В памет на Любо Данчев и Жоро Трибала, които минаха от другата страна…
***

Любо Данчев
Любо Цонев
Белчо Дончев

ПАЛАЛЕЛНИ РЕПОРТАЖИ, ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ

***

20 август 2004
ЧЕТИРИМА ДУШИ В ЕДНО МЕПЕСЕ БЕЗ ДА СЕ БРОИ РИБАТА – 1
Белчо Дончев
Както отлично знаем, истината винаги е някъде там.
И ние тръгнахме да я търсим. Индиана Джоунс – неформален лидер и прикрит иманяр. Любо Данчев – неформален организатор и рибар под прикритие. Жоро Врачанеца – неформален домакин и потомствен Градешничанин. Белчо Дончев – неформален водач на мепесе и таен архитект с извинение. За ваше нещастие трима от тази компания пишат – единият професионално, другият по научному, а третият от немай къде. Четвъртият се оказа единственият четящ. За неговото внимание ще се борят останалите трима. И тъй като борбата за четящия е основна грижа на пишещия, смисъл и съдържание на цялото му писане, борба, в която правилата се мерят от три бири нагоре, се очаква всеки от тримата пишещи поотделно да ви уверяват, че само той единствен е намерил самата истина. Аз също.
Не ни вервайте! Както отлично знаем, истината винаги е някъде там. Но само аз знам къде….
Пътуването започна, протече и завърши, бих се изразил – благополучно. Броят на потеглилите се оказа равен на броя на пристигналите, което предвид некои попътни и крайпътни обстоятелства си е направо успех. Първото изпитание дойде неочаквано между Ботевград и Скравена. Група от крайпътни психоложки, мануални лечителки и дипломирани сексоложки, некои дори донякъде облечени като в рекламата за кафе на зърна, всичките от ромски произход, повдигна мъчителната дилема за интеграцията на некои малцинствени групи. Половината от нас бяха за незабавно интегриране. Другата половина смяташе, че това може да стане и на връщане. Третата половина беше убедена, че интеграцията е невъзможна. Четвъртата половина загадъчно и многозначително си мълчеше под мустак. А аз стисках волана нечуто и как ли без спирачка издържах…
Враца. Балканът застрашителен, но не и страшен, така, както само във Враца е възможно, се беше надвесил над историческия музей, сякаш искаше да влезе в него. А в музея – чисто, празно и тихо като в главата на ляв интелектуалец. И изведнъж нахлуват четирима десни такива. Извинение! Десните интелектуалци са трима. Четвъртият, след посещението ни в археолотията и историята, се оказа далеч по-високо, далеч и в страни от тях. Пряк потомък на Трибалите, преносител на трибалоидният Етнос, Патос и Демос – трите кита на културата Градешница. Въпреки това, той и след излизането ни от музея продължи да се отнася към останалите като към равни, по човешки, бих казал по градешнишки.
Та да продължа. Нахлуват трима десни интелектуалци и един Трибал – факт изумителен за вековната тишина, обхванала огромния музей в това петъчно утро и съвсем неочаквано проявяват жив и избирателен интерес към некои експонирани експонати. Първо от културата Градешница, от която разбрахме, че Жоро е това, което е. После към Рогозенското съкровище. Щом чу, че ние непремено, ама непремено ще разгледаме и съкровището, служителката видимо прибледня, нервно затърси джиесема си, обади се на неколко места и когато стигнахме до залата, в която трябваше да е то, вече ни чакаха неколцина снажни бодигарда, без да се броят музейните работнички. Те поне бяха хубави, въпреки че със сигурност носеха отдолу по един черен колан за източно бойно изкуство. Нейсе, така и не го видяхме. За колана става дума. Разглеждането започна, протече и завърши без жертви, като изключим факта, че научихме още неща, за които и не предполагахме до преди малко… Вервам, че разни научни, природонаучни и чисто природни подробности ще научите от другите пишещи. Нас, водачите на мепесе, ни интересува само истината.
С облекчение се измъкнахме от музея и се заехме с по-полезни неща, като едновремено с това изучавахме местните обичаи, нрави и марки бира. Установихме, че последните са годни за употреба. Що се отнася до обичаите и така наречената етнокултура, те ни връхлетяха в магазинчето за месо на пазара. Вземам аз килограм и шестотин грама пържоли с неясно засега бъдеще, когато една здрава ромка ме попита:
– Чиче, колко са ?
– Ми за десет лева – отговарям.
– Булка – обърна се ромката към продавачката – да имаш да теглиш четиресе кила от тех?
Отдалечихме се потресени от мащабното й мислене и по пътя към напечената кола си вземахме за всеки случай и бутилка гроздова. По път всичко се случва, на некой може да му прилошее и т.н. Апропо, възстановихме запасите от студена бира в хладилната чанта. Оказа се, с оглед на предстоящите връхлетели ни събития около неутолимата страст на Индиана Джоунс да върви винаги на границата на риска и безумния си устрем към открития и приключения с неизвестен край, тази приятно изстудена бира щеше само след по-малко от три часа да спаси четири човека от…
Следва продължение…
***
20 август 2004 14:00
В ЦАРСТВОТО НА ТРИБАЛИТЕ ПОД ПРЕДВОДИТЕЛСТВОТО НА БЪЛГАРСКИЯ ИНДИАНА ДЖОУНС – 1
Любомир Данчев

13 август, петък, малко преди десет сутринта. Враца. Четирима мъже на възраст между 50 и 55 влизат в Окръжния исторически музей и художествена галерия. Служителката, която дава билетчета на входа, е шашната. Двамата бодигардове нервно се изправят и приближават. Чудо на чудесата! В музея влиза не холандска група, докарана с туристически автобус, а четирима българи по къси гащи!
И искат да разгледат експонатите от културата Градешница (тоест – знаят че има такава култура). Пък после – и Рогозенското съкровище.
Четиримата сме предвождани от българския Индиана Джоунс – физикът Любомир Цонев, и освен мен в групичката са архитектът-поет Белчо Дончев и нашият безценен водач Жоро, известен в столичния ж. к. „Младост 1А” като Врачанеца. По време на експедицията той научава обаче, че е нещо много повече от врачанец – той е родом от Градешница, център на най-древната писмена човешка цивилизация. Впоследствие градището край селото става столица на трибалите – едно от легендарните тракийски царства. Тоест, Жоро не е никакъв прост врачанец, той е трибал.
Жоро Трибала.
Без него експедиция нямаше да има. Този достоен трибалобългарин като ученик е участвал в разкопките край родното си село. Ръководел ги археологът Богдан Николов от врачанския Окръжен исторически музей. За находка раздавал течни премии. „Бутилка коняк „Екстра” за счупен идол, две бутилки – за цял” – спомня си Жоро.
Идолите и останалите артефакти, изровени през първата половина на 60-те години от миналия век, изпълват значителен процент от експозицията в раздел „Археология” на врачанския музей. Още преди почти половин век било установено, че става дума за цивилизация на 70-вековна възраст. Когато тя се е развивала по тези земи, до Троянската война оставали 3700 години. До построяването на първите пирамиди – 1500.
Има и снимки от разкопките. Виждат се впечатляващи каменни зидове. Часове по-късно в Градешница установяваме, че зидовете ги няма. Камъните били вложени в стената на селския микроязовир… Все едно да демонтират Колизеума и от строителния материал да иззидат градски кенеф.
Няма смислено обяснение на това варварство, както няма смислено обяснение на факта, че под водата на язовир „Георги Димитров”, сега „Копринка”, е бил потопен може би най-значителният тракийски град: Севтополис. Някакъв комунистически велможа тогава отсякъл: „По-важен е хлябът на народа!” Хлябът на народа трябвало да бъде произвеждан от рекордните добиви на пшеница в Загоре. А текезесарските ниви трябвало да бъдат напоявани от язовира.
Трябвало.
Както отлично си спомням, до средата на 60-те години хляба на народа го даваха срещу купони. Зелено картонче, разграфено на квадратчета по дати, на всяко от които пишеше: „Четиричленно семейство”. Хлебарят изрязваше с ножица съответното квадратче и го прибираше в чекмеджето с парите. Веднъж изгубих семейното картонче. Майка ми ме скъса от бой…
Най-ценните експонати от Рогозенското съкровище се оказаха на турне – в Бон. Но и това, което е останало в музея, е повече от впечатляващо. В залата с античните сребърни съдове влизаме заедно с бодигардовете. Екскурзоводката се опитва нещо да ни съобщи. Оказва се, че Индиана Джоунс е доста по-подготвен по въпроса. Изумителните съдове са създадени от предшествениците на Жоро – трибалите. Намерени са на две купчини в селски двор при градинско копане. В едната купчина кой знае защо е имало по-малко съдове. Индиана Джоунс пояснява, че траките винаги са заравяли съкровищата на два равни дяла – заради някакво поверие може би, но най-важното – за да оцелее поне половината от имуществото. Фактът, че в Рогозен дяловете са неравни, е просто доказателство, че някой е приватизирал част от едната половина, предполага Любо Цонев.
Инди тъкмо си беше сменил филма във фотоапарата, когато забеляза живописна сцена – две деца се търкалят по фундамента на паметника на Софроний Врачански, а майка им ги снима. Докато се надрънди и сцената се разпадна, а кадърът излезе не на фокус. „Майката“ ги снима и се отдалечи. Видимо, нямаше нищо общо с тези деца – просто също като Инди беше харесала сцената…

Излизаме от музея навън, където вече започва да става горещо. Сградата е в стил късен соцарх и е последното нещо, за което на някой би му дошло на акъла да го снима. Тръгваме да търсим хляб и месо – не е ясно дали в Градешница ще можем да намерим тези два продукта. Както някои знаят, на село хлябът се продава по предварителна заявка на купувачите. Повече не карат – ще трябва да се хвърли. А дали има месарница, даже и Жоро не знае – не е ходил в Градешница скоро. Знаем със сигурност само, че зеленчуци и плодове има в изобилие – в градината на родната му къща, където сега живее сестра му, кметицата на Градешница Велика. Ние сме си наумили да печем вратни пържоли на жар. Оказва се, че в центъра на Враца се разхождат много хубави жени, но месарница няма.
В този ден бяхме орисани да преживеем няколко изчезвания на хора. Пръв изчезна Белчо. Влезе в една аптека за нещо си, Жоро остана да го изчака, а ние с Инди ръшнахме да търсим филмче за фотоапарата му. Връщаме се и Жоро същисан ни казва, че Белчо е изчезнал безследно. Той го чакал, чакал, накрая влязъл в аптеката, а там от архитекта-поет нямало и следа.
После се оказа, че хванал обратния път. Осъзнал се класово, чак когато стигнал при музея.

Кръстосвахме градския център барем четвърт час, докато се намерим. Решаваме да не се делим повече. Купуваме хляб и в магазина ни посъветваха да идем за месо на пазара. Температурата на въздуха продължаваше да се покачва. Спряхме да пием по бира.
В същия момент изчезна Индиана Джоунс.
Ходи и снима разни неща. В процеса на снимане губи визуален контакт с групата. Групата търси месарница. В процеса на търсене губи визуален контакт с Инди.
Докато поръчаме трите бири и се наложи веднага де поискаме четвърта. Любо Цонев се измъкна от двора на етнографския музей – възрожденски комплекс почти с мащабите на Етъра край Габрово.

Някой да знае че има такова нещо и във Враца? Е, вече го знаете. Само че габровският му събрат е изкуствено творение – построен е наново. Врачанският е автентичен и реставриран. Колебаем се дали да не го отворим. Процедурата се оказва твърде сложна – трябва да се отиде на оня му край, където да се плати, после да се изчака екскурзовод… Решаваме, че нямаме време и за това посещение. Отлагаме го за следващата експедиция.

На пазара намираме чудесни пресни вратни пържоли и мигом поемаме към Градешница, към центъра на най-древната писмена цивилизация на планетата.
Колата е почти зачервена от жега – съвършено непредпазливо сме я оставили на слънце. Това налага да се предприемат решителни действия и в Криводол спираме, за да заредим хладилната чанта със студена бира. Инди забива веднага една чудесна къща от 30-те години и я снима.
В предварителната програма имаме набелязано посещение на малко известната природна забележителност Божия мост край Лиляче. Наподобявала Скалните мостове в Родопите. В селото питаме за пътя в първата кръчма на главната улица. „О, много е красиво!” – съобщава един от аборигените-трибали. „А пиене и мезе взехте ли?” – пита друг. Видимо, местността е обичайно място за пикници.
Указанията за местонахождението на Божия мост, които получихме, се оказаха обаче доста смътни. Добре, след гробищата завихме вляво. Добре, изминахме два километра. Само че наоколо не забелязваме никакви скални образувания – кър с бостани и царевичак. Черният път става трудно проходим и решаваме да продължим пеша.
Виждам туфа с риган. Подминавам я. Виждам втора туфа с риган. Подминавам я. На третата не издържах… Когато обрах туфата и забързах да настигна групата, се оказа че тя вече е двучленна. Жоро се е скрил от жегата в сянката на едно дърво. Белчо се задава отнякъде с две гъби, за които е убеден, че са бели мухоморки. Чудя се защо ги е откъснал тогава. Съобщавам му, че са малки градински сърнели (растат най-често покрай обработваеми земи). Той не вярва. Вечерта ги изядох.
Жив съм. Бяха много вкусни.
Но Индиана Джоунс изчезна за втори път. Започнахме да го чакаме. Поради изключително интензивното покачване на температурата бръкнахме в хладилната чанта и заседнахме при Жоро под сянката. Мина може би час. Пресметнахме, че ако са верни дадените ни напътствия от кръчмата в Лиляче, Инди трябва да е стигнал два пъти до скалния мост, да го е снимал и да се е върнал. Само че него никакъв го няма.
В 13:53 Белчо обяви седемминутна стартова готовност за спасителна операция. В 13:57 най-бдителният измежду нас – Жоро – забеляза главата на Инди на хоризонта. Тя подскачаше! Постепенно той се показа в целия си ръст, за да установим, че в четиридесетградусовата жега тича. Притеснил се, че закъснява. Пристигна с мокра риза. Срещу риска от дехитратация Белчо веднага му предписа бира.
Какво се е случвало, когато е бил извън нашето полезрение – да го оставим сам да разкаже. Осмелявам се да ви информирам предварително, че е стигнал до едно от най-грандиозните природни образувания в родината ни, за което надали знаят и пет процента от нейните жители. Останалото – от Индиана Джоунс.
И така, най-накрая поехме за Градешница.
Следва продължение…
***
24 август 2004
СКИТАНИЦИ ПО ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ -1
Любомир Цонев
Хубаво е, когато човек е отворен към авантюрите, които животът понякога съвсем ненадейно му сервира. Ако под “човек” разбираме “мъж”, то за да може да се втурне внезапно в някое приключение, мъжът трябва или да е свободен или – в космически редкия случай – да има готина съпруга, която обожава да пътешества с мъжа си.
Когато интернет журналистът Любо Данчев в сряда (11-08-2004) късно вечерта ме попита по телефона дали имам желание да се поразходим с още двама души в петък и събота (13 и 14-08-2004) до Враца и до близкото село Градешница, при мене се осъществи първият, по-често срещаният вариант. Имах чудесната възможност да отговоря веднага и еднозначно: “Да!”. И никак не съжалих за бързото си решение. Но добавих: “Настоявам само, ако може, да минем през с. Лиляче, понеже там искам да видя едно красиво, но слабо известно карстово скално образувание – Божия мост”. “Нямаш проблем – отвърна Данчев. – Пътят към Градешница и без това минава през Лиляче.”
С Любо Данчев сме колеги от физическия факултет, но докато аз си копая и до ден днешен физиката, а напоследък почнах да се интересувам и от археология, адашът се захванал отдавна с журналистика и – естествено – се интересува от всичко. Белчо Дончев е архитект по професия, но пописва и прелестни закачливо-тъжни стихове. Той щеше да ни вози с колата си (добре запазен червен Rover). Любо Данчев и Белчо освен всичко друго са и вманиачени риболовци. Четвъртият в компанията бе Георги (Жоро), който е от с.Градешница, но отдавна живее в София. Сега сестра му е кметица на селото. Той искаше просто да ни покаже родното си място и да се похвали с неговите хубости.
В петък сутринта, точно в 8:00 според уговорката тръгнахме в приповдигнато настроение. От прозорците на колата ни лъхаше утринната ведрина. Докато качвахме древния Хемус по автомагистралата, Любо Данчев ми разясни някои детайли от плана. Ще посетим музея на Враца, за да видим експонатите от т.н. “култура Градешница” (от 6-тото хилядолетие преди Христа! – тази почтена възраст бе впечатлила адаша много силно) и сензационното Рогозенско съкровище (от 5 век пр.Хр.). Освен това ще се отбием на Огоста, за да половуват риба с Белчо (тогава още не знаех какво значи това на практика!).
Враца ни посрещна към 10:00 свежа, сияеща и чиста, обгърната на юг от белокаменния карстов венец на Балкана. Излязохме от колата и с удоволствие вдишахме хладния несофийски въздух.
Най-напред влязохме в историческия музей. Доста време отделихме на експонатите от разкопките край с. Градешница: глинени съдове и малки човешки фигурки, а също бронзови и стъклени обеци, гривни и други украшения за дамите отпреди няколко хиляди години. Съдовете бяха с опростени форми, но много хармонично оцветени в жълто, червенокафяво и светлозелено. Никога не мога спокойно да наблюдавам древни изделия (60 века пр.Хр.!), в които толкова забележимо се усеща естетическото, т.е. потребността на нашите отдавнашни прадеди не само да имат практически полезна вещ, но и да я оформят по някакви закони на красотата, които налучкват бавно, интуитивно.
Още в музея си дадох сметка, обаче, че всичките находки от с.Градешница са прибрани във Врачанския музей и така се постигат едновременно няколко цели:
(1) несъмнено находките се запазват от разруха и разграбване;
(2) но ако любознателен турист посети селото и археологичните разкопки, нищо не може да види на място, там, където са били открити обектите; това несъмнено ощетява селяните, понеже не могат да развиват туризъм именно в своето село;
(3) най-сетне самите местни жители не могат да придобият онова самочувствие, онова трайно и достойно усещане за хилядолетна традиция, което подобава за историята на селото им. За мене е очевидно, че тук има проблем. За мене е очевидно, че проблемът не е само тукашен. За мене е очевидно, че не сме дорасли да разрешим този проблем.
Посещението на залата с Рогозенското съкровище бе (за мене поне) разочароващо. В основата си това е сребърно съкровище. Вместо да включва 200 съда, включва само към 165. Причината е, че местните хора-откриватели май са скрили 35 съда, преди археолозите да се намесят [вж. Г.Китов, Д.Агре “Въведение в тракийската археология”, изд. Авалон, С 2002].
Към момента на нашето посещение половината сбирка – всичките най-качествени, най-богато украсени с релефи на хора и животни съдове, всичките предмети, по които има дори малка следа от злато, бяха отнесени задълго на изложба в чужбина. На тяхно място – никакъв знак или поне заместваща снимка! С една дума – осакатена експозиция!
Освен това надписите са много елементарни – като за елементарни посетители. Споменават се тук-там имена на земи, селища, битки и завоеватели, а никъде не са показани върху географска карта. Няма големи цветни снимки или витрини, на които да се съпостави Рогозенското с другите тракийски съкровища, открити по наши или чужди земи. Вместо съкровището да даде повод да се направи бляскава зала за тракийската художествена металопластика – само витрини с добре осветени сребърни съдове и тривиални малки надписи… Та нали траките поне 15 века са поддържали бижутерство на световно ниво, което е било известно на целия тогавашен свят, включително по времето на Троянската война (ХІІІ в.пр.Хр.) и при разцвета на огромната Персийска империя на Дарий (VІ-V в.пр.Хр.)! Не е ли това достойно за повече прослава?
Нейсе. Излязохме и тръгнахме по стъргалото, където се разхождаше бавничко, с наслада и в пестеливи летни тоалети прелестното дамско население на Враца. Направо можеш да станеш разноглед! Изглежда, че се ошашавихме.
Най-напред Белчо влезе в една аптека и… изчезна. Намерихме се отново след 20-тина минути.
После Любо Данчев влезе да пазарува в някакъв магазин. След 30 минути се усети, че там е забравил безценната книжка за “културата Градешница”, която бе купил от музея. Припряно се върна и за наше всеобщо облекчение си получи учтиво книгата от продавачката.
Накрая и аз извъртях един специфичен номер. Както се разхождахме по светналите от чистота и багри улички в центъра, внезапно се прехласнах от идеално поддържания етнографски възрожденски ансамбъл на града, обхващащ цял старинен реставриран квартал плюс достолепна черква с изумителна гледка към Балкана. Хукнах да снимам, без да предупредя тайфата. Така на свой ред изгубих компанията (Или тя изгуби мене?). Слава Богу, спътниците ми са печени хора – като усетили, че ме няма, седнали на едно площадче при паметника на Софроний Врачански точно до старинните белосани къщи с тъмнокафяви черчевета да пийнат по едно студено пиво. Така ги забелязах и отново комплектовахме компанията.
Добре, ама тъкмо си отпивам първата – най-прекрасната – глътка, не щеш ли виждам да се задава много симпатично тънконого маце по улицата насреща. Като се приближава към площадчето, на което сме седнали, то в движение изважда от чантичката си малко цифрово фотоапаратче и почва да снима нещо зад гърба ми, ходом, без да се спира – очевидно не искаше да изтърве някаква сценка. Извърнах се и забелязах, че върху постамента на паметника на Софроний две русокоси палави момиченца по на 5-6 годинки бяха се излегнали, боричкаха се като немирни котенца и се кискаха лъчезарно. В този момент осъзнах, че пред мене се формира сценка, крайно подходяща за добра снимка. Е, малко се позабавих, докато заредя филма, но все пак снимка направих – Любо Данчев я включи в своята версия на събитията; вижте я там.
После ходихме на някакъв пазар…, купувахме някакви пържоли… Не, това не е моята стихия.
Потеглихме към 12:30 към Лиляче, където исках непременно да посетя Божия мост. Малцина са чували за него. Аз си пазех една изрезка от вестник “Ехо” отпреди 25 години и едва сега се наканих да ида да го търся. Според нея мостът трябваше да е тунел, прокопан от река в карстова област, дълъг към 100 м и с диаметър към 25 м. Бих го нарекъл “светла пещера”. При пролетното пълноводие по дъното му тече река. През сушавите месеци течащата вода изчезва под земята и минава някъде под него. А по дъното на Божия мост остават само неподвижни сенчести езера.
От центъра на селото ни упътиха не особено точно. Към 2 км изминахме с колата по черен път сред голи хълмове, покрити с прегорели от жегите кафяви треви и тръни, но пътят скоро стана трудно проходим и слязохме уж да тръгнем пеша. Тук нещо компанията се поразпадна поради страхотната пладнешка жега (бе 13:00, немилостив пек и задуха!). Тримата ми спътници останаха да ме чакат под сянката на едно дърво до колата, а аз с бърза крачка се запътих към хоризонта на изток.
Следва продължение…
***
25 август 2004
СКИТАНИЦИ ПО ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ -2
Любомир Цонев

На хълма вляво имаше зидове от крепост от ІХ в. сл. Хр. Крепостта бе построена върху самия ръб на стръмния речен бряг. Пообиколих я, но не видях Божия мост. Гъсталакът ми пречеше да видя каквото и да било в дълбокия и сенчест дол. Оставаше ми само да налучквам. Опитах втори път – сега успях да сляза до самата река и видях приказнокрасив каньон със светлосини езера – само за къпане. Пот се лееше от цялото ми тяло. От потта в очите ми лютеше. Но за проклетия нямах време! Приятелите ме очакваха напразно вече 30 минути.
Върнах се при черния път и отново тръгнах сред обгорелите от сушата треволяци и тръни. За щастие скоро съзрях двама пастири със стадо крави до рекичката. Питах ги за Божия мост и те ми описаха как от крепостта да стигна до скалния тунел. Върнах се, сбърках пътя още два пъти и едва на третия опит успях.

Гледката бе изумителна. Много по-шашваща от прочутия Чуден мост в Родопите, в рида Чернатица, западно от Чепеларе. В гигантската подземна кухина бе прохладно. Заревото на входа и изхода се отразяваше в езерата и придаваше приказна лекота на гледката. Снимах бързо и с огромно съжаление напуснах просторната карстова зала – бях отсъствал от групата вече 55 минути!
Щом излязох на открито на ливадите, размахах ръце към дървото, пред което на около 1 км разстояние стоеше колата. Надявах се спътниците да ме видят и да не се тревожат повече. Хукнах натам. Стигнах при Ровъра точно час, след като бях тръгнал.
Белчо ми подаде без излишни приказки бутилка студена “Каменица” – всички знаем защо.

Двете снимки горе показват различни ракурси към отвора на Божия мост. Долу вляво се виждат вировете в рекичката, която иначе изтича като тънко поточе надолу в долината си. Снимката долу вдясно показва изумителните мащаби на това Божие творение – двете малки бели петънца в ниското са… човешки фигури
Точно тогава край компанията ни мина една прелестна група от 4 ученички по дънки и памучни фланелки, по сандалки и маратонки, които се бяха запътили към крепостта. Щях да припадна – стори ми се, че това не е реално, а е красиво видение, което предвещава скорошен припадък от топлинен удар. “Момчета – обърнах се към своите – ще се пукна от завист! Аз вече зная къде отиват тези небесно красиви и млади създания и защо! Отиват в едни лазурни вирове сред гладките бели варовикови скали, за да се топнат и изкъпят в тази нечовешка жега! Защо ли не помня да съм имал толкова красиви съученички?”
Помълчахме, отпивахме студеното пиво и всеки по своему се мъчеше да възстанови емоционалното си равновесие след тази поетична среща.
После решително потеглихме към с. Градешница.
Пристигнахме в 14:30. Сестрата на Жоро ни посрещна много сърдечно, ама риболовците не желаеха да сантименталничат. Тръгнали сме работа да вършим, а трябва да остане време и за тяхното хоби!
В 15 потеглихме с колата към близкия манастир “Св. Йоан Предтеча”. Добре реставриран, спретнат, с чудна зелена тревица. Бил взет под наем от АЕЦ Козлодуй като почивна база. Очарователната черквица – добре поправена и измазана, а отвътре – стенописи от проф. Тома Върбанов. Модерни, но без да дразнят и да нарушават съществено каноните. Ярки по цвят, но достатъчно смирени, съсредоточени.
Като напуснахме манастирския двор, Жоро посочи съседния хълм и поясни, че навремето отгоре са били разкопките на “културата Градешница”, в които лично е участвал. Любо Данчев и Жоро се почувстваха изморени и останаха на сянка край колата. Белчо и аз щурмувахме стръмната могила, която се издигаше поне на 50 метра над манастирското поточе. Ще заявя направо – напразно.
От землището на разкопките половината – вече реституирано, разорано и засято с някакви житни култури. Другата половина – цялата в ями, които или са останали от разкопките на археолозите, или са следа от ненаситни иманяри – бе безнадеждно обрасла с плътен килим от сплетени жилави пълзящи треви. Нищичко не се виждаше под тревата. Дори не знаеш дали ще стъпиш на здрав терен или ще пропаднеш! Белчо си изпати – удари си лошо крака. Тогава спря да ходи наоколо. Помолих го да ме изчака малко, за да се върнем после заедно.
Обходих внимателно платото – намерих дори няколко старинни тухли, с примитивни декорации и с извити краища. Дори при тукашната чудовищна немара и разрушаване все пак нещичко бе оцеляло върху самия терен! Но така не може да се добие никаква представа за разкопките на селище отпреди 60 века! Запуснатото и наполовина унищожено културно находище е безвъзвратно изгубено за целите на туризма. Както най-често става по нашите български краища.
Следва продължение…
***
25 август 2004
ЧЕТИРИМА ДУШИ В ЕДНО МЕПЕСЕ БЕЗ ДА СЕ БРОИ РИБАТА – 2
Белчо Дончев
Както вече беше казано ясно и двусмислено, трима от мепесето пишат. Като прочетох първата част от паралелния репортаж на Любо Данчев за пътешествието до страната на Трибалите, разбрах, че съм участвал в нещо достатъчно шантаво, за да е интересно. Нетърпеливо очаквам третия паралелен репортаж на Индиана Джоунс с псевдоним Любомир Цонев, за да науча какво още не съм видял, разбрал и натъртил по себе си в това мило пътешествие. Какъв Персеид не съм преброил, каква риба не съм уловил и каква бира не съм опитал…
Да бъдеш водач на мепесе в което возиш журналист, който може да превърне дори енциклопедиите в забавно и приятно четиво, физик, който непрекъснато купува и чете енциклопедии и енциклопедични речници с единствена цел – да открие в тях нещо, което все още не знае, и един потомствен Трибал – при това Врачанец от Младост 1А, това си е предизвикателство! И тъй като съм пишещ от немай къде, което означава, че не зная точно това, което ми е достатъчно, за да имам категорично мнение по въпроса, какъвто и да е той, се захващам с Трибалите.
Накрая ще разберете защо…..
Трибалите, както много добре не знаем, са преки наследници на еднобалите и двубалите – древни, но прогресивни племена от цивилизицията на Балите. Населили са се някъде около Враца поради простата причина, че бидейки далеч от всяка друга известна на Науката и Практиката цивилизация, са можели да упражняват основната си дейност. Основната им дейност е била разузнаване с бой. Разузнавали са до смърт, за да могат да се бият. Биели са се до смърт, за да могат да разузнават. Цялото им съществуване е било подчинено на една цел – събирането на Рогозенското съкровище. За тази цел са създали и първата известна по тези и онези земи бих добавил по този, вероятно и онзи свят) писменост. Според тази писменост, която все още не е разчетена от мен и Божидар Димитров, което ни прави еднакви пред Бога и трибалите, в онзи древен следобед, в който най после Съкровището било събрано, вестоносците донесли, че от Хемус, не магистралата, а планината, идва не поредния дъжд, а въоръжена някаква си войска. Трибалите, като истински пичове, първо убили вестоносците, после разделили Рогозенското съкровище на две равни купчинки (тогава комунисти още не е имало и нямало кой да си го присвои, това станало значително по-късно), и го заровили в двора на един бъдещ и нищо не подозиращ социалистически селянин.
Оттук нататък съдбата на Трибалите е спорна. Казват, че писменоста им изчезнала, но аз съм сигурен, че ако Китов се напъне малко, ще я открие до три дни вкл. събота и неделя. За четирибалите се придполага, че са опапали трибалите, което си е нормално. От петобалите и шестобалите са останали само петобалната система в Русия и шестобалната в България, което още веднъж доказва, че дружбата ни със Съветския Съюз, както и да се нарича той, е от векове, та за векове, дупе да ни е яко.
Четейки тези безспорно интересни и достатъчно ненаучни данни за цивилизацията на Балите, съм длъжен да ви предпазя от фатална грешка с цивилизацията на Бóите. Те са известни със своите Двубои, Трибои, Петобои – обикновен и модерен ( като при левите – обикновен ляв Андрей Райчев, модерен ляв Ицо Стоичков), седмобоите и при десетобоите славно изчезват във времето и пространството на цели 100%.”
Това, което с изключителен интерес вие прочетохте току що, а аз с изключителен кеф написах преди няма и минута идва да докаже следната наша теза:
Колкото по-малко знае некой по некакъв въпрос, толкова повече думи употреблява, за да докаже обратното. Въпиющите, ошеломляюшчие примери са комбинациите на Божидар Димитров и Историята, Андрей Райчев и Социологията, Тошо Тошев и Журналистиката, Георги Първанов и Истината, Симеон Сакс-такова и-на-Готски и Патриотизма, Слави и Интелигентноста, Абрашев и Културата, Батето и Олимпизма, Доган и Етническия модел, Девети септември и Освобождение, аз и истинската история на Трибалите, но най вече комунистите и човещината.
Пред тях дори и аз
съм само бледа сянка
на млада, непосята
трибалска фиданка.
Все на поезия ме избива…
Може би следва продължение, може би скъсение, а може би снишение…Чакам Инди…
***
26 август 2004
В ЦАРСТВОТО НА ТРИБАЛИТЕ ПОД ПРЕДВОДИТЕЛСТВОТО НА БЪЛГАРСКИЯ ИНДИАНА ДЖОУНС – 3
Любомир Данчев
„Не е лесно да си Индиана Джоунс“ – каза Индиана Джоунс, след като слезе на бегом от хълма, зад който някъде из карстовите дебри край Лиляче се криеше грандиозният Божи мост. Температурата наближаваше 40 градуса по Целзий и ние напрегнато се подготвяхме за спасителна операция – Предводителят беше изчезнал някъде от час и половина! Той я предотврати, като се завърна три минути преди края на предстартовото броене. Съблече ризата, изцеди литър-два пот от нея, компенсира частично загубата на течности с една бира, облече суха тениска и потеглихме към Градешница.
Като пристигнахме, температурата вече беше барем илядо градуса, както веднъж прецени голямата жега кварталният клошар от „Младост 1А“ бай Мето. Но предвидливата кметица на селото беше спуснала пердетата на всички прозорци още в ранни зори и когато отвори вратата, за да ни посрещне, от вътрешността на къщата ни полъхна приятен хлад. Хорово отказахме да обядваме каквото и да било друго, освен сирене и домати. Велика – така се казва сестрата на Жоро Трибала – извади шеметна салата от люти чушлета, чесън, копър, оцет и олио. Домати бе набрала още сутринта, но ние с Белчо не пропуснахме щастливата възможност да си откъснем по един от корен и да ги ликвидираме на място.
Между градината и онази част от двора, в която зад телената ограда се разхождат кокошките, имаше неколкометрова ивица естествена ливада, в която из треволяка стърчаха поне пет вида билки. А в самата градина забелязах грижливо оформена леха с дива мента, което ме изненада – не блатна, не градинска, а именно дива! Откъснах листо, смачках го и го помирисах: оказа се градински джоджен! Не див (ментов), а именно градински. Класическият мирис на агнешката курбан чорба и бобената яхния – някакъв непопулярен сорт, какъвто до този момент не бях срещал никъде в България.
Прихапнахме, побъбрихме си с Велика и тя ни съобщи, че първоначалното й притеснение, когато разбрала, че ще идваме, за да видим Градището край селото, било да не сме иманяри. След продължителен разговор с Жоро се поуспокоила, но си мисля, че подозрението май не я напусна до края на пребиваването ни.
Поехме към Градището. Жоро предварително ни беше описал местността – хълм, заобиколен от трите страни с виещ се в подножието му каньон, свързан с тясна ивица с прилежащото плато – умалено копие на Царевец. Долу в ниското е манастирът „Св. Йоан Предтеча“.
Сградите му са в удивително добро състояние и това си имаше обяснение – комплексът е почивна база на АЕЦ „Козлодуй“. Вътре ни посрещна единственият обитател на манастира в момента – нещо като домакинка. Пусна ни недоверчиво и тръгна из двора заедно с нас. Любо Цонев естествено веднага защрака с фотоапарата. Направих няколко кадъра и аз. Инди снима манастира, аз снимам как Инди снима манастира. Няма да ги видите скоро – забравих си фотоапарата в Градешница. Велика ще опита да го изпрати по някой от селото, който пътува до София, но никой не знае кога ще се случи това. А може би по-правилното решение е да повторим пътешествието, без да се помайваме?
В отлично състояние е и манастирската черква – зографисана преди само две години от проф. Тома Върбанов. Фреските са великолепни, не мога да преценя колко са канонични. Пред олтара имаше свещници, масичка със свещи и всички други атрибути като в истински храм. Не стана ясно дали поне отвреме-навреме там служи свещеник.
Черковният кръст се оказа каменорез на Пиета – разпънатият Христос с Дева Мария и Мария Магдалена в нозете му. Плочата е неголям квадрат със страна около 70-80 см и изображенията са доста примитивни. Вкупом изказахме хипотезата, че това е старинен паметник от ранното Средновековие, изкопан някъде в околностите и вграден в черковната фасада. Домакинката не можа да потвърди или отхвърли догадката ни. Не успяхме да го снимаме – беше в абсолютен контражур.
Стори ми се странно някакво си енергийно предприятие да стане стопанин на манастира. Преди това тук са върлували мутри, разказва Жоро. Имало и престрелки с жертви. Селото се успокоило, когато АЕЦ-ът започнал да се разпорежда зад манастирските стени.
Домакинката ни показва пътят към Градището. Жоро решава да остане при колата – да не мине злосторник. Прескачаме малката рекичка в дъното на каньона и търсим пътека. Склонът е гъсто обрасъл. Пръскаме се в три посоки. Намирам нещо като тревясала пътека и правя опит да поема по нея. Теренът се оказва изключително стръмен, а лявото ми коляно е с травма и трудно го свивам и разгъвам. След не особено продължително упорство се отказвам и се връщам при Жоро, като пътем не пропускам да си набера блатна мента от брега на рекичката.
От нашата позиция щурмуването на Градището се разкрива като на длан. Белчо дърпа вляво, Инди изчезва вдясно под дърветата. Чуваме подвикванията, с които си комуникират. По някое време разбираме, че са вече горе, но там вече нищо не се вижда от гората.
След около половин час ги забелязваме да слизат обратно по пътя, който Белчо следваше, за да се качи горе. Не след дълго идват при нас разочаровани.
Градището, дало името на село Градешница, не съществува. Няма никакви зидове – както вече писах, вечерта щяхме да научим, че са ги вложили в стената на селския микроязовир през 60-те години. Теренът бил осеян с ровове от стари и от съвсем пресни, несъмнено – иманярски разкопки. Всичко е обрасло в храсталак и дръвчета.
Но пък ми носят личен подарък – втори за деня. Преди това Белчо ми подари плик, на който е изрисувана еднодоларова банкнота. „За долари е“ – поясни той, – „Но временно можеш да си слагаш в него билките.“
Индиана изровил четири керамични парчета от съдове с неустановима възраст. Между две от тях Белчо е мушнал стрък риган и ми ги връчва. Отварям плочките и виждам до дръжката да билката… еднодоларова банкнота!
Отваряме широко прозорците на колата, белким се раздвижи въздухът в нея, и за Белчово облекчение поемаме към Огоста за риба.
Следва продължение…
***
27 август 2004
СКИТАНИЦИ ПО ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ -3
Любомир Цонев
Слязохме с мъка. Потта струеше от телата ни на ручейчета! Веднага потеглихме на Огоста за риба. Напразно се надявах, обаче, на някаква прохлада край реката!
Белчо и Любо Данчев си харесаха един доста широк вир. 3 часа мятане на въдици, завързване и развързване на конци и кукички, смяна на стръв, пробване на дълбочината на водоема, коментари за въздушното налягане и настроението на неизвестните видове риба, плуващи в зеленясалата, топла, непрозрачна вода, цитиране на риболовни мъдрости и дълбокомислено споделяне на многогодишен опит в рибарлъка… Все изключително привлекателни и съвсем неизчерпаеми теми. В началото следях с любопитство действията им, направих няколко снимки, ама скоро почувствах, че околното безветрие и задуха се пренасят в душата ми, личността ми почва неотвратимо да се топи и разпада в зноя, под лъчите на безмилостното залязващо слънце.
По едно време риболовците май – слава Богу! – поогладняха и поожадняха, та така все пак към 20 часа се прибрахме в селото.
Край салатки, пържолки (донесени от Враца, нали споменах?), бира и ракийка прекарахме от 20 до 02 часа в топлата нощ. Приказките нямаха край. Нямаха и особен смисъл. Но кой е казал, че трябва да имат? Смисъл, искам да кажа…
В два след полунощ се вдигнахме с адаша да погледаме метеорния поток – Персеидите, които всяка година в средата на август се появява в едноименното съзвездие. Не се получи – имаше много мараня, звездите се виждаха слабо. Но нощният хлад ни бе добре дошъл след изтощителния ден и още по-изтощителната вечеря.
Пушейки с наслада, след двадесетина минути Любо ме запита с откровеност, която ме обезоръжи съвършено: “Любо, абе ние всъщност видяхме ли метеори или не?” Не знам бе, Любо – рекох. – Май видяхме 4-5, ама и аз не съм много сигурен.” След този блестящ диалог изведнъж усетихме, че сме грохнали и цялата компания се изтъркаля в леглата веднага. Домакинята сигурно е раздигала трапезата още поне час. И досега ми е съвестно, ама мъжете са си такива, нали? Гледат си само удоволствията и Персеидите, хич без да се замислят за последиците…
На другата сутрин закусихме с мекици и сиренце. Потеглихме в посока към София. Но преди това – малко риболов на друга река – приток на Огоста, който извира чак в Берковския край, от селцето на Жоровата съпруга.
3 часа мятане на въдици, завързване и развързване на конци и кукички, смяна на стръв, пробване на дълбочината на водоема, коментари за въздушното налягане и настроението на неизвестните видове риба, плуващи в зеленясалата, топла, непрозрачна вода, цитиране на риболовни мъдрости и дълбокомислено споделяне на многогодишен опит в рибарлъка… (Това повторение НЕ Е грешка на автора, редактора или печатницата! То е повторение на ситуацията!)
От скука взех че измих с най-голямо възможно старание добрия червен Rover. Най-напред го поливах и триех с парцал, а накрая го подсуших със стари вестници. Колата може би ще ме запомни за цял живот с добро.
Към два след обяд потеглихме към Мездра, а после и към Ботевград. Но риболовците не бяха доволни от улова, та си търсеха нов водоем. При село Скравена видяхме табела “Рибен бар” и веднага отидохме там. Чудесна идея – до кръчмето има голям навес, а до навеса – голямо изкуствено езеро. От него ти хващат рибката, за да ти я опържат веднага за хапване. Но също така гостите на заведението, които си носят такъмите, могат да ловят в езерото риба и да си я вземат после за вкъщи! Белчо и Любо Данчев само това и чакаха – дори не пийнаха бира. Хукнаха да разполагат по 2-3 въдици – дънни и с плувки и т.н.
3 часа мятане на въдици, завързване и развързване на конци и кукички, смяна на стръв, пробване на дълбочината на водоема, коментари за въздушното налягане и настроението на неизвестните видове риба, плуващи в зеленясалата, топла, непрозрачна вода, цитиране на риболовни мъдрости и дълбокомислено споделяне на многогодишен опит в рибарлъка… (Това повторение СЪЩО не е грешка на автора, редактора или печатницата! То е ОТНОВО повторение на ситуацията!). През това време все пак успяхме да обядваме, макар и с класически репертоар (пържолки). Налегна ни дрямка.
Жоро отиде да поспи в колата. Аз се стараех да се приспособя към риболовната атмосфера. Заоблачи се, подухна приятен ободряващ ветрец. Риболовът продължаваше.
После заваля дъжд. Риболовът продължаваше.
След час слънцето просветна отново. Риболовът продължаваше.
Към 18 часа решихме, че е време да тръгнем към София. В края на краищата в живарника се мятаха определено количество риби и въдичарите изглеждаха доволни.
За връщането през Витиня няма какво да добавя.
Но на следната вечер компанията ни се събра в малко разширен състав и в чудесно настроение в тиха вътрешноквартална гостилница, където изядохме с голямо удоволствие всичката риба, че и за котките наоколо остана. Но от донесените питиета не остана нищо.
Ето тъй завърши Градешнишката епопея.
***
30 август 2004
ЧЕТИРИМА ДУШИ В ЕДНО МЕПЕСЕ БЕЗ ДА СЕ БРОИ РИБАТА – 3
Белчо Дончев
Един уважаващ себе си водач никога не изоставя мепесето си в калта. Това го казвам в смисъл, че ще си допиша репортажа за риболова около Градешница, въпреки че не ми се ще да повтарям и то несравнимо по-зле и със съмнителна правдоподобност онова, което вече написа Индиана, и което скоро сигурно ще направи и Любо Данчев. Ако искате да научите какво се случи по време на това пътуване – четете тях. Ако ви интересува какво не се случи – насреща съм.
Със сигурност Индиана Джоунс никога няма да стане рибар. За него е извън всякаква нормална, дори и леко деформирана човешка представа да замята низш биологичен вид, закачен на странно закукено съоръженийце, вързано със конец за пръчка, за да може венецът на Божиите творения – Човекът, да улови друг биологичен вид. Та за времето, през което аз улавям три риби (а аз ги ловя изключително бързо все пак!), той може да отскочи пеша до Ивайловград, да направи снимки на всички условно датирани от преди, по време и след Христа камъни, намиращи се в радиус от десет километра, и за четвъртата ми риба да е до колата и от скука – да започне да я мие. А мие някакси професионално, вглъбено и по научному.
Със сигурност Любо Данчев никога няма да е сигурен какво е броил около два през нощта от терасата на нашата изключителна домакиня Велика. Лично аз тогава броях убитите от нас бири и бях възхитен от постигнатия резултат. Тутакси ми хрумна, че сме достатъчно авторитетни четиримата плюс Велика като кметица и домакиня, за да станем инициативен комитет за включване в олимпийските спортове и на нашия. След размисъл обаче се отказах. Това, че конкуренцията ще е убийствена, не ме изплаши. Но този спорт ще е изключително труден, направо невъзможен за допинг контрол….
Жоро никога няма да разбере как така от един нищо не подозиращ средностатистически врачанец, роден в Градешница, и естествено живеещ в Младост 1А, само за секунди може да намери забравената си трибалска същност. Всъщност, той надали някога вече ще е сигурен кой е, мама му стара….
Велика никога няма да научи края на онзи спор по социално-археологически, историко-парапсихологически, политико–етнографски, военно–футуристически, гастрономо–астрономически и още десетки теми, задълбочено докоснати предишната вечер. Освен ако не ни покани пак, в което съмнявам. Нас никога не ни канят! Ние отиваме сами!!!
Със сигурност след това пътуване истината пак ще си остане, поне за мен, някъде там. А беше под носа ми. Ето как се разминахме аз и Тя:
На сутринта, около девет, решихме че ще рибарстваме по пътя за София (вж. др. парал. реп. на Инд. Дж. и Люб. Данч.). Мекиците бяха превъзходни. Малко гузно се прощавахме с Велика, когато дойде съсед, а може би и роднина. Той страшно съжали, че не е разбрал за снощното гости, което с оглед на вдиганият от нас шум си беше направо невъзможно. Ние също съжалихме, защото явно знаеше още неща около тракийските разкопки и всички останала въпроси, и защото заяви, че сварил сливова ракия, в която била самата Истина! Донесе ни едно шише.
Поверихме Истината на хладилната чанта.
Екпедиционният отряд в пълен състав, всеки зает с обичайните си занимания (отляво надясно): Любо Данчев гледа как плува плувката му във водата, Белчо вади риба, Жоро пие бира на сянка, а Любо Цонев разбира се е зад визьора на фотоапарата
После тръгнахме, спирахме да ловим риба (но за това – вж. др. парал. реп. на Инд. Дж. и Люб. Данч.). Това, което няма да пише или поне до този момент не е написано е, че пред очите ми Истината започна да намалява. Като стриктен водач на мепесе, не употребявах. Но скромно помолих припадащата ми се част от нея да бъде запазена с оглед вечерно запознанство с цел консумация.
Къде отиде моята част от Истината, в главата на кого чертае тя нови пътешествия, разкрива хоризонти към нови непознати светове, водоеми, камънаци – организирани за Инди и враждебни към мен – не знам. Но вярвям, че е попаднала у добър човек, което с оглед личния състав експедиционния отряд е просто неминуемо.
Това е!
***
24 септември 2004, 12:50
Писмо от Любо Цонев до Белчо Дончев
ВИШАПИ И ПРОЧЕЕ
***
Скъпи Белчо!
След като напоследък взе твърде често да пресичаш границата между тая и оная България, сигурно си заработил едно досие в новите стари служби. Питам се – що не взема да поскитам и аз? Нали и без това съм пътешественик по душа?
У мен отдавна тлее един въпрос и искам да го обсъдим. Заб(р)авен въпрос. Отнася се не до каменните риби (вишапи) в арменските планини, а до един каменен лъв в полите на Витоша, изваян от великия Андрей Николов.
Да разгледаме два варианта за неговото разположение при вечния огън до черквата Св. София: А и Б. Вариант А показва как статуята е била разположена спрямо огъня ПРЕДИ. Вариант Б показва как статуята е разположена СЕГА.
ПРЕДИ (Преди какво?!) лъвът лежал успоредно на тротоара и улицата. Задницата му била обърната към Ал. Невски. Главата му – тревожно вдигната – била извърната на юг, сиреч към нас, които идваме да се поклоним пред паметника. Лъвът е сепнат от нашето идване, погледът му ни предупреждава строго да не смущаваме покоя на загиналите герои, изисква респект към святото място.
СЕГА (Какво сега?!) лъвът е завъртян на 900, перпендикулярно спрямо тротоара. Задницата му е насочена към черквата-майка Св. София и към… (прости ми, Господи!)… към самия вечен огън! Главата му е все тъй тревожно вдигната и извърната, но вече на изток, към Ал. Невски. Погледът му не забелязва посетителите, той е вторачен в Ал. Невски, сякаш непрекъснато го пита: Как да се държа? Какво да се прави?
Как се получи тази нежна революция*, Белчо? Този достолепен лъв само с едно завъртане е бил превърнат от лъв на оная България в лъв на тая България!
Минава ми през ума една щура идея: Ако завъртим статуята обратно, може би тая България ще се превърне пак в оная България? На нов исторически етап, разбира се, ха-ха-ха-ха…
Това е толкоз просто и логично.
Това е толкова естествено.
Тук няма нищо лично.
Тук има само честност.
С поздрав най-сърдечен!
– – – – – –
* revolutio (лат.) = обратно завъртане
***

24 септември 2004, 14:50
ЛЪВЪТ ОТ ПАМЕТНИКА НА НЕЗНАЙНИЯ ВОЙН СЕ Е ЗАВЪРТЯЛ САМ
Отговор на Белчо Дончев до Инди
***
Инди,
Разбира се, че мога да дам единственото вярно тълкуване за завъртането на въпросния каменен лъв, въпреки че гледам на всяко каменно нещо с известно подозрение и предусещане за остра болка.
Това, което със сигурност мога да ти кажа е, че нищо в природата не започва случайно и не завършва току така. Доказателство е слонът, който започва с хобот и завършва с опашка.
Аз не вервам, че некой си е играл да върти каменния лъв според както е в момента само за да те дразни. И се напъвам да разсъждавам позитивно и в разумни граници инфантилно.
Лъвът се е завъртял сам по следните неуважителни причини:
Загиналите, паметта и героизма на които пази и които символизира са от Другата България.
Всички, които идват със скъпи венци важно и протоколно при вечния огън са от Тази България.
Срам го е!
Не иска да ги гледа.
Чудя му се обаче – защо не скочи та да им изреве… Каменна му работа, Инди, мегалитна или направо заспала.
Инди, Инди, новите исторически етапи започват не когато се завъртят лъвовете, а когато се събудят хората! На теб ли да го казвам?
Иначе, за досието в ония нови стари и вечни служби – не ща дори да си го чета. Сигурен съм че е пълно с правописни и стилистични грешки.
И не се коси за каменните лъвове.
Коси се за Хомо Панеликус – Комуноидикус!
Поздрави!
Твой: Белчо.

Leave a Reply