Аз стигнах своя апогей!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

124.1989.11

 

ДОБЪР ДЕН !

 

Неуморим,

неотклоним,

неповторим,

необратим,

сторъкокрак,

стоглав юнак,

нееднозначен,

добре разкрачен,

напред вторачен,

с детето в мен,

с човекът в мен,

с героят в мен,

с червата в мен,

съм раздвоен,

съм разтроен,

разчетворен,

размножествен,

разбожествен,

полигофрен.

 

Е, добър ден !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

125.1989.12

 

ПОНЕЖЕ СЪМ ТАКЪВ

 

Понеже съм съвсем такъв,

каквито сте и вие,

с еднаква плът, с еднаква кръв

и обща радост пием,

 

понеже съм съвсем такъв,

продукт на битието

и общ е нашият калъф

и общо питието,

 

понеже съм съвсем такъв,

какъвто съм понеже,

ни сред последните най-пръв,

ни ангел белоснежен,

 

понеже съм съвсем такъв,

добър, познат и свойски,

не чакайте от мене стръв

за подвизи геройски !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1990

 

 

 

 

 

 

126.1990.1

 

ЗИМА `90

 

Пълна демократиза…

Всички  “против”…

Всички  “за”…

Партии…

Алтернативни…

Трикольорни…

Прогресивни…

Изявления…

Платформи…

Кръгли маси…

Норми…

Форми…

Стачки…

Митинги…

Със речи…

“ Долу!!!”…

“ Горе!!!”…

“ Балкан éчи!!!”…

Референдуми…

Доктрини…

Все по-празни магазини…

Пътни знаци…

“ Към Европа!”…

Тя, Европа, чака шопа…

Да не спирами, Другари!…

Дами!…

Господа!…

Боляри!…

По цървули, но богати

с думи, лозунги, плакати….

Днес Европа нази чака!…

Във атака!…

Във атака!…

26.01.1990

 

 

 

 

 

 

 

127.1990.2

 

КОГАТО СВЪРШИХМЕ С ДУШИТЕ СИ

 

Когато свършихме с душите си,

разровихме земята.

Размахахме човешки кости,

гръкляни и гръбнаци….

Да ровиме, юнаци!

 

Да трупаме на две грамади,

за всички да е ясно –

нечистите отиват в ляво,

а в дясно – само чисти….

Ех, материалисти!

 

Но как да разделим пръстта

приела ги тогава?

Та в нея обща е кръвта,

общ сетният им дъх, смъртта….

Да, със пръстта не става!

 

Добре, все пак остава тя.

А не след много време

това, че с вечна доброта

и нас ще ни приеме,

не трябва да ви плаши!

 

Но трябва да се молим в мрак,

макар и атеисти,

да не разделят кости пак

на чисти и нечисти,

защото ще са наши!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

128.1990.3

 

ДЪЛБОК ПОКЛОН!

 

Родих се с теб, израстнах стеб, живея,

и тъй ще си умра на твоя фон.

Изпълваш ме до край. Благоговея.

Естрадо родна, правя ти поклон!

 

Бездънни небеса, море лазурно,

Поточета, запяли в бистър бяг,

И всичко е като в едно ноктюрно

с целувки и във такт, и в ауфтакт!

 

Земята е килим от орхидеи,

прелитат славеи, природата звъни,

и пак любов – към него и към нея,

а и към мен – макар и по-встрани.

 

А може ли с усмивка лъчезарна

да слагаш в услужливите уши,

че глупостта човешка е сумарна

на празните слушателски души?

 

И може ли във песен да се пее

за въздух от олово натежал,

че няма кой земята да засее,

или пък, извинете, токът спрял?

 

Разбира се, не може и не бива!

Животът ще е ад без опиат,

Без песен за една любов красива,

Без хоризонт и звезден аромат!

 

И затова – на родната естрада

дълбок поклон от целия народ!

Какъв е смисълът човечецът да страда,

че е до гуша в кал и няма брод?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

129.1990.4

 

ТЪНКОБЛУЗАТА МИ МУЗА

 

Тънкоблузата ми муза

нещо ме забрави.

Тръгнала с едно хипарче.

Много пък ú здраве.

 

То със нея и без нея

все едно ми беше –

само дето аз си пишех,

а пък тя четеше.

 

После шепнеше с очите

“ Твоя съм, човече !”

и летяхме до звездите,

че и по – далече.

 

Тънкоблузата ми муза

нещо ме забрави.

Тръгнала с едно хипарче.

Много пък ú здраве.

 

Да си ходи с оня рошльо,

да не ме закача.

Сам ще пиша тъжни песни,

сам ще си ги плача.

 

Само дето до звездите,

че и по – далече

няма никога да мога

да политна вече.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

130.1990.5

 

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

 

Аз съм българче. Родих се

вчера. Днес съм стогодишно.

Уморих се, уморих се

да съм бедно и излишно.

 

Аз съм българче! Което

е фатална орисия.

Всичко българско и родно

Идва право от Русия!

 

Аз съм българче. Не нося

спомени за славно време.

Мога да крада, да прося,

всичко, дявол да го вземе.

 

Аз съм българче! Не плашат

мени въшки, глисти, краста,

нямам радости, не плача,

българче съм си ! И баста !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

131.1990.6

 

ЩАСТЛИВ ЛИ СЪМ ?

 

Щастлив ли съм?

Разбира се!

 

Когато ме боли,

когато съм отчаян,

когато вън вали,

когато в нощ бездънна

внезапно,

като в храм,

сред милиони хора

е тихо

и съм сам,

а дебнещото време

треперещо навън

човешкото ми бреме

превръща в нежен звън,

а тънката свещичка

и пламъкът мъждив,

и този звън среднощен

нашепват, че съм жив,

нашепват, че съм жив,

все още…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

132.1990.7

 

АЗ ХВЪРЛИХ СВОЯ ЗАР !

 

Аз хвърлих своя зар!

Пазар!

Без притеснения и страх

върху нечистия тезгях,

срещу теглилката жестока

единствената своя стока –

божествения си живот

на скот

ще сложа сам.

Ще го продам!

До грам!

Насам!!!

На части, на парче, ан блок,

безсрочно, или пък със срок,

предлагам уникална стока!

Цената ми не е висока!

Купувайте,

без ред,

без жал,

преди съвсем да съм умрял!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

133.1990.8

 

ПАК СМЕ….

 

Пак сме аз, димящата цигара,

чашката искрящо питие –

нежна, като вопъл на китара,

необятна, като битие.

 

Да, и още, малък лист хартия –

празен, като моя портофейл,

върху който трябва да открия

тайната на вечния коктейл.

 

А навън, като в естрадна песен

по небето раждат се звезди

и светът, доскоро тъй чудесен,

става по-чудесен от преди.

 

Та така.

Димящата цигара,

чашата противно битие,

лист издаващ вопъл на китара

и изпитото отдавна питие…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

134.1990.9

 

АЛКОХОЛЪТ Е ВРЕДЕН !

 

Алкохолът е вреден!

Но понеже съм беден,

аз купувам ракия

и започвам да пия.

Пия и си замезвам

сред променящ се ад,

пия, после изчезвам

в алкохолния свят.

Ето, блокът отсреща

си източва корниза

и застава досущ

като кулата в Пиза,

а пък ровът пред къщи

дето месеци зее

изведнъж се превръща,

вижте, във Колизея.

Пред вратата ме чака

малка спортна кола,

а в колата, познахте,

е самата Мечта !

(Тука удрям юнашки

сам на празната маса

още няколко чашки

и изваждам атласа.)

И потегляме с Нея

към далечни страни,

аз от щастие пея,

Тя, щастлива, мълчи,

не са нужни мангизи,

не е нужен паспорт,

нито изходни визи,

моля, пълен комфорт,

без прогрáмна посока,

без прогрáмен маршрут,

може би към Киото,

може би към Бейрут,

може остров самотен

в Таитянския рай,

може би към Торонто,

може би към Бомбай,

може би…

 

…но защо ли

нещо стана горчиво ?

Да, в шишето отсреща

вече няма гориво

и завърши изглежда

алкохолният скок.

Пак пред моя прозорец

е панелният блок,

пак ровът е изпълнил

нестабилния взор

и от него се носи

стрóен жабешки хор…

 

И с пулсираща болка

във главата, наведен

над атласа, ви казвам:

 

Алкохолът е вреден !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

135.1990.10

 

АЗ ПРОСТО ЗНАМ

 

Не съм се питал никога – защо ли

живея или колко съм потребен.

Не съм се чувствал никога излишен,

безимен, безучастен или дребен.

 

Не съм се смятал никога безгрешен,

безсмъртен или пък недосегаем.

Доколкото могъл съм – бил съм днешен.

Куражът си не съм вземал назаем.

 

Не съм удобен, нито пък приятен.

Не ме привлича масовата песен.

Аз просто знам, че е безумно кратък

човешкият живот, за да е лесен.

 

Аз просто знам – безкрайната умора

пулсираща в набъбналите вени

е болката на всички мъртви хора,

надеждата на хората след мене.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

136.1990.11

 

ТЕ ПАК СА ТУК!

 

Хлебарки,

измет,

син боклук,

снишете глас!

Те пак са тук!

Те пак са нейде между нас

във образ,

във ефир,

във звук,

със кадифена ръкавица

върху железния юмрук,

зад словоблудна плетеница,

те пак са тук!

Те пак са тук!

 

Така да бъде!

Няма Бог!

Те бяха тук и Го убиха!

И няма чест!

И няма Рай!

Те просто си ги присвоиха!

И няма плът!

И няма кръв!

Те ги изядоха, изпиха!

Чук!

Чук!

Чук!

Чук!

Те пак са тук!

Те пак са тук!

Те пак са те!

 

Но аз съм друг!

***

 

 

 

 

 

 

 

 

1991

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

137.1991.1

 

АБСУРДИТЕ

 

Напълних със абсурди свойта вана

и бавно потопих се между тях,

обхванат от съмнителната пяна

на весели сълзи и тъжен смях.

 

Усещах как през кожата ми тънка

проникваха абсурдите във мен,

изпълваха отвътре всяка гънка

и чувствах се все по-оабсурдéн.

 

Уплашен от неясната премала

със сетни сили, спомням си, успях

да махна тапата. Изтекоха в канала

абсурдите. И аз изтекох с тях.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

138.1991.2

 

ПОТЪВАМЕ

 

Потъваме, потъваме, потъваме.

Копнеем за небе, а търсим дъното.

Разпъваме на кръстове, разпъваме

и гърчим се в съзнанието спънато.

 

И хищно, костеливо, във истерия

докопваме, извиваме, раздираме

живот и смърт, идея и материя,

самите себе си. И бавничко умираме.

 

А смее се над алчността ни Времето,

Спасителят ни гледа с безразличие –

в душите ни остана мъртво семето

на простичките думи – “ Да обичаме…!”

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

139.1991.3

 

ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА МИНАЛАТА ВИНА НА…..

 

Откраднатото – скрито.

Скритото – продадено.

Продаденото – измито.

Измитото – извадено.

Невидимото – изчезнало.

Неведомото – разнищено.

Сляпото – прогледнало.

Недоученото – отприщено.

Драпаното – издрапано.

Бърканото – избъркано.

Папаното – изпапано.

Кърканото – изкъркано.

Писаното – изписано.

Мръсното – изпрано.

А бе, битото – бито,

ебаното – ебано.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

140.1991.4

 

БЯХ, КАЖИ ГО, НА УМИРАНЕ…

 

Бях, кажи го, на умиране –

безимотно и безмълвничко,

но във този миг, планирано,

ме обраха хладнокръвничко.

 

Мислех си, че няма нищичко

предизвикващо внимание

в моето съвсем безличничко,

дребничко съществувание.

 

Но за мое изумление

се оказа – беднотията

също имала значение.

Горд съм, няма да го крия я !

 

И реших без колебание –

край на всякакво умиране !

Нямам право на терзания,

щом съм още за обиране

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

141.1991.5

 

ТЕХНОЛОГИЧНОТО ИЗДЕЛИЕ

 

Да сковаваш кофражец,

да слагаш тук-таме железца,

да забъркваш бетонец

от някаква си неизвестна марка,

да измазваш със вар и калчица,

за да направиш кошарка

и да запалиш в нея огън

за теб

и за твойте дечица –

звучи пасторално,

но е банално,

остаряло

и

индивидуално.

 

Истината е другаде.

Индустриално!

Вместо колиба – град!

Не за някого си – за цял народ!

Значи – завод!

Значи – комбинат!

 

А в тях, така да се каже,

ще пеят железни кофражи,

ще святкат заварките,

ще се контролират марките

под погледа безпристрастния, строгия,

на внесена от изток технология,

която не знае предели

в превръщането на хората в панели –

еднакво дозирани,

еднакво армирани,

еднакво формирани,

правоъгълни и номерирани,

бих казал – програмирани,

което, макар и до някъде сиво,

е ясно,

управляемо

и по своему- красиво!

 

Не ме гледайте накриво

Технологичното изделие

не е ръкоделие.

То не се интересува

добре ли е,

зле ли е,

дали е щастливо?

То дори не е живо.

То просто съществува!

За него няма Душа,

няма Бог,

няма Идея,

няма Изкуство,

няма Култура.

Има вода, цимент , чакъл

и арматура.

За него Слънцето не се мотае

там горе, по небосклона

поради разни научни теории,

поради разни митични истории,

а просто, за да произвежда калории,

които по-бързо втвърдяват бетона.

За него няма Вчера,

няма Утре,

няма Днес,

за него дори любовта

е технологичен процес,

мултипликация

на технологичното изделие –

в технологична нация!

 

За това – стига безделие!

Стига миражи!

Технологията е жива!

Червените до кръв кофражи

нямат алтернатива!

Те ще разрешат

човешката ви дребна драма!

 

Тоест,

пътят е един!

И никакви други пътища

няма!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

142.1991.6

 

ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ !

 

Вървим вдъхновено. Вървим без умора.

Голямата цел е далечна, но близка.

Уверено водят ни Милите хора :

“ Това ще…! Така ще…! Докрай ще…! Дори ще…!”.

Балканът немее. Морето се киска.

Елате ни вижте!

 

Набираме скорост. Голям е наклонът.

Родината долу. Пред нас е просторът.

Подхващаме песен. Налучкваме тона :

“ Костюм ще…! Кола ще…! Парцел ще…! Пари ще…!”,

пригласяме с трепет на Милите хора.

Елате ни вижте!

 

Голям бе наклонът, обаче надолу.

Загряха спирачки. Разкапа се хорът.

Горивото свърши. Отели се волът :

“ Къде ще…! Кога ще…! Какво ще…! Дали ще…!”

“ Пристигнахме! – рекоха Милите хора –

Елате и вижте!”

 

И с Хонди, Фиати, японски мотори

поеха нагоре към нови победи

богати, усмихнати Милите хора :

“ Ний пак ще…! Ний тук ще…! И винаги ний ще…!”

…Останахме в блатото гладни и бледи.

Елате ни вижте!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

143.1991.7

 

В СТРАНАТА СЪС РАЗМЕР ЧОВЕШКА ДЛАН

 

 

В страната със размер  човешка длан,

доскоро свита във червен юмрук,

объркан, ала не разколебан,

захвърлил петолъчка, сърп и чук,

живея днес – внезапно обкръжен

от множество новородени пръсти.

 

Един от тях отново е червен,

макар, че почна в църква да се кръсти.

 

А тази длан е тежкия ми кръст,

във тази длан човешка съм роден,

със тази длан измервам своя ръст,

за разлика от онзи пръст червен

отново обявяващ – “Пак съм тук!

Пак моят път е верен и победен!”

 

Навярно бих повярвал, че е друг,

ако не беше откровено среден !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

144.1991.8

 

ГЛУПАК

 

Искам да съм някой друг,

но не зная кой.

Да съм някъде далеч,

но не знам къде.

Искам цял да се сменя,

но не зная как,

нито зная със кого…

 

Страшен съм глупак!

 

Но ако съм някой друг,

даже зная кой,

И съм някъде далеч,

даже знам къде,

Ако цял се подменя

като зная как,

даже зная със кого…

 

Пак ще съм глупак!

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

145.1991.9

 

АЗ ВИНАГИ СЪМ ТАМ

 

Аз винаги съм там,

където съм в момента –

на дъното на следващия ад,

при следваща жена,

при следваща бутилка

или в калта на следващия град.

 

Вървя – край мен е нощ.

Вървя – край мен е пусто.

Вървя, като последен идиот.

Разправят, че боли.

Не вярвам да е вярно.

Аз просто не познавам друг живот.

 

Как мразя този мрак !

Как мразя тази пустош!

Как мразя този шибан маскарад !

Но просто съм си там,

където съм в момента –

на дъното на следващия ад.

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1992

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

146.1992.1

 

СЪДБАТА МИ ПОЧУКА НА ВРАТАТА

 

Съдбата ми почука на вратата.

Отворих ú.

Не бе особено красива,

не бе богата,

не бе помпозна,

не бе позната,

навярно някой друг

би казал,

че е малко грозна,

но след като смути

на самотата ми покоя,

приех я

като своя.

 

Тя не успя дори да ме целуне.

Разбрах, че всичко е насън

и се събудих.

Бе страшно тихо вън.

Бе празно, като във хотел

запратен нейде в края на земята.

И никой не стоеше пред вратата.

И никой,

никой

не стоеше пред вратата,

освен единствено,

разбира се,

Съдбата !

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

147.1992.2

 

БРАТЯ

Каквото да стане, все тая ще бъде.
Човекът мълчи като гъз.
Почесва с наслада кирливите мъде
и бърка в носа си със пръст.

Бил влезнал в Европа.
Му дреме на кура.
Ебал е той шведския крал.
Ебал е Мадона, Версая, Бобура…
Той майката си е ебал.

Ебал е и свои и чужди надежди.
Ебал е надлъж и нашир.
Все иска да пие. По иска да плюска.
Най иска да става сеир.

Не знае за Хайне. Не знае ва Фехте.
Не знае напред, ни назад.
Човече, в лайната оставил как бих те…

Не мога. Нали си ми брат!

***
Украйна – Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

148.1992.3

 

ПИЯНСКА ДЪЛГА НОЩ

 

Пиянска дълга нощ. Душите

с души насрещни се преплитат.

До кръв червени са очите

и питат, питат, питат.

 

И всеки поглед ме изгаря

с бездънната човешка бездна.

Как искам нещо да ударя.

Или пък да изчезна!

 

Навъсен глас подхваща песен.

Отнейде дрезгаво припяват.

Димът се стеле като плесен.

И все по-тъмно става.

 

И аз съм там. И стискам чаша.

И аз потъвам бавно в мрака.

И аз от нищо не се плаша.

И Нищото ме чака…

 

***

Украина-Староконстантинов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

149.1992.4


ЧАШИТЕ


Видимо

две чаши

пълни с уиски,

при това – твърде ниски

за да бъдат преграда,

стоят между мен

и теб,

девойко млада!

 

Откривам,

макар и без грам изненада,

че моята чаша с уиски

харесва твоята чаша с уиски

и иска да станат със нея

някак си близки,

особено близки,

девойко млада!

 

Обаче,

плаче моята чаша,

когато се допре

до твоята чаша

и от този твърде дребен факт наглед,

бучка лед

пада,

пада,

пада…

Ледена грамада,

девойко твърде млада.

 

Което не значи,

че нещо ме плаши.

Просто – не разбирам от чаши.

Предполагам,

че някоя от тях

е безразлична,

че някоя от тях

страда…..

 

Но вътре

питието

е отлично!
Нали,

девойко млада?
***

Украина-Староконстантинов

1993

 

 

 

 

 

 

 

150.1993.1

 

ДИНОЗАВЪРЪТ

 

Живея си,

като чудовище от мезозоя –

някак си извън времето,

някак си извън строя,

някак си извън кипящия живот,

но ми е гот!

Глух съм за оди и опуси

на питекантропуси,

не обичам кръв,

не изгарям от страст,

не искам да съм пръв,

не разбирам от власт

и въпреки, че зная –

идва ледников период

и аз тотално ще изчезна,

все ми е тая

от ледниковата бездна!

Просто ми е гот –

че съм огромен,

че съм безличен,

че съм бездомен

и умствено – микроскопичен,

че съм противен,

че съм презиран,

че съм пасивен

и неорганизиран,

че съм обречен

до ледниковия период,

а питекантропусът е вечен –

мен си ми е гот!

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

151.1993.2

 

ОБИЧАМ ГЛУПОСТИТЕ СИ

 

Обичам глупостите си.

Те всички са си мои.

Изстрадал съм ги.

Плакал съм над тях.

Обличам си ги,

като стара детска ризка,

в която винаги съм си такъв,

какъвто бях.

И не броя умрели календари.

Не се обръщам със тъга назад.

Подреждам глупостите си

и те ми вдъхват вяра,

че с тях ще си остана вечно млад.

И нека някой някъде доказва,

че съм наивен

и непоправим

глупак.

Аз пазя глупостите си

дълбоко в мойта пазва

и продължавам, като пътнически влак.

И няма мрак, през който да не минах,

усмивка, пред която да не спрях –

прескачам от година във година

както детето – от игра в игра.

 

И затова –

не се поглеждам в огледало,

във образа си – трезво отразен.

То ми показва нещо остаряло,

а не това, което е във мен.

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

152.1993.3

 

МАМКА МУ И НЕЩО !

 

Мамка му и Нещо!

Аз ли го преследвам,

то ли ме преследва,

но усещам,

че ме дебне като сянка.

Ту се мерне пред очите ми,

ту зад някой храст

ми се облещи,

но като посегна да го хвана,

то побегне

и изчезне като мряна…

Фата Моргана!

 

Мамка му и Нещо!

Чувствам го във въздуха.

Търся го във думите.

Знам, че нейде чака ме.

Гоня го по друмите.

Взирам се в очите

на жените –

и добрите,

и злите,

искам да го хвана,

макар че знам –

то никога не се намира точно там,

където мисля,

че ще го открия…

Орисия!

 

Мамка му и Нещо!

Сигурен съм,

че не съм се лъгал,

че стои невидимо

във някой прашен ъгъл

и докато се наливам  с алкохол,

застанал съвършено гол

пред погледа му,

който ме притиска,

то долива услужливо

следващата чаша

и се киска…

Ех, как ми се иска…

 

 

 

 

 

 

 

 

Мамка му и Нещо!

Аз ли го измислих,

то ли ме измисли,

но в пияните ми мисли

то е живо,

и дори ми се причува,

че ми драска по вратата.

А как ми се псува!

Ох, как ми се псува!…

 

…И навярно си струва

човек да напсува

силно,

откровено

и горещо

това Нещо,

което се приструва,

че е Нищо

и все го няма

и няма…

 

Неговата мама!

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

153.1993.5

 

РУСКИ СТУД

 

I

 

Тихо се стеле руски студ.

Сив студ.

Мъртъв студ.

Пространството се сгромолясва

под тежестта на сивия лед.

Хората са с посивели лица

в сиви палта като шинели.

И сива омраза

вледенява сивия им дъх

с мирис на водка.

 

Водката не е сива.

Водката е океан,

в който сивите мозъци търсят

зелени брегове,

жълти плажове,

синьо небе,

оранжеви платна,

дългокраки мулатки,

интелигентни мъже,

звуци,

аромати,

цветове…

 

А сивото на облаците

притиска небето към земята –

върху сивите дървета,

сивите къщи,

сивите хора в сиви палта като шинели,

загърнали в тях своята сива омраза.

Руски студ.

Сив студ.

Мъртъв студ.

Студ…с дъх на водка…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

II

 

А някъде долу

под прозореца ми

токчетата на жена почукват

по паважа,

като

върху

клавиши

на

пиано.

Късно е.

А може би е много рано.

Но мен

и моята водка

това не ни засяга.

Времето е затова –

вечно да бяга

от много късно – в много рано,

от бъдещето в миналото,

като вълни на океан,

но винаги минава

през мен

и моята водка.

А водката,

приятели мои,

е лодката,

с която плувам в настоящето.

 

 

И още какво да ви кажа?

Навярно съм пиян.

Но това не е важно.

Свири Клайдерман

и под пръстите му

звуците плачат в нощта

като токчетата на жена,

които бавно

и самотно

се отдалечават

по паважа…

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

154.1993.6

 

ГОСПОДИ !

 

Господи,

защо така жестоко ме наказа ?

Каго видя, че съм кретен,

защо не хвана моята ръчичка

и в дългата и прелестна редичка

жени,  застанали пред Теб и мен

една жена не ми показа ?

Защо не каза:

“- Ей тая тук е твоя !  На !!! “

А ме натири върху грешната земя

без никаква насока Твоя.

И следвайки съдбата си жестока

вървя – жени, жени, без край….

 

Не знам коя от тях е точно моя.

И затова на всяка казвам: “- Дай !…”

 

***

Русия-Каменка

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1996

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

155.1996.1

 

ЛЮЛКА МЕ ЛЮЛЕЕ !

 

Люлка ме люлее, мамо,

свят ми се завива-

от Свищов до Ропотамо,

та до наш`та нива.

 

И летя като ракета

над живот и дати,

над селца и над тепета

цели в аватомати.

 

И ме лашка тази люлка,

мамата и стара,

като бубена пашкулка

над любов и вяра.

 

Лъже люлката проклета,

че съм литнал, мамо!

Вързана е със въжета.

Нож ми трябва само!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

156.1996.2

 

АБСТРАХЕРКО МОЙ !

 

Като никому ненужна вещ

напъхана в гореща пещ

държавата ни се свива,

свива,

като сушена слива.

Тоест,

макар и условно жива,

държавата ни

си отива.

Но ти недей унива!

Ти, приятелю, спасен  си!

Нали сме нация от екстрасенси!

 

 

О-ле!

Голо биополе

насред голо поле,

а над него кръжи

Топенержи…

 

 

И ти си гол, сънароднико мой.

Гол си, и гол си стой.

И в голотата си – защо

не почнеш да се абстрахираш?

Щом във джоба левче не намираш –

да се абстрахираш!

Щом от политика не разбираш –

да се абстрахираш!

Щом надежда вече не съзираш –

да се абстрахираш!

Щом дошло е време да умираш –

да се абстрахираш!

 

Така поне ще сме народ от абстрахерковци,

а не – от посерковци…..

 

 

О-ле!

Голо биополе

насред голо поле,

труп след труп,

Мултигруп…..

 

 

Ти стой,

народе мой,

стой и чакай свойта орисия

наречена Русия,

или блажено дъвчейки си

баница от лапад,

чакай да изгрее някой ден

слънцето от запад.

Стой и чакай!

 

Не стоят

и не чакат

тия – с биополетата,

с Бе-Ем-Ветата,

с милионите,

с мобифоните,

Орионите,

Мултитроните,

те си попълват ескадроните,

презареждат патроните,

преразпределят зоните

според пагоните….

 

О-ле!

голо биополе

насред голо поле,

съзвездия – приятели,

застрахователи,

Фордове и Мерцедеси…..

 

Абстрахерко мой,

Къде си?

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

157.1996.3

 

БЛАГОСЛОВЕН ЖИВОТ

 

 

По някаква съдбовна смехория

съм там, където съм необходим.

Безценен съм, не мога да го крия,

и за предишния, а и за кой да е режим.

 

Признавам, че съвсем не ме  е еня

кой управлявя, кой е моя шеф.

Режимите и шефът ми се сменят,

а аз все чистя същия кенеф.

 

Не се оплаквам, не кроя преврати,

размахвам четка, лъскам със парцал

и нека обществото да се клати –

непоклатим остава само моят хал.

 

Бейрут бил сринат, стреляли в Чеченя,

Рим бил стачкувал, дремел Кишинев,

а аз си лъскам и съвсем не ме е еня!

Благасловен живот, в благословен кенеф!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

158.1996.4

 

СЪДБА

 

 

“ – Съдба ли си или каква,

но погледни и виж –

мен вечно пращаш към Москва,

а другите – в Париж.

 

Да кажа, че ми се реве,

не ще е за добро,

но други возиш в Бе Ем Ве,

а мене – във метро…”

 

 

“ – Животът, братче, за беда

не става по поръчка.

Едни се раждат под звезда,

а друг – под петолъчка…”

 

***

Русия-Москва

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

159.1996.5

 

БЕЗВРЕМИЕ  `96

 

Очите са сухи

като сухо поле

преди летен дъжд.

 

Бие до премала сърцето,

което се моли

да спре изведнъж.

 

Мислите са застинали

между кланове,

класи

и касти.

 

Времето е онемяло

и се изнизва между пръстите

безшумно,

на части.

 

Няма светкавици,

гръмотевичен ужас,

и трясък.

 

Само сухият вятър

скърца между прогнилите зъби

като пясък.

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1997

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

160.1997.1

 

СЪМВА СЕ

 

Съмва се

и се здрачава вън.

Вън е нейде в края на земята.

Времето се ниже.

Като сън.

Пусто е и празно във душата.

 

Жив съм още –

неизвестно как.

Зее незаключена вратата.

Ни приятел идва,

нито враг.

Пусто е и празно във душата.

 

И по онзи,

древен ритуал,

просто вземам чашка във ръката,

бавничко изпивам своя дял

и ми става тежко на душата.

 

***

Русия-Екатеринбург

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1998

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

161.1998.1

 

ХЕЙ, ПРИЯТЕЛ !

 

 

Хей, приятел, живял ли си сам?

Мимо теб да се трупат снежинки,

да заспиваш на петстотин грам

и при этом – на доста годинки?

 

Хей, приятел, Великата Русь

като някаква зла орисия

все се пречка по пътя ми. Пусть!

Аз поетому нàчал да пия!

 

Хей, приятел, не е за пари.

Просто тука ме сброси съдбата.

И видел я такива игри,

че в два слов – закружилась главата!

 

Хей, приятел, защо ми е враг?

И защо тук намесилась мафия?

Я хотел жизнь прожит – просто так.

А инàче мне, бляд, эпитафия!

 

Хей, приятел, не надо нам драм.

Аз в такива игри не играю.

Просто надо по петстотин грам

и пора. Тоест, я засыпаю…

 

***

07.02.1998г.  Русия-Екатеринбур

 

 

 

 

 

 

 

1999

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

162.1999.1

 

АКВА НУДА

 

Дишам бавно, дишам трудно,

Сякаш става нещо.

Хладно е. И нищо чудно,

че е тъй горещо.

 

Някъде запират думи,

като кост на гърло.

Шумолят далечни друми.

Пие ми се върло.

 

Попоглеждам циферблата –

как вървят стрелките.

Не очаквам непозната.

Време е да спите.

 

Аз доливам си ракия,

пия, разсъждавам.

Късно ми е да си лягам.

Рано е да ставам.

 

А животецът се ниже

вечно горе – долу.

Горе – някой да ме стриже.

Долу си е голо.

 

Дишам бавно, дишам трудно,

дишам по принуда.

Важното е да не лудна.

С поздрав:

Аква Нуда.

 

***

 

 

 

2000

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

163.1999.1

 

ТИШИНАТА

 

Тишината внезапно

изкрещя във ушите ми –

“-Аз сам тук, аз съм с теб,

повече не търси,

прадедите ти галеха

със любов прадедите ми,

ти сега погали

мойте черни коси.

Аз съм лека,

безплътна,

откровена

и няма.

Твоят глас е единствен,

който в мене звучи.

Бях безкрайно самотна –

но сега с теб сме двама.

Ти разказвай –

аз виждам всичко с твойте очи ! “

 

Аз понечих да тръгна и отмина с презрение

Тишината, но ето, че навреме се спрях.

Тя обгърна ме нежно, като странно видение,

аз във нея потънах,

аз със нея се слях…

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

164.1999.2

 

ДВЕ ХАЛИ

 

Събрали

се две хали.

Едната рече :

-Ако некой ни пречи –

че го счупиме !

Другата хала,

побеляла,

сиреч – помъдряла,

ú противорéчи :

-Това не се прави вече !

Оти да го счупиме ?

По е харно да го купиме

и после,

както се полага,

вместо да ни пречи,

он че ни помага !

А първата хала

казáла :

-Ами ако некой

хич не се продава  –

що ще чиним ний тогава ?

 

-Е, щом не можеме да купиме,

че трупиме ! –

рекла нейната подруга,

халата друга.

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2001

 

 

 

 

 

 

165.2000.1

 

ОТДАВНА

            / Птеродактилско шоу /

 

Това се случило

преди хиляда века….

 

Един птеродактил,

понеже грачел в ямб, хорей

и във дактил,

решил,

че се е извисил

не само

над всичките останали птеродактили

/ които най-естествено

са си били

дебили /,

но и дори,

простете,

над Човека.

 

И почнал всяка вечер да се гаври

със тях –

пред тях

и разни други динозаври.

 

А пък Разумният Човек,

понеже бил по-мъничък,

по-мек

и по природа – някак демократ,

и считал всяка жива гад

за брат,

и вярвал във всеобщия прогрес –

не само ,че му разрешил,

дори се свил

в галерията най-отзад

и тъжно ръкопляскал

на него

и на птеродактилско му его……

 

Та до днес.

2002

 

 

 

 

 

 

 

 

166.2002.1

 

***

Кажи ми кажи, бедни народе,

защо се сам в таз робска  люлка люлееш?

Нима те е страх да си свободен

или те е срам да се засмееш ?

 

Вечно ли трябва да те прегазват ?

Вечно ли трябва друг да те води ?

Кой да ти каже, че си пораснал –

и че си равен на всички народи ?

 

Или обичаш свойта робия –

някой да казва, ти да кротуваш,

парче сланинка, чашка ракия,

от тук нагоре – люто да псуваш ?

 

 

Мълчи народът. Царе фанфарят

тихо, приспивно. Свода небесен

вместо звезди – петолъчки обсипват.

 

Не знам вие как сте….

Но аз съм бесен !

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2003

 

 

 

 

167.2003.1

 

ИСТИНАТА ПРОСТА!

 

Прекалено ясно,

прекалено просто-

имаме проблеми?

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

и Костова тоже!)

 

Нали така, Тошо,

явочник от доста-

заслужú си поста!

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

надеждата  тоже!)

 

Гърлоглави Слави,

хич не питай госта-

жокер ти не требе-

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

и вярата тоже!)

 

Прекъсни Кеворкчо

с Рио телемоста-

да сипем отрова.

Да убием Костов!

(Даже, ако може,

и разумът тоже!)

 

Нация велика!

И нация проста!

Всички са невинни!

Виновен е Костов!

 

Нямате проблеми.

Убивайте Костов!

Но трябва и мене!

А и още доста!

 

***

 

 

2004

 

 

168.2004.1

 

РЕТРОСПЕКЦИЯ В БЪДЕЩЕТО

Днес тази ретроспекция ме слиса!

Се хвана

и сама се донаписа!

29.10.2016

 

 

***

 

1990

 

Наивните

от Орловия мост

наблъскали се бяха чак до Плиска.

Победата не беше под въпрос.

Победата бе истинска и близка.

Народът пееше опиянен, поел

поредната си доза чиста дрога.

Страхливият внезапно стана смел,

докоснат от десницата на Бога.

Със сини като знамето мечти

мъже, жени, момичета, момчета…

И аз бях там, и той беше, и ти…

И хиляди маскирани ченгета.

 

 

 

2003

 

Наивните,

от Орловия мост

във рейсове се блъскаха към Плиска.

Пред всекиго стоеше прост въпрос –

как някак си до петък да устиска.

Народът псуваше унило, без мерак

министри, цар, Европа, СеДеСе-то,

в душата му бе пустота и мрак

и все едно му беше общо взето…

А отстрани Животът си лети

във Мерцедеси, тъмни БеЕмВ-ета,

Но в тях не съм ни аз, ни той, ни ти…

А хиляди охранени ченгета.

 

 

 

2014

 

Наивните

от Орловия мост

отдавна бяха надалеч от Плиска.

Ни отговор стоеше, ни въпрос,

ни светла вяра, ни победа близка.

Отдавна бе забравен Симеон.

Забравена бе синята идея –

едни добри войници без пагон

перфектно се разправиха със нея.

Денят се определяше от труд,

от хиляди ухилени ченгета,

от Слави, от Кеворк, от някой луд…

…мъже, жени, момичета, момчета..?

 

***

 

29.10.2016

 

Отново сме

на Орловия мост!

От сцената се носи чалга дива!

По булеварда – Суверенът! Много прост!

И простотията Му много Му отива!

Животът спрян. От гоце. Или Буда.

Заместен с чалга, силикон и алкохол.

В очите бляска трескава заблуда,

че там, на сцената, Чалгарят не е гол!

Във гърлото – като запряла рибя кост…

В очите пари някаква обида…

Затвори Времето кръгът на Орлов мост…

Какъв концерт? Това е панахида…

 

*****

2004-2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

169.2004.2

 

 

ТОВА  ЧЕРВЕНО  НЕЩО

 

Едно червено нещо

ме лепкаво обгръща изотвред.

Аз мразя го горещо

и чакам натопорчен изотпред.

 

Но то, по партизански

и по съветски някакъв поряд,

антиамерикански,

ме сгащва отстрани и изотзад.

 

Отдавна да съм свикнал

със неговия прогресивен вкус,

дори да съм обикнал

и него, и родината му – Рус…

 

но чувам как баща ми

ми казва като мъж на мъж – веднъж:

“Мъжът, дете, се  мами

веднъж и после спира да е мъж!”

 

И мисля си фатално

във смисъла на горния контекст –

дали ще е нормално

пред вас да словотворя този текст:

 

Не искам да наричам

освободител, ни приятел, нито брат

това червено нещо,

що дебне ме в страни и изотзад!

 

***

16.08.2004

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

170.2004.3

 

СТРОГО СЕКРЕТНО!

 

Шифрограма!

Резидентът

нека предаде:

  • Няма никой!
  • Няма нищо!
  • Няма накъде!

Стоп! Промяна?

Нова грама

в сетния момент:

– “Резидент”

да се разбира

Презирезидент!

А самата

шифрограма

нека се чете:

“Ний сме чисти

комунисти!

Лошите са те!

С този ход

унищожихме

синия боклук!

  • Няма Никой!
  • Няма Нищо!
  • Сиреч – пак сме тук!”

 

***

13.05.2004

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                  

 

 

 

 

2006

 

 

 

 

 

 

 

171.2006.1

 

КОГАТО БЕХ ДРУГАРЧЕ

 

Когато бех Другарче,

бех тъп като галош.

Признавам си, макар че,

и днес не съм по лош.

(Признавам си, макар че

аз днес съм не по-лош.)

 

Та, като бех Другарче,

сънувах сладък сън –

че съм богат, макар че,

съм тъп кат некой пън.

(Съм депутат, макар че,

по-тъп съм и от пън.)

 

Щом пукнеше Аврора,

в миг ставах комунист,

и трепех, трепех хора…

но ставах все по-чист.

(Изтрепах сума хора,

а съм кристално чист.)

 

Живеех в чужди къщи

и плюсках чужд имот,

бех пън един и същи

ама ми беше гот.

(Бех пън у чужди къщи,

на който му е гот.)

 

Такова бех Другарче.

Сега съм стар Другар.

От мъничко гаднярче

пораснах до гадняр.

(От тонинко гаднярче,

до те-таков гадняр.)

 

***

 

 

2007

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

172.2007.1

 

 МОНАРХ, СЕРЬОЖКА И СОКОЛ

 

Монарх, серьожка и сокол

(сокол на турски е доган,

монархът си и цар, но гол,

а пък серьожка, срам не срам,

не зная що ли търси там)

по някаква си тънка слука,

дошла им работа такава:

не да плевят лехата с лука,

а да тарашат чужд имот

с народец, граници и скот,

с размери на една държава.

 

(Това е гот, та много гот-

да претарашиш чужд имот,

повярвайте, е страшно гот,

но не на всеки се отдава!

За тази дейност, вярвай брат,

е нужно да си гьонсурат-

отпред, отляво и отзад,

все гьон, та гьон, че гьон сурат…

не гьон-направо гьон сурат!!!)

Соколът гледал нашироко.

Монархът-некак отвисоко.

А пък серьожка-надълбоко.

Соколът казал: Искам три.

Пари, пари и пак пари.

И ако може, отподир ми

да тичкат обръчи от фирми,

сложете къмто тия трите

и бедствията, и горите,

и изворите, и реките,

и всичко свързано с пари.

Това са мойте скромни три.

Прошепнал царят: Искам пет.

Имотецът си най-напред.

Едно костюмче от Версаче,

че чисто гол съм най обаче.

На заема преструктурат,

че имам син, той има брат,

и брат Миленчо има дадже,

Калина хвана бедно гадже,

а аз-изгнаник беден, клет…

Ах, тъй съм клет! И искам пет!!!

 

Ей тук на всички искам прошка,

но ред е на серьожка.

Здес просто никаких вапросем!

Мне надо восем. Просто восем!

Поради чтото по другарским,

я обясняю на болгарским:

 

На първо място искам службите.

На второ място, моля, медии.

На трето да ми дойдат банките,

и на четвърто-магистратите.

На пето място идва мафия.

На шесто-лявата комедия.

На седмо-чалгапростотия,

на осмо-Ние пак сме Тия!

 

Аз таз държава ще закрия

със осем, къмто пет, към три, я!!!

Кой крив, кой прав-не знам.

Но тримата са още там…

Уж народец гинел трудно.

Но нищо чудно, нищо чудно

тази малка територия

със размер една държава

после нашата история

вече да не е такава!

 

Е, на таквиз юнаци-Слава!!!

 

***

09.04.2007

 

 

 

 

 

 

 

 

 

173.2007.2

 

ИСКАМ ЩАТИТЕ ДА ЩАТ…

 

Искам Щатите да щат

да им станем щат,

ама те не щат…

 

Щото са инат!

 

Мен пък ме е яд!

Щото май е ред

пак на Цариград

да сме вилает…

 

То ни е адет…

 

И си викам-зер

ако беше жив

още еС-еС-еР-

с таз народопублика,

да сме му республика…

Ех, ти моя българска

народо-гюведжирия,

монархо-социална

славяно-джамахирия!!!

 

Любя таз държава!

Любя тоз народ!

Все по-кофти става-

все по ни е гот!!!

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2011

 

 

174.2011

ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ НА СМЪРТТА

 

В залеза на свойта ера, разкатали наш`та вера

тайно крачат в поход нагъл ескадрон след ескадрон –

кат` невидими отряди, като злобни лешояди

хилят се и разрушават Вяра, Смисъл, Църква, Дом.

 

Бор изправи се, изцвили, в клоните му с сетни сили

хероични репортажи пише някоя Бреза.

В миг галантно Борът спира, пали пура, и набира

в дирите на ескадрона устремен към наглостта.

 

И развяли клони криви над нежънатите ниви

като сенки отминават ескадрон след ескадрон.

Подир тях остават клечки, партизанските пътечки

и премрежва поглед празен розовеещ хоризонт.

 

Ето татък, край мечтите екнаха патрашни скрити

и вълни от злост заливат изтормозения свят.

Флащки, прашки, какалашки, безпощадно и калташки,

два – три трупа, и наново ескадроните летят…

 

Ех, летете ескадрони! У вас в кармане милиони,

милиарди даже евро са откраднати с любов!

А световната левица, дето и от мене цица

гледа ги със завист тъпа, глуха за човешки зов

 

А след вас, без изненада, рухва всякаква преграда

пред световната неправда, и след ваший ешалон –

ни човек ще се намери, нито двери, ни химери,

ни Надежда, нито Вяра, ни държава, ни Закон!

 

Ах, летете вий сред сеч и теч от сересе картечи,

вие – кървави предтечи на последните ни дни!

С буря, мълния и похот довършете този поход

на безмозъчните роби, на червените тълпи!

 

И когато сетний камък на древния човешки замък

се отрони към земята и потъне във калта,

вий яхнете си конете и във дън земя вървете –

и омразата вземете!..

 

Ние пак от пепелта…

22.02.2011

 

 

 

2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

175.2012.1

 

ДЯКОНЕ!

На всеки деветнайсти февруари
ти вглеждаш се във моите очи.
Спокойният ти поглед ме изгаря.
Не казваш нищо.
Гледаш и мълчиш.
Над мен небето е съвсем такова,
каквото е било над теб тогава.
Не грачи гарван.
Тихо.
Нито слово.
За теб навеки.
А над мен –небето,
и липсата на гарван,
и на слово,
на смисъл,
и на мисъл,
на идея…
А ти нали увисна зарад нея?..
За Чистата и Святата?
Смалявам се пред погледа ти. Искам
да съм роден далеч от тук,
в Корея,
да плача за убиеца си искрено,
аз просто искам да не проумея
това „Народе????“,
Дяконе,
защото,
ако го разбера,
ще полудея!

***
17.02.2012

 

 

176.2012.2

 

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ У ДОМА!
На Марти!


***
Родих се не по своя воля,
и не там,
и даже – не тогава,
а когато,
на чуждо място,
в някаква държава,
душата ми със първите си крачки
прохождаща сред чуждата тъма,
проглеждаща с едното си оченце,
ми каза ясно:
„Искам у дома!“

Край мене всичко бе невероятно!
Ту жежко лято, ту съвсем обратно,
ту мъка,
ту сълзи,
ту смях щастлив,
бях жив,
случайно в тази суматоха,
но някъде, дълбоко,
над ума,
от времето преди да се родя,
далечна мисъл,
ровеща във нищото
ми казваше, животът ми разнищвайки:
„Ти искаш у дома!“

А бях сред хората, които ме обичаха,
и бях сред хората, които аз обичах!
Те , влюбени във мен, към мене тичаха,
аз, влюбен в тях, към тях все тичах, тичах…
ала Съдбата –
щедра
и добра,
Припомни ми:
„Ти искаш у дома!
Не тичай!
Тичането
обърква крайното засичане,
когато неосмисленото тичане
се смесва с хронометъра на времето,
отчитащ смисъла на всяка мисъл…
Ти просто искаш у дома! “

Е,
днес не съм при вас.
Това е ясно!
При вас е тясно!
Мисълта се дави
във собственото си несъстояло раждане!
Тя, мисълта , умира сам сама
сред пепелта на неуспели граждани,
и неуспелите поети като мен!
Не ме мислете!
Аз не съм умрял,
Живял ли съм, или не съм живял,
живял ли си, или не си живял,
това шега е само на ума,
не знам къде сте вие,
и не знам –
каква е тази тъжна пустота…

Но аз съм си отново у дома!
***
22.02.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

177.2012.3

 

ОПЪЛЧЕНКИТЕ НА МОЧА!

 

По действителен случай!

***

Нека махнат вече срама от челото,

синята надежда, вярата в доброто,

нека спомен красен от дни на възход

да гръмне кат пушка, нека им е гот,

нека да ги хвали историята, века,

нека да е славно името им, нека,

Бузлуджата стара, нов Димитровград

в бъдещето техно фърлят своя мрак;

Нека да ги сочат конгресни възхвали,

гръмнати архари, гоцеви медали

на врата им нека е хомота стар,

това робство ново нека им е дар!

Нека! Но ний знаем – в бъдещето славно

смърди нещо старо, от съвсем недавно,

що гордо разтупва червени гърди

и в тях чувстват силни, големи плоди;

защото там, в София, спроти Ректората

и ония двата чорбаджийски брата

издига се техний чутен монумент,

покрит с сиви плочи споени с цимент

на неясен подвиг паметник огромен;

Комунистът има само един спомен,

има едно име, с което живей

и в негова исторья кат победа грей,

едно име кратко, кърваво, безлично,

жестоко, лъжливо, тъпо, безгранично,

що отговор дава къде е срамът,

и на всяка правда строшава зъбът.
О, МОЧА!

Три дни как млади комсомолки,

облечени в мини

Шпагина бранят

от който там мине.

Трепетно очакват и следващий път,

пристъпи желани, червената плът,

гъсти орди сини по стълбата крива

тела да я стелят, кръв да я залива.

Да посеят бури! Да пожънат мрак!

Лумпен син безумний да ги сочи пак,

Някой да извика – „ Вижте там, девици!“

И сини да тръгнат като некой бици,

и „Костов!“ гръмовно въздух да разпаря.

А те да отвърнат – „Бийте се, другари!“

И в ръце с парцали, ацетон и кърпи ,

всяка иска само тя да бъде първа,

гушкат и прегръщат, без сигнал, без ред,

всяка гледа само да бъде напред

и гърди си голи на показ да изложи,

и един син повеч морен да положи.

Пушкала не екнат. Турци не ревът,

сички им налитат, никои не мрат; –

Идат като тигри, сините пройдофки

и хич не се връщат; българки – московки,

макар комсомолки, по тоз монумент,

чувствайки се негов краен елемент,

не сещат ни жега, ни време, ни труд.

Щурмът е мъжествен, отпорът чуть-чуть.

Три дни веч се дават, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и други комсомолки не фърчат на там.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без срам –

кат шъпа рускини на българский плаж.

Талазите идат; спосибо, йощ …дваж…!

Поредният напън вече е настал.

Тогава Станишев, техний генерал,

ревна гороломно: „Млади комсомолки,

венчайте МОЧА с лаврови венци!

на вашата сила гоце повери

вас, и мен, и МОЧА, и себе дори!“

При тез думи силни девиците чистки

дигнаха плаката – „Щот сме соц`алистки!“ –

бесни и шумещи! О, геройски час!

Секи си намира комсомолка тогаз,

Мераци не липсват, волите не траят,

ципът се пречупва – гащите остаят

и тъжната радост до крак да се дадат

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една такваз юнашка и с друга победа.

„Русията цяла сега нази гледа,

тоя МОЧ висок е: тя ще ни прозре,

ако би бегали: да се дадем по-добре!“

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всеки парцал меч е, ацетонът – бомба,

Всеки пешкир – вяра, всяка душа – плам.

Кърпи и пешкири изчезнаха там.

„Грабвай ацетона!“ – някой си изкряска

и шише-джам ацетонови фръкнаха завчаска

над херои железни, боядисани в мрак,

свалят им боята, стават сиви пак!

И живите тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият червени и умрели,

и въздуха цепят с циркаджийски вик.

Боят се обръща в майтап на ачик,

комсомолките наши като гърди твърди

боята посрещат с оголени гърди

и фърлят се с песни в шарената сеч,

като виждат харно, че такова веч…

Но вълни по-нови от орди соколски

гълтат, потопяват орляк комсомолски…

Йоще миг – ще падне заветният МОЧ.

Изведнъж Шаренкова пристигна в задоч.

. . .

И днес йощ край МОЧА, щом митинг зафаща,

спомня тоз ден смешен, шуми и препраща

историята проста като някой виц

от левичар – на комсомолка,

и от тъпанар на комуниц!
07.03.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

178.2012.4

 

ВЕЧНОСТ

Очилата ми се въртят
Между двата ми пръста.
На дясната ръка.

Аз ги въртя.

Лявата ръка е пред очите ми
търсейки слепоочията.
Очите са ми затворени.
Очите ми няма накъде да гледат.
Лявата ми ръка ги е закрила
търсейки ужким слепоочията.

Дясната ми ръка върти очилата,
без които не виждам.
Между двата си пръста.

Липсва ми трета ръка.

Оставям очилата си,
без които не виждам
да се въртят сами.
И без това няма накъде да гледам.

Отпивам си бавно от бирата.
С дясната ръка.
Или там с която…

Не бързам за никъде.
Не бързам.
Чака ме вечност!

14.04.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

179.2012.5

СМЕ ГЛУПАВИ!

Ако някой във този момент
ми нашепне,
че още съм жив,
ще го целуна!
Човекът е жив,
когато някой му го шепне!
Тихичко,
може би дори
не с устни,
а с очи,
с очи също може да се шепне,
може би не с очи,
а с длани,
с длани се шепне страхотно,
може би не с длани,
а със сърцето си,
толкова много възможности имаме
да прошепнем на някого, че го обичаме!

И толкова рядко го правим!

Сме глупави!
***
21.06.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

180.2012.6

 

ЖИВОТ

***

Знам!

Всичко мое е там.

между първата дата,

и последната дата,

а между тях,

са  нещата,

които аз,

като всеки човек

съм оставил,

забравил,

захвърлил,

намерил,

ненамерил,

дори – непотърсил,

но метрономът,

преместващ стрелката

от първата дата-

към последната дата,

ги записва във Времето,

като факт!

Като акт!

А верблюдът, записващ

същността на нещата

между първата дата

и последната дата

свършваща с „до“

и започваща с „от“,

е самият Живот!

 

Много гот!!!

***

08.10.2012

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2013

 

181.2013.1

СЪМ ВИНОВЕН!

Писах, писах, чак ми писна
да съм тъй писмовен,
да се правя на невинен,
но да съм виновен.

Да се правя на арбитър
в Разум и Неволя,
да съм глупав, да съм хитър,
тайно да се моля…

Да се правя, че разбирам
щастие и мъка.
Да създавам, да намирам –
и да знам разлъка.

Търсех нещо си… И писах!
Много писах! Стига!!!…
Мислех, че ще се открия…
Не написах Книга.

Онемях! Разбрах, че пиша,
мисля, казвам, пея,
не защото зная всичко…
Жив съм и живея!

И защото – мисля, гледам,
виждам, после псувам,
пиша, радвам се, и даже,
май че съществувам!

Съм, приятели, писмовен.
Няма да се крия!
Много, много съм виновен,
че хабя хартия…

22.03. 2013

 

 

 

182.2013.2

ПОРЕДЕН ДЕН

Денят започна като за последно
Пореден ден.
Привидно непрогледен.
А бе денят, във който се родих,
прогледнах,
и тръгнах със отворени очи.

Видях простаци,
себе си понесли
към дъното на своята утроба.
Видях глупаци!
Подскачащи на място!
От раждането – и направо в гроба!

Видях как Слънцето изгрява –
за последно –
то винаги така изгрява.
Показва ни зад хребета
Надежда някаква,
и скрива се зад хоризонта с нея.

Това е моят ден пореден.
Личен!
От първата до сетната минута.
Навярно съм повреден.
Но обичам
това, в което моят ден единствен
ме набута!

05.06.2013

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

183.2013.3

ПЕСНИЧКА НА ДЕЦАТА НА ПРОТЕСТА!

Със прахосмукачка чисти мама.
Ето че боклуци вече няма.
Ех, как искам мама да изчисти
и България от всички комунисти!

 

Ох, на тати сладкото юначе!
Ама чуй, какво ще каже тати:
Хубаво го пееш ти, обаче,
не с прахосмукачки. С автомати!“

***

Еволюция 2013-2019!

06.07.2013-10.07.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

184.2013.4

***

Ми е тъпо!
И глухо!
Онемяха отдавна фанфарите!
Ми е тъпо!
И кухо!
Точно както го искат Другарите!

Ми е чуждо!
Продадено!
Ми е като на жена във критическа…
Ми е като в страна…
безнадеждна!
Сиреч – комунистическа!

Ми е някак си странно,
че съм жив
в тази смрад
безпросветна…
Ми е някак си гордо,
че съм просто орисан
да светна!

Кой е живял –
е разбрал!
Нямам време да чакам простаците!
Аз съм жив
и живял!
И оставям по пътя си знаците…

Ми е тъпо.
И глухо!
Ми е както го искат простаците!
Но съм жив!
Много жив!
Просто,
моля ви,
следвайте знаците…

10.09.2013

185.2013.5
ВСИЧКО Е ДО КУРАЖА

Вървял един човек
Отникъде за никъде,
Не знаел откъде,
не знаел за къде,
но знаел.
Бил човек…
И крачел.
Век след век…
***
Вървял един човек.
От някъде за някъде.
Уж знаел откъде,
уж знаел за къде,
Не знаел в кой е век…
Но крачел.
Бил човек…
***      
Вървял един човек
В незнам в какъв си век…
***
В този нищо не значещ
късен, есенен ден,
аз вървя, еднозначен,
влюбен и уморен,
не по горска пътека,
не от Бог озарен…
Просто крача полека
в моя ден, изумен,
че съм пълен със огън,
с обич, с думи, с надежда,
с Вяра, даже с идеи
и донякъде – с мен…

Май че всичко се свежда
накъде съм поел,
дали имам куража
да съм дал, вместо взел…

Май съм длъжен да кажа:
Всичко е до куража!
31.10.2013

186.2013.6

ПРОДЪЛЖАВАМ!
Понеже де факто съм мъж,
и съвсем неформално
през живота си крача,
знам, позволено ми е
поне веднъж
на няколко свои живота
да плача.

Не съм виждал баща си
със сълзи във очите си.
Не бих искал синът ми
да плаче над дните си.
Тоест, оставам аз…
да заплача…
Но не мога!
Нямам глас да оплаквам,
кълна и проклинам дните си,
да ги отричам!

Та аз ги обичам!
Със всичката мъка
и болка във тях –
за мен няма сълзи!
Има обич и смях,
има допир и нежност…
има нещо, което
оставя в сърцето ми –
и битието
и небитието!
Има нещо,
което не ми дава да плача!

И на мен ми е гот!
Затова – не сега!
В някой бъдещ живот…
някой следващ човек,
който пак ще съм аз…
той, Животът ,
не знае почивка

Апропо, продължавам!
С усмивка!
13.11.2013

187.2013.7

ЗАПАЛВАМ СВЕЩ…

От както съм роден,
Животът във врата ми диша!
Не съм предубеден към него.
Следвам го.
И пиша!

Харесвам го!
И влюбен съм във всичко
животоопределящо!
Разделящо
минутите на минали и бъдещи…
дори на днешни!

Минутите на Времето са грешни,
защото са запълнени със нас!
Със мен!
Със теб!
Дори със всички Вас!

А той, Животът, във врата ми диша!
Аз пиша!
Пиша, пиша, пиша…
Потъват думите ми точно там,
в безкрая, на безкрая,
очакващ ме на следващата пряка…

А там ни чака…
Да,
и там ни чака…
на нашето безсмислие човешко
мрака…

Не искам,
И не смея
това във вашите души
да го посея!

Запалвам свещ…
И се заглеждам в нея…

23.11-2013

 

 

 

 

188.2013.8

ПЛАТЕНА ЛЮБОВ!

Нас измама ни свързва,
нас измама дели!
Малко е мафиотска
тази връзка, нали?
Аз от тука посмигвам
ти отсреща мижиш,
и не мога да скрия –
към Русия търчиш…

Ти отсреща насмигваш –
аз не мога така –
да не виждам парите
скрити в твойта ръка!
А парите са много,
а и аз съм готов
за такава славянска
свръхплатена любов!

Ти ще дойдеш тук, аз зная,
нещо в мен пари брои!
Най-големите мангизи
са в което предстои!
Ти ще дойдеш тук, аз зная,
с атом, нефт, или със газ!
Най-голямото предателство
е от двама – ти и аз!

Ти, ти , ти!
Ти, ти, ти!
Ти, ти, ти!
Платена любов!

26.12.2013

 

 

 

 

2014

 

 

 

 

 

 

 

189.2014.1

***

По признак някакъв,
незнаен,
мен обявяват ме
за краен.

Но ако среден аз
бях бил,
бих доста хора
уважил!

12.01.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

190.2014.2

ПРИМИРЕНИЕ…

Живея в режим на спомени.
Понеже нямам бъдеще.
Отнеха ми Бога.
И Дявола ми отнеха.
Отнеха ми да съм си същия!
И вече съм само такова,
каквото ме искат!
Никакво друго.
Далеч от Насъщния!

В мен вътре празно е!
В мен вътре кухо е!
В мен вътре всичко друго е,
но не и аз самия!
Къде да се скрия?
От себе си!
Не от Тия…

***

А Господ отгоре ни гледа.
Навярно се чуди на цялата
тази страхотна
и страховита победа
на посредствените
над висшите духом…

Да, мен вече ме няма.
И тебе те няма, приятелю.
Няма писатели,
няма читатели,
Няма стих,
няма рима…
Мисъл,
Надежда,
Идея…
И Нея я няма!
И Нея…

Но Него го има, приятелю,
Него го има…

28.01.2014

 

 

 

 

191.2014.3

                        КЛОШАР     

Всяка нощ се лашкам
като клошар
от кофа до кофа,
пълни с боклук –
боклук твърд,
газообразен
и течен.

Клошарът,
не сменя своите възгледи,
не сменя своите кофи с боклук,
не може да каже:
„Аз съм до тук!“,
защото клошарите може и да се сменят,
Но боклукът – не!

Боклукът е вечен!

Затова между строфите
съм при кофите…
Някои живеят
от на властта си с дослука,
спокойно, без страст!
Аз – със боклука,
съпътстващ
всяка власт!

29.01.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

192.2014.4

ВОЛГИН

„Волга, Волга, мать родная,
Волга, русская река…“
Волгин, Волгин, бляд сухая,
как ли да ти го река?

Волгин, купен, кух и празен,
влюбен тъпо в княжня Русь
ближеш задника и мазен
Гордо, без да те е гнус!

И не се усещаш дребен –
част от този мощен гъз,
сам на себе си потребен,
дребна, „прогресивна“ гнъс!

Плувай в свойта „мать родная“,
Шереметево те ждьот!
Но и там ще бъдеш, зная,
пълен идиот!

23.02.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

193.2014.5

КАЗВАТ…

Казват,
че когато душата олекнала
и приклекнала
до горящата свещ
в оня,
вечно
празния
ъгъл,
и когато душата целуне
ненужното
и твърде тежкото си бивше тяло за сбогом…
и потегли натам,
към човешкото вечно прозрение,
за което е всъщност родена,
всеки ,
отчайващо сам –
вече чужд елемент от пейзажа,
разбира,
дали е бил прав,
или се е лъгал…

След което
човекът
де юре
умира…

Казват…
Аз все още не знам…
Но когато разбера,
ще ви кажа!

15.02.2014

 

 

 

 

 

 

 

194.2014.6

КОМУНОИД!

Изчаквам всички да заспят!
Съм гаден и потаен!
Две бири кротко ми редят
свят, в който съм безкраен!

Очалгаросан, крайно тъп,
безсмислен и последен,
ни драг, ни мил, дори не скъп,
обран, излъган, беден…

Но ляв!
Но вечно прав!
Затичан
към смърт общочовешка…
олигофрен…

Човекът в мен
е поправима грешка…

16.02.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

195.2014.7

ЕХ, ЖИВОТЕ, ТВЪРДЕ КРАТЪК..

Ма как сакам
покрай нази
да е некак никак!
Ни Радан да ни полази,
ни наративикак!

Хич неща го туй – Ре Бе-то,
щото не е чалга.
щот кат чуя умна мисла,
фаща ма невралга!

Искам Никито, Бареко –
тоз, от бебецето!
искам да съм там, където
сказва и ЦеЦе-то,

искам песнички да пея
за Сергий – Сер гея,
искам гоце с абевето
да промушат змея…

Искам Бойко!
Да ме води
по мегамистрали…
ний, край него, голи води,
влюбени… не яли!

Искам цялата държава
да върви нататък,
дето Някой Нещо дава…
Ех, Животе, кратък!

Всеки иска да те вземе,
а и аз те давам.
Май, че трябва да ми дреме…
Казват – продължавам!

Тя, държавата готова
да върви нататкък,
води я Митьо Пищова…
Ех, Животе, кратък!

 

 

 

Ех, животе, твърде кратък,
чакам те оттатък…
Че ми писна да те гледам
като на тепсия.

Кво да кажа?
Неам думи!
Просто орисия!

2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

196.2014.8

НЕ ОТЛАГАЙ!

Обичай,
каквото имаш за обичане!
Целувай,
каквото имаш за целуване!
Прегръщай,
каквото имаш за прегръщане!
Казвай,
каквото имаш за казване!
Гали,
каквото имаш за галене!
Псувай,
каквото имаш за псуване!
Събаряй,
каквото имаш за събаряне!
Пази,
каквото имаш за пазене!
Премълчавай,
каквото имаш за премълчаване!
Изграждай,
каквото имаш за изграждане!

Може и в друг порядък!

Но нито си първия,
нито си последния,
просто си поредния,
и това е от особена важност!
Не отлагай!

Утре ще бъдеш другаде…

26.07.2014

 

 

 

 

 

197.2014.9

НА БУЗЛУДЖА

На Бузлуджа – вятър и мъгла!
На Бузлуджа – студ!
Не Бузлуджа – безуха игла,
на Бузлуджа – червен темерут!

На Бузлуджа – мафиот до мафиот!
На Бузлуджа – розова скръб!
На Бузлуджа – на Миков му е гот!
На Бузлуджа – ръб до ръб!

На Бузлуджа – мъка и печал!
На Бузлуджа – пълна тъпотия!
На Бузлуджа… просто ми е жал!

Благодаря ти Господи!
Не съм от тия…

03.08.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

198.2014.10

ЗАЩО ЛИ СТИСКАТ МИ ЧЕПИЦИТЕ?

Как стискат мене ме чепиците!
Вървя едвам – едвам.
Бе, също както политиците…
Що казвам го – не знам!

О, как си псувам аз чепиците!
С к`ви думи… просто грях!
Бе, също както политиците…
Защо ли пък и тях?

Ох, помощ, стискат ми чепиците!!!
… и в миг разбрах със срам –
чепиците и политиците
си ги избирам сам!

20.08.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

199.2014.11
ЕДИН ВЪПРОС МЕ МЪЧИ…

България се гърчи в изнемога!
Канали!
Банки!
ДеПеСе-та!
Дрога!

Културо, ех славянска ти културо!
Станишев в Брюксел си подрапва куро!

И сериали!
Турски сериали!
А в тях жените са недоразбрали,
мъжете вечно са недоебали,
Без да заплача
да ги гледам аз не мога!
Със турски сериали- няма дрога!

Културо, ех славянска ти културо!
Станишев в Брюксел си подрапва куро!

На Бузлуджа
събират се
Другарсите!
Кой плаща?
Аз мисля, че това са олигарсите!
А олигарсите, са олигарси – знаем всички,
защото плащат с моите парички!

Културо, ех славянска ти културо!
Станишев в Брюксел си подрапва куро!

България се гърчи в изнемога!
По вените тече не кръв , а дрога!
С усмивка Моника прибира ни паричките –
и моите,
и твоите,
и всичките.
Доган,
прикрит там нейде из сараите
следи кои сме се разшавали,
ни жертвоприношава, както маите
единствено са жертвоприношавали!

Културо, ех славянска ти културо!
Станишев в Брюксел си подрапва куро!
Един въпрос ме мъчи в туй усойко!
Къде се крие бате ви Геройко???
28.08.2014

200.2014.12

А ВАСКО КРЪПКАТА ПЕЕ!
Ние, простите хорица,
живи, вярващи, чисти,
искаме да добутаме Животеца си
до Смъртта –
някак си истински,
някак си влюбени,
някак си дори наивни,
но без да сме комунисти…

Искаме само слънцето още да грее
и Васко Кръпката – да ни пее!

Комунистите изключват всичко по-горе!
Човек с комунисти не спори!

Ние, простите хорица,
не искаме царски палати,
не искаме излаз на първата линия,
не искаме да ни управляват мекерета,
нито България на три морета…
Не искаме банки, мангизи, музеи…
ние искаме да усещаме времето,
искаме да разберем бремето,
което ни клати…
и вятърът, който ни вее…

Искаме само слънцето още да грее
И Васко Кръпката да ни пее!

Комунистите изключват всичко по-горе!
Човек с комунисти не спори!

Ние , простите хорица
опъваме жили!
Ние сме единиците,
носещи този Живот на гърба си!
Ебаси!
Бих казал, че това са и птиците,
които отлитат и после се връщат…
Съдба!
После житото зрее!
Птиците
се подреждат по жиците!

А Васко Кръпката пее ли пее…

Накрая, ще повторя, сори,
с комунисти не се спори!
Времето ги отминава и се смее!
А Васко Кръпката пее ли пее…

30.08.2014

 

 

 

 

 

 

 

201.2014.13

ПОЗДРАВ КЪМ ПОЕТИТЕ…

И тъй като не сме от тез –
поемащи вината
със мезета,
Честит ни празник днес,
на тази дата,
на нас –
поетите – мезета
на комунетата
„поемащи“ вината!

29.09.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

202.2014.14

МЕЖДИННО

Животът се навърта
нормално – ден след ден,
бюллюк от комунета
и хора – като мен.

Какво да ви открехвам.
Отдавна съм роден.
Реките бяха бистри,
Балканът бе зелен.

Земята беше мека,
сеното бе трева,
нощта бе страшно лека,
денят – едва-едва…

Денят бе адски бавен
и пълен с часове,
обречен на Човека…
Защо ми се реве?

Ми остаря човекът.
И кара – ден за ден.
Земята пак е мека.
И меко чака мен.

03.10.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

203.2014.15

НА КОСТИН БРОДСКАТА САМО ДИВА!

Мая, Мая, Майче, Майче,
мое костинбродско зайче,
зайче – байче кукурайче,
кукурайче-всичкознайче,
аз обича тебе май че!

Припев:

Как та искам на момента
даже вън от Парламента!
И да знайш, та чакам клет
на паветата отпред!

Сърцетупа ми сърцето –
прогресивно общо взето,
сърцетупа, щот е клето,
че е твоето превзето
от кого? – От БеСеПето,
да е три пъти проклето
ша го фрасна със павето!!!

Припев:

Как та искам на момента
даже вън от Парламента!
И да знайш, та чакам клет
със паве в ръка отпред!

Щото дал съм аз обет!
Ша съм личен твой поет
докат столицата клета
я оставя без павета!!!

Припев:

Как та искам на момента
даже вън от Парламента!
И да знайш, та чакам клет
с по паве в ръка отпред!

07.10.2014

 

 

 

 

 

204.2014.16

***

На Боко,
според мене,
му е до колене!
Но не, това,
си мислите което,
ами морето!

Левий – правий,
Левий – правий…
и се удавий…

Ето последната
мисъл на Боко:

“ Ми то…
било дълбоко…“

Бълбук, бълбук, бълбук…
и до тук.

2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

205.2014.17

ОБИЧАМ ДА ПИША СТИХОВЕ ДОРИ ТОГАВА, КОГАТО НЕ МИ СЕ УДАВАТ!

Точката на кипене,
политическо и човешко,
е доста по-високо от мен –
в границите на статистическата грешка!

Всичко, което ме докосва, е истинско!
Останалото го отминавам.
Познавам пияниците от квартала.
Трезвениците – не ги познавам.

Познавам надеждата в очите
на хората, които си отиват.
То е както със мечтите.
Робата на Живота ни е сива!

Робата е дрехата на робите.
Искам да ви светна.
Дрехата на свободните  е цветна!
И никога не е била роба!

Вървя си някак през времето,
вярвайте, не ми е лесно!
Усещате ли мъката и бремето?
Не е ли чудесно?

Вървя си някак си, никак си,
ми е адски приятно!
Братчета, викам си  всякак си –
Времето е необятно!

И никой не може да ми отнеме
мъничкото удоволствие човешко,
че съм част от моето време,
макар и като статистическа грешка!

29.10.2014

 

 

 

 

206.2014.18

ДА ГОВОРИШ С ДЯДО МИ ДОНЧО

Цял живот се опитват
да ми вместят живота
между дядо ми,
който бе мъдър и стар –
като вековен дъб,
и партийния секретар,
който бе вражалец,
крадец,
и някак
естествено тъп…

Ето, дядо ми,
който в момента е на другия бряг,
се усмихва мъдро
под юнашкия си мустак,
и ми шепне в ушенчето:

„- Хей, детенцето,
на този свят
само една истина
не е мнима:
Тебе те има,
щото и мене ме има!
За останалото, дядовото,
навярно си прав!
Бъди здрав!

А на тоз секретар,
макар, че съм стар
и де юре умрял,
му кажи,
че се е посрал!“

А как да му обясня,
че Русия е решила,
да ни приложи технологията
на „меката сила“…
щото с „твърдата“ ни е „освободила“
чрез пълна окупация
и то не веднъж, а два раза –
останахме без нация
от руската зараза…

„ – Ще ти го кажа като на мъж –
само веднъж,
като човек на човека
и само на тебе:
-колкото е силата по-мека,
толкова по твърд ти требе!!!“

Е те тоя
ми е соя…

2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

207.2014.19

ТЕФТЕРЧЕТО

Днес случайно посетихме
старото тефтерче…
После дружно се напихме…
Вярно е аверче…

Всичко пази, всичко помни
като да е днеска…
Ех, тефтерче ти бездомно!
Сам си се натресках!

Исках нещо да напиша
във куплет и рима,
е – прочетох. Още дишам.
В теб – и мен ме има!

Външно – букви и хартия,
в никакво размерче,
пълно с моя подредия…
с две думи – тефтерче!

Цял живот  те коландрисвам
мило мое дребно…
Ту прочитам, ту пописвам…
Мен си ми потребно!

2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

208.2014.20

***
Вие куче, лае студ!
Сериалията – турска!
Новините – смърт, лобут…
а сабахлента – махмурска…

Малей, хич не ми е гот!
Всеки гледа просълзено…
Рождеството е Живот!
А Великденът – зелено…

Много лесно се редят
ей такива думи разни…
Късна есен…Всички спят…
Даже и съблазни…

Лае куче, вие студ!
Месец май – далеч!
Тоест – „Будь или не будь?…“
За това е реч…

25.11.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

209.2014.21

ПАК

Искам нещо силно, кратко
като моя татко.

Искам нежно и без драма-
с длан, като на мама…

Пак да имам вуйчо, чичо,
леля, свако , стринка, …

Пак в мечтата бос да тичам,
без страх от настинка!

Пак да съм съвсем загубен
нейде из гората!

Пак да съм до дупка влюбен
в Нея, във Жената!

Пак да знам, че утре може
вече да ме няма…

О, благодаря ти Боже!
Пак ще съм при мама…

                                 26.11.2014        

 

 

 

 

 

 

2015

 

 

 

 

 

 

210.2015.1

***

Велико е човешкото високомерие,
което от човещината бяга!
Човекът винаги е в нечие преддверие,
и слугинажът адски му приляга.

И мерзко е човешкото съгласие
да е разписано за разни идиоти,
да казва: „Те това си е! Така си е!“.
Като че има няколко животи!

Не ми е работа да давам диагноза.
не ми е работа да бъда Прокурор.
Животът е поезия и проза.
Но еднократно! И със много зор!

Животът е това, което дишаме,
което тъпчем, нищо не видяли,
което абсолютно не разбираме…
Големи сме абдали!

02.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

211.2015.2
***

Над мене мичка некаква звездичка
загубена във звездния атлас.
За вас е нищо, но за мен е всичко!
Звездичката загубена съм аз.

И е страхотно някак отвисоко
да определям що, кое и как!
Но в ниското е много по-дълбоко!
На ниското е нужен бряг!

19.02.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

212.2015.3
***

Главата ми е като каца с джибри
във силата на свойта ферментация!
Реакти, алкохоли, чужди фибри…
Бе, нещо като българската нация.

Си шупвам аз полека, много бавно,
не съм го крил, и няма да го крия,
но ми е интересно и забавно –
дали от мен ще потече ракия?

А стоката е много отлежала!
И много чула, много и видяла!
Реакти, алкохоли, чужди фибри…
Или ще си остана само джибри?

21.02.2015

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

213.2015.4

И КОГАТО…

И когато поредното лято
се отправя към небитието,
ви казвам – и преди, и когато –
сме си все това, което…

И когато след есен, сред зима,
сменяйки пътечка с партина,
ви казвам – все още ни има!
върху зимната картина…

И когато напролет разцъфнат
ябълки, дюли и вишни,
търсете се някъде в идното,
а не в сезоните предишни!

И когато Животът завърши
кръговратът на дните ни земни,
нека цвят от салкъм се откърши…
а ние ще си подремнем…

2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

214.2015.5
***

Всяко листо,
което пада от случайна клонка,
от случайно дърво,
е мъртво!

То няма своята бъдеща пролет,
то няма нищо друго,
освен своята отронена случайност!

Аз му се покланям!
Беше част от мен…

04.09.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

215.2015.6
***

ВИ ПРЕГРЪЩАМ!

Както знаете,
знаят го и лаиците,
всичко е циклично!

Вече есента започна да подрежда
лястовиците по жиците,
и това е красиво,
и в това няма нищо лично!

Затова са Сезоните!
За да е различно!

Светът да цъфти
и прецъфтява,
да е зелен,
и да узрява,
а и ние, хората, също…
поради което
ви прегръщам!

09.09.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

216.2015.7
***

Разхождам си кучката,
ябълките са изядени.

Кестенът окапал,
листата ръждиви
и проядени.

Духа вятър,
и съвсем не е за къси гащи…
В гърлото ми дращи,
и отива към изстиване…

Просто лятото отива
към своето изпращане…

Вече много години
минавам през времето,
познавам ябълките,
познавам бремето на дъждовните облаци…

Радвам им се!
Те са част от моя живот,
и аз ги обичам,
все още съм жив да ги виждам…

Разхождам си кучката.
Ябълките вече са изядени.
От мен

Бих искал
и догодина
да им се случи същото!

Аз вече зная ябълките,
ябълките вече знаят мен,
а кучката отдавна знае всичко.

23.09.2015

 

 

 

 

 

 

 

217.2015.8
***

Тихо е, като в олтар.
Във главата нещо свети!
Тихо, тъжно, аз съм стар,
мислите – като комети!

Светят някак, във екстаз,
сякаш аз съм нещо друго.
Не ги яхвам! Но съм аз,
яхнал Другото на Друго!

И летят към вси светии
като мисъл в тъжен час.
Всичко е като магия…
а във центъра съм аз!

Сутрин, денем, вечер, нощем,
гърча се във този свят!
Тихо моля се:

Човече,
превърни го в Рай!
Не в Ад…

25.09.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

218.2015.9

„ДА ЖИВЕЙ РУСИЯ!“

Когато вечер тежка падне,
далеч след пладне,
а и не виждам нито лев
във собствената си кесия,
и го докарвам до просия,
си псувам:

„ДА ЖИВЕЙ РУСИЯ!“

Русия просто не умира!
Русия просто няма мира!
Русия винаги минира
пътечката от този свят
към своя „православен“ ад
във кръв потънала до шия,
обаче:

„ДА ЖИВЕЙ РУСИЯ!“

Край мен Животът тъжно бяга.
Подпрян на просешка тояга
аз гледам, с буца във стомаха
смъртта на родината си стряха…
Продажна наша орисия! –
да мрем,
но:

„ДА ЖИВЕЙ РУСИЯ!“…

2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

219.2015.10
***

Животът е нещо невероятно?
Съществува въпреки нас!
Винаги сме до Там без Обратно,
но имаме право на глас!

Животът, е нещо невероятно!
Дава ни всичко, което желаем!
Но ние винаги искаме нещо друго!
Какво е – не знаем!

Животът е нещо невероятно!
Имаме всичко в ръцете си,
Имаме всичко в сърцето си…
Но все ни се иска обратното…

18.10.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

220.2015.11

ДЪБЪТ

Дъбът навлезе в есенната фаза.
Жълта и кафява музикална фраза.
Небето се смръчква, Земята изстива…
още нещо май че вече си отива.

Вятърът вършее в клоните, в които
Пролетта все още е условно жива.
Кучката ми ходи в храстите налудно.
Как да разбере? Ми много ѝ е трудно!

Всичкото днес е друго! И е непривично!
Всичко май замира! Но е пък налична
една стара вяра – Всичко е циклично!
И то се повтаря, абсолютно лично…

А дъбът отново ще стане зелен,
не само за себе си, но и пак за мен!

20.10.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

221.2015.12
***

Усещам как във всеки жизнен миг
канчето ми ври като за края!

Очаквам го със страх да изгърми…
но края си дори и аз не зная.

Ще изгърми! Категорично ясно!
Но дотогава всичко е прекрасно!

20.10.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

222.2015.13

ОРИСИЯ

Дали Животът е тиктак,
отмерващ времето
или тактик,
пресяващ семето
на битието…
ще разберем със времето.
Или пък с питието…

Живеем във разкрач,
уж нейде стъпили,
но някъде по здрач,
съвсем до нищото
избива ни на плач…

Защото Времето ни е разнищило!
Изкормило!
Черва, лъжи, убийства, простотия,
надежди мъртви, жива чалгария…
това сме ние днес!
Това сме ние!

А колко просто е!
Да се напием!
А щом това е наша орисия
и няма шанс за прокопсия –
да следваме Русия!

Пия!

2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

223.2015.14
***

След стиховете тихо се завръщам
в панелната си дървенишка къща,
изпивам бирата си, вече втора,
и казвам: „Има луд умора!“
За тез две думи имам сила йощ:
Лека нощ!!!

23.10.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

224.2015.15

***

Не мога да премина през началото за втори път.
Допускът е еднократен.
Вече минал съм от там,
и няма път обратен.

Не мога да премина и през средата за втори път.
Допускът е еднократен.
Вече минал съм от там,
и няма път обратен.

А и през края си, аз знам, ще мина сам.
И еднократно.
Пътят е еднопосочен.
Красиво е което отминаваме –
но няма път обратно…

Не мога да премина през Времето за втори път.
Но всичко е наред.
Вървя напред,…
бих казал – акуратно.

Но хубаво е, ако някъде, преди Безкрая –
когато още „Съм“, преди да „Бях“,
сам на себе си успея да призная:
Живях!

27.10.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

225.2015.16

***

Цял ден вървя през есента.
И вчера беше същото.
Долавям тиха песента
на хората и къщите.

Те пеят някак за напред,
със спомени за минало.
И в същност преотстъпват ред
за нещо незагинало!

Ще се постоплят под снега
зрънца, сърца и корени.
те всички са си част от нас
и носят наши спомени!

Позамразени от студа.
Отдалечени в нищото…
Но после следва пролетта,
и пак разцъфват вишните!

И всичко тръгва пак напред
към следващата зима…
С две думи –всичко е наред!
Все още нас ни има!

30.10.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

226.2015.17

***

Всеки ден ми завършва като нещо незапочнато!
А не очаквам чудеса.
Искам само да съм част от онова, непорочното…
Спете спокойно деца!

На другия ден, като правя равносметката
на вчерашния си живот,
стигам единствено до: „Дреме ми на жилетката!“,
и че трябва да ми е гот!

Но не ми е! Мразя простите изявления.
Просташките – също.
Хората имат по хиляди мнения,
но само по една къща

в която се завръщат,
за да започнат следващия си ден,
който завършва като нещо незапочнато!

И да очакват чудеса.
Като онова, непорочното! Но какво беше точно то?..

Ние, хората, сме деца…

02.11.2014

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

227.2015.18

***

Не си позволявам да ми е вяло!
Може да съм дърт боклук,
но времето все още не ме е отвяло
и съм тук!

Не си позволявам да ми е тъпо.
Винаги ми е било гот!
Времето ми е скъпо!
Не продавам Живот!

Не позволявам нищо да ми е последно!
Последно няма!
Където и да си, ще те погледна,
И ще станем двама.

Не позволявам да ми е безсмислено!
Винаги нещо ново се крие!
Аз може и да съм нещо измислено!
Но истинските сте вие!!!

05.11.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

228.2015.19

***

Днес събрах едни листа
покафенели, пожълтели, от времето
минало през тях.
Сложих ги във вазичка,
и се загледах…
Колко са красиви
и нещастни едновременно.
През тези листа са минали три сезона.
Пролет, лято и настъпилата есен…
През моите листа са минали седемдесет години
Събрани в двеста и осемдесет сезона?
Пролети, лета, есени, зими!
Но мен, все някак си, още ме има!
покафенял, пожълтял,
пред поредната си зима..
Не ме отминавайте, като малка гара!
Животът не е само даденост!
Животът е Вяра!

Днес събрах едни листа
покафенели, пожълтели, от времето
минало през тях.
Погледнах ги внимателно.
И се познах
в едно от тях!

06.11.2015

 

229.2015.20

НЕ УМИРАЙ ЖИВОТ!
Предупреждавам, не е пародия!

***
Не умирай, Живот,
не умирай!
Въпреки всички ченгета –
не спирай!
Ние винаги
ще те намерим,
въпреки всички
милиционери!
Въпреки всички
комуноиди,
бузлуджанци,
копринковци,
хибридоиди,
въпреки стари
и нови чекисти,
ще те намерим!
И ще сме чисти!

Не умирай Живот!
Много те моля!
Не следвай на нечовеци
партийната воля,
не се подлъгвай
по дегенерати,
деревати,
ферменти,
и екскременти!

Следвай си пътя!
Следвай Голгота!
Да умреш,
носейки кръста си –
това е Животът!

Бъди и не втръсвай!
Не умирай, Живот!
Просто възкръсвай!
Ти си ни единствения брод…

07.11.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

230.2015.21

***

Аз съм клаустрофоб!
Не искам в гроб!
Искам на прах.
Какъвто бях.
И някой, който ме обича –
да се разтича
между гора, поточе и поляна.
И да остана
нейде в тях…

10.11.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

231.2015.22

ШЕКСПИРЪТ

Колко е красива есента
със аромат на нещо остаряло,
и колко е невзрачна старостта
сбръчкана във немощното тяло.

Как всичко се повтаря до умиране
започващо естествено със раждане.
Животът просто няма, няма спиране –
събиране, събиране, изваждане…

Не си ли горд, бих казал – величав,
че си избран за част от мизансцена?
И Шекспирът е бил напълно прав –
„Животът е една огромна сцена!“

Да изиграем малката си роля!
Не сме виновни, че сме се родили!
но вече тук, ни трябва малко воля,
децата ни да кажат: „Те са били!“

Съм бил, съм днес, и вярвам, че ще бъда!
Невзрачен, никой, никому потребен,
но Шекспирът попита ме – да бъда,
или да сди остана вечно дребен…

2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

232.2015.23

ЧОВЕЧЕСТВОТО

Човечеството заслужава своята съдба,
своята орис и своето днес също.
И това ще е дотогава, докато не разбере,
че Земята е неговата родна къща!

Човечеството заслужава всичко,
което му се случва.
Човечеството – това са живите
и нито един от тях не се изключва.

Човечеството не заслужава простаците
определящи бедите.
Човечеството трябва да се научи да разчита знаците
Оставени от дедите!

16.11.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

233.2015.24

НИЕ, ХОРАТА…

Искам да ви кажа нещо много интимно.
Което значи – лично:
когато ние, хората се избием,
на лястовиците ще им е безразлично!

На щъркелите също!
Те ще отлитат всяка есен на юг,
и ще се завръщат напролет,
търсейки своята миналогодишна къща.

За нас, хората, това няма да е същото!
Ние сами си изгорихме крилата…
Ние не сме птици…
Ние жестоко обидихме Земята…

И птиците също…

21.11.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

235.2015.26

ПОД КРИВАТА КРУША

Мозъкът ми се обажда.
Ражда.
Дали
боли,
не знам.
Не съм от там.
Съм под някаква си крива круша.
И забележете –
не пуша!

А отделèн
от мен,
мозъкът ми ражда,
изглежда,
някаква Надежда!
Сам.
Но аз не съм от там.
Аз съм под някаква си крива круша,
и забележете –
не пуша!

И малко ме е срам,
че не съм от там.
Където Нещо се обажда,
където мозъкът ми,
гол и сам,
точно там,
под някаква си крива круша,
не ми дава да пуша…

Но ражда..

23.11.2015

 

 

 

 

 

 

236.2015.27

***

Животът ми е низ от изненади
в панелната ми скучна къща,
ту ми е готино, ту адски ми се гади,
ту е различно, ту е адски същото.

Разбрали сме се да не си придиряме
и да вървим – там, всеки от къде е…
но някак си надушваме си дирите
и бъдещето в миналото зрее.

И всичко с всеки някак е навързано.
тъй, както е било от веки,
Но времето е толкова забързано…
дланта човешка разминава се със всеки…

И си вървим, безгрижни идиоти
унищожавайки си собственото време!
Животът ни е разчленен на квоти!
Дали ни дреме?
Трябва да ни дреме!

01.12.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

237.2015.28

ТРИПСТИХ

  1. Хубаво е да си малък
    С колене одрани.
    Да си на върха на бора.
    Да си сред поляни.
    Да прегазваш през сезоните.
    Винаги да тичаш.
    Вечно някого да гониш…

Но и да обичаш…

 

2.Хубаво е да си стар
и до край използван.
Всеки ден да ти е дар
и до кост оглозган.
Да нехаеш за часа.
С внучките да сричаш.
Пак да вярваш в чудеса.

Но и да обичаш…

 

3.Хубаво е по средата.
Тук е пълен фрашник.
Календарите те стрелят
като със калашник.
И навръзва се Животът,
и му се обричаш,
Той те гали по челото…

Щото те обича!

11.12.2015

 

 

 

 

 

 

238.2015.29

ПО СКЛОНА НАНЯКЪДЕ

Ужасен склон.
Не казвам надолу.
Битието ми се хваща за всеки камък,
за всяка дума,
за храст, за клон,
а житието ми голо
просто следва часовника,
и се прави,
че всичко е наред!

Не питай чиновника
Питай часовника!
Питай мен! Питай себе си…
Времето винаги е с едно „тик“
пред нашето „так“…

Времето винаги е отпред!
Времето винаги ни води
след нашето неповторимо его!
И ние го следваме до края!
Тик-так, тик-…
и после не зная.
Но ще сме си завинаги в Него!
Дори и да е абсолютен мрак.

17.12.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

239.2015.30

ХИРОМАНТИЯ

Когато дясната ръка ми гали лявата
приятелски докосвайки ù пръстите,
а лявата ръка погалва дясната
започвайки от пръстите надолу
и следващата твърде стара длан,
я срещне със набръчканите линии,
чертаещи ми пътя на Живота
и в хиромантията види мен – засмян…
си казам : „Баси идиота!“

22.12.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

240.2015.31

А НА ТЕБ ТИ Е ГОТ!

Ти вървиш все надолу.
но на теб ти е гот.

Те събличат до голо.
но на теб ти е гот!

Те ебават ченгета.
Но на теб ти е гот!

Те заливат ментета.
Но на теб ти е гот!

Ти се лези Гестапото.
Но на теб ти е гот!

Ти орязаха папото.
Но на теб ти е гот!

Ти изядоха Времето.
Но на теб ти е гот!

Ти объркаха семето.
Но на теб ти е гот!

Ти не знаеш какъв си!
Но на теб ти е гот!

Всички лъжат, че пръв си.
И на теб ти е гот!

Губи смисъла утрето.
А на теб ти е гот!

Ти е всичко на кутрето.
И на теб ти е гот!

Не обичам, не искам
този скапан живот,

Все по-кофти, по-кофти,..
Аз не съм идиот…

29.12.2015

 

 

2016

 

 

 

 

241.2016.1

ДНЕС

Снегът пада
върху биографията ми
и тя изчезва чиста и бяла.
Само кучката ми ходи след мен
и търси неща,
които вече е препикала.

Вятърът свири в ушите ми
като враг,
понеже си мисли, че не го обичам.

А аз,
като пълен глупак
срещу вятъра тичам…

18.01.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

242.2016.2

НАКОКОРЧЕТЕ СЕ, БЕ ХОРА!

Нещо тихо, умно и далечно,
идващо от дълбокото и отиващо навътре,
ми нашепва на ушенцето, че нищо не е вечно
освен Животът и следващото утре.

Бог ми е отредил да ги чувам . Сърцето ми
кротко приклапва с двете си клапи.
Аз се прислушвам в тях! Извинете ме,
но не допускам край сърцето си сатрапи!

Всичко ми е ясно, като на стар баобаб.
Жив съм от няколко хиляди века.
Което значи – че не съм слаб,
въпреки неочовечването на Човека!

Но съм с надежда. Затова и съм тук!
Животът продължава от пряка до пряка.
От него отпада само боклук…
и който му кляка!

Ми накокорчете се, бе хора!
Животът сме ние!
Той няма умора!
А ние няма къде да се скрием!

22.01.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

243.2016.3

НО СЕ РАЖДАТ ОТРОЧЕТА!

Всичко е както преди да се родя.
Някъде ромолят пролетни поточета.
Другаде някой се спасява от беда.
…И се раждат отрочета!

Не виждам по-далеч от днешния ден.
В днешния май, че всичко е казано.
В утрешният може да ме няма мен.
Виждам малко размазано!

Часовникът тиктака, и тика и теб и мен,
към онзи момент между тъмнината и мрака,
където изобретението на мосю Гилотен
равнодушно ни чака.

Не, няма да ни отрежат главите.
Всичко е като в някакви многоточета.
Ние играем себе си самите.
…Но се раждат отрочета!

В същност, отново се раждаме ние!
Малки, ревящи, непобедими!
Е, как да ме интересуват вашите партии
кланове, касти и режими!

Човешкият Разум, плахо, но непоколебимо
прегазва тъпото ни его.
Животът е зримо и незримо,
всичко, докато сме в него!

24.01.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

244.2016.4

***

Остарявам си бавно,
абсолютно логично –
нормално, без драма.

Разумът ми знае отлично,
че моето време ще дойде тогава,
когато де факто ще ме няма.

Така е със всички!
Духът става нещо съвършено и цяло
когато премине през собствения си брод,

и напусне миризливото си тяло!
И все пак си е гот
да сме едно цяло…

Дух и Тяло…
и когато пишем ето тези редчета,
да ни мислят за поетчета …

07.02.16

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

245.2016.5

***

И си мисля, закотвен
между несвършващата ми бира
и свършващото ми време,
че мозъкът ми е бил подготвен
от някого – не отсам –
да разбира,
и да избира
между този,
от когото мога да взема,
и този, на когото мога да дам…

И аз съм там!
При моята бира…

12.02.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

246.2016.6

СТИХОПЛЕТСТВАНЕ С ДАРИА

Шумът във тази къща
на мен ми е присъща!

Е фрашкано със вещи,
но аз най-много плещи!

С грамàтикът, без мяр
съм в битка стар, та стар,

на крак с една терлица!
А баба вари пица!

Дядо пече стихче!
Е, аз това не бихче!

Нанизах тази смешка
от грешка вместо дрешка!

Не ще ви се хич мярна,
една ако е вярна!

27.02.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

247.2016.7

НОЩТА ЗВЪНИ

Нощта звъни!
Във мозъка.
Във веществото сиво.

Нощта звъни!
Далечна…
Близка…

Всичко е красиво!

Нощта звъни
пред утрешния изгрев
на Слънцето!

Нощта звъни
пред ужаса на настоящето!
Но чуват я единствено
неспящите!

Нощта звъни!
Не знам от колко време.
Но май е време да го чуем този звън.

На някой все пак трябва да му дреме,
дали сме живи
или сме насън…

Нощта звъни!
Е тъмно като в пропаст!
А в пропастта – пари, съдби, имот…

Нощта звъни!
Как искам да е утро!
Да е Живот!

Да е Живот!

02.03.2016

 

 

 

 

 

248.2016.8

ВРЕМЕТО

Животът ми е пълен с тях.
Не съм ги искал. Са ми се натресли.
Ако ги бях прибрал при себе си-
би било грях.

А те отдавна да са ме отнесли!
Не съм ги искал, нито сътворил.
Явяваха се право от олтара.
ми казваха – какъв съм, щял и бил,
как казвам се, каква е мойта вяра.

Секундите си тракат равнодушно.
Шейсет парчета за една минута!
Аз слушам ги прилежно и бездушно…
А времето?
То бонуси не бута.

И остарях! Секунда след секунда.
И всяка си я помня поотделно!
И аз не зная вече колко рунда
поваля ме Съдбата с удар челно…

Но после ставам. Всяка вечер пиша.
Боли ме. Ближа рани. И издишам.
Но се надигам някак си. Въздишам
май малко отегчено. После вдишвам.

Обичам времето, защото ме обича!
Със него цял живот си се отричаме.
Обаче или то към мене тича,
или един към друг и двамата си тичаме.

04.03.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

249.2016.9

ДА СИ ЧОВЕК

Силата на моето безсилие
по някакъв закон от древността,
се връща в мен, в наивното усилие
да го отдам ан блок на Глупостта!

На глупостта, че в този свят живея
обвързан със онези преди мен…
Че съм до гроб обвързан с Нея!
Със Свободата, на която съм и фен…

Не я познавам! Ама я обичам!
Не се срамувам, че съм си глупак!
След Свободата винаги ще тичам,
и в тоз Живот, в следващия пак!

Какво е силата на моето безсилие? –
се питам в моя сбъркан век.
Че трябва много мъничко усилие!
Да съм човек!

14.03.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

250.2016.10

***

Някои ходим прави.
Някои – на колене.
Някои лазим.
Но всички се мразим!

Не е от егоизъм.
Не!

Това е прост
социалистически
реализъм!

2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

251.2016.11

ДНЕС КОЯ СМЕ ДАТА?

Жив съм още, може би.
Малко бавно тичам
Пазарувам с две торби.
Хич не ги обичам.

Във едната – зарзават.
Лук, картоф, салата.
В другата – нарязан хляб…
…Днес коя сме дата?

Седем, двадесет и пет.
Там в портомонето
и в средата, и отпред
ги събирам. Ето!

Пенсията ми е фрЪст!
С тая на жената.
Нея пък боли я кръст…
…Днес коя сме дата?

И е, хора, страшно Днес!
Грозни сме и груби.
Утре си е чист прогрес.
Вчера ми се губи…

А животът е красив!
Даже след средата!
Жив съм още, много жив…
…Днес коя сме дата?

Жив съм още, може би.
Малко бавно читам*.
Кой ме тъй употреби
искам да попитам…

Но във своя път безкраен
се върти земята.
Просто нещо се обърках…
…Къде са ни децата?..

***
28.03.2016

*читам – живея с надеждата че съм читав. Нова дума и нова част на речта в българския език.Нарича си отпрелагателен глагол. Нов раздел в граматиката! Горките дечица…

 

252.2016.12

АЗ ЧЕНГЕ СЪМ НА ИНАТ!

Аз съм ви приготвил трапо.
Винаги съм ви отзад.
Съм слуга на своя Капо.
И ченге съм на инат!

Бил се бил ни срутил строя!
Бил ни бутнал Демократ!
Аз пък все ще съм ви тоя,
дето все ви е изотзад!

Що погледнеш, все е мое.
Левски, Ботев, Стамболов!
„партизанското усое“
даже и „животът нов“!

Хич не питай кой ме праща,
кой такъв ме е създал,
кой ме купи, кой ми плаща,
на кого съм дупе дал!

Моята партийна грижа
е велика княжна Русь!
Задникът и мазен ближа
и съвсем не ме е гнус!

Вий, умирайте тахтаби!
Аз командвам дневний ред!
Демократите ви слаби
Са на Сталин ми отпред!

Може да съм с мозък тесен.
И широк да съм отзад.
Кремъл пише мойта песен…
Аз ченге съм на инат!
***
Ала времето тиктака
все напред и не назад!
Май ченге си на обратно-
Сам на себе си отзад!

01.04.2016

 

 

 

 

 

 

 

253.2016.13

***

Не е въпроса да приемаш
или да отричаш
съдбата си безока!

Важното е винаги да тичаш,
до смъртта да тичаш
във вярната посока!

Обаче никой не знае
вярната коя е…

Затова, ако обичаш,
продължи да тичаш!

13.04.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

254.2016.14

***

Щастието лети над земята в бръснещ полет,
надявайки се да забърше някого.

Нещастието, сигурно в силата си,
се настанява в душата на всекиго.

Всички се тръшкаме слепи за щастливата птица.
Броим си стотинките. Не поръчваме пица…

Но погалваме сбръчканата и галеща длан…
на собственото си минало, а и на бъдещето – също,

Животът ни, като онова дърво – дрян,
цъфти първо и зрее последно…

И докато зрее последно на живота във полет,
щастието минава от пролет във пролет.

Един го очаква, друг не очаква го…
но Животът винаги забърсва си някого…

14.04.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

255.2016.15

***

Бойко до днес не е казвал на глас:
„Държавата – това съм аз!“,
но държавният слугинаж
и тъповат ибриколаж
рупа от зелника и доволно мълви си:
„Бойко, Ти си, Ти си!“

14.04.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

256.2016.16

НА ДРУГИЯ ДЕН

Тогава пиша тъпи стихове.
Вятърът е отвял сезоните,
и аз полуживият, полумъртвият,
ги питам – Кого гоните?

Пролетта сменя зимата
без пряка човешко намеса,
той, ти, аз, и тримата,
не питаме другите къде са!

Вятърът продухва клоните
като разсвирване на духов оркестър.
Смисълът ли? Не трябва да го гоните!
Той е Протестър!

Някои смятат, че е тъпо да си умен!
Умът носи само страхове!
По-добре полузаспал, полубуден,
да пиша тъпи стихове!

На другия ден ще ги чета учуден…

18.04.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

257.2016.17

***

Вятърът днес издуха от биографията ми всякаква зима.
Сиреч, Пролетта е наоколо, и нас все още ни има.

Цъфтят си дърветата, всичките, без да ни питат изобщо.
Животът върви както винаги във някакво Божествено общо!

Щастливи сме, че го виждаме, и сме част от всичкото Него!
Всяка Пролет Човекът усеща нищожността на своето Его!

Той умира, а всичко се ражда. По-красиво от това аз не зная!
Пролет е! И е красиво! Да се прегърнем! Ами, това е!.

20.04.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

258.2016.18

***

Всичко ми е някак никакво
Адски ми се спи.

Ако има нещо някакво,
то това си ти.

Но нощта забулва всичкото
в своя си воал.

Се обърквам някак всякак си!
Взел съм, или дал?..

28.04.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

259.2016.19

***

Те погалвам
на ъгъла, на който се разделяме.
После тръгвам.
Привидно небрежен,
но продължавам да си споделяме…
Крача
по тротоарите, разнебитени от хора достойни.
Всичко е в рамките на нормалното.
Хора, спете спокойно…

2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

260.2016.20

***

Мозъкът ми, с извинение, е изроден.
Лашка ме в несъществуващи измерения.
Някак си не съм за това пригоден,
освен това, се давя във съмнения!

Изключвам го. До тук му флирта с мен!
Като съзнание преди заспиване.
Изтривам предишния кофти ден
и чакам последното си наспиване…

А утре той ще започне от там,
където нещо внезапно го е спряло.
От къде, от какво, не питай – не знам.
Но половинката би трябвало да стане цяло!

Живот от половинки! Защо ми е такъв!
Но такъв ми се падна изглежда.
Не искам да съм Всичко, не искам да съм Пръв!
Просто искам да имам надежда…

06.05.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

261.2016.21

***

Бях поет в общество на глухи.
Всяка вечер пред тях душата ми тръпнеше.
Ръкопляскаха ми възторжено, но очите им бяха кухи.
И те, и аз, правехме каквото ни е достъпно…

Не разбирам много от стихове.
И те май не ме разбират.
Но разбирам музиката в тях.
А и музиката им ме разбира!

Се прегръщаме някак си с думите
в някаква наша лична идея.
откривам Любовта в тях
а и себе си откривам в Нея!

Не се натрапвам на никого.
Просто все още дишам.
Да си жив – не е грях!
Дори и това, че пиша…

Знам, че Животът – и шумен, и тих,
носи в себе си своето собствено мнение,
което не се побира нито в един стих,
нито в едно стихотворение…

08.05.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

262.2016.22

ДОБРЕ МИ Е!

Си мисля някак си странично и далечно-
какво е тленно? И какво е вечно?
Го търся в интернет, във кабеларките…
А интер – нет! Там само джуркат джарките!

И като някакъв такъв социопат
стоя дори не в шах, направо в мат
превърнат в новия биологичен вид,
полухуманоид,
полухибрид!

Животът ми е водка с вкус на ментичка,
на челото с георгиевската лентичка!
„За Родину!“ Аз в Родину не был!
Родината си аз съм я пропил
продал, потом отново покупил,
на денги, я которые украл,
потом продал на водку… и упал…

Сега лежа. Съм целия във кал.
При нас, в Русия, няма тротоари!
До шестгодишен аз изпитвах жал
за себе си! Край мен бе фраш с Другари!
И ни един приятел! Съм руснак!
Приятелят ми е Смъртта за идиоти!
Съм си оттам! Знам, просто няма как!
Смъртта в Русия е камара от животи!

До шестгодишен, мисля, бях Човек,
изпълнен със любов и със величие.
А днес съм нихуя! За своя век
поредното ни Путинско безличие!
Ръцете ми треперят. Всеки миг
откраднат е от моето безвремие!
Аз съм руснак! И съм алкохолик!
Не се оплаквам, блядове!
Добре ми е!

11.05.2016

 

 

 

 

263.2016.23

 

ПО-ЗДРАВ КЪМ ПАРЛАМЕНТА!

България тотално е осрана
от задници, ебани от Русия!
Валери, Симеон, Каракачана…
И гоце -путиновата чекия!

Си мисля, че със нашата Държава
с размер като една човешка длана,
Русия безпардонно се ебава
и прави я умишлено осрана!

И си живеем в някаква заблуда,
че нещото, наречено „Гестапото“.
че гоце, Николайчо, Виктор, Буда
са си неща,  които правят папото!

България не знае своя корен.
Но някъде във Времето го има.
Сме търпелив народ. Но не покорен!
Ебал съм ви на Кремъла режима!

19.05.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                            264.2016.24           

ВЪРВИ „НАРОДЕ“!

Върви народе изродени!
Към собствената смърт върви!
Върви след своите кретени,
върви… и тихичко умри!

Върви след чуждоземна чалга!
След Слави Трифонов върви!
О, славно минало! Ебал га!
О, светло бъдеще! Умри!

Умри, народе изродени,
не знаещ дом и бащин род!
родени или неродени,
отдавна вий не сте Народ!

Отдавна сте нищожна плява
отвяна от „Велика Русь“
Какъв „народ“? Каква тук „слава“?
Да пиша даже ме е гнус!

Върви, народе изродени!
След гоце, цар, доган, станиш…
Върви натам, не гледай мене!
Аз теб те гледам отстрани.

Убивай умните си хора
със клюка, вестник, злоба, жар!
Предателят не знай умора,
нему му трябва господар!

Лежи на старата си слава
погребана в незнаен гроб!
глупакът си го заслужава –
щом иска да е роб – е роб!

Върви народе изродени!
Към собствената смърт върви!
Върви след своите кретени,
върви, и тихичко умри!

23.05.2016

 

 

 

 

 

 

 

265.2016.25

***

Животът в същност е една игра,
в която всичко е това, което беше.
Аз може още утре да умра…
обаче най-фатално се намешах!

Намешах се със всички покрай мен –
объркани в невероятна дрога!
Бе ден след ден! Бе просто ден след ден!
Аз по-добре, кълна ви се, не мога!

И всеки ден от този мой живот
белязан е със нечия усмивка.
не знам за вас, на мене ми е гот!
Усмихнат, се отправям към почивка.

24.05.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

266.2016.26

***
Търся път… и намирам пътека.
Търся хората… и намирам Човека.
Търся безсмъртие… и намирам свещичка.
Търся нещичко… а намирам всичко!

27.05.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

267.2016.27

КОГАТО ПОРАСНА ДОСТАТЪЧНО!

На Елена Денева, защото тя зададе този въпрос…

***

Когато порасна достатъчно,
искам да стана отново малък!
Да се гушна в скута на мама,
а тя да се радва на всеки мой залък!

Когато порасна достатъчно,
искам да мина отново по всички пътеки,
по които босите ми крака минаха,
за да стигна до всеки.

Когато порасна достатъчно
искам да виждам и във всички посоки!
Назад,
Напред,
Към Себе си!

Когато порасна достатъчно,
искам да прогледнат очите ми за Истината,
да се отпушат ушите ми за Болката,
да се отвори сърцето ми за Щастието,
да се изостри умът ми за Знанието
и Духът ми да намери Себе си!

Когато порасна достатъчно…

01.06.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

268.2016.28

ЗАЩОТО ВСИЧКО ПРОДЪЛЖАВА!

Най-хубавото на Времето е, че , сега ще ви го кажа:

Качваме се на влакчето, някой току що е слезнал от него.
Веднага започваме да се възхищаваме на пейзажа!
„Ах, каква пролет! Ех, какво лято!“ Сиреч ние, и нашето его…
Ние сме всичко, и това ни е някак напълно достатъчно!
Хич не ни идва на ум, че идва есен, че идва зима…
И това е перфектно! Всичко, на Живота остатъчно,
го пращаме там, където вече няма да ни има.
Но Животът е консервативен. При него няма отпадъци!
Няма портфейл, да скриеш вътре печеливш тото фиш!
Животът не вярва на тъпи номера и фалшиви припадъци!
Родил си се, проврял си се, нещо си бил… Финиш!
А после, във влакчето, отиваш до прагчето, край което Животът лети във несвяст, и виждаш полето, и виждаш морето,и виждаш, не искаш, но разбираш, че всичко е до тук.
Просто е време да слезнеш. И да се качи друг…

Защото всичко продължава!

04.06.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

269.2016.29

***

Денят започва винаги – като за последно.
Очите ни – залепнали – не мога да прогледнат.
А кучката в антрето ми ни чака, щот сме Бог!
Сме някак си по-някак си! Хем справедлив, хем строг!

Е, всеки ден започваме със тази процедура.
Се радвам, че съм жив, на Времето на… шнура!
си връзвам маратонките или каквото там,
защото пак е утре, и аз отново знам:

„Денят започва винаги – като за последно.
Очите ми – залепнали – не мога да прогледнат.
А кучката в антрето ми ме чака, щот съм Бог!
Съм някак си по-някак си! Хем справедлив, хем строг!“

Така е вече някак си, не помня петилетките!
На всичките, нормалните, разгониха ни сметките.
И връщам се във детството, преди това със „…летките“
когато ние с вас сме вън дори от сметките,
които пеят:

„Денят започва винаги – като за последно.
Очите ми – залепнали – не мога да прогледнат.
А кучката в антрето ми ме чака, щот съм Бог!
Съм някак си по-някак си! Хем справедлив, хем строг!“

06.06.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

270.2016.30

ДОБЪР ДЕН!

Стоя си по нощите като някакъв Дракула
чакащ сам себе си, за да си изпия кръвта
(бих могъл да римувам Дракула с брокола,
но не вярвам, че това ми е точно целта).

Потъвам във себе си, потъвам във времето,
потъвам в пространството, неизоставен, но сам.
Потъвам и в бирата, тя ме качва на стремето,
на коня, препускащ , ама точно за там.

Всяка нощ ми е хубаво, че се срещам със себе си,
си подавам ръка, се оглеждам във мрак,
се преборвам със демони, идиоти и ереси…
Нещо нейде тиктака! Първо „тик…“. После „так…“!

Ми е някак спокойно! Просто стигнах до тука –
без да гъна живота и съдбата край мен.
Боля ме за всичко! За всичко ми пука!
Вече мина сред нощ! И съм в новия  ден!

08.06.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

271.2016.31

***

А срещу мене даже няма огледало,
да се размия в образа отсреща.
Родил съм се отдавна. Беше бяло.
Следата е различна и гореща.

Следата е от босите години,
когато всичко беше разбираемо,
когато не разбирах от доктрини –
бях бъдещо безвредно изкопаемо.

Ме форматираха. Бях кубчето на Рубик.
Квадратен, кръгъл, както ме поискат.
Животът бе обувките, които
ми бяха на краката. И ми стискат!

Болеше ме. И всички ги болеше.
Тогава болката бе белег, че съм жив.
Бе зима, пролет, лято, есен беше
това което винаги те прави, някак див.

Но срещу мене няма огледало!
Съм сам без образа отсреща отразен.
Родил съм се отдавна. Беше бяло!
Следата – същата! Гореща! Беше ден!

16.06.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

272.2016.32

УАЙ НО!

Тъпо, тъжно, мъка, скръП!
И преди и след суед което!
Коуко трябва да си тъп
да си шеф на бесепето?

Да си тато, Михаиу,
гоце, Серго, иу Корнеуия…
Кремъут да ти е по миу
даже от Баукана, цеуия!

Да се гънеш като гуист,
от гуавата до гъзенцето,
те това е комунист –
Воугин, Дърева, гоцЕнцето!

Е, не сме англоезичните
с толерантното УАЙ НО.
Ние, малко безезичните
го наричаме УАЙНО!

28.06.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

273.2016.33

БЕЗКРАЙНОСТ

Ние сме си вечно същите.
Не очаквайте овации.
Някъде смърди боклук.
Някъде цъфтят акации.

Раждаме се, после мрем.
Но на кой ли пък му дреме?
Всеки си е Матусал,
но за много кратко време!

А Животът си върви
следващ своята пътечка..
Жив си, докато умреш.
И Смъртта не ти е пречка!

Просто Някой те пресажда
някъде, във друга почва!
За някои – до тук е всичко.
За други пък – от тук започва…

Усещам го като безкрайност
това, което е край мене!
Спокоен съм! И да се гънем –
не можем нийде да се денем…

29.07.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

274.2016.34

***

Аз знам, че съм обречен на мълчание!
Не съм от там, дори не съм от Тях.
Отдавна не изпитвам отчаяние –
аз просто съм си все каквото бях!

Не ме интересуват простотиите
на знаещите всичко в този свят.
Вървим си някак си отделно ний и Те
макар, че хич не сме си брат до брат!

Ще си отида. Но Животът ще прецежда
минутите ни, като мляко през тензух.
Остава ми единствена надежда –
в мен имам нещо, и не съм напълно кух!

29.07.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

275.2016.35

***

Аз всяка вечер чакам да утихнат
и гняв и гнусот, и каквото още може.
Животът ни и без това е спихнат
между простаци, идиоти и велможи.

Но някак си животът се промушва
понякога дори край комунисти,
и ни се случват, всеки ден се случват
неща естествени, невероятно чисти.

05.08.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

276.2016.36

***

Животът е страх!
Започваш от нищо и стигаш до прах.

Животът е страх!
Уж вярваш във Бог, но живееш във грях!

Животът е страх!
Прелетява край нас между бях и не бях!

Животът е страх!
И е нещо опасно!
Си хищник, те пита той,
или тревопасно?

Там нейде живях.
Беше прекрасно!
Не ме беше страх!

Бях наясно.

                            18.08.2016             

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

277.2016.37

***

В Пловдив сгарела нам ква си колтура!
Дреме му на Вежди на… кобура!

Пък и каквото си ще да изгаря!
Нас води ни Пожарникаря!!!

А на Пожарникаря длъжността е такава –
като види пожар – да го препикава…

И каквото е останало там от колтурата,
ще го замете презкуратурата.

21.08.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

278.2016.38

АЗ СЪМ ЧОВЕК!

Не съм, не съм далеч, на Чомолумгма.
Не съм дори на Попокатепетел.
не съм, признавам си, във Амазонска джунгла.
Съм целия в червена руска пепел.

Започна се от детската градина
със великанът руски, чичо Стьопа,
животът ми кажи – речи отмина,
но руската червена пепел тропа.

Съм плакал на смъртта на чичко Сталин!
Съм се срамувал, че баща ми беше „частник“
Не съм планирал, , но не знам как стана,
че съм си аз, но не и съучастник!

Не беше лесно, но не беше трудно.
вървях по пътя си без да се колебая!
Се затрудняват идиотите, ако ги гледаш будно,
преминах някак си, а как – и аз не зная.

Страхотно е човешкото в Човека!
Днес ти си всичко. Утре – няма драма.
Така е от незнам си колко века –
ту хем ни има, ту пък хем ни няма…

Но даже да съм там, на Чомолумгма,
дори на Попокатепетел,
или в дълбока Амазонска джунгла –
аз съм Човек! А не червена пепел!

22.08.2016

 

 

 

 

 

 

 

279.2016.39

КОГАТО УПРАВЛЯВАХА СВИНАРИТЕ!

Когато управляваха свинарите
Животът тръгваше от аерогарите!
И от граничните бразди към бах му мамата.
Ако не свършиш със куршум. И после в ямата.

Когато управляваха свинарите
ни управляваха свине. Съвсем нормално!
Ядяха труповете ни. Буквално!
А ние – в конските вагони там, по гарите!

Свинарите и днес ни управляват!
От Пловдив, София, Бургас и от Балкана!
Сърцето ме боли! Плъшоци шават,
а от България май нищо не остана!

Но спомням си Паисий, Левски, Ботев,
все хора – живи днес – аз ги познавам,
и просто няма как да се укрòтя –
защото те ми дават, аз им давам!

Обичам таз земя и тези хора!
Аз знам, те също много ме обичат!
Но като тях – не сещам аз умора
да мразя тез, които я отричат!

Животът тръгва някак ненадейно,
случайно, и в страни от нашта воля.
Свинарите дойдоха ни “идейно“.
Да ги отсвирим! Много ви се моля!

23.08.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

280.2016.40

ПАРОДИЯ

Настане есен. Ябълки зреят.
За кой ли път пак пропасти зеят!
Умът се лашка, иска да види
добро ли, зло ли насреща иде.
На душа не лежи нищо излишно!
Тъй си живеем : дишно – издишно,
търкам картончета за килограм злато…
Курец, приятели, злато – ебато!
И побелява брадата ми стара.
Животът ми- като пропусната гара –
нито да скоча, ни да се кача,
цял живот си я чакал –а тя бяга в здрача…
Но ще ви кажа и съвсем по терлички –
Не е нарочно! Така е със всички!
Настане есен, ябълки зреят,
едни умират, други се смеят…

                               24.08.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

281.2016.41

***

Боже, как ми се иска да напиша нещо страхотно!
Но Бог не ми е дал!
На лъвът Бог е дал да е страхотно животно,
А на мен – да съм абдал!

И си фиркам някъде в страни от мизансцената
каквото Бог ми е дал.
Винаги съм някъде далеч извън арената…
просто съм абдал!

Но има нещо страхотно, заради което,
изобщо не ме е срам!
Може никой друг да не ми харесва питието,
но си го приготвям сам!

26.08.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

282.2016.42

КУШИЯ

Демони препускат в мен. Кушия.
Конете им издишват думи. Крия.
Подреждам ги една до друга. Зная!
Никога не съм в началото. Съм в края.
Естествено, че съм безсмислен, Майна!
Но май за друго бях замислен. Тайна!
Демони препускат в мен. Ги крия.
Издишват думи! Пиша ги! Кушия…

30.08.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

283.2016.43

АЗ ОБИЧАМ ЖИВОТА СИ!

Животът е събитие греховно.
Безсмислено и някак твърде лично.
Ако си умен – знаеш го дословно.
Ако не го съзнаваш, е трагично.

Ти пръкнал си се някак от Безкрая.
Не те е питал никой, но те има.
Е, простотия е, и аз ли го не зная…
но следва пролет, лято, есен, зима…

И някак си разбираш – Що е време!
Край тебе ври, кипи от секс и смисъл…
и неусетно почва да ти дреме –
„Е кой съм Аз, коя е мойта Мисъл?“

Жестоко е в дълбокото на Времето.
За мене да си жив си е греховно.
Съм умен! И си нося, братя, бремето.
Да бъда нещо, дето е смисловно!

Ме вее вятър. Трупат ме снежинките.
Ще ме затрупат рано или късно.
Съвсем условно нещо са годинките!
В Живота може и без нищо мръсно!

01.09..2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

284.2016.44

***

Мозъкът ми винаги е нажежен –
готов да изригне вулкан…
В същност – понякога не е.
Но тогава пък аз не съм там.

Всеки ден съм и ледоразбивач
в кипящия чайник на битието.
Денят ми започва по здрач
и продължава далеч след което.

Не знаете колко е гот
да си въртиш сам със крак колелото.
Да сложиш парченцето глина…
а под пръстите ти – там каквото…

Мозъкът ми понякога ври –
вулкан да изригна готов…
но аз му казвам: Спри!
И му добавям малко любов…

25.09.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

285.2016.45

***

Понякога просто усещам…
Току що денят ми изчезна.
Може би пак ще се срещаме.
Но трябва отново да влезна…

Днес пак изядох две ябълки
от дървото, там в дясно от времето.
Всеки ден там води ме кучката,
моята, неосъвременената.

Всеки ден… А това е безкрайност!
Тихо капят узрелите ябълки.
Ябълките са с капчица трайност.
Като моят живот, с извинение.

Всяка есен се радвам на залеза
и на две ябълки в дясно от времето.
Есента е прецъфтяване на лятото
и време за пръскане на семето!

Понякога просто усещам…
Две ябълки пак ще ме чакат
там по пътя и малко отсреща
на секундите, които тиктакат…

26.09.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

286.2016.46

***

Как искам да напиша стих,
а не стихотворение.
За стихотворение е нужна публика
и върло вдъхновение.

За стих се иска да си тих,
потънал някъде във времето.
Това току що го открих.
И му се кефя дремейки…

28.09.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

287.2016.47

САМО ПОНЯКОГА

Само понякога,
в редките минути,
в които не търся себе си,
имам шанса да намеря някого,
който търси мен…

Дали се срещаме наистина
или минутите ни се преплитат
като длани, които си говорят?

Само понякога,
в редките минути,
в които търся себе си,
се намирам
на съвсем друго място.

Дали се срещаме наистина
или местата се преплитат
като длани, които си говорят?

Само понякога…
Само понякога усещам времето
и мястото, в които съм захвърлен.
Като Съдба!
Започвам да се търся, макар че,
Съдбата отдавна ме е намерила…

Само понякога!
Само понякога
Тя и аз се преплитаме,
като длани, които си говорят…
галейки се.

02.10.2016

 

 

 

 

 

 

 

288.2016.48

***

Потънал в размисъл неделен
и търсещ скрити знаци,
разхождам кучката си Бела
сред храсти и шубраци.

Животът е безкрайно тайнство
на разни зодиаци.
А Бела търсеше пространство
сред храсти и шубраци.

Животът е едно очакване,
дори да нямаш кучка.
Сърцето, в своето притракване,
добавя нова случка!

Но е върхът да имаш кучка!
Съвсем не е самотно!
Разхождаш я и търсиш случка!
Направо е страхотно!!!

Така потънал в ден неделен,
замислен, търсещ знаци,
загубих  кучката си Бела
сред храсти и шубраци…

17.10.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

289.2016.49

***

Аз всяка вечер си допивам бирата
със страх, че ще ме сгази нова мисъл.
Като чене съм сложил в чашата си лирата
с която не прокопсах, Но съм писал.

А мисълта ми лашка се, горкичката,
от тук до там и после на обратно.
Опитах се да я обгърна всичката
със стих. Загубих се във нея безвъзвратно.

Не ми е дадено от Бог! Какво да правя?
Животът ми е низ от простотии!
Така и не можах да се изправя!
Но пък не им се дадох и на тия!

Ще ме забравят всички? Някой ще ме помни?
Животът е безкрайно безразличие!
Аз имам своите две –три секунди скромни
във вечността на нашето двуличие…

18.10.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

290.2016.50

***

Както всеки Божи ден
и тази нощ,
благодарение на себе си
и мен,
прелитайки от гара в гара,
достигнахме до следващия лист
от календара.

А всеки Божи ден,
със само теб и само с мен,
е онзи страшен феномен,
изпълващ ни с любов и вяра,
че в този свят обикновен
търкалящ се от ден във ден
сме част от календара.

Страхотно е да бъдеш част
от Божията мяра!
Да имаш и да нямаш власт,
дърво вековно…или храст,
или пък дреха стара
на някой дядо преди теб!
Ала да бъдеш мяра…

Е, братя, трябва Вяра!

19.10.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

291.2016.51

***

Живеем си. Статисти от миманса
минаващи през Косово поле.
Се бият мюсюлмани с християнса
и всеки е върхът едва ли не!

О, Крали Марко е сред тях, еба си!
Герой чутовен, нисичък на ръст,
довел платени прогресивни маси,
оставил ги под метър кална пръст.

И колко тъжна е човешката история,
когато най-нормално я четеш.
Там винаги си в тази категория,
в която непременно ще умреш!

Но и безсмъртни в таз Читанка няма.
Животът е между Едно и Две.
Едно – родил си се. Това е малка драма.
При Две умираш. Следват синове…

Живеем си. Статисти от миманса
минаващи през своето поле.
Това е. И егати декаданса
От „може би“ до „абсолютно не!“

21.10.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

292.2016.52

***

Някъде, точно днес, във безкрая,
утихват пак нечии стъпки.
Може и да са мои. Не зная.
Аз живея от просия и в кръпки.

Пришивам си някакви спомени
към тегела, през който съм минал.
Висят ми, тежат ми, разгонени,
годините, в които съм отдавна загинал!

Отписан съм от всякакви списъци.
Доизживявам си дните тревожно.
Цял живот слушах нечии писъци
и моето – „Как е възможно?“

Остана ми единствено Времето –
безпристрастно и винаги точно.
То винаги ми доставяше бремето.
Отговорих му реципрочно…

И родих своите стихове. Никому ненужни.
Горяха бенгалски огньове. По балконите.
Годините се сменяха като някаква орис. Чужди!
А ние чакаме да ни открият. Покемоните…

1916

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

293.2016.53

АВТОБИОГРАФИЯ

Се изнизват
ден след ден –
аз край тях
и те край мен,
и надниквам възхитен,
възмутен,
видиотен
всеки ден –
аз във тях
и те във мене-
възхитени,
възмутени,
и съвсем видиотени…
се изсулваме в тиктакане,
в нетърпение
и чакане –
аз тях чакам,
те пък мен…
съм съвсем ошашавен
ден след ден,
ден след ден…
просто няма инак как
до последното ни
„Щрак!“
се въртя като кретен –
аз край тях
и те край мен…

05.11.2016

 

 

 

 

294.2016.54

ТЯХНА СТРАНА

Там живота си проспах
там насила оглупях…
Ще повърна!
Там, във тяхната страна
сред червени знамена…
Ще повърна!
Дето шмайзеруват в крак
а денят е ален мрак…
Ще повърна!
А под тяхното небе
всяко зинало… а, не…
Ще повърна!

Тяхна страна тяхна България,
тяхна страна,тяхна ченгария,
тяхна страна, тяхна чалгария,
от теб си тръгвам, за да не умра!

Знам, ще стана шепа прах
но не искам между тях…
Ще повърна!
Зейнала червена паст
за имот, пари и власт…
Ще повърна!
Комунист, червен юмрук,
мен ме няма – те са тук…
Ще повърна!
Беше хубава страна
но откак почервеня…
Ще повърна!

Тяхна страна тяхна България,
тяхна страна,тяхна ченгария,
тяхна страна, тяхна чалгария,
от теб си тръгвам, за да не умра!

Ще останат шоуглист,
батгеройко и Азис…
Но без мене!
Ще остане слугинаж
и боклукопакетаж…
Но без мене!

Социален президент
мафиотски парламент…
Но без мене!
Ще остане цар – менте
тоест – ще останат те…
Но без мене!

Тяхна страна тяхна България,
тяхна страна,тяхна ченгария,
тяхна страна, тяхна чалгария,
от теб си тръгвам, за да не умра!

2010-2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

295.2016.55

***

Ябълката,
онази ябълка,
която ми е приятел от цвят,
край която всеки ден
минавах с кучката си Бела,
Която виждах как узря,
и си роди деца
по клоните от тежест свела
от рожби – мънички слънца,
аз ги ядях,
(но не и Бела),
та минах днеска покрай нея.
Тя просто ми прошепна:
„Напролет пак ще разцъфтя!
Обичам те, и ще родя,
но ако ме обичаш!“

Обичам я! И да умра,
тя пак ще разцъфти
във идващата пролет
Това навярно са мечти.
Но всички сме във полет!
Летим сред ужас и сред бяс –
безкрайно утопичен.
Летим! Животът е пред нас!
Съвсем не безразличен!

Обичам тъпия Живот!
Защото АЗ съм остър!
Разрязвам всичко! Ми е гот!
От ябълка обичан!..

2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

296.2016.56

„… За смяна на политическата система натисни едно.

За смяна на избирателната система натисни две.

За смяна на народните представители натисни три.

За смяна на партията натисни четири.

За смяна на конституцията натисни „Мая“.

За смяна на Президента натисни „Путин“.

За смяна на държавата натисни „Терминал 2“.

За смяна на Разума с простотия, натисни „Слави“.

Ако не искаш да сменяш нищо, натисни „Пеевски“.

Ако искаш да смениш всичко, си провери дали барутът ти е сух.
И дали носиш на бой… “

25.11.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

297.2016.57

***

Всичко е истина, братлета,
всичко е истина.
Всички ние загиваме тихичко,
обладани от някаква пасмина.

Истина е, че Животът ни се движи по орбита,
в която ни няма.
Истина е, че някой ни разчленява на порции
и ни пуска в помийната яма.

Истина е, че мислейки се за голямата работа,
сме изключително прости.
Истина е, че трябваше да сме господари на тази земя…
а ни превърнаха в гости.

Истина е, че ни употребяват като тоалетна хартия
гъзобръсници недни!
Истина е, че ако не станем един от Тия –
ще си умрем бедни.

Но е истина, че във всеки от нас живее
някаква нормална идиотия.
Не ме интересува, дали още светя, или вече тлея –
не мога да съм от Тия!

Ще си умра кротко и тихичко там,
където винаги е ден.
Много искам внуците ми да не ги е срам
след време от мен…

01.12.2016.

 

 

 

 

 

298.2016.58

***

Прогледнах на една пътечка. Лична..
Край мене – майка, татко, братя, кака.
Бе стръмна, тясна, крива. Непривична.
И ни на ляво, ни на дясно пряка…

Се сменяше познато с непознато..
Се сменяха години, календари.
Се сменяше отлитащото ято.
Се сменяха начални – с крайни гари.

Животът ни е пропаст след баир.
Ту драпаш, ту търкаляш се надолу,
безкраен тъжно-смешен панаир…
Сълзите истински. Майтапите – на голо…

Животът е и грозен и красив
и всичко в него ме интересува.
Човекът до тогава май е жив –
докато пее, плаче или псува…

Сега вървя по-бавно и не тичам.
Край мен са хората, които ме обичат!
Край мен са хората, които аз обичам!
Когато спра – те все още ще тичат…

Ако досаждам с моята особа,
най-искрено ви моля – отминете!
Какво съм аз? От раждането в гроба.
И няколко куплета между двете…

05.12.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

299.2016.59

ВАСКО КРЪПКАТА: „ЗАЩО БЕ, ХОРА, ТЪЙ СЕ ЗАКОПАХТЕ?“

Защо, приятели, така се закопахме?
Уж тръгнахме нагоре, към простора,
да спрем да сме това, което бяхме
и пак да станем Хора! Просто Хора!

Къде, приятели, така се закопахме?
Бяхме наивници изпълнени с надежда!
А може би така и не разбрахме,
че сме омòтани във ченгеджийска прежда!

И как, приятели, така се закопахме?
Сме пълни с интелект и със наука.
И влюбени в Живота – не разбрахме,
как ни доведоха ченгетата до тука!

Аз знам, защо така се закопахме!
Защо така животът ни се скърши!
Започнахме добре, но после спряхме.
В очакване, че друг ще ни го свърши!

А няма друг! Поне това разбрахме!
В ръкава нищо друго не се крие.
Събуждаме се, след като проспахме…
и няма чудо! Чудото сме ние!

12.12.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

300.2016.60

***

Животът мачка всяка моя мисъл,
откакто, и преди да се родя.
Аз търся в мисълта си просто смисъл,
а не в какво да ви се изродя.

Животът ми е като огледало.
Стоя отпред, а виждам се отзад…
а между тях, нагряло се до бяло,
един живот. Е, просто моят Ад!

Не се страхувай! Тъй е със Човека
ако е истински и търси своя път.
Се случва вече – знам ли колко века,
но простотиите му – те ще продължат!

Търси се, братче! Щото теб те има!
Си чувствен, истински, си просто рецидив!
Мен има ме – докато теб те има,
и жив съм само ако ти си жив!

И има разни думи. Не изричам
ги никога случайно и на глас…
Да знаеш, страшно много те обичам!
А ти си жив, ако съм жив и аз…

Така върви Светът! Децата сричат.
Големите се правят на Незнам.
Едни се мразят, други се обичат…
но всички ние минахме от там!

19.12.2016

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

301.2016.61

***

Едно зрънце, заровено
в калта ни българска,
мечтаеше за полет.

Да оживее,
някак си да се разлисти,
и да дочака следващата пролет.

А Пролетта, това е страшна сила!
Тя вакханалия е просто на нагони,
„Докарай ме до Пролет, майко мила!
И ще разгоня всякакви пагони!“

Е, доживявам Пролетта си вечно сетната.
Цъфтят до мене ябълка и круша.
И всичко е току като във вечното…

Един говори…
Никой не го слуша…

2016

***

 

 

 

 

 

 

2017

 

302.2017.1
***
И върви си Животът,
като водата,
която винаги тече надолу.
Забравила извора, от който е тръгнала.
Там, някъде, под върха
от когото е изтръгнала
правото да се роди.

Вярата в Бог
беше нещо, което,
ни правеше истински,
и с нищо друго несравними.
Ние го забравихме!
Търсим се в елементарни рими!
„Камъните падат!“
„Пиленца на бато!“
„Тризонет за гоце!“
„Паметник на „тато“…“

Колко ни остава –
вас ви питам, хора.
Кървава държава
след залпа на Аврора…
Кървава планета!
Пълна с идиоти!
Стига със кланета
и живот на квоти!

А Животът тихо
гледа ни с тъга.
Вечно сме страхотни –
но вечно не сега…
вечно сме „обаче“,
вечно Стивън Кинг
и неговото ТО…

Просто ми се плаче…
Има и защо.

04.01.2017

 

 

 

 

 

303.2017.2

ВЕЧНОСТ

Вървя, и цепя Времето на части.
макар че Времето е в същност невредимо.
Но аз и Времето, сме просто съучастници
във нещо абсолютно неделимо.

Вървя си аз. То цъка беспристрастно.
Бях млад, сега съм просто готин дядо.
Не знаех, че е толкова контрастно
със другото ми, дето беше младо.

Вървя. Какво ли друго и да правя!
Животът е до съвършенство точен!
И на маймуна днеска да се правя,
си зная – е еднопосочен!

Но пълно е край мен! Страхотни хора!
Деца и внуци. Греят, просто греят
Като слънца! И никаква умора!
Разтварям се във тях, за да изгрея…

18.01.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

304.2017.3

НЕ МЕ ЧАКАЙ!

Не ме чакай. Лягай си.
И аз не се чакам
Влакът на Времето
трака ли, трака
Във своята истина
нахранила мрака
във който
колелата си тракат
и никой нищо не чака…

Освен себе си!

Най-важният гост
на безсмислието ни!
Колелата си тракат,
човеците чакат,
на Унгены
им сменят междуосието,
посоките стават еднопосочни,
и милиметрите,
до милиметър точни,
ни казват,
че и ние сме еднопосочни!

Животът е наистина праволинеен.
От раждането – към смъртта.
Идеен, деен, или безидеен,
те чака Тя.

Не ме чакай! Лягай си!
Но аз ще те чакам.
Моето чакане не те засяга.
Просто по древните си траверси тракам
и чакам влака.

2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

305.2017.4

ХОРА И СТАТУСИ

Хора и статуси,Фейс като бук
Тръгваме някъде, оставайки тук.
Тръгваме някъде, на всичко на пук
Иска ли питане,наш е Фейсбук.
Хора и статуси без имена.
Глупост е нашата главна вина.

Хора и статуси, ден подир ден
Няма те теб, но ме няма и мен.
Хора и статуси в профил,анфас
Нечия глупост тича до нас.
Статуси,трепети, без имена
Глупост е нашата главна вина.

Тръгваме някъде, но пак сме си тук!
Хора и статуси…просто Фейсбук.

13.01.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

306.2017.5

***
Когато снегът заговори,
хората са опаковани.
Шапки, канадки, качулки,
якета втора употреба,
дишаш на пресекулки
и ти се мре, да го èба,
добре, че ботушите са испански
и обилно намазани с мас…

Студът може да е кански,
но има глас!
И скрипти под несигурните ти стъпки…
„Не те разбирам – казва той –
аз съм поредната ти тръпка!
Помниш ли юлския зной,
в който мечтаеше за мен?
Какво ти става?
Болят те тазобедрените стави
от балансирането върху хлъзгав терен?
Много съм студен?
Добре! Млъквам! Чу ли?
Обади ми се през юли!
Обещавам пак да съм студен!

Но през Януари
падам!
Дръж се Февруари!“

16.01.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

307.2017.6

***
Всичко в този свят
е за първи път!
Или за последен!
Никога пореден!

Първата Любов!
А от тук нататък –
всяка е последна!

Вече си готов!
Винаги да почнеш
нещо от начало!
Черното забравяш.
Другото е бяло!
Всичко в този свят
е до смърт красиво!
Трябва да си там!
Трябва да е живо!
Всичко в този свят
е за първи път!
Или за последен!

Никога пореден!

19.01.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

308.2017.7

КРЪГОВРАТ

Зима.Вятър.
Сняг. И мраз.
Казвам ви – жестоко време!
Но на топло съм си аз,
и изобщо не ми дреме.

Пролет. Слънце.
Дъжд. Цъфти.
Уж на нещо там мирише.
Сенна хрема ме мори,
въобще не ми се диша!

Лято. Жега.
И порой.
Търся място да се скрия
я от него, я от зной,
но пак биричка си пия.

Есен. Кал.
И листопад.
Капят плодове презрели.
Хапваш нещо. Няма глад.
Някак си сме оцелели!

Пак е зима.
Кръговрат.
Пак започва от начало.
Няма нищо страшно, брат!
пак  начисто сме.
От бяло!

21.01.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

309.2017.8

***
Когато всичкото е нищо
а нищото е всичко,
е някак си съвсем излишно
със тях да се боричкаш.

Да търсиш смисъл и идея
надежда или корен –
не пей ми се, не ще да пея –
а коренът е спорен.

Въртят се някакви мърлячи
по свода ни небесен,
решават кремълски задачи…
а аз ли, аз съм десен.

Нормален сиреч. И бачкатор.
От някакъв чужд вид.
Определено „провокатор“!
„Платен Соросоид“!

Си ходя с вехтата си дрешка,
и книжчица – каквато.
Край мен минават като грешки
гоце, тато, бато…

И ми е тъжно, ми е скъпо,
и даже ми се плаче,
понякога е адски тъпо…

Усмихвам се обаче!

03.02.2017

 

 

 

 

 

310.2017.9

***
Стоя си пред себе си
и ми се връщат думите
от преди няколко века.
Не знаете колко е хубаво!
Чичовци, баби, лели и дядовци…
Колко е пълен човекът!

Спомням си някои.
Обичам ги всичките.
Един извадете- и умирам!
Аз съм пред вас
защото ги е имало тях,
те ме обичат,
а аз ги разбирам…

Всичко е било,
и всичко е бъдеще.
Но аз и ти сме винаги между двете.

Стоя си пред себе си,
и ми идват думите
от след няколко века:
„Много си глупав,
приятелю, много си глупав!
Така май не бива! Но бива!
Човекът е нещо специално!
Или ражда, или убива!“

Просто, но гениално!

08.02.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

311.2017.10

***
Клатя се като руснак,
на четири, но без петата водка.
Все повече ме лашка, но не точно так,
понякога със, понякога без сельодка.
Дали не съм глупак?
Дали летвата ми не стана прекалено ниска?
Никога през живота си не съм бил руснак…
но на руснаците много им се иска!
Иска им се да съм простак!
Да пия като бах ли му мамата!
Няма как, приятели, няма как!
Просто сме от двете страни на драмата!
Вие ме искате – прост и безличен,
влюбен в простотията наречена Русь!
Няма да стане. Аз съм просто различен!
От цялата кръв покрай вас ме е гнус!
Ще ме убиете? В упор? Не бягам!
Стреляйте, мамка ви мръсна , червена!
Но заедно с мен ще изчезне и вашата
никому ненужна, нечовешка гангрена!

10.02.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

312.2017.11

А ПОСЛЕ?

А После?
Какво знаете за После,
когато уж вече нямало никой?
Тогава защо раждаме деца?
Защо са ни родили нас?
И кои сме ние?

Какво се крие зад нашето бъдеще?!
Глупав въпрос! Закъснял въпрос!
Моето бъдеще тиктака на свършване.
И страхотни момчета и момичета стоят
срещу своето бъдеще
и срещу своето собствено тик-такане!

А После?

Знаете ли, че Бъдещето
винаги преминава в Минало?
Знаете ли, че ние с вас сме доказателство за това?
Животът тихо каканиже своята история!
Ние шумно се правим, че сме част от нея!

А После…
А После се оказва,
че Историята винаги се смее…
А ние винаги плачем…

10.02.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

313.2017.12

***
Пия вино.
Бавно се опивам.
Дали се връщам, или пък отивам?
Дали е всичко „мяра според мяра?“

Нима е важно?

Сменям календара.

14.02.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

314.2017.13

„РУСКИ СВЯТ“

Живеем всички в руски гъз.
Умирам си от срам.
Животът ми е твърде къс,
а го прекарах там.

Съм имал Ботев, Левски, Джендо…
но съм във гъз заврян.
Ментално, или деменцендно…
перфектно „обосран“.

Подменят ме. Като хартия.
Като руло в кенеф…
Се бършат Тия и Ония.
И много им е кеф!

Животът ми не беше, братчета,
удобен, и без  ръбчета,
съвсем не беше на квадратчета,
не  беше и на кръгчета.

Той беше сърпове и чукове
и петолъчни псета,
постлали Времето със  трупове…
Ядяха ги прасета…

Определено съм във гъз.
Червен, едноканален.
Къде  да търся в него себе си?..

Как да съм нормален?

07.03.2017

 

 

 

 

 

 

 

315.2017.14

***
Денят и този ден започна
секунда след предишния.
Тиктакане, до изстрел точно.
Аз винаги съм грешния.

Преминах пак от нещо в нещо.
Го правя всеки ден.
И твърде вещо, твърде вещо,
съм по-видиотен!

Не съм маниак, не нося нищо,
съм просто там където,
Животът почва да разнищва
детето във детето!

Животът винаги е драма.
А ние – мелодрамници!
Преди това – нас да ни няма,
е пълен със измамници!

Не знам, дали съм много ясен,
но искам да съм точен:
Животът просто е прекрасен,
но чужд. И твърде срочен…

18.03.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

316.2017.15

***
Когато всичко спи
а мен ме няма,
животът пак ще ври
във свойта яма.

Фатално може би,
ще шупват страсти,
ще галят господа и дами
телесните си части …

Ще бъде хубаво,
като в началото на Рая.
Ще бъде тъжно.
Както е преди безкрая…

18.03.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

317.2017.16

***

Животът ни трака по своите релси
отиващи в някаква бездна.
Не е важно кои сме, не е важно къде сме.
Не е важно, и че ще изчезнем!

Но важно е, ето, че там по трасето,
на влака житейски по друма
сме останали живи, сме родили детето
и сме оставили някоя дума…

Детето ще помни. То ще тръгне по нея,
ще я следва по свои закони.
а ние със кеф отстрани ще се греем
от думата, която ни помни.

19.03.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

318.2017.17

КОГАТО ЗЕМЯТА СПРЯ ДА СЕ ВЪРТИ!

Тогава простотията превзе Двореца с щурм!
Запечатана във филми простотия.
Детска количка падаща по стълби,
Живот, умрял за всичкото, за което той могъл би
да бъде, ако е поне донякъде нормален.

Аврора пукна! И фалшиво и фатално!

И простотията, бих казал – гениално
намести се на мястото човешко!
обезглави го, а световният Андрешко
развя на простотията си флага ален.

Е, сто години. Мълчи Животът като Кобургота!
На Ленин мумията пак е в мавзолея!
Комуноидите все още са захапали живота,
във който искам просто да живея,
понеже съм нормален!

В денят, във който спря да се върти
Земята, усетихме и аз, и ти,
че този факт е смърт и за децата ни!
Обичаме Живота си, нали?
Ами да си го върнем от простаците!

Да я оставим да си се върти!
Такава тъжна, смешна и невероятна!
Земята ни – това сме Аз и Ти!
Въртенето е винаги напред, нататък,
никога обратно!

Защото сме за кратко…

11.04.2017

 

 

 

 

 

 

 

319.2017.18

***
Жми градо! Те и по селата жмят.
Само тук -таме прозорец свети.
Значи, нема никак да умрат
човеците.

Там будни са поети.

11.04.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

320.2017.19

***
Когато най-катастрофално
вървя към катастрофа,
от Нищото, съвсем нормално
ми идва строфа…

А Строфата съвсем не е Софра!
Го казвам за платени идиоти!
Животът ми съвсем не е игра!
А песен! Със съвсем реални ноти.

Те плачат, смеят се, се раждат и умират,
изпълнени с любов и със униние,
и всички тези нотички намират
хармония във мойто петолиние.

Не се оплаквам. Нито пък се хваля.
Го констатирам като факт или пародия.
Но си признавам. Обичам да ме гали
Животът! Точно с моята мелодия…

13.04.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

321.2017.20

***
Когато умра
мен ще ме няма,
което не е рецидив.

Страшното беше,
че мене ме нямаше
и когато бях жив…

Отминаваха ме всички
като несбъдната гара,
като незапалена свещичка.

Но аз си бях на мястото,
преливах от вяра
и радост,
че не съм безразличен.

Животът е миг,
в който едва успяваме
да прогледнем в частичка от вечното време

И веднага остаряваме,
ослепяваме ,
оглупяваме,
дявол да ни вземе.

Не искаме да се излагаме.
Искаме да помагаме,
но не знаем на кого, нито как.

Търсим, но не намираме…
Така си умираме
и отиваме на другия бряг.

Бях си на разположение!
Бях си в ръчичките!
Бях готов да умра за себе си!

Сега, с извинение,
ви казвам на всичките,
просто стана това,
което требе си!

14.04.2017

 

 

 

 

 

322.2017.21

ЛЮБОПИТСТВО

Когато човек върви по браздата
изорана от хора преди него слисани,
преминава от дата във дата,
защото така било писано!

И търси да намери причината
заради която е орисан
да премине през всичко, което
му е било писано.

Времето клати законите
по които стъпват хората.
но всички вие гоните ли, гоните,
секундата в която свършва умората.

Обичам да мисля. Повреден съм.
Всеки нов ден ми е стъпка в желаното!
Готов съм да живея и на половин ден!
Но да видя и неизживяното!

17.04.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

323.2017.22

ДЕТСКА ПЕСНИЧКА – 2017

Ца-ца-рака, ца-ца-рака,
бате Бойко се наака!
Туриха го да работЕ
с идиотЕ – патрЕотЕ,
дето всеки – всеки цака,
а бе, мамата си трака,
а в текущия момент
май сме и без президент –
то се вижда без очи –
самальотът не хвърчи,

Парламентът ни стърчи
между жълтите павета
пълен с прости комунета…
Ца-ца-рица, Ца-ца-рица,
ние още сме дечица,
но е време да пораснем,
и по мъжки да ги фраснем…
Цацата е риба проста!
Нищо, че я има доста
и направиха я хит –
гледали сте филма „Кит“!

Е, не мога да го крия,
че живеем в простотия…
Ца-ца-рата, ца-ца-рата,
май приключва им играта,
просто трябва да пораснем
и по мъжки да ги фраснем!

Щом живееш сред Другари –
не минава без шамари!

25.04.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

324.2017.23

***
Вставай, страна цацарская! Вставай и ВеСеСе!
Тук битка олигарская комай заформя се!

И със главички агнешки, напред в последен бой!
Зад нас не просто Цацаров! За нами самый КОЙ!

И нека тука стелят се гавна подир гавна!
Гавната вечно стрелят се в говняная война!

На смърт главите агнешки от всеки десен вид!
На смърт продажник пладнешки, платен „соросоид“!

На смърт! Да се изправим Ний пред тях като стена!
Те искат правосъдие! Ний искаме гавна!

И нека гордо встанем мы – свиня подир свиня
родени и отхранени от руските гавна!

27.04.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

325.2017.24

***
Не чувате ли?
Някой говори!
Не виждате ли?
Някой е жив!

С идиоти никой не спори!
На кривия – всеки е крив!
Ми се иска да съм някъде другаде.
Всичко край мен е бездарен спектакъл.

Признавам си, родих се за друго.
Тази простотия не съм чакал.

Не чувате ли?
Някой говори!
Часовниците тиктакат, нали?
Със Времето не се спори!
Боли!
Много боли!

30.04.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

326.2017.25

***
Да стоиш буден по нощите!
Да виждаш нещата!
Не с очите си!
Да не знаеш коя е дата.
Да погребваш мечтите си!
Да виждаш змията
захапала ябълката на твоя живот?
И да ти е гот?

Извинявай,
но си пълен идиот!

02.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

327.2017.26

***

Мъже, жени, момичета, момчета!
Пиша ви го аз, от коневръза.
От България на три европейски морета,
станахме България на три патрЕотични гъза!

04.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                     328.2017.27           

***
Търся се във времето.
Понякога съм там.
Понякога ме няма.
Понякога не знам.

Подмазвам се на себе си
Защото съм велик!
И всички просто требе си
да хвалят моя лик!

А аз съм просто жив!
И нищо друго няма!
Съм адски търпелив.
Живея. Няма драма!

05.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

329.2017.28

***
Когато бродиш през непозната гора,
и е адски страшно,
но се справяш като тинейджър
с ненаписано домашно.

Когато всички те ебават
и не ти пука за насъщния,
а идиотите остават,
значи, че си си все още същия…

Така съм и до днес.
Никакъв прогрес.

05.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

330.2017.29

***
От както помня този свят, разбрах,
че съм му задължен за нещо.
Край мен бе само Истина и Грях,
убиващ студ, или до смърт горещо.

Бях нещичко вървящо сред стихии.
Безсмъртни! Преди мен! А и след мен!
Но страшно много исках да открия
защо между стихии съм роден.

Защо живея? За какъв ли смисъл?
Къде да търся мойто малко Нещо?
Защо Шекспирът всичко е написал
така велико, просто и човешко?

Навярно нещо все пак съм разбрал,
Макар, че пълен съм със същите въпроси!
Да знам, че се родих, че съм живял…
Но не разбрах – ни кой съм, ни защо съм…

06.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

331.2017.30

***
Обичам да си галя челото
от слепоочие – до слепоочие.
Отзад се раждат или мислите,
или човешкото безочие.

Обичам да съм сам със себе си
и с мислите си – като бездна,
и с вярата, че просто трябва
във тази бездна да изчезна!

Сам влезнах в нея! От безумие!
От глупост! И от простотия!
Написано със прости думи е:
Човек ли съм , или от Тия!

Не съм от Тия! Драпам, хора!
Не мога да съм неутрален!
И нямам никаква умора!
Простете, ако съм нормален…

08.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

332.2017.31

ПО-ЗДРАВ КЪМ ПАРЛАМЕНТА!

България тотално е осрана
от задници, ебани от Русия!
Валери, Симеон, Каракачана…
И гоце – путиновата чекия!

Си мисля, че със нашата Държава
с размер като една човешка длана,
Русия безпардонно се ебава
и прави я умишлено осрана!

И си живеем в някаква заблуда,
че нещото, наречено „Гестапото“.
че гоце, Николайчо, Виктор, Буда
са си неща, които дават папото!

България не знае своя корен.
Но някъде във Времето го има.
Сме търпелив народ. Но не покорен!
Ебал съм ви на Кремъла режима!

18.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

333.2017.32

***
Всеки ден Животът свършва,
или продължава.
Тука нещо се прекършва,
там пък друго шава.

Важно е да го усещаш
„… мера според мера…“,
щото всеки ден се сещаш –
днеска не е вчера!

А Времето си се будалка
с нас, като с поклонници
на нечий гроб, на който няма
ни дата, ни часовници…

И трака покрай него времето,
като гердан на шия,
и всичките сме тъжни странници…
с различна орисия…

И всеки ден Животът свършва
или в мига ни кратък,
ни бие шута, с нас привършва,
и ръшва по-нататък…

17.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

334.2017.33

ВСЯКА НОЩ

Всяка нощ ме друса като по древен калдъръм.
Всяка нощ ме пита – аз съм, или не съм?
Всяка нощ застава пред мен като въпрос!
И през нощта се питам – нормален, или прост?
Всяка нощ изгарям, като фитил на свещ.
Всяка нощ се питам – защо горя без мисъл?
Всяка нощ душата ми изгаря като вещ.
Всяка нощ се гърча, в това, що съм написал.
Всяка нощ се питам – какво ме чака утре?
А утрето ме пита, отворило тефтера –

Какво написа вчера?

28.05.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

335.2017.34

ВЪРВИ, НАРОДЕ ПОДМЕНЕНИ!

Върви народе подменени!
Къмто Евразия върви!
Върви където щеш!
Без мене!
Аз съм си жив и тук!
На пук
на княжна Русь,
и азиатското ù племе!

На мен ми пука за България,
за мен,
за теб,
за всички нас
и вас
на куп и поотделно…
На мен ми пука.
Сблъскахме се челно…

Върви, народе подменени!
Там, накъдето щеш върви!
Живей достойно!
И без мене
Ти пак ще си си просто Ти!
Обаче аз без теб изчезвам!
Без теб оставам без адрес!
Без име, минало. Без идно!
Дори без простичкото ДНЕС!

Върви, народе подменени!
Решавай:
Си, или не си!
Поглеждай себе си!
Не мене!
Живей!

Или се обеси!

                            30.05.2017             

 

 

 

336.2017.35

ПОЕЗИЯТА

Поезията е нещо изключително просто!
Затваряш очи и слушаш тишината,
която говори!
Тишината, приятели,
е най-гръмогласното нещо за тези,
които умеят да чуват…

Поезията е изключително просто нещо!
Заслушваш се в музиката,
и тя започва да ти разказва!
Започва да рисува Времето,
започва да се смее и да плаче…
и стомахът ти се свива… в някаква неясна болка,
но душата ти е свободна, и щастлива…

Поезията не е нищо съществено!
Поезията е нещо съществуващо,
като напъните на сърцето ти
да вникне в битието на твоя Живот!
Поезията е нещо красиво и лично!
От поезията ти става тъжно,
става ти гот,
но никога не ти е безразлично!

Поезията е изключително проста материя!
Здравословна е! Не изпадаш в истерия!
Думи разни те удрят със смисъл,
с мисъл,
думи, които си писал,
думи, които ти трябват, за да оживееш,
думи, пред които стоиш във захлас…
думи, за които си казваш:

„Това не съм го писал аз!“

03.06. 2017

 

 

 

 

 

 

 

337.2017.36

КОТЕШКИ СПИН

СПИНкай, Чарли,
СПИНкай, мама,
СПИНкай там, къДЕСИ!
СПИНкай, ама не забравяй,
коте,
мама ДЕСИ!

Ти си ни родено в гайда!
В теб юнак
живей!
Хич не им ходи на Прайда,
че ще станеш
гей!…

СПИНкай, Чарли,
СПИНкай, коте,
мама ще те пази!
Че без мама
като нищо
СПИН ще те полази…

12.06.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

338.2017.37

***

Българинот – кротък.
Всеки си го ебе.
Ама диша още!
Кво друго му требе?

 

Дишай, братче, дишай,
Всичко е принуда.
Дишай, па издишай,
ти си аква нуда…

16.06.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

339.2017.38

АЗ ПРОСТО СЪМ ОТДАВНА!

Животът ми съвсем не е във края си,
дори не ми нашепва за последни друми.
Вървя напред, отхапвам си от пая си,
макар, че вече, май че нямам много думи.

Животът ни е кратък! Много кратък!
И кой ли не ебава се със него.
Сме днеска тук. А утре сме оттатък!
Животът ни, приятели, е Лего.

Игра. Страхотна! Някак на напасване
на някакви неща, с неща отсреща.
И не вирее никакво “опраскване“!
В Играта ти си Нищо, или Нещо!

И си вървя по кривата пътечка
започваща от някъде край Трявна,
Вървя си бавно, умно и полечка,
не съм от днес. Аз просто съм отдавна!

22.06.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

340.2017.39

***

Ходя си от някъде – за никъде.
Няма крайпътни камъни, за да знам къде съм.
Може би аз ги поставям?
За да знам до къде съм стигнал?
Вероятно съм го правил.
Не помня.
Вече съм далече напред.
Толкова напред, колкото съм успял да стигна
въпреки себе си.

Животът ми беше пълен с възможности,
с идеи,
за мен и за нея,
с мечти, и изобщо със всичко,
дори с невъзможностите,
с които е пълен Животът!

А днес е пълен със спомени!
И с надежда, че ме чакат още!
Никога не отказвам спомени!
И всяка вечер си лягам с очакване…

04.07.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

342.2017.41

***
Всичко е толкова човешко!
Да вървиш, да вървиш, да вървиш…
Да правиш грешка след грешка!
И да умееш да се извиниш…

И макар да си като мокра кокошка –
винаги да си готов
да поискаш от децата си прошка
и да им подариш любов…

Всичко е толкова просто!
Само трябва да си готов
каквото и да ти коства
да се превърнеш в любов…

09.07.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

343.2017.42

***
Секундите кротко отмерват
остатъка
между мен и Безкрая!
Всички си траем,
аз също си трая!
И всяка секунда потъва във някаква ниша,
става бивша, и зная,
никой не може да стигне до нея!

А до преди миг бяхме в комбина!
Всички си траем,
аз също си трая!
Мисля, че така и Животът отмина!

В тази секунда
между мен и Безкрая…
хем в Ада,
хем в Рая,
в която си трая
вече седемдесет и трета
поредна година…

09.07.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

344.2017.43

БЛАГОДАРИМ ТИ БАЦЕ!

Да се маскираш  трижди в Премиер,
кога България смирено, тъжно гасне
и в знойни пазви Молотов  да пази
остатъци от петохуйници  нещастни
кат бреме от червената  заплаха,
от тия, дето вечно, без умора
Евразия ни щедро завещаха –
и плахо да се гмурнеш във Фейс Бука
с надежда, че те чака някой тука…

Да те пресрещнат  Нинова и Баце,
и сложил чело на челичното им  рамо,
да чезнеш в техните безброй ръце и крàце
защото те останаха ти само…
Смирено пак да влезнеш в Парламента,
поредна твоя пристан и подслона,
да си похъркваш тихо  във момента,
живеещ  препикавайки  закона…

Да се ебаваш с бившата Родина
която пред очите ти умира
да пращаш българите да живеят във чужбина,
защото тук България не се намира,
да я убиваш, без да искаш прошка,
да я въртиш на банкянски мерацЕ,
да я превърнеш в таратайка, в трошка…

БЛАГОДАРИМ ТИ БАЦЕ!

10.07.2017

 

Естествено, написаното е пародия и различно умните го схванаха. За еднакво простите не знам и не ме интересува! Дебелянов ще ме разбере…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

345.2017.44

***
Боже, колко е гот
да си идиот,
който между политици, експерти, работодатели,
не трупа пари,
а приятели!
Който отговаря на думата – с дума,
на мисълта – с мисъл,
на Разума – с Разум,
на Времето с Мъдрост!
Боже колко е гот
да си такъв идиот!
Аз ли не знам?

Та аз съм от там…

12.07.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

346.2017.45

***
Бях малък, глупав и наивен.
Представях си Живота като прокарани от някого алейки,
като път, панорамен, със вю-площадки и под сянка – пейки,
банани и кокос, и тук-таме маймунки…
И днес защо съм изненадан!
Животът ми е пълен с раждания и жалейки,
със срещи, разминавания, несбъднати мечти и със страдания,
а пък страданията, братчета, са автентични знания
получени директно от същия Живот,
от който понякога дори ни е гот!

Така и ще умра. Стар, глупав и наивен.
Преминал през Живота си без страх, но със Надежда!
Алейките, и пейките, маймунките са живи!
Полуреални, полуопитомени, полудиви
ги срещам всеки ден,
в безкрайно сладките и òбични муцунки
на хората след мен.

Навярно аз съм малко нестандартно див,
но ще умра щастлив!

15.07.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

347.2017.46

СОНЕТ

„…Народът прост,
животът – тежък, скучен…!“

Мъдрецът – мъртъв,
а младежът – недоучен!
Но ние, гордо, на чело със чалгата
вървиме към самоебалгата…

В Украйна се вдигнаха – успяха!
Румънците се вдигнаха – успяха!
Поляците се вдигнаха – успяха!
В България танцуваха и пяха…
пак същите говна си преизбраха
и си останаха пак там, където бяха…

Тук, за сонет, ми трябва още ред,
за да напиша, че не сме у ред!

25.07.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

348.2017.47

ТЕГАВО МИ Е!

От всякъде ме лъха хлад.
Не глад. По-скоро – простотия.
От всякъде ме питат:
„Брат, от нашите ли си
или от тия?“

От всякъде ме лъха смрад!
Не мога да се скрия!
Живеем сред партиен ад!
От Тия, до Ония!

-От себе си съм! – им крещя,
крещя, като на глухи –
не ща ви розите, не ща
и герберите кухи!

От всякъде ме лъха Ад!
Роден съм в него. Зная.
Глад, Простотия, Хлад и Смрад
са Адът до безкрая…

Но искам да съм оптимист!
Да раждам оптимисти!
Животът трябва да е чист!
Децата – също чисти…

26.07.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

349.2017.48

***
Животът е някъде там.
А ние сме някъде тук.
Целите сме претеглени до грам.
Като боклук.

Нашата лична оценка
е сценка
от тъпа пиеса.
Край нас е пълно с пролетарии!
Но хората къде са?

Животът загуби своята мяра!
Няма вяра!
Няма Надежда,
няма и Любов!

Сиреч,
човекоподобният вече е готов,
да поеме по своето безсмислие.

И все пак, както винаги е било,
някакви идиоти се ровят във себе си,
намират смисъл, виждат във идното,
пазят Животецът като най-свидното.

Всички сме временно.
Живеем на смени.
За да запазим вечното …
вътре в теб,
вътре в него,
вътнре в мен.

10.08.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

350.2017.49

ОСТАНАЛОТО ГО Е НАПИСАЛ АЛЕКО!

Нивата ни е неожъната.
Ливадата – неокосена.
Бахчата ни е заграбена.
Къщата – присвоена.
Не чакаме нищо от Времето.
Не чакаме и от пространството!
На нашето време бремето
е някъде в странство…
Умряхме си там!
На нивата.
Неожъната въпреки времето!
Умряхме си! Просто умряхме си!
Беше ни тежко бремето!
Ние не обичаме тежести!
Ние обичаме да ни е леко…

Останалото го е написал Алеко!

09.08-2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

351.2017.50

МНОГО ТРУДНО ЗАСПИВАМ…

Много трудно заспивам.
Сънувам кошмари…

На попа на Енчевци,
арестуван от „наши другари“
отряд „комунари“,
малко след днешната дата,
през четиресе и четвърта,
му скубят брадата
косъм по косъм,
докато не я изчегъртат.

После му отрязват главата…

Много трудно заспивам.
Сънувам кошмари…

Трупове! Хиляди трупове!
А над тях – „наши другари“,
с пистолети, брадви, ножове,
убиват,
убиват,
убиват,
за да дойде Животът
„…по – хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден…“
„Народна“ власт на шайка престъпници!
На дегенерати,
на садисти
и на идиоти…
убиващи своя род
убиващи своя народ!
Рецидивисти, търсещи имот,
забравили какво е грях,
дебили,
обути във обувки на убитите от тях,
живеещи  в къщите
на същите,
които вече са убили…

 

Много трудно заспивам.
Сънувам кошмари…

И никаква мисъл,
че има виновни!
И никаква  мисъл
за покаяние!
„Народният дебилитет“
водеше
„обществото ни“
право напред,
към богатство и просперитет…
но само за дебилите,
за децата на дебилите,
за внуците на дебилите…
Защото „те не са виновни“
милите!
Дебилите
„поемат вината само с мезе!“
а мезето им –
това сме ние…
Разумът ми вие
като при смърт
на приятел!

Много трудно заспивам.
Сънувам кошмари…

А ние –
участниците в това „Шоу на простака“
се лутаме като слепци из мрака,
купуваме и търкаме картончета
като привързани към дъното балончета,
кога яли, а кога не яли
се давим в турски сериали,
гласуваме отново за дебилите –
преялите,
препилите,
убилите
живота ни,
мечтите ни,
самите нас,
децата ни,
дедите ни,
отворили бездънната си паст
за власт
за власт,
за власт…
За още власт!

Все същите престъпни селяндури,
отново със цървули,
във потури,
Оти
сме вече политици – патрЕоти!
“ –
все същите московски кагебисти,
ченгета, дето винаги са чисти,
и колкото България кърви –
тях нито кръв,
ни срама
ги лови…

Много трудно заспивам.
Сънувам кошмари…

17-24 .08.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

352.2017.51

***
Колко тихо си отиват сезоните.
Цъфнала вишна, отронено листо…
куче, препикаващо нещо между клоните,
вяра във нещото, каквото и да е то…

А потъват във нещо си някак сезоните.
И годините потъват, повлечени от тях.
Годините не са нещо, което да гоните…
Те са ни отминали. И вече са прах.

Аз обичам сезоните, и се влача след тях,
търся времето, търся нещо си… и така остарях,
търся теб, търся себе си, между вяра и грях,
търся тънката разлика, убиваща „съм“, заради „бях“!

Земята е кръгла, а човекът е глупав,
не знаещ защо е роден.
Визирам единствено мен.

И се нижат сезоните,
не знам какво гоните,
но естественото е феномен.

01.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

353.2017.52

***
Защо Бог ни е дал Разум?
Не мога да го проумея.
Живеем пълна безсмислица.
И ни е добре в нея!

(Управляват ни престъпниците,
които строят затворите!)

Защо Бог ни е дал Вярата,
че някъде в Живота има Смисъл?
и ни остави сами да намерим мярата
между простотията и… вече съм писал?

(А затворите не са за убийците!
Те са за жертвите…)

Защо Бог ни е дал Живот?
И какво правим ние с Живота си?
Живеем просто, за да ни е гот,
а не за да се борим за доброто си!

(А Времето е измислено от хората.
За да записва и складира умората…)

Защо ли ги  пиша за всички тези неща?
Защото съм все още жив, и друго не мога.
И да искам да искам, аз просто не ща!
Толкова ми е дадено. Предполагам – от Бога.

(Просто някак си знам!
Всеки от нас е преграда
между Рая и Ада…
И аз съм от Там!..)

08.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

354.2017.53

***

Може би обичам,
може би не зная,
може би
съм се родил съвсем накрая,
или пък узрял съм твърде рано…
може би Светът е нещо изживяно,
може би се раждам,
може би умирам…
Може би загубих всичко,
което не намирам,
Може би съм някой,
може би съм никой,
може би съм някаква
човешка еуглена –
зелена, синя – да,
но никога червена…
може би съм краен
или пък любопитен…
Съм знаен и незнаен
по Пътя – дребен, ситен…

12.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

355.2017.54

***
Пъпля нагоре по склона.
Наклонът съвсем не помага.
Цял живот тренирам за финала,
който няма как да избяга.

Мозъците са ми склерозирали,
и големият, и малкият, и гръбначният,
мускулите – атрофирали,
останал съм само аз – невзрачният.

Но в това си невзрачие съм си пак целия!
Нося в мен цялата си невзрачна история!
Нося цялата човешка истерия…
Нося на практика! Не на теория!

14.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                            356.2017.55           

***
В живота ми всичко е мръднато.
Живея ту в мир, ту във бяс!
Говоря с отвъдното!
Бъдното!
С това после нас…
После вас…

В действителност – вървя си след кучката
препикаваща храст подир храст…
В същност – това е случката.
Другото е баласт…

15.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

357.2017.56       

***
Вървя между себе си и всичкото
Онова, което не ме иска.
Здравейте! Аз просто съм чичкото,
на когото му стиска!

Просто роден съм, знаейки, че мога
за мъничко и аз из Живота да тичам,
да усетя ръката на Бога
и мисълта Му – да обичам!

А за себе си съм просто чичкото,
на когото всичко му се иска.
Може да не мога всичкото,
но поне ми стиска!

17.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

358.2017.57       

***
Животът ни е вечно същия!
Никой нищо не намира!
Търсиш Бог, търсиш Всемогъщия…
После всеки умира…

Човекът е тъжно и безполезно животно,
на което Бог е дал Разум!
А ние вървим през Разума си идиотно,
макар, че сме чели Еразъм!

Глупостта е нашата втора природа!
Комунетата я направиха първа!
Нямам нищо общо с народа,
на който това му отърва!

Животът върви. Нощите следват.
Такива като мен ще умрат.
Но някак си, ще ви преследваме
и в следващия, и в по-следващия свят!

18.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

359.2017.58       

***
Въртя си очилата.
И нищо не се случва.

Бойко си отива.
И нищо не се случва.

Бойко пак се връща.
И нищо не се случва.

България умира.
И нищо не се случва.

Комунизмът триумфира.
И нищо не се случва.

Взривяват ни Животеца.
Но нищо не се случва!

Край мен презряват ябълки!
И нищо не се случва!

Въртим се като гламави!
И нищо не се случва!

Родихме се, умираме,
и нищо не се случва!

Дали сме недоправени,
Дали сме недоносени,

Животът се изнизва,
натресени, непросени,

сме живи, нашта мамица
Животът е това!

И ние сме му граница!
Съм жив едва-едва…

19.09.2017

 

360.2017.59       

***
„Искам да ми е тихо!
Край мен да зззъзззкат комарите!
С комарите съм свикнал.
Както и с Другарите!

Искам да ми е дразнещо!
както с комарите!
Толкова е празнично!
като сред Другарите!

Кой комар кого е ухапал!
Кой комар чия кръв е изпил!
На следващият конгрес ще ни докладват
кой комар кой човек е убил!“

Всичко това е История на България!
Написана изцяло от Другарите.
Как вече сто години изгаря я
ненаситната стръв
за власт и за кръв
на комарите…

А ние, без много-много да приказваме,
комарите
трябва
просто,
да ги размазваме!

21.09.2017
 

 

 

 

 

 

 

 

361.2017.60       

***
Цял живот искам да напиша едно единствено стихотворение.
Да започва от самото сътворение,
да преминава през мен,
да преминава през теб,
да преминава през всички мъртви край нас…
ние, живите, сме просто райграс,
когото Господ полива,
за да не изсъхне Делото Му!

Та, искам да напиша едно единствено стихотворение,
започващо така:

„А в края беше Смисълът!“

21.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

362.2017.61       

***
Да си купиш безсмъртие?
Не става кеш…
Първо трябва да умреш.
И Времето
да дестилира твоя дял –
какво си дал!

23.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

363.2017.62       

ДРЕМЕ МИ НА МИЛИМУНДАТА!

Живея нощем.
Денем си гледам часовника.
Дърветата сменят листата си.
Но не и своята вяра.
Дърветата са непоклатими.
Цъфтят, разлистват се, раждат.
А ние, хората, между тях,
се разграждаме…

Не търсете рима в това,
което до тук и след тук съм написал!
Търсете смисъл!
Търсете себе си,
ако искате – търсете мен –
не съм феномен,
съм просто частица от вас!

Но живея нощем.
Денем е пълно с простаци!
А нощем простаците спят
и сме сами – ние, и нашият свят!
Нищо, че сме за част от секундата,!
Уязвими сме от всякъде, брат!..

В същност,
дреме ни на милимундата!

23.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

364.2017.63

АЗ ПРОСТО СЪМ РОДЕН!

Не искам да съм мъдър!
Искам да съм млад!
Пред мен, зад мен, да мърда
целият ни свят!
Да го откривам спешно
като мадама под юрган.
Да ми е адски смешно,
когато съм пиян.
Да търся,
да намирам,
да плача,
да съм жив…
да съм безкрайно влюбен,
изгубен,
и щастлив…

Не искам да съм мъдър!
Искам да съм там,
когато пред Живота си
съм се изправил сам-
невръстен, неграмотен,
незнаещ, безимотен,
безсмислен, безнадежден,
нанизваж ден след ден
и мисъл подир мисъл…

О, Боже,
дай ми смисъл!

25.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

365.2017.64

***
Хомо еректикус.
Хомо логос.
Хомо скриптус.
Хомо логикус.
Хомо комуноидикус.
Хомо панеликус.
Хомо ченгесарикус.
Хомо тарикатикус.
Хомо герберикус.
Хомо аква нудикус.

Булгарикус  нон хомо…

25.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

366.2017.65

***
Понеже съм дъртак,
се влача в крак,
със времето, с теория, с история…

Не се напрягам,
няма как
с децата си край мене да заспоря, я!

Съм просто прах.
Съм влюбен в тях!
Съм Минало без никаква Надежда!

Обичам ги!
Току зад тях
изглежда нещо почва да проглежда…

Съм им чердже!
Съм им килимче!
Изчезвам в тях, като далечен спомен.

Те ме обичат!
Нанейде тичат,
и въобще не искам да съм скромен!

Велико е
да знаеш нещо,
което другите не искат да узнаят!

Обичам Времето!
Обичам Хората!
Обичам си живота. Даже Края му…

26.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

367.2017.66

***
Погали ме една ръка.
До днес не знам чия е.
Се давех в своята река…
Се давех. И това е!

Погали ме една ръка.
Аз хванах се за нея –
удавник. Нещо да река –
не знам, а и не смея.

Погали ме една ръка.
И аз потънах в нея.
Каквото и да изрека –
днес дишам. И живея!

26.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

368.2017.67

***
Животът е нечия мъка
трасирана по невъзможни пътеки.
По тях преминават само живите.
Не е за всеки…

28.09.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

369.2017.68

***
Нощта нахално се намести
във следващия ден.
И календарът се премести
в едно със мен.

За мен Животът е безкрайност,
от Там, до някой Ден.
Той няма своя срок за трайност,
и ден рожден.

Но аз го ползвам. По принуда.
От своя първи ден.
О, знам, че съм си аква нуда!
Обаче съм роден!

И мешам се помежду хората
май – от немай къде.
Не се напрягам. Тя, Умората,
ще ме отведе…

03.10.2017

 

 

370.2017.69

***

Напоследък не ми е тихо.
В душата ми, вместо пеперуди,
летят търтеи.
Правят безплодно всичко, което ражда,
и оплождат чалгата!

Не напоследък,
цял живот
ми е тревожно!
Всичко, за което казвам:
„Това е невъзможно!“
се оказа възможно.

Разправят –
това е политическа игра…
Но аз не играя, аз живея!
Роден съм, непременно ще умра…
но не искам в играта,
не искам в нея!

В кръвта си нося милион поколения.
И аз не съм последния.
Толкова за кратко сме на този свят,
че се страхуваме от себе си!

Страх ме е да сбъркам!
Страх ме е да обичам!
Страх ме е да умра!
Страх ме е, че съм пропуснал времето
и аз да стана Поколение…

Потъвам в общия ни страх!
Да бъдем Някой! Да бъдем Нещо!
Така в страха си остарях.
И вие с мене остаряхте!
От страх…

Летят търтеи,
пеперудите изчезват.
След тях сме ние…

09.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

371.2017.70

***

Старецът се запътил да умира.
В този момент го налетели неговите внучки.
-Дядо, искам сладолед!
-Дядо, пишка ми се!
-Дядо, ти имаш ли въшки?
-Дядо, искам вода!
-Дядо, къде е баба?
-Дядо, виждал ли си тигър? А негър?
-Дядо, рибите напишкват ли се?
-Дядо, може ли да си вземем слон?
-Дядо, обичаш ли ме?…

И старецът забравил за къде е тръгнал…

10.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

372.2017.71
***

Разбира се, че ще умра.
Не зная никакви подробности.
Ще ви разкажа след това
ако съм в някакви задгробности,
ама не вярвам. Няма как.
Животът е безкрайно прост –
велик, от светлина и мрак,
във  които си случаен гост.
Нали обичаш да си жив?
край теб да святкат идиоти?
Да, ти си прав! Животът  – крив!..
И разпределят се имоти…
Разбира се, че ще умра!
В Живота всичките умират!
Животът ни не е игра!
Но в него някои намират…

13.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

373.2017.72
***
Срути се всичко,
което мислехме, че е непоклатимо!
Срутиха се родителите ни,
а те от нас се очакваха да останем нормални.
Срути се миналото ни, говорещо чрез чужда империя.
Срути се бъдещето ни, защото нямаме настояще!
Срутихме държавата си, защото я продадохме на врага си.
Всичко се срути, приятели, всичко се срути!

Животът ни се изплъзва, Ние сме предатели!
Ние предадохме историята си!
Ние предадохме територията си!
Ние продадохме територията си!!!
Ние предадохме и продадохме България!
С мълчанието си!“
С търпението си!
С човечността си…

Човек не трябва да бъде човечен с безчовечни!
„Човекът е добър, поради което е и вечен!“ –
така си мислех цял живот.
Всеки човек, нормално гради къща.
Гради нормалност, гради бъдеще,
надгражда себе си –
си мислех…

И в това време всичко се срути!
В това време Русия гради смърт!
За себе си, и за целия свят.
В Русия не живеят хора.
Живее пушечно месо!
В Русия живеят само :
„Ты меня уважаеш, блядь!“
и страхотната мъка,
между водка и глад!

Искам да свърша.
просто се срути всичко.
Но в Русия, искаме да подчертаем,
не в България!

„Когато в Русия всичко загива,
това е тържество за България!“

(Обратното на улица „Иван Аксаков“, София, България…)

16.10.2017

 

 

 

 

 

374.2017.73

***

Едно птиченце,
кацнало на клонченце,
ми изпя нещичко,
издълбано в главичката ми:

„ Аз те обичам,
и ти ме обичаш,
ще тичаме заедно
докато можеш да тичаш!“

Ех ти, мое птиченце –
кацнало на клончето.
Хайде да се срещнем
в Борисовата, при Слончето!

19.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

375.2017.74
***

И днес потеглих без идея.
Май всяка сутрин е така.
Тя, Кучката ми, аз след нея
на къса връв си се влека.

Тя, дърпа ме и ме подмята,
в познатия ѝ храсталак,
погален с есенна позлата.
Не пука ѝ – съм просто как!

А в същност се върти Земята
със Кучката ми върху нея!
И аз май част съм от играта,
макар да мисля го – не смея!

Денят така започва , значи!
Първо изгрява – после здрачи!
Но хубаво е да си с Кучка
в една такава случка!

21.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

376.2017.75
***

РАВНОСМЕТКА

Отнеха ми Силата да бъда можещ.
Отнеха ми Смирението да бъда вярващ.
Отнеха ми Разума да бъда полезен.
Отнеха ми Смисъла да бъда мислещ.

Отнеха ми Словото, за да бъда ням.
Отнеха ми Миналото, за да бъда празен.
Отнеха ми Днешното, за да бъда ничий.
Отнеха ми Бъдното, за да изгонят децата ми.

И днес аз стоя – мавзолеевска мумия.
Балсамирано тяло без никакъв смисъл.
Искрено съжалявам, че съм нещо прочел,
тъжно ми е, че въобще съм прописал.

Но съм сигурен, че Животът все така се търкаля
от нейде, за някъде, премазвайки нас,
дори мен, динозавърът, не ме заобикаля,
и нанизва  минутките ми час, подир час.

И заявявам, готов съм на всяко усилие,
за да спася децата уж вървящи след нас
от всякакъв идиотизъм,
от всякакъв „комунизъм“,
от това тъпо и гадно безсилие…

Но и аз съм безсилен. Няма как да го направя…
Децата отдавна са далече пред мен!
Усилието вече не е мое, а тяхно!

Пък и кой ли съм аз? Супермен?….

 

25.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

377.2017.76

***

Стихът е много лесно нещо.
Три думи казани на кръст.
Но някак става ти горещо…
а и околовръст!

Стихът е много важно нещо.
Го търсиш нейде из калта.
а тя, калта, стои насреща –
начало на Света!

Стихът е страшно умно нещо!
Роден от нищото! Без страх
стои като Съдба отсреща,
и мами като грях!

Стихът е страшно важно нещо!
когато кажеш – „В него бях!“!
Това е все едно да кажеш –
Живях!

26.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

378.2017.77

***

ВАЖНО Е ДА СИ ГОТИН!

Всичко живее,
и всичко е живо, приятели!
В разумни граници.
Стига да не сте тръгнали
на екскурзия,
и да си носите Живота в раницА!

Животът е безкрайност,
белязана от нас.
Само ние му даваме
някакъв смисъл!
Само ние му даваме багри!
Само ние му даваме музика!
Време!
И глас!

Ние сме само центърът
на човешкото съществуване –
само част от Божествената феерия,
която бавничко превръщаме във периферия!
Която може и без нас!

На Човекът му писна от Революции!
Човекът иска да живее!
Всякакви идиоти, живеещи в кървавите си полюции
мечтаят – да не ни огрее!
Нищо лесно не ни чака!
Обаче, Животът е страхотен!
Нищо, че мамата си трака!
Важно е – да си Готин!
Да разбираш, че си част от Него!

Да те боли от цялата световна простотия,
да търсиш някакъв път, някакъв Смисъл,
някаква опора,
за да кажеш – Аз не съм от нея! И от тия…

26.10.2017

 

 

 

 

 

379.2017.78

***

А Времето замита себе си
под прашните килими…
„- Ще ги изтупаме напролет всякак си,
нали, (Нали!!!) любими?“.

И се натрупват много пролети,
тупалки и любими,
и прах, покриващ всички пориви
под мръсните килими…

Животът , взел от Бога власт,
за нас – недостижима,
замита себе си и нас
под прашните килими…

И там намираме покой!
Сред прах – от прах родените.
Дори разбираш – Ти си кой!
Здравейте! Аз съм Бената!

31.10.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

380.2017.79

БУДИТЕЛ

И аз на своя ред се понапънах
да посъбудя позаспалото си племе.
Но поразбрах, сред „Лафките“ потънало
на племето изобщо му не дреме!

То чака някой да даде пари,
то чака като в забавачка
да търка нещо в някакви игри,
обаче – да не бачка!

А времето на мене ми е кратко!
И важно май единствено за мен.
Прощавай боко, гоце, батко, братко…
Ще дойде ден!… Ще дойде ден!

Без мен…

31.11.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                               381.2017.80

***

ШАМПИОН

Роб до роба, шерп до шерпа
носят ценности на Боко.
Боко пък владее ГЕРБ-а
и го качва нависоко.

Простотията се трупа
от година във година…
Трупа купа подир купа
в гербавата си витрина.

Страшно!
няма да го крия!
но витринка с толкоз купи
пълни само с простотия,
запомнете,
ще се счупи!

01.11.2015

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

382.2017.81

***

РАВНОСМЕТКА – II

Всичко ми е някак си разпасано,
разкостено, разбрицано, разгонено,
разстлано по пътеката ми есенна
отиваща към зимната нагласа,
удобно късно ставащо,
удобно рано лягащо,
и като сложа и следобедния сън –
стесняващо
деня до два – три неразумни часа.

Великите дела, идеи, дати –
шумят край мене като лимонада.
Край пенсийката си, сред „Е“-та и нитрати
се влача някак си. Към Рая. Или Ада.
Разбрах отдавна, че съм непотребен
освен за близките си, вързани за мен,
и аз за тях.
Дори за миг преставам да съм дребен,
щом чуя звънкия им весел смях!

О, знам, че метрономът ми се клати
отмерващ равнодушно миговете
на щастие, на болка и на страх,
но някак си до днеска оживях.
Не се оплаквам. Даже съм щастлив
че мога ей-това да го напиша,
че по пътечката си винаги съм жив…
Ще бъда и когато спра да дишам!

03.11.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

383.2017.82

***

МИЛИ ПРИЯТЕЛИ!

Всичко е истинско, мили приятели,
всичко е истинско…

Истинска е Любовта!
Всички които обичам и които ме обичат, го знаят.

Истински са стиховете ми!
Всички, които са ги чели знаят, че са истински!

Истински съм аз!
Толкова истински, че чак ме е срам!

Аз съм от там,
от където започва България!

А там всичко е истинско, мили приятели,
всичко е истинско!

България не започва от Бузлуджа, не започва от Бузлуджа.
Започва от Историята, от самата История!

А самата История, мили приятели,
е истинска! И започва със Хора.

И не завършва с Аврора,
мили приятели,
не завършва с Аврора…!

03.11.2017

 

 

 

384.2017.83

***
РЕТРОСПЕКЦИЯ В БЪДЕЩЕТО

Днес тази ретроспекция ме слиса!
Се хвана
и сама се донаписа!

29.10.2016

***
1990

Наивните
от Орловия мост
наблъскали се бяха чак до Плиска.
Победата не беше под въпрос.
Победата бе истинска и близка.
Народът пееше опиянен, поел
поредната си доза чиста дрога.
Страхливият внезапно стана смел,
докоснат от десницата на Бога.

Със сини като знамето мечти
мъже, жени, момичета, момчета…
И аз бях там, и той беше, и ти…
И хиляди маскирани ченгета.

***

2003
Наивните,
от Орловия мост
във рейсове се блъскаха към Плиска.
Пред всекиго стоеше прост въпрос –
как някак си до петък да устиска.
Народът псуваше унило, без мерак
министри, цар, Европа, СеДеСе-то,
в душата му бе пустота и мрак
и все едно му беше общо взето…

А отстрани Животът си лети
във Мерцедеси, тъмни БеЕмВ-ета,
Но в тях не съм ни аз, ни той, ни ти…
А хиляди охранени ченгета.
***

2014

Наивните
от Орловия мост
отдавна бяха надалеч от Плиска.
Ни отговор стоеше, ни въпрос,
ни светла вяра, ни победа близка.
Отдавна бе забравен Симеон.
Забравена бе синята идея –
едни добри войници без пагон
перфектно се разправиха със нея.

Денят се определяше от труд,
от хиляди ухилени ченгета,
от Слави, от Кеворк, от някой луд…
…мъже, жени, момичета, момчета..?

***

29.10.2016

Отново сме
на Орловия мост!
От сцената се носи чалга дива!
По булеварда – Суверенът! Много прост!
И простотията Му много Му отива!
Животът спрян. От гоце. Или Буда.
Заместен с чалга, силикон и алкохол.
В очите бляска трескава заблуда,
че там, на сцената, Чалгарят не е гол!

Във гърлото – като запряла рибя кост…
В очите пари някаква обида…
Затвори Времето кръгът на Орлов мост…
Какъв концерт? Това е панахида…

***

2004-2016

 

 

 

 

 

 

 

 

385.2017.84

***

СЪВРЕМИЕ!

Много е тъмно!
Страшно е тъмно!
Точно както преди зазоряване!

Животът се влачи
и нищо не значи,
ако не следва отново изгряване!

Устата са неми.
Ушите са глухи.
Дори и очите не вярват на себе си!

Търкат картончета.
Псуват и мънкат.
Само Разумът търси се из някакви гънки.

Смее се Оруел.
Чуди се Маркс.
Само Ленин се хили скрит във мъртвата мумия.

Много е тъмно!
Много е страшно!
Няма ли край тази нощ на безумия?

24.11.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

386.2017.85

***

НА КОМУНЕТАТА С „ЛЮБОВ“!

Комунисти от всичките земни кълбета,
от Китай, цяла Рус, до Украйна!
Социопати, дегенерати, чегеварета, ченгета,
Ебал съм ви путката майна!

Животът ми целия мина сред вас!
С две думи – Живот между лàйна!
Живот без пари, без идея,без глас…
Ебал съм ви путката майна!

Владеете всичко. И всички. Без мен.
Владеете кървава тайна.
Но нещо ви липсва! Не сте Суверен!
Ебал съм ви путката майна!

И нека ви кажа! „Любовта“ ми към вас
е безмерна, велика и трайна!
И след мен, пак ще чувате все моя глас
със „Ебал съм ви путката майна!“

24.11.2013

*

 

 

 

 

 

 

 

 

 

387.2017.86

***

Обичам Живота!
въпреки, че се изнизва покрай мен.
Като връв.
Идваща от майната си,
отиваща още по-далеч,
в която нито съм последен,
нито пръв.

Обичам живота!
Може би, защото още съм жив.
Може би, защото съм адски далеч
от безсмислието –
„Кой е прав, кой е крив“

Животът е онези секунди,
които ние просто не забелязваме.
Те прошумяват край нас…
А ние залязваме.

Обичам да мисля за тези неща.
Понеже обичам Живота.
Нещата се случват, дори да не ща,
пак се блъскам в началото си…

В същност – нищо не зная.
А началото ми е в края си…
С последни сили, едва-едва,
ви казвам –  обичам ви. И това е…

27.11.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

388.2017.87

***

ЗИМНА ПЕСНИЧКА ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ.

Тихо се стеле белият сняг.
Боли ме и левият, и десният крак.
На тротоара е паднала неква върба.
Аз на кметицата мамата да еба! (2)

Лед е, и плъзгам се по земната шир!
Разхождам и куче на тежък синджир.
Шаро, къде си в тази зимна творба?
А на кметицата – мамата да еба! (2)

Никой не чисти белия сняг.
Но и да го чисти – все тая ще е пак!
Тротоара под снега е фандък след фандък!
Ох, да го еба, голям съм карък! (2)

Шаро е още малко кутре.
Шаро тепърва ще разбере,
че белият, дебелия, стелещ се сняг,
е далавера, и то още как! (2)

А тихо се стеле първият сняг!
Някой прибира мангизите пак!
Три дена ми пречи неква паднала върба!
Аз на кметицата мамата да еба! (2)

30.11.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

389.2017.88

***

Докато Баце в анцунг горнище и долнище
спасява
„световния мир“
от глад, война и мор,
България е като ТИР,
без спирачки и шофьор,
по нанадолнище…

02.12.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

390.2017.89

***

РАЗУМЪТ

Разумът заспива последен.
И се събужда пръв.
Живее сред мрак непрогледен
и сред реки от кръв!

Разумът живее сред смисъла си.
Животът си знае цената .
Ние се промъкваме слисани
между Истината и Играта.

Разумът е нещо скандално!
Той по-умен от всички нас!
Разумът е нещо гениално!!!

Голям праз!

02.12.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

391.2017.90

***

Та, да си жив е много странно нещо!
Помня го от преди сто години.
През зимата е дяволски горещо,
и някак си ти се прияждат зрели дини.

Момичета! О, хиляди момичета!
Не хиляди де, може би стотици.
Очите ти излитат като птичета
след тях. Дори и да са единици.

Дори една да е! До смърт жестока!
Тя отминава те като крайпътна  кофа.
Кафяво, пъстро, или пък зеленоока,
те хвърля във поредна катастрофа…

Омаян си от всичко покрай нея.
Крака, ръце, очи и нежни устни…
В гората Каравелова бих искал да изкрея…
ох, само да ми пусне…

Да, да си жив е много странно нещо!
Нещата твърде често са различни.
Освен едно. Зимъс да е горещо,
В останалото време сме на лични…

04.12.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

392.2017.91

***

ПО МАГИСТРАЛАТА

Думите никога не са падали просто и безцелно около мен.
Те просто съществуват там, за да ми кажат и разкажат нещо.
Понякога ги изричам аз, понякога някой друг, но с моя глас…
Понякога думите са ледени и чужди, понякога са мои и горещи.

Всеки ден се заричам като за последно – повече да не посмея да пиша за нищо.
Та аз вече не помня кога точно съм роден, но се досещам, че вече не ставам.
Но някъде около полунощ някаква никаква такава се отприщва
и се подреждат някакви думички, които ми нашепват, че аз просто
все още шавам.

Обичам животът си и годините нямат никакво друго значение.
Бил съм дете, бил съм млад, бил съм даже с извинение – студент!
Бил съм всичко, което е било нужно за моя курс на обучение,
за да стигна до днешния си, единствен и само мой момент…

Имам всичко, което съдбата ми е дала!
Нямам всичко, което съдбата ми е взела.
Летя със страшна скорост по магистрала
без мантинела…
и без спирачки…

06.12.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

393.2017.92

***

Искам да прегърна времето,
но няма как – някой друг вече го е прегърнал.

Искам да прегърна Любовта,
но няма как – някой друг вече я е прегърнала.

Искам да прегърна Живота,
но няма как! Някой друг вече го е прегърнал.

Искам да прегърна нещо свое…
Май само аз останах непрегърнат…

09.12.2017

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

394.2017.93

***

Понеже стар съм като Пирамидите,
не ме е страх от грях.
Ако искате, може да ме видите.
малко в дясно от от тях.

А времето ражда. И е безкрайно.
Но няма да го видите.
Пирамидите се вечни. Понеже тайно
Времето се бои от Пирамидите.

Времето се изнизва. Часовникът тиктака.
Първо се раждате, после умирате.
Но като тръгнеш към Лондон, по втората пряка,
ще стигнете до пирамидите.

11.12.2017

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

395.2017.94

***

Влача се като някакъв парцал
по земята на дедите си.
Не знам какво съм взел, какво съм дал,
И кой ли го интересува!
Всички броят парите си.

Не е велико да умра глупак.
Не е престижно да живея за насъщния.
Не е препоръчително да си умра и пак
да се родя…
невероятно тъп и същия.

Не се опитвам да разбирам Времето.
Роден съвсем не значи феномен!
Аз елегантно съм си просто част от семето
посято, цъфнало, родило
хората и мен!

Вървя. Край мене всичко май е скапано,
но не съвсем! Освен това съм жив!
Пред мене всичко някак  недодрапано.
Вървя и драпам.
Някак си щастлив…

12.12.2017

***

 

 

 

 

 

396.2017.95

***

ПРЕДИ РОЖДЕСТВО 2017

Безродно е, безсмислено и тъпо.
Край нас е всичко като подигравка.
Забравихме какво ни беше скъпо.
И търкаме картончета от „Лавка“!

Забравихме разпнатия на Кръста.
Не помним за какво го приковаха.
И днес самодоволно мерим ръста
си със тези, дето нагло Го разпнаха…

Животът ни е наниз от простаци
убиващи и Мисъл и Идея.
Но ние с вас сме знаци, просто знаци,
че има Я, и че сме част от Нея!

Пред Рождество сме. Всички чакат нещо.
Да светне! Да изгрее… В същност мръква.
От всякъде ни лъже някой вещо…
И всичко Истинско умира и замлъква…

Животът е безкрайно прост! Се раждаш.
Живееш, гледаш, слушаш и разбираш.
Добавяш нещичко! Не бива да изваждаш!
Обичаш, бачкаш, галиш… и умираш…

…но няма Смърт! Оставаме тук вечно
със малкото, което сме направили.
Добавили сме нейде от далечното.
И нищо Истинско не сме забравили…

15.12.2017

***

 

 

 

 

 

 

 

397.2017.96

***

ПИША СИ СТИХЧЕТА ПОСРЕД НОЩ

Пиша стихчета.
За да не полудея.
Нищо не искам.
Не искам да владея
нито когото, нито каквото.

Просто минавам през Живота,
на който съм осъден.
Нито съм древен, нито съм бъден.
Просто минавам рлез вас и през себе си.

Искам да разбера!
Искам да го напиша!
Искам децата след нас да разберат,
че Човекът все още диша…

Че не е умрял,
Че няма „загубено поколение“!
Имаше поколение на заколение!
Имаше убита една цяла българка история…

Не искам да ми е тъпо!
Човешкият живот е практика, а не теория!
Всички се раждаме веднъж и умираме веднъж!
Между това сме Жена или Мъж!

Между това сме това, което ни има.

Или ни няма…

15.12.2017

***

 

 

 

 

398.2017.97

***

БЪЛГАРИЯ ДНЕС

България се управлява от някаква тайна!
Путин, Борисов, Решетников, Корни.
Що ли не им ебем путката майна
и да се върнем по пътя ни нанагорни?

Пак да се катерим по собствената си история,
при онези, които са умирали зарад нази,
а не да сме хора – втора категория
между комунистическите ни врази!

Животът е тайнство, но той не е тайна!
Животът не е разпределяне на продоволствие!
И как да не им ебем путката майна
на идиотите, отнели ни единственото удоволствие!

Удоволствието да сме живи!
Удоволствието да раждаме!
да творим!
Удоволствието да се обаждаме!
Удоволствието да ни има,
Да мислим като за последно,
Да не ни интересува дали сме мнозина
Дали сме трима,
или един!

Важното е да ни има!

И нека Путин, Корнелия, Решетников, Баце,
да ни лъжат чрез някаква тяхна си тайна.
Тяхната тайна е просто кламбаце!
Ебал съм им путката майна!

Аз си кретам по тясната пътечка.
Нещо пиша, по-много задрасквам.
В моя живот отдавна няма утечка!
Разказвам задрасквайки, просто разказвам.

Живеем задрасквайки се!
Страхотен Живот!
Смаляваме се израствайки!
Тъпи сме и ни е гот!

Даваме глас на идиоти,
от които ни е срам.
Непрекъснато се лъжем,
че ние не сме там,
Че там са някакви други,
и пред огледалото не е нашия лик…
Но пред огледалото е празно.
Само ние си мием зъбите.
Не смеем да се погледнем.
Щото е заразно.
В гората пак растат гъбите,
и нищо на този свят не е напразно!

Да, живеем задрасквайки себе си.
Защото се мразим!
Защото сме влюбени в човечеството,
но ненавиждаме Човека!
Защото страхотно се пазим
да не се влюбим в себе си!
Защото ни е страх да се обичаме.
Животът, ако забелязвате, е безкрайно умен.
Той ни оставя да се лашкаме вътре в себе си,
давайки ни шанс да се намерим…

Но човекът е малоумен,
и се самоотминава уж без да знае,
уж без да предполага,
уж без да поплаче поне малко
над собственото си безсилие
да е щастлив!

Само да попитам –
мога ли да поплача с вас
на глас?

Е те точно такво до днес не бях писал.
Не знам има ли смисъл…

16.12.2017

 

 

 

 

 

 

 

399.2017.98

***

ВОНЕЩА ВОДА

Нищо не може да ме измести от пътя,
тръгнал от село Вонеща Вода.
На пътя има табела. Пише:
Или вървиш, или да!

Няма комунисти,
няма чекисти,няма идиоти.
Има здрави селяни, казващи –
Ние ще си варим ракия!,
или някого ще убия,
ако стоката даде фира!

Обичам това село!
Обичам тези хора, и съм в грях.
Всички те са мой скъп спомен.
Дано съм достоен
да съм част от тях…

17.12.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2018

 

 

 

 

 

400.2018.1

***

ЖИВОТ МЕЖДУ СЛЪНЦА!

Живея си като на остров.
И пиша ви като от там.
Човек, за да напише нещо
не трябва да е сам!

И да е влюбен в всички други
от този сбъркан мизансцен –
приятели, жени, съпруги,
дори и някой в мен!

Да пише песни, пие бира,
да вярва, че е феномен,
дори когато го разбира,
че си е най-обикновен!

Така живея. Го разбирам.
Приятели, жена, деца…
Най-вероятно – ще умирам…
Но днес живея сред слънца!

12.01.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

401.2018.2

***

Животът е смирен и тих.
Прилича ми на поражение.
Съзирам нейде в него стих.
И влизам във сражение.

Стихът не иска да убива!
Стихът е нещо нежно!
На мен съвсем не ми отива.
Признавам си надлежно.

Но го преследвам цял живот
и сам не знам защо –
със него ми е много гот!
Това е мойто „ТО„!

18.01.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

402.2018.3

***

РЕЦИДИВ

Ту някой каже нещо,
ту друг го премълчи.
Студено. И горещо.
И втренчени очи.

Си като в гъста манджа,
(край тебе всичко ври…
или се вкоченясвай,
или се досвари…

Аз гледам двете длани
на двете си ръце…
и вътре в тях е сбрано
моето сърце.

Не знам къде живея.
Не знам дали съм жив.
Ту пиша, плача, пея …
съм вечен рецидив!

22.01.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

403.2018.4

***

Велико е да си велик
сред стадо от говеда.
На вси говеда да си лик,
и всяко в Теб да се огледа.

Говедо от съветски сой!
Хем стреля, хем убива.
С две думи – просто то е Той,
а ти си гнила слива!

Говедото върви напред.
Богато и рогато.
Ти просто си ненужна вред
където и когато!

Говедото. До него аз.
Безсмисленост в безвреме.
Живот, година, месец, час…
На никой не му дреме…

23.01.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

404.2018.5

***

България за мен е много просто нещо.
Да си вървя спокойно, без да тичам,
студено зиме, лятото – горещо,
но аз да си вървя и да обичам!

Да съм сред татко, майка, братя, братовчеди
да кретам шест години след сестра си,
да ги обърквам – живи със умрели,
и кротко да посрещам старостта си.

В съня си да се връщам по реките,
които газил съм със въдица в ръката,
полянките със ягоди, Жените…
Селцето, Трявна, Боже – Планината!

България за мен е просто нещо.
Това съм аз. Без никаква вина
че съм роден! Съм жив! И е горещо!
Или студено!

Тя ни е една.

30.01.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

405.2018.6

***

Е, все още съм жив!
Крив и неудобен,
себеподобен,
се влача напред!

Не съм наред …

После всичко изчезна.
Просто умрях.
Бездна.
Пълна със прах.

Животът отмина.
Като стар автобус.
Пасажер май че бях…
Пропътувах си времето.
Със страх или без страх…

но бях!

31.01.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

406.2018.7

***

Вървим си ние.
Значителните.
Незначителните се въргалят  край нас.
Ние никога не умираме.
Значителните!
Незначителните умират вместо нас.

Какво сме ние – значителните?
Назначените да бъдат на власт!
Какво са те – незначителните?
Просто баласт!

Но в тази игра мизите
винаги зависят от тях.
Те ни бачкат мангизите.
Ние се спукваме от смях!

Ние им фалираме банките,
ние им прибираме акцизите,
ние им таковаме мамките
ние им сътворяваме кризите,
ние ги държим на кучето в ауспуха
и не им позволяваме да дишат!

Те са нещастници на пробация!
И не забравяйте –
всеки ден трябва
да се разпишат…

01.02.2018

 

 

 

 

 

 

407.2018.8

***

БЪЛГАРОПОДОБНО

Писна ми от простотии! Искам на самотен остров!
И плажовете да са чисти. Дори не искам Костов.
Не искам Тошовски помии. Съвсем не искам Баце.
Не ща народните носии! Нито „иван“ да се кламбаце!

Как писна ми от простотии! Да ме ебава някой КОЙ!
Да спра от всичко да се крия. Да съм готов за кървав бой!
Да спра да бъда сляп. Да виждам. Да спра да бъда кърт.
Да почна да ги ненавиждам!  Да съм готов за смърт.

Да спра да се съобразявам със всеки срещнат идиот!
Да искам бъдеще. И да го купя с цената на един живот.
Ми нямам друго. И без друго сме смачкани. Като народ.
Е губил българинът всичко! Освен сърце, земя и род!

Сърце, земя и род. Това е. Това сме, хора, аз и ти!
А ако и това загубим, ще кажем – Бог да ни прости!
Часовникът тик-така ядно край българската простотия!
и време е да се запитаме –аз българин ли съм, или от Тия?

Часовникът тик-така ядно. Ний храбро пийваме ракия.
Животът ни полека свършва в бездънна простотия.
А иначе, сме хора умни и пълни с интелект…
Но се оказахме глупаци. По Кремълски проект!

От българин руснак не става!
Това е безусловно.
Това, бездруго означава,
Българоподобно!

08.02.2018

 

 

 

 

 

 

 

408.2018.9

***

Здравей, ти Руско робство!
как чаках та – ни знайш!
Ми бех си неуправен.
Ма ти ша ма упрайш!

Ни ще Маруся джендър.
Маруся иска х*й!
Макар, че тук забрайхме
какво пък беше туй.

Тук „х*й“ пиян е вечно.
И друсан при това.
И всякаква човечност
пълзи едва – едва.

Животът е декори
на ужасяващ филм.
Зад него няма никой!
Зад него мъртво спим!

Тук всичко е да мреме!
Преди да се родим.
На мен това ми дреме!
Аз искам да вървим!

Проклета е Русия –
нераждаща утроба!
Крачите към нея
са крачките към гроба!?

08.02.2018

 

 

409.2018.10

ДЕСЕТ МАЛКИ БЪЛГАРЧЕТА…

Десет малки българчета искат
да направят от България държава.
Първото увисна на бесилото!
Но деветте остават!

Девет малки българчета искат
да измъкнат България от гьола.
Убиха го и второто.
На връх Балкана. В гръб. На Вола!

Осем малки българчета
живота продължават.
Едно разцепиха със брадва
Но седемте остават…

Седем малки българчета.
Нахъсани и млади.
Не искат да се дават,
ала едно убиха.
Боянските ливади…

Шест малки българчета
остават след което.
Но следващото го убиха
със джет в морето…

Пет малки българчета
не искат да се давят.
Едно уби го Тошо Тошев.
но четири остават!

Четири малки българчета!
И милион ченгета.
И хоп, останаха ни трички
на жълтите павета.

Три малки българчета.
Във фейсбука. На живо.
Говорят си на лични.
„Ти още ли си живо?“.

До болка неприлично…

11.02.2018

 

 

 

 

 

 

 

410.2018.11

Трябва да лягам.
Животът кърви.
всичко е някъде скрито,
нали?

Нищо не знаем.
Животът е скрит.
Даден е под наем!
На един хибрид!

Пия си бирата!
Ми дреме на каквото!
Идиотите си отиват!
Остава Животът!

19.02.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

411.2018.12

Всяка нощ
в главата ми тъпа,
търсеща нещо светло
в безпросветния мрак,
чува се само:

„Тик – так, тик – так…“

Тик-такът е безчовечен!
Тик-такът е вечен,
а човекът минава край него.

 

Много ми е смешно и тъжно
за човешкото его…

18.02.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

412.2018.13

Животът е нещо безумно красиво
за да го пуснем по улея.
В живота ни, разберете, всичко е живо,
за да го отнемем на другия!

Животът е нещо еднократно и лично
прелитащо за секунди край нас!
Само идиотът гледа безразлично
на Времето, в което има глас!

Животът е нещо безумно красиво!
Влюбен съм, от както се родих!
В живота ни, приятели, всичко е живо,
и в него със кеф пак бил бих!

Но всичко отминава!
Жестоки, секундите
ни режат крилцата. И… падаме.
Животът е точен!
Или ставаме, или не ставаме,
или просто през Времето страдаме…

Животът е вечен!
Човекът е срочен!
И трябва някак един в друг
да се вместим…

19.02.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

413.2018.14

Аз си вървя през живота.
Не търся нищо друго, освен себе си.
Разминах се с парите, с имота…
но не се разминах с живота си!

Но това е с всички хора!
Да се търсиш – не значи да се намериш!?
Животът е точно това!
Колкото и да се звериш!

20.02.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

414.2018.15

Някаква си стринка
Казвала се Гинка.
Но не била от ТЕЗ!
ГЕРБ не я познава!
Нито пък БеСеПе!
Питам се тогава –
Тя от къде дойде?

Може би я спусна
Путин с парашутка
Ша зема да са друсна!
Щото съм Капутка!
Наливам си ракия!
Нарязвам си мезе!
И Гинка е от Тия!
И Гинка ни превзе…

Мен всички ме превземат!
Защот съм идиот!
Не дават. Само вземат!
На мен си ми е гот!
Дори не протестирам.
Предал съм се съвсем!
Сера, пера, простирам!
Дори не съм серсем!

Какво да ви добавя
във този монолог?
Да! Да не го забравя!

Май вече няма Бог!..

25.02.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

415.2018.16

Светът гори.
Всяка вечер за последно.

„Едно, две, три –
мога ли да го прогледна?“-
ме питат внучките ми
на игра.
Родени вчера,
или днес…

Триглавата ламя е техен интерес,
необходима приказка,
но не последна.
-Как искам да прогледна!
Ми казват Те…

-Аз трябва да прогледна!-
Ми казват Те

А аз,
потънал във бездънната си бездна,
не мога да им кажа:

-Животът ми е скрап!
И аз съм сляп…
Аз също трябва да прогледна!

Бих искал с вас!..

04.03.20

 

 

 

 

 

416.2018.17

Зимата, по вековна и повтаряща се традиция си отива.
Пъпките на дърветата тръпнат в очакване на Нещо!
Земята се върти, хората са все още върху нея, и Тя все още е жива.
Земята ни все още е щастлива!

На този свят му трябва красота! И тя идва!
Първо топла, после – гореща!
Всеки от нас има собствена, интимна среща
с този свят! Еднократна! Понякога и много кратка.

Всичко идва и си отива!
В този свят няма омраза, освен между човеците!
Но и тя е кратка! Като между вълните,
които идват и изчезват
Във вечността между тях.

За нас тази вечност е само миг!
Да погалим Времето!
То също да ни погали!
Да се обичахме до полуда!
Веднъж.
И втори път – едва ли!

Поне нафрашкаме всеки миг с идея за Надежда!
Да раждаме нещо!
Песен, стих, да дишаме с Живота!..
да сме тревожни, шумни, тихи…
велико е, изглежда…

Но да приключвам.
Отива си от нас поредната ни зима.
Настъпва Пролет! Няма мърдане!
И в тази Пролет все още ни има!
Пазете лятото и Есента!
И следващата зима!

За да ни има!

09.03.2018

417.2018.18

ЖИВОТЪТ СКРИВА…

България не е държава за продаване!
Прогизнала е от сълзи, глад и мрънкане!
Макар, че цял живот е на доизживяване,
тя носи спомена!
От тук-нататък – дрънкане
на празни думи в празна тенекия!

България не е израждане на времето
от най-сабахлямта – до икиндия!
България е Майка, носеща си бремето!
България сме ние! Не е тия
откраднали живота на бащите ни,
откраднали имота ни
и Бог!
Откраднали децата ни!
Мечтите ни…

Разбирам цялото безсмислие на думите
затворени в интелигентната ми клетка.
Интелигентността е нашата човешка сметка,
която трябва да платим…

И си я плащаме!
Защото сме виновни!
Че сме такива.
Не сме простаци, и не сме от тях!
Животът скрива
във диплите си простотия, срам и грях,
че сме различни, че не сме от тях…
Животът скрива.

И си отива
Животът, който славя…
Живеем в грях.
Живеещият в грях все нещо скрива.
Какъв съм днес!
Какъв ли вчера бях!
Отивам си…

Животът скрива!
Но не забравя…

10.03.2018

 

 

 

 

418.2018.19

Си мисля някъде на прага –
къде живях, кога живях,
кое от всичко ми приляга,
аз бях ли, или пък не бях?
Кое е Истина, какво ме стяга,
какво е да не си във грях?
Какво е да си жив, за Бога!
Какво е да не си от Тях?

Да имаш собствена пътечка,
и да се бориш да си там!
Да вярваш!
Да си горд!
Да знаеш!
Изобщо без да те е срам!
Да имаш своите Балкани
Родопа! Добруджа!… не знам!

Морето, Пирин са осрани.
От сънародниците там.
Живея и не се предавам.
Там някъде съвсем на прага.
Не ми приляга!
Не, не ми приляга!

16.03.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

419.2018.20

Отмина ме червената вода.
И ръкопляскащата ме отмина.
Отмина ме рубинена звезда…
Но любовта не ме отмина!

До всеки покрай себе си се спрях.
Животът е убийствена лавина
от сълзи, от любов, от страх, от грях…
Животът ми не ме отмина!

Така полека-лека остарях,
вървейки от година във година.
И все съм си такъв, какъвто бях.
Човекът, който нищо не отмина…

17.03.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

420.2018.21

Когато дойде мисъл – се стъписвам!
Та кой съм аз, та мен да посети?
Но винаги прилежно я записвам.
Да можеш да я прочетеш и ти…

Тя, мисълта, добива своя смисъл
не в този, който някак я създал,
не даже в този, който я написал,
а в този, който я разбрал!

И за това стоя по нощите с радара
прихващащ мислите прелитащи край мен,
записвам ги, добавям свойта вяра,
че върша нещо, за което съм роден.

20.03.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

422.2018.23

Животът винаги изтиква
отпред – я някой политик,
я тиква…

Сме винаги на нож със политика!
Но с тиквата се свиква…

23.03.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

423.2018.24

Нощ на магии!
Сменя се времето!
Това и Бог не го е правил!

Мисля си.
Като съм си пръскал семето…
(ама вече съм го забравил),
какво съм правил?

Ами , живял съм.
Не съм правил сметки!
Нито в рубли, нито в петилетки!

Живял съм!
Напук на всички,
И съм жив и до днес!
Това си е личен прогрес!

25.03.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

424.2018.25

Жена ми не прочита мои стихове.
Минава покрай тях като дете.
Не я интересуват празни думи.
Тя просто мен не ще да ме чете.

Не и е нужна тази бутафория
която аз създавам като змей.
Животът е разстреляна история,
в която някой трябва да живей!

И остаряваме донякъде еднакво.
И дразним се, защото сме такива.
Тя е родила! Знае! Аз съм сляп…
Животът просто си отива…

27.03.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

425.2018.26

Животът е това. Което.
Единственото, дето имаш.
Боже, колко е прост и истински светът около нас!

И ние, живите в него – също!
Всеки от нас има нещо. Перо, четка, глас…
което в Живота ни връща!

И колко е страшно да живееш без тях –
тези, които в същност са те създали!
Когато всичко човешко е грях,
и животът ти изтича между канибали…

Вървя си. И мисля. Че съм отговорен.
За всичко, през което се ръшкам!
Аз съм случайно. Утре някоя клапа…
И пак ще имам да връщам!

29.03.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

426.2018.27

НЕ СЪМ ПОЕТ

Не съм поет.
Думите, летящи там някъде на времето в безкрая,
аз свалям между мен и теб.
Не зная Бога ми защо – не зная.

Не съм поет.
Аз съм проклет и прокълнат да връщам всички на Земята,
до мен, до другия, до теб.
А между нас Земята ни се мята.

Не съм поет.
Съм влюбен. Във всичко случващо се някъде във времето.
Съм влюбен в себе си. Съм влюбен в теб.
Това е Щастието. Не е Бремето!

Не съм поет!
Не бях, не съм, не искам и да бъда, макар че мъча нощите със думи.
Бе страшно удоволствие да бъда част от теб!
Не те познавам. Но и ти си помежду ми…

Не съм поет!

01.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

427.2018.28

ВИТАЛНОСТ

А на такива като мен не им се спи.
Те вечно чакат още нещо от Безкрая.
Безкраят, като вечен феномен
им казва много простичко – „Не зная!“

В нощта се раждат хиляди неща –
кошмари, мисли, спомени, въпроси,
и аз съм тука.“ Ща или не ща?“.
С въпроса вечен – „Кой си? И защо си?“.

Седемдесет и трета пролет е! Край мен
се ражда пак Животът! Цял във бяло!
Не аз! Животът ми е феномен
в което аз съм нещо оцеляло!

А на такива като мен не им се спи!
Тиктака покрай нас Животът. Бясно!
В Живота сме и аз, и той, и ти…
И нищо, слава Богу, не е ясно…

03.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

429.2018.30

А в същност – искам да съм много лиричен!
Интелектуален, възвишен и някак различен,
но се смесвам със стадото. Просто там съм роден.
И преживям си сламата. Ден подир ден.

Сам избирам съдбата си. Сам си вземам решение.
Сам изберам  водач. Сам избирам палача,
който ще ме пренесе в жертвоприношение!
Освен за себе си, за никой друг нищо не знача!

Крача си по моята пътека потропващ с моите копита,
никой не може да ме замести, а аз и не го искам.
Животът е ужасен и безсмислен, но никой не ме пита.
Всички простотии – отминавам!
Но истинатая стискам!

05.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

430.2018.31

Не ме интересува кой как ще ме осъди.
Живея сред присъди всеки ден.
Но кой ще съди тези, раздаващи присъди
на теб и мен?

05.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

431.2018.32

Разпънахме Спасителя.

Всички Спасители ги разпъват!
Не ставайте Спасители, моля ви!
Спасителите ни спъват!
Вижте свраките, гаргите –
тях никой не ги спасява.
Свраките и гаргите се увеличават.
Човеците намаляват!

Животът е блато. Тресавище.
Всеки потъва там в Нищото.
Протегнати ръце търсят  Спасителя.
Но той не е на игрището!
Елиминирали сме го!
Като всеки и всичко поискало да ни спаси…!

Разпнахме Спасителя!
Той възкръсна
Сега разпъваме себе си.
Но ние няма да възкръснем…

07.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

432.2018.33

Дописа ми се стих. Дори да е бездарен.
Признавам си – не бих. Но се задушавам.
На всяка своя глупост сам съм си благодарен.
Доказвам, че съм жив!  Все още някак шавам.

Това не е поезия. Това е просто болка.
Изригваща от вените, в които спят дедите ми.
Кръв, смърт, войни, амнезия, нова обиколка,
и пак съм там, където, мъртви са мечтите ми.

И в кръговрата гаден на вечното ни време
къде сме ние, питам се, защо сме се родили?
Кое е Вяра, Истина, на кой за нас му дреме?
Единственият свят населеун със дебили!

14.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

433.2018.34

На крак, о, партии презрени!
На крак, о, роби на Москва!
Продажници добре платени!
Да доунищожим света!

В лъжи, измами, подлост, кръв
виреете от памтивека.
И вечен враг, мишена, стръв
остава си за вас Човека!

Дерзай ти, армия кретени
на зинала бездънна паст,
до шия в кървавочервени
съдби, пари, имот и власт…

На крак! Убийте го Човека!
Врагът на вашия регрес!
Да няма вчера. Нито утре!
Да бъде вече само днес…

Да бъдат само роб до роба,
червен продажник до кретен,
простак в потури чиста проба…

Да бъдат… но ще е без мен!

17.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

434.2018.35

И тихичко се кротваме в колибката
в която нямането никога не свършва.
Не сме ни златото, ни рибката,
която някому желания извършва.

Денят се трупа върху всеки следващ ден
като листа, които капят от дървото.
Комедията е, че вече съм роден
и съм намесен в този следващ ден защото.

А там, в колибката ни, нямането вечно
не свършва. Казвам! Няма и да свърши!
Страхотно е да бъдеш феномен
не знаещ днес какъв е ден,
а и какви ги вършиш…

Красиво е да бъдеш идиот!
Започващ с теб и свършващ също там!
Не знам за вас. На мен не ми е гот
Да съм това. И абсолютно сам…

И тихичко се кротваме в колибката,
в която нямането винаги извира…
Мечти? Рибарят? Мрежата? И рибката…
Която само нямане сервира…

19.04.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

435.2018.36

Животът е неовършана нива.
Не си я ти засял. Но трябва да я жънеш.
Пропуснеш ли – напразно си живял!
Животът съхне. После си отива…

Повтаря се! Това! Като урок!
Край теб растат неща от преди тебе!
И всичко е в нещастния ти срок!
Каквото иска – то оно си требе!

И пиеш после бира в единок!
Въртят се мисли – като на рулетка.
В един момент те ръшва Онзи срок!
Остава неплатената ти  сметка…

02.05.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

436.2018.37

Коя ли нощ и мен ще ме отвее
тъй, както птиците – на юг.
Ще продължавам да се рея…
Но нейде другаде. Не тук.

Не ще ви липсвам. Аз съм Нищото,
поставящо ви прост въпрос ,
който трябва до разнищите –

ЧОВЕК ЛИ СИ, ИЛИ СИ ПРОСТ!

03.05.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

437.2018.38

Легнах си, заспах, и се събудих.
В някакъв повтарящ се кошмар.
Гонех някой, някъде се губих,
идиот удари ми шамар…

В мозъкът ми страшно се разбъркаха
кой, защо, кога, къде, какво…
някакви надежди плахи пърхаха
че ще оживея в този скапан сън…

Героично продължих нататък.
В сънищата съм страхотно печен!
И на будно Разумът е кратък!
Но кошмарът – вечен!

18.05.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

438.2018.39

Безсънни са ми тези нощи.
На месец май.
А знам и още.
Че няма край…

И смуча бира с тъпа вяра,
че срещу мене пак са всички,
които в тези майски нощи…
покрай треперещи свещи.

Животът се върти нататък,
за някои бе твърде кратък.
За мен – не ме интересува.
Стоя на бара в тези нощи

 

В мен нещо истинско изгаря.
И всеки ден, и още, още…
И се повтаря и повтаря…
Майски нощи…

25.05.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

439.2018.40

КОГАТО ДОЙДЕ ЕТО ТОЗИ ЧАС…

Когато дойде ето този час
посред нощта, ми се приписва стих.
Аз инак съм невзрачен, скромен тих,
докато дойде ето този час,
във който изведнъж ми идва стих…

Повярвайте, във друг час – аз не бих.

Разтваря се вселената пред мен
като жена очакваща любов,
като дете пред своя Супермен…
а аз, признавам си, съвсем не съм готов,
но хвърлям се във бездната пред мен…

Повярвайте, във друг час аз не бих…

А в бездната е фрашкано с живот
на мъртви, живи, още неродени,
със смърт, с любов, със търсене на брод,
на мост, на допир някакъв! Със мен,
дори написвам нещо като стих…

Повярвайте, във друг час – аз не бих.

А след това за малко си отивам.
Макар и бавно, някак си заспивам,
Прегръща бездната тревожната ми мисъл,
на сутринта не помня, че съм писал…
Не знам защо да споделя реших.

Повярвайте, във друг час аз не бих…

02:06 часа, 27.06.2018

 

 

 

 

 

 

440.2018.41

МЕЧТАЯ ДА СЪМ ТЪП!

И чалгата да бъде музика в ушите ми.
Да бъда пълна скръб!
Да мрат овци, свине, добитък,
А покрай тях и дните ми
да са апокалипсисът на моя дневен род!.
Да знам, че съм последен!
Да се гръмна!
И по пътечката си твърде, твърде стръмна
да не натрупвам мисли и идеи
за някакви си времена не идващи!

МЕЧТАЯ ДА СЪМ ТЪП!

И тъпотата, като пъпна връв
да ме държи на педя разстояние
от мен, и от родилата ме кръв…
Не съм на нищо древно достояние…

МЕЧТАЯ ДА СЪМ ТЪП!

Съдбата хич не ме е пощадила!
Животът, извинете, ми е скъп,
и вярата в Живота ми е мила!

МЕЧТАЯ ДА СЪМ ТЪП!

За да съм прав!
В Живота само тъпите са прави!

МЕЧТАЯ ДА СЪМ ТЪП.

За да заспя.
В Живота само тъпите заспиват

Как страшно е да бъдеш нещо живо,

което всички искат да убиват…

01.07.2018

 

 

 

 

 

 

441.2018.42

Да се завърнеш пак на  Позитано
когато Партията ти съвсем изгнило гасне,
и всяка нощ в червена смрад обляна
да лъжеш, че си „Партия“ все още,
да си играеш пак с Живот, Съдби и Хора,
които от ръката ти умряха,
да лъжеш, да крадеш, и без умора
да им отнемаш бъдеще и стряха…

Да те посрещне Дърева на прага
и сложил чело на челичното ѝ рамо,
като един безсмислен комуняга
да промълвѝш: „О, Партийо! О, Мамо!“
Смирено върнал се пак там, на Позитано,
последна твоя пристан и заслона,
не пука ти, че всичко е осрано,
но ти си там – до Дърева, на клона!
Да дойдеш тук, за да предложиш своя задник,
и „Партията“ да не те отмина!…

Надежди тъжни на безсмислен сранник
продал баща, и майка,  и родина!

02.07.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

442.2018.43

Пак у Шопско, дръта нощ е,
Вуте бара Пена.
Вуте, цел надръвен, в мощ е,
Пена е засмена!

Яз на туй Живот му викам,
оти се тръкаля!
Ту кам Пена, те кам Вуте,
та чак до сабаля…

04.07.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

443.2018.44

СПЕШНО  НИ ТРЯБВАТ ЧИСТАЧИ!

Когато поредната нощ ме докара до тук –
почти два през нощта, но без пет,
продължавам да пиша – на всичко на пук,
а даже не съм и поет.

И какво ли ми пука! Нямам с никой дослук.
Драпам нейде си, ровя се в мисли.
Пиша нещо. А край мене боклук до боклук…
Някой трябва да чисти…

Всяка нощ е това. Няма ред, няма брой,
простотия до шията, значи!
Огледах се! Всички спят. Няма друг! Няма кой!
А спешно ни трябват Чистачи!

06.07.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

444.2018.45

Да ти се случи нещо хубаво!
Зад теб да е твоята история,
пред теб да е твоето бъдеще!
Кръстовището,
което трябва да преминеш!

Животът, щеш или не щеш,
е кръстовище след кръстовище,
светофари, които не виждаш –
жълто, зелено, жълто, червено,
жълто…

И черно!

Черно в очите, черно в ума, черно навсякъде…
Почукваш с бялото бастунче,
търсейки ръба на тротоара,
пълен с вяра,
че някой ще ти подаде ръка
и ще те преведе през светофара
до отсреща…
До другия бряг.

На отсамния да остане една тъжна история!

А на отсрещния да те чака бъдещето!
В което си зрящ…
На практика!
Не на теория!
Тъжно, нали?

Слепите сме ние.
всичко ни боли, идва ни да вием,
но сме горди!

Почукваме с бастунчетата
бели
по тротуарите,
и чакаме все някой да ни преведе
през светофарите…

Искаме да сме равни със светците!
Ние, слепците…

11.07.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

445.2018.46

По пътечката
към последните няколко крачки от Живота
Те са толкова от деня на раждането.
Винаги са толкова!
Няколко…
Цял живот го правим,
с вярата, че са няколко!
Че са си наши!
И това е така!
Докато станат николко…

25.07.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

446.2018.47

ПРАХТА МЕЖДУ ПРЪСТИТЕ НА КРАКАТА!

Всичко около мен е винаги някакво!
Децата ми, жена ми, внучките!
Само аз съм някакво никакво
ровещо се между бучките
пръст.

А земята е наистина плоска!
Измерва се със крачки, със аршин.
Умираш, преди да достигнеш края.
А край няма, защото е един –
пръст!

Мога да пиша! Владея думите!
Но не владея времето между тях!
Спомням си първите крачки по друмите
и между пръстите жълтата прах…
Между тях!

Това бе отдавна. Ви мъча със спомени
от завинаги изчезнал живот.
Говоря за някога. Говоря за Трявна.
за прахта между пръстите! Колко  гот!
Между тях!

Не можете да стъпите в моите тръпки.
Вятърът отвя прахта  между пръстите.
Отдавна асфалтираха моите стъпки
отдавна съм в пръстта под тях…
Бях!

26.07.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

447.2018.48

DUM SPIRO SPERO!*

Животът е като разорана преди тебе нива,
върху която е паднал проливният дъжд!
Роден си сред нея! И ти, мушичка жива,
трябва да я прегазиш! Само веднъж!

Всичко е кал. От тук, до Подуене!
Да плачеш ли, или да се смееш?
Но това е Животът! И без никакво маене,
си длъжен да го засееш!

Да правиш лехички, да кòпаш с мотичката,
да скубеш плевели, да сàдиш пиперо,
да теглиш на всичките майната всичката…
Защото, извинете: „Dum spiro spero!“.

Нищо не свършва с нас, приятели!
Нито калта пък започва от нас!
Но можем от калта да направим глина,
да станем Ваятели на бъдещето,
да създадем пак и пак себе си
по Онзи образ и подобие,
който сме загубили!

Макар, че лично аз
за нищичко не ставам,
Но заради вас,
докато съм жив –
ще се надявам!

27.07.2018

***

*DUM SPIRO SPERO! – докато дишам се надявам!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

448.2018.49

Джендъри ма гонят, мамо,
Джендъри ма стигат.
Полът конституционен
искат да задигат!

И какво ша прая само
кат ми земат Пола?
Гол ли ша са чипкам, мамо,
или ша съм гола?

Ша са женя, ша са мъжа
или ша си трая?
Ох, без мойта простотия
кво ли щех да прая!!!

Осем у червена тога*
го спасиа Пола
Да ги хвалиме до Бога!
Ногу ви са мола!

Да са чипкам пак ша мога
традиционално!
А за Джендърите, мамо,
ич не ми е жално!!!

27.07.2018
***
* – осем конституционни съдии определиха Инстамбулската конвенция за противоконституционна!

 

 

 

 

 

 

 

 

449.2018.50

Вървя си през годините. И нямам избор.
Край мене – изроди. До гроб червени.
Родил съм се. Вървя.
И търся извор.
Такъв, естествен, истински…
И без олигофрени!

Аз знам, че никой не обръща никакво внимание
на писаното в тъжните ми нощи.
А аз вървя, със всичките съмнения,
съмненията съм си ги приел отдавна,
и знам – че колкото да пиша, има още,
които чакат в нощните ми бдения…

Аз знам, че никой не обръща никакво внимание
на писаното в тъжните ми нощи.
А нощите ми винаги са тъжни.
Понеже трябва нейде да отивам.
Да укротявам мислите човешки
и да заспивам! Някак да заспивам!

Така си крача през годините. Със Избора
да бъда, или не Човек! Това е То, приятели!
Така във Времето минават век след век.
А аз все чакам!
За да съм Човек!
Аз знам, че никой не обръща никакво внимание…
Но имам още много нощи.

07.08.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

450.2018.51

Неочаквано, но факт!

***

И си лягам, мили приятели!
Писнало ми е да си лягам!
Смачкан, сдъвкан, излишен…
Но утре пак трябва да ставам!

Животът ми цял живот се разплисква в краката ми
като блато пред крякащи жаби.
Това блато беше земята ми!
И през това време аз не бях жаба…

Дали ме е боляло – не питайте!
Четете това, което аз уж наричам стихове.
Бяхме в битка за Живота и за Хляба.
Загубих.

Върху мен се качиха всякакви изроди,
предимно пролетарски,
размиха ме в помията си, аз изчезнах,
като нормален човек в комунизъм!

И си лягам, приятели!
Адски ми писна да изчезвам,и да съм анонимен!
И ще си пиша, каквото ми е писано…
А жабите да си крякат!

Аз съм извън блатото, тъпи леви жаби,
аз съм оттатък…

09.08.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

451.2018.52

Може би комедия,
може би е драма,
но мен и в едното,
и в другото ме няма!

Пиша си написаното,
не да ме интересува
кой ме там харесва,
кой ме люто псува!

Всяка нощ повтарям
снощните си грешки –
разни тъпотии
да превръщам в смешки,

въпреки, понеже
щото и обаче,
докато ги пиша
адски ми се плаче!

И сега забърсвам
тъпите сълзички,
вечно пиша сам
и вечно съм със всички…

11.08.2017

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

452.2018.53

Нощта, започнала отдавна,
преваля.

Не съм добре дошъл във нея,
но я галя.

Въртят се мисли покрай мен.
Подземие.

И всяка мисъл ми изписва:
„ВРЕМЕ Е!“

Човечето съм аз. Уж гледам умно.
Съвремие

То покрай мен изниза се безшумно!
Къде ми е?…

Нощта наистина започна да преваля.
Поредната.

Да галя ли? Не искам да я галя!
Вредната!

14.08.2018

 

 

 

 

 

 

 

453.2018.54

Когато Животът си върви покрай мен –
това го разбирам.
Нощта си е нощ, денят си е ден,
и няма как да ги спирам.

Пътят се вие неуютен и строг,
няма как да го сбъркам.
Казват, че съм подобие на Бог,
но Бог картончета не е търкал!

Всичко, отвсякъде, всякак ме боли!
Понеже съм рàзпнат на кръста.
Защото приличаме на Бог, нали?
Различен ни е ръста…

Бог ни е дал безбройни пособия
чрез които да разберем –
дали сме само негови подобия,
или ще живеем и след като умрем.

Това е! Нямам думи! Страшен съм абдал!
Утре чакам нови! Като на банкомат!
Но да вземеш от него, трябва да си дал!
Иначе си „шах“ и „мат!“

Всичко е във нас, и ние сме във всичко!
Казал го е Левски! Пред своето бесило.
А ние, Божем, всичките, продали всичко мило,
вървим към пропастта, бих казал – подранила…

22.08.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

454.2018.55

Начи, как ми са римува –
ни моем да мръдна!
Нещу вътри ма издува
къто чи ша пръдна.

Но ни бързам. Размишлявам!
Страх май ут завера!
Можи, аку ни  фнимавам,
да съ и пусера!

Всичку значи е въввпрочем
кату ут зависи!
Мислим, гледам, пишем, лайквам,
а Животот вѝси.

Ил да мръднем, ил да пръднем…
А Животот чака!
Накъде накрай че мръднем?
Куче у тричака…

23.08.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

455.2018.56

А иначе животът си върви
като намазана с катран ос на каруца.
Тръгни, поспри, след малко пак тръгни,
макар че нещо в мрака ни скрибуца,
изкачваш, слизаш, тикаш я дори
напред, по пътя, който няма връщане,
пресичаш планини, реки, гори,
докато втръсне, като за повръщане.
Но не, Животът ти не ти е доскучал!
Готов си да живееш още три живота…
Би всичко взел! Дори би малко  дал…

Ала това е от парламентарна квота…

27.08.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

456.2018.57

И всяка нощ завършва с нещо в рима.
Не знам защо.
Да дава има нещо някой,
или да взима?
Не знам!

Не съм от там
и просто проверявам караула.
Тук някой взел!
Там някой дал!
Животът е на нула!
От нулата започва всичко важно!
Ясно е!
Нагоре и надолу!
Малко тясно е!

Велико е да си Творец на всички стойности…
достойности
и недостойности!
На постното
и блажно,
на важното
и маловажното!

Чудесно е да се усещаш част от времето!
Да те боли от всичките неща!
Зримите,
незримите,
и да си част от римите…

28.08.2018

 

 

 

 

 

 

457.2018.58

Ужасно е да разбереш!
Провал!
Не си живял!
В Живота теб те няма!
Там с идиоти пълно е!
Бог дал!
А теб те няма даже
и в кардиограма…

Усещаш, как във мозъка пулсира
онази вена,
дето ще се спраска.
Или сърцето
което неритмично спира,
или, или, иллли…
това „иллли“ те стряска –
Животът иска май
да те опраска…

А някъде навън завършва лятото.
Пак си намерил ябълка, която да обичаш.
По жицата се пак събира ятото,
отлитащо там, дето ти си ничий…
Светът е същия, без никакво съмнение.
И ти се мъчиш също да изглеждаш.
И идва зимата на нашето търпение,
и Пролетта на нашата надежда
и птиците, накацали сега по жиците,
Ще ни се връщат пак по къщите
същите…
А ние ще ги чакаме с усмивка…

Страхотно е да разбереш,
че ти си в същност центъра на всичко!
Опраскал те Животът?
Ще умреш?
Изобщо няма драма!
Няма!
Смъртта?
Сестрата на живота!
За някои Животът свършва с нея.
А някои,
от неизвестна квота,
едва след нея почват да живеят…

29.08.2018.

 

 

 

 

 

458.2018.59

„То, сичко пукрай нас тиче
и сичко са таквоа.
Туй римлянин да гу риче
ша мий тамам приз тоа!

Щот римлянин ни виждам жиф.
ни виждам и нурмален.
На сички Костуф име криф
фживото фиркуален!

То сичко май ни са пиче
там, на газо анален.
и си тиче, и си тиче,
животецот банален…“

Вуте.

29.08.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

459.2018.60

АКО ЗНАЕТЕ…

Ако знаете колко неща ме болят едновременно –
ще ме отпишете.

Ако знаете колко неща ме крепят едновременно –
ще ме запишете.

Ако знаете колко съм сбъркан със времето –
ще ме отпишете.

Ако знаете колко съм вътре във Времето –
ще ме запишете.

Ако знаете колко съм тъжен и сам –
ще ме отпишете.

Ако знаете, че и вие сте заедно с мен там –
ще ме запишете.

Ако знаете, че искам да ви погаля, но вие не искате –
ще ме отпишете.

Но ако ви погаля ,въпреки че вие не искате –
ще ме запишете!

03.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

460.2018.61

Всичко живо се кандилка
като в понеделник.

Всичко живо изтрезнява,
като за у вторник.

Всичко живо пие хапче,
като за у сряда.

У четвъртък, всичко живо
хич не му се сяда.

В петък всичко живо знае –
седмицата свърши!

В събота, неделя – чалга.
Бира и ракия!

Във неделя е невралга!
Где ли да се скрия?

Как и где ли да се скрия?
Всичко е финално.
Как, къде ли да се скрия?

Всичко е фронтално…

И ме стреля, ме убива.
Някак си фатално.

Но аз съм жив, и пиша тука,
и хич не ми и пука,

че тук, даге, насред фейсбука
щял да ме ме опука!

03.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

461.2018.62

Разбира се, че може да ме гръмнат,
разбира се, че много ме е страх.
но някога, далеч, когато тръгнах,
аз простичко разбрах – не съм от тях!

Живеех си живота без добавки,
подправки, бонуси и всякаква лигня.
Понякога разкостен на съставки…
Незнайно как, но ето, оцелях!

Не се оплаквам. И не се гордея.
Е много трудно да не бъдеш идиот!
Аз исках всичко в себе си да слея…
Идеята не беше никак гот.

Навярно като малък бил съм умен!
Не помня вече. Днес съм оглупял.
И внучките ми, сред купона шумен
наричат ме със обич „Дядо Бял!“

Та да се върна. Може да ме гръмнат.
Защото съм си все какъвто бях!
Отивам си такъв, какъвто тръгнах
и нито миг не бях един от тях!

05.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

462.2018.63

Живял съм толкова дълго,
толкова смешно,
толкова праведно,
толкова грешно,
толкова шарено,
толкова сиво,
толкова плътно,
понякога безпътно,
толкова галено,
толкова красиво,
толкова някакво,
толкова никакво,
толкова с някого,
толкова сам,
колкото оттатъка,
толкова отсам,
толкова с имане
три пъти повече с нямане,
понякога алкохолно,
никога охолно,
понякога тъжно,
да, много тъжно,
а понякога весело,
толкова умно
и толкова глупаво,
толкова толкова,
че ви заявявам –

Ако пишейки това умра –
няма да съжалявам!

06.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

463.2018.64

Запрели сме като магарета на мост!
-Та тоз е прост!
– И аз съм прост!
– И той е прост!
-Сме прост до прост!

И всички безпогрешно знаем знаците,
маркиращи простаците!
Велики сме да разчетем сигналите
на маргиналите,
кой е подкупен,
кой на кой е зет,
кой е залупен
като от бесепето взет…

Но никъде сред панаира шумен
не чухме:

„Спрете!
Тоз е умен!
Да чуем за какво говори!“

Сори!
Глупакът никога не спори!

ГЛУПАКЪТ винаги говори си самичко!
ТО знае всичко!

09.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

464.2018.65

Обичам да съм жив.
Животът е игра,
в която ще участвам
и след като умра!

Не ме разбира никой.
Но се разбирам сам.
дори вас да ви няма,
аз пак ще бъда там!

Ще си играем с думите,
ще ни сърбят петите,
ще ни запират думите
току преди мечтите,

ще се взривява Времето,
а ний ще бъдем там!
Пазете, моля семето!
Не искам да съм сам!!!

10.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

465.2018.66

ДУМИТЕ МИ

Пиша си стихове.
А там май хич не ме бива.
Разхвърлям си думите.
Те някъде отиват.
Не се връщат при мен.
Пътуват във времето.
Няки ги мразят,
други ги целуват.

А на мен ми дреме.
Щото са си мои.
Някои ги търсят.
Някои – намират!
Другите умират!
И спира да им дреме!
Но аз си ги обичам,
Дявол до ме вземе!

10.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

466.2018.67

Се блъскам в някакъв буркан,
затворен от ченгета.
В буркана 9 „робство“, и Балкан,
„Народен съд“, кланета…

Балканджи Йово шета тук,
и някакъв Корчагин.
Над София, съвсем на пук,
върхът е некъв Шпагин.

Бурканецът ми е на винт.
Натяга се от Кремъл.
Ни долар имам, нито кинт,
ни дал съм, нито вземал!

Но съм затворен до живот!
Съдът ми е „Народен“!
И на „народа„ му е гот,
че е народ безроден!

Се блъскам в някакъв буркан
завинтен от „народа“!
Не съм „народ“! Не съм от там!
И сам съм си воевода!

13.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

467.2018.68

Животът е просто игра.
Неминуема.
Съдбата ни някак избра.
За да изгубим!

Животът е някаква идея
в ръце на идиоти!
Нас, Човеците ни няма в нея!
Разумът не работи…

14.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

468.2018.69

ПО ПЪТЕЧКАТА…

Тихо си сипвам последния бърбън…
Следващият е на следващата Коледа.
Вече е септември, есента е надървена,
но светът е прекрасен, защото продължава!

Ябълките капят, изобщо незахапани,
кучета вдигат крак между хората скапани,
всичко си е пак такова, каквото беше лани,
и си вървим под ябълките все още необрани…

както лани… Но Земята е здрава,
всичко в нея се ражда и всичко умира…
Дори последният бърбън!
Последната глътка!

След нея няма нищо!
Никаква врътка…
Но ще ви кажа нещо в този среднощен час!
Това се отнася за мен!

Не и за вас!!!

17.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

469.2018.70

КОГАТО ТЕ УПРАВЛЯВАТ КОМУНОИДИ!

За щастие или за съжаление,
остана ни само Фейсбук.
Той не е книга, която ти намига –
за да останеш – но поне си тук.

За да имаш мнение.
Изгониха ни отвсякъде.
Вече нямаме вестници,
нямаме телевизии,
нямаме нищо,
освен потури и шевици.
чалга
и силиконови цици!

Нямаме История,
нямаме Религия,
нямаме собственост,
нямаме коза, нито крава…
Просто нямаме държава!

Нямаме закони,
нямаме полиция,
нямаме си прокурори…
Нямаме нищо,
което би трябвало да имаме,
ако сме Държава!

България просто не става!

Какво ни остава?

Да пратим децата си
колкото може по-бързо
и по далеч от България,
за която иде реч!

Защото в България всичко е мъртво!
Всичко е сеч!

Освен нас!

Живите Българи!
Казват, че сме малко!
И Левски е бил Един!
И Раковски,
и Ботев,
и Джендо,
и Стамболов…

Народ умира,
само ако сам го пожелае!

Това е..

18.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

471.2018.72

После си легнах…

Животът продължава.

Някой иска да ме купи.
Друг – да ме продава.
Обаче заспах! Невероятно!
В съня си съм едновременно там,
и обратно!
В съня си съм млад!
Много умен!
(когато съм буден, съм белобрад,
и умствено труден!).

После си легнах.

Сънувах, че спя и сънувам…
Всичко покрай мен е тъпо.
Умувам.
Как съм стигнал до днес
без да им…, говорим за мамицата.
Ами въпросът е в границата!
Те смятат, че са безгранични.
Аз – че са тъпи и цинични!

После си легнах.

Животът наистина продължава!
Може да бъде купен само този,
който се продава…

19.09.2018

 

 

 

 

 

 

472.2018.73

В ПУСТИНЯТА

Едногърби,
двугърби,
вървим през Пустинята!
И червената,
и синята!
Камили!
Издържаме на жажда!
Издържаме на глад!
Издържаме на жега!
Издържаме на хлад!
Издържаме на всичко!
На комунисти дори!
Много сме мили!
Кучетата лаят,
а ние си вървим.
Понякога сме будни,
понякога спим.
Вървим!
Пустинята
изгаря ни поединично!
И няма нищо лично!
След нас белеят кости.
В пясъка.
А Вятърът замита Времето
под пясъка!
Разбира се, ще стигнем до оазис,
със палми, със фурми
и сластни негърки!

Но още сме в Пустинята!
Камили!
И нищо друго…

Боже, мили!

20.09.2014

 

 

 

 

 

 

473.2018.74

А ние, българите,
истински сме грешници –
прибрани в одаи и дрешници,
в стрехи, чардаци,
в мъхести дувари,
в любов безмерна
и във изневяри,
се клатим, няма да го крия,
помежду себе си,
и пълна простотия!

„Дали да бъда Българин,
или от Тия?“

Национална драма!

Но драма няма!

Животът ни е като раничката,
която внуците ни носят на гърба си
с телата им като че срастнали…

Ние може да се лутаме във тъмното.

Но внуците ми
вече са порастнали!

21.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

474.2018.75

Когато времето край мен се прибира
по стаи
по тавани,
по квартири,
дори под юргани,
а хората чакат неканени гости,
малко блажно през пости,
прегръдка,
погалване,
споделяне,
чаша ракия,
не крия –
тогава,
си спомням за Булат Окуджава,
и Молитвата му,
която си повтарям всеки ден:

„Господи, и не забравяй за мен!“

22.09.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

475.2018.76

Усещам как потъвам!
Формално – безвъзвратно.
Опитвам се да пиша.
До мен и до обратно…
До теб и до обратно…
До там и до обратно…

Но вече всичко е написано!
Със кръв.
И без обратно…

А ние ходим като слепци през Времето,
защото просто вече сме родени
за цял живот, и някак еднократни…
На кой ли нещо някъде му дреме,
че някой, някакси и някъде написал стих…

Прочетох всичкото до тук…
Не се смирих!

Дори да можех –
пак не бих…

12.03.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

476.2018.77

България прелива от простаци!
Накичени по всичките котерии!
Близнаци!
Разменят си апартаменти!
Капели шменти!
Превърнаха България във шоу рум…
за ВИП клиенти!

А ние, долу, духаме във гайдите
продупчени…
обуваме потурите,
нахлупваме калпаците…
защото точно те такива
обичат ни простаците,
юнаците,
безсмислени за цвят,
за аромат,
за звук,
за знание,
или за книга.
На тях им стигат
потурите,
юнаците,
калпаците,
калтаците,
те слепи са за знаците
оставени ни от дедите някъде по пътя…

България прелива от простаци.
Не е от днес, но днес е много видно!
На мен какво ми пука?
Отечеството свидно –
ще си го гушна
и ще умра до него.
Дано То вземе малко силица от мен,
и продължи!
Простете ми деца!
Простете ми това, което пиша,
но аз съм влюбен в тези нещица
и да, заради тях все още дишам…

Не за простаците,
не за потурите,
не за калпаците,
не за калтаците,
съвсем за друго тичам…

Септември 2018

477.2018.78

И ТАЗИ НОЩ ПРЕВАЛЯ…

И тази нощ преваля.
Навън е тъмно като за последно.
Но времето безшумно се търкаля
там, вътре в себе си, и скоро ще прогледне.
Ще се покаже слънцето,
ще се разпеят птиците,
от „Чистотата“ ще изпразнят шумно кофите,
ще вдигнат шум до Бога учениците
налазили училищния двор,
отново ще започнат катастрофите,
лъжите, кражбите, убийствата, театрото,
измамата, че днеска пак е ден…

Ще бъде зор!

Но ние, свикнали на тази дандания,
ще се делим на „тия“ и „ония“,
ще чакаме да стане икиндия
за да налеем първата ракия,
ще бистрим политика, ще се псуваме,
че нещо недовиждаме или не чуваме,
недоразбираме и недокрайваме,
недопрочитаме и недоназнайваме.
И като хамстери въртим се вътре в себе си,
и чакаме нощта да падне пак,
за да напишем пак туй, дето требе си –
че ето на, и тази нощ преваля…

И вън е мрак!

04.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

478.2018.79

Неусетно и бавно пак се напих.
Един живот  залязва, друг за да изгрее.
В смисъл – пак търся първа дума за стих,
който да не плаче, а да се засмее.

Погледнато, фатално – нищо не се случи.
И този ден потъна в собствената бездна.
Нещо тъмно иска там да ме заключи,
нещо светло иска утре да излезна.

Думите ми идват като дар от Бога.
Знам – не съм достоен. Но съм отговорен.
За моя си живот. За вашите – не мога!
Животът е за всички! Много съм отворен…

07.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

479.2018.80

Днеска Бойко ми се скара!
„Излагам неговата територия!“
Понеже казвам, мамата му стара,
че той уби Виктория.

Та кой уби я, бате Бойко?
Та ти си ни един,
Животът е по твоя кройка,
„Осанна“ до „Амин!“

Не ми се карай, бате Бойко!
Аз любя те до ГРОБ!
Пак застани в онази стойка
с ръката, пъхнал в джоб!

Дори сега да се изгаврите,
ви казвам под секрет –
така измрели динозаврите
в любов, и с теб отпред!

10.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

480.2018.81

НЕ МИ Е ГОТ ДА ПИША ТЕЗИ ДУМИ!

Всякаква омраза ми е чужда!
Освен към комунистите!
Дойдоха тук по собствена голяма нужда
И ни убиха! Свестните и чистите!

И оживяха само повтарячите.
Удобните, продажните, простаците.
Обслужващите, нужни за момента,
с две думи – Вижте Парламента!

Със риск да хуля своята родина,
удавяща се между чук и серп,
ивеем днес сред розова урина
доставена от ГЕРБ!

Не ми е гот да пиша тези думи,
които всяка нощ видиотяват
възможността за бъдеще, за друми…
и само простотиите остават…

14.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

481.2018.82

Животът винаги намества се на мястото
отстъпено от други.
Вървим като овце пред ясното-
мъже, жени, съпруги…
И отминава покрай нас
възможността да бъдем други!
Да бъдем истински!
Да ни е срам,
че просто сме такива…

А да сме истински!
И да сме там,
където любовта е жива!

Опитвали сме всички. Знам!
Признаваме си тихо.
Мен съвсем не ме е срам –
Животът ми преваля.
Но аз ще си остана вечно там,
където някой ме обича,
и мога да погаля…

14.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

482.2018.83

Животът си върви.
Ний пак ще си се раждаме.
Те пак ще ни убиват.
Ний пак ще се обаждаме.
Ний пак ще си ги бършеме
като деца невръстни,
които се посират.
Те пак ще ни нервират,
и огън да запалим –
те ще го препикаят
кикотейки се гадно,
защо – и те не знаят,
в Живота няма логика,
в Живота няма ред
и няма педагогика!
Нещата се подреждат…
Назад или напред!
Тиктака нейде Времето
във Времевия транс,
ний вписваме се шеметно
или в заспал каданс,
и всичко нейде тича,
към някаква фуния,
и всичко се оттича…
във нея…

…а и ние…

16.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

483.2018.84

Всичко е тъжно.
И някак си весело.

В главата ти е празно.
и пълна драма!
Все едно Шекспир е тук…
но го няма!

Шекспир е другаде
и пие бира,
търси си думите,
и ги намира,

Шекспир е навсякъде,
а ти не си.
Където и да те отвее вятърът –
не се коси!

Защото  животът е приказка
в която точно преди да умрем
намираме принцесата,
която не щем?

Всичко е тъжно,
и накак си весело…

19.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

484.2018.85

ИЗВОРЧЕТО!

Между две буки,
някъде високо,
в Планината,
фармално –
никому ненужно,
пробило тънка дупчица в скалата,
църцоря – Изворче,
пристигащо от нейде
и носещо сълзите на Земята,
събирани през хиляди години.

До болка всичко тук ми е познато!
Провирал съм се през културни пластове,
през сухи, водоносни, водосборни,
през еднолични, тъпи и отборни,
пречиствам се през пясъка на времето,
през шисти, глини, черноземи, кал,
за да съм пак току що, искрен, неживял,
за да достигна пак до двете буки
високо нейде вътре в Планината,
да се промуша в дупчицата,
някъде в скалата,
да зацърцоря – Изворче,
искрящата вода да просълзи,
и да попие пак в Земята!

22.10.2018

 

 

 

 

 

 

485.2018.86

Ще ви напиша стихотворение.
Естествено – тъпо и бездарно!
Но просто ме натиска от моето сътворение,
да докажа, че това е вярно!

България е била богата,
разумна и истинска…
но докарана до просия.
От Русия!

Но моля ви,
кажете ми
поне една държава,
която не е докарана от Русия
и руския „социализъм“
до канибализъм?
Белорус?
Украйна?

Ще ви напиша стихотворение!
Трябва да знаем и вярваме,
че светът не е Русия!
Трябва всеки от нас да е наясно,
че не е от тия!
Че не иска да пие кръв,
само за да е пръв
между кръволоците!

Животът е в Пролетите и Потоците,
в цъфналите, и после узрели ябълки!
Животът е в нас,
Ние сме в него,
Болката винаги е повече от удоволствието,
а ние винаги сме по-малко от тези, които идват!
А идват нашите деца!

Ще ви напиша стихотворение!
Земята не е най-доброто,
но за сега е единствено място за живеене!
Ние не сме най-добрите, които я заслужават.
Просто за сега няма други…
Да си приемем отговорностите!

Ще ви напиша стихотворение.

Но няма да е днес…

30.10.2018

 

 

 

486.2018.87

ПЕСЕН НА ЧУДОВИЩАТА ОТ ФЕЙСБУК…

На крак, о тролове платени,
на крак, ченгета във фейсбук!
На крак, о вий, олигофрени,
комуно- герберски боклук!

Нека без милост, без пощада
да сринем всеки профил жив!
Фейсбук да стане част от Ада,
а Разумът да стане сив!

Докладвайте! За туй се плаща!
Докладвайте без срам и жал!
На „демокрацията“ плаща
прикрива нашия кинжал!

И нека хич да ви не пука
за род, закон, или за ред!
Ний днес сме новата „Сполука“
със бате Бойко най-отпред!

На крак! Ний грозни сме и прости.
Не можем нищо да родим!
Не щем „красиви, умни“ гости!
Да ги унищожим!

До крак, о троли, до един!
И после – мрак…
Стабилен мрак…

Честит ни Халоуин!

31.10.2018

 

 

 

 

 

 

 

487.2018.88

Ще се събудим може би
след век,
след два,
след три,
или хилядолетия,
ще влачим собствената си несгода
във поколения,
в столетия,
във нечия изгода,
ще ни боли за претакованото минало,
и настояще, и за времето,
в което услужливо сме постилали килимчето
пред някаква измислена порода
от идиоти!

Ще се събудим!
И ще бъде късно!
Простаците ще са ни завладяли!
Ръцете ни ще бъдат заковани пак на кръста.
Пироните ще бъдат пак ръждиви,
ще ни боли, ще молиме Отеца
да ни превърне болката в надежда.

Животът е това, което става,
а не това, което ни изглежда!

Ще се събудим може би
след век,
след два,
или хилядолетия,
и пак ще търсим като кръгли идиоти
Човека!

2.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

488.2018.89

Не мога да заспя.
Но не броя овце –
не ми помага.
Пред мен са сбръчканите ми ръце,
ръце, в които съм, и бях,
броя минутите заровени във тях,
броя живота си секунда по секунда –
той бяга, бяга , бяга…
Не знам защо, но бяга.
А аз, понеже много го обичам,
след него тичам –
млад и симпатяга,
а той ми бяга…

Навярно тъй било е със баща ми,
със братята, с родата, със сестра ми,
и пълнили сме времето си с тичане
към нещо хубаво, достойно за обичане,
защото смисълът е май в самото тичане
към нещо за обичане…

Не се лъжете,
аз не съм поет,
аз съм от някого назаем взет,
да ви разкажа някои истории
измислени от други…

4.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

489.2018.90

КЪЛБО ТРЪНИ…

Потънал съм в думи като тръни в полето посред вихър, въртящ ги в кълбо по стърнището.
Нямам начало. Не идвам от никъде. Убиха ги всички. И отивам във Нищото.
Няма храм, няма дума, няма вяра, няма камък, няма нищо за което да се хвана.
Само вятърът свири, и ме търкаля по стърнището, като някаква безсмислена закана към Времето.

Нямам нищо! Заминаха всички. И останах сам , враг на всичко, дори враг на себе си.
Нямам вяра. Нямам смисъл, макар че съм учил, работил, родил, прочел, даже писал.
Въртя се в стърнището, въртя се във нищото, като нещо загубило ум и посока.
Вятър свири в България, вятър гони в стърнището топка тръни родена от Нищото.

И замлъква пианото, и замръзват клавишите… Мрак и студ! Студ и мрак! Простотия!
Някой пише поезия? Композира? Прави филми? Рисува? Но не нам! НЕ НА НАМ ТИЯ!
Ние пазиме МОЧА! Ние пазим лъжите! Ние пазим убийците! Ние пазим това, което ни мрази!

Вятърът търкаля кълбо тръни по стърнището.
Българинът си отива…

5.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

490.2018.91

Като станете като мен,
стар и уморен кон,
някой ден,
ще усетите тъжното удоволствие
да слизате по своя собствен склон
към началото на всичко!

Ще сте уморени,
ще ви болят коленете
и двете,
Сърцето ви ще прихлопва
някак неравноделно,
като на клошар, куцукащ от кофа към кофа…
търсещ нещо, което е забравил
там, някъде в миналото…
в някой друг век…

Когато остарееш, всичко е неделно!
Седмицата вече не съществува.
Тя се върти от неделя в неделя…
Смешно е да остарее човек!
Тъжно е да обясняваш на някоя боклукчийска кофа
защо си написал точно тази строфа
преди милион години.

Почакай още малко!

Ще ти мине…

Ще те мине

6.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

491.2018.92

В ТАКИВА НОЩИ

В такива нощи.
Не мога да заспя.
И пиша си за да не полудея.
Земята се върти като дервиш…
и аз със нея.

В такива нощи.
Всичко е на длан –
древна, напукана, съсухрена,
стоиш пред нея като истукан…
„Това ли съм? Умрях? Или живея?“

Такива нощи.
Станаха ми много.
Провирам се все още между тях.
Сърфирам.
Друго май не мога.
Заспивам. И сънувам.
„За Бога, аз пак съм си такъв, какъвто бях!“

Такива нощи…
Тъжни и чудесни!
На спомени, надежди и мечти.
Описал съм ги във десетки песни.
И в тях лиричният герой си ти!

В такива нощи ми е някак пълно.
Живял съм честно.
Много съм грешил.
но тъй ще си остана неизвестно
от уравнение, което съм решил!

11.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

492.2018.93

Животът ни зависи от простаците!
Огледайте се, разчетете знаците,
които ний оставяме за внуците!
Биг Брадър, Фермата и ямурлуците,
потурите, калпаците, папуците
на разни политически дегенерати!

А Илън Мъск разхожда се във Времето,
създава Бъдеше, а ние търсим семето
на комунизма във Копринка и на Бузлуджа!
Умира ми се, даже без отсрочка!
Бих искал да поставим просто точка
на Времето, владяно от Простаците!
14.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

493.2018.94

С ЧЕГО НАЧИНАЕТСЯ КОЧИНА?

С какво ли умира Родината?
С простотиите в твоя Буквар!
С това, че там, на картинката
е убиецът на народа ти стар!

С безкрайните вечни предатели,
с продажния русофилски роб
или със сълзите на Майката
за Бащата – изчезнал без гроб…

С какво ли приключва Родината?
С панелка в поредното гето,
със старци, недочакали зимата,
и с мъртвите тръни в полето!

А може би тя се удавя
в безкрайната песен на Смъртта
по черен път, водещ към Нищото,
под Черната скала – попила в пръстта?

Кога ли умира Родината?
Когато умрат всички в нея!
Когато останат малцината,
които от смъртта ѝ живеят.

А може би свършва на Ленин със почина –
“Нищо не можем да създадем!
Но можем всичко да превърнем във кочина!
И заедно в кочината да умрем!“

И с Ленина началась кочина!..

15.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

494.2018.95

България!
Тотална простотия!
Нас доубива ни намазана със мас филия…
И доубиват ни ченгета – стари, стари…
„Библиотекари“!

А тя, смъртта, започна за народа клети
от Девети!
и умъртвява всички живи наши клетки
разделно.
И по петилетки!

Светът върви във своята посока…
България остава сляпа.
И безока…
И „българи“ в България са гостите,
командировани от Русь!
В България на власт са простите!

И непогребани остават костите…
и непогребани остават костите
на тези, непризнаващи потурите
и скъсали веригите на роба…

Филия с мас бих искал да ми турите
за паметник на гроба!
Филията, която върна роба…
и потурите!

17.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

495.2018.96

Не се заблуждавайте.
Животът е кратък.
Може да спиш, може да си буден,
но винаги преминаваш Оттатък.

Нищо страшно. Дори нищо лично.
Купувайте си карти, пътувайте в трамвая.
Минаването Оттатък е винаги различно.
Защо е различно – все още не зная.

Край нас се навървят безкрайни простотии.
Знам го от личен опит. Още съм жив.
Не съм от Тия, нито от Ония,
просто ме има! Човек!
Рецидив!

Всичко е някъде в мозъчната кутия!
Държа се със нокти и зъби отсам.
“Ще го изкарам до края! Няма да я пробия!
Защото съм нужен на себе си.
Знам…

19.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

496.2018.97

ПУКИСТИ!

Поразходих се из Фейса.
Понарепчих се във Бука.
Не съм ви аз – „…ти сèди грей са…“
Аз съм от тези, дет им пука!

И търся братята, пукисти,
не знам кои са, ни къде са,
които гледат на живота
като на собствена пиеса!

А те са в главните си роли
във този страшно кратък скеч,
сред думи, подлози, глаголи,
току до мен… и тъй далеч!

След мене хиляди ще дирят
пукисти! Щот сме много кът!
Не трябва много да придирят!
Така върви от край светът!

Но моля се, като се спихнем
и се оттеглим там, оттатък,
един на друг да се усмихнем!
Пукисти сме! И тъй нататък…

21.11.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

497.2018.98

Някога във Времето,
в Пространството,
или в Съседство,
нещата ще намерят своя Смисъл!

Ще има някои,
но други ще ги няма,
без драма,
всичко си е точно като в яма!

А семето
във Времето
е просто средство
за продължаване на незаконната си  мисъл!

Да си посеем мисълта!
Днес. Може да поникне!
Да разцъфти!
А може нещо и да я опраши!

А Мисълта ни,
ако оживее,
забравила за всички грижи наши,
ще продължи нанякъде,
и всички ние в нея
към бъдещето нейде ще запрашим!

23.11 2018

 

 

 

 

498.2018.99

ОГНЯРОПОЖАРНИКАРСКА!

 

Вселената малка за моя маркуч е!
Мен ме задушава този матрял!
Мен пожар ми требе. Или бясно куче
дето да ви хапе без да ме е жал!

Вий сте недостойни за мойта магноля!
Вий сте недостойни да съм ви пред вас!
Преди да говорим, даже не ви моля,
първо си изяжте филията с мас!

Тя, маста, ви казвам, е пожаропасна.
поради което казвам ви го ся,
ако се запалите – че требва да ви гасна,
тоест, със маркуча да ви загася.

Тъй сам натварен! Кое по-напред?
Фърлям  нищо в огъня. Да вървим напред!
Свирката да свири! Гъзът да пърди!
Трябва да сме тъпи! Както и преди.

И покрай мен мангизите валят като на сън.
Вий само ги киризите, но някакси отвън.
И търкате картончета, като сомнамбули!
Така е идиотчета, които гащите сте си събули…

 

Така вървят край мен пожарите.
Се правим, че ги гàсим.
Животът ми за мен е готин.
За вас – какъвто го наглàсим!

01.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

499.2018.100

Винаги съм си представял,
и сега си представям
Живота като нещо, което ме чака!
Дали да го разора, дали да го засея…
просто мамата си трака.

Животът никога не дава решения!
Животът задава въпроси!
Ти вървиш между тях,
и нямаш мнение…
ами тогава – защо си?

Всички ние, живите, сме на пангара!
Случва ни се само веднъж в Импресия!
Животът е просто от гара до гара
и няма втора фотосесия!

Не се отчайвайте!
Всичко е днес!
Между вчера и утре.
И няма никакво его.
Толкова е просто!

Влез
в Живота си!
И се влюби в Него!

04.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

500.2018.101

И изведнъж започна леко-леко
в ушите да звъни звънче.
Поуглушал съм вече. Отдалеко,
превръщаше ме в същото момче,
което чака дървеното конче,
донесено от стареца брадат…

Сега стоя на моето балконче,
и няма конче…
Старецът брадат – баща ми,
отдавна е във по-добрия свят…

Просто върнах се назад.

09.12.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

501.2018.102

Докато ний се дърлим тука
за Буш, за Тръмп, за Баце, за Обама,
няКОЙ най-спокойно чука
нашта мама…

12.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

502.2018.103

ТОВА Е!

А някъде във времето,
в пространството
живеят думите изречени от някой,
когото смятаме за мъртъв!
Или нероден.

И той живее там, притиснал тъничка тетрадка,
в която пише нещо неразбрано
от времето,
което го ругае!

Това е!

И никакви фанфари и тиражи
не могат да разкажат
за нощните му срещи сам със себе си,
със целия обичан и омразен свят,
той нещо пише някъде в пространството,
във дните си – безсмислени за всички,
той просто пише,
той това умее –
да дава цвят на думички и срички…
за да не полудее.

Там някъде,
във времето,
в пространството,
напред във бъдещето,
или някъде назад,
пише някой в тъничка тетрадка
от себе си и времето обзет.
Какво записва – даже той не знае!

Това е…

15.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

503.2018.104

ЦИЛИВИЛИЗАЦИЯ!

Бойко значи мама!
Бойко значи мир!
При Бойко няма Няма!
При Бойко е сеир!

При Бойко няма мисъл!
При Бойко няма глад!
Единственият смисъл
е ламаринката отзад!

При Бойко всички сме
официална простотия!
Родили сме се прости –
ще си умрем пак тия!

При Бойко, еднозначно,
е във канализация!
Оттичаме се гравитачно…
ЦиЛИвилизация!

Да мисля аз не ща!
По Бойковите сводки,
ми трябват две неща:
Бойко и платноходки!

Бойко значи мама!
Бойко значи мир!
При Бойко няма Няма!
С две думи – ай сиктир!

17.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

504.2018.105

Искам да съм жив,
когато съм умрял.
Какво от тук съм взел!
Какво натам съм дал!

Само да го видя.
И после – нищо, брат.
Но искам да ти кажа –
внучките растат!!!

И те ще доразкажат
на блудстващата бляд,
че няма нито крачка,
връщаща назад!

19.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

505.2018.106

Там, където уж няма никой
е пълно с тревожни човешки души!
Там, където всички само обичат
и никой вече не може да греши!
Няма го Времето, няма ти мерките,
никой не съгражда, никой не руши,
гледаш навсякъде, виждаш всичко,
там където уж няма никой,
живеят нашите души!

23.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

506.2018.107

В  святата нощ,
в пълна немощ,
старец се опитва да слезне от леглото.
Бил стар, че и болен, защото.
Но по клиничната пътека,
никой не предвиждал
да се помогне на Човека!
Старецът,
драга ми Гертрудо,
очаквал само две неща.

Или Смърт, или Чудо!

А старецът не искал да си прави кефа!
Просто трябвало да отиде до кенефа!
Нямате представа колко срам
се крие в невъзможността
да отидеш до там!
Не се смейте!
Били ли сте болни!
Били ли сте в пълна зависимост
от някоя такава Гертруда?

Аз съм бил!
Няколко пъти!
И съм се спасил!
Тогава беше Чудо!
Чу ли ме Гертрудо?

Гертруда е измислена.
Гертруда ме поалзва
за да ми каже,
че нито ще бъда,
нито ще Буда…
просто питайте Гертруда!

25.12.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

507.2018.108

Надявах се да има Бог!
Да има смисъл да живея.
А майка ми не се надяваше.
Бог просто си живееше във нея!

Какво ни Божем изродѝ,
до изродите днешни?
Най-грешните на този свят
са уроди безгрешни!

Не искам да съм част от тях!
И горд съм, че не съм!
Човекът е заченат в грях!
и аз съм част от него!

Обичам грешния живот!
Самият аз съм грешен!
Срамувам се, но ми е гот!
Съм днешен!

26.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

508.2018.109

Когато всичко е смотано,
всички прозорци затворени,
лампите загасени,
чешмите спрени,
не ти капят капки през цедката,
не ти се църцори казанчето,
не ти се усмихва съседката,
даже не си мериш кръвното,
не те интересува къде е спрял асансьора,
не стоиш безсилен пред стръмното,
не обичаш никакви хора,
не знаеш дали си черен или бял…

да знаеш, че си умрял!

27.12.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

509.2018.110

ЕДНА ЕЛХА!

Една елха!
Като изкуствена, посланническа длан!
Не се опъвай!
Кремъл ти я праща,
и чака благодарности, ответи…
Откажеш ли я – ставаш дармадан!
Свръхмощни, хиперзвукови ракети,
Русия просто днес ти се отплаща
за азбука, за вяра, за държава…
Не се отчайвай! Тя си е такава!
Там всичко ненормално е нормално!
И правило е всяка простотия!

Добре ти плащат, ако си от Тия!

Русия?

Една елха върху студена ламарина.
Осеяна с червени петолъчки!
Натрапена ни от имперската доктрина –
да бъдем най-надупените пръчки
от снопа на червената Евразия!

Инвазия!

Една елха,
а колко много казва!
Змия, подхвърлена във българската пазва!
До храма!
Пълен с руски взрив!

И смърт!

Една елха!
Не ви я щем, убийци!
Не щем подарци родени от омраза!
Вий сте зараза,
убиваща без смисъл и без ред
с измислени величия предишни!

Или станете като нас,
или сте ни излишни!

28.12.2018

510.2018.111

ТОВА Е ТО!
Се раждаш винаги неясно и омайно!
И тутакси захапваш пълна цица…
И щастието някак е безкрайно,
наакваш се, пикаеш си на воля,
и смяташ – нямаш грижи!
Обаче То…

Ти свиркай си братò!

Растеш. Отдавна цицата я няма.
Но има Мама!
Додрапваш някак си до детската градина…
до първи клас…
и после всичко някак ти се слива
докато те събуди То…

Ти свиркай си, братò!

Науката е нещо необятно.
Вървиш напред, а връщаш се обратно,
там, в гащите се ражда нещо златно,
какво да правиш – просто непонятно…
Не се коси, ти свиркай си братò!

Ще ти го каже То!

Тогава срещаш някакво Явление!
Щастлив си, ням и глупав до безумие,
си като кръст навръх Богоявление,
Явленията скоро стават две,
а после три…
поглеж, и то –

насвирка се, братò!..

Но после, малките явления порастват.
Додрапват някак си до детската градина,
до първи клас,
година след година,
в науката, все още необятна
вървят напред и връщат се обратно,
и в гащите им пак се ражда нещо златно,
какво да правят, просто непонятно…
Не се коси, ти свиркай си братò!

Ще им го каже То!

А ние… гледаме с усмивка
Ти свиркай си братò!

Това е То!

29.12.2018

 

 

 

511.2018.112

Просто съм предизвикан от простак! Няма как да съм деликатен…

***

Идем, идем, дрисльо прости!
Чакай, и се насери!
Със такива мекерета
като теб се свят покри!

Наша е била земята
тъпкана от векове!
Ний орали сме я, свята,
раждали сме синове!

Зная, ти си на заплата,
а и Кремъл те зове…
Теб зове те Коминтерна!
Ни Родина, нито род!
Ти си кремълска латерна,
чукат те и ти е гот!

Не мисли Балкана, Рила,
В тях Русия не живей!
Няма да я пуснем мила
кучко руска! Тук сме ний!

Ама първо се замий!

31.12.2018

 

 

 

 

 

 

 

 

2019

 

 

512.2018.1

ГЕРБ

Крали.
Яли.
Срали.
Магистрали.

Лъжи.
Опорки.
Лизане.
Офшорки.

Менди.
Менти.
Куп
апартаменти.

„Народ“.
Ахмаци.
Патреоте!
Със калпаци.

Ние.
Вие.
ТОЙ!.
Отбор простаци.

Стрелки.
Часовник.
Нещо там тик-така.
С две думи –  просто мамата си трака…

06.01.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

513.2018.2

Тъжен , тих, нещастен, зимен и студен е
този ден отиващ някъде натам.
Топлинката негова скрита е във мене,
този ден е мой, и аз ще му я дам.

Имам много дни, но този го обичам.
Както ще обичам и всеки негов брат.
Всеки ден живота си на всеки ден обричам,
дните ми са толкова, и нямам дни назад.

Много съм объркан. Няма да го крия.
Стар съм, и живял сред всякаква си сган.
Но такава гадна и  престъпна идиотия,
не предолагах –  да ври със мен в един казан!

И питам се към края – за кой все пак живях?
За някого, за себеси, за времето,  за тях?
И всяка нощ се боря с въпроси като тия –
помежду гениалност и тотална простотия…

07.01.2019
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

514.2018.3

РОССИЯ

 

Да я обичаш на инат.
Да чака винаги отзад.
Да носи само смърт и глад.
Да е убиващият брат…

Россия!

На нея всички са ѝ криви.
Но само докато са живи.
Убивай брат! Убивай бляд!
Смъртта е руски занаят!

Россия!

Безмерна пустош. Със  ракети.
Безкрайна тъпа простотия.
Бездънен мрак. Във който свети
диханието на Смъртта…

Руссия!

18.01.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

515.2018.4

А животът ни трака като каруца по калдаръм…
Всеки камък я друса, но и всеки камък говори.

Там, между камъните, Животът се е свил като таласъм,
който не иска да бъде отгоре…

Времето отдавна е минало по този тъжен път.
Между камъните е зарито всичко, което сме били.

Идва асфалтът. Под него и камъните стават кът.
Асфалтът става удобството, под което ние, камъните, сме се скрили.

Били ли сте в Боженци? Или в Ковачевица?
Говорили ли сте с камъни, които умират?

Говорили ли сте с Времето? Скрито там, под асфалта…
По който каруците вече не тракат?

Там, при асфалта ни чакат демоните,
за да изчезнем под него като камъните…

Които някога тракаха…
Като каруца по калдаръм…

26.02.2019

 

 

 

 

 

 

516.2018.5

Всичко ми се случи!
Дори и изключенията, които никога не се случват.
Ако можех да плача – бих ви разказал.
Но не мога! И съм железен като съдбата!

Помня се откогато не се помня!
Все съм си същия!
Всички се подиграват с името ми,
а мен ме интересува насъщния!

Покрай името си се сдобих и със Сивушка.
Всичко, като по книга.
Понякога, макар и рядко със мене се гушка…
но на мене ми стига.

Всичко ми се случи!
Имам и куче, което синът ми взе за мен преди да премине оттатък.
Точно поради това знам, че Животът е кратък!
И всичките ми дни са разделени на часове, минути и секунди.

Помня ги като динозавър!
Помня всичко! Думи, усмивки, сълзи, изпити бири…
Погалени ръце… бързи целувки… помня всичко!
Защото всичко ми се случи!

Може би аз съм го искал, може то да ме е намерило
както добър човек си намира бездомно куче…
А може да не разбирам нищо. Край мен отпадат календари.
Нещо се записва в тях, но и нещо се отписва.

А ние наивно си мислим, че разбираме нещо…
Обаче, на мен всичко ми се случи!
Мина, забърса ме, и ме изхвърли да се уча!

Да се уча, че съм жив,
защото иначе нищо нямаше да ми се случи!

А на мен всичко ми се случи…

28.02.2019

 

 

 

 

 

 

 

517.2018.6

Усещам как потъвам!
Формално – безвъзвратно.
Опитвам се да пиша.
До мен и до обратно…
До теб и до обратно…
До там и до обратно…

Но вече всичко е написано!

Със кръв.

И без обратно…

 

А ние ходим като  слепци през Времето,
защото просто вече сме родени
за цял живот, и някак еднократни…
На кой ли нещо някъде му дреме,
че някой някъде написал стих…

 

Прочетох всичкото до тук…
Не се смирих!
Но и дори да можех –
пак не бих…

12.03.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

518.2018.7

Тръни раздират плътта ни постлана по техния път.

Змии се облизват.
Кръвта ни е тяхната плът.
Изсмукаха Бог!
И го оглозгаха.
И го изплюха.
Той нещо им говореше.
Но те не го чуха!
Той можеше да бъде,
и щеше да бъде…
но го убиха.

Съдбата е глуха!

Съдбата е глуха, а ние сме слепи!
Чукаме с белите си тояжки по скапаните тротуари,
спъваме се по Графа,
спъваме се по Аксаков,
спъваме се по Руски,
спъваме се по Дондуков,
спъваме се по Гурко,
спъваме се по…

И не намираме нито една българска улица, по която да вървим напред!
Българските улици в България са забранени !
И кръв раздира българската плът по руските улици!
Кръв в сърцето, кръв в ума, кръв във вярата, просто кръв!

И тръни раздират плътта ни постлана по чуждия път…

21.03.2019

 

 

 

519.2018.8

България прелива от простаци
накичени по всичките котерии!
Близнаците
разменят си апартаменти!
Капели шменти!
Превърнаха България във шоу рум…
за ВИП клиенти!
А ние, долу, духаме във гайдите продупчени…
обуваме потурите,
нахлупваме калпаците…
защото точно те такива обичат ни простаците,
безсмислени за цвят,
за аромат,
за звук,
за знание,
или за книга.
На тях им стигат
потурите,
калпаците,
калтаците,
те слепи са за знаците
оставени ни от дедите някъде по пътя…

България прелива от простаци.
Не е от днес, но днес  е много видно!
На мен какво ми пука?
Отечеството свидно
ще си го гушна
и ще умра до него.
Дано То вземе малко силица от мен,
и продължи!
И да се раждат хиляди деца!

Простете ми това, което пиша,
но аз съм влюбен в дребни нещица
и да, заради тях все още дишам…
заради тях към тях все още тичам!
И тях обичам!

22.03.2019
 

 

 

 

 

520.2018.9

Във някаква незнайна точка
или миг,
във вярното ми смачкано аверче
перото ми ще млъкне като с нож.
И ще остане моето тефтерче,
преливащо от ден – в безсънна нощ…

Ще се усмихвам някъде в страни,
ще галя на дечицата си дланите,
ще стъпвам в стъпките им –
тих, смирен, безшумен,
ще съм далеч от този свят безумен,
ще съм далеч от простотия и от грях,
но ще съм част от тях…

Каквото бях!

28.03.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

521.2018.10

ПРОЩАВАЙТЕ ДЕЦА!

 

Дълбоко депресираният ми свободен дух
преформатиран като топка във стомаха,
премина тракта ми напълно чист и кух
за минало, за бъдеще, за „родна стряха“,
и както казал би бай Ганю: „Брях,
аз май го изпърдях!“

Духът ми литна, малко замириса,
на кръгла маса даже се записа,
се дърлехме като петлета на бунище,
„Бе ти на мен ли? Аз на теб нали ще?“…
ала над всичкото висеше смисъл сух:
как да затворят пак свободния ми дух!

И го затвориха! Със хиляди ченгета.
И пак съм там – пак топка във стомах.
Край мен летят пристанища, лукойли,
и пак дебеловратите момчета
от ТИМ вървят и всяват смъртен страх…

Прощавайте деца, но се осрах…

02.04.2019

 

 

 

 

 

 

 

522.2018.11

Да обичаш ГЕРБ до ГРОБ,  е мозъчна деформация!
Просто си повреден!
И като теб са „…хиляди, маса, народ!…
Бих казал – нация!
Българите просто са заместени с идиоти!
Вижте ни скандалите!
Вижте ни проблемите!
Та от трийсетина години цялото ни народно творчество
се върти около тези, които крадат!
Даже от седемдесет и больше!
Някои се опитаха да ги спрат,
но ги обявиха за национални крадци!
Крадците не обичат хора,
които не крадат!

Преебахме всичко и всички,
което  можеше да ни направи хора!
Пеебахме себе си!
Преебахме държавата си!
Преебахме смисъла на съществуването си!
Преебахме не само настоящето си,
преебахме  и бъдещето си!
Всичко преебахме!
Защото сме най-умните,
единствените,  които Бойко чака,
за да ни преебе и нас!

Това не е стихотворение.
Това е някакво откровение  на стар,
много видял, но не всичко, знаещ човек.

Век се сменя с век,
мисъл с мисъл,
знание със знание, ,
тия с ония,
но много ви моля,
Вие след нас,
се замислете сериозно,
и спрете с тази простотия!

04.04.2019

 

 

523.2018.12

Не живея на крилете на гарвана,
грачещ прокоба и смърт.
Не живея и на клилете на бялата лястовице,
обещаваща ни безсмъртие.
И здраве до дупка.

Живея някъде между тях.
Сърцето ми тупка,
цял живот, като за последно!

Да живееш е вредно,
ако вярваш в Живота!

Гъна се, между това, което знам, и това , което мога !
Вярата в Живота е изнемога,
че можеш да си в една крачка с него!
Животът е лего, в което никога не знаеш
къде да добавиш себе си!

Вярата е само път, но не решение!
Решението е в мозъка ти,
решението е във Вярата, че можеш!

Не живея на крилете на гарвана,
грачещ само прокоба и смърт.
Живея на крилата на собствената си мисъл,
а човешката мисъл е безсмъртна,
като самия  Живот!

О, знам, че ще умра,
но да съм жив е много гот!

09.05.2019

 

 

 

 

 

 

 

524.2018.13

Животът  потъва в една
река от помия,
в която бълбукаме всички ние.

И гордо се давим сред незаслужена власт
отворила паст,
зад която Всеядието се крие.

Разумът ни, съвсем уморен,
изумен,
мълчи, удивен от тази простотия.

Чуди се Разумът – дали изобщо е роден,
защо е роден,
и какво изобщо търси между в тази помия.

Словоблудници ни опростачват като с лятна градушка.
Животът в нея се люшка
и ни търси, загрижен за себе си.

А ние плуваме в една
река от помия,
и смятаме, че всичко е както требе си…

***

Как не порастнахме? Защо не разбрахме?
Кога и дали ще се срещнем пак?
Всичко изядохме! Всичко осрахме!

Ех, как прекрасно е да си глупак!

22.05.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

525.2018.14

Колко е хубаво да е хубаво!
Да е тихо, да не трещят мотори,
някакво пиле самотно да плаче в нощта,
търсейки може би някой човек.

Страшно е хубаво да е хубаво!
Никой не смее да проговори,
за да не смути магията на самотното пиле,
което плаче в нощта за помощ.

Светът не зацикля. Зацикляме хората,
представляващи го в този винаги тъжен момент.
Самотното пиле се моли за помощ,
а няма никой. Ни теб, нито  мен!

Иначе е страхотно хубаво да е хубаво,
да лапаш живота или каквото там…
всичко се е срутило, животът е свършил,
но ти си на самотен остров откровено сам…

Няма руса красавица, няма скрити съкровища,
просто ти е хубаво да е хубаво да си идиот
погребан във собствените си сънища,
в които си самотно пиле,
молещо за помощ в нощта…

09.06.2019

 

 

 

526.2018.15

АКО СИ ОТ НАШИТЕ!

Може страшно да си тъп,
ако си от нашите!
И балък или карък,
но да си от наште!

Може и да си Фандък,
ама най-от нашите!
щото да ще Господ, да ще*,
ако си от нашите!

Гаф след гаф по руски граф…
ама е от нашите!
Не лови ни полиграф
щото сме от нашите!

Къщи с гости и тераси!
Много гот, ега си!
Плащат нашия масраф
„европедераси“!

Плаща тъпият народ,
който ни избира!
Даже и във ЕП ни пращат!
Щото сме от нашите!

Ех, ще дойде Видовден!
Ще свалите и вие гащите!
И ще ви го набодем,
ЩОТ НЕ СМЕ ОТ ВАШТЕ!

11.06.2019

***

„Да ще Господ гаще,
да ще, но кога ще!“
Р.Ралин

 

 

 

 

 

 

 

 

527.2018.16

Животът е ебати простотията,
в която трябва да намериш смисъл.
Вървиш и търсиш.
Между сърпа и мистрията.
И ставаш кисел.
И дразнят те на попа монолозите,
в които нищо свое не намираш.
Интересува те – защо живееш и умираш!
А не на Черепа залозите!
Мечтаеш да си умен, да живееш
за да докосваш, да обичаш и да раждаш…
А покрай тебе всичко се руши!
Върховни идиоти решават твоя простичък Живот!
Не ти харесва?
Искаш нещо друго?
Не ти е гот?
Ми разрови се в своята история
и потърси се там!
Новороден!
Кои са те родили?
И как си оживял?
Чий образ си видял, когато си прогледнал?
Каква била е първата ти мисъл,
направила от теб – Човек?
За комунизъм ли?

Не мисля!

13.07.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

528.2018.17

Светът не се интересува хич от мойто его.
Дали съм в него или , или вън от него.
Светът не пита никого и накъде да продължи.
Светът на никого и нищо не дължи!“
Животът и Светът са нещо слято.
Тъй както Пролетта е слята с нашто лято.
Разкошна есен, после люта зима…
На кой ли му е пукало дали ни има…

27.07.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

529.2018.18

В памет на Маргарита Митрева.
Добрите хора не умират!
Те винаги намират
най-истинското ъгълче на някоя душа,
в която никой друг не влиза.
И носят във ръцете си
Животецът си сух,
изстрадан,
и хвърлят го във огъня
на още живия Живот,
да не умре!

Добрите хора не умират!
Поддържат огъня,
подготвят следващия нечий сух живот,
за да го хвърлят в Огъня!
Да не загасне!

Добрите хора не умират.
Поддържат Огъня!
А ние, лошите – се греем…

01.09.2019

 

 

 

 

 

 

 

530.2018.19

ЖИВОТ КАТО ИДЕЯ

В нощта се носи мисъл.
Непозната.
Като идея.
Погалва остарели пъпки
отдавна станали  листа и ябълки,
и в някаква палитра от позлата
ги праща в пазвата на отминаващото лято!

Светът ни тръпне пак,
аз също тръпна с него,
защото сме едно и също!
Повтарям мисълта да търся смисъл,
повтарям думите,
които вече съм написал,
а ябълките капят от дърветата,
в мъже превръщат се момчетата,
децата ни ни отминават,
като малки гари…
а в нас, във живите, по нещичко изгаря!

Съм уморен. Но не и безразличен!
Животът е невероятно важен!
Той е личен!
Една единствена и безнадеждна среща!
Отсам съм аз, оттатък – аз насреща!
Как мога да се победя, ви питам?
И отговарям!
Като не питам!
Превръщам се във нищо и излитам…

В нощта се носи мисъл.
Непозната.
Като идея…

11.09.2019

 

 

 

 

531.2018.20

ЩЕ НИ ИМА!

Ние, хората, нямаме Богове!
Ние имаме нужда от нещо, което ни дава Смисъл.
Ние, хората, наиситина имаме мисъл,
но изненадани – не знаем какво да правим с  нея!

Ние, хората, се лутаме в безвремието на безкрайността-
за да лъжем!
За да крадем!
За да убиваме!
За да доизядем трохичките
недоизядени от комунистите…

Под нас са само глистите,
които ги ядят и тях… и нас..

Ние, хората, нямаме нищо!
Освен себе си!
Освен Разума и мислите си,
които са пагубни за идиотите!
Идиотите са пагубни за нас,
защото не сме се родили идиоти…

Много е тъжно да не си идиот!
Не те чака нищо!
Драпаш напред, не защото ти е гот,
а защото трябва тоз живот да го разнищваш!
Да умреш в него, печелейки няколко секунди от бъдещето.
Където са децата ни!

Както виждате, не ми пука за рима.
И поетичният ми слог ми бяга
като магаре от тояга…

Но есента дойде.
Следва зима.
После пролет…

Ще ни има!

15.09.2019

 

 

532.2018.21

МИЗАНСЦЕН

Кажете, братя, как достигнахме
до тази срамна страница –
да ни натирват към Русия,
като говеда в кланица?

Къде забравихме дедите си,
история и бъдеще,
кому продадохме душите си?
Останахме без пътища!

Стоиме като сред пустиня –
оглозгани остатъци от Рая,
прогонихме децата си,
продадохме земята си,
убихме Времето…
Все ни е тая
дали сме мъртви или живи!
Надеждите ни кротичко умряха
удавени във локви от ченгета,
които днес са пак на всяка крачка –
като във манджа – тлъста храчка…
Повърнахте ли? Аз повърнах.
Но от това не ми олекна.

В стомаха пак на топка свита е
душичката ми клета.
И пиша ей-тъй, за разтуха…
Да се усещам жив.

И евразийски вятър духа
във мизансцена сив…

24.09.2019

 

 

 

 

533.2018.22

ВЪВ  ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО

Във време разделно,
каквото е днешното,
обикновено побеждават предателите.
На мен не ми дреме.
В каквото и да е време
аз не интересувам Издателите.

Той, Тошо, написа.
Славков написа.
Валерия чакам да напише.
Колко е хубаво
в този свят подреден,
простотията да ти дойде,
и да ти удише!

Фейсбука ми стига
да стигна до всички, които обичам.
Страхотно е гот!
Не отричам.

Но е време разделно!
Идиоти срещу нормални!
Все някога трябва да се решим
да се разделим
с престъпниците между нас!

Четете , хора, четете!
Живеем в чиста информация!
Тя ни чака! Истинска и девствена,
защото никога не сме се докосвали до нея.

Светът е нещо друго от това,
което ни рисуват комунистите!
Невероятно друго!!!
Ех, ако ги изчистите…

27.09.2019

534.2018.23

ГОЛЯМ ПРАЗ!

Опитвам се да се наместя,
или вместя,
в това,
което всичките наричаме Живот.
Бих искал той да ми харесва.
Да ми е гот!
Седемдесет и четири години, братче!

Успях!

Написах кво ли не,
което не интересува Някого!
Но ви интересува вас!
Съм Глас,
към който няма микрофон!
Обаче, пък не съм и фон
на никакъв галфон!

Съм просто жив,
и пълен със любов!
Към всички други и обичащи човеци!
Съм жив за много кратко време,
в което просто и на мен ми дреме,
тъй както и на вас!
Наистина роден съм под звезда,
а не под петолъчка!
Редил съм стихове, и не един, не два,
животецът ми всеки ден ме ръчка
да съм един от вас!
Да имам глас!

А Идиотът в мен ми шепне:
„Голям праз!“

01.10.2019

 

 

 

535.2018.24

Обичам да съм жив.
Обичам да ме има.
Обичам да съм див
поне за трима.
И хич не ме е срам
че съм от там,
че в цялата пиеска
със нищо несравнима,
и мен ме има.

А после се напивам
за да изгладя ръбовете,
които ме оформят,
както е при дъбовете,
които са родени
преди нас да ни има,
но са си тук, край мене,
от пролет, та до зима.

Обичам да съм жив!
Макар и еднократно.
В Живота няма
„До там и на обратно“!
Обичаш ли – обичай!
Живееш ли – живей!
Приемай да си ръб
на дъб!

08.10.2019

 

 

 

 

 

 

 

536.2018.25

ОРИС МОЯ!

Орис моя, кървава ми орис,
преживяна, не и изпразнувана,
само във кошмарите сънувана
как убиваш всичко в своя полет
и преструваш се на моя бяла пролет.

Орис моя, кървава ми орис –
ти дойде със кръв и урагани,
тъпа, проста, чужда, безнадеждна –
да убиеш хиляди надежди
и остави ни в кървящи вечни рани.

И не пеят птиците в житата!
Ти българите във България изчисти!
Орис моя, брат върви до брата
и се мразят като комунисти.

Орис моя, кървава ми орис…
Нека видя сетния ти полет,
как падаш там,  на моите площади,
Как сутринта след теб изгрява слънце –
без теб, без смърт, без твойте  барикади!

24.10.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

537.2019.26                                       

Животът е да тичаш!
Пред себе си.
Защото се обичаш!
Започва, свършва,
после няма никой.
И няма смисъл
да се целиш във отвъдното!
Не се ли сещаш?
Ти си миналото!
Ти си бъдното!
и си това,
което ражда днес!

Светът е просто някаква идея,
че има смисъл,
ако и ти си част от нея!

 

За мен е чест,
да бъда част от Вас!!!

22.10.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

538.2019.27

Разбираме ли цялата истерия
на изроденото ни време?

Или сме част от антиизродите,
или мреме!

Не зная как народихме ги
такъв безброй от идиоти!

Светът се моли! Винаги се моли
на хората – да го оставят жив!

Но ние, хората, от всички цветове
на вечната дъга, избирме един единствен -сив!

И си умираме във свойта сивотия!
Аз тук, ти там, той нейде надалеч…

Туй, българското, си е чиста дивотия!
И няма леч… и няма леч!

30.10.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

539.2019.28

Един след друг си свалят гащите
авторитетите.
Вий все така ще продължите да си плямпате
и да си дращите,
а ний все тъй ще продължим да сме „проклетите“!

Вий все така ще давата акъл и поучавате
в неща, в които и за чеп не ставате.
А ние ще ви отминаваме с усмивка,
и ще вървим по нашата отбивка –
към светло, към зелено, към просторно,
към Разум, към Любов, към Свобода…

Ако се провалим, децата ни повторно
ще тръгнат пак по своята пътека,
в която за добро, или беда
орисан е Човекът!

Да!

31.10.2019 Халоуин

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

540.2019.29

На всяко мое кутре
Светът се е събрал
като хиляда дявола
на върха на една игла.

По дяволите, писна ми
тази дяволска игра…
Сънят ме търси. Аз му бягам.
Шавам!
Защото ми се пише!
защото нещо в мене диша,
а се задушавам!

Защото нещо в мен живее,
което не е мое.
Но трябва да го додундуркам
до следващите!
То е!

И вие като мен ще търсите
по нощите си смисъл!
Понякога във моя мисъл,
понякога във своя!

И трябва някак си да ви предам
таз мъка как изглежда.
До тук – така. Едвам-едвам.
Със вяра и надежда…

Светът е хубав и безкраен.
Обичам всеки грешен!
Във него само ти си краен.
И Днешен!

17.11.2019

 

 

 

 

541.2019.30

АЗ ВЯРВАМ!

Вярваш ли?
Не питам в какво.
Просто вярваш ли?
Вярваш ли, че имаме смисъл?
Или някаква мисия?
Вярваш ли, че сме дорасли за тях?

(Тук ме напушва смях!
Животът ни преминава в грях,
превръщащ  болката в подигравка и смях,
а аз ти задавам философски въпроси –
кой си, какъв си, защо си!)

Вярваш ли?
Вярваш ли, че знаеш защо си роден?
Вярваш ли просто,
че животът е безличен,
безсмислен
без теб и без мен?
Вярваш ли, че сме дорасли
да бъдем хора,
или вечно ще растем?
Защото и Животът ни расте заедно с нас?
Вярваш ли в смисъла на своя глас?
Вярваш ли,
че аз вярвам във всичко това!
че думите ми не са само слова
изречени на кръстопът,
че заедно се гърчим по вечния Път,
че Началото не е в нас,
а Краят не е в децата ни?

Аз вярвам, че всеки от нас
трябва да помни миналите си дни
но да живее с бъдещите!
Вярвам, че не съм жив случайно!

Вие – също!

22.11.2019

 

 

 

 

 

 

542.2019.31

Носете си здравите пижами, момчета!
Защото костюми нямате!
Гледайте да умрете преди да дойдат лекарите, момчета!
Вие и нови пижами нямате!

Ако нещо ви заболи – не се страхувайте, момчета!
Имате застраховка – но пари нямате!
Имате идиоти, които ви управляват, момчета!
Но Държава – нямате!

Имате пълно право да умрете, момчета!
Но да живеете – нямате!
Вие сте родени да умрете. момчета!
не виждам къде е драмата…

И аз съм един от вас, момчета!
и мен съдбата ме мота.
Не е проблемът в лекарите, момчета!
Проблемът е във вота…

02.12.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

543.2019.32

ТОВА Е!

Бях дете. Малко повредено и вярващо в някакви свои работи.
Че всеки е роден вътре в някакви мисли, преминаващи в мисия.
Когато узрее.

Цял живот плувам в мисли. Не достигнах до мисия. А вече съм дърт.
А мислите – това е трансмисия, преформатираща живота във смърт.
Май стигнах до Нея.

Имах прозрение. Нещо ми казваше, че няма да си умра спокойно в леглото.
Бях много нещастен. Имах собствено мнение. Някъде извън обществото.
Бях много зелен.

После узрях. Мъчително, бавно, като бавно развиващ се. Какъвто и бях.
Разбрах, че да мразиш комунистите е нормално състояние на Духа!
А не грях!

Вече съм стар. Още заспивам в леглото си. Може би и мъдър, но само Бог знае!
Каканижа ви всяка вечер, защото ви обичам, а и търса смисъл на мислите си…
Това е…

12.12.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

544.2019.33

СКАЛОПИСЦИ

Всички ние сме в крачка.
Някои я направиха, и вече са оттатък.
Животът ни е ужасяващо кратък,
за да бъдем играчка
в ръцете на идиоти…

Мъртвите ни гледат!
Не ви ли пука,
че сме безсмислени?
Толкова ли ни е било фитилчето
на свещичката
запалено от истинските българи?

Всички ние сме в крачка!
Винаги и всеки ден.
Там, по върховете се борят призваните…
Непризваните са като нас.
Ние си пишем, никой не ни издава,
не ни превежда, никаква слава,
никой не ни погледна,
никой не го интересуваше,
че следващата ни крачка е последна,
но на нас не ни пука!

Ние си пишем!
Така, както в пещерите са пишели
първобитните хора.
Ние, пишещите по камъните
нямаме умора!

20.12.2019

 

 

 

 

545.2019.34

Искам да убивам идиоти!
Наистина искам!
Искам да убивам предатели!
Наистина искам!

Искам да убия себе си!
Защото ги търпя!
Вас не искам да ви убивам!
Защото вярвам!

Вярвам,
че ще проумеете собствената си,
а и моята простотия,
ще проумеем, че сме сила,
единствената сила,
която може да върне Живота в нас!

Човеци,
всяка година се ражда Христос!
Всяка година умира и възкръсва Христос!
Не питайте – „Кой пък е тоз?“
Христос сме ние!

Тези, които искаме да живеем,
а не да ни живеят идиоти!
Искаме да сме живи!
Искаме да сме истински!
Искаме да имаме бъдеще!
Искаме да имаме смисъл!
Искаме да имаме деца, в които вярваме,
и които вярват в нас!
И сме хора, а не „патриоти“!

Ами да убием идиотите!
Така, както те ни убиха един по един!
Както ни хвърляха от Черната скала,
така, както те убиха целият ни свят,
в който бяхме живи…

Докато идиотите около нас са живи –
ние ще сме мъртви…
Ние нямаме оръжия, нямаме нищо,
освен себе си!
И вярата, че сме истински и безсмъртни!
Като Живота!

26.12.2019
Като дете, веднъж се спънах, паднах на земята, и под ръката ми умря, смазано от мен едно пиленце. Една седмица плаках… Друго убийство нямам!..

 

 

 

 

 

 

 

546.2019.35

Ето, укротявам топката!

На поредната овца току що
за последно ѝ хлопна хлопката!
Остригаха я, заклаха я, и ѝ одраха кожата…

А тя, овцата, горката,
прегърнала Чук и Серп,
блее предсмъртно от ложата:

„БЕЕЕ, ИСКАМ СИ ГЕРП“!

28.12.2019

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2020

 

 

 

 

547.2020.1

Хубаво е да си стар!
Знаеш, че не ти остава още век.
Но знаеш, че си и донейде господар,
на нещото във теб, наречено Човек!

Хубаво е да си стар!
Тя, старостта е просто дар за всеки,
който я е доживял. И е разбрал,
че и Смърта е просто след две преки…

Хубаво е да си стар!
Не те е страх, че утре ще те няма.
Защото знаеш – старостта е дар,
животът – най-красивата измама!

Хубаво е да си стар!
Съдбата някак си те е избрала
да бъдеш на човешкия пазар
и да продаваш Истината – искрена и бяла.

Хубаво е да си стар.
Разбираш всичко, и не знаеш нищо.
Умираш. А после – някакъв кантар
ще те забрави.
Или пък разнищи…

Хубаво е да си стар.
Защо го пиша – е, и аз не зная.
Последно питие, в последен бар…
За след това … не вярвам, че е Края!

05.01.2020

 

 

 

 

 

 

548.2020.2

Животът се насуква като прежда на вретено.

Стара баба плюнчи
сухите си пръсти.
Край нея няма никой.
Дядото умрял.
А с пръстите-
до оня ден – чевръстите,
върти вретеното,
или се кръсти.

Това ѝ Бог е дал.

Край нея няма никой.
Селото – умряло.
Каквото взело – взело.
Само вретено дало.

А някой някога заслушвал ли се е
във музиката на вретеното?
Аз съм. И още слушам я!
Във времето ни, извратеното,
там, някъде във ниското,
забравеното и далечното,
вретеното,
бих казал – вечното,
промърква , като котка в мрака…
баща ти, майка ти, и печката…
оджака
пред който Ботев си е писал песните…

Животът се насуква като прежда на вретено.

12.01.2020

 

 

549.2020.3

С ЛЮБОВ И ИЗВИНЕНИЕ

Не ми е работа да казвам на който и да е – какво да мисли.

Глава си има всеки.
И личен избор е – дали със нея,
със главата ще умре,
или ще я завре
във задника на някой идиот!

Не ми е работа да казвам на който и да е – какво да мисли.

Животът се изниза покрай мен,
край страшни пичове и дрисли…
и дрисльовци, бих казал във добавка.
Животът е страхотна занимавка,
в която безусловно ще умрем.

Не ми е работа, но накак ме напъва
да съм участник в цялата мистерия,
коята спъва всички нас – да сме нормални.
А трудно е! Живеем сред истерия
на ненормални!

Погребахме и Вяра, и наука!
И всичко, за което трябва да ни пука!
Не ви ли писна да се правим, че не сме от тука?
Не се удавихме ли страшно надъбоко
с Младенов, с Беров, със Луканов и със Боко?
Не искате ли да сте Хора в собствената си Държава?

То само с голо искане не става!

Е, някой все пак трябва да умре…
Смъртта единствена ни връща към Живота.
Ако е моят ред – добре!
Човек не трябва твърде дълго да се мота.
И пречи на последващото поколение.

Това е то – с любов, и извинение!

12.01.2020

 

 

 

550.2020.4

Навярно, когато се ражда Човек,
Бог размества планетите,
за да направи място за него.

А когато Човекът порастне
и не запълни мястото със себе си,
Бог го дава на друг току що роден Човек.

Бог не търпи празно място!

А Човеци се раждат…

Бог размества планетите,
за да направи място за Човека!

А аз размествам секундите,
за да се наместя между тях.

Може би не знаете,
но между две секунди
винаги лежи цяла вечност!

В първата секунда се раждаш,
във втората секунда умираш!

А между двете си само ти.

18.01.2020

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

551.2020.5

Как много искам да напиша стих…
Но всяка дума вече ми е болка.
Край мен – животът – примирен и тих
напомня ми, че мога само толкова.

Аз знам, че мога само толкова. Отдавна.
И правя само толкова, което мога.
Щастливец съм. Родил съм се във Трявна.
А то е много близичко до Бога.

И цял живот мечтая да напиша стих!
Не някакъв като онези във читанките.
А истински! Хем величав, хем тих.
И кисел. Като пролетта на джанките.

Не съм поет. Не съм, не съм дорасъл.
Обичам думите, и търся смисъл в тях.
Каквото съм могъл – съм го сколасал!
Но съм щастлив, че съм какъвто бях!

Отказвам се да пиша. И ми писна.
Безкрайно тъжно е да си добър човек,
да обясняваш, че смъртта е многолистна,
а пък Животът – просто век след век…

Не ви оставям. Няма да умирам.
Аз просто съм прилично уморен.
И с мъдростта на старостта съзирам
страхотните деца след мен!

04.02.2020

 

 

 

 

 

 

 

 

 

552.2020.6

Докато с думите небрежно си играя –
под тях, край тях, над тях, и вътре в тях,
погъделичквайки ги ту в началото, ту в края,
за смях,
си одъртях.

Трагедия да бе – да я изплача!
Комедия да бе – да я изхиля!
А то се вижда ясно колко знача
от повече
от миля.

Което хич не значи, че не знача нищо!
Съм сепарирал думите си в тревненско чардаче.
С дувар. Със мъх. И нищичко излишно.
Да, и стреха.
Която плаче.

А, тя, стрехата, плаче. Не за мен.
Отдавна аз далече съм от нея.
Светът преструва се на нов олигофрен,
Не ми се плаче.
И не мога да се смея…

07.02.2020

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

553.2020.7

Да протегнеш ръка над главата си,
да погалиш Луната,
тя  да се гушне в ръката ти,
да я поставиш на масата пред себе си,
и цяла нощ да се гледате влюбено –
ти нея, тя теб…
и изобщо да не те интересува,
че изобщо нямаш маса,
на която да я поставиш!

Нали имаш Луната?
Ти нея – тя теб…
Важното е да протегнеш ръка!
И да погалиш Луната…

23.02.2020

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

554.2020.8

Мина ми мисъл…
И я забравих.
Мила, прости ми!
Пак не се справих.

Навярно съм искал
пак нещо да кажа,
което съм стискал
от Китен, от плажа…

Но ми изчезна.
Като птиче от клетка.
Главата ми е бездна
с неплатена сметка…

Просто ми мина
мисъл такава,
Някаква истинска…
Като тогава.

21.04.2020

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

555.2020.9

ЦЕЛУВКА СЪС БЕЛИНА!

Белина чиста снощи пих
и капка не остана,
да бях заспал, но аз не бих –
устата бълва пяна.(2)

Не бих желал дори
и Щаба от екрана,
от джуките ми щом шупти
Белината на пяна… (2)

Да бях аз някой генерал
пред него да застина,
ще му поискам три неща –
три туби със Белина! (2)

Иди си светлина,
ела мечта – картина!
желана си ми ти, една,
бутилка със Белина! (2)

Баща ми, майка ми крещят,
че бил съм в карантина.
По дяволите да вървят –
аз искам си Белина! (2)

Не бих желал дори
в Русия да замина
на джукете ми щом гори
целувката с Белина! (2)

27.04.2020
в борба с коронавируса…

Comments are closed

404