***

Спомням си, че беше зрял летен ден, когато телефонът ми иззвъня, и се завърза разговор с моя втори братовчед Руслан Семерджиев (син на Коста Семерджиев), с който се виждахме обикновено случайно и се чувахме още по-рядко. Работеше в Хидрострой.

-Как си с работата?-попита той.

-Истината ли да ти кажа или ще се майтапим?-попитах и аз.

-Бе нищо не казвай, знам. Тук при нас се заформя една работица за архитекти. Навит ли си?

-Ми навит, съм рекох… – и нещата излезнаха от контрол…

Та седем дни след разговора с моя братовчед, в седем сутринта, двамата с Красо, вече го познавате, стискаме скромните си багажчета на жепе гара София в очакване на някой си Васко, който ще пътува с нас до Москва за да свършим работицата на Руслан, който вовремя , да си припомним руския език, се появи заедно с въпросния съпровождащ ни. Попитах преди това братовчеда – като какъв се явява в професионално отношение този Васко, но той ми отговори само „Не питай!“ и аз спрях да питам. После Руслан ни помаха с бяла кърпичка от перона…

Васко, невисок, предразположен към напълняване мъж на приблизително нашата възраст, сиреч около 40 години. Оказа се контактен, познаващ прекрасно страната, в която Красо отиваше за първи, аз за не знам кой път, а Васко направо се оказа, че си живее в нея, но това го разбрахме по-късно. Освен това, той беше единственият  знаещ не само къде отиваме, при кого отиваме, но и защо отиваме. Както всички интелигентни читатели вече се досещат, Васко си беше откровено ченге, което той не криеше. Неговата задача тогава вероятно е била да овладява нашия интелигентско-професионален наивитет и да ни удържа в правия път.

Но в Русия прави пътища няма!

***

Пътувахме с влак. Вече от минал опит знаем – три дни.Винаги си е купон. Сваляш рускини. Сваляш българки. Сваляш проводнѝци .

Проводницѝте са особено съсловие от руския мизансцен. Това са общо взето приятни на външен вид рускини, макар и да не е задължително, които в общуването си със скъпите пътници имат право да употребяват няколко изречения, предимно в императивна форма:

-Нельзя! – което ще рече „Не може!“

-„Здесь не положено!“ – сиреч „Тук не е позволено!“

-„Хотите чай?“- което обхваща целия спектър от обслужване на пътника.Чувал съм, че за сто долара обслужването преминавало в сферата на услугите, но откъде сто долара в нас през ония години.

На румънско-съветската граница ни смениха междуосието. Спокойно, не на нас, на влаковата композиция. Във великата страна всичко е по-глямо. Междуосието също. Много интересна процедура, от която русофилите и ченгетата изпадат в екстаз. Направена е, за да не може току-така чужди, несъветски влакове, да влизат в Русия. Първо да си събуят обувките, да намъкнат валенките, и тогава може. За човек, ценящ времето си, е чиста глупост, имперска параноя и загуба на време. Но не сме го измислили ние.

Другото най-интересно нещо като пътуваш с влак през безкрайната и най-хубава от всички страни на света, както се пее в не една съветска песен е, че през цялото пътуване не ти е дадено да видиш нищо от нея! Това го установих още при почти безкрайното пътуване през Русия до Казахстан. Някак си подредено и много последователно, по цялото протежение на железния път, от двете му страни плътно са засадени високи дървета с широки богатолиствени корони. Те се отдръпват от погледа ти само когато тренът навлезне в гора, и погледът ти пробива още десетина метра навътре, до новата стена от други листвени видове. Берьозки например. И така с дни…

Но човек и добре да пътува, накрая стига до Москва. На Киевската гара.На тази гара неизвестно защо го чака автомобил.Не него точно, а Васко. Който си има семейство в Москва.При това, забележете, с жена не рускиня, а българка, макар че говори български с подчертано руски акцент!

Никога не разбрахме с Красо – кой в същност е ченгето в тяхното семейство – Васко или жена му.Имам съмнения споделени с Красо, че по-скоро Васко е съпруг на жена си, отколкото отколкото тя е съпруга на Васко. Но това са неща, които нямат пряко отношение към онова, което ни очакваше. В него Васко извърши истински подвизи, спасявайки моя, на Красо и своя собствен живот, поради което винаги ще твърдя, че от ченгетата понякога има и полза. Но да пердашим напред.

***

Раиса Никодимовна е шеф на „Малое предприятие“. Малое предприятие е чисто съветска измишльотина и означава „Малко предприятие“. Това е нещо като „Указ 56“ за България. Дава неясни права на неясни субекти за регистриране на неясни фирми, в които работят неясни хора с неясни пари. Неясни, разбира се, за мен и за Красо. Явно на Васил, иженарицаемий в СССР Вася – напълно ясни. На Вася в Москва всичко му беше ясно.Откъде се появи леката кола, която го чакаше. Маршрутът по който ни прекара. Знаеше името (Женя!) на милиционера капитан, който ни спря за преминаване по затворения проспект „Комсомолский“ и с когото Вася сърдечно се прегърна. Като че ли бяха учили в едно училище, мама му стара… След което Женя се обади по радиостанцията и по затворения проспект (ще рече – булевард), съвсем ненужно до оставащия ни път до Большоай театър ли беше, паметникът на Пушкин ли беше, абе някъде рядом, ни водеше пилотна милиционерска лада с включена сирена и мигащ буркан. Кеф!

Така стигнахме до Риаса Никодимовна.

Москва безспорно е забележителен град. Лично аз съм ходил в него десетки пъти и винаги съм го забелязвал.Истина ви казвам, колкото и да се преструваш, че нищо не се е случило, няма начин да минеш през този град без да го забележиш. Разбира се, през различните години съм забелязвал различни неща. Толкова различни, че ти иде да крещиш.Или да не забелязваш. Защото първото нещо, което забелязваш, е липсата на приемственост в градската култура, ако мога така претенциозно да се изразя. Защото непосредствено до дву-три етажните търговски, жилищно-крепостни или религиозни комплекси със забележително майсторските си изпълнени орнаменти, детайли, пропорционирани хармонично с човешкия ръст и самочувствие, се издигат кошмарните Сталински высотные   сгради с островърхи безсмислени кули и сладникави скулптури на социалистически труженици по корнизите, смачкващи всичко човешко, ерго – нормално. Но ние с Красо не за това бяхме там. Ето за какво бяхме:

Раиса Никодимова ни посрещна в лъскав офис – първи етаж на нова жилищна сграда. Ръката и беше не хладна, направо студена. Като изкуствена. Отписах я веднага. Не обичам неемоционални жени. Иначе не беше лоша. Рускиня. Всегда превъзходный резултат , както се казва в една реклама на ориза на ънкъл Бенс. Въпрос на вкус… Не обичам ориз.

Та другарката Раиса Никодимова очевидно беше отявлена до отчаяние бивша комсомолка. Неискрена комунистическа перестройчица, знаеща, че точно сега е времето да стане богата. Или да си остане завинаги такава, каквато се е родила – световно ненужна рускиня обичаща Ленина, Сталина, Родина и Самая Большая в Мире Мать Твоя, издигаща в десницата си меч на брега на Днепър в Киев. Обаче със шейсет сантиметра по-дълъг от меча на същата такава Мать Твоя от Волгоград, бивш Сталинград. Раиса Никодимова, като която имаше поне още десетки милиона единици в Русия.Не знам дали беше от органите или беше близка с някой от органите, но си беше поръчала двама световно неизвестни български архитекти, готови да отидат на пизда си матери  срещу четиресет рубли на ден. Веднага ни даде аванс за следващите десет дни. Разплащанията в Русия винаги стават на ръка. Безданъчно. Бездокументално. Безпроблемно. Понякога и както във софхоз „Фрунзе“, ако следите повествованието. Срещу тези пари ние с Красо трябваше да проектираме три хотела в борова гора на трийсет километра от Кольцевая, сиреч Околовръстното, върху неясен терен, но с ясна цел – сега му е моментът! Ако Р.Н. вземеше в свои ръце правото на строителство върху тези златни терени, то животът ѝ навярно щеше да е осигурен. Освен ако някой не ѝ го вземеше заради тях. Ние обаче си носехме линеали с ролки, рибарска корда, паус, моливи, рапидографи, триъгълници, мащабни линийки, дори и кабърчета. Днешните архитекти сигурно не познават поне половината от тези неща.

Ако някой си мисли, че цялото ми писмовно усилие е заради Раиса Никодимовна и трите ѝ мижави хотелчета, архитектурните идейни проекти на които ние с Красо и предимно Красо изпроектирахме за няма и три  седмици, значи не познава авантюрата като такава. Защото още на втората вечер в „Гостинницата за командировани“, както наричаха странното общежитие, в което бяхме настанени, само на петдесет метра от офиса на Раиса, се появи Мохамед! Не пророкът, а дагестанецът Мохамед…

***

Мохамед, близо два метра висок, с детска мустаката и леко по-скоро небръсната отколкото брадясала физиономия, предизвикващ безусловно доверие, и както по-късно разбрахме, шофьор. Последното няма нищо общо, просто е факт. Появи се в моята стая. Ние с Красо заемахме две самостоятелни стаи с мивки във въпросното общежитие. Кенефите и баните бяха общи на етажа. Ние можем всякак. Почука, отворих му. Бяхме двамата с Красо и работехме. Та появи се едно блезо двуметрово небръснато дете на около трийсет години. В ръцете му имаше няколко неща – проста картонена кутия, нещо продълговато и бляскаво, и найлонова торбичка. „Аз, вика, съм Мохамед и Раиса Никодимова ми каза, че мога да поговоря с вас.“ „Влез, викам, и като толкова ти се говори с някого, ние сме насреща.“ Влиза Мохамед, сяда, оглежда ни, одобрява ни някак си и дума на дагестанско-руски: „Може ли да почерпя?“

По тази причина обичам руснаците. В случая – Мохамед, който е дагестанец. Щото веднага улучват проблема. Ако нещо ни свързва с руснаците, това е, че винаги сме готови да се почерпим. Ако нещо ни разделя, това е, че го правим по различен начин. Ето начина на Мохамед: Първо отвори картонената кутия. В нея, в шест картонени гнезденца бяха сложени шест чашки. Тук си поемете въздух! Спрете да дишате и гледайте, както направихме и ние.

Чашките бяха от масивно полирано сребро, украсени с някакви дагестански орнаменти от златна инкрустация. Ръчна изработка от дагестански майстор.Невероятни като форма. Неописуеми като докосване. Те говореха с нас при допир с ръцете ни и говореха помежду си при допир една с друга…

От найлоновия плик извади бутилка дагестански коняк. Ние, след „Слънчев бряг“ пием всякакъв. Сега внимавайте! От джоба на панталона си извади две неща. Първото беше глава чесън. Второто – кубче, което в първия момент не можахме да идентифицираме, но после, в процеса на наздравиците разбрахме, че това е персонално на Мохамед (слава Богу, Аллаху също!), мезе за всякакъв алкохол – изсъхнало, навярно няколко годишно парченце сирене. При всяко отпиване  Мохамед първо схрускваше със здравите си едри зъби скалитка чесън и след това помирисваше парченцето сирене.

Мамка му и живот, си мисля аз, защо човек да не приеме хората такива, каквито са, а непрекъснато ги прекарва през някакви мерки, мантри, предразсъдъци, сравнителни таблици? Няма таблица, в която да влезне Мохамед с парченцето тригодишно сирене, шестте сребърно-златни не мога да ги нарека просто чаши, главата чесън и близо двата си метра! Защото не знаете какво беше онова продълговато и бляскаво нещо, за което не е станало дума все още.

А то беше сабя! Вакханалия на стоманено-сребърно-златарското изкуство! Струваше двадесет хиляди долара.Така каза Мохамед. Сервизчето беше малко по-евтинко. Само петнадесет хиляди долара. Така също каза Мохамед. Тази вечер аз пиех от съд,  сам по себе си струващ две хиляди и петстотин долара и държах в ръцете си хладно оръжие, по-скъпо от моята глава! И работех за четиресет рубли на ден! Ега ти кефа!

После пихме българска ракия.

После пихме руска водка.

В сребърно-златни съдове.

Естествено преди това бяхме станали приятели.

***

Мохамед си тръгна. Прибра остатъците от главата чесън и сухото мумифицирано сирене в широкия си джоб. Взе  сабята със себе си. Сребърно-златните съдове остави като знак за пълно доверие в нас и като обещание, че утре ще продължим това, което може да се продължи – разговорът. А разговорът беше изключително интензивен, съдържателен и многопосочен. Започна от сервизчето…

-Леле мале! – рекох аз.

-Мале леле! – рече Красо.

-Мохамед, може ли да пием от тях? – попитах плахо.

– Че от кво друго? – отговори Мохамед. Превеждам го абсолютно симултантно и донякъде симултативно. Опитвам се да хвана и дагестанския акцент.

-… – измълча Красо, разглеждайки една от сребърно-златните чашки.

-Харесва ли ти? – попита Мохамед.

-Не, не ми харесва – отговори Красо и Мохамед започна да се надига от стола, гледайки мрачно към сабята – Влюбен съм в нея – рече слава на Бога и на Аллах Красо, и Планината леко се отпусна до Мохамед. – Я налей по едно – рече замечтано Красо и напрежението осезаемо са разхлаби. – Мохамед, разкажи за това сервизче, за тази сабя, докато пием от прекрасния дагестански коняк. – Красо винаги е знаел какво да каже в труден момент. Положението беше овладяно. Мохамед – спечелен. Чашките зазвъняха като сребърни камбанки със златни инкрустации на два дагестански коняка, ако изобщо разбирате какво искам да кажа. Не, че арменският или грузинският е по-лош от дагестанския,  но ви съветвам никога да не обсъждате този въпрос пред Мохамед…

 

Не ми се преразказва пряка реч, кой какво казал, оня какво му отговорил, защото моята цел не е да ви заглавичкам с приказки. Нас ни чака приключение, на което сме още пред портата. Знаете ли къде е Дагестан? А коя е столицата на Дагестан? Е, ние с Красо знаем!

***

През тези двайсетина дни, в които се заглавичквахме с Раиса Никодимова, нашият страж Вася се появяваше инцидентно. Явно жена му го беше прибрала на една ръка разстояние.Оправяше ни командировъчните, питаше ни как сме, отговаряхме му, че сме страхотно, и той пак изчезваше. Ние си изпроектирахме хотелчетата. Изпофлиртувахме със служителките на Раиса Ниекодимова. Мисля – без особен краен резултат, дори при сламеноруса пищна Маруся, но беше приятно. Всяка вечер, като абонамент, в стаята ми идваше Мохамед с неизменната си бутилка дагестански коняк и атрибутите си в джоба. Не сте забравили безсмъртното парче съсухрено сирене и винаги новата глава чесън. Пиехме от съдове достойни за Рогозенското съкровище. Разговорите с него придобиваха все по-ексцентричен нюанс. Разбрахме, че той съвсем не ни е потърсил случайно. В смисъл, че на него и някакви негови хора от Махачхала страшно им трябвали архитекти, и то не-кои да е, а точно ние двамата. Щото и там ставало дума за хотеле. Махачхала, любезни мои, е столица на Дагестан, мама му стара, че няма никакви проблеми за три дни да вземем самолета, да видим за какво става дума, да се произнесем, и да се върнем. Че всички разходи се поемат от неговите хора. Че ние нямаме никакви грижи…

Вече ви споменах, че когато някой с всичка сила ме убеждава, че просто нямам никакви грижи, просто няма начин да нямам големи грижи. Тогава се сетихме за Вася. Ченге е все пак. Обяснихме му всичко, което можехме да му обясним. Срещнахме го с Мохамед. Той му обясни всичко, което можеше да му обясни. Вася се срещна с Раиса Никодимова. Тя му обясни всичко, което можеше да му обясни. Не знам дали се е срещал с Някой, който да му е обяснил всичко останало. Но това, което се усещаше с просто око беше, че Вася е готов да отиде навсякъде, където жена му я няма. Ние с Красо напълно го разбирахме  и мълчаливо подкрепяхме.

Всичко това, което може би четете, мили приятели, се случи преди много години.Не искайте от мен да помня диалога. Диалогът никога не е важен, освен като литературна подпорка на авторовата безпътица. При това, като правило – измислена. Истината е в ситуацията.Никой автор не може да измисли ситуацията, в която се развива неговият, така да го наречем, разказ. Всеки уважаващ себе си автор взема ситуацията такава, каквато животът му предоставя милостиво в някакъв момент, и я пълни с подходящ за случая диалог.

Вася се нави. Жена му някак го пусна. Хотелчетата за Подмосковието вече бяха готови и предадени на Раиса Никодимовна. Станаха страхотни, но не за тях ни е думата сега.

Авантюрата си е авантюра и може да се измести само от следваща такава. Тръгвахме към Махачхала! Страхотно име, нали? Преди тръгването имахме изключително сериозен разговор. В рамките на този разговор Вася трябваше да ни увери, че ще е плътно с нас. В Русия ченгето винаги е било животообразуващ и дори животоспасяващ фактор, и е добре да го имаш подръка, мислех си аз. Мохамед трябваше да ни обещае, че в деня на пристигане в Махачхала, още на аерогарата, ще ни покаже билетите за връщане в Москва с дата не по-късно от три дни от датата на пристигане. Двамата с Красо поемахме строго задължение да не правим абсолютно никакви  глупости.

Както вече се досещате, никой не успя да изпълни изцяло поетите ангажименти…

Последната ни среща с Раиса Никодимовна приключи за нас в една административна единица в Страна Советов, където трябваше да се реши аджеба въпросът с въпросните хотелчета. Ние ги докладвахме пред длъжностните лица, оставихме там Раиса с една чанта убедителни зелени доказателства за своето право върху тяхното построяване, и отидохме да се приготвяме за Махачхала. Зелените доказателства се наричаха „Бакси“ Две млади нови русначета отишли в Ню Йорк и само след десет минути едното от тях с изненада казало: „Льоша, бляд, здес нашите бакси ги наричат „долари“, бляд!“.

Нас ни чакаше Махачхала…

***

Вътрешните съветски авиолинии тогава бяха истински социалистически реализъм в действие. Билетите бяха без определени места. Никакви други класи, освен четвърта работническо-селска. Многогодишна напластена миризма, която в зоната на кенефите преминаваше плавно във воня. Кисел бонбон при излитане и сто милилитра газирана вода в бакелитова кафява чашка за многократно употреба след хоризонтиране. Но ние не идвахме от Швеция или Щвейцария, половинка водка и ако наблизо има, а там винаги има някоя рускиня – три часа отлетяват като миг.

Шофьорът на волгата, която ни чакаше, естествено беше един от безбройните братовчеди на Мохамед. Планина като него. Жега, като в Махачхала. Между тридесет и пет и четиресет. На сянка, ако я има. Обаче сянка няма. Четирима души в една волга. Широко и изпотяващо.Помолих Мохамед да ни покаже билетите за обратния самолет след три дни. Работи се по въпроса и до довечера ще ни ги донесат – уверено каза той. На мен, не знам защо, ми стана още по-изпотяващо. Махачхала е оттатък Черно море, оттатък Кавказ, на брега на Каспийско море.Не че е далеч, и по-далеч сме ходили с Красо, на много по-забравени от Господа места сме били, помните Алжир нали, но билетът ни за връщане винаги е бил в джоба.Наложих си да не мисля засега по въпроса. Нямаше сериозни причини да се притеснявам все още.

В жегата на ранния следобед само близнахме града, колкото да спрем на един пазар. Разходихме се из него да видим и знаем, защото пазарите много говорят. Беше отрупан с купища стафиди – изюм, мандарини, много неща които не знаех как се казват и много неща, които същите като у нас. Само дето всичко е още по-мръсно и по-напечено от слънцето. Мохамед ни поведе към търговците на месо, които бяха проснали върху вестници направо на тротоара одрани и изчистени на пръв поглед цели и половинки овни – барани. Опипваше ги разбиращо, отмина няколко и накрая повлече половин баран заедно с полепналите от кръвта му вестници.Много ориенталско, макар и нехигиенично, а може би точно за това. „То ще мине през огън“ – рече Красо, който съвсем не изглеждаше разтревожен. След което отново поехме в неизвестна посока, за да стигнем след около час до „Най-класната почивна станция на брега на Каспий, в която идват само хора с големи връзки от целия Съюз…“ – както ни беше обяснено с гордост по пътя. Почивната станция беше типична панелна съветска почивна станция, строена през седемдесетте. Три етажа, стаи наредени по дълъг коридор, клозети и бани – отделно от стаите. Тераси към морето и от другата страна. Нищо особено, напълно нормално, съветско по форма и социалистическо по съдържание. Настаниха ни тримата в „апартамент люкс“. Входно антре, кухня с мивка, шкафове,  котлон и легло, което тутакси си заплюх, защото не мога да спя, ако някой ми хърка, Освен това хол телевизар , и от хола – в две самостоятелни спални.

Тук искам да споделя нещо, което винаги ме е впечатлявало, където и да съм попадал из необятната страна советов. Хотелските бани! По някакво неясно, неизвестно, но твърдо спазвано правило, разположението на мивката и огледалото над нея винаги ме е довеждало до дълбок  и безплоден размисъл. Така и не успях да разбера защо мивката винаги е разположена толкова ниско, че за да се измия е необходимо едва ли не да коленича, а за да се погледна в огледалото, трябва да се кача на стол…

А наблюдателния читател отдавна би запитал – „А защо тримата? Нали сте четирима с Мохамед?“ Трябва да ви обясня, че в СССР нищо никога не става така, както ти се иска, или поне нормално. Три билета за този самолет, един за следващия.- Ето затова пристигнахме ние в Махачхала без нашата опора, вяра и надежда Вася. Мохамед, заедно с братовчеда си привечер ще отиде да посреща и него. Не знам за Красо, не съм го питал, но аз направо тревожно страдах от липсата на Вася. И да, никога друг път не съм изпитвал такива топли чувства към ченге, срам ме е, но не мога да лъжа. Защото билети за връщане все още нямахме. И бяхме изцяло извън системата.

Интересен беше ритуалът по посрещането ни. Домакините естествено знаеха за пристигането ни, и ни чакаха в хола на нашия люксовий апартамент. Петнайсетина човека, повече мъже, по-малко жени. Последните явно бяха мобилизирани от почиващите. Гвоздеят на програмата беше синът на президента на Дагестан, както и да беше името му. Най-странното беше, че нямаше никакъв алкохол. Никаква водка.

Имаше нещо гнило в цялата работа. Нещо организационно като че ли…

По едно време с явно неудобство управителят на почивната станция измъкна от някъде две бутилки советское шампанское и с видима погнуса го разля по чашите. Блудкави наздравици – за срещата, за дружбата, за моята родина, за твоята родина, за тяхната родина… явно работата отиваше на провал.

И в този момент се чу звук!

В този момент се чу звук, който удивително напомняше за каса с алкохол, влачена по коридора, чиито прелестни и естествено пълни бутилки нежно се чукаха една в друга, издавайки онзи неповторим звън, който пълни руската душа с вяра в настоящето, пренебрежение към бъдещето и забрава на миналото!

Отбелязах три каси. Първата беше с двадесет бутилки водка. Втората – с с двадесет бутилки дагестански коняк. Третата просто не помня с какво беше, вероятно с безалкохолно, щом съм го забравил… А ние бяхме там ужким само за три дни… или както се казва на руски – за цели три дни… В това време пристигна и Вася, воден от Мохамед, слава Богу! И поехали…

***

От Махачхала са ми останали няколко абсолютно непресичащи се спомена, които с извинение ще споделя с вас.

Първият е относно професионалния ни ангажимент там. Спомняте си, че ставаше дума за хотелчета на каспийското крайбрежие, ако може, нали разбирате – може ли, как може, къде може, изобщо невероятно лесни и прости въпроси, отправени към двама български архитекти, за пръв път виждащи Кавказ от толкова близо и не знаещи отговора на нито един от въпросите.

Каспийско море е невероятно! Тихо, кротко, топло, сладко, плитко. Брегът му е  екзотичен, пясъкът ситен и пълен с невероятни пъстроцветни камъчета, живописно изкривени от вятъра ниски клонести дървета и за наша изненада – пълен с рускини. Какво повече му трябва на един нормален архитект?

Може би само самолетен билет за връщане.

Вторият ми спомен се върти мъгляво около касите с алкохол. Имам някакво неясно усещане, че много изпихме, много раздадохме, но нищо не остана за следващите.

Третият ми спомен е Мохамед. Много смътен, разбира се, защото се преплита с предишния, свързан с касите алкохол. Не искам да кажа, че всички мюсюлмани пият, но за Мохамед имам известни съмнения. Но тук говорим за Мохамед – човекът, който трябваше да ни даде билети за връщане в Москва след три дни. Но преди дребните затруднения със самолетните билети, което така и до ден днешен не съм видял, имаше местно дагестанско приключение (екшън) с баран. Търпение, още малко и тази история ще свърши.

Баранът е нещо изключително важно в мюсюлманския свят.  Онази половинка, която Мохамед купи от пазара в Махачхала, беше изяден по достойнство още при  пристигането.

Та на другия ден, някъде след обяд към 5 часа, след като се върнахме от напечения град, след среща с някакви фактори, след оглеждане на някакви терени, разговори за променящото нивото си всяка година Каспийско море, за пълен геоложки доклад и други такива, които нямат нищо с повествованието, Мохамед ми рече – „Ела с мен“. Отидох. На стотина метра от станцията, в някакви бараки се оказа, че не само живее, но и отглежда скромно стадце барани негов не какъв да е, а друг първи братовчед. Отидохме на оглед. Мохамед, без кой-знае какво колебание посочи едно красиво, поне според мен, животно. Баран. Върза го и го поведе настрани, на една тревиста полянка с няколко дръвчета. Тази сцена е винаги пред очите ми, защото това е единственото ми участие в екзекуция, за което винаги съм съжалявал. Истината е, че Мохамед уби виртуозно животното, въпреки моя несръчен опит да му попреча. „Иншалла“ рече той, замахна с ножа, и животното беше вече в по-добрия свят. След това го закачи на кука на едно от дърветата и го разфасова пред очите ми по начин, по който вероятно Паганини е свирил на цигулката си… да ме прости Мохамед за сравнението.  Защо помня всичко това? Защото следващото, с което искаше да ни впечатли Мохамед, беше страхотният според него дагестански специалитет – барановый хвост, което ще рече – овнешка опашка.

Тук спирам да говоря и предавам изцяло и дословно спомените от тази вечер  на Красо:

„Трудно ми е да влезна в логореята на Бената, то на него си му идва отвътре. Винаги е приказвал повече, отколкото е поносимо, но усещам, че го прави, защото ако млъкне, е по-лошо. Започва да мисли, после да пише и става неконтролируемо. Та за специалната вечер на Мохамед, изцяло в наша чест.

Не мога да си обясня причината, поради която това  дете на дагестанската природа ни уважаваше, след като почти три седмици вече само пиехме с него от сребърно-златни ритуални съдове и говорехме мъдро почти като архитекти. Ние с Бената сме си хора занаятчии. На нас ни кажи само, че искаш къща, покажи ни къде я искаш – на връо ли, у долò ли, на водопада ли, остави ни после за три дни и ще ти я направим като приятеля на Ястребовски Франк Лойд Райт. Щото, когато е за проектиране, аз съм по-добрия. Но като се стигне до обяснителната записка, в която трябва да обяснявам, мамицата му, защо точно така съм я направил, какво съм искал да кажа, какви послания съм вградил за бъдните поколения в нея и разни други простотии, мен ме няма. А тоя идиот погледне драсканиците ми, пък седне и като ги зареди. Каква ми била концепцията. От къде ми дошла идеята.Къде точно ми била доминантата. От какъв ъгъл се хващало това, което историята бездруго ще улови след стотици години.Какъв ми бил образът и каква функцията.Още малко и гей ще ме изкара.Обаче го прави всичкото това някак увлекателно, като истинско, даже накрая и аз започвам да си мисля, че съм си мислил точно това, дето този кретен е написал от мое име.

А въпросната овнешка опашка, няма да повярвате, но е една огромна буца лой. Чиста, снежнобяла, леко тресяща се буца лой. Варена с разни билки и подправки. Мисля си, че няма под слънцето билки и подправки, които могат да превърнат буца овнешка лой в нещо друго, освен в ароматизирана буца овнешка лой. Бяхме петима – аз, Бената, Вася, Мохамед и братовчед му, майстор на деликатеса. Каса водка, каса бира. Едва днес, десетилетоя по-късно и на хиляди километри в страни от слуха на Мохамед и обсега на стоманено-сребърно-златна сабя мога да споделя с вас – по-лошо от дагестанска бира може да бъде само топлата дагестанска бира. Как е сега не знам.

По традиция овнешката опашка се яде с ръце, от бутилката се пие без чаши, дагестански обичай. Не сме ние хората, които ще обидим домакините.Напред върви по кръга от ръка в ръка опашката. Плътно я следва бутилката. Первый оборот маршиирт! Второй оборот маршиирт! Третый обород марш… бляд! А нам все ровно, не боимся мы от водка и хвосты… Освинихме се с овнешка опашка! Това е…“

***

Четвърти ден. Никакви самолетни билети. Набиване канчето на Мохамед.

Пети ден. Никакви самолетни билети. Набиване канчето на Вася.

Шести ден. Никакви самолетни билети. И нещо по-страшно.Последна бутилка водка, последна бутилка коняк.

Седми ден. Сутринта. С Красо категорично заявяваме, кълнейки се в Мохамед, че няма да пийнем нито глътка, докато не влезнем в самолет, отлитащ за Москва. Вася мълчаливо се присъединява към стачката.  Някой му открадва анцуга. Жена му после ще го обвинява, че го е подарил на някоя парцалетина. Не е вярно! Открадна му го свястна девойка, комсомолка. Преди обед Мохамед и десетината му братовчеди изчезват от района. Нервни разходки по живописния бряг на Каспий. Събиране на страхотни камъчета, на които би се възхитил и Зорба. Късен следобед. Появява се Мохамед, шофьорът и волгата. До него непознат до момента друг негов братовчед. Събира ни в апартамента люкс мен и Красо. Вася го няма. Вероятно провежда сложни и двустранно преплетени преговори за възвръщането на анцуга. Новият братовчед на Мохамед му дава издута найлонова торба. Хотите икра?“ – пита Мохамед. „Конечно хотим“, отговаряме ние. Мохамед скъсва един вестник на две, бърка в торбата и загребва веднъж. Шляп върху едното парче вестник. Загребва втори път. Шляп върху другото парче вестник. Повтаря загребванията. Потретя. Върху вестниците се заформят две купчини с размера, обема, теглото, зрително-обонятелно-вкусовите параметри на дву-три килограмови пльоковици от бракониерски чер хайвер. Хотите еще – пита Мохамед. Спасибо – отговаряме ние.  Значи хотите – решава Мохамед и добавя по още едно шляпване. После поръчва: А сега си пригответе бързо багажа. След един час тръгваме за летището. Вече имаме билети? – питам някак щастливо. Всичко ще е наред-отговаря някак нещастно Мохамед.

Открихме Вася. Без анцуга, но не особено нещастен. Препоръчахме му да заебе анцуга, защото иначе същото може да се случи и с нас. Послуша ни.

Вече сме на летището. Чакайте тук и не мърдайте – поръчва строго Мохамед и изчезва нанякъде заедно с някакви нови братовчеди. Обявяват полета за Москва. Чакалнята се изпразва.Оставаме само тримата. Прелетява Мохамед. „Стойте тук!“ и пак изчезва. След десетина минути от служебния вход излиза екипаж, видимо трезв, и се запътва към самолета. Най-отзад крачи Мохамед. “Бързо след тях!“ заповядва шепнешком Мохамед и ни стиска припряно ръцете. “Пак ще се видим“ казваме ние, без особено да си вярваме. „Обезателно!“ кадзва Мохамед, вярвайки си още по-малко. „А билети?“ питам аз като последен досадник. „А билети вам не надо…“- отговаря изключително тъжно Мохамед и погледът му изпраща изчезващия по посока аероплана капитан на полета, под мишницата на когото чак сега забелязваме ние с Красо сгушена една до болка позната картонена кутийка, криеща шест сребърни гласчета с с фантастични златни инкрустации, струваща петнайсет хиляди долара, така каза Мохамед !

Можехме да се върнем и пеша…

***

Отново сме в Москва. Както някъде в началото на тази история беше споделено, Вася си има семейство в Москва. Жена, син и апартамент. Прибра ни да спим у тях. Имам съмнение – за да му служим за омекотяване на проблема с откраднатия анцуг. Разбираме, без да ни е работа и без да подслушваме, от професионално проведеният разпит от прокурора, сиреч жена му, че това е четвъртият откраднат такъв. Разбираме от прокурора, тоест жена му, че не това е начинът да облече парцалетините на Русия с анцузи, и ние, макар и безгласно, напълно споделяме това твърдение. Не може от друга страна да се отрече обаче, че Васко все пак прави каквото може. Категорично заявяваме, че по онова време страшно много миловидни комсомолки имаха вопиюща нужда от анцузи. Заявяваме го пред вас, но естествено го премълчаваме пред прокурора. Ние не бяхме призовани, слава Богу, дори за свидетели. Пием водка, спим как да е. Събуждаме се.

Двамата с Красо заявяваме, че това трябва да е последния ни ден в Москва. Васко се съгласява, защото очевидно притесняваме семейството му с нашето шумно присъствие. Поблемът е, че нямаме билети за влака до София. Васко обаче, явно чувствайки се в Москва в свои води, ни заяви: Днес ще ви убедя, че Русия е страната на чудесата. Тръгнахме…

***

Някъде по някаква централна, но не много широка улица е централния или поне един от централноте билетни центрове за международните влакове. Разбира се опашки, хора, блъскане, вайкане и други такива познати екстри. Вие стойте тук – казя Вася и се нареди на една от опашките.След половин час стигна до служителката – строга но справедлива съветская женшчина.Поговори си с нея две-три минути и дойде при нас.Билети няма и за следващите три месеца също няма. Всичко е забронирано, сиреч запазено. Какво ще правим? – питам и усещайки надигащата се отново стена, препречваща какъвто и да е нормален изход от каквато и да е нормална ситуация в тази велика държава. Ще ви черпя един обяд, а в това време може всичко да се нареди – каза Вася и ни поведе.

На стотина метра от билетния център – ресторант „Берлин“ . Тежка, стара, имперска сграда. Входна врата три метра и отгоре висока, двойна, масивен дъб. Орнаментно непрозрачно стъкло от преди революцията и закована медна табелка с изгравирано и патинирало от десетилетията „Места нет!“. Вася почука. Не знаем шифровано или не, но се появи портиер. Погледна нахалника, после видя, че не е нахалник, а Вася. Отвори вратата и каза: „Здраствуйте Василий Георгиевич!“. Затвори, заключи след нас вратата, съпроводи ни до залата и ни предаде на в ръцете на дребен и облечен в черно и бяло лъскав оберкелнер. Ресторантската зала беше около два или три декара. Високи орнаментни тавани.Кристални полилеи. Тежки завеси, ламперии, маси на двеста метра една от друга, искрящо бели покривки, тежки масивни резбовани столове с високи прави облегалки и нито един посетител. Не ресторант, а тежък английски клуб, доколкото съм чел за мистър Пикуик.

Оберкелнерът ни предаде на келнер, също с пингвиноподобен костюм, който ни заведе на „любимата маса на Василий Георгиевич“. Кристална каничка водка. Свежи салати. Рибни блюда. Меса и деликатесни колбаси. Всичко това се случва по времето на Горби, когато алкохол имаше само за чужденци в хотелите, а по витрините на хранителните магазини бяха нарисувани стоките, които някога може би са се продавали в тях, може би някога пак щяха да се продават, но сега сега „их там нет!“  Страна на чудесата. Втора каничка водка. И чудесата започнаха да се случват. Залата започна рехаво да се понаселва. С изненада открих, че през при маси, някъде около Трансилвания, е седнала заедно с друга женшчина служителката от билетния център, с която говори Вася. Съобщих му го. Знам – отговори ми той и извика келнера. Зашепна му нещо на ухото. След малко към масата на едричката билетопродавачка се понесоха и доставиха каничка водка, салати, да не повтарям, вж по-горе.Келнерът дискретно посочи нашата маса.Споделени пестеливи уж случайни усмивки между двете маси. Никакъв пряк контакт. Не знае кой я наблюдава – обясни ни Вася – тука е така. И щедро добави чрез келнера и кофа  лед с бутилка шампанско в нея.

След около час билетопродавачката и другата женшчина си тръгнаха. Никакво внимание към Вася. А ние си поръчахме трета каничка водка и може би и нещо друго, него не си го спомням. Някъде към три часа приключихме с обяда. Цената му, заедно с този на дамите излезна около сто и петдесет рубли. Вася остави на щастливия келнер сто и осемдесет и излезнахме.По пътя между ресторанта и билетния център Вася ни вкара в цветарски магазин. Дайте по двадесет рубли – рече той. Дадохме. За четиресет рубли по онова време можеше да се изкупят половината от наличните цветя във всеки магазин, което и направи Вася. След това пак ни остави да чакаме настрани в билетния център. Нареди се при същата билетопродавачка, която продължаваше да бъде строга и сърдита към женицата преди Вася. Която хем ѝ подари комбинизон, три чорапогащника  и килограм портокали, хем не получи жадувания билет. Но не и към Вася. След десетина минути ние имахме запазени спални места в международния влак Москва – София за същата вечер в 22:25 часа, Киевската гара.  Васко, ти си Бог! – хвалех го аз, а Красо ми пригласяше – На Бог, направо Мохамед си ти!

Не бе, приятелчета – отговори Васко – един от анцузите ми е при нея…

***

После метрото да си вземем багажа. После с Васко на Киевската гара. Той е длъжен да докладва, че сме си тръгнали. Не може просто да ни качи на такси за гарата и да ни помаха с ръка. Трябва с очите си да види как се качваме на влака и как влакът потегля. После нездрав, но продължителен сън. Пробуждане от време на време са чай и тоалетна. После по-скоро инстинктивно усещаш, че пак ти сменят междуосието. И пак се чудиш на акъла на тези, които са го измислили. Но по-кротко някак се чудиш.Защото заедно с обратната смяна на междуосието усещаш как една тежка оловна плоча, сива и непрогледна, чужда и фатална като Съдбата, се отмества настрани. Остава някъде назад при хора, които навярно вече никога няма да срещнеш. И неясно защо хем ти е малко чоглаво, хем много не ти е мъчно.

После влакът трака като песен на Р-у-м-ъ-н-е-ц-а-и-Е-н-ч-е-в, което отново те успива. После стигаш Дунав мост. Сутрин е. Трака влакът по моста. Внезапно изгрява слънцето, но за кратко – може би само на ничията земя…

След което една друга, не чак толкова голяма като съветската, но все пак осезаема и достатъчно тежка и непрогледна, но до болка позната и някак си близка и родна оловна плоча заема своето старо място. Отдъхваме си!

Върнахме се в собствената си социалистическа Родина!

Все пак малката родна кочинка е за предпочитане пред огромната чужда свинеферма…

Comments are closed